Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (12)

Единайсета глава

Загинеха ли ченгета, новината се разпространяваше бързо. Още като влезе в управлението, Ив се почувства така, сякаш въздухът е натежал от ярост.

Прекрачи прага на общото помещение и се запита какво да каже. Не я биваше да държи речи. Предпочиташе да ръководи съвещания и да дава нареждания. Само че беше с най-висок чин тук и подчинените й заслужаваха да чуят от нея няколко думи в памет на загиналите колеги.

Седяха зад бюрата си и в мъничките преградени помещения без врати, отговаряха на видеотелефоните, пишеха рапорти. Двама взимаха показания от цивилни граждани, които или бяха станали жертва на нападение, или бяха нападнали някого.

В помещението миришеше на долнокачествен заместител на кафе, захарин, пот и мазни печени наденици. Но най-натрапчив беше мирисът на гняв — това тъй опасно чувство.

При влизането на Ив всички млъкнаха, само един от цивилните продължи да хлипа. Въпреки че видеотелефоните продължаваха да звънят, за кратко никой не отговори на обажданията.

Ив си помисли, че всички са забелязали кръвта по дрехите й и знаят чия е.

— Детективите Оуен Найт и Джеймс Престън са били убити приблизително в осем и петнайсет тази вечер. Загинали са при изпълнение на служебния дълг. Детектив Найт е неженен, за него ще скърбят родителите и сестра му. Детектив Престън оставя съпруга, тригодишен син, родители, баба и дядо. Суми за тяхното подпомагане могат да се внасят в специалната фондация. Детектив Джансън, съгласна ли си да отговаряш за събирането на парите?

Жената кимна:

— Да, лейтенант. Ще ни обясните ли точно какво се е случило?

— Смятаме, че нападението на тайната квартира е свързано с избиването на семейство Суишър — тогава загинаха петима души, включително две деца. Всички ние, също като Престън и Найт, сме длъжни да закриляме и да служим на гражданите на Ню Йорк, да бдим за сигурността им. Ние, ченгетата от отдел „Убийства“, имаме за задача и да служим на онези, чийто живот е бил отнет, както и да задържаме престъпниците, отнели човешки живот. Досега нямаме неразкрит случай, ще разкрием и този. В името на петимата цивилни и на скърбящите им родственици, заради смъртта на двамата ни колеги искам да положим всички усилия и час по-скоро да заловим убийците.

Тя замълча за миг, никой не се обади.

— Докато това стане, молбите за всички отпуски — редовни и по болест, ще се одобряват от мен или от офицера, отговарящ за дежурствата. Ще работите по този случай, без да изоставяте текущите дела, ще рапортувате ежедневно. Това важи за всички без изключение. В края на дежурството се явявайте в залата за съвещания, за да получите разяснения и разпореждания за следващите ви задачи. Ще открием убийците и ще ги накараме да си платят. Това е всичко.

Отиде в канцеларията си и затвори вратата. Направи й впечатление, че никой не се оплака от допълнителната работа.

Наля си кафе, седна зад бюрото, но не включи компютъра.

Представител на полицията и психолог вече бяха съобщили трагичната вест на близките на загиналите. Поне от това беше пощадена. Разбира се, от нея се очакваше да произнесе кратки речи на погребенията им. Щеше й се да може да каже: „Спипахме гадовете, които са го направили. Онези, които отнеха съпруга ти, които убиха сина ви и брат ти, оставиха те без баща.“

Разсеяно прокара длан по челото си, стана и прикрепи на таблото снимките от новото местопрестъпление. После седна да напише рапорта си.

Другите тайни квартири не бяха нападнати. „Защото извергите са знаели, че малката не е там — помили си тя. — Разбрали са го, когато са заварили две въоръжени ченгета да охраняват празна къща.“

Според нея убийствата на Престън и Найт бяха поредното изсилване на престъпниците, дори нещо като послание. Могли са да не посягат на полицаите, след като са ги обезвредили чрез електрошок. Само че отстраняването им е било решено предварително, било е елемент от мисията. Всички в квартирата е трябвало да бъдат очистени, за да няма свидетели.

