Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (17)

Шестнайсета глава

След като мина през портала, Ив машинално забеляза как есенният вятър носи по алеята изсъхналите листа. Умът й беше зает с друго — обмисляше нови възможности и вероятности, кроеше планове.

— Излезе силен вятър — обади се Пийбоди. — Скоро ще завали дъжд.

— Благодаря за метеорологичната прогноза.

— Ще обрули и последните листа. Не обичам да гледам голите клони, мъчно ми е за горките дървета. Хубаво, че ще падне сняг и ще ги покрие.

— Щом ти е толкова мъчно, защо със сподвижници от твоята вяра не им изплетете пуловери?

— Повече ме бива по тъкането — невъзмутимо обясни Пийбоди, докато началничката й паркираше пред къщата. — Отдавна не съм докосвала тъкачен стан, обаче знам, че веднъж започна ли, ще си възвърна уменията. Хм, не е зле да помисля по въпроса, нали наближава Коледа.

— Я не се занасяй. Още е месец октомври.

— Краят на октомври. Тази година съм решила да се подготвя отрано. Вече започнах да избирам подаръци. Сега мога да си ги позволя, защото… ами защото вече съм детектив.

— Факт, който не пропускаш да напомниш на мен и на всеки, който е наблизо.

— Освен това имам право на допълнителна отпуска, задето бях ранена при изпълнение на служебните си задължения. Разбира се, няма да я използвам, докато не приключим това разследване. — Тя слезе от колата, дълбоко си пое въздух. — Ах, каква прекрасна миризма!

— Каква миризма?

— На въздуха, лейтенант. Типичната миризма на изсъхнали листа и влага, която подсказва, че скоро ще завалят проливни дъждове. А пък тези хризантеми и астри ухаят божествено. Идва ми да събера с греблото цяла камара листа и да се овъргалям в тях.

Изявлението на партньорката й така стресна Ив, че тя спря за миг, изпъшка „Господи!“ и блъсна входната врата.

Както му беше обичай, Съмърсет като призрак изникна във фоайето; носеше обичайния си черен костюм, както обикновено стиснатите му устни изразяваха неодобрение.

— Забелязвам, че благоволихте да се приберете — произнесе с присъщата си надменност.

— Да. Искаш ли да знаеш какво ще направя сега? Ще изритам кльощавия ти задник, за да не гледам противната ти физиономия.

— Давате ли си сметка, че доведохте в този дом едно дете, на което трябва да отделите време, да му обърнете поне малко внимание?

— Доведох малолетна очевидка на жестоко престъпление, която очаква да открия хората, избили семейството й. Ако не можеш да се грижиш за нея, докато си върша работата, ще прибягна до услугите на дроид-детегледач.

— Само това ли е тя за вас? — Гласът на Съмърсет беше като остър нож. — Малолетна очевидка! Дори дроидът има повече чувства от вас. Никси е момиченце, което още няма десет години, преживяло е неописуем кошмар, загубило е най-близките си хора. А вас трябва да умоляват да прекарате няколко минути с нея.

— Знам какво е преживяла и колко страда. — Ив се насили да говори с леден тон като него, но се вкопчи в перилото на стълбището, за да запази спокойствие. — Аз газих в локвите кръв в дома й. Затова не ми го натяквай, тъпако! — Заизкачва се по стълбището, обърна се и изгледа Съмърсет: — Тя не е твое дете! Ако си го мислиш, избий си го от главата!

Няколко секунди Пийбоди не помръдна, промълви:

— Този път сгреши. — Когато икономът я погледна, тя продължи: — Знаеш, че винаги се старая да бъда буфер помежду ви. Но този път я обиди несправедливо. По един или друг начин тя всяка минута, всеки ден мисли за момиченцето.

Прекоси фоайето и последва партньорката си.

Ив беше отишла направо в кабинета си и нервно крачеше напред-назад. Обърна се, когато Пийбоди влезе, гневно я стрелна с поглед.

— Лейтенант…

— Не казвай нито дума!

