Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (9)

Осма глава

Отдалеч забеляза микробуса на Канал 75, паркирана в зона за разтоварване на авеню Б. Профуча край него и паркира редом с патрулната кола, спряла до тротоара.

Забеляза и Надин, което не беше особено трудно — съвършената прическа на репортерката и яркосиният й елегантен костюм се открояваха на фона на неугледните дрехи на хората наоколо и на мръсния бетон.

Надин говореше с трима мъже от онези, които по цял ден висят по входовете, но като видя Ив, се втурна към нея и веднага заяви:

— Не съм обещавала да не задавам въпроси. Поразпитах тези хубавци, но неофициално. Засега. Твоят полицай е с жената, която твърди, че е видяла отвличането и е познала похитената. Здрасти, Пийбоди. Как се чувстваш?

— Все по-добре, благодаря.

Ив намръщено се обърна към микробуса.

— Предупреди оператора да не снима.

— Улицата е обществено място — подхвана репортерката. — На обществено място можеш да правиш каквото…

— Надин, знаеш ли защо често си първата и единствената, на която давам интервю? Защото за теб не е важен само репортажът. Ти си съпричастна към съдбата на хората, замесени в случая. И не ги жертваш дори в името на по-високия рейтинг.

Репортерката тежко въздъхна.

— Мамка му!

— Не включвайте камерите! — повтори Ив и тръгна към тримата зяпачи. — Какво видяхте? — попита. — Какво знаете?

Единият — кльощав човек от смесена раса, чието лице беше надупчено от някакво кожно заболяване, се ухили, при което се видя, че и зъбната му хигиена е под всякаква критика и потърка палеца и показалеца си.

Тя се обърна към партньорката си и заговори спокойно, но очите й бяха жестоки като на акула:

— Детектив Пийбоди, ще свидетелстваш ли, че този гражданин, който може би е бил очевидец на престъпление, току-що поиска от служителка на нюйоркската полиция да му плати, за да й съобщи необходимата информация?

— Да, лейтенант. Видях го с очите си.

— Кихни малко мангизи, та да се почерпим с приятелчетата. Такова са правилата, ченге. Който дава, получава.

— Детектив Пийбоди, каква е обичайната ми реакция при подобно предложение?

— Отвеждате в ареста въпросното лице и съучастниците му, обвинявате ги във възпрепятстване на полицейско разследване. Следващата стъпка е да се поинтересувате дали лицето и приятелите му имат криминални прояви. Откриете ли, че имат досиета при нас, ще посветите целия ден да им отровите живота.

— Точно така, детектив. Благодаря. Разбра ли какво те очаква, кретен такъв?

Кльощавият обидено я изгледа.

— Няма да ни дадеш някоя пара, така ли?

— Позна, красавецо. Повтарям въпроса. Какво видя, какво знаеш?

— Ще ме опандизиш, ако не ти кажа, а?

— Брей, освен красив, си бил и умен. Два последователни правилни отговора. Да те попитам ли още веднъж?

— Мамка му и ченге! Видях една повлекана с голям нос да се тътри по улицата и да се мръщи, все едно подушва нещо гадно. Истинска грозотия, ако питаш мен, не си струваше човек пак да я погледне, ама ние чакахме да мине край нас и да си направим майтап с нея. Както си стоим обаче, профучава някаква си камионетка — бррм! Спира, отзад изскачат два пича, хващат дроплата под мишниците, хвърлят я вътре в камионетката и отпрашват нанякъде. С моите приятели щяхме да ги спрем, ама всичко стана адски бърже. Загряваш ли?

— Да. Опиши как изглеждаха двамата похитители.

— Досущ бяха като нинджи, нали, момчета? — Той последователно изгледа приятелите си, които утвърдително закимаха. — С черни дрехи и маски също като на кино. Бога ми, бая страшнички бяха.

— Каква беше камионетката?

— И тя беше черна.

— Каква марка и модел? Видя ли регистрационния номер?