Какво беше посланието? Защо са рискували да отнемат живота на две ченгета, след като са знаели, че с това ще си навлекат гнева на всички полицаи в Ню Йорк? „Защото се мислят за по-умни, по-бързи, снабдени с по-съвършено оборудване. Вече са направили връзката. Знаят, че сме укрили някъде малката очевидка и се стремят да се доберат до нея.“

Нюман сигурно беше им казала, че Никси не може да ги разпознае. Само че нейното оцеляване беше грешка, която убийците не можеха нито да си простят, нито да си позволят.

„На тяхно място и аз бих постъпила по същия начин — помисли си. — Няма да позволя едно недоглеждане да провали грижливо подготвения ми план. Пък и е малко обидно да позволиш на някакво сополиво хлапе да ти се изплъзне.“

Отново се натрапваше впечатлението, че престъпниците се гордеят с работата си. Ив се облегна назад, разкърши рамене. Да, сигурно се гордееха, иначе нямаше да се справят така блестящо. За тях мисията не беше приключена, докато не убиеха и Никси Суишър.

— И така, каква ще бъде следващата ви стъпка? — промърмори. — Какво ще предприемете?

На вратата се почука, Пийбоди влетя в канцеларията:

— Защо не ми се обадихте? Чух го по новините!

— Утре ни предстои много работа. Искам да си бодра.

— Глупости!

Ив почувства как кръвта й забушува, но само процеди:

— Прекаляваш, детектив.

— Аз съм ваша партньорка и участвам в разследването на този случай. Освен това познавах двамата колеги.

— А пък аз съм твоя началничка и ако не си държиш езика зад зъбите, в досието ти ще бъде вписано порицание за неподчинение.

— Майната му на досието. И вие вървете по дяволите, ако мислите, че ми пука за някакво си досие.

Ив се надигна от стола. Пийбоди вирна брадичка, стисна зъби и юмруци:

— Опитайте се да ме ударите. Само че ще лежите по гръб, преди да замахнете.

— Може би.

Откакто работеха заедно, Ив беше виждала помощничката си разгневена, оскърбена и готова да се оплаква. Никога обаче не беше ставала свидетелка на съчетанието от тези чувства. Трябваше да реши как да реагира, и то незабавно. Дали да отстъпи, или да нападне.

Изведнъж реши, че няма да направи нито едното, нито другото. Спокойно изгледа партньорката си и подхвърли:

— Много си красива, когато си гневна.

Пийбоди смаяно примигна:

— Лейтенант…

— И разгорещена. Ако си падах по момичета, щях да ти се пусна.

Брадичката на Пийбоди затрепери, устните й се разтегнаха в колеблива усмивка. Кризата отмина като внезапно разразила се и краткотрайна лятна буря.

— Не ти се обадих поради причините, които преди малко изтъкнах — продължи Ив. — И поради ето тази. — Замахна, силно удари в ребрата помощничката си.

Пийбоди се задъха от болка, пребледня като платно. След няколко секунди си възвърна способността да говори и изпъшка:

— Беше подло. Не го очаквах дори от вас.

— Освен това беше нещо като изпитание, което доказа, че още не си напълно оздравяла. Не възвърнеш ли формата си, не можеш пълноценно да ми помагаш. — Ив се приближи до автоготвача и поръча бутилка минерална вода, а помощничката й се облегна на бюрото, докато възстанови нормалното си дишане. — Не мога да си позволя да се тревожа за теб, а тъкмо това правя. Неприятно ми е, когато си болна.

— Кажете още нещо в този дух и може да ви простя за зверския удар в ребрата.

— Щом наричаш „удар“ лекото докосване, още не си се оправила напълно. — Подаде на Пийбоди бутилката с вода и добави: — За малко не те загубихме.

— Да сменим темата, а?

— За малко не те загубихме — повтори Ив. Говореше не на подчинената, а на партньорката си — връзката помежду им беше по-здрава, отколкото между някои съпружески двойки. — Страхувах се, че ще умреш. Толкова се страхувах, че ми призляваше.