— Все пак държа да кажа нещо. Съмърсет не биваше да ви говори така. Беше несправедливо.

— Млъкни поне за малко!

Трябваше да прогони гнева, обидата и усещането, че проклетият иконом има право.

Нарочно беше се дистанцирала, за да запази обективността си. Не чувстваше вина и нямаше намерение да се извини. Ала отдръпването й донякъде се дължеше и на лични причини. Защото се изплаши, че вижда себе си в детето, което трябваше да защитава — самотно, изплашено, травмирано момиченце.

„Има разлика, има разлика, има разлика“ — повтаряше си, докато кръстосваше стаята. Свали якето си, гневно го захвърли на един стол.

Само че последствията бяха еднакви. Също като нея Никси щеше да попадне в месомелачката на социалната система. Може би щеше да оцелее, може би — не. Може би до края на живота си щеше да вижда в кошмарите си онова, което Съмърсет наричаше „отвратително и неописуемо“.

Застана до прозореца, но не видя листата, които танцуваха под повея на усилващия се вятър, нито есенните краски, потъмняващи с приближаването на зимата. Пред очите й беше лицето на полицая, който стоеше до леглото й в болницата и питаше: „Кой те нарани? Как се казваш? Къде са родителите ти?“

„Трябват ми факти — помисли си. — Само така ще помогна на Никси. Спомените няма да ме измъчват, докато я гледам — нещастна и сломена, защото ще бъда заета с работата си.“

За миг затвори очи, насили се да се овладее. Нямаше право да се отпуска, да се поддава на емоциите. Чакаше я работа.

Без да се обърне, каза на Пийбоди:

— Започни да издирваш родственици и приятели на Къркендал, хора, с които е бил близък. Също и на Айзънбери. Ако попаднеш на съвпадение, ще се хванем за него.

— Слушам, лейтенант. Искате ли кафе?

— Още не съм умряла, значи искам. Благодаря.

Тя се обърна тъкмо когато Рурк влезе в кабинета. Изглежда изражението й го стресна, защото той се намръщи:

— Какво е станало?

— Нищо особено. Само дето в моргата има куп мъртъвци.

— Ив…

— Спести си лекцията, ако обичаш.

Той с усилие потисна желанието си да я успокои и само кимна:

— Добре. Каква задача имаш за мен?

— Ето фактите накратко. Заподозреният се казва Роджър Къркендал, бивш сержант от армията. Суишър е бил адвокат на жена му при бракоразводното дело и го е спечелил. Преди две години съдията, ръководил заседанието, е загинал при експлозия на бомба, заложена в колата му. Социалната работничка, която е свидетелствала на делото, е била намерена удушена в леглото си. Друга свидетелка — лекарка от спешното отделение на Общинската болница, също е мъртва — била е намушкана на паркинга пред болницата. Изглежда, че човекът, който излежава присъда за убийството й, е невинен, но е имал нещастието да го заловят до окървавения й труп.

— Май си попаднала на следите на убиеца.

— Рано е да се радвам — още не е зад решетките. Съсобственик е на школа за бойни изкуства в Куинс. Съдружник му е японец на име Лу.

— Лу Дракона ли?

— Именно. — Тя леко се усмихна. — Кой каза, че нямаме общи интереси? Спомняш ли си как срази корееца, когато спечели третия си златен олимпийски медал?

— Естествено. Бях на първия ред в залата.

— Е, за разлика от теб аз гледах мача по телевизията в някакъв скапан бар в Хелс Кичън. Лу не е замесен в престъпленията. Изпраща отчетите по електронната поща, делът от печалбата превежда в швейцарска банка. Твърди, че от шест години не е виждал съдружника си, и аз му вярвам.

— Искаш да проследя съобщенията по електронната поща и паричните депозити.

— Точно така. Компютърът на Лу вече е в лабораторията ти. Току-що ми се обадиха, че са го донесли.

— Започвам веднага. — Преди да излезе, той се приближи до нея, помилва я по страната. — Мъчно ми е, когато си тъжна.

