Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Намери Янси в просторната остъклена стая в неговия сектор; двамата с Офелия пиеха кафе и приятелски си бъбреха. Проститутката още носеше крещящата блузка, украсена с пера, не беше махнала тежкия грим. Под силните лампи изглеждаше така, както според Ив изглеждаха цирковите шатри на дневна светлина — поовехтели, безвкусни, не особено привлекателни.

Въпреки това Янси флиртуваше с нея.

— Чакай да ти разкажа един майтап — изкиска се тя. — Забърсвам аз един пич, а той иска да му пея. Вика, че само така може да го вдигне. Ако щеш вярвай, рече да му изпея „Бог да пази Америка“!

— А ти какво направи?

— Пях, разбира се. На мелодия го докарах, ама текста си го измислих, щото не го знам целия. Представяш ли си, лъскам му бастуна, а той пее с цял глас заедно с мене и даже ме поправя, като сбъркам думите. Тъй както си стояхме в един вход, изкарахме цял дует.

— Какво стана после?

— Пичът наистина го вдигна, а на третото изпълнение си свърши работата. След това ми стана постоянен клиент. Всеки вторник си устройвахме концерт. Направих си специална дрешка в червено, бяло и синьо, даже му пусках малко, повече отколкото на другите.

— Жена с твоята професия сигурно се сблъсква с доста странни птици.

— Сладурче, ако изкараш на улицата колкото мен, нищо не може да те учуди. Миналата седмица например…

— Извинете. — Гласът на Ив беше твърд като спечена пръст. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да поговоря насаме с детектив Янси.

— Ей сега се връщам, Офелия — подхвърли той.

— Внимавай, сладур. — Проститутката му намигна. — Тая мацка като нищо може да сдъвче скала и да ти изплюе камъчетата в лицето. Пази си хубавото дупе.

Щом излязоха в коридора, Ив се нахвърли върху художника:

— Мамка му, какво правиш? Пиеш си кафето с нея, оставяш я да ти разказва за похожденията й.

— Предразполагам я.

— Госпожата и без това живее като в безплатен хотел, осигурени са й храна и забавления. От това по-голямо предразполагане здраве му кажи. Искам резултати, детектив, не анекдоти, с които ще забавляваш момчетата в общото помещение.

— Знам какво правя, не ми се бъркай в работата. И не ме ругай, докато не свърша.

— Бъди спокоен, няма да ти се размине. Засега ме интересува само кога възнамеряваш да свършиш.

— Ако до един час не постигна резултат, който да те задоволи, нищо няма да излезе от тази работа.

— Гледай да не ме разочароваш. Донеси портретите в зала В. — Ив му обърна гръб и тръгна към вратата, без да обръща внимание на любопитните погледи на другите детективи.

Пийбоди вече беше в залата и подготвяше таблото за предстоящото съвещание. „Имам късмет, че още не е забравила задълженията си на моя помощничка“ — помисли си Ив.

— Имам имената на трима души, лейтенант, които отговарят на зададените параметри.

— Слава богу, че днес поне ти си вършиш работата.

Пийбоди доволно се усмихна, подреди дисковете, върху които бяха залепени етикетчета.

— Единият живее в нашия град, вторият още е на служба във Форт Дръм в Бруклин. Третият е съсобственик на школа за бойни изкуства в Куинс, посочил е, че живее на същия адрес.

— И тримата още са в Ню Йорк. Чудесно. Каква е връзката им със Суишър?

— Първият — бивш сержант от армията, е бил негов клиент. Суишър е бил адвокат по бракоразводното му дело. Уредил му е сравнително добро споразумение по отношение на подялбата на имуществото и броя на дните за посещение на децата.

— Къде е бившата съпруга?

— Омъжила се е отново и живее в провинцията. Вторият случай е по-особен. Суишър е бил адвокат на жената на „нашия човек“, която се е оплакала от емоционален и физически тормоз. Грант доказал вината на съпруга, клиентката получила огромна месечна издръжка за децата. Сега живее във Филаделфия, няма втори брак.

— Хм, загубил е и жена си, и децата, отгоре на всичко здраво са го одрусали — промърмори Ив. — Няма да се учудя, ако е има зъб на Суишър. Ами третият?