— Знам. И го разбирам — промълви Пийбоди.

— Разреших да се върнеш на работа, защото лекарите казаха, че можеш да извършваш дейности, които не изискват голямо натоварване. Само че това разследване изисква много усилия. Не те отстранявам от случая, защото знам, че на твое място… всъщност никога няма да бъда на твое място. Бих предпочела да ме пребият до смърт, отколкото да сложа твоите розови маратонки.

Пийбоди леко се усмихна:

— Сьомга.

— Какво, гладна ли си?

— Не. — Партньорката й отпи още една глътка вода и се засмя, изведнъж смръщи вежди и притисна длан до ребрата си. — Маратонките ми не са розови, а с цвят на сьомга.

— Още по-лошо. За нищо на света не бих носила рибешки обувки… Ето защо… Божичко, за какво говорех?

— Че няма да ме отстраните от случая, но така и не обяснихте защо.

— Защото ако бях на твое място, работата щеше да ми помогне да забравя, че едва не са ме убили.

— Честно казано, миналата седмица няколко пъти се събудих, обляна в пот, но не от креватната гимнастика, която упражняваме с Макнаб. Сега обаче съм много по-добре. Трябва да работя.

— Съгласна съм. В допълнение на горепосочените причини тази вечер не ти се обадих, защото… — Ив се пресегна и затвори вратата. — Аз изпратих там Найт и Престън. И аз ги познавах, смятах ги за способни полицаи и ги изпратих да охраняват тайната квартира, а сега те са мъртви. Трябваше да остана сама, за да преодолея чувството за вина. Вече съм във форма, затова да се хващаме на работа.

Пийбоди седна и заяви:

— Не ме беше яд на вас… По-точно… много по-лесно ми беше да съсредоточа гнева си върху вас, отколкото…

— Да, чувството ми е познато. Донеси кафе.

— Не може да бъде! Предложихте ми кафе!

— Не ме разбра. Исках да приготвиш за мен, но ако искаш, пийни и ти.

Пийбоди се приближи до автоготвача; докато го програмираше, огледа таблото:

— Ще ми съобщите ли подробностите?

Ив набързо й разказа какво се е случило.

— Имате ли запис от обаждането по видеотелефона? Искам да го прослушам.

Ив извади диск, пъхна го в прореза на компютъра. Пийбоди отпиваше от кафето си и внимателно изслуша записа, накрая заяви:

— Фразите не са типични за вас — например вие никога не казвате „известно ми е“, а „знам“. Веднага щях да разбера измамата, обаче Престън не ви е познавал добре колкото мен и се е хванал на въдицата. Поне отначало. Ако е имал още десет секунди, щял е да се запита защо образът е блокиран и защо не се обръщате към него по име, да съобрази, че не е ваша работа да се свързвате с подчинените ви и да ги известявате за хода на операцията.

— Само че не е имал толкова време. Качва се на горния етаж да отговори на позвъняването на видеотелефона — единственият апарат в къщата, който се намира именно в това помещение, предназначено за полицаите, охраняващи пребиваващ свидетел. Престъпниците разполагат с отлична апаратура, която им показва къде е видеотелефонът. Положението ги устройва — докато единият полицай се качва на горния етаж да отговори на обаждането, те обезвреждат охранителната система. Проникват в къщата още докато Престън говори по видеотелефона.

— Кой се е обадил на диспечера? Кой е съобщил за убийствата?

— Престън и Найт е трябвало да рапортуват на всеки кръгъл час. След като не се обадили в уреченото време, от управлението изпратили екип и… Разпитахме съседите, но се оказа, че никой не е видял или чул нещо подозрително.

— Помещенията в тайните квартири са със звукова изолация. Няма как да се чуят изстрелите.