— Приключа ли това разследване, ще ме видиш усмихната до ушите.

Рурк нежно я целуна:

— Запомни си обещанието, лейтенант.

Пийбоди дискретно го изчака да излезе и едва тогава донесе каната с кафето.

— Искате ли да работя на другия компютър?

— Да. — Ив взе чашата с кафе. — Ще ми се да поработя върху теорията на Янси. Ако Къркендал се е подложил на радикална пластична операция, вероятно се е доверил на армейски хирург. Едва ли след двайсет години служба се е доверил на цивилен.

— Такава промяна на външността трябва да бъде официално отразена — замислено каза Пийбоди. — Необходим е нов документ за самоличност. При положение, че Янси има право, не бива да търсим прочут хирург.

— Хората от спецотрядите често се подлагат на пластични операции. Първата ни работа е да проверим дали Къркендал си е правил такава операция и при кого.

Седна зад бюрото, отвори файла с военното досие на заподозрения. В този момент Майра влезе в кабинета:

— Извинете, че ви прекъсвам.

Ив стисна зъби, облегна се назад, разпери ръце:

— Какво има?

— Спешно трябва да поговорим за Никси.

— Ти отговаряш за психическото й здраве. Провеждай сеансите когато и където пожелаеш. Само не тук.

— Поредният сеанс току-що завърши. Безпокоя се за състоянието на Никси.

— Крайно време е да се стегне.

— Ив!

— Правя всичко, за да си гледам работата. — Гневът й отново се разпали. — Само че как да работя, след като все ме поучават, че трябва да държа ръката на малката и да я глезя като бебе? Невъзможно е…

— Лейтенант!

Пийбоди, която се намираше на безопасно разстояние в другия край на кабинета, потрепери. Със същия леден тон майка й държеше конско на непослушните си отрочета.

— Какво? Престани да ме тормозиш. Цялата съм слух.

Пийбоди се сви на стола и си помисли, че ако тя или братята и сестрите й се осмеляха да отговорят по този начин, щеше да последва незабавното им унищожаване.

— Вероятно се успокояваш, като си изкарваш яда на мен.

Ако беше сигурна, че никой няма да забележи отсъствието й, Пийбоди щеше да избяга от опасната зона.

— Сега обаче — продължи Майра гласът й бе толкова студен, че можеше да заскрежи стъклата на прозорците — разговаряме за детето, което ти е поверено, не за лошото ти възпитание.

— Да му се не види! Само се опитвам да…

— Относно Никси — прекъсна я Майра. — Трябва да види близките си.

— Те са в проклетата морга.

— Знам, тя също го знае. Тя изпитва необходимост да ги види, да започне да се примирява със смъртта им. С теб много добре знаем колко важна е тази стъпка за хората, които са загубили семействата си.

— Обещах й да уредя да ги види. Само че сега е невъзможно! Да не искаш да види как изваждат от хладилниците в моргата труповете на родителите и брат й?

— Да.

— Които са с прерязани гърла.

Майра започна да губи търпение:

— Говорих с Морис. Известно ти е, че има начини за прикриване на раните на мъртвите, за да се пощадят чувствата на близките им. Морис се съгласи да го направи. Това е единствената възможност Никси да види семейството си за последен път, тъй като от съображения за сигурност няма да присъства на погребението.

— Ненапразно я държа тук. — Ив прокара пръсти през косата си, сведе очи пред суровия поглед на психиатърката. — Добре, да бъде твоето. Ще ви осигуря транспорт. Първо обаче трябва да координирам с Морис посещението. Ще въведат Никси през входа за доставките, няма да минава през скенерите за идентификация. Той ще се погрижи никой да не я види, докато я заведеш в помещението за наблюдение. Не бива да оставате там повече от десет минути. Ще излезете пак през задната врата.

— Съгласна съм, но и ти трябва да присъстваш.

