Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (24)

Двайсет и трета глава

Ив не се изкачи по стълбището, а извади комуникатора си и натисна бутона за свързване с Бакстър, ала той не се обади. Тя мислено изруга, изпрати на диспечера закодирано съобщение, което означаваше „Полицай в беда.“ Дори да се окажеше, че на горния етаж се крият не убийци, а банда хлапета, предпочиташе да понесе подигравките, но да не рискува.

Обърна се, на пръсти тръгна към задната част на къщата. Смяташе отново да се обади на Бакстър и да се качи на горния етаж по стълбището за прислугата.

Тъкмо прекрачи прага на кухнята, осветлението се изключи, стана тъмно като в рог.

Тя се приведе и макар сърцето й да подскочи, умът й продължи да разсъждава трезво. Убийците бяха я изпреварили и вместо да им устрои клопка, тя бе попаднала в капана им. Обаче още можеше да грабне сиренцето и да им избяга.

Натисна бутона за свързване с диспечера, за да повика въоръжено подкрепление, ала устройството не работеше.

Престъпниците бяха блокирали всички електронни приспособления. Много хитър ход, само че за да я хванат, първо трябваше да я намерят. Бог знае какво бяха направили на Бакстър — несъмнено бяха го отстранили, също и полицаите пред парадния вход. Насили се да не мисли за тях — в подобен момент емоциите можеха да я погубят.

„Сега съм сама срещу тях — каза си. — Да видим кой ще победи.“

Зрението й се приспособи към мрака и все така приведена, тя запристъпва към апартамента на домашната помощница. Усети, че някой я следва, рязко се обърна, готова да натисне спусъка на оръжието си.

Позна Никси по уханието, което се излъчваше от косата й. Прехапа език, за да не изругае, с длан запуши устата й и я издърпа в гостната на Инга.

— Мамка му, откачи ли? — прошепна.

— Видях лошите, видях ги! Влязоха в къщата и се качиха горе.

Нямаше време за въпроси.

— Слушай внимателно! Скрий се тук! Да не си посмяла да гъкнеш! Ще излезеш само когато ти кажа.

— Обадих се на Рурк. Повиках го по видеотелефона.

„Само това ми липсваше! Знае ли какво го очаква?“ — помисли си тя. Не биваше да изпада в паника, първо трябваше да направи всичко възможно да запази живота на момиченцето.

— Добре. Не излизай, докато или той, или аз не ти кажем. Онези не знаят, че си тук. Няма да те намерят. Стой тук, чуваш ли? Отивам да ги хвана.

— Недей! Ще те убият.

— Няма. Трябва да ги хвана, защото Бакстър е ранен. — „Или мъртъв“ — помисли си. — Защото това ми е работата. А ти ще ме слушаш и ще се подчиняваш! — Прегърна Никси, прекоси помещението, накара малката да се пъхне под канапето. — Да не си посмяла да излезеш, че ще те смажа от бой!

Открехна вратата към стълбището и облекчено въздъхна — пантите бяха добре смазани и не скърцаха. Единствената й мисъл беше да отвлече вниманието на престъпниците, за да не намерят детето.

Сигурна бе, че Рурк ще доведе подкрепления. Знаеше още, че той е на път към Суишърови и се мъчи да потисне тревогата си за нея.

Като сянка се изкачи по стълбището и се ослуша.

Цареше мъртвешка тишина. Несъмнено престъпниците бяха с очила за нощно виждане, бяха се разделили и я търсеха. Бяха завардили външните врати и сега минаваха от стая в стая. Бе излъгала Никси. Този път щяха да я намерят — търсеха ченге и нямаше да оставят непроверено местенце в къщата.

Имаше само една възможност да я спаси — да се покаже.

Онези смятаха, че са я заблудили и че очаква да намери в къщата само банда хлапета, затова няма да е извадила оръжието си.

Време беше и тя да ги изненада.

Изпъна рамене, натисна спусъка, насочвайки бластера наляво и надясно, втурна се през отворената врата.

Отляво някой отвърна на огъня, ала Ив се просна на пода, претърколи се и отново стреля.

Видя черния силует, чу глухо тупване, когато нападателят политна назад и се блъсна в стената.