— Влиза се откъм улицата, затова престъпниците е трябвало да затворят външната врата. Тези типове са предвидили всичко. Влизат, единият с ритник затваря вратата. Найт ги пресреща, извиква, за да предупреди партньора си, обаче онези го зашеметяват, преди да извади оръжието си. Престън изтичва надолу по стълбището, улучват го в гърдите, той пада. Убийците прерязват гърлата на нашите хора, набързо претърсват къщата — този път внимават да не оставят очевидци. После преспокойно излизат.

— Предполагам, че наблизо е било паркирано превозното им средство, откъдето някой е наблюдавал къщата с помощта на модерни електронни устройства.

— Третият съучастник. Може би са общо четирима. Двама убиват, един шофира, друг работи с апаратурата. Онези, които са в къщата, съобщават, че очевидката не е там. Тогава превозното средство се отправя към предварително уговореното място за среща или обратно към главната квартира. Двамата главорези си тръгват пеш. Иначе има опасност някой минувач да си спомни, че е видял как двама души се качват в камионетка пред къщата, в която са били убити полицаите. Улицата е с много магазини и прекалено оживена. Не е като квартала, в който са похитили Нюман.

— Щом е толкова оживена, спокойно някой може да е забелязал как двамата влизат и излизат от къщата.

— Вярно е, но рискът е по-малък. Двама минувачи се набиват на очи много по-малко от двама мъже, които тичешком се качват на камионетка. Както се досещате, отвличането на Нюман най-подробно беше описано по новинарските емисии на всички телевизионни канали. Престъпниците използват различни методи, като се опитват да ни заблудят.

— Така или иначе още не знаем причината за клането в дома на Суишърови.

— Работим въз основа на наличната информация. Знаем, че убийците разбират от електроника и прилагат тактики, типични за командосите. Знаем още, че екипът се състои минимум от трима души, които са се сработили отлично. На този екип или на негов член е било възложено отстраняването на Суишърови. Подозирам, че… Влез! — възкликна ядно, когато някой почука на вратата. На прага застана Джансън:

— Извинете, лейтенант.

— Какво има, детектив?

— Започнах да събирам парите за подпомагане на роднините на загиналите колеги.

— По-късно ще поговорим за това.

— Думата ми е за друго, лейтенант. Отидох в ареста и докато един колега ровеше в джобовете си за пари, случайно спомена за някаква проститутка, която твърдяла, че знае какво е станало в тайната квартира. Той, разбира се, не й повярвал, защото била постоянна посетителка на ареста и все се опитвала да хитрува, за да се измъкне. Решил, че е чула разговорите между униформените за смъртта на Найт и Престън, и е решила да се възползва, за да й обърнат внимание. Знам, че изглежда твърде невероятно тази жена наистина да знае нещо, но не бива да пропускаме подробностите. Интересното е, че са я арестували на Осемдесет и девета улица — само на няколко пресечки от тайната квартира.

— Интересно. Да видим какво ще ни каже. Провери кое помещение за разпит е свободно и я доведи.

— Вече проверих. Стая А е на разположение.

— Добре. Доведи жрицата на любовта. Искаш ли да присъстваш?

Джансън се поколеба, после промърмори:

— Ще бъда в помещението за наблюдение. Страхувам се, че дамата ще се стресне, ако види три ченгета накуп.

— От ареста да ми изпратят досието й. Браво, Джансън, добро попадение.

 

 

Офелия Уошбърн не приличаше на овехтяла чанта, а на чанта, готова за изхвърляне. Беше чернокожа, имаше широк ханш и толкова грамадни гърди, че изглеждаше невъзможно да са й били дарени от Бог. Деколтираната й блуза, украсена с пайети и пера, едва успяваше да удържи двете огромни планини.

Силно изрусената й коса приличаше на висока кула. Ив често се питаше защо долнопробните проститутки си въобразяват, че многото коса и големият бюст са като магнит за привличане на клиенти, които не се интересуваха от външността на жриците, а само как набързо да ги изчукат.