— Жена му също е била клиентка на Грант. Твърдяла, че в продължение на дванайсет години съпругът й е издевателствал над нея и двете им малолетни деца. Доказателствата били доста неубедителни, обаче Суишър спечелил делото. После следите й се губят.

— Изчезнала ли е?

— Не се знае къде е заминала, след като съдът е решил в нейна полза. Още не разполагам с всички подробности, но изглежда, че е избягала. Или…

— Или бившият й се е добрал до нея. Имаме ли някаква документация, свързана с нея?

— Сестра й е подала молба в полицията, обявила я е за изчезнала. После заедно със семейството си се е изселила в Небраска.

— В Небраска ли? Че кой живее в Небраска?

— Очевидно тези хора живеят там.

— Да бе! Заедно с кравите и овците.

— Родителите също живеят там. Имам предвид родителите на изчезналата жена и на сестра й, не на кравите и овците. Сигурна съм обаче, че в Небраска има много ферми за развъждане на рогат добитък.

Ив потрепери:

— Призлява ми, като си помисля как кравите се чукат на полето. Пфу!

— Ако не го правят, ще се храним само с изкуствени…

— Не навлизай в тази тема! Струва ми се още по-противна. Представям си как учени създават животни в лабораториите… — Гласът й задрезгавя. — Някой ден ще допуснат голяма грешка, клонираните крави-мутанти ще се разбунтуват и ще започнат да изяждат хората. Помни ми думата, че рано или късно това ще се случи.

— Веднъж гледах един филм, в който клонирани свине се сдобиха с разум и нападнаха хората.

— Тъкмо за това ми е думата! — Ив размаха пръст. — Границата между измислицата и действителността е прекалено тънка. Надявам се да не ми се наложи да пътувам до Небраска.

— Била съм там. Много ми хареса. Има няколко големи градове, извън тях също е много интересно. Никога няма да забравя безкрайните ниви с царевица.

— Какво?! Представяш ли си какви страшилища могат да се скрият в царевичните ниви? Мислила ли си по въпроса?

— Не, но вече ще мисля.

— Сто пъти предпочитам да бъда на тъмна задна уличка, отколкото сред царевиците. Точка по този въпрос! Да се хващаме за работа. — Тя погледна таблото, което Пийбоди беше подготвила за съвещанието. — Ще разпитаме и тримата, на които си попаднала. Ще разговаряме с колегите, които са разследвали убийствата на Дъбери и Мос, отново ще прегледаме бюлетините за изчезнали хора. Трябва да се срещна и с онзи, който е разследвал случая с лекарката от спешно отделение, която е била намушкана на паркинга пред болницата. Убиецът й е задържан и излежава присъда, но тя е била свидетелка по делото за настойничество „Къркендал срещу Къркендал“. Отново ще разпитаме свидетелите по тези случаи, ще проведем още издирвания. И ако някога Янси благоволи да ни предостави фотороботите на убийците, ще ги открием сред заподозрените.

— Неговите скици са по-ценни от злато — напомни й Пийбоди. — Успее ли да накара проститутката да си спомни всички подробности, портретите ще бъдат толкова правдоподобни, че ще можем да издирим престъпниците чрез главната база данни…

— Бързай бавно — прекъсна я Ив и се обърна към вратата, когато в помещението влязоха Фийни и Макнаб. Забеляза погледите, които се размениха партньорката й и младежът, и реши да не им обръща внимание. Отскоро живееха заедно и още бяха във фазата, при която всичко им изглежда розово. „Може би съм злобна и недостойна, но ще ми олекне, когато започнат да си разменят хапливи реплики“ — помисли си.

— Само посмей да целунеш или да опипаш партньорката ми в мое присъствие, Макнаб! — просъска. — Ще ти откъсна глупавите обици заедно с ушите!

Младежът машинално вдигна ръка, сякаш да запази четирите яркосини халкички, които се полюшваха на ухото му. Фийни поклати глава и прошепна на Ив:

— Ако питаш мен, станали са по-похотливи, откакто живеят заедно. Ще ми се да започнат да се заяждат като преди. Тия влюбени погледи започват да ми действат на нервите.

„Слава богу, че в екипа има поне един човек, който е запазил здравия си разум“ — каза си тя и за да покаже, че е солидарна с него, го потупа по рамото.