— Че какво ми разбира главата от разни там марки и модели? Нямам си никакво возило, камо ли камионетка. Беше голяма и черна и се движеше мазно като гъша фъшкия. Трябва да е имало още един пич зад волана, обаче не го видях. Щото не гледах натам, нали разбираш. А дроплата с големия нос въобще не гъкна. Така набързо я хвърлиха в колата, че сто на сто не е разбрала какво става. Доволна ли си?

— Донякъде. Как ти е името?

— Сега пък ново двайсет! — Той запристъпва от крак на крак. — Рамон ми е името. Рамон Паскел. Законно съм пуснат под гаранция, ченге. Трябва да си търся работа, а ти ме бавиш тука с разни бръщолевения.

— Край. Повече няма да те бавя, щом си толкова зает. Ако ти или някой от приятелите ти си спомни още нещо, обади ми се в Централното полицейско управление. — Ив му подаде картичка с номера си и двайсетдоларова банкнота.

— Хей! — Дори радостта, която озаряваше лицето му, не можеше да го разкраси. — Ама и твоят нос си го бива.

— Благодаря за комплимента — промърмори и влезе в сградата.

— Носът ви не е голям — побърза да я успокои Пийбоди. — Всъщност дори е много елегантен.

— За хубавеца Рамон и подобните на него всички ченгета и хората от социалните служби са с големи носове — вероятно иска да каже, че си пъхаме носовете, където не ни е работа.

— Аха, ясно. Една жена също е видяла отвличането. Живее на трети етаж и се казва Мини Кейбъл.

Ив само погледна мръсната и олющена врата на асансьора и реши да се качи по мръсното стълбище. Не й остана време да поразсъждава защо в подобни сгради миризмата на повръщано и урина сякаш се е пропила в стените, защото от единия апартамент на третия етаж излезе униформен полицай. Още преди с партньорката й да му покажат значките си, той разбра, че са ченгета.

— Браво, много сте бързи — заяви. — Току-що се обадих на диспечера да изпрати детективи.

— Ние поемаме оттук, полицай. Инцидентът може би е свързан със случай, който разследвам. Струва ли си да разпитваме жената? Ще ни каже ли нещо интересно?

— Видяла е всичко. Доста развълнувана е от случилото се, но с подробности описва как са хвърлили жената в камионетката. Твърди, че я е познала и че похитената е Мередит Нюман от Отдела за закрила на децата. Обадих се и оттам ми казаха, че Нюман не отишла в дома, който е трябвало да посети.

— Обади се на диспечера да не изпраща детективи. Ще се свържа с управлението, след като разпитам свидетелката. Изчакай долу. И без това съм паркирала така, че не можеш да изкараш колата. Като приключа тук, ще ми разкажеш какво знаеш.

— Слушам, лейтенант.

Преди да влязат в апартамента, Ив погледна партньорката си и видя, че по челото й са избили капчици пот. Помисли си, че все пак трябваше да рискуват и да вземат асансьора, и подхвърли:

— Как си, Пийбоди?

— Справям се. — По-младата жена извади от джоба си хартиена носна кърпичка и избърса лицето си. — Още се задъхвам, но физическите упражнения са ми от полза. Добре съм, честна дума.

— Обещай, че ако ти прилошее, веднага ще ми кажеш. Не се прави на героиня. — Ив пристъпи към вратата на апартамента и почука. Още преди да й отворят, чу викове и плач, гласове. Ако не се лъжеше, освен жената, тук живееха две деца. С горчива ирония си каза, че където и да отиде тази седмица, все се натъква на дечурлига.

— Ние сме от полицията, госпожо Кейбъл.

— Току-що говорих с полицията! — нервно се сопна жената, която застана на прага.

„Как да не е изнервена, като държи на ръце едно пищящо дете, а друго се е хванало за крака й и също крещи?“ — помисли си Ив.

Жената беше с голям ханш, късата й руса коса стърчеше като бодли на таралеж, клепачите й бяха розови като на заек — сигурен признак, че е наркоманка.

