Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (14)

Тринайсета глава

— Беше направо откачено. — Щом Съмърсет изведе Никси от кабинета, Ив се втурна към компютъра да провери дали е пристигнала нова информация.

Рурк наля в чашата си кафето от каната и подхвърли:

— В някои примитивни общества се смята за съвсем нормално да се отделят двайсет минути за закуска със семейството.

— Отгоре на всичко след милата сбирка съвсем изостанах с работата — продължи да мърмори Ив. Прегледа доклада на съдебния лекар за аутопсиите на Престън и Найт, предварителните рапорти за проверката на охранителната система на тайната квартира. — Време е да тръгвам.

— Преди това да видим дали ще те изненадам с нещо.

— Рурк, тя видя таблото със снимките.

— Да му се не види! Как… кога?

— Казах на Съмърсет да я изпрати в кабинета ми, затова не го обвинявам. Въобще не съобразих… Честно казано, яд ме беше, че трябва да се занимавам с нея, преди да тръгна за работа. После… — Тя поклати глава. — Докато се усетя, беше прекалено късно.

Рурк отмести чашата с кафето:

— Как реагира?

— За дете е доста куражлия. Обаче се страхувам, че няма да забрави видяното… никога няма да го забрави. Трябва да предупредя Майра. — Тъй като нямаше под ръка нещо по-подходящо, Ив с все сила изрита бюрото. — Мамка му, мамка му, мамка му! Как може да съм толкова глупава!

„Няма смисъл да я питам как самата тя го приема“ — помисли си Рурк. Крайно време беше да се опита да я успокои.

— Вината не е твоя, по-точно не е само твоя, а на всички ни. Не сме свикнали в дома ни да има дете. И аз не се сетих за таблото. Никси можеше да влезе тук още снощи, когато беше тръгнала да ме търси. Изобщо не ми мина през ума.

— Трябва да проявяваме повече съобразителност, нали? Да бъдем по… по-отговорни.

— Така е — смотолеви Рурк и се запита колко ли щеше да се обвинява, ако през нощта Никси беше влязла в кабинета на Ив. — Обаче се чувствам така, сякаш се каня да скоча в дълбок басейн, преди да съм се научил да плувам.

— Трябва да бъде със семейство Дайсън, с хора, които знаят как да се държат с деветгодишно дете. И без това вече е достатъчно обременена. Не ми се ще да увеличавам проблемите й.

— Искаш да кажеш, че те трябва да дойдат тук, и то възможно по-бързо — заяви Рурк и й направи знак да не го прекъсва. — Знам, че имаш право. Така ще е най-добре за нея.

— Ще им се обадя и ще ги помоля да се срещнем в управлението.

— Изчакай да видим резултатите от снощното проучване.

Той отиде в кабинета си, нареди на компютъра да изнесе на монитора данните и да ги запише на диск.

— Деветнайсет имена — промърмори замислено. — Повече, отколкото предполагах. Предполагам, че списъкът ще се съкрати, но…

— Много имена. — Ив незабелязано беше влязла и се взираше в монитора на стената. — Пет присъстват и в единия, и в другия списък. Все повече се убеждавам, че Суишърови не са били първите жертви. Ще взема диска и ще проуча тези хора.

— Ако искаш, ще ти помогна… по-късно — добави той, след като погледна часовника си. — И аз изоставам от графика. Първо ще свърша нещо тук, после имам поредица от срещи. Първата започва в девет.

— Обеща, че няма да излизаш.

— Грешиш. Казах, че сутринта ще спорим по въпроса. — Рурк протегна ръка, прокара пръст по брадичката й. — И аз като теб не мога да прекратя работата си, лейтенант. Освен това ако някой ни следи, ще се запита защо се крия вкъщи. Обещавам да бъда много предпазлив и да не поемам излишен риск.

— Представите ни за излишния риск явно доста се различават.

— Не е вярно.

— Ела тук.

— Тук съм.