В залата влязоха Трухарт и Бакстър, наляха си по чаша кафе и взеха папките с новата информация.

— Очаквам всеки момент детектив Янси да ни представи фотороботите на убийците на Престън и Найт. Ако показанията на свидетелката се окажат полезни, ще знаем как изглеждат престъпниците. Междувременно с Пийбоди се натъкнахме на нещо важно.

С помощта на данните на монитора и материалите, прикрепени на таблото, Ив обясни теорията си за връзка между Грант Суишър и две други жертви.

— Обърнете внимание на периодите от време между престъпленията. Ако един и същ човек или група хора са убили или са поръчали убийствата на Мос, Дъбери и семейство Суишър, то престъпленията не само са били грижливо планирани, ами възложителите или изпълнителите умеят да се владеят и да изчакват. Нямаме работа с обикновен убиец, а с човек с определена мисия. Влиятелна личност, която притежава определени умения, или достатъчно пари да наеме хора с умения. Не действа сам, а с добре сработен екип.

— Убийци на ченгета — промърмори Бакстър, който сякаш беше загубил обичайното си чувство за хумор.

— Точно така — кимна Ив. — Предполагам, че престъпниците не са се интересували дали убиват ченгета или цивилни граждани. За тях Найт и Престън са били само препятствия, нищо повече.

— Струва ми се, че грешите, лейтенант. — Трухарт изглеждаше изненадан и смутен, че се е осмелил да противоречи на Ив. — От гледна точка на престъпниците двамата ни колеги не са невинни жертви, а нещо като вражески преден пост.

— Имаш право. Изглежда, те водят лична война. Преследват строго определени цели. Една от тях не е била изпълнена. Никси Суишър е останала жива. — Тя натисна един клавиш, на монитора се появи снимката на момиченцето. — Ако съдим по онова, което знаем, малката не е заплаха за тях. Не е видяла нищо, което да помогне за идентифициране на убийците на семейството й. Дали е жива или мъртва е без значение. Предполагам, че са изтезавали Мередит Нюман и са разбрали, че очевидката не е заплаха за тях.

— Обаче не се отказват да я очистят. — Бакстър се загледа в монитора. — Планират и провеждат нова операция за залавянето и елиминирането й, убиват двама полицаи.

— Мисията не е изпълнена докрай, следователно се смята за неуспешна. Да му се не види, какво са искали от Суишърови?

— Да отнемат живота на всички — промълви Бакстър.

— И така да разрушат семейството. Нещо като зъб за зъб, око за око. Затова продължават да преследват единствената оцеляла след клането — никога не оставят работата си недовършена, искат всичко да е съвършено. Убийствата на Престън и Найт са послание, с което казват, че нямат да се спрат пред нищо, за да довършат мисията.

— Няма да стане! — възкликна Фийни.

— Да, няма да им го позволим. Детектив Пийбоди.

Пийбоди подскочи и примигна:

— Да, лейтенант.

— Разкажи на колегите на какво си се натъкнала при последното проучване.

Тя се прокашля и се изправи:

— По нареждане на лейтенант Далас започнах да издирвам хора, отговарящи на психологическия профил и страни по съдебни дела с участието на Суишър, Мос и Дъбери. Натъкнах се на трима души. Първият е Джон Джей Доналдсън, бивш служител във военноморските сили, сега пенсионер.

Тя нареди на компютъра да изнесе на монитора съответните снимки и данни, съобщи подробностите около бракоразводното дело.

— Изглежда голям тъпанар — обади се Бакстър и сви рамене, когато Ив се намръщи. — Дядо ми, който беше пехотинец през Градските войни, наричаше „тъпанари“ всички от военноморския флот.

— Двамата с Трухарт ще се заемете с тъпанаря. Може да е бил недоволен от присъдата. Пийбоди, следващия.

— Виктор Глик, действащ подполковник от армията. В момента служи във Форт Дръм, Бруклин.

Ив изчака партньорката й да свърши и се обърна към Фийни:

— Какво ще кажеш с Макнаб да се разходите до Бруклин?

— Става. Леле, как ще се опулят онези ми ти военни, като видят нашия манекен, облечен по последна мода!

— С партньорката ми ще се заемем с последния от списъка. Пийбоди?