Хвърли се към него. Беше един от мъжете — в мрака не можеше да разбере дали е Къркендал или Клинтън. Важното бе, че беше зашеметен от изстрела й. Дръпна очилата му за нощно виждане, изтръгна от ръцете му бластера и дългия нож. По стълбището проехтяха стъпки, тя залегна, същевременно сложи очилата. Стори й се, че изведнъж прогледна — всичко наоколо беше оцветено в зелено и изглеждаше нереално. Затъкна ножа в колана си, прицели се с двата бластера, скочи на крака и натисна спусъците.

С периферното зрение долови движение зад себе си, понечи да се обърне, но закъсня — ножът разряза коженото й яке е и се заби в рамото й, което не беше защитено от предпазната жилетка.

Подтиквана от болката, тя замахна с юмрук и със задоволство чу как изхрущя счупена кост.

Отново стреля, ала черната сянка не се отказваше лесно — нахвърли се върху нея и я изрита в гърдите. Ив падна, бластерите се изплъзнаха от пръстите й. Опита да си поеме дъх, за миг пред очите й притъмня.

После видя Айзънбери — ужасната жена се усмихваше, въпреки че от носа й течеше кръв. Оръжието й беше в кобура, и ръката си стискаше нож.

„Харесва й да си играе с противника“ — помисли си Ив.

— Ченгетата идват! — провикна се съучастникът на Айзънбери. — Откажи се!

— Как не! Пипнах мръсницата! — Жената се усмихна още по-широко. — Откога чакам този момент. Ставай, гадино!

Ив измъкна ножа, затъкнат в колана й, и макар че болката в рамото й бе нечовешка, присмехулно подхвърли:

— Лейтенант Гадина! Счупих ти скапания нос, Джили!

— Скъпо ще ми платиш за това. — Айзънбери подскочи, завъртя се, заднешком изрита Ив и едва не я улучи в лицето. Опита да забие ножа в гърдите й, но острието не можа да проникне през предпазната жилетка.

— Носиш жилетка, а? — просъска Айзънбери, отново подскочи и се озова лице в лице с Ив. — Знаех, че си шубе.

Ив финтира, после заби юмрук в зъбите на ухилената убийца:

— На, хапни си!

Онази побесня, посегна към бластера си. Ив се изправи на пръсти, готова за отскок. В този момент лампите блеснаха и ги заслепиха.

Рурк се втурна през входната врата и отскочи встрани миг преди престъпникът да натисне спусъка на бластера. След секунда Съмърсет включи осветлението.

Рурк видя как нападателят свали очилата за нощно виждане и потърси прикритие. Като чу шума откъм стълбището, на сърцето му олекна — Ив беше жива и се сражаваше. Стреля още веднъж, отскочи в противоположната посока.

— Помогни на Ив! — извика на Съмърсет и се спусна след престъпника, като се ослушваше. Стори му се, че чува воя на сирени, но още бяха прекалено далеч. Знаеше, че е по-разумно да изчака пристигането на полицията, ала жадуваше да пролее кръв, да отмъщава.

Преди да завие по коридора, писък и шум от падане за миг отвлякоха вниманието му.

Зарядът, изстрелян от бластера, парна рамото му. Усети миризма на изгорена плът и кръв, прехвърли оръжието в лявата си ръка, направи салто и отново натисна спусъка.

Някакво стъкло изтрещя и се счупи, стотици късчета полетяха във въздуха.

Престъпникът политна назад, Рурк се хвърли върху него.

 

 

Ив лежеше пред апартамента на Инга; трепереше от болка, ръцете й бяха окървавени. Още стискаше ножа, сякаш пръстите й бяха запоени за ръкохватката. Айзънбери беше под нея, лицата им бяха толкова близо, че Ив виждаше как наближаващата смърт помрачава погледа на убийцата.

Чуваше плача на момиченцето, скрито под канапето, ала всичко й се струваше нереално, все едно един от кошмарите й се повтаряше. Кръв, смърт, ножът, който сякаш пареше пръстите й…

Някой тичаше надолу по стълбището. С усилие тя се претърколи и се просна по гръб на пода. От жестоката болка за миг й причерня, стори й се, че се намира в мръсната хотелска стаичка, обляна в червена светлина, чу се как моли за пощада.

— Лейтенант! — Съмърсет коленичи и се наведе над нея. — Позволете ми да проверя къде сте ранена.

— Не ме докосвай! — Тя заплашително вдигна ножа. — Да не си посмял да ме пипнеш!

Забеляза, че малката още е под канапето. Беше пребледняла като платно, личицето й беше изпръскано с кръвта на Айзънбери. Очите й бяха изцъклени от ужас. „Все едно са моите очи…“ — като в просъница си помисли Ив.