— Приближи се малко, няма да те изям. — Той се засмя, придърпа я към себе си, притисна я в прегръдките си. — Ще се тревожа за теб, а ти — за мен. — Потърка страната си в нейната и добави: — Значи сме квит.

— Позволиш ли нещо да ти се случи, ще ти сритам задника.

— Същото се отнася и за теб.

 

 

Не стига, че я беше яд, задето съпругът й се излага на риск, ами тази сутрин движението по улиците на Ню Йорк беше отвратително. Дори небето изглеждаше задръстено с въздушни трамваи и автобуси, плюс хеликоптерите на регулировчиците, които се мъчеха да въведат ред в движението.

Някои твърдяха, че придвижването по въздуха е много по-бързо, ала тя предпочиташе да пълзи с колата си сред задушливата миризма на отработени газове.

На Девето авеню попадна в ново задръстване, този път причинено от преобърнат павилион за храна. Неколцина минувачи се „самообслужваха“ с кутийки безалкохолни напитки и пакетирани сандвичи, разпилени по асфалта, а продавачът безпомощно ги наблюдаваше и подскачаше като човече на пружина.

За миг Ив съжали, че няма време да предотврати зараждащите се безредици. Щеше да е прекрасно начало на деня й. Вместо това съобщи на диспечера за инцидента и тъй като вече закъсняваше, включи сирената (крадците се разбягаха като подплашени хлебарки) и превключи на вертикален полет.

„Добре де — помисли си. — Друго си е новата кола. Обожавам я!“

Прелетя над задръстването — за миг зърна собственика на павилиона, който се заканваше с юмрук, след три пресечки отново се спусна на улица със сравнително нормално движение.

Реши да се довери на автопилота, докато проведе спешните обаждания. Остави съобщения на семейство Дайсън и на Майра, запази за десет часа зала за съвещания, остави съобщения и на всички, които искаше да присъстват.

С въздишка си помисли колко от тази рутинна работа й беше спестена, докато Пийбоди беше само нейна помощничка, не и партньорка.

Спря пред управлението и първото, което видя, беше въпросната партньорка, притисната към Макнаб, сякаш двамата бяха парчета от странна и извратена картинна мозайка.

Удари спирачки пред тях, свали стъклото и подвикна:

— Тази сутрин закусих. Обаче като ви гледам, има опасност да повърна.

— Само целувам за довиждане моето сладурче — обяви Пийбоди и демонстративно притисна устни до устните на любовника си.

— Престани, иначе ще изцапам седалката на хубавата кола! Това е полицейско управление, не секс клуб. Натискайте се в извънработно време.

— Остават две минути до началото на работното време. — Младежът ощипа по задника Пийбоди. — Доскоро, красавице.

— Чао, детектив Полов атлет.

— Моля ви! — Ив притисна длан до стомаха си. — Не ми се ще да изхвърля вкусните гофрети.

— Гофрети ли? — Пийбоди се обърна да я погледне. — Закусвали сте гофрети, а? По какъв случай?

— Никакъв. Така си живеем ние в рая. Ела в моята канцелария!

— Разкажете ми за гофретите — помоли партньорката й, докато бързаше след нея. — От кои бяха? С ягоди и разбита сметана или сиропирани? Ох, потекоха ми лигите. Аз пак съм на диета. Вместо закуска изпих нискокалоричен сок. Адски е противен, но от него няма да ми се разшири задникът.

— Пийбоди, забелязах — неволно и с безкрайно съжаление — че лицето, с което живееш на съпружески начала, проявява почти необяснима слабост към задника ти.

— Май да. — Тя се усмихна замечтано. — И вие сте го забелязали, а?

— Тогава защо — питам те неохотно и с безкрайно съжаление — си така обсебена от тази част на твоята анатомия?

— Структурата на тялото и метаболизмът ми са такива, че трябва да внимавам с калориите, иначе въпросната част от анатомията ми ще стане колкото масата във вашата трапезария. Въпрос на чест е. Не на всички е писано цял живот да бъдат кльощави.