— Чакай малко…

— Независимо дали ти допада или не, ти си нейната опора. Била си до нея, когато за последен път ги е видяла. Вярва, че ще намериш и заловиш виновниците за смъртта им. Трябва да я придружиш и до моргата, за да се чувства в безопасност. Готови сме да тръгнем веднага щом осигуриш транспортно средство.

Ив безпомощно се отпусна на стола. Беше прекалено слисана, за да противоречи на Майра.

 

 

Реши да използват реактивния хеликоптер на Рурк. Първо, щяха да се придвижат по-бързо, второ, той често използваше машината, за да отиде на среща. Това пък означаваше, че съпругът й временно ще прекъсне работата си по разследването, защото тя не се доверяваше на друг пилот. Само Рурк можеше да лети с бясна скорост над улиците на Ню Йорк, без да катастрофира, само на него разчиташе да ги защити в случай, че престъпниците ги проследят и нападнат.

— Рисковете са минимални — успокои я той, когато хеликоптерът грациозно се приземи на моравата. — Ще включим защитните екрани и антирадарните устройства. Дори враговете да наблюдават машината, няма да успеят да проникнат през защитата и да разберат, че малката е на борда.

Ив намръщено се загледа в притъмняващото небе — явно метеорологичната прогноза на Пийбоди щеше да се сбъдне.

— Може да ни взривят във въздуха — промърмори.

Рурк се усмихна:

— Голяма си песимистка! Ако съществуваше такава възможност, нямаше да се съгласиш малката да лети с нас.

— Хм, имаш право. Само че ми се иска тази авантюра вече да е приключила.

— Аз ще следя моите скенери и веднага ще разбера, ако някой се опита да ни проследи или да блокира устройствата ни. Отиването и връщането ще ни отнемат не повече от трийсет минути. Знам колко си заета, но половин час няма да се отрази фатално на графика ти.

— Да не губим повече време, а да тръгваме. — Тя махна на Майра да доведе Никси, междувременно Рурк размени няколко думи с пилота и седна на неговото място.

— Никога не съм летяла с хеликоптер! — възкликна Никси. — Върхът е. — Ала тя се пресегна и хвана ръката на Майра.

Рурк се обърна и се усмихна:

— Наистина ли?

Никси кимна, той издигна машината. Ив забеляза, че излетя много по-плавно, отколкото когато тя беше единствената пасажерка. Харесваше му да управлява хеликоптера, сякаш дресира буен кон, рязко да го спуска и да го издига само и само да я подлуди. Днес обаче пилотираше мощната машина така, сякаш превозваше ценен товар.

„Съобразява се с всичко — помисли си тя. — Именно тези малки подробности са важни.“ Дали бе лишена от състрадание, защото ежедневно се сблъскваше с жестокост и насилие?

Трухарт играеше с Никси, Бакстър й разказваше смешки. Пийбоди с лекота намираше подходящия тон, подходящите думи. Съмърсет — този грозник, излязъл от ада, безпроблемно се грижеше за детето.

А Рурк, който веднъж да бе признал, че се страхува от малката им гостенка, днес свободно общуваше с нея, докато пилотираше хеликоптера.

Самата тя, озовеше ли се близо до Никси, изпитваше желание да се обърне и да тръгне в обратната посока. Не знаеше как да се отнася с децата, явно беше лишена от майчински инстинкт.

Отгоре на всичко не можеше да прогони ужасите от миналото, които възкръсваха в паметта й, докато гледаше момиченцето.

Тръсна глава и забеляза, че малката я наблюдава.

— Майра казва, че те трябва да са на студено.

— Да.

— Само че вече не усещат студ, затова може да останат там.

Ив понечи да кимне, но реши, че трябва да каже нещо.

— Морис… доктор Морис се грижи за тях. Няма по-способен от него, имай му доверие.

— Следят ни — промълви Рурк и тя рязко се обърна към него:

— Какво?

— Следят ни. — Той посочи екранчето на един уред в таблото, на което се виждаха зелени и червени линии. — По-точно — опитват се да ни проследят. Само че не могат да ни засекат. Сигурно е много неприятно някой да ти се изплъзва.