С усилие се изправи на крака и залитайки отиде в кухнята.

Рурк беше жив. Бе окървавен… винаги се проливаше кръв… ала беше жив и се обърна да я погледне.

Ив поклати глава, зави й се свят, краката й се подкосиха. Запълзя и се добра до Къркендал, който беше проснат на пода.

И неговите дрехи бяха окървавени, но беше жив. Все още. Тя стисна ножа, насочи острието към гърдите на изверга.

Счупена ли беше ръката й? Чула ли беше изпращяването на счупена кост? Чувстваше болка, но усещането повече приличаше на спомен. Ако забиеше ножа в чудовището, ако отново и отново го забиеше в гърдите му, осъзнавайки какво прави, болката щеше ли да изчезне?

Гледаше как кръвта капе от пръстите й и знаеше, че може да го направи. Тогава може би кошмарът щеше да свърши.

Детеубиец, който издевателства над слабите. Затворът не беше достатъчно сурово наказание за него.

Допря до сърцето му върха на ножа и ръката й се разтрепери. Трепетът премина нагоре към рамото й, стигна до сърцето й. Тя отдръпна ножа.

Коленичи, затъкна го в колана си и промърмори:

— Хората ми са пострадали. Повикай линейка.

— Ив…

— Не сега! — От гърлото й напираше да излезе ридание… или писък. — Изпратих Бакстър да охранява задната врата. Очевидно са го обезвредили. Не знам дали не е мъртъв.

— Полицаите пред къщата са зашеметени с електрошок. Може би състоянието им е тежко, но са живи.

— Трябва да разбера какво е станало с Бакстър.

— Добре, но чакай да видя тежко ли си ранена. От рамото ти тече кръв.

— Той… Не, не той, а Айзънбери ме улучи, но няма страшно. Паднах и сигурно си изместих рамото.

— Дай да видя. — Рурк внимателно й помогна да се изправи, обаче болката беше толкова силна, че тя пребледня.

— Хвани ме здраво! — прошепна.

— Скъпа, първо трябва да изпиеш нещо обезболяващо.

Ив поклати глава:

— Дръж ме здраво. — Тя също се вкопчи в него, втренчи се в невероятните му сини очи, докато се подготвяше за онова, което щеше да последва.

Рурк рязко дръпна ръката й — от болката стомахът й се преобърна, пред очите й притъмня, — и намести рамото й.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изохка тя, залитна, но съпругът й я държеше здраво. — Добре съм. Вече съм по-добре. — Силната болка я върна към действителността, помогна й да осъзнае къде се намира. — Къде е детето?

— Със Съмърсет.

Икономът се приближи — носеше малката, която беше обвила ръчички около шията му и облягаше глава на рамото му.

— Жива и здрава е — обясни с треперещ глас. — Само е изплашена. Трябва да я изведем оттук.

— Искам да го видя. — Никси вдигна глава. Сълзи обливаха лицето й, но погледът й беше твърд. — Искам да видя кой уби скъпите ми хора. Далас ми обеща, че когато хване лошите, ще ми позволи да ги видя.

— Не мисля, че…

— Не те карам да мислиш — прекъсна го Ив, а когато малката го пусна и стъпи на пода, я хвана за ръката. — Жената е мъртва — добави. — Счупи си врата, когато се изтъркаляхме по стълбите. — „Имах късмет — не беше ръката ми, както си помислих отначало, въпреки че още ме боли като развален зъб.“ — Горе има още един.

— В безсъзнание е и е с белезници — побърза да я успокои Съмърсет.

— Този тук е тежко ранен — продължи тя. — Но ще остане жив. Ще живее дълго — дано да е много дълго, защото никога повече няма да е на свобода. Ще яде, ще пикае и ще спи където и когато му заповядат. Там, където отива… чуваш ли, Къркендал? — Тя разтърси убиеца. — Ще те изпратят на място, страшно като смъртта. И ще бъдеш принуден да търпиш ден след ден, ден след ден.

Никси се загледа в човека на пода, вкопчи се в окървавената длан на Ив и каза, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Далас ще те тикне в шибания затвор. А когато умреш, ще отидеш в ада.

— Точно така, скъпа. — Съмърсет се наведе и отново я взе в прегръдките си. — Сега с теб ще излезем и ще оставим лейтенанта да си гледа работата.

Пийбоди се втурна в къщата, следваше я цяла армия полицаи.

— Боже господи! — възкликна.

