Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (8)

Седма глава

Понякога Ив си мислеше, че бракът е нещо като тренировъчен полигон, където човек се учи кога да прескочи препятствието и кога да пропълзи отдолу, кога да престане да върви напред и да промени посоката.

Работата й изоставаше и в момента тя предпочиташе да върви напред. Ала след като беше натрапила на съпруга си чуждо дете, се чувстваше длъжна поне да го предупреди, че вероятно гостуването на малката ще продължи по-дълго от очакваното.

Позволи си пет минути за личен разговор… доколкото можеше да се нарече „личен“ разговорът, провеждан на улицата по джобен видеотелефон.

Изненада се, когато на екранчето се появи лицето на Рурк вместо на секретарката му, която обикновено приемаше обажданията; почувства се гузна, като видя как за миг по лицето му се изписа раздразнение, задето прекъсваше работата му.

— Извинявай — побърза да каже. — Мога да се обадя по-късно.

— Не… тъкмо започвам нещо, но няма значение. Какво се е случило?

— Нищо особено. Обаче не знам как ще приемеш новината, че има вероятност детето да остане у нас по-дълго, отколкото предвиждах.

— Казах ти, че Никси може да ни гостува, докато… — Той извърна поглед. Ив го видя да вдига ръка. — Един момент, Каро.

— Виждам, че си зает. Ще поговорим по-късно.

— Не, не, още сега. Защо смяташ, че след ден-два тя няма да е със семейство Дайсън?

— И двамата са сломени от скръб, пък и аз прибързах, като помолих Джени Дайсън да се погрижи за Никси. При първа възможност ще се свържа с баба й. Знам, че Грант има доведена сестра, може да издиря и нея. Тези две възможности са нещо като резервен вариант. Временно решение, докато Дайсънови се… поуспокоят.

— Добре, но защо толкова си се разбързала? Детето изобщо не ни пречи… — Той изведнъж смръщи вежди. — Аха, разбрах какво те безпокои. Смяташ, че ще изминат поне няколко седмици, докато официалните й настойници са в състояние да й обърнат внимание, така ли?

— Може би. Законът позволява родственици на детето да се грижат за него, докато го поемат законните настойници. Може да се обърна и към „Закрила на децата“, но не ми се иска. Ще им се обадя само в краен случай. Може би не съм преценила правилно реакцията на госпожа Дайсън, обаче реших да те предупредя, че малката ще остане по-дълго.

— Ще се справим.

— Благодаря. Извинявай, че те прекъснах.

— Няма нищо. Ще се видим у дома.

Рурк прекъсна връзката, намръщи се, няколко секунди разсеяно се взира във видеотелефона. Мислеше за момиченцето, което бе приютил, и за убитите деца. Шестима души го чакаха, за да започнат съвещанието, но той реши, че могат да поизчакат още малко. „Каква полза да си всемогъщ, ако от време не време не упражниш властта си?“ — помисли си.

Нареди на машината да изтегли от домашния компютър на Ив файла за Суишърови и прегледа имената на хората, свързани със семейството.

 

 

Започнаха да звънят на съседите на трагично загиналото семейство. Мнозина бяха на работа и в домовете им нямаше никого, а онези, които Ив и Пийбоди разпитаха, заявиха, че не са видели и не са чули нищо. Всички повтаряха, че са потресени от смъртта на горките хора и биха искали да помогнат, но не знаели абсолютно нищо.

— Какво е впечатлението ти, Пийбоди?

— Наистина са потресени и объркани, същевременно изпитват облекчение, че не се е случило на тях. Страхуват се. И то много.

— Съгласна съм. Какво е мнението им за жертвите?

— Единодушни са, че Суишърови са били много симпатични, а децата — добре възпитани.

— Не ни се случва всеки ден да чуваме подобни хвалебствия. Все едно сме попаднали в друго измерение, където хората раздават домашни сладки на непознатите минувачи.

— Ммм, умирам за една сладка!

Докато вървяха към следващата сграда, Ив прелисти бележника си — според сведенията й в къщата живееше голямо семейство.