Ив разгледа екранчетата на таблото, помъчи се да разгадае символите.

— Можеш ли да разбереш откъде ни следят?

— Ще опитам. Още преди да излетим включих проследяващото устройство. Още отсега мога да кажа, че преследвачите ни се движат.

— По земя или по въздух?

— По земя. Хм, много хитро. Мъчат се да клонират моя сигнал. Разбраха, че аз правя същото с техния… Сега изключиха приспособлението. Да кажем, че този рунд завърши с равен резултат.

За всеки случай той направи няколко завоя, за да се увери, че престъпниците няма отново да се опитат да го проследят. Когато приземи хеликоптера на покрива на моргата, всички уреди показваха, че машината не е била засечена от чуждо разузнавателно средство.

Както се бяха уговорили, Морис ги посрещна пред задния вход, а след като всички влязоха, грижливо заключи двойната врата и спусна резето.

— Здравей, Никси. — Той подаде ръка на момиченцето. — Аз съм доктор Морис. Много съжалявам за случилото се със семейството ти.

— Не вие сте им го причинили.

— Имаш право. Сега ще те заведа при вашите. — Докато големият асансьор се спускаше към подземието, Морис добави: — Сигурен съм, че доктор Майра и лейтенант Далас са ти обяснили всичко, но ако имаш някакви въпроси, питай.

— Веднъж гледах сериал за един човек, който прави разни неща с труповете. На мен ми е забранено, но на Койл не е, затова понякога се присламчвам в неговата стая.

— За „Доктор Смърт“ ли говориш? И аз понякога го гледам. — Вратите на асансьора се отвориха, всички слязоха и тръгнаха по дългия коридор, боядисан в бяло. — Сериалът е забавен, но много неща в него са измислени. Например аз не преследвам лошите, а оставям тази работа на професионалисти като лейтенант Далас.

— Да, обаче и ти сигурно разрязваш мъртвите.

— Да. Опитвам да намеря нещо, което ще помогне на полицията.

— Намери ли нещо у мама и татко, в брат ми?

— Всичко, което прави доктор Морис, много ни помага — намеси се Ив.

Спряха пред двойната врата; кръглите прозорчета бяха закрити с щори. Никси посегна да хване Ив, но тя беше пъхнала ръце в джобовете си, затова малката се вкопчи в дланта на Майра и прошепна:

— Там ли са?

— Да. — Морис се поколеба. — Готова ли си да влезеш?

Тя само кимна.

„Сигурно усеща миризмата — помисли си Ив. — Никакви дезинфекциращи препарати не могат да прогонят миризмата на смърт, на телесни течности и мъртва плът.“

Никси никога нямаше да я забрави.

— Може ли първо да видя татко? — Гласчето на малката затрепери; беше пребледняла, но изражението й беше решително.

„И аз няма да забравя смелостта й — каза си Ив. — Какъв ли кураж трябва да притежава едно дете, за да чака, докато извадят от хладилния шкаф баща му?“

Морис беше замаскирал раната на шията, увил беше трупа в чист бял чаршаф. Но каквото и да стореше, мъртвият си оставаше мъртъв.

— Може ли да го пипна?

— Да. — Съдебният лекар постави високо столче до хладилния шкаф, помогна на Никси да се качи, застана до нея и сложи ръка на рамото й. Тя леко докосна страната на баща си:

— Лицето му много боцка. Понякога го търка в моето, за да ме разсмее… Много е тъмно в този хладилник.

— Да, но там, където е татко ти, е светло.

Никси кимна, по страните й се стичаха сълзи.

— Знам, че вече е в рая, само че не трябваше да си отива. — Наведе се и целуна баща си, а Ив почувства как стомахът й се сви на топка. — Вече можете да го приберете. — Тя слезе от столчето и взе хартиената носна кърпичка, която Майра й подаде. — Сега може ли да видя Койл?

Помилва брат си по косата, загледа го, сякаш опитваше да си го спомни като жив.