— След като изяснихме този въпрос, ще бъдеш ли така любезна да ми донесеш кафе?

Възнамеряваше да изчака една-две секунди, после да хвърли унищожителен поглед на Пийбоди. Партньорката й обаче отиде право при автоготвача и го програмира, после промълви:

— Струва ми се, че онова, което снощи се случи на Престън и Найт, стресна двама ни с Макнаб, накара ни да преосмислим нещата, да се радваме на живота. Всеки миг е ценен, след като знаеш какво може да те сполети… Той обикновено не ме изпраща дотук, но днес… — Подаде на Ив чаша с кафе, наля и на себе си, после добави: — Просто… искахме да бъдем заедно още няколко минути.

— Разбрах. — Ив й направи знак да седне на стола за посетители и се облегна на бюрото. — Оставих ти съобщение, както и на всички членове на екипа. Съвещанието започва в десет часа в зала В. Дано Янси е съставил по-добри фотороботи на заподозрените. Междувременно искам да се заемеш с проучването на няколко души. Получих и доклада на Морис — нищо необикновено при убийствата на Престън и Найт. Както предположих, престъпниците са ги зашеметили, после са им прерязали гърлата. От лабораторията изпратиха резултатите от токсикологичните проби — в кръвта на двамата не са открити наркотични вещества. Чакам потвърждение, че Престън е използвал оръжието си, преди да падне в безсъзнание.

— Дано хубаво да ги е изпържил!

— Офелия твърди, че единият е куцал. Мисля, че Престън го е улучил. От отдела по електроника не съобщават нищо ново, но това само потвърждава, че престъпниците действат по определена схема. Да видим дали ще открием сред познатите на Суишърови хора, които са изчезнали или мъртви.

— Веднага започвам.

— Изпратих ти списъка с имената като приложение към гласовото съобщение. Натъкнеш ли се на нещо, веднага ми съобщи.

— Слушам. — Пийбоди тръгна към вратата, спря, обърна се. — Гофретите! Кажете ми какви бяха, лейтенант. Гарнирани с бита сметана или сиропирани?

— Плуваха в гъст сироп.

— Ммм. — Пийбоди въздъхна и излезе.

Ив надникна в коридора и я проследи с поглед. Не разбираше много от женски задни части, но задникът на партньорката й изглеждаше много добре.

Седна пред компютъра и се захвана с нейния списък.

Джейнин Бренеган, починала на 35 години на 10 февруари 2055 г. Лекарка в отделение за спешна помощ. Умира от многобройни прободни рани при опит за нападение на паркинга на общинска болница „Уест Сайд“. Заподозреният за убийството й е идентифициран, при задържането му в кръвта му е открита голямо количество „Зевс“. Излежава доживотна присъда в затвора „Рикърс“.

Бренеган е гипсирала ръката на Койл Суишър, счупена по време на мач, и е била свидетелка по делата за настойничество „Върмър срещу Трент“, май 2055 г., и „Къркендал срещу Къркендал“, септември 2053 г., по които адвокат е бил Грант Суишър.

Ив забеляза, че допълнението към полицейската сводка е на Рурк. Съпругът й беше ненадминат по отношение на подробностите. Реши да се запознае по-отблизо с Върмър, Трент и Къркендал и засега да не изключва от списъка Бренеган. Не обичаше да оставя нищо на случайността.

Педро Круз, 72 годишен. Съдебен репортер. Умира от инфаркт на 22 октомври 2058 г. Докладът на съдебния лекар потвърждава причината за смъртта.

Круз с отразявал за пресата няколко дела на Грант Суишър, посещавал е Кийли Суишър в качеството й на диетолог.

„Този не изглежда подозрителен“ — помисли си Ив и го прехвърли в края на списъка.