— Познавам подобни квартали. Обитателите на къщите са с високи доходи, предимно женени с деца. Такива хора спят дълбоко в два през нощта. — Тя се огледа. Дори по обяд улицата беше почти безлюдна, коли минаваха само от време на време. Вероятно в два сутринта тук беше тихо като в гроб. — Може пък да ни излезе късметът. Представи си, че някой страда от безсъние и е погледнал през прозореца тъкмо когато убийците са влизали в къщата на жертвите. Или пък че е решил да се поразходи. Сигурна съм, че ако има свидетели, ще ни кажат какво са видели. Новината, че в съседна къща е било заклано цяло семейство, сериозно ги е изплашила. Искат да бъдат сигурни, че трагедията няма да се повтори, затова на драго сърце ще съдействат на ченгетата.

Тя позвъни. Домофонът избръмча, някой се прокашля и попита:

— Какво искате?

— От полицията сме. — Ив показа значката си пред шпионката. — Лейтенант Далас и детектив Пийбоди.

— Как да съм сигурна?

— Госпожо, погледнете значката ми.

— Може и аз да имам значка, пък да не съм от полицията.

— Да речем, че е така. Виждате ли номера?

— Виждам го, да не съм сляпа?

— Тъй като сте зад вратата, не виждам дали сте сляпа или зряща. Ако толкова държите, обадете се в Централното полицейско управление и продиктувайте номера на значката ми.

— Да бе! Ами ако сте я откраднали от някое ченге? Мръсниците започнаха да избиват хора, както са си в леглата.

— Да, госпожо. Затова сме дошли. Искаме да поговорим с вас за семейство Суишър.

— Откъде да знам, че не сте техните убийци?

— Извинете.

Ив, която вече започваше да се вбесява, се обърна към жената, която я беше заговорила. Непознатата — дама с червена коса, прошарена със златисти кичури, носеше пазарска чанта, зелен гащеризон и широко яке.

— С госпожа Гренц ли се опитвате да говорите?

— Опитвам се да си върша работата. От полицията съм.

— Досетих се. — Червенокосата пъргаво изкачи стъпалата към къщата: — Госпожо Гренц, аз съм, Хилди. Донесох ви кифлите.

— Защо не каза по-рано?

Чуха се няколко изщраквания, шум от дърпане на резе, най-сетне вратата се отвори, появи се жена, висока не повече от метър и петдесет, тънка като вейка и толкова стара, все едно беше излязла от Ноевия ковчег. Носеше грозна черна перука само с няколко оттенъка по-тъмна от сбръчканата й кожа.

— Доведох и ченгетата — бодро заяви Хилди.

— Арестуваха ли те?

— Не, разбира се. Искат само да поговорите за случилото се със семейство Суишър.

— Ами добре. — Старицата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха, обърна се и влезе в къщата.

— Госпожата е моята хазяйка — осведоми ги Хилди. — Аз живея в сутерена. Симпатяга е, само дето, както би казал моят старец, й хлопа дъската. Влезте, докато е в настроение. После ще й дам кифлите, иначе няма да ви обърне внимание.

— Благодаря.

Жилището беше претъпкано с вещи. „Скъпи вещи“ — помисли си Ив, докато се провираше между маси, столове, лампи и картини, подпрени до стените.

Усещаше се миризмата, типична за апартаментите, обитавани от старици — ухание на пудра, мирис на старост и на изсъхнали цветя, които постепенно се разпадат на прах.

Госпожа Гренц седеше на едно кресло, подпряла беше на възглавничка миниатюрните си крачета и беше скръстила ръце върху плоската си гръд.

— Били са убити, докато са спели — избърбори.

— Познавахте ли семейство Суишър?

— Разбира се, че ги познавах, как иначе? Цели осемдесет и осем години живея в този квартал. Всичко съм чула и съм видяла.

— Какво сте видели?