Плътните устни на Офелия бяха подчертани с червило в същия цвят като блузата й, между тях проблясваше зъб със златна коронка. Беше така гримирана, че на челото й сякаш имаше надпис: „Аз съм уличница. Цена — по споразумение.“

Ала силният грим не прикриваше факта, че тя вече не е първа младост. Вероятно наближаваше петдесетте и с десет години беше прехвърлила възрастта, на която повечето улични проститутки ставаха сервитьорки в сексклубове или актриси в порнофилми.

— Здравей, Офелия. — Ив говореше спокойно, дори дружелюбно. — Виждам, че срокът на разрешителното ти за работа е изтекъл, а през последните осемнайсет месеца три пъти си падала в ареста.

— Само че не по моя вина. Онова ченге рече, че имам наркотици, аз пък му казах, че сигурно клиентът ги е пуснал в джоба ми. От мен да го знаете, на клиенти да нямаш вяра. Така или иначе не ми обърнаха внимание и ми взеха разрешителното. Че аз как да си изкарвам прехраната? Не преча на никого, редовно ходя на доктор — ще видите, че е записано в разните там документи. Не съм болна от срамна болест.

— Тук пише също, че кръвната ти проба е доказала наличие на „Екзотика“ и „Гоу“.

— Станала е грешка или ми го е натресъл клиент. Знаете ли, че някои си мажат пишките с „Гоу“? Направиш им свирка, накрая ченгетата те обвиняват, че се друсаш.

Ив наклони глава, сякаш информацията й се струваше много интересна.

— Знаеш, че след този арест разрешителното ти ще бъде отнето завинаги, нали?

— Няма, щото ти ще уредиш да не ми го взимат. Ще ми помогнеш, щото ще ти кажа нещо много, ама много интересно.

— Какво, Офелия?

— Първо уреди моя въпрос.

— Пийбоди, изглеждам ли като човек, на когото чавка е изпила ума?

— Не, лейтенант. Приличате на човек, който мрази очебийните лъжи.

Проститутката я изгледа накриво:

— Какво е пък това „очебийно“?

— Офелия, двама полицаи са били убити. — Ив вече не говореше дружелюбно, гласът й беше по-студен от планетата Плутон. — Чула си за случилото се. Ако го използваш, ако ме премяташ само и само да подновя разрешителното ти, не само ще се погрижа да ти го отнемат за вечни времена, ами ченгетата ще те преследват до дупка и няма да можеш да правиш свирки дори в името на старото приятелство.

— Хей, по-кротко. — Проститутката се нацупи, устните й сякаш натежаха още повече. — Така ли ми се отплащаш, задето се мъча да измъкна и двете ни от кашата?

— Разкажи каквото знаеш и ако ми е от полза, ще те пусна.

— С разрешително ли?

— Да.

— Супер! Ей сегичка ще ти светна всичко. Вървя си аз по Деветдесет и втора… доскоро работех по тузарските улици, ама сега е различно. Пък и в тоя квартал по-лесно си хващаш клиенти, а по туй време на деня бая мъже се прибират вкъщи, след като са ударили по едно. Правя им свирки, понякога набързо ги изчуквам.

— На улицата ли?

— Ами… Един пич има магазин и ми позволява да използвам склада. Давам му процент от печалбата, а пък аз си гледам работата на спокойствие.

— Добре. Продължавай.

Офелия се успокои, че няма да й лепнат друго обвинение, и буквално засия.

— И тъй, почвам си аз обиколката, ама преди това изкарах някой и друг долар с едно бързо чукане, затуй бях в готино настроение. Времето е чудничко, наоколо щъкат хора. Все потенциални клиенти, ако ми схващаш мисълта. Виждам онези двамата. Мисля си, че са страхотни парчета — високи, яки, изглеждат корави пичове. Току-виж ми е излязъл късметът и гепя и двамата. Тръгвам аз към тях с циците напред. — Тя гордо докосна двете планини, пристегнати в тясната й блузка. — Викам на пичовете: „Господа, какво ще кажете да си спретнем купон?“ Предлагам им специална такса, стоя пред тях и се пъча. Трябва хубавичко да покажеш на клиента стоката, дето му я предлагаш. Онзи се вторачва в мене. Ама не като да си мисли как да ме оправи, а все едно се кани да ми срита задника. Жена като мен, дето е вряла и кипяла в живота, знае какво значи такъв поглед. Двамата и думичка не обелиха, само се разделиха и ме заобиколиха. Тогаз я надуших.