Линди и Хестър Хил, съответно на 32 и 29 години. Имали са хомосексуален брак. Загинали при пътна катастрофа на 2 август 2057 г. Шофьорът Кърк Фейн е бил обвинен в шофиране с превишена скорост и убийство по непредпазливост. Излежава присъда в рехабилитационния център „Уайц“.

„Голяма работа, че си се напил и си погубил две жени — каза си тя. — За награда ще прекараш десет години в институция, наподобяваща провинциален клуб.“

Линди и Хестър Хил са се обърнали за съдействие към юридическата фирма „Суишър енд Рангъл“ във връзка с осиновяване на дете. Загинали са, преди да осъществят намерението си. И двете са били клиентки на Кийли Суишър.

„Липсва мотив“ — реши Ив и ги зачеркна.

Еймити Мурланд, починала на 28 години на 17 май 2059 г. Танцьорка в нощен клуб. Била е изнасилена и убита от мъжа, с когото известно време е живяла на съпружески начала. Убиецът Джез Лорънс излежава доживотна присъда в затвора „Атика“.

Мурланд е наела Суишър да прекрати договора по съвместното съжителство и да повдигне обвинение срещу Лорънс за загуба на работна заплата вследствие на нанесения й побой. По време на възстановителния процес се е консултирала с Кийли Суишър и е останала нейна клиентка до смъртта си.

Струваше си да обърне малко повече внимание на този Джез Лорънс. Мурланд оставаше в списъка.

Томас Мос, умира на 52 години на 6 септември 2057 г. Съдия по семейни дела. Убит е заедно със сина си Еван Мос, на 14 години, при експлозията на бомба, заложена в автомобила му.

— Бинго! — промърмори Ив.

Мос е бил съдия по няколко дела на Грант Суишър. Съпругата му Сузан е била клиентка на Кийли Суишър. Убиецът на бащата и сина не е открит.

— Компютър, издири и състави списък на всички съдебни дела, при които адвокат на едната страна е бил Грант Суишър, а заседанието е било председателствано от съдия Томас Мос.

Какъв период от време да обхване издирването?

— Интересуват ме всички дела.

Прието. Работя…

Ив стана, закрачи напред-назад в малката канцелария. Съдия Мос и синът му бяха загинали от бомба, поставена в семейната кола. Убийството по нищо не приличаше на унищожаването на Суишърови, не беше „лично“ като прерязването на гърло. Ала техниката бе използвана от военните за политически убийства. Също и от терористите. Което пък отговаряше на психологическия профил на престъпниците.

При атентата беше загинало младо момче, почти дете. Планирана или случайна е била смъртта му?

Тя отново седна пред компютъра, за да продължи проучването, но изведнъж се отказа. Машината отново й изневеряваше, въпреки че Макнаб й беше присадил памет. Не можеше да й се довери да изпълнява много команди наведнъж.

— Лейтенант. — Пийбоди застана на прага. — Май попаднах на нещо. Жена от социалните служби, която е била прикрепена към няколко дела на Грант Суишър, миналата година е била удушена в леглото си. Разследващите случая заподозрели приятеля й, с когото напоследък тя не била в добри отношения, но не успели да докажат вината му. Случаят още не е приключен. Вратата на апартамента й не е била разбита, върху жената не е упражнено сексуално насилие, нищо не е било откраднато. Била е удушена с голи ръце. Намерени са само отпечатъци на жертвата, приятеля й и нейна колежка, които са имали солидно алиби.

— Кой е водил разследването?

— Един момент… — Пийбоди направи справка в електронния си бележник. — Детективи Хауард и Литъл от Шейсет и втори полицейски участък.

— Свържи се с тях, нека ти предадат цялата документация. Събери повече информация за жертвата. Провери дали се е явявала в съда със защитник Грант Суишър, а съдия Томас Мос да е председателствал заседанието.

— Изглежда, и вие имате попадение.

— Така ми се струва.

Приключих издирването.