— Светът отива по дяволите. — Старицата наведе глава, удари с костеливата си длан по страничната облегалка на креслото. — Секс и насилие, насилие и секс. Този път няма да има хора, превърнати в стълбове от сол. Цялата земя и всичко върху нея ще изгори. Ще пожънеш, каквото посееш.

— Добре. Ще ми кажете ли дали сте чули или видели нещо необичайно в нощта, когато Суишърови са били убити?

— Зрението и слухът ми са остри. Виждам и чувам всичко. — Тя се приведе, „острите“ й очи възбудено блестяха. — Знам кой уби съседите.

— Кой?

— Французите.

— Откъде знаете, госпожо Гренц?

— Защото те са французи! — Старицата се плесна по коляното, за да подчертае думите си. — Изритаха им задниците последния път, когато създаваха неприятности, нали? Оттогава кроят планове как да си го върнат. Само французи могат да убият хора, докато спят. Помнете ми думата и ще видите, че съм права.

Пийбоди издаде звук, който можеше да бъде сподавено кискане или въздишка, но Ив се престори, че не я чува.

— Благодарим за съдействието — каза и понечи да стане.

— Госпожо Гренц, миналата нощ чухте ли някой да говори френски? — намеси се Пийбоди, с което си навлече подигравателния поглед на партньорката си.

— Не можеш да ги чуеш, момиче. Тези ми ти французи се движат безшумно, все едно пълзят змии.

— Още веднъж ви благодарим за помощта — каза Ив и се изправи.

— Не можеш да вярваш на хора, дето ядат охлюви.

— Така е, госпожо. Не ни изпращайте.

В коридора се сблъскаха с Хилди, която широко се усмихваше.

— Откачена е, но и странно очарователна, нали? Госпожо Гренц? — Тя повиши глас. — Отивам си.

— Донесе ли ми кифлите?

— Да, в шкафа са. Доскоро. — Обърна се към Ив и прошепна: — Да побързаме. Човек не знае какво може да й скимне.

— Имаш ли време да поговорим, Хилди?

— Разбира се. — Червенокосата ги поведе надолу по стълбите. — Всъщност тя се пада нещо като пралеля на мъжа ми. Държи да я наричат госпожа Гренц, въпреки че от трийсет години е вдовица. Така и не се запознах със съпруга й.

Въпреки че апартаментът на Хилди беше в сутерена, стаите бяха светли, обстановката — жизнерадостна. На стените бяха прикрепени нерамкирани плакати, на пода бяха нахвърляни разноцветни килимчета.

— Водя се наемателка — заобяснява червенокосата, — въпреки че синът на госпожа Гренц плаща наема. Всъщност неофициално се грижа за сградата и за собственицата й. Забелязахте ли какъв склад е горе? Това е нищо — къщата е фрашкана със скъпи вещи. Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

— Стойността на вещите е повече от няколко милиона, а моето задължение е да следя охранителната система винаги да е включена и бабата да не остане да лежи на пода, ако се спъне в някоя мебел и си счупи крака. Тя винаги носи устройство с аларма. — Хилди извади от джоба си малък приемник. — Ако падне или й прилошее, тази машинка ще забръмчи. Пазарувам й, понякога й слушам бръщолевенията. В замяна не плащам наем. Пък и старицата е сладурана, понякога е много забавна.

— Откога живеете тук?

— Близо седем месеца. Аз съм писателка — всъщност сега правя първи стъпки, и този начин на живот ме устройва. Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Познавахте ли Суишърови?

— Бегло. Когато се срещахме на улицата, се поздравявахме. Не бяха от моята кръвна група.

— В какъв смисъл?

— Бяха абсолютно праволинейни и консервативни. Но иначе бяха симпатяги. И много учтиви. Като ме срещнеха, винаги ме питаха как е госпожа Гренц. Повярвайте, не всички съседи са толкова любезни… Виж, децата познавах по-добре. — Тя вдигна ръка, за миг стисна клепачи. — Опитвам да си внуша, че така им е било писано. Но господи! — Тя отвори очи, беше се просълзила. — Бяха деца, да му се не види! Койл си въобразяваше, че е влюбен в мен. Беше много мил.