— Роджър Къркендал, бивш армейски сержант, сега пенсионер…

След като приключи с излагането на информацията, тя облекчено въздъхна и седна. Ив продължи вместо нея:

— Въпросният Къркендал има връзка с някоя си Джейнин Бренеган — лекарка от спешното отделение на Общинската болница, която е била намушкана с нож на паркинга пред болницата. Заподозреният за убийството й е идентифициран, излежава доживотна присъда в затвора „Рикърс“. Все пак си струва да се поровим в този случай. Бакстър, свържи се с колегите, които са го разследвали. Да видим дали ще изскочи нещо.

— Смяташ, че са наели някого да убие лекарката, така ли?

— Не. Прекалено умни са да възложат „мокра поръчка“ на някакъв наркоман, а след това да го оставят жив. Длъжни сме обаче да проверим всичко. Между другото, ще ни бъде необходимо разрешение, за да изискаме от армията досиетата на тези трима души — добави тя. — За съжаление ще отнеме доста време, докато се преборим с бюрокрацията. Предпочитам лично да се срещна с детектива, който е разследвал случая Дъбери, но ако нямам възможност, ще ме заместиш…

Ив млъкна, когато Янси влезе в залата.

— Лейтенант. — Той се приближи до нея, подаде й един диск. — Заповедта е изпълнена.

— Седни, детектив. Запознай ни с подробностите.

Тя сама пъхна диска в прореза, нареди на компютъра да изнесе изображенията на два монитора.

Появиха се две почти еднакви лица със сурови изражения. Бледоруси вежди, много късо подстригана коса. Плътни устни, големи носове, прилепнали уши, светли студени очи. И двамата мъже бяха на около петдесет години.

— Свидетелката е видяла отблизо убийците. Отначало не можеше да си спомни подробностите — добави Янси и за миг погледна Ив, — после обаче паметта й се опресни. Престъпниците са били със скиорски шапки и тъмни очила, както ги виждате на първата скица. С помощта на очевидката и като добавих определени детайли по метода на допускането — предвид русите вежди на заподозрените предположих, че очите им са сини, а формата на очите определих според структурата на лицето — получих предполагаемите портрети.

— Според теб има ли голяма прилика?

— Това е максималното, което мога да постигна. Според компютъра вероятността е над деветдесет и шест процента. Съставих фотороботи и в цял ръст, отново благодарение на подробното описание, дадено от свидетелката. Компютър, следващата скица.

Появиха се изображенията на двама добре сложени мускулести мъже с широки рамене и тесен ханш. И двамата носеха широки черни пуловери и панталони, черни обувки и чанти, преметнати през рамо. Отдолу Янси беше добавил, че единият е висок приблизително метър и осемдесет и тежи около деветдесет и пет килограма, другият е с един-два сантиметра по-нисък, но теглото му е почти като на „колегата“ му.

— Сигурен ли си в тези данни, детектив?

— Да, лейтенант.

— Не е нито един от тримата заподозрени — обади се Макнаб. — Структурата на тялото донякъде е еднаква, но лицата не са същите.

— Имаш право — промърмори Ив, като се опитваше да прикрие разочарованието си. — Но това не изключва вероятността мъжете в черно да са изпълнявали нарежданията на един от заподозрените. Ще пуснем в компютъра фотороботите и данните и ще видим какво ще излезе. — Поколеба се и добави: — Янси, ако искаш, заеми се с това. Имаш по-набито око от всички нас.

Лицето на Янси се проясни, той се поотпусна:

— Добре.

— Да не губим време, а да започваме. Между другото, работиш много добре, Янси, дори когато се занимаваш с досадници.

— За свидетелката ли става дума или за теб, лейтенант?

— Сам си отговори.

 

 

Първо докладва на Уитни, предостави му и копия от файловете с наличната информация, после добави:

— Направих постъпки пред военните, но както очаквах, достъпът до досиетата на тримата заподозрени ми беше забранен. Ще предприема втори опит…

— Остави на мен — прекъсна я Уитни. Още веднъж разгледа скиците и промърмори: — Толкова си приличат, че сигурно са братя. А може би са се сторили еднакви на жената, която ги е видяла.

— Янси е много способен. Гарантира, че приликата е почти стопроцентова. Като се има предвид синхронът между двамата, нищо чудно да са братя, дори близнаци. Известно е, че между близнаците често съществува свръхестествена връзка.