— Бакстър е ранен. Предполагам, че е отзад. Провери дали е жив — нареди Ив на партньорката си, после се обърна към един униформен: — Един от заподозрените е на горния етаж; в безсъзнание е и е с белезници. В съседната стая лежи мъртва жена, която също е член на престъпната група. С този тук стават трима. Погрижи се веднага да изпратят линейка, хора от отдела за закрила на децата, съдебен лекар, „метачи“ и капитан Фийни от компютърния отдел.

— Лейтенант, изглеждате зле — сигурно сте ранена…

— Не разсъждавай, а изпълнявай! — сряза го тя. — Моя си работа как изглеждам. — Понечи да изтича до задната врата да провери какво е състоянието на Бакстър, но видя, че Пийбоди го е прегърнала и го води по коридора. Изпита такова облекчение, че за миг краката й се подкосиха. — Трябваше да предположа, че този мошеник не е мъртъв. Защо не ми се притече на помощ, Бакстър?

— Улучиха ме… поне така мисля. — Той притисна ръка до тила си, показа окървавената си длан. — Последното, което помня, е, че паднах — сигурно съм си ударил главата върху плочките в задния двор. Това главоболие ще ме довърши…

— Има сътресение — намеси се Пийбоди. — Трябва да го прегледа лекар.

— Погрижи се да го закарат в болницата.

— Да му се не види, какво е станало тук? — избърбори Бакстър. — Има ли убити?

— Един от престъпниците е мъртъв — отвърна Ив.

— Слава богу, че няма дружи жертви. Ще ми разкажеш по-късно. Пийбоди, красавице моя, дай ми нещо обезболяващо.

Рурк леко докосна гърба на Ив:

— Да видим в какво състояние е ръката ти. Всъщност трябва да се подложиш на цялостен преглед.

— Глупости! За момент се разсеях, Айзънбери се възползва и ме улучи, но аз тъпкано й го върнах.

— От носа ти тече кръв.

— Аз пък счупих нейния. Да видим сега кой е шубе! Изритах я през вратата, обаче проклетницата се вкопчи в мен и заедно полетяхме надолу по стълбището. При падането си счупи врата. Като се озовахме долу, вече беше мъртва. — Ив докосна пострадалото си рамо, обърна се към Рурк и едва сега видя, че и той е ранен. — Господи! Сериозно ли е?

— Не. За момент се разсеях и онзи ме улучи — с усмивка отговори той. — Обаче болката е ужасна.

Тя прокара окървавените си пръсти по страната му:

— Насинил ти е окото.

— Едно насинено око е нищо в сравнение с онова, което му причиних. Искаш ли с теб да… О, това вече е прекалено крайно! — добави, когато Ив отпра ръкава му.

— И без това тази риза вече не става за нищо. — Ив докосна рамото му и той грозна изруга. — Раната е доста дълбока.

— И твоята. — Рурк вдигна вежди, посочи съпругата си на хората от медицинския екип, които бяха дошли с линейката. — Дамите са с предимство.

— Не, цивилните! — озъби се тя. — Освен това не съм дама.

Той се засмя, целуна я по устните:

— Ти си моята дама. За да нямаме повече разногласия, предлагам заедно да изтърпим да се погрижат за раните ни.

Това я устройваше — щеше да си изкара яда на медиците, да ги заплаши с насилие, ако им хрумне да я закарат в болницата. Докато й оказваха първа помощ, можеше да координира работата на екипите, да направи запис на рапорта си и да наблюдава как изнасят ранените престъпници и трупа на съучастничката им.

Първата й работа на другата сутрин бе да започне разпитите на двамата оцелели.

— Ще придружа задържаните — прошепна й Пийбоди. — Намериха се прекалено много доброволци за това задължение. Сигурна съм, че някой ще се опита да отмъсти заради Найт и Престън.

— Утре ще ги разпитаме поотделно.

— Изпрати някого на този адрес. — Рурк й подаде компютърна разпечатка. — Бас държа, че ще попаднете на главната квартира на престъпната група.

Ив прочете написаното и се усмихна:

— Знаех си! Пийбоди, намери униформени, на които имаш доверие, повери им охраната на Къркендал и Клинтън. Не е моментът да се безпокоим, че някой ще ни дърпа ушите, задето работим извънредно! Събери екипа — още тази нощ ще нападнем леговището на тези зверове.

— Само така, лейтенант!

