Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (13)

Дванайсета глава

Рурк се затвори в кабинета си, за да се захване със задачата, която беше му възложила Ив. Не преставаше да се изненадва какво удоволствие му доставя полицейската работа. И то след като допреди няколко години се стремеше да избягва или да надхитря ченгетата.

Сега не само беше женен и безумно влюбен в ченге, ами отделяше много време, за да помага на нюйоркската полиция.

Животът беше много странна игра.

Може би пък именно тази игра допринасяше за удоволствието му — разкриването на всяко престъпление беше като загадка, която се разрешаваше чрез факти, веществени доказателства и най-вече благодарение на интуицията.

Наля си чаша бренди, преди да започне работа, и си помисли, че с неговото ченге са чудесен екип — Ив имаше вродени умения за полицай, той — за престъпник.

Вече не се занимаваше с незаконни сделки, ала това не означаваше, че е загубил способностите си.

Беше убивал. Брутално, хладнокръвно, безмилостно. Знаеше какво е да отнемеш живот и какво може да накара човек да причини смъртта на свой събрат.

Съпругата му, неговата Ив, посветила се на търсене на правдата, го приемаше какъвто е. Може би не му прощаваше, но го приемаше. Дори проявяваше разбиране, което за него беше равнозначно на чудо.

Важното бе, че дори в най-черния етап от живота си не беше убивал невинен човек. Никога не бе отнемал живота на дете. Ала двамата с Ив знаеха, че злото не само съществува, ами процъфтява и се разраства, докато преследва слабите и невинните.

Ненадейно си представи хлапака Рурк — с мръсна риза, разкървавен нос и предизвикателен поглед, който стои на площадката на стълбището във вонящата къща в Дъблин.

Видя и баща си — едрия грубоват Патрик Рурк, който едва се държи на краката си, защото е пиян до козирката.

„Смяташ, че ще ме прецакаш, а? Не ми казвай, че за цял ден си свил само няколко тънки портфейла! Веднага дай мангизите, дето си ги скрил, сополанко неден!“

Спомни си как Патрик понечи да го изрита — никога нямаше да забрави този момент, и как той опита да му се изплъзне. Само че не беше достатъчно бърз. Дори сега, след толкова години, отново изпита ужасното усещане, че пада и че ще бъде тежко ранен. Изкрещял ли беше? Странно, но не си спомняше. Изкрещял ли беше от ужас, проклинал ли беше от гняв или само беше се изтъркалял по стъпалата?

Спомняше си обаче — което беше най-лошото, как гръмко се смееше Патрик Рурк, докато синът му се търкаляше надолу. Запита се на колко години е бил по онова време. На пет или на шест? Нямаше значение.

Пък и в интерес на истината беше взел част от „плячката“ за деня. После си каза, че десетте паунда си струват раните и натъртванията от падането.

Никси не е била изритвана по стълбището от пиян мръсник, чиято кръв тече в жилите й.

Въпреки това от малка щеше да научи за съществуването на злото и жестокостта. „Горкичката!“ — помисли си той.

Погледна монитора, на който се виждаше стаята й, дадена й от непознати — светлината беше приглушена, Никси беше се свила под завивката.

След време момиченцето щеше да осмисли и да разбере случилото се. Сега чувстваше само болка, объркване и скръб. Ала рано или късно щеше да се отърси от тях, да направи избора си и да изгради живота си върху разрушенията.

И той бе направил избор и не съжаляваше. Не съжаляваше за нищо, което го е свързало с Ив. Но не искаше същото да се случи на крехкото дете, оцеляло от клането.

Единственото, с което можеше да му помогне, бе да направи така, че справедливостта да възтържествува.

Започна поредица от паралелни проучвания. На клиентите на Кийли и Грант Суишър и техните приятели и познати, за да провери дали няма да се появи име на човек, свързан и с двамата. Продължи със семейство Дайсън. Предполагаше, че Ив няма да одобри самоинициативата му, но той чувстваше, че трябва да знаят всичко за хората, които ще отгледат Никси. Момиченцето, което бе приютил в дома си и което вярваше, че той, Рурк, ще го пази от убийците.

Същевременно продължи да търси имената на известни терористи, членове на полувоенни организации или на екстремистки групировки.