— Сега ще може по цял ден да играе бейзбол — промълви. — Най-много обича бейзбола.

След това поиска да й покажат Инга, помилва и нея по косата:

— Понякога ни правеше сладки… едни такива вкусни, поръсени със захар. Преструваше се, че го прави тайно, обаче аз знаех, че мама й е разрешила. — Малката пак слезе от столчето. Лицето й вече не беше бледо, а зачервено от плач. Устните й трепереха от усилието да сдържа риданията си. — Лини не е тук. Вече са я взели. Не ми позволиха да я видя и да се сбогувам с нея. Знам, че ме мразят.

— Грешиш — обади се Ив. — Днес се срещнах с майката на Лини. Тя не ти се сърди. Много е тъжна и разстроена, но на теб не се сърди. Попита как си, искаше да разбере дали си добре.

— Наистина ли не ме мрази? Заклеваш ли се?

Сърцето на Ив се сви, ала тя се насили да не извърне поглед. „Щом едно дете може да издържи, значи и аз мога“ — каза си.

— Заклевам се. Аз не разреших да се сбогуваш с Лини, защото беше опасно. Вината е моя.

— Опасно е било заради лошите хора ли?

— Да.

— Тогава вината е тяхна — простичко каза малката. — Сега искам да видя мама. Ще дойдеш ли с мен?

„Господи!“ — помисли си тя, но хвана Никси за ръчичката и пристъпи към хладилното чекмедже, което Морис издърпа.

Толкова пъти беше разглеждали снимките на Кийли Суишър, че й се струваше, сякаш я познава. Красива жена, от която малката беше наследила формата на устните. Сега лицето й беше восъчножълто с лек синкав оттенък.

Момиченцето протегна ръка да я докосне, ръката му затрепери. Отпусна глава на гърдите на мъртвата и горчиво зарида.

След известно време риданията й постихнаха; Майра пристъпи до нея, прокара длан по косата й:

— Тя щеше да се зарадва, че си дошла при нея, да се гордее със смелото си момиченце. Сбогувай се с нея, Никси.

— Не искам.

— Знам, скъпа. И тя не иска. Толкова е трудно да се сбогуваш с любим човек!

— Сърцето й не бие. Понякога сядах на скута й, облягах глава на гърдите й и чувах туптенето на сърцето й. Сега то не бие. — Никси вдигна глава, прошепна „Довиждане“ и за последен път слезе от столчето. — Благодаря, че се грижиш за тях — каза на Морис.

Той само кимна, отиде до вратата и я отвори. Майра и детето излязоха първи, а когато Ив мина край съдебния лекар, той я спря и прошепна:

— Откакто упражнявам тази професия, си мислех, че мога да издържа всичко. — От вълнение гласът му беше прегракнал. — Но… мили боже! Това дете ми скъса сърцето.

— Всяка нейна стъпка бе благословия, в очите й раят блестеше, всеки неин жест изпълнен бе с любов и достойнство.

Морис се обърна към Рурк и се поусмихна:

— Добре го каза… Последвайте ме, ще ви изведа от сградата.

— От коя книга беше цитатът? — попита Ив.

— „Изгубеният рай“. Автор е прочутият Милтън. Цитатът ми се стори уместен, защото това, което току-що наблюдавахме, беше по-сърцераздирателно от най-сантименталното стихотворение.

Ив въздъхна:

— Да върнем детето у дома.

 

 

Майра помоли Съмърсет да заведе Никси в стаята й и обеща на малката след пет минути да отиде при нея. Рурк заяви, че трябва да продължи работа и отиде в кабинета си.

— Знам, че за теб беше истинско изпитание — подхвана психиатърката.

— Грешиш. Не се поставям на мястото на Никси.

— При всяко разследване се поставяш на мястото на другите, иначе нямаше толкова добре да си вършиш работата. Притежаваш способността да съчетаваш обективността със състраданието.

— Аз пък мисля, че съм прекалено безучастна.