— Първо се обади на момчетата от отдела по електроника. И на… чакай да помисля… включи в екипа Джулс и Бринкман от „Бомби и експлозиви“. Може би убийците са поставили подслушвателни устройства и са минирали къщата. Всички да носят бронежилетки и предпазни шлемове. Възможно е престъпниците да са повече от трима. Ще се свържа с командира, за да поискам разрешение за акцията. — Обърна се към Рурк и добави: — Ако искаш, може да участваш.

— Не знам по-приятен начин за прекарване на вечерта.

— Изчакай ме, идвам след пет минути. — Тя се отдалечи, докато вървеше, извади комуникатора си. Изведнъж забеляза как един криминалист прибира оръжието й в плик за веществени доказателства и му кресна: — Това си е мое, глупако. Дай ми го!

— Съжалявам, лейтенант, но оръжието трябва да бъде приложено като доказателство.

— Мама му стара, знаеш ли колко време отнема да получиш… Командир Уитни, един заподозрян е мъртъв, двама са задържани.

— Вече съм на път към местопроизшествието. Съобщиха ми, че са ранени четирима полицаи, в това число и самата ти.

— Медиците ми оказаха първа помощ, линейката закара в болницата тримата ранени. Заподозрените вече са в ареста. Открихме адрес, на който смятаме, че се намира главната квартира на престъпниците. Свиках моя екип, обадих се и на двама колеги от „Бомби и експлозиви“. Тъй като домът ми се намира по-близо до къщата на Суишърови и предполагаемата бърлога на убийците, смятам оттам да координирам действията на екипа. Разбира се, с ваше разрешение, сър.

— Ще се видим там. Тежко ли си ранена, лейтенант?

— Ще оцелея, сър.

— Сигурен съм.

Щом той прекъсна връзката, Ив се обърна към криминалистите:

— Искам всички веществени доказателства! Обградете местопрестъплението така, че и пиле да не може да прехвръкне. Който се издъни, ще му схрускам задника за закуска.

Рурк я настигна и подхвърли:

— Обичам те, когато се заканваш. Действа ми възбуждащо.

— До края на нощта ще имаш много поводи да се възбудиш — изръмжа тя, но неволно се усмихна щом Рурк метна на раменете й скъсаното й яке.

Ала усмивката й помръкна, когато видя Съмърсет да седи в една от колите на Рурк и да държи Никси на коленете си. Той свали стъклото и подвикна:

— Извинете, лейтенант, но бях принуден да обещая, че няма да тръгнем, преди тя да говори с вас.

— Нямам време за… — Ив млъкна, когато Никси вдигна глава и я погледна. — Какво?

— Може ли да ти кажа нещо, но насаме? Много те моля.

— Разполагаш с шейсет секунди, които вече текат. Побързай. — Тя тръгна по тротоара, изгледа на кръв зяпачите, събрали се зад полицейските заграждения, седна зад волана на колата си, направи знак на Никси да се качи и изръмжа:

— Отзад ли беше се скрила?

— Ъхъ.

— Би трябвало да те смажа от бой, но няма да го направя, защото рамото още ме боли и защото донякъде помогна с глупавата си постъпка. Можех да се справя с тримата нападатели… — Тя докосна рамото си, което пулсираше от болка. — Все пак се радвам, че Рурк дойде навреме.

— Исках да си отида вкъщи.

Ив отпусна глава на облегалката. Много по-лесно й беше да задържи трима въоръжени и опасни престъпници, отколкото да пристъпва в „минното поле“ на детските емоции.

— Е, отиде! И какво намери? Нещо грозно, нещо ужасно, което вече не е твоят дом.

— Искаше ми се отново да го видя.

— Разбирам. Само че това е само къща — нещо, изградено от строителни материали. Мисля, че не ти е мъчно за постройката, а за живота, който си имала, преди да се случи нещастието. И ако си честна, ще признаеш, че имам право.

— Ще ме изпратиш в друг град, нали?

— Ще ти дам възможност — най-добрата, която мога да ти осигуря. — Ив вдигна глава, обърна се към детето. — Нанесоха ти жесток удар. Можеш да се изправиш или да останеш повалена. Според мен ще избереш първото. Елизабет и Ричард са добри хора. Съдбата е била жестока към тях, понесли са много удари. От сърце искат да ти дадат дом, да те направят член на семейството им. Щастливото минало няма да се върне, но може би те очаква прекрасно бъдеще. Само от теб зависи какъв ще бъде животът ти оттук насетне. Гледай напред, обаче не забравяй колко хубаво е било в този дом, преди да дойдат лошите хора.