— Какво?

— Надуших миризмата на кръв… Прясна кръв. Сигурно се сещаш, че на мига си плюх на петите и хукнах в обратната посока. Толкоз бях разстроена, че накрая взех, та се пуснах на цивилно ченге, а то поиска да ми види разрешителното. Вкараха ме в кафеза, там чух да разправят, че двама полицаи са били убити на Деветдесет и втора улица. Викам аз на униформените, че имам информация, обаче…

— Чакай малко.

— Видя ли кръв по дрехите на двамата мъже?

— Не, помирисах я.

— Откъде знаеш, че е била миризма на кръв?

— Що ме питаш глупости? Някога подушвала ли си прясна кръв? Почти усещаш вкуса й, все едно смучеш старовремска монета. Дядо ми има малка свинеферма в Кентъки. Като малка съм гледала как колят свинете. Знам как мирише кръвта. Ония двамата миришеха на кръв, запиши си го някъде.

Ив умело прикри вълнението си и спокойно продължи разпита:

— Опиши двамата мъже.

— Вече ти казах — бяха високи корави пичове. Бели момчета. Като застанах пред тях, трябваше да вирна глава, та да ги погледна, ама аз не съм много висока даже когато нося работните си обувки с високи токчета. Освен че бяха високи, изглеждаха много, ама много яки.

— Казваш, че са били красиви.

— Абсолютно. Вярно, че носеха черни очила и шапки, обаче си личеше, че са готини. Разбира се, не видях очите им, ама човек усеща, когато го гледат гадно. Правичката да си кажа, ми се сториха почти еднакви, но на мене всички бели мъже ми изглеждат еднакви.

— Как бяха облечени?

— В черно. — Офелия сви рамене. — Не обърнах много внимание, обаче дрехите ми се сториха скъпарски, затуй си рекох, че тия двамата са въшливи с мангизи. Носеха и чанти с дълги дръжки. Ей толкова дълги. — Тя разпери ръце. — Сега ме дойде на ума още нещо — като минаха покрай мене, едната чанта ме удари, тогава надуших кръвта.

— Накъде тръгнаха.

— Към Осмо авеню. Единият накуцваше, като че ли кракът го болеше или обувките му бяха тесни.

„Улучил си го, Престън! — помисли си Ив. — Ако не друго, причинил си му болка.“

— Какъв цвят бяха косите им, забеляза ли някакви отличителни белези?

— Нищо друго не видях. Носеха шапки и черни очила…

Ив се насили да се овладее. Знаеше, че ако продължи да притиска Офелия, жената ще започне да си измисля подробности, за да запълни празнотите.

— Смяташ ли, че ако ги видиш, ще ги познаеш?

— Де да знам. Може би.

— Искам да помогнеш на полицейския художник при съставянето на фотороботи.

— Не думай! Досега не ми се е случвало. Сигурно си доволна от мене, а?

— Ще видим. Ако ни помогнеш, ще уредя да подновят разрешителното ти.

— Върхът си, ченге. По принцип не се занимавам момичета, но ако ти се прииска някой път, ще те оправя безплатно.

— Ще го имам предвид. Остани тук да изчакаш художника.

— Няма ли да ме върнете в кафеза?

— Няма. — Ив стана, но изведнъж й хрумна идея. — До утре сутринта ще бъде обявена награда за залавянето на убийците. Така се прави, когато очистят ченге. Ако информацията, която получихме от теб, ни помогне да арестуваме престъпниците, ще се погрижа ти да получиш парите.

Офелия зяпна от изненада:

— Премяташ ме, нали?

— Напротив, благодарни сме ти за съдействието.

Щом излязоха в коридора, Пийбоди хвана за раменете началничката си:

— Извадихме луд късмет, лейтенант! Тя наистина ги е видяла.