— Аз съм лейтенант Далас, това е детектив Пийбоди. Може ли да влезем?

— Казах на другото ченге всичко, дето беше за казване. Да му се не види, Лоло, престани да се дереш! Извинявайте, децата буквално пощуряха.

— Това ли е Лоло? — Пийбоди се усмихна. — Здравей, миличка. Ще ми покажеш ли играчките си?

Ив мислено отбеляза, че помощничката й има подход към малчуганите и те безрезервно й се доверяват. Момиченцето — дребничко и със същата щръкнала руса коса като на майка си, се спусна към Пийбоди, хвана я за ръката и забърбори нещо.

Не я отведе далеч. Жилището се състоеше само от една Г-образно помещение, в единния ъгъл беше кухнята. На пода се въргаляха няколко играчки и малката започна да ги показва на новата си приятелка.

— Бях ей тук, до прозореца — заобяснява Мини и прехвърли в другата си ръка по-малкото си дете. Очите му бяха големи и немигащи като на бухал, личицето му бе обрамчено от кестеняви къдрици. — Чаках я… нея де, госпожа Нюман. Много зла беше тая ми ти жена — все повтаряше, че нивгаш няма да изчистя къщата и да зарежа дрогата. Обаче аз се отказах. Отказах се отпреди шест месеца.

— Браво — поусмихна се Ив и си помисли, че ако младата жена наистина прояви воля, някой ден бялото на очите й ще се изчисти от розовия оттенък.

— Казаха, че иначе ще ми вземат децата. Затуй спрях да се друсам и почистих стаята. Те не са виновни, че се докарах до туй положение. Вече не се друсам и ходя на срещите на анонимните наркомани. Всеки месец ни преглеждат, докторът каза, че вече съм чиста. Госпожа Нюман трябваше да потвърди, че мога да се грижа за депата си, за да продължат ми дават месечна издръжка. Парите ми трябват за наема, за храна и за…

— Ще се свържа с Отдела за закрила на децата и ще им кажа, че си се отказала от дрогата. И че жилището ти е чисто — колебливо добави Ив.

— Доста се постарах — избърбори русокосата. — Трудно е да поддържам чистота, децата много цапат, ама аз гледам да не им позволявам. Паднат ли ми малко повече пари, ще се преместим в друг квартал. Засега повече не мога да си позволя. Да знаете, че рано или късно ще се махнем оттука. Не ща децата ми да израснат в тая мръсотия.

— Разбирам. От социалните служби ще изпратят друга служителка. Бъди спокойна, няма да ти отнемат паричната помощ.

— Дано. — Мини въздъхна, целуна по гушката момиченцето. — Да не си помислите, че й желах злото на онази Нюман и съм се зарадвала, че я отвлякоха. Обаче не искам да ми вземат децата.

— Не бой се. А сега ми разкажи какво видя.

— Стоях до прозореца. Треска ме тресеше, защото знаех, че госпожата не ме харесва… Не, не е така — поправи се тя. — Не й пукаше за нас. Въобще не й дремеше на оная работа. — Потръпна, крадешком погледна по-голямото момиченце. — Мъча се да не говоря мръсотии пред децата, но понявгаш се изпускам.

— Все едно не съм те чула. — Ив пристъпи до прозореца. Видя патрулката и собствената си кола. И шофьорите на другите превозни средства, които гневно размахваха юмруци, докато се мъчеха да се измъкнат от задръстването, което тя беше предизвикала с неправилното паркиране. — Тук ли стоеше?

— Аха. Стоях до прозореца, както сега държах на ръце Битс, повтарях й на нея и на Лоло, че трябва да бъдат послушни. Очите ми… — Тя посочи лявото си око. — От наркотика очите отслабват. Даже и след като престанеш да се друсаш, пак не виждаш много добре, когато те хванат нервите или се умориш. И тъй, видях госпожа Нюман. Идваше ей оттам.