— Виждали сте ги често, така ли?

— Да. Най-вече Койл. На момиченцето не разрешаваха да излиза само. Койл беше истински сладур. Предлагаше да ми напазарува или да ме придружи до супермаркета. Понякога го виждах да кара скейтборд с приятели — махваше ми или идваше да се поговорим.

— Виждали ли сте го с непознати хора? Имам предвид хора, които не са от квартала.

— Не. Беше добро хлапе. Малко старомодно според моите схващания, но много учтиво и малко срамежливо… поне с мен. Падаше си по спортовете, най-вече по бейзбола.

— Интересуваме се какви хора са посещавали Суишърови. Писателите забелязват такива подробности, нали?

— Важно е да обръщаш внимание на детайлите и да ги запомняш или записваш. Не знаеш кога ще ти потрябват. — Хилди нави около пръста си кичур от невероятната си коса. — Наистина забелязах нещо, но не си го спомних, когато другите ченгета ме разпитваха. Честно казано, като разбрах какво е станало, всичко в главата ми се обърка. Сещате се как е, нали?

— Разбира се. Какво си спомнихте сега?

— Може би не е важно, но като ми влезе в главата, цяла сутрин само за това мисля. Снощи… — Тя млъкна, смутено се усмихна. — Вижте, ако ви кажа нещо, което не е сто процента законно, ще си имам ли неприятности?

— Не сме дошли да те подлагаме на разпит, Хилди. Задачата ни е да намерим убийците на петима души, зверски заклани в леглата им.

— Хубаво. — Хилди тежко въздъхна. — Хубаво. Понякога, когато пиша до късно, или госпожа Гренц е особено досадна… не мислете, че се оплаквам. Общо взето тя е забавна, обаче се случва да ми скъса нервите.

— Разбирам.

— Когато съм изнервена, се качвам на терасата на покрива. Сядам, гледам и размишлявам. Понякога отивам там да изпуша малко „Зонър“. Тук не смея. Скимне ли й на госпожата да слезе при мен — обонянието й е като на хрътка — ще подуши миризмата и ще побеснее. Затова, когато съм в настроение за малко дрога… ама да не си помислите, че го правя всяка вечер, моля ви.

— Не сме от отдела за борба с наркотиците и не ни влиза в работата, ако пушите по малко „Зонър“, за да изпуснете парата.

— Именно така ми действа. Благодаря за разбирането. И така, снощи се бях качила на терасата. До късно се мъчих да пиша, но работата не вървеше. Вече мислех да се прибирам, защото от дрогата ми се приспива. Случайно погледнах към улицата и видях двама души. Помислих си: „Готини пичове.“ Бяха високи, широкоплещести. Докато колегите ви ме разпитваха, тази подробност беше ми изфирясала от ума, толкова бях разстроена заради Суишърови. После обаче взех да мисля какво се е случило вчера и си спомних.

— Успяхте ли да ги разгледате?

— Не. Но и двамата бяха от бялата раса. Виждаха се само ръцете им и част от лицата им, затова съм толкова сигурна. От покрива нямаше как да разгледам лицата им, но както вече споменах, бяха стройни и широкоплещести. Направи ми впечатление походката им — вървяха един до друг, все едно маршируваха. Не разговаряха, както биха правили приятели, които са излезли да се поразходят през нощта. Измаршируваха до ъгъла и…

— Кой ъгъл?

— Ъъъ… там, където се пресичат нашата улица и Седмо авеню.

— Как бяха облечени?

— Много мислих по въпроса, напънах се да си спомня. Целите бяха в черно, носеха от ония вълнени шапки, дето прилепват към главата.

— Моряшки шапки ли?

— Да, да. Нещо такова. И двамата бяха преметнали през рамо сакове с дълги дръжки. Разбирате ли, обичам да наблюдавам хората, особено ако те не знаят, че ги гледам. Тези двамата имаха страхотни тела.

— На каква възраст бяха?