Ив се обърна към компютъра:

— Покажи на монитора данните. Хм, явно Мос и Суишър често са работили заедно. Ще видим дали имат общо с твоята жертва. Как се казва жената?

— Карин Дъбери, трийсет и петгодишна, неомъжена, не е имала деца.

— Лейтенант, извинете за прекъсването. — Един от детективите влезе в канцеларията. — Имате двама посетители. Някои си госпожа Дайсън и адвокатът й.

Ив машинално прокара пръсти през косата си. Тъкмо сега, когато беше попаднала на следа, не искаше да прекъсне работата си, но и срещата със законната настойница на Никси не търпеше отлагане.

— Заведи ги в ресторанта. След малко ще отида при тях. Пийбоди, замести ме за малко. Провери кои хора от този списък са изкарали военно или полувоенно обучение. Ще се върна веднага, щом приключа разговора с госпожа Дайсън.

Обади се на доктор Майра, но секретарката й каза, че психиатърката е с пациент. „Няма как — помисли си и стисна зъби. — Налага се да се справя сама.“

Отиде в „ресторанта“, както ченгетата от Централното управление иронично наричаха помещението, където не беше толкова шумно като в стола за персонала, за сметка на което храната беше отвратителна.

Джени Дайсън седеше до една от кръглите маси, наклонила беше глава и внимателно слушаше Дейв Рангъл. И двамата изглеждаха смазани от скръб и умора.

— Госпожо Дайсън, господин Рангъл. Благодаря, че отделихте време да поговорим.

Джени се изпъна на стола:

— Още преди да получа съобщението ви, бях решила днес да ви посетя. Първо искам да попитам има ли някакъв напредък в разследването.

— Попаднахме на важни улики. В момента ги проследяваме. Всъщност, господин Рангъл…

— Наричайте ме Дейв — прекъсна я той.

— Дейв, ще ви бъда признателна, ако ми отделите няколко минути, след като приключим.

— Разбира се.

Ив седна:

— Като какъв се явявате тук? В качеството на адвокат на госпожа Дайсън или като съдружник на господин Суишър?

— Изпълнявам и двете функции. Известно ми е, че в случай на преждевременна смърт съпрузите Суишър са посочили Джени и Мат за настойници на Никси и Койл. Не знам как… — Той поклати глава. — Как е Никси? Знаете ли как понася загубата на близките си?

— Трудно й е, но ще я преодолее. Напътства я психиатър. Освен това е на безопасно място.

— Ако е възможно, предайте й, че непрекъснато мисля за нея. Не само аз, ами всички колеги във фирмата. Ние… — Млъкна, когато Джени го хвана за ръката. — По-късно ще се опитам да изразя какво чувстваме всички… Предполагам, знаете защо сме дошли. Налага се да обсъдим настойничеството.

— Не можем да я приемем в дома си — изтърси Джени.

— В името на нейната безопасност засега нямам право да ви я предам. След време…

— Никога!

— Моля? Какво имате предвид?

— Джени — тихо промълви Дейв. Извърна очи към Ив, погледът му изразяваше тъга и съжаление. — Госпожа Дайсън ме помоли да я представлявам в съда. С Мат не могат да изпълнят условията на завещанието. Днес ще подам от тяхно име молба за отказване от настойничество.

— Никси си няма никого.

— Дъщеря ми е мъртва! — възкликна Джени. — Детето ми е мъртво. Съпругът ми вече е половин човек — няма думи, с които да опиша състоянието му. Днес е погребението на нашата Лини, но не знам дали той ще издържи траурната церемония.

— Госпожо Дайсън…

— Не! Не! Чуйте какво ще ви кажа! — Гласът й се извиси, другите полицаи в помещението се обърнаха да я погледнат. — Не можем да я вземем. Не предполагахме, че ще се случи… това. Ако Суишърови бяха загинали при катастрофа, щяхме да приемем Никси и Койл като наши деца.

— Само че те са били убити, затова отказвате да се погрижите за момиченцето им.