Възнамеряваше да направи още едно проучване, обаче за него щеше да използва нерегистрирания компютър. Дори и тогава работата щеше да е трудна, но именно затова представляваше по-голямо предизвикателство. Трябваха му названията на военните и държавни агенции и имената на служителите им, които са специалисти по „мокри поръчки“ и електроника. След като се добереше до тях, щеше да провери дали някой по някакъв начин е бил свързан със Суишърови.

Преди да отиде в помещението с незаконния компютър, отново погледна монитора и видя, че Никси се размърда. Продължи да я наблюдава, надяваше се да не я мъчи друг кошмар, изплувал от подсъзнанието й. Питаше се дали не е сгрешил, като настоя да смени Съмърсет и да поеме „нощната смяна“. Вече имаше опит с кошмарите на Ив, но още не знаеше как да се държи с едно дете, как да го успокои.

След секунда Никси седна на леглото. Извади изпод възглавницата си малкия видеотелефон, който й беше дал, разгледа го, прокара пръсти по него. Изглеждаше толкова малка и безпомощна, че сърцето му се сви от мъка.

Каза си, че трябва да отиде при нея, да опита да я успокои, да й помогне отново да заспи, но тя стана от леглото. Рурк реши, че сигурно ще отиде до тоалетната или ще пие вода — все неща, с които дете на тази възраст може да се справи и само. Поне така се надяваше.

Но вместо да влезе в банята, Никси се приближи до домашния скенер и попита:

— Далас вкъщи ли е?

Гласчето й трепереше, сякаш всеки миг щеше да се разплаче, което още повече притесни Рурк.

Лейтенант Далас в момента не е в къщата.

Никси потърка с юмручета очите си, подсмръкна и той си каза, че трябва да отиде при нея.

— Рурк тук ли е?

РУРК Е В ГОЛЕМИЯ КАБИНЕТ.

— Не знам къде е този кабинет. Кажи ми.

Рурк се изправи, после пак седна зад бюрото и се заслуша, докато компютърът обясняваше на Никси как да стигне до кабинета. „Нека тя дойде при мен“ — помисли си. Струваше му се някак по-естествено, отколкото да я пресрещне, въпреки че малката беше много умна и щеше да разбере, че я наблюдават дори когато спи.

Разтри врата си, погледна монитора — предстоеше му още много работа.

— Компютър, продължи издирването. Съхранявай данните, не ги показвай на дисплея.

Прието.

Отвори друг файл, този път негов, и започна да уточнява плановете за разширяване на курорта „Олимп“.

Щом малката застана на прага, той вдигна вежда и се усмихна:

— Здрасти, Никси. Не е ли малко късно за теб?

— Събудих се. Къде е Далас?

— Още е на работа. Защо не влезеш?

— По това време трябва да съм в леглото… — Гласчето й затрепери, сигурно си спомни какво беше се случило последния път, когато беше станала през нощта.

— Така и така си будна, можеш да ми правиш компания. А пък ако предпочиташ, ще те изпратя до стаята ти.

Малката, облечена в розова пижамка, се приближи до бюрото му:

— Далас с умрелите хора ли е?

— Не. Работи, за да залови убийците.

— Мама и татко, Койл, Лини и Инга… те умряха преди това. Далас обеща да открие виновниците. Каза, че…

— Щом е обещала нещо, ще го изпълни — промърмори Рурк и си помисли: „Хич не ме бива да разговарям с деца. Все едно съм риба на сухо.“ — Намирането и залавянето на престъпниците е главната й задача. Няма да се успокои, докато не разбере кои са и ги вкара в затвора.

— Ами ако изминат много години?

— Ще работи неуморно и накрая ще ги хване.

— Сънувах, че не са мъртви — прошепна Никси, по страните й потекоха сълзи. — Не бяха мъртви и всичко си беше като преди. Инга и мама си говореха в кухнята, татко се преструваше, че иска тайно да си вземе сандвич, за да ги разсмее. Ние с Лини се обличахме като големите, Койл ни се присмиваше. Всички бяха живи, докато се събудих. Не искам да са мъртви! Оставиха ме самичка, не е честно!

— Така е. Изобщо не е справедливо. — Рурк заобиколи бюрото, прегърна Никси, а тя облегна глава на рамото му и зарида. Хрумна му, че това вече е мъжка работа — да прегръща разплаканото дете, да го утешава. А по-късно да направи всичко възможно да залепи парчетата от разбития му живот.