— Когато ги заловиш, ще ги затворим в съседни килии.

 

 

Наистина бяха братя. Имаха еднакви убеждения и желания, преминали бяха едно и също обучение. Въпреки че бяха хора и във вените им течеше кръв, бяха загубили човешкото и бяха се превърнали в роботи.

Имаха еднаква фикс-идея.

Всеки ден ставаха и си лягаха по едно и също време. Консумираха една и съща храна, прекланяха се пред едни и същи богове.

Изпитваха един към друг същата сурова обич, която всеки би нарекъл „лоялност“.

Сега, докато единият тренираше (по лицето му се стичаха вадички пот заради болката в ранения крак), другият работеше едновременно на няколко компютъра, бледосините му очи се местеха ту към един, ту към друг монитор.

Голямото помещение беше без прозорци, само с една врата и подземен авариен изход. Монтирана беше система за саморазрушение в случай, че някой успееше да дезактивира охранителната блокада.

Тук бяха складирани хранителни продукти и вода, които биха позволили на двамата мъже да издържат целогодишна обсада. Навремето възнамеряваха да използват помещението като квартира и команден пункт, след като организацията, на която и двамата служеха, осъществеше главната си цел и завземеше града.

Сега това беше командният пункт за осъществяване на техните цели.

Почти цяло десетилетие бяха работили в името на другата кауза, а от шест години бяха се посветили на собствената си мисия. Станали бяха свидетели на краха на голямата организация, ала бяха твърдо решени да осъществят замисъла си. Каквото и да им струваше това.

Онзи, който тренираше на уредите, спря за момент, посегна към каната с филтрирана вода.

— Как е кракът? — попита брат му.

— До утре ще се оправи. Проклетият полицай реагира изненадващо бързо.

— Вече е мъртъв. Ще очистим още ченгета, ще ударим други тайни квартири, но първо ще осъществим главната си цел.

На един от мониторите се виждаше усмихнатата Никси, която сякаш се взираше в спартански обзаведеното помещение и в двамата мъже, които искаха да отнемат живота й.

— Може да са я извели от града — предположи раненият.

Брат му поклати глава:

— Далас няма да го допусне. Според компютъра вероятността Никси още да е в Ню Йорк е почти сто процента. През последните дни много ченгета влизат и излизат от къщата на Далас, но не вярвам малката да е там. Предполагам обаче, че е някъде наблизо.

— Ще хванем проклетата лейтенантка и ще ни изпее къде е момиченцето.

— Не бива да бързаме. Тя очаква тъкмо такъв ход. Трябва да имаме предвид и факта, че разузнавателните средства и охраната на Рурк не отстъпват на нашите. Може дори да са по-добри, защото разполага с много повече средства.

— Нямат улики, които да ги насочат към нас. Така печелим време. Ако проникнем в дома на Рурк и го очистим в леглото му, ако спипаме ченгето, това ще бъде най-големият удар в живота ни. Това ще бъде послание, което ще повдигне духа на членовете на разбитата организация и ще я изправи на крака. А ние ще имаме информацията, необходима да довършим делото си.

— Нямаме време за губене. Да започнем с тактическия план.

 

 

Според Ив школата за бойни изкуства в Куинс повече приличаше на дворец. Или на храм.

Отвъд орнаментирана входна врата се простираше помещение, обзаведено в азиатски стил; таванът беше червен, стените и подът — бели, долавяше се лека миризма на тамян.

Около ниските масички бяха нахвърляни възглавници, на които със злато бяха извезани различни символи.

Вместо врати имаше плъзгащи се хартиени паравани.

Жената, която седеше по турски на възглавница пред малък компютър, притисна една до друга дланите си и се поклони:

— Какво обичате?

Носеше червено кимоно, в долната част на което беше избродиран с черно летящ дракон. Главата й беше избръсната.

— Търсим Роджър Къркендал. — Ив показа значката си.

Жената се усмихна, равните й бели зъби блеснаха.

— Съжалявам, но господин Къркендал го няма. Мога ли да попитам защо го търсите?

— Не. Къде е?

— Доколкото ми е известно, господин Къркендал е на пътешествие — все така учтиво отвърна азиатката. — Желаете ли да се срещнете с неговия съдружник господин Лу? Да му съобщя ли, че искате да разговаряте с него?