— Никси изпитваше необходимост да види за последен път близките си и ти й помогна. Душевните й рани ще заздравеят. Тя е млада и силна. Това беше само началото.

— Един Бог знае каква ще бъде съдбата й. Дайсънови се отказват от настойничеството.

— Надявах се, че… Няма значение. Може би така е по-добре и за нея, и за тях. Ако живеят заедно взаимно ще си напомнят за трагичната загуба.

— Само не ми казвай, че е по-добре за малката да попадне в приют за сираци. Обмислям други възможности. Познавам хора, които може би ще се съгласят да се грижат за нея. Смятам да се свържа с Ричард Деблас и Елизабет Баристър.

— Прекрасна идея.

— Те се грижат за момчето, което миналата година намерихме на едно местопрестъпление. — Ив нервно запристъпва от крак на крак — тази роля не й допадаше. — Сигурно решиха да му станат приемни родители, защото дъщеря им беше убита. Въпреки че тя вече не беше дете и…

— Дори когато станем зрели хора, за нашите родители си оставаме деца.

— Щом казваш… Та си помислих, че Ричард и Катрин може би ще искат още една възможност да… да си имат още едно дете. Знам, че Рурк им оказа известен натиск, за да вземат Кевин — така се казва момчето. Доколкото знам, нещата са потръгнали. Може би двамата ще се съгласят да гледат още едно дете.

— Според мен хрумването ти е много добро. Непременно се свържи с тях.

„Не, теренът е прекалено опасен“ — каза си Ив.

— Първо ще говоря с Рурк, защото той ги познава по-добре — промърмори. — За тях аз съм ченгето, което разследваше убийството на дъщеря им и разкри доста скандални семейни тайни. Рурк е техен приятел. Ако се съгласят, ще те помоля да съдействаш пред отдела за закрила на децата.

— Явно доста си мислила по въпроса.

— Не. Само че това е единствената конструктивна мисъл, която ми идва на ум, след като сутринта госпожа Дайсън съобщи, че отказват да се грижат за Никси. Съдбата на това дете и без това е достатъчно горчива; не бива да го хвърлим в пастта на системата, която уж трябва да го защитава.

— Обади ми се, след като говориш с Рурк. Ще положим всички усилия да направим най-доброто за Никси. А сега отивам при нея.

— Чакай, сетих се нещо. — Ив извади снимката, която й беше дал Дейв Рангъл. — Изпраща й я съдружникът на баща й. Каза, че Суишър я е държал на бюрото си и дъщеря му сигурно ще я иска.

— Какво прекрасно семейство — въздъхна Майра. — Да, Никси, ще се зарадва. Сега е най-подходящият момент да й дам снимката. По-добре е да си спомня родителите и брат си щастливи и усмихнати, отколкото като трупове в моргата. — Погледна Ив и добави: — Искаш ли ти да й я дадеш? — Като видя изражението й, кимна: — Добре. Аз ще й я занеса. — Тръгна към стълбището, но спря и се обърна: — Никси не подозира колко трудно ти беше да стоиш до нея, докато тя се сбогуваше със семейството си. Но аз знам.

 

 

Съмърсет седеше в стаята на Никси, тя беше се настанила на скута му, беше облегнала глава на гърдите му, вслушваше се в туптенето на сърцето му.

— Не изглеждаха като заспали — прошепна. — Мислех, че ще изглеждат, сякаш спят, но не беше така.

Икономът прокара костеливите си пръсти по косицата й:

— Има едно поверие, според което след смъртта ни нашата същност — духът или душата, има право на избор.

— Какъв?

— В много случаи изборът зависи от начина, по който сме живели. Ако сме дали всичко от себе си, може да решим да отидем на някое тихо местенце.

— Като облак, на който живеят ангелите ли?

— Може би. — Той продължи да милва косата й. Котаракът Галахад безшумно влезе в стаята, тромаво подскочи и се настани на страничната облегалка на креслото, на което седяха Съмърсет и момиченцето. — Може би е градина, където ще се разхождаме и ще срещаме другите, които са направили същия избор преди нас.