— Оставиха ме самичка — отново изплака малката.

— Не са го искали. Знаеш ли какво си мисля? Че се радват, задето не си пострадала.

— Как може да се радват, като са умрели?

„Въпросът е логичен“ — каза си той, отново заобиколи бюрото и седна на стола, като сложи малката на скута си:

— Не мислиш ли, че когато умреш, отиваш на друго място?

— Например в рая ли?

— Да, нещо такова.

— Не знам. Може би. — Тя извърна глава, въздъхна. — Обаче аз не искам да са там. Ще ми се да се върнат като в съня ми.

— Знам. Ще ми разкажеш ли какво е да си имаш брат? Питам, защото съм израснал сам.

— Ами… Понякога братята са доста гаднички, особено ако са по-големи от теб. Ти обаче можеш да им го върнеш тъпкано. Но когато са в настроение, са истински симпатяги — играят си с теб, пускат шеги. Койл беше бейзболист, а пък аз обичах да ходя на стадиона и да го гледам. В рая играят ли бейзбол?

— Предполагам. Какъв рай ще бъде, ако няма забавления?

— Ако си бях в леглото, сега щях да бъда там заедно с тях. Съжалявам, че…

— Не бива да съжаляваш. — Рурк се поотдръпна, за да я погледне в очите. — И вашите не биха го искали. Имало е причина да не отидеш заедно с тях. Ще ти бъде трудно, но трябва да живееш, за да разбереш каква е тази причина. Ужасно е да бъдеш сам. Знам го, повярвай ми.

Личицето й се сгърчи от скръб:

— Не е вярно. Не си сам.

— Навремето бях. Някой отне майка ми, когато бях прекалено малък, затова почти не си я спомням.

— И тя ли е в рая.

— Сигурен съм, че е там.

— И това не е справедливо. — Никси отново облегна главица на гърдите му и го потупа по ръката — жест, който го трогна до сълзи. Въпреки мъката, тя намираше сили да дари утеха на другите. Как го постигаше? Вродено ли бе у нея или беше плод на възпитанието й?

— Не твърдя, че знам как се чувстваш, но ми е известно какво е да си сам, гневен и изплашен. Ще ти кажа още нещо, макар че сега няма да ми повярваш — след време мъката ще се притъпи.

— Кога?

— Не веднага, а постепенно. — Той притисна устни до косата й.

Никси отново въздъхна, извърна глава и загледа картината на стената. Той също обърна поглед към платното, на което бяха изобразени двамата с Ив, застанали под арката с цветя в деня на сватбата им.

— Не изглежда като полицайка — отбеляза малката.

— Поне външно — кимна Рурк. — Подари ми картината по случай годишнината от сватбата ни. Нарисувани сме в нашата градина в деня, в който се оженихме. Вярно, че е малко егоистично, но окачих картината тук, за да я гледам, докато работя. Гледам я и винаги, когато ми домъчнее за Ив.

— И ние имаме снимки у нас.

— Искаш ли някой да ти ги донесе?

— Ще бъде хубаво… И аз като теб ще ги гледам, когато ми домъчнее.

— Ще ги имаш, обещавам.

— Може ли да остана за малко при теб?

— Разбира се. Искаш ли да видиш какво работя? — Той се обърна, за да погледнат екрана на стената. — Това са плановете на разширяването на един курорт на друга планета. Възнамерявам да построя и жилищни сгради.

— Пише „Курорт Олимп“. Чувала съм за него. Имало големи хотели, увеселителни паркове, плаж и зали с игрални автомати. С нашите може би щяхме да отидем там някога…

— Сега разработвам проект за друг сектор. Погледни на първия монитор — тук ще има вили, между тях ще тече река.

— И река ли можеш да направиш?

Рурк се поусмихна:

— Тази наистина ще я направя.

— Как?

— Ей сега ще ти покажа какво съм намислил.

 

 

Докато Рурк показваше на Никси как се създава река на друга планета, Ив се срещна с Янси.

— Зарадвай ме с добра новина — каза му без предисловия.

— Новината ще бъде умерено оптимистична.

Янси беше млад и „симпатяга“, като би се изразила Пийбоди. Освен това беше най-добрият художник, който изготвя фотороботи. Ив го намери в „царството“ му — доста обширно помещение със стъклени стени. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше монитори, преносими компютри, скицници и моливи.