— Лейтенант… — Дейв понечи да се намеси, но се отказа.

— Не отказваме. Не можем, разбирате ли? Не можем! Детето ми е мъртво. — Тя притисна длани до устните си. — Обичахме Кийли и Грант, също и децата им. С тях бяхме почти като роднини.

— Малцината родственици на Никси Суишър не проявиха желание да се погрижат за нея — каза Ив. — Ненапразно родителите й са ви посочили за настойници.

— Мислите ли, че не го знам? — сопна се Джени, гласът й беше като плющене на камшик. — Че въпреки скръбта си не изпитвам нищо към бедното дете? Някакъв глас ми нашепва да отида при нея, да я прегърна и да не я пускам. Ала нещо в мен ме възпира. Не ми се иска да изрека името й, не понасям мисълта да я видя или да я докосна. — Тя отново се разплака. — В главата ми се върти едно и също — че трябваше да загине тя, не моето момиченце. Нея трябваше да погребваме днес, не моята Лини. Мразя се заради тези мисли, лейтенант, но не мога да ги прогоня. — Тежко въздъхна и добави: — Така ще бъде винаги. Погледна ли я, все ще се питам защо не умря вместо моето дете. А мъжът ми… страхувам се, че ще обезумее напълно, ако я види.

— Случилото се през онази нощ не е по нейна вина.

— Знам. Знам. Само че се страхувам, че ако изпълня желанието на родителите й, много скоро с поведението си ще я накарам да се обвинява. Извинете, но трябва да тръгвам. — Тя се изправи. — Съпругът ми не може без мен.

— Джени, ще ме почакаш ли, докато разменя няколко думи с лейтенант Далас?

— Не бързай, поговорете си. Ще се прибера с такси. Единственото ми желание в момента е да остана сама.

— Не знам дали трябва да й го позволим. — Дейв понечи да я последва.

— Един момент. — Ив извади комуникатора си, даде описание на Джени и помоли един от цивилните детективи да я проследи и да се увери, че благополучно се е прибрала у дома.

— Тя е благородна жена, лейтенант. Може би я мислите за безсърдечна, но знам какво й струва да се откаже от попечителството.

— Би трябвало да изпитва угризения. Вие от семейния съд не защитавате ли правата на децата?

— Сама го казахте — семеен съд. След като разговарях с Джени и видях в какво състояние е Мат, не смятам, че е в интерес на Никси те да бъдат нейни настойници.

— Не може ли да изчакате няколко дни в случай, че те размислят?

— Джени ме помоли да подам молба за отменяне на попечителството. Ще се опитам да забавя процедурата, ала от сега ви казвам, че те няма да променят решението си. След погребението напускат града. Засега ще живеят при родителите на Джени. Мат си е взел неплатена отпуска, тя се е отказала от практиката си. Всичко е… — Той разпери ръце, безпомощно ги отпусна. — Животът им е разбит. Може би ще изградят нов — от сърце се надявам това да се случи. Обаче никога няма да бъде същото. Никси е част от онова, което са загубили. Не могат, няма да искат да им го напомня. Ще сторя каквото мога за нея. Ще се помъча да уредя временно попечителство. Ще поговоря с единствената й близка родственица, за да разбера дали е в състояние да се грижи за нея.

— Настоявам да ме държите в течение по този въпрос.

— Непременно. Господи, колко ми е мъчно! Призлява ми, като си помисля за тази трагедия… Искате ли да ви донеса нещо? Трябва да пия лекарство — усещам, че скоро ще имам нетърпимо главоболие.

„Аз също“ — помисли си тя.

— Не, благодаря — отвърна.

Дейв отиде до автомата, върна се с малка бутилка вода, изгълта някакво малко хапче.

— Лейтенант, Дайсънови са добри хора. Джени много се терзае, задето се отмята от обещанието, което е дала на приятелите си. Никога няма да си прости, ала не може да превъзмогне чувствата си. Мат е напълно съсипан. Самият аз едва издържам.