Мини пристъпи по-близо до перваза и посочи навън.

— Вървеше с наведена глава, затуй отначало не видях лицето й. Обаче знаех, че е тя. Тъкмо да се отдръпна, за да не ме види, че я зяпам, и видях камионетката. Буквално летеше по улицата. Шофьорът наби спирачки, гумите изскърцаха. Отзад изскочиха двама мъже, сграбчиха Нюман. За секунда тя се озова с лице към тях. Не изглеждаше изненадана, но… — Тя щракна с пръсти. — Всичко стана за секунди. Хвърлиха я вътре, скочиха след нея и камионетката отпраши нанякъде. Веднага се обадих… Всъщност може би измина една минута, докато се окопитя, щото бях направо шашната. Мисълта ми е, че стана толкова бързо, та си помислих да не би да съм халюцинирала. После се обадих на 911, казах какво съм видяла. Нали няма да си помислят, че съм замесена? Щото тя идваше при мен, а пък аз до скоро се друсах…

— Не говориш като наркоманка, Мини.

Усмивка озари изнуреното лице на русокосата.

— Симпатични хлапета — отбеляза Пийбоди, докато с Ив слизаха по стълбището. — Тази жена прави невероятни усилия и ми се струва, че ще успее.

Ив кимна. Наркоманите, които познаваше, включително собствената й майка, която си спомняше много бегло, повече се интересуваха кога ще се докопат до следващата доза, отколкото от децата си. Мини не приличаше на тях.

Излезе на улицата, махна на Надин да се приближи.

— Интервюирай когото искаш. Само не споменавай имената ни. Не искам похитителите да разберат, че свързваме отвличането с убийствата в къщата на семейство Суишър.

— А според теб има връзка, така ли?

Ив понечи да я предупреди да не издава информацията, но реши, че ще я засегне, затова само каза:

— Да, сигурна съм. Но ако стане известно, ще подпишем смъртната присъда на Нюман. Нищо не гарантира, че вече не са я пречукали, обаче това ще забие последния гвоздей в ковчега й. Един съвет от мен — направи репортаж за Мини Кейбъл — зрителите ще се трогнат от историята на бившата наркоманка, която от любов към децата си се е отказала от дрогата. На всяка цена подчертай, че не е видяла лицата на похитителите, затова не е могла да ги опише на полицията.

— Наистина ли не ги е видяла?

— Наистина. Били са с маски. Двама мъже, облечени в черно, действали са светкавично. Очевидката не можа да ни каже нищо съществено, например от каква раса са били нападателите, дали са били млади или на средна възраст. Повтори го няколко пъти, иначе жената може да пострада.

— Ясно. Хей, почакай. — Тя забърза след Ив, тънките й токчета зачаткаха по тротоара. — Само това ли ще ми кажеш?

— Засега няма друго. Надин. — Тя спря за миг, обърна се. — Благодаря за разбирането. — После се приближи до униформения: — Полицай, рапортувай за произшествието.

 

 

Ив седеше в приемната на Отдела за закрила на децата и се опитваше да не нервничи. Ненавиждаше подобни институции. Ненадейно я обзе страх — атавистично чувство, вкоренено в съзнанието й от чудовището, представящо се за неин баща, което й разказваше страхотии за детските домове, за да я убеди, че той е по-малкото зло.

Лъжеше я, за да я държи във властта си.

Колко ли време трябваше да измине, за да забрави кошмарното си детство?

Понякога си мислеше, че преживените ужаси необратимо се запечатват в паметта.

Жената, която я прие, не приличаше на чудовище. „Ще те хвърлят в яма, момиченце. В дълбока и черна яма, пълна с паяци.“ Беше пълничка и симпатична, изглеждаше като добродушна баба с много внучета. В представите на Ив всички баби бяха като тази жена — с обло румено лице, коса, прибрана на кок и дълга безформена басмена рокля. От нея лъхаше на плодове. На горски малини.