— Колко умерено?

— Свидетелката е много навита, има и набито око, което е в наша полза. Само че е склонна да драматизира случилото се, развинтеното й въображение донякъде ми пречи. Въпреки това напредваме.

— Къде е тя?

— В стаята, която сте й отредили. Здрасти, Пийбоди. Къде зачезна?

— Настаних „гостенката“. Осигурих й видео, допълнителни възглавници, храна и пиене.

— Пиене ли? — сопна се Ив.

— Поръчахте да изпълняваме прищевките й в границите на разумното, лейтенант. Не в границите на разрешеното — напомни й партньорката й. — Тя е щастлива и доволна, въпреки че отначало взе да протестира, задето трябва да ни предаде джобния си видеотелефон и да не получи достъп до друг. Така или иначе е на сигурно място, Инвански ще й бъде „бавачка“.

— Питам се… хрумна ми ей сега — защо нашата свидетелка зяпа видео и се налива с алкохол, вместо да ни опише убийците.

— Аз наредих така, лейтенант. — Янси вдигна ръка. — Тази вечер нищо повече нямаше да изстискам от нея. Започнахме добре, но накрая дамата започна да си измисля. Утре ще се захванем отново и вярвам, че ще си спомни още подробности.

— Добре, добре. — Ив прокара пръсти през косата си и си каза, че трябва да обуздае нетърпението си. — Покажи какво си направил досега.

Янси нареди на компютъра да раздели на две екрана и да покаже последните версии на фотороботите.

Ив разгледа скиците, които, за разлика от друг път, бяха доста несъвършени. И на двете се виждаха мъже с квадратни челюсти, възрастта им бе между четирийсет и петдесет години. Веждите им бяха прави и русоляви, устните — сурови, но чувствени. И двамата носеха черни скиорски шапки, които скриваха челата им, и големи тъмни очила.

— Махни очилата. Искам да получа по-ясна представа за очите им.

— Разбира се, че ще ги махна. Както вече споменах, чака ме още работа. Мисля, че след като отново поговоря с Офелия, ще получа по-добра представа.

— Тези скици не са ми от полза, Янси.

— Изчакай до утре. Повтарям, Офелия има набито око, но впечатленията й са… как да се изразя… по-импресионистични. Необходимо ми е още малко време да изтръгна от нея подробностите.

— Какви подробности ще си спомни тази грация, докато се налива с алкохол и гледа видео? Може би си забравил, но в моргата лежат двама наши колеги!

— Знам си работата, не ме поучавай! — За пръв път, откакто се познаваха, Янси си позволи да се развика. — Наистина не познавах лично Престън и Найт, но това не означава, че се помайвам. Ако искаш резултати, не ми виси на главата!

Ръцете я сърбяха да го зашлеви. За малко не го направи. Искаше й се да удари някого, да си изкара яда заради смъртта на двамата колеги. „Понякога го отнасят най-близките ти“ — помисли си.

— Отдръпни се, детектив!

Той стисна зъби и неохотно се подчини.

— Имаш право — продължи тя. — Знаеш си работата, а пък аз те притискам и ти преча. Съжалявам, но всички сме изнервени от случилото се. Поисках именно ти да изготвиш фотороботите, защото в цял Ню Йорк няма по-способен от теб. Знам и че си дошъл веднага, въпреки че дежурството ти отдавна е свършило.

— Нито един от нас няма право да почива тъкмо сега — промърмори Янси, но изражението му се смекчи. — Извинявай, задето избухнах, Далас. И аз съм на педал, защото е адски изнервящо, че не мога да работя по-бързо. Попритиснах Офелия повече от необходимото, сега трябва да дам на заден ход.

— Доколко можем да разчитаме на достоверността на описанията й?

— Въпреки че дамата си фантазира, описанието на единия престъпник е доста точно. Ако тя се окаже права и за двамата, то тези хора може би са братя или братовчеди. Или баща и син.

— Изпрати ми копия от скиците, ако обичаш. Ще започна с каквото имаме и ще се постарая да не ти вися на главата, докато не изцедиш нещо повече от хубавата Офелия.

Той се поусмихна:

— Благодаря.