— Да. — Ив се обърна и отново се огледа. — Доста луксозна обстановка за доджо. Сигурно имате много клиенти. Хубав бизнес за бивш военен, а?

— Господин Лу ще ви придружи. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Зелен чай, минерална вода…

— Не, благодаря. Откога работите тук?

— От три години.

— Значи познавате Къркендал.

— Не съм имала удоволствието да се запозная с него.

Един от параваните се плъзна встрани, в голямото помещение пристъпи човек с черно ги, препасано с черен колан. Беше висок около метър и петдесет, и неговата глава беше избръсната. Също като жената долепи длани една до друга и се поклони:

— Добре дошли. Разбрах, че търсите господин Къркендал. Казвам се Лу и съм негов съдружник. Желаете ли да говорим насаме?

— Предпочитам. Аз съм лейтенант Далас, това е партньорката ми детектив Пийбоди.

— Заповядайте. — Той посочи прохода зад паравана. — Ще отидем в моята канцелария. — Поведе ги по тесен коридор. И тук стените и подът бяха бели.

— Какви са тези стаи? — попита Ив.

— Предлагаме уединени помещения за медитиране. — Лу се поклони на някакъв човек с бяла роба, който носеше поднос с бял чайник и две чашки без дръжки.

Тя проследи с поглед непознатия, който влезе в една от стаите и плъзна обратно паравана.

Отнякъде се чуваха звуци, които подсказваха, че се води ръкопашен бой. Ив безмълвно заобиколи Лу и се приближи до друга врата, която не беше закрита с параван.

Студиото беше разделено на секции. В една шестима души тренираха сложни хватки и движения. В друга няколко ученика тренираха под надзора на друг носител на черен колан.

— Предлагаме обучение по тайджи, карате, тайкуондо, айкидо — заобяснява Лу. — Прилагаме различни форми и методи. Имаме курсове за начинаещи и за напреднали, които искат да поддържат формата си.

— Сигурен ли сте, че в онези стаички не предлагате друго, освен чай и медитация?

— Предлагаме и минерална вода. — Той нито се усмихна, нито изглеждаше обиден от въпроса. — Ако желаете, можете да разгледате някоя, която в момента не е заета. Само че ще ви помоля преди това да свалите обувките си.

— Ще го отложим за после.

Лу ги въведе в малка, но приветлива канцелария. И тук около масичките бяха нахвърляни възглавници, тук-там на стените се виждаха чудесни образци на азиатското изкуство, в червена саксия беше засадена една бяла орхидея.

На плота, който служеше вместо бюро, стояха компютър и миниатюрен видеотелефон.

— Моля, седнете.

— Благодаря, предпочитам да останем прави. Искам да говоря с Къркендал.

— Няма го. Пътува.

— Къде е сега?

— Нямам представа. Доколкото знам, почти непрекъснато пътува.

— Не знаете как да се свържете с вашия съдружник, така ли?

— Боя се, че наистина е така. Някакъв проблем с школата ли има?

— В официалния регистър е записано, че Къркендал живее на този адрес.

— Не е вярно — спокойно отговори Лу. — Тук няма апартамент или друго жилище. Страхувам се, че е станала някаква грешка.

— Кога за последен път разговаряхте с него?

— Преди шест години.

— Добре ли чух? За последно сте разговаряли със съдружника си преди шест години, така ли?

— Да. Господин Къркендал ми направи делово предложение, което ми се стори изгодно. Тогава бях собственик на малко доджо в Окинава. Купих го и го обзаведох с парите, които спечелих на турнири и от правата на учебни дискове.

— Лу Дракона! Познах ви!

Той се поусмихна, леко се поклони:

— Поласкан съм.

— Имате три златни медала от олимпиади, носител сте на световната купа. Инструкторите в полицейската академия онагледяват лекциите с ваши видеозаписи.

— Интересувате ли се от бойни изкуства?

— Да, особено когато се прилагат от специалисти като вас. Знам, че никога не са ви побеждавали.

— Боговете ми помагаха.

— Прочутият ви удар с крак също е бил от помощ.

Очите му присмехулно проблеснаха:

— За мен — да, не и за противниците ми.

— Естествено. И така, защо ви потърси Къркендал?