— Да. Мамка му, да й се не надяваш! Човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек. — Ив кимна на Джансън, която излезе от помещението за наблюдение. — Браво, детектив. Страхотна работа.

— Браво и на вас, лейтенант. Измъкнахте го от нея като бонбон, вързан на връвчица. Ще уредя да изпратят при нея художник.

— Повикай Янси, той е най-добрият. Внимавайте медиите да не надушат находката ни. От тук насетне името на Офелия ще бъде заличено от официалната документация.

— Слушам.

Ив се обърна към Пийбоди:

— Жената да остане тук. Не искам да се върне на улицата. Излезе ли от управлението, ще се раздрънка. Няма да я изпратим и в тайна квартира, а ще я настаним в едно от помещенията за отдих. Изпълнявайте желанията й, но в границите на разумното. Важното е да бъде доволна и щастлива.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди се върна в помещението за разпит.

Докато вървеше към канцеларията си, Ив извади джобния си видеотелефон. Лицето на съпруга й веднага се появи на екранчето — явно беше чакал обаждането й.

— Май няма да се прибера скоро. Изникна нещо.

— Можеш ли да ми съобщиш нещо повече?

— Проститутка се е опитала да спре убийците на няколко пресечки от местопрестъплението. После ще ти разкажа подробностите. Трябва да остана тук, докато Янси съставя фотороботите.

— С какво да помогна?

— Чудно е, че питаш. — Този път тя прекоси общото помещение, без да обръща внимание на въпросителните погледи на полицаите, влезе в канцеларията си и затвори вратата. — Какво ще кажеш за малко скучна работа?

— Предпочитам да я наричаш „работа за компютърни специалисти“. Между другото, изражението ти много ми допада, лейтенант.

— Кълбото започва да се размотава. — „Офелия е подушила кръвта — помисли си, — а пък аз надуших следите им.“ — Хрумна ми, че семейство Суишър може би не са били първите жертви на главорезите. Струва ми се, че е нещо като кресчендо — нали има такава дума? Чувала съм те да я казваш, когато ме влачиш по концерти и опери.

— Има такава дума, скъпа моя необразована Ив.

— Според мен това кресчендо е голям джангър, но общо взето означава нещо, което постигаш на степени. Затова ми хрумна, че Суишърови не са били единствените жертви. Нито първите.

— Нали с Фийни проверихте в базата данни за подобни престъпления?

— Търсихме проникване в дома, придружено с убийства на хората. Но може да става въпрос за друго деяние. Ето каква е теорията ми. Ако някой дотолкова е мразил член от семейството, че е бил готов да избие всички, може да има зъб и на други хора. Затова трябва да се върнем, да търсим логични връзки… поне като начало. Ще проучим персонала на училищата — интересуват ни всички, свързани с училищата на двете деца, които са починали или изчезнали през последните… да речем през последните три години. Престъпниците са търпеливи, но и самоуверени и горди. Не вярвам да чакат повече от три години… После ще се заемем със здравните работници и лекарите, с които е работила Кийли, адвокати и съдии, социални работници, с които се е сблъсквал съпругът й… Това е като онази детска игра, в която свързваш точиците и се получава картина. Интересуват ни клиенти на двамата Суишър, които са мъртви или изчезнали.

— През същия период от време ли?

— Да… Мамка му, да се поразровим в последните шест години. Ако теорията ми е правилна и премахването на Суишърови е било „големият финал“, ще открием нещо. Убийствата на социалната работничка и на двамата полицаи не са влизали в първоначалния план, а са извършени заради „малката грешка“ да оставят очевидка на клането. Открием ли някаква връзка, тя ще ни отведе към други. Тогава ще я стегна около вратовете на мръсниците и ще ги удуша.

— Боже, колко си секси, когато говориш така.

— Намери ми нещо и ще стана още по-секси. Между другото, благодаря за помощта. Теб повече те бива по компютрите.

— Да, скъпа, но ти си амазонка в леглото.