 

 

Ив пристъпи във фоайето на притихналия си дом. Ако не беше взела под крилото си деветгодишната Никси, щеше да пренощува в управлението, но сега отговаряше за сигурността й. Трима полицаи патрулираха из парка, още трима отговаряха за охраната на къщата. Накратко, тук гъмжеше от ченгета — положение, което сигурно ужасяваше съпруга й повече от борсов крах.

Беше си построил крепост, но едва ли му се нравеше да е под обсада.

Ив се свърза полицаите, които бяха нощна смяна, и се качи на горния етаж едва след като се увери, че всичко е наред.

Смяташе, че Рурк си е легнал, тъй като наближаваше три след полунощ, обаче домашният скенер я осведоми, че съпругът й още работи. Тя влезе в кабинета си, остави на бюрото папките и дисковете, после отвори вратата към съседното помещение.

Стресна се, като видя Никси, заспала на разтегателното легло, обикновено скрито в ниша в стената, и Рурк, който седеше до нея, опрял гръб на стената. Очите му бяха затворени.

Рядко го виждаше заспал, защото обикновено той ставаше преди нея. Запита се дали да го събуди — позата му беше неудобна, после щеше да се чувства ужасно — ала той заговори:

— Беше неспокойна. Поех нощната смяна и позволих на Никси да дойде при мен, когато се събуди.

— Пак ли имаше кошмари?

— Всъщност беше по-лошо. Сънувала, че родителите й и брат й са живи, а като се събудила, осъзнала жестоката истина. — Той отвори невероятните си сини очи. — Поседя с мен, после каза, че се страхува да се върне в стаята си, затова я настаних на това легло. Попита дали ще остана при нея. Очевидно и двамата сме задрямали. Възложих на компютрите да издирват информация, но съм изключил звука и образа на мониторите, затова нямам представа докъде е стигнало проучването.

— Работата ще почака до сутринта. И без това остават само няколко часа до съмване. Какво ще правим с малката? Не можем да я оставим тук.

— Ами… — Рурк се поколеба, обърна се да погледне Никси. — Ако искаш, ще я занеса обратно в стаята й. Ако се събуди, твой ред е да я успокоиш.

— Мамка му! Направи така, че да не се събуди.

Той стана от леглото:

— Ще се опитам. При теб обикновено действа. — Полека повдигна Никси, притисна я до себе си. Малката се размърда и измънка, двамата ужасено се спогледаха. След секунда обаче тя отново облегна глава на рамото му.

— Не говори — прошепна Ив. — Не дишай. Постарай се да се плъзгаш, вместо да вървиш.

Рурк само кимна и тръгна към асансьора. Тя затаи дъх и на пръсти го придружи. След като съпругът й положи детето на леглото, двамата заднешком излязоха от стаята, сякаш вътре имаше саморъчно изработена бомба.

— Кога застъпва Съмърсет?

— В шест.

— Още три часа и ще бъдем в безопасност.

— Дано. Умирам за сън, ти също. — Рурк прокара пръст по тъмните сенки под очите й. — Има ли нещо ново?

— Янси изготвя фотороботите на двамата убийци, но засега работата върви бавно. Каза, че утре сутринта отново ще разпита свидетелката. — Влязоха в спалнята, тя свали якето и кобура с оръжието. — Чувствам, че трябва да полегна. Мозъкът ми дава на късо. Искам да се върна в управлението най-късно в седем сутринта. Ако попаднеш на информация, която ти се стори интересна, препрати я на служебния ми компютър. — Свали тежките си обувки, после дрехите си и добави: — Струва ми се, че си капнал от умора и няма да спориш, ако те помоля утре да не излизаш и да работиш тук.

— В момента наистина съм скапан. Но до сутринта ще се съвзема.

— Тогава ще спорим.

Проснаха се на голямото легло, Рурк притисна до себе си съпругата си и прошепна:

— Дадено.

 

 

Не се събуди преди нея — поредната изненада. Ив се стресна от бръмченето на монитора на стената; погледна ръчния си часовник и видя, че е шест часа.

В спалнята още беше тъмно, под завивките се очертаваше тялото съпруга й. По време на краткия си сън беше се обърнала с лице към него — може би интуитивно бе търсила утеха, топлота.