— Не знам. Честно, не видях лицата им. Първо, шапките почти ги скриваха, пък и аз зяпах други части от анатомията им. По-късно обаче си спомних още нещо особено. Така и не ги чух. Не само, че не говореха, ами и стъпваха абсолютно безшумно. Ако не бях до парапета, когато минаваха отдолу, изобщо нямаше да разбера, че са на улицата.

— Да се качим на терасата, Хилди. — Ив се изправи. — Там отново ще ни разкажеш всичко.

 

 

— Това е пробив — заяви Пийбоди, когато излязоха от къщата. — Още сме далеч от разкритието, но за пръв път имаме някаква улика.

— Имаш право. Всяка подробност е от значение. — Ив тръгна към къщата на семейство Суишър, но се обърна, пак огледа покрива, на който бяха стояли преди малко. — Може би престъпниците щяха да видят Хилди, ако бяха погледнали нагоре. Обаче не са го сторили. Били са прекалено самоуверени. Може би са оглеждали улицата, стараели са се да се движат извън ярката светлина на прожекторите на охранителните системи. Движили са се с маршова стъпка, не са тичали, но и не са вървели бавно. Стигнали са до Седмо авеню. Бас държа, че там е била колата им. Имали са разрешително да спрат на улицата или на паркинг. По-лесно е да паркираш на улицата, стига да намериш свободно място — така се избягват формалностите, но предполагам, че за по-сигурно престъпниците са предпочели варианта с паркинга.

— Предполагам, колата е била открадната — подхвърли Пийбоди.

— Едва ли са постъпили толкова глупаво. Свиваш нечия кола, собственикът се вбесява и веднага се обажда на полицията. Може би са използвали превозно средство, което не се използва често, и са го върнали на мястото му. Но защо? Екипировката им е от най-скъпите. Следователно имат пари или поръчителят на убийството е богат човек. Това означава, че са използвали собствена кола, и то каквато не се набива на очи. А шофьорът стриктно спазва правилника за движение, за да не го спрат някъде. — Тръгнаха към булеварда, а тя продължи да разсъждава на глас. — Изпълняват мократа поръчка, преспокойно излизат от къщата, движат се безшумно. По навик оглеждат улицата — така са обучени. Не им хрумва обаче да погледнат нагоре и това е пропуск. Може би е плод на небрежност или на прекалена самоувереност. А може би са възбудени от убийствата. Дори най-големите професионалисти не остават безразлични при подобни ситуации. И така, двамата излизат от къщата, тръгват към булеварда, без да разменят нито дума. Отиват право при колата. Прибират в багажника саковете — по-късно ще изперат дрехите или ще ги изхвърлят. Връщат се в главната квартира.

— Главна квартира ли?

— Обзалагам се, че така наричат леговището си. Там получават инструкции, тренират, разказват си преживявания от войната, преобличат се. Сигурна съм и в това, че жилището е съвсем легално, тези типове винаги са в пълна бойна готовност.

Надушваше миризмата им. Фразата не беше подчинена на логиката, но бе правилна. Надушваше миризмата им и щеше да ги преследва, докато ги залови.

Застана на ъгъла на Седмо авеню, огледа се във всички посоки. „Къде ли е била колата им? — запита се. — Колко души са ги видели да се отдалечават от къщата на смъртта, понесли в чантите си дрехи, просмукани с кръвта на жертвите.“

Просто двама души, които се прибират вкъщи, след като сръчно и бързо са си свършили работата.

— Свържи се с Бакстър! — нареди на Пийбоди. — Искам бърза справка.

 

 

Жената се казваше Мередит Нюман и се претрепваше от работа срещу мизерно заплащане. Не би пропуснала възможността да се оплаче, ако някой я попиташе, въпреки че предпочиташе да се вижда в ролята на мъченица, готова на саможертва в името на каузата.

На младини се изживяваше като съвременна Жана Д’Арк, работеше с плама на покръстените. Изминаха година, две, пет, постепенно мръсотията, в която тя се ровеше ден след ден, започна да й въздейства, работата й се струваше отегчителна и безсмислена.