— Моля ви да се стегнете. Интересуват ме подробности за някои дела на Грант.

— Ще направя всичко по силите си да ви съдействам. — Той отпи още няколко глътки вода, завъртя капачката на бутилката. — Ако съм забравил нещо, Сейд сигурно го помни. Мозъкът й е като компютър.

— Интересуват ме делата, при които съдия е бил Томас Мос.

— Съдия Мос ли? Беше убит преди няколко години. Потресаваща трагедия. Синът му също загина, когато взривиха колата му. Извършителят така и не беше открит.

— Да, знам. Спомняте ли си някакви по-скандални дела на Суишър, при които е била привлечена социална работничка на име Карин Дъбери.

— Дъбери… — Рангъл се замисли. — Май съм чувал това име, но не познавам тази жена. Един момент. — Той извади джобния си видеотелефон. След секунди на екранчето се появи лицето на Сейд. — Грант работил ли е със служителка от отдела за закрила на децата на име Карин Дъбери?

— Онази, която беше удушена миналата година ли?

— Не знам… — Той погледна Ив, която кимна. — Да.

— Разбира се. Понякога работеха по едно и също дело, друг път бяха „противници“. Защо питаш?

— Двамата явявали ли са се пред съдия Мос?

— Сигурно. Няма начин да не са се явявали. Какво става, Дейв?

— Не знам.

— Възразявате ли? — попита Ив и преди адвокатът да отговори, взе видеотелефона. — Лейтенант Далас. С теб вече се познаваме, Сейд. Спомняш ли си някой да е отправял заплахи срещу Мос, Дъбери и Суишър заради дело, в което и тримата са били въвлечени?

— Нищо не ми идва на ум. Вие имате копия на съдебните преписки по делата на Грант. Той сигурно си е водил записки. Божичко, нима има връзка? Нима мислите, че онези, които убиха Грант, са взривили съдия Мос и са удушили социалната работничка?

— Проучвам тази възможност. Вероятно ще се наложи с теб отново да поговорим. Бъди на разположение.

— Ще направя всичко, за да ви помогна.

Ив върна видеотелефона на Рангъл.

— Благодаря, Сейд. Ще те взема в два и половина. — Той изключи устройството и обясни. — Заедно ще отидем на погребението. Хрумна ми нещо, лейтенант. Ако искате, мога да прегледам документацията на Грант. Нищо чудна да си спомня нещо, което той е споделил с мен, докато сме си бъбрили по време на почивката. С него много си говорехме. Нали бяхме съдружници…

— Да, знам какво е да имаш партньор. Ако си спомните още нещо, обадете ми се.

— Разбира се. И още нещо. Питам се дали… ще ми кажете ли за кога да насроча погребалната церемония на Суишърови? Длъжен съм да го направя, защото освен съдружник на Грант, бях и техен приятел. Ще поговоря с Никси, ще се постарая да уредя всичко така, че да го приеме по-лесно.

— Налага се да изчакате. Не мога да й позволя да присъства на заупокойната служба, докато не сме сигурни, че животът й вече не е в опасност.

— Добре. Имам една молба. — Той отвори дипломатическото си куфарче. — Предайте й тази снимка. Стоеше на бюрото на Грант.

Ив погледна четиримата, снимани на океанския бряг. Изглеждаха щастливи, усмихваха се, Грант беше прегърнал през раменете сина си и съпругата си, тя пък го прегръщаше през кръста, със свободната си ръка стискаше дланта на дъщеричката си.

— Всъщност аз ги снимах — добави Рангъл. — Бяхме на почивка в онази вила, която наемахме всяко лято. Спомням си, че казах: „Хей, искам да изпробвам новия си фотоапарат.“ Те застанаха един до друг, усмихнаха се. — Той се прокашля. — Беше прекрасен ден, а Грант много харесваше тази снимка. Господи, колко ми липсва! — Помълча няколко секунди, поклати глава. — Никси… Мисля, че Никси ще се зарадва на снимката.