За миг й се прииска отново да затвори очи, да се гушне до мъжа си, да избяга от всичко, освен от него, да остави на съня да я обгърне с мълчанието си. Тялото й, съзнанието й сякаш бяха натежали от умора. Трябваше да направи нечовешко усилие, за да стане и да посрещне предизвикателствата на новия ден.

Постепенно очите й се приспособиха към полумрака, загледа се в любимия мъж. За пореден път се възхити от красотата му. А най-вълнуващо беше, че всеки сантиметър от невероятното му лице и тяло й принадлежеше.

Струваше й се, че като се взира в него, й олеква, паяжините, обгръщащи съзнанието й, се разкъсват.

— Усещам, че ме гледаш — сънено избърбори той и закачливо я ощипа по задничето.

— Как така още не си станал, за да изкараш поредния милион и да съсипеш конкурентите си?

— И аз имам право да поспя малко повече. По-късно ще спечеля поредния милион. Не бой се, няма да стигнеш до просяшка тояга, защото съпругът ти е решил един ден да се излежава.

„Да, определено ми става все по-леко“ — помисли си тя.

— Защо си толкова уморен?

— Защото някои хора не млъкват и не ме оставят да спя.

— Виж ти! Акумулаторът ти се е изчерпал, а? Май ти е необходимо презареждане. — Тя го хвана, стисна го леко и се усмихна, като усети как се втвърди. — Хм, явно не е изчерпан до край.

— Имам скрити резерви… Между другото, знаеш ли какво се случва на онези, които упражняват сексуално насилие?

— Естествено, че знам. Нали съм ченге. — Тя легна върху него. — И моят акумулатор е спаднал. Известно ли ти е, че сексът ободрява?

— Чувал съм слухове по този въпрос. — Рурк я погали по косата, после тя го зацелува все по-надолу, докато устните й замениха пръстите й. — Мисля, че не играеш честно, но все пак продължавай, може да се събудя и да ти излезе късметът.

Ив се изсмя, ухапа го по бедрото:

— Никога не си имал проблем да го вдигнеш.

— Много ти знае устата… — Рурк ахна, когато тя отново го целуна на най-интимното място. — Направо си гениална.

Тя се придвижи нагоре, седна върху него. Изведнъж в тишината прозвуча детско гласче:

— Къде е Далас?

— Проклятие! Мамка му! — Ив подскочи, машинално посегна за оръжието си, в бързината си удари крака. На монитора виня Никси, която стоеше пред домашния скенер в стаята за гости. — Това дете изобщо спи ли някога?

— Съмърсет ще се погрижи за нея — промърмори Рурк, ала седна до голата си жена и се загледа в монитора.

— Не можем да правим секс, докато малката ни гостува. Струва ми се… извратено.

— Нямам нищо против извратения секс. Обаче и на мен ми е неловко. Знам, че тя нито ни вижда, нито ни чува, но… усещам присъствието й… Ето го и Съмърсет. — Той въздъхна и отметна косата си. — Да му се не види! Да опитаме под душа, а? Да, струва си да опитаме. Ще затворим вратата, ще пуснем силно душа…

— Тц, няма да стане. Чувствам се още по-неловко, след като на сцената цъфна и великолепният Съмърсет. Обличам се и отивам на работа, а ти гледай да поспиш още малко.

Тя се втурна към банята, а Рурк се облегна на възглавниците:

— Да бе. Повече няма да мигна.

Ив се изкъпа набързо, защото подозираше, че съпругът й ще се опита да я въвлече в игричка под душа. Тъкмо затваряше вратата на кабинката за изсушаване, когато той влезе в банята.

— Никси иска снимки. Снимки на близките й. Можеш ли да й донесеш няколко?

— Добре. Трябва да отскоча до кабинета — добави тя. — Да проверя дали се е получила нова информация. После отивам в управлението.

— Ще проверя резултатите вместо теб, но само при едно условие — да закусиш.

Той тръгна към душа, а Ив го проследи с поглед и си помисли, че този неин мъж има най-хубавия задник на цялата планета.

— Ще хапна нещо в службата — подвикна му. Излезе от кабинката, прокара пръсти през косата си, взе халата си. — Ако искаш, ела в кабинета ми. Ще те осведомя, ако има нещо ново.

— Само да се облека и ще дойда. Докато работиш, ще хапнем нещо.