Често фантазираше как ще се запознае с красив и сексапилен мъж, въшлив с пари, и начаса ще напусне. Никога повече няма да пише досадни доклади, няма да се влачи по чуждите домове, няма да вижда пребити жени и деца.

Само че докато настъпеше този щастлив ден, трябваше да продължи да изпълнява досадните задължения.

Предстоеше й поредното рутинно посещение. Предполагаше, че и този път ще завари майката дрогирана до безпаметност, а децата — изплашени и мръсни. Вече не се надяваше, че може да промени нещо. Беше станала безчувствена и цинична. Смяташе, че само един от петдесет души е способен да се преобрази и да стане пълноценен член на обществото.

А на нея винаги се падаха останалите четирийсет и девет души.

Краката я боляха; направила беше глупостта да си купи обувки, които не можеше да си позволи с мизерната си заплата. Отгоре на всичко беше в депресия, защото човекът, с когото излизаше от пет седмици, заяви, че го потискала, и предпочитал да не се виждат повече.

Беше трийсет и седемгодишна, неомъжена, без гадже; водеше толкова скучен живот и така й беше писнало от проклетата работа, че й идваше да се самоубие.

По навик вървеше с наведена глава, защото не искаше да вижда мръсотията и хората.

Мразеше квартал Алфабет, ненавиждаше мъжете, които висяха по входовете на сградите и се пипаха между краката, когато тя минаваше. Мразеше вонята на смет — този „градски парфюм“ — и шума. Ръмженето на двигатели, воя на клаксони, гласовете, тракането на машини — оглушителен шум, който сякаш отекваше в главата й.

Отпуската й започваше след осем седмици, три дни и дванайсет часа. Не знаеше дали ще доживее този миг. Мамка му, следващият й почивен ден беше след три дни, а й се струваше, че няма да доживее и него.

Оказа се права.

Чу писъка на спирачки, но за нея това бе само част от какофонията на града, който й бе омразен като смъртоносна болест.

Някой я блъсна — поредното доказателство за вродената грубост на всички, които живееха в тази дупка.

Изведнъж й се зави свят, пред очите й причерня. Падна и като в просъница усети как я вдигат и хвърлят. Дори когато се озова в камионетката и някой сложи лепенка върху устата и очите й, случващото й се струваше нереално. Преди да се опита да изкрещи, й инжектираха нещо, от което загуби съзнание.

 

 

До късно следобед Ив и Пийбоди бяха разпитали трима клиенти на Кийли Суишър и двама на съпруга й. Предстоеше им да се срещнат с друга клиентка на Кийли, тъй като не ги посещаваха по азбучен ред, а по местоживеене, за да пестят време.

Джан Югър беше дебелана, която по време на двайсетминутния разпит изпуши три билкови цигари, а докато не пафкаше, си взимаше разноцветни бонбонки от стъклената купа до креслото й.

Прическата й напомняше голяма лъскава топка, все едно някой беше вдигнал на кок косата й, после я беше напръскал със силикон. Джан имаше тройна брадичка, отвратителен тен и още по-отвратително отношение.

— Шарлатанка! — Тя всмукна дима и отново заговори, като замахваше с цигарата си, за да подчертае всяка дума. — Такава беше тая Кийли! Каза, че не може да ми помогне, ако не спазвам дисциплината. Да не съм във военен лагер, мамка му?!

— Навремето сте били — обади се Ив.

— Три години служих в армията. Там се запознах с моя Стю. Цели петнайсет години той вярно служи на родината. Аз пък се стараех да бъда примерна съпруга на военен и сам-самичка отгледах две деца. От ражданията напълнях — добави и си взе поредното бонбонче. — Опитах какви ли не диети, ама сигурно имам някакво заболяване.