Само очите й не бяха като на добродушна бабичка, а тъмни, проницателни, уморени и загрижени. Казваше се Рени Таунстоун и беше началничка на Нюман.

— Разбрахме, че не е ходила при Мини Кейбъл, не отговаряше и на видеотелефона — обясни на Ив. — Всички наши служители — мъже и жени, са снабдени с алармени устройства. Често посещават бедняшки квартали, сблъскват се с какви ли не пропаднали типове. Преди да постъпят на работа, преминават курс по самоотбрана, след това ежегодно опресняват познанията си в тази и други области. Мередит знаеше как да се защитава. Не е новобранка. Всъщност…

— Какво?

— Според мен не й остават още много години на тази работа — максимум една-две. Не че не се справя, но е станала прекалено безучастна. Случва се с повечето социални работници с по-голям стаж. Нищо не ги вълнува, освен кога ще се пенсионират. И с Мередит ще стане същото. Всъщност…

— Какво? — отново попита Ив.

— Не биваше да ви позволява да отведете момиченцето на Суишърови. Безразличието я докара дотам, че наруши правилника. Дори не се е поинтересувала къде водите малката, а на другата сутрин не е проверила какво е състоянието на детето.

— Не я съдете твърде строго. Вината е моя — аз почти я изнудих.

— А Мередит не ви се е противопоставила. Най-малкото трябваше да ви придружи с детето, веднага да съобщи за промяната в плановете. Само че тя преспокойно се прибрала у дома и едва на другата сутрин докладва за случилото се. — Таунстоун гневно сви устни, после лицето й помръкна от безпокойство. — Боя се, че е била отвлечена от някой наш „клиент“. Известно ли ви е, че тези нещастници ни обвиняват за собствените си недостатъци и провали? Да, сигурно го знаете… същото се случва и с вас, ченгетата.

— Ще ми разкажете ли за личния й живот?

— Едва ли ще съм ви от помощ. Мередит не е от жените, които обичат да споделят. Знам, че доскоро имаше приятел, но доколкото разбрах, връзката им е приключила. Тя е прекалено саможива, което отчасти също допринася за проблемите й. Нямаш ли собствен живот извън работата, трудно ще дочакаш пенсионна възраст.

 

 

Макар да знаеше, че си губи времето, правилникът го изискваше и Ив се зае да проучи семействата, за които отговаряше Нюман. Взе имената и адресите, после с Пийбоди отидоха в жилището на отвлечената жена.

Помещението, което служеше едновременно за кухня и всекидневна, беше по-голямо от това в дома на Мини Кейбъл, ала изглеждаше някак бездушно. Беше толкова чисто и подредено, че беше почти стерилно, нито една картина не украсяваше белите стени, щорите на всички прозорци бяха спуснати, мебелировката се състоеше от голямо канапе с изчистени линии и едно кресло.

Леглото в спалнята беше оправено, до компютъра имаше две кутии с дискове с прилежно залепени етикети.

— Тъжничко е, а? — Пийбоди се огледа. — В сравнение с другите жилища, които посетихме днес. Мавзолеят на госпожа Гренц, симпатичния сутерен на Хилди. Дори жалкото жилище на Мини Кейбъл изглеждаше по-приветливо. Навсякъде личеше, че живеят хора, а това тук е като снимачна площадка за филм, в който главната героиня е стара мома без личен живот.

— Защо не са я отвлекли оттук, Пийбоди? Защо са рискували да я похитят на улицата, след като са били способни за нула време да проникнат в строго охранявана сграда и да убият петима души?

— Чакайте да помисля… Сигурно са бързали да я разпитат, да разберат какво знае.