— Става. — Ив отиде в спалнята, набързо сложи бельото и панталона си. Тъкмо посягаше към ризата, когато вътрешният видеотелефон избръмча. Тя нареди на монитора да се изключи и кресна в микрофона:

— Какво има?

— След като сте станали, Никси иска да си поговори с вас — надуто каза Съмърсет.

— След няколко минути тръгвам към службата.

— Тъй като с Рурк не сте закусвали, предлагам тя да хапне с вас.

„Мръсникът ме вкара в капан!“ — помисли си тя и ядно изгледа видеотелефона.

— Още не съм…

— Ще програмирам автоготвача да приготви кафе — обади се Никси. — Знам как.

— Хубаво. Добре. Програмирай го. Идвам след малко.

Тя закопча ризата, навлече тежките обувки и гневно замърмори, че й се налага да разпита свидетелката, преди да се е освежила с чаша кафе. Сексът щеше да й подейства ободряващо, да проясни съзнанието й, обаче разни ранобудни момиченца бяха започнали да я тормозят още преди да стане от леглото.

Препаса ремъка с кобура, отиде до дрешника, за да вземе някакво сако. Предстоеше й много работа. Работа, която изискваше пълно съсредоточаване. Но как да се съсредоточи, след като денят й щеше да започне с обвинителен поглед от Никси, която й държеше сметка, че още не е заловила убийците на близките й… Изведнъж си спомни нещо и грозно изруга. Сети се за таблото със снимки на убитите, което стоеше на видно място в кабинета й. Изтича в стаята за гости и след като не завари там Никси, се втурна към кабинета си.

Малката, все още по розова пижамка, се взираше в безмилостните изображения на убийство и смърт. Ив, която мислено ругаеше и себе си, и Съмърсет, прекоси помещението и застана между момиченцето и таблото:

— Не бива да гледаш!

— Защо? Видях ги и преди. Видях ги не на снимка, а наистина. Мама и татко. Видях ги преди. Ти обеща, че ще ги видя отново.

— Не и по този начин — промърмори Ив. „Очите й са толкова големи! — помисли си. — Все едно ще погълнат цялото й личице.“

— Това са си моите мама и татко. Не твоите! — Никси опита да се промъкне край нея.

Подчинявайки се на интуицията си, Ив грабна момиченцето, обърна се:

— Няма да ти помогне, ако ги видиш така. Няма да помогне нито на теб, нито на тях.

Момиченцето се помъчи да се изтръгне от хватката й, дори да я изрита.

— Тогава защо ти ги гледаш? — възкликна. — Защо имаш техни снимки. Защо ги гледаш?

— Защото такава ми е работата. Точка по въпроса! Престани да крещиш, чуваш ли? Погледни ме. — Ив почувства как малката се отпусна в ръцете й и изпадна в паника. Искаше й се някои да й помогне — Рурк, Пийбоди, дори Съмърсет. След секунда се овладя, спомни си какво бяха я обучавали в полицейската академия. Нямаше право да изпада в паника, знаеше как да се отнася с хора, чиито близки са били убити.

— Погледни ме, Никси! — изчака, докато детето вдигна глава, докато впери в нея насълзените си очи. — Оправдано е да си ядосана. Престъпниците ти отнеха семейството. Бъди гневна. Тъгувай за вашите, жадувай за отмъщение. Нямаха право. Мръсниците нямаха право да ти го причиняват.

Никси потрепери:

— Да, обаче го направиха.

— Така е. Снощи са убили двама души, които познавах, които бяха мои колеги. Затова и аз съм вбесена.

— Сега ще убиеш ли лошите? Като ги намериш, ще ги убиеш ли, задето са отнели живота на приятелите ти?

— О, как ми се иска! Само че нямам право, освен ако животът ми или животът на друг човек не е в опасност. Убия ли ги, защото съм вбесена и ми е мъчно, ще се приравня с тях. Не се тревожи, остави на мен да им отмъстя.

— Ще ги убиеш ли, ако се опитат да ме хванат?

— Да.

Никси я погледна в очите, тържествено кимна:

— Добре. Сега ще ти приготвя кафе.

— Много благодаря. Пия го без захар и сметана.

Ив изчака малката да отиде в кухнята, грабна одеялото, преметнато на шезлонга, и закри с него таблото. После притисна юмруци до слепоочията си.

Помисли си, че се очертава безкрайно дълъг ден.