„И още как — помисли си Ив. — Нарича се «непрекъснато тъпкане с храна», това ти е заболяването.“

— Здравната ни осигуровка не покрива пластична хирургия — продължи дебеланата, няколко пъти преметна в устата си бонбончето и го схруска. — Скръндзи са тия от комисията! Дават пари за операция само при условие, че шест месеца посещаваш правоспособен диетолог. Затуй отидох при оная шарлатанка, изпълнявах й тъпите указания. И какво стана накрая? — В гнева си тя така засмука поредното бонбонче, че Ив се изплаши да не заседне в гърлото й и да я задуши. — За два месеца наддадох два килограма — ето какво. Не че Стю има нещо против. Вика, че така има повече плът за опипване. Въпросът е, че изкарах курса на лечение, а госпожа диетоложката отказа да ми разпише документа.

— Изглежда, й имате зъб.

— Естествено. Каза, че нямам право на безплатна пластична операция. Коя е тя, че да си дава мнението? Голямо чудо, че щеше да ми разпише документа, та медицинската ми застраховка да покрие разходите по операцията. Призлява ми от хора като тази фръцла.

Тя запали поредната цигара, издуха облак дим с аромат на горяща мента и се намръщи.

— Спорихте ли с госпожа Суишър?

— Казах й какво мисля за нея и тъпашките й методи, заявих, че ще я съдя. И щях да го направя, обаче разбрах, че мъжът й е адвокат. Нямаше начин да я осъдят. Както се казва, гарван гарвану око не вади… Все пак ми е мъчно, задето са ги убили — добави от немай-къде.

— Съпругът ви вече е военен пенсионер и работи в… — Ив се престори, че преглежда бележките си.

— Охранител е в търговския център „Скай“. Не се живее с една пенсия, пък и моят Стю не издържа по цял ден да си клати краката и да седи без работа. Освен това здравната му осигуровка е доста висока. Ако работи там още година и половина, ще мога да си позволя пластичната операция.

„Продължавай да се тъпчеш с храна, сестро, и ще се наложи с длето да ти издялкат сланините“ — помисли си Ив, но продължи разпита:

— И двамата сте били много недоволни от госпожа Суишър, така ли?

— Че как да не сме недоволни? Прибра ни паричките, изкарани с пот на челото, в замяна получих кръгла нула.

— Били сте й ядосани и тъй като сте се страхували, че няма да спечелите делото срещу нея, може би сте измислили друг начин да й отмъстите.

— Иска ли питане? Разправяме наляво и надясно, че тя е шарлатанка. — Дебеланата доволно захихика, тройната й брадичка се разтресе. — И двамата със Стю имаме много приятели, те пък ще го кажат на техни приятели и познати.

— На ваше място бих избрала по-директен начин за отмъщение? Защо не си поискахте обратно парите?

— Нямаше смисъл.

— Съпругът ви беше ли си вкъщи снощи? Между един и три часа след полунощ.

— Че къде другаде да бъде в един през нощта? — сопна се дебеланата. — Що за въпроси ми задавате?

— Разследваме убийства, госпожо. Това са стандартните въпроси. Между другото, в досието на мъжа ви е записано, че е бил във военната полиция.

— Да. Осем години. И какво от това?

— Мисля си да не би да е разказал на бившите си колеги за отношението на госпожа Суишър към вас, те да са се разгорещили и да са решили да й отмъстят.

— Щеше да е много хубаво, ама никой не си мръдна пръста. Хората не проявяват съчувствие към човек в моето състояние.

— Жалко. Нямате ли приятели или роднини, от които да заемете парите за операцията?

— Дръжки. — Дебеланата отново издуха облак дим, посегна към купата с бонбони. — Не познаваме тузари, фрашкани с мангизи. Баща ми загина в името на родината, когато бях на шестнайсет. Роднините на Стю са работници в разни фабрики в Охайо. Знаете ли колко струва пластична операция за оформяне на тялото? — Тя преценяващо изгледа Ив и подхвърли: — Вие колко дадохте?

 

 

Ив спря пред сградата и промърмори:

— Трябваше ли да се обидя от въпроса й?