— Непременно ще й я предам.

След като Рангъл си отиде, тя продължи да се взира във фотографията. Тези безгрижни и весели хора не са знаели, че за тях няма да има друго щастливо лято.

Запита се какво ли е да си член на щастливо семейство, да знаеш, че си заобиколен от хора, които те обичат. Които са готови да те прегърнат, да те подкрепят, да те закрилят.

Това чувство й беше непознато. Израснала беше с мисълта, че е заобиколена от хора, които са готови да й причинят зло само за да се забавляват. Да я пребият, да я изнасилят, да сломят духа й, защото е по-слаба и не може да се съпротивлява.

Всичко това до мига, в който бе събрала сили, до безумния миг, в който ножът се озова в ръката й. И тя започна да го забива, докато кръвта изплиска лицето и ръцете й.

— Ив.

Тя подскочи, изпусна снимката на масата. Така и не беше усетила кога е влязла Майра. Психиатърката седна, обърна фотографията, за да я разгледа.

— По всичко личи, че са щастливо и сплотено семейство — промълви.

— Вече не са.

— Грешиш. Винаги ще бъдат семейство и моменти като този ще увековечат връзката им. Снимката ще утеши Никси.

— Донесе я съдружникът на Грант Суишър. Дойде да ме посети заедно с Джени Дайсън. Със съпруга й ще подадат молба за отказване от попечителството. Не искат Никси.

— Така ли? — Майра въздъхна, облегна се назад. — Страхувах се, че ще се случи.

— Предвиждаше ли го?

— Страхувах се, че няма да намерят сили да приемат в дома си малката, защото всеки ден ще им напомня за загубата им.

— Да му се не види, какво ще стане с нея? Ще попадне в приют само защото някакъв мръсник е решил да избие цялото й семейство ли? — Тя сви юмрук, удари по масата.

Майра хвана ръката й:

— Смятам, че за Никси ще бъде най-добре, ако заживее при приемни родители, или по възможност при роднини. Вярно е, че ако Дайсънови я приютят, ще им напомня за смъртта на дъщеря им, но и те ще й напомнят за трагичната гибел на близките й. Не стига, че трябва да преодолее шока, скръбта и страховете, ами да изпитва и вина, че другите са мъртви, а тя е оцеляла.

— Ами тогава я дайте на непознати, завъртете колелото на рулетката — горчиво промърмори Ив. — Може да извади късмет и да попадне при хора, на които ще им пука за нея, или да я вземат някои, дето се интересуват само от парите, отпускани от държавата за отглеждане на чуждо дете.

— Не търси прилика помежду ви.

— Не търся. Само се страхувам, че тя ще се чувства много по-зле от мен.

— Защо?

— Защото е имала това. — Ив докосна снимката. — А сега го е загубила. Когато се стремиш да излезеш от помийната яма, за теб няма избор, освен да пълзиш нагоре. Ала за Никси падането ще бъде много мъчително.

— Няма да я изоставя. Ще използвам влиянието си, за да намеря най-подходящите приемни родители. Не е зле и ти да помогнеш.

— Разбира се. — Ив се облегна на стола и за миг затвори очи. — Сега не мога да мисля за това. Попаднахме на следа, която може би ще ни отведе на правия път.

— Има ли още нещо, за което искаш да поговорим?

— Да. Само че не ме сдържа на едно място. — Стана, заразхожда се и разказа на Майра как Никси е видяла таблото със снимките на мъртвите.

— Добре, че ми каза. Ще наблегна на това по време на следващия сеанс с нея.

— Радвам се, че мога да разчитам на помощта ти. А сега отивам да тормозя Янси да изготви по-бързо фотороботите на престъпниците.

— Късмет.

„Наистина ми трябва малко късмет — помисли си Ив и се качи на ескалатора. — Крайно време е щастието да ми се усмихне.“