— Да… вероятно. Но има и друга причина. На пръв поглед жилището й е потискащо като гроб, но тя предвидливо е наела апартамент в сграда с добра охранителна система. Разбира се, за „нашите момчета“ не е било проблем да проникнат в жилището. Тогава защо не са я изчакали да се прибере? Предполагам, целта им е да я принудят да им каже всичко, което знае, а това може да отнеме време… И още нещо… — По навик тя закрачи из стаята, докато разсъждаваше на глас. — Направили са го, защото могат. Могат да действат мълниеносно, та дори да има свидетели, ще видят само двама мъже в черно и голяма черна камионетка, и то за миг. Освен това са предполагали, че в такъв квартал никой няма да си направи труд да повика полицията, само ще се почеше и ще се изплюе на улицата. Така ще измине повече време, докато се разбере за изчезването на жената. И докато някой я свърже с убийствата в къщата на семейство Суишър…

Ив се загледа в голите бели стени, в самотното, прилежно оправено легло.

— Държат я някъде. Като приключат с нея, ще бъде мъртва като тази стая. — Извади комуникатора, а когато на екранчето се появи лицето на Бакстър, нареди: — Изключи картината и приеми само текстовото съобщение.

— Тук сме само двамата с Трухарт, Далас. Малката е на долния етаж. Наблюдаваме я по монитора.

— Социалната работничка, която отговаря за нея, е била отвлечена. Похитителите отговарят на описанието на заподозрените за убийствата. Не искам да изпускате от поглед Никси.

— Разбира се. Успокой топката, Далас. Мислиш ли, че ще се опитат да отвлекат и нея?

— Ще опитат, ако разберат къде е. Не й позволявайте да излиза от къщата. Повтарям, не я изпускайте от поглед. Ще ви държа в течение.

Тя прекъсна връзката, позвъни на Рурк. Изчака го да превключи на частната линия и без предисловия каза:

— Отвлекли са служителката от отдела за закрила на децата. Жената не знае къде се намира Никси, но за всеки случай предупредих Бакстър.

— Добре. Ще се свържа със Съмърсет и ще го инструктирам — добави с официален тон, което подсказа на Ив, че го е прекъснала по време на съвещание. — Мога да се прибера след половин час.

— Не смятам, че ще реагират толкова бързо. Пък и Нюман знае, че съм завела момиченцето в тайна квартира, не че съм го приютила в собствения си дом. За всеки случай се пази. Свържат ли ме с детето, нищо чудно да им хрумне да отвлекат и теб.

— Ще те посъветвам да сториш същото, макар да не вярвам, че ще ме послушаш. — Той прекъсна връзката.

— Пийбоди, вземи дисковете и цялата документация на Нюман. Обади се на момчетата от отдела по електроника да вземат компютъра й. Ще действаме според правилника.

— Колко време смятате, че й остава?

Ив за последен път огледа студената бездушна стая и промълви:

— Много малко.

 

 

Мередит дойде в съзнание и първата й мисъл беше, че в челото й е забито шило за лед. Не виждаше нищо и отначало предположи, че е заради нетърпимото главоболие.

Повдигаше й се, сякаш беше консумирала храна с изтекъл срок, но когато опита да докосне стомаха си, ръката й не се помръдна.

Чу гласове, но някак смътно, като че ли изпод вода.

Изведнъж си спомни. Вървеше по авеню Б на път за поредното посещение в поредния бедняшки дом и нещо… някой я…

Вледеняващ страх за миг измести болката. Опита се да изкрещи, но от гърлото й се изтръгна само немощен стон.

Намираше се сред пълен мрак, не можеше да помръдне нито крайниците, нито главата си. Не виждаше, не можеше да говори, а когато нещо докосна страната й, сърцето й като юмрук заблъска ребрата й.

— Лицето е в съзнание. Мередит Нюман, намираш се в тайна квартира. Ако отговориш на въпросите, които ще ти зададем, няма да пострадаш. След като отстраня от устата ти лепенката, искам да потвърдиш, че сте ме разбрала.

Някой дръпна лепенката, Мередит изкрещя по-скоро от ужас, отколкото от болка. Зашлевиха я по едната страна, после по другата.

— Казах да потвърдиш, че си ме разбрала!