— Предложи да му стана съдружник, да разполагам с доста средства и да ръководя тази школа. Каза, че с неговите пари и моят опит успехът е гарантиран. Разбира се, приех.

— Не ви ли се струва странно, че цели шест години не е дошъл да провери как вървят нещата?

— Обясни, че искал да пътува и да не се занимава с делови въпроси. Според мен е доста ексцентричен.

— Как получава неговия дял от приходите?

— Изпращам му по електронната поща цялата документация, а парите превеждам в банка в Цюрих. Той пък ми изпраща потвърдителни разписки. Някакъв проблем с паричните преводи ли има?

— Не, доколкото знам. Това ли е всичко? — добави тя. — Не разговаряте с него, не контактувате чрез посредник, така ли?

— Господин Къркендал изрично настоя на това условие. Приех, тъй като ме устройва, пък и не вреди на никого.

— Искам да ни предоставите цялата документация, копията от паричните преводи и така нататък.

— Преди да приема или да откажа, ще попитам защо ви е необходима.

— По време на разследването на няколко убийства се натъкнахме на името на Къркендал.

— Невъзможно е. Той е на пътешествие.

— Може би. А може би не е напускал града. Пийбоди, покажи на Лу фотороботите.

Пийбоди извади скиците от чантата си:

— Господин Лу, познавате ли тези хора?

— Изглежда са близнаци… Не, никога не съм ги виждал. — За пръв път спокойствието му се пропука. — Кои са? Какво са направили?

— Издирваме ги за убийството на няколко души, включително две деца.

Лу ахна:

— За семейството, което е било избито преди няколко дни ли става дума? Чух за трагедията. Загинали са деца! И аз имам дете, лейтенант. Жената, която ви посрещна, е съпругата ми. Имаме си четиригодишно момченце. — Погледът му вече не беше нито спокоен, нито гневен. Очите му бяха като студени кинжали. — По телевизията казаха, че горките хора са били убити в леглата си. Били са невъоръжени, беззащитни. Гърлата на тези беззащитни дечица са били прерязани. Вярно ли е?

— Уви, да.

— Няма наказание, което да изкупи вината на престъпниците. Дори смъртната присъда няма да е достатъчна.

— Понякога съдебната система позволява на виновниците да се изплъзнат, но по-добра нямаме.

— Да — въздъхна той, помълча няколко секунди. — Смятате, че моят съдружник по някакъв начин е замесен в жестоките убийства ли?

— Твърде вероятно е.

— Ще ви предам всички документи. Направете каквото е необходимо. — Той пристъпи до плота, даде нареждания на компютъра; говореше на език, който според Ив беше японски.

— Кога Къркендал очаква да му изпратите следващия отчет и да направите поредния паричен превод?

— През декември. Отчитам се веднъж на четири месеца.

— Не го ли търсите, за да го попитате нещо, да се посъветвате за възникнал проблем?

— Не се случва често, но няколко пъти се наложи да се свържа с него.

— Хм, може да се възползваме. Ще изпратя някого от нашия отдел по електроника, за да открие записите на разговорите по този видеотелефон или по друг апарат, който сте използвали да изпратите съобщение на Къркендал.

— Използвал съм само този. Изпратете вашия човек или още сега вземете устройството. Извинете, налага се да поизчакате. Възложих на компютъра да направи копия на цялата документация от създаването на школата досега.

— Не се притеснявайте — разсеяно промърмори Ив. Въпреки усилията му да се владее, личеше колко е разстроен от мисълта, че години наред е бил съдружник на убиец. Съдействието му щеше да се окаже решаващо за разплитането на случая. — Чуйте какво ще ви кажа. — Говореше с уважение, което го накара да се осмели да я погледне. — Необходимо е нещо повече от умения, усилени тренировки и желязна дисциплина, за да се постигне вашия рекорд — никога да не познаете загубата. Как успяхте?

Лу повтори нейните думи:

— Чрез тренировки, умения, развити по време на тренировките, и желязна дисциплина. Дисциплина на тялото и духа. Но най-важна е интуицията. Предвиждане на всеки следващ ход на съперника и вяра, че можеш, че трябва да го победиш. — Той изведнъж се усмихна. — А пък аз обичам да побеждавам.

Ив също се усмихна:

— И аз.