Никси протегна ръка, погали Галахад:

— Сигурно Койл ще може да играе бейзбол в тази градина.

— Разбира се. Може и да се върнем, да започнем нов живот от самото начало, от майчината утроба. Знаеш ли кои правят този избор? Онези, които смятат, че ще направят нещо по-полезно отколкото в предишния си живот, или ще поправят зло, което са сторили. Или просто защото не са готови да отидат на тихото местенце.

— Искаш да кажеш, че те може да се върнат като бебета ли? — Малката се поусмихна. — Ще ги позная ли, ако ги видя?

— Може да не ги познаеш, но сърцето ще ти подскаже, че това са най-скъпите ти хора. Разбираш ли?

— Май да… Ти виждал ли си някой, който се е върнал?

— Така мисля. Има една девойка, която се надявам да видя някой ден. — Съмърсет с тъга си помисли за дъщеря си, за красивата погубена Марлена. — Още не съм я намерил.

— Може би тя е решила да отиде в градината.

Той се наведе и целуна Никси по челото:

— Може би.

 

 

Съмърсет чака почти един час, докато по монитора видя, че Пийбоди излезе от кабинета на Ив. Надяваше се партньорката на лейтенанта да се забави достатъчно, за да може той да изпълни мисията си.

Влезе в кабинета. Ив тъкмо идваше от кухненския бокс с чаша с кафе. Като го видя, ръката й потрепери, кафето се изплиска.

— Мамка му! Този периметър е запазен за полицията. Забранен е достъпът на задръстеняци, които не понасям.

— Ще ви отнема само няколко секунди. Дошъл съм да се извиня.

— Какво?!

— Искам да се извиня за онова, което ви казах одеве. Не бях прав.

— Че ти никога не си прав. Добре, извини се. Хайде, върви си. Заета съм.

Само че той беше решил напълно да преглътне горчивия хап на унижението:

— Доведохте тук детето, защото бяхте загрижена за живота му, искахте да е на най-безопасното място. Давам си сметка, че работите усилено, за да заловите убийците на семейство Суишър. По тъмните сенки под очите ви съдя, че не си доспивате, а настроението ви е по-мрачно от обичайното вследствие на недохранване и преумора.

— Целуни ме отзад!

— Дори сте загубили обичайното си чувство за хумор и не можете да измислите оригинални начини за заяждане.

— Това достатъчно оригинално ли ти се вижда? — Тя му показа среден пръст.

— Не. Типично е за вас. — Съмърсет се изкушаваше да си излезе. Ала не можеше да забрави какво му каза Никси — че Ив е стояла до нея, когато се е сбогувала с майка си. — Денят беше много тежък за малката, лейтенант. Много скърби за близките си. Едва я накарах да си легне, но след малко се събуди от кошмар. Искаше да ви види, но ви нямаше… бяхте на работа. Като се върнахте, бях толкова разстроен, че се нахвърлих върху вас. Не мислех какво говоря. Извинете.

— Добре де. Приемам извинението.

Съмърсет тръгна към вратата. Ив дълбоко си пое въздух. Не й пукаше, когато трябваше да го насоли и да се заяжда с него. Сега обаче той беше се извинил, което му даваше стратегическо превъзходство. Ако не предприемеше нещо по въпроса, нещо щеше да я гризе отвътре и да я отвлича от работата й.

— Хей! — извика. Съмърсет се обърна. — Доведох я в къщата, защото смятах, че е най-безопасно за нея. И защото знаех, че тук живее някой, който знае как да се грижи за деветгодишно момиченце. Мога да си върша работата, защото съм спокойна, че Никси е в сигурни ръце.

— Разбрах. Оставям ви, за да продължите работата си.

„Крайно време е наистина да ме оставят на мира!“ — помисли си тя. Седна зад бюрото, облегна краката си на плота и отпи от чашата с кафе. Загледа се в таблото със снимките, докато компютърът работеше върху поредната задача.