— Не. Нищо не разбирам. Какво е станало? Кой сте вие? Какво… — Тя отново изкрещя и се загърчи от ужасната болка. Усещането беше, сякаш в костите й се забиват хиляди нажежени игли.

— Ще те заболи всеки път, когато откажеш да отговориш, когато излъжеш или не се подчиняваш. — Гласът беше спокоен, безизразен. — Разбираш ли?

— Да. Да. Моля ви, не ми причинявайте болка.

— Няма, ако отговориш на въпросите ни. Страхуваш ли се, Мередит?

— Да. Да. Страхувам се.

— Добре. Хубаво е, че казваш истината.

Тя не виждаше, но чуваше. Чуваше бръмченето на някакво устройство, равномерното дишане на мъжа. Не, май бяха двама души. Стори й се, че чува как някой се движи, но в друга посока от онази, от която идваше гласът. Да, бяха двама. „Боже мой, и у Суишърови са били двама!“

— Какво искате? Моля ви, кажете какво искате?

Отново болка разтърси тялото й, тя се задъха. Стори й се, че усеща миризмата на изгоряло месо. Съзнанието й за миг се замъгли от нечовешката болка, но й се стори, че чу и смях на жена.

— Забранено е да задаваш въпроси!

И този глас беше мъжки. Малко по-дълбок и по-дрезгав отколкото първия. Сигурно си беше въобразила, че чува женски смях. Всъщност нямаше значение.

„Боже, помогни ми!“

Забели очи, изведнъж забеляза тънък лъч светлина. Не беше ослепяла. Не беше в пълен мрак. Слава богу, не беше в тъмното. Очите й бяха закрити с лепенка.

Мъжете не искаха да ги види, за да не ги разпознае. Слава богу, слава богу! Това означаваше, че няма да я убият.

Но щяха да й причинят нетърпимата болка.

— Няма! Няма. Само ще отговарям.

— Къде е Никси Суишър?

— Кой?

Болката беше като огнена брадва, която се заби в гърдите й. Запищя, сълзи обляха страните й. Стомахът й се преобърна.

— Моля ви, моля ви!

— Моля ви, моля ви — подигравателно повтори женски глас. — Насрала се е. Ама че гадост!

Заляха с ледена вода Мередит и тя отново изкрещя, после се разрида — едва сега разбра, че е гола, мокра, изцапана от собствените си изпражнения.

— Къде е Никси Суишър?

— Не знам за кого говорите — изплака тя и се подготви за агонията, ала този път болка не последва. Дишаше на пресекулки, въртеше очи от тъмното към тъничкия лъч светлина, от мрака към светлината…

— Казваш се Мередит Нюман.

— Да. Да. Да. — Кожата й гореше, костите й бяха като от лед. — Боже! Боже!

— В качеството ти на служителка от отдела за закрила на децата възложен ли ти е случаят на Никси Сушиър?

— Аз… аз… отговарям за толкова много… Прекалено много. Не си спомням. Моля ви, не ми причинявайте болка. Не мога да си спомня.

— Синя зона — обади се другият мъжки глас.

— Преуморена ли си, Мередит?

— Да.

— Разбирам. Системата те поглъща, изсмуква силите ти, после смазва онова, което е останало от теб. Революциите избухват заради всичко, което колелото на системата унищожава. Уморена си от вечната въртележка, нали?

— Да. Да.

— Само че системата още не те е довършила. Кажи, Мередит, колко семейства си затрила?

— Не съм… — Солените й сълзи парнаха гърлото й, задавиха я, тя се насили да ги преглътне. — Опитвам се да помогна.

Невъзможна, неописуема болка проряза тялото й. Писъците й бяха безсмислени молби за пощада.

— Ти си само бурмичка от системата. Бурмичка от системата, която убива хора. Сега обаче колелото се обръща, за да смаже теб. Искаш ли да се спасиш, Мередит?

Ти повърна, отново се задави. С усилие преглътна и изпищя:

— Да. Искам. Повече не издържам! Не правете така, моля ви!

