Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (7)

Шеста глава

Не знаеше в коя стая е малката, затова се втурна в посоката, откъдето идваха виковете. Рурк скоро я задмина. Тя затича по-бързо, двамата заедно влетяха през отворената врата на една стая.

Светлината в помещението беше приглушена. Върху леглото с балдахин беше натрупана цяла камара възглавници, завивките и чаршафите бяха украсени с дантели. Някой — вероятно Съмърсет, беше сложил на масичката до прозореца ваза с жизнерадостни жълти цветя. На прага Ив едва не се спъна в котарака, който или беше решил да избяга, или стоеше на пост пред стаята.

Никси седеше по средата на грамадното легло, притискаше длани до лицето си и пищеше, все едно някой я удряше с чук.

Рурк пръв стигна до нея. По-късно, когато размишляваше за случилото се, Ив реши, че е реагирал по-бързо, защото е свикнал да успокоява жена, ужасена от кошмарен сън, а самата тя беше свикнала да сънува кошмарите.

Рурк прегърна малката, притисна я до гърдите си, замилва я и заповтаря името й, въпреки че тя се мяташе в ръцете му и дори се опита да го зашлеви.

Преди Ив да проговори или да прецени какво да направи, вратата на асансьора в дъното на помещението се отвори, Съмърсет излезе от кабината.

— Съвсем нормално е — заяви. — Очаквах го.

— Мама… — Никси, изтощена от борбата, отпусна глава на рамото на Рурк. — Искам мама.

— Знам, знам. Успокой се. — Той леко докосна с устни русата косица на детето. Жестът му се стори на Ив съвсем естествен. Очакван.

— Идват да ме хванат! Идват да ме убият.

— Не е вярно. Било е само сън. — Рурк седна на леглото, Никси се сгуши в прегръдката му. — Много страшен сън. Сама виждаш, че си в пълна безопасност — тук и пиле не може да прехвръкне. Ние те пазим — аз, лейтенант Далас, Съмърсет. — Той потупа леглото, тлъстият котарак пъргаво подскочи и се настани до него. — Виж, и Галахад те пази.

— Видях кръвта. Дрехите ми изцапани ли са?

— Не.

— Ще й дам приспивателно. — Съмърсет отвори панел в стената, програмира малкия автоготвач, подаде на