— Престани да ме четкаш, а се хващай на работа. — Ив чувстваше как кръвта й бушува. — Аз ще проуча училищата, тъй като тази следа ми се струва най-неправдоподобна. Натъкнеш ли се на нещо, веднага ми се обади.

Тя отиде до автоготвача, понечи да го програмира, но се отказа. Беше прекалено възбудена, за да пие още кафе. Взе една бутилка минерална вода, после се започна да се подготвя за предстоящото съвещание. Грабна дисковете, но на вратата се сблъска с Уитни:

— Сър, не знаех, че сте тук.

— Бях да изкажа съболезнованията си на семействата на Престън и Найт и дойдох направо в управлението. — Той погледна бутилката в ръката й. — Откога кафето е толкова бистро?

— Не е кафе, а вода, сър.

— Започвам да вярвам, че налъмите могат да цъфтят.

— Моля? Не ви… О! — Тя погледна бутилката. — Реших временно да мина на вода.

— Аз обаче на драго сърце бих пийнал силно кафе.

— Веднага, сър. — Тя остави дисковете, тръгна към автоготвача.

— Побързай. Доколкото знам, хората от екипа те чакат, за да започнете съвещанието. Разбрах още, че очакваш Янси, за да работи с жена, която твърди, че е видяла престъпниците.

— Мисля, че тя не лъже, сър. Извинете, още не съм написала рапорта за разпита й.

Той взе чашата с кафе:

— Срещнах детектив Пийбоди и в основни линии вече знам за какво става въпрос. Ще присъствам на съвещанието — предполагам, че всичко ще ми се изясни. Но първо искам да обсъдим нещо друго.

Уитни затвори вратата, а тя машинално изпъна рамене. Осъзна какво е направила и си помисли, че в присъствието на командира винаги реагира като младока Трухарт.

— Седни, лейтенант.

Ив седна на стола за посетители, за да предостави на Уитни собствения си стол, който беше малко по-стабилен. Ала той остана прав и продължи да говори, като отпиваше от кафето:

— Чувстваш се ужасно, когато загинат колеги. Още по-трудно е да приемеш смъртта им, след като те са загинали, изпълнявайки твоите нареждания. — Погледна снимките на двамата полицаи, които тя беше прикрепила на таблото. — Не са първите, които двамата с теб губим.

— Не, сър.

— Всеки път обаче болката е същата. Много по-трудно е да даваш заповеди, отколкото да ги изпълняваш. Длъжен си да носиш това бреме и да престанеш да се питаш дали не си сгрешил, дали е трябвало да постъпиш другояче. Възможно е да загубим още хора, докато преследваме главорезите. Не бива да се колебаеш, когато даваш нареждания, нито да се съмняваш в решенията си.

— Да, сър.

— Не се обвинявай. Знам, че няма да го забравиш, че съмненията ще те измъчват, когато не се занимаваш с работата си. Много е важно да го преодолееш, разбра ли? И да го загърбиш. Ако не можеш, обърни се към Майра или към някого от нашите психолози.

— Ще го преодолея. Иначе нито един от хората ми няма да ми се доверява. Знаех каква отговорност поемам, когато приех да бъда повишена. Знам, че и друг път ще виждам на таблото снимките на колеги, които познавам.

— Вече трябваше да си капитан — отбеляза Уитни. — Предполагам, известно ти е, че поради известни причини още не ти е предложено да се явиш на изпит за по-висок чин.

— Знам, сър, и приемам положението.

— Не знаеш всички причини. Мога да ускоря повишението ти, да поискам услуга в замяна на оказани услуги.

— Не искам да го правите заради мен.

Уитни леко се усмихна:

— Човек прави услуги, за да поиска нещо в замяна. Само че засега се въздържам, защото, честно казано, не ми се иска най-добрата ми действаща служителка да се превърне в чиновничка. Пък и не мисля, че си готова за канцеларска служба.

— Имате право, сър.

— Двамата с теб ще разберем, когато това се случи… Хубаво кафе — добави той и отпи още една глътка. — Ще се видим в залата за съвещания.