— Никси Суишър. Ще опресня паметта ти. Става въпрос за момиченцето, което не е било в леглото си посред нощ. Непослушно дете. Непослушните деца трябва да бъдат наказани, нали?

Мередит измънка „Да“ — молеше се да е улучила правилния отговор.

— Сега спомни ли си я? Спомни ли си момиченцето, което не си било в леглото? Грант и Кийли Суишър, екзекутирани заради ужасните си деяния. Гърлата им бяха прерязани. Сега спомни ли си?

Мередит продължаваше да бърбори несвързано, но смътно долови, че гласът на мъжа се е променил — вече не беше безразличен, долавяха се гневни нотки.

— Да, да, спомних си.

— Къде е тя?

— Не знам. Кълна се, че не знам.

— В синята зона е — съобщи другият глас.

— Раздрусай я.

Мередит закрещя и продължи да пищи, защото болката сякаш я разкъсваше.

— Била си в къщата на Суишърови в нощта, когато бяха екзекутирани.

Електрическият ток разтърсваше тялото й. По брадичката й се стичаше слюнка.

— Говори ли с Никси Суишър?

— Разпит, преглед. Преглед, разпит. Това е процедурата. Няма наранявания, не е била изнасилена. Беше в шок.

— Какво е видяла?

— Не виждам нищо.

— Какво е видяла Никси Суишър?

— Мъже. Двама мъже. Ножове, гърла. Сега ще се скрием. Ще се скрием и ще се спасим…

— Започва да губи съзнание.

— Инжектирай стимулант.

Тя отново заплака, защото беше се върнала към действителността и пак чувстваше болка.

— Не го правете повече. Много ви моля, не го правете.

— Никси е очевидка на екзекуцията на Суишърови. Какво ти каза?

— Каза ми… — Мередит избърбори всичко, което знаеше.

— Браво, Мередит. Говориш много свързано. А сега кажи къде е Никси Суишър.

— Не ми съобщиха. Ченгето я заведе някъде. Забранено е, но тази женска беше голяма клечка.

— Ти си назначена да отговаряш за Никси, следователно трябва да знаеш къде се намира. За да я посещаваш, да следиш за състоянието й.

— Направиха го през главата ми. Не знам как стана. Жената ченге я взе. Под полицейска охрана.

Постепенно тя загуби представа за времето, за това колко пъти изпита неописуема болка, все едно в плътта й се забиваха нажежени стрели. Не знаеше колко пъти я изтръгнаха от забравата и я обсипаха с въпроси.

— И така, Мередит, искам адресите на всички тайни квартири, които знаеш. На всички скривалища, в които изпращате жертвите на системата.

— Не мога… Ще се опитам! — изкрещя тя, защото отново почувства агонизираща болка. — Ще се помъча да си спомня. — Зарида, заизрежда названия на улици и населени места. — Не ги знам всичките. Честна дума. Знам само каквото ми казват. Не съм началство.

— Ти си само бурмичка в проклетата машина. Кой отведе Никси Суишър?

— Ченгето. Ченгето от отдел „Убийства“. Далас. Лейтенант Далас.

— Разбира се. Лейтенант Далас. Справяш се чудесно, Мередит.

— Казах ви всичко. Всичко, което знам. Ще ме освободите ли?

— Да. След малко.

— Вода… Може ли да пийна малко вода?

— Лейтенант Далас каза ли къде ще заведе Никси Суишър?

— Не, не. Кълна се! Под нейна закрила. Против правилника е, обаче тя настоя. Исках да се прибера вкъщи. Страшно беше в онази къща. Исках да се махна. Трябваше да отида в тайна квартира заедно с детето, но Далас се наложи.

— Оттогава разговаряла ли си с нея?

— Не. Шефовете поеха случая. Бил много деликатен. Ставало въпрос за големи хора. Аз съм само…

— Бурмичка в машината.

— Повече нищо не знам. Сега ще ме освободите ли?

— Да.

Ножът преряза гърлото й толкова бързо, че тя не усети болка.