— Според мен беше комплимент — отвърна Пийбоди. — Аз обаче имам една пралеля, която е наполовина французойка, и бях оскърбена от изказванията на госпожа Гренц. — Качи се в колата и добави: — Дамата отпада от списъка на заподозрените.

— Определено. Нито е достатъчно умна, нито разполагат със средства. По време на службата си в армията мъжът й няма провинения и въпреки че е изкарал обучение за военен полицай, пак не притежава уменията на хората, които търсим. Освен това е на възраст и в данните за него е посочено, че също е с наднормено тегло.

— Може да не е изпълнител, а да е възложил „мократа поръчка“, но…

— Имаш право. Почти невероятно е човек, който живее с тази жена сред цигарен дим и купички с бонбони, да е достатъчно умен и дисциплиниран, за да организира подобна операция.

— Работи като охранител в търговски център, работата му е да прогонва хлапетата, дето са тръгнали да се забавляват. Хора като тези само одумват другите и вечно се оплакват.

— И не убиват цели семейства само защото имат зъб на някого — кимна Ив. — Тази жена е невъзможна, предполагам, че мъжът й е същият, но не са способни да планират толкова съвършено престъпление, нито са хладнокръвни убийци.

— Хрумна ми нещо. Мисля, че който и да стои зад това ужасно деяние, не е вдигал шум. Мисълта ми е, че не е заплашвал да съди Кийли, задето програмата й не му е подействала. Знам, че трябва да разпитаме всичките й пациенти, обаче се страхувам, че ще бъде напразно.

Ив попита, без да откъсва поглед от платното на улицата:

— Защо?

— Престъпникът трябва да мисли „в перспектива“, нали така. Трябва да се владее, да се съобразява с положението, да бъде добре организиран. Когато и да се е случило… онова, заради което е решил да убие тези хора, той се е престорил на безразличен. Защото е планирал отмъщение и не е искал да се набива на очи.

Едва сега Ив я погледна:

— Чувствам как в мен бълбука гордост, че партньорката ми е такава умница. А може би не е гордост, а имам киселини от проклетия соев кренвирш, дето ме убеди да хапна одеве.

— Леле, шефке, изчервих се от комплимента! А може би е реакция от соевия кренвирш. — Удари се с юмрук по гърдите, деликатно се оригна и добави: — Май е от кренвирша.

— След като установи причината, ако не възразяваш, да преминем към следващия от списъка.

Пийбоди натисна няколко клавиша на компютъра в таблото на колата, на екранчето се появиха име на човек, адрес и указания за намирането му. Тя се приведе, замилва таблото и нежно заговори:

— Хубав автомобил, умен автомобил. Браво, моето момче. — Изпод око погледна Ив. — Кой ни осигури този хубав и умен автомобил?

— Преиграваш, Пийбоди!

— Да, но… О, ето че мъничкият му видеотелефон звъни.

Ив поклати глава и натисна бутона за приемане на разговора.

— Малка информация в замяна на съдействието ти — без предисловия каза Надин. — Не забравяй кой ти я даде. На авеню Б са похитила някаква жена, хвърлили са я в камионетка и се изчезнали.

— Ако не е мъртва, нямам време за нея. Съжалявам.

— Боже, колко сме безсърдечни! Въпросът е, че една от очевидките на похищението е познала жертвата и дори си е направила труда да осведоми униформените, пристигнали на местопроизшествието. Съобщила, че жената е социална работничка и се казва Мередит Нюман. Щом чух новината, си помислих: „Хей, това не е ли името на…“

— Отегчената служителка от отдела за закрила на децата, която беше изпратена у Суишърови.

— Тръгвам към местопроизшествието, за да интервюирам свидетелите. Реших, че ще ти е интересно да научиш за случилото се.

— Ще бъдем там след няколко минути. Не предприемай нищо, чуваш ли? Първо аз трябва да поговоря с очевидците — добави, преди репортерката да запротестира. — Иначе не се брои, че си ми направила услуга.

Прекъсна връзката, с лудешка скорост зави надясно и колата се понесе към местопроизшествието.