— Страхувам се, Далас.

— Значи не си толкова глупава, колкото те мислех. Но не си и бъзла. Замини с Ричард и Елизабет, виж дали ще ти хареса да живееш с тях.

— Вирджиния далеч ли е оттук?

— Не много.

— Ще може ли от време на време да се срещам с теб, Рурк и Съмърсет?

— Защо не? Можем да го уредим, щом толкова държиш отново да видиш този грозник Съмърсет.

— Обещаваш ли? Знам, че изпълняваш обещанията си. Каза, че ще хванеш лошите и го направи. Затова ти вярвам.

— Обещавам най-тържествено. А сега ме остави да си гледам работата.

Никси коленичи на седалката, наведе се към Ив и я целуна по страната. Облегна глава на здравото й рамо и въздъхна:

— Мъчно ми е, че те раниха, докато ми помагаше.

— Не е сериозно. — Ив с изненада видя, как ръката й сякаш по своя воля посегна да погали светлорусата косица на момиченцето. — Полицаите често ги раняват.

Тя остана в колата и през предното стъкло се загледа в Никси. Малката се приближи до Рурк, той се наведе и се заслуша в думите й, а когато тя го целуна, силно я прегърна, помогна й да се настани до Съмърсет, помаха й за довиждане. Обърна се, направи няколко крачки, отвори врата на служебната кола и седна до Ив:

— Добре ли си?

Тя поклати глава:

— Изчакай още минута.

— Готов съм да те чакам, колкото пожелаеш.

— Тя ще се справи с живота. Куражлия е, има голямо сърце. Изкара ми ангелите, като се втурна в къщата — в този момент се състарих поне с десет години, но не мога да отрека, че постъпи смело.

— Знаеш, че те обича.

— Боже, само това ми липсваше.

— Ти я намери и я спаси. С течение на времето, когато се поуспокои, ще те обикне още повече… Между другото, постъпи правилно, като й позволи да види лицето на мръсника.

— Дано да е така, защото тогава още не разсъждавах трезво. Падането по стълбите… — Ив се поколеба и добави: — Ще ти призная нещо, което не бих казала другиму. Не беше само падането… Кръвта, ножът, болката… сякаш ме върнаха в миналото. Чух как вратът на онази жена се счупи, звукът отекна като ехо в съзнанието ми. После излязох и те видях. Изпитах странно облекчение, но то сякаш засягаше само част от мен. — Тя въздъхна. — Нямаше да ми попречиш, нали? Щеше да се отдръпнеш и да ми позволиш да забия ножа в гърдите му.

— Да. Щях да те оставя да сториш каквото смяташ за необходимо.

— Дори да извърша хладнокръвно убийство ли?

— Не се измъчвай, Ив. — Рурк я помилва по страната, накара я да извърне глава и да го погледне. Очите му вече не блестяха като сини въгленчета, а бяха спокойни и уверени. — Нямаше да го сториш.

— За малко не го направих. Все едно усетих как ножът се забива в плътта на детеубиеца.

— Да, за малко. Ако нещо в теб беше се пречупило, щяхме да го преодолеем. Ала вродената ти почтеност нямаше да ти позволи да извършиш хладнокръвно убийство. Просто си изпитвала необходимост да коленичиш с ножа в ръка и да осъзнаеш какво се случва.

— Май имаш право.

— Утре ще се изправиш срещу двамата убийци, за да ги разпиташ. Запомни, че онова, което им причини, е хиляди пъти по-страшно, отколкото ако бе забила нож в сърцата им. Надхитри ги, попречи им да изпълнят мисията си, задържа ги.

— Хванеш ли един, друг като змия веднага изпълзява изпод някой камък. — Ив предпазливо докосна рамото си. — Затова трябва бързо да си възвърна формата, за да тръгна по петите на следващия.

— Обичам те лудо, лейтенант!

— Вярвам ти. — Тя се усмихна и целуна обгореното му рамо — жест, какъвто обикновено не правеше, когато имаше опасност някой да ги наблюдава. — Отиваме у дома, преобличаме се и веднага продължаваме работа.

Докато се отдалечаваха, тя надникна в огледалцето за обратно виждане. „Най-обикновена къща — помисли си. — Ще измият кръвта, ще прогонят смъртта. Ще се нанесе друго семейство.“

От сърце се надяваше животът на тези хора да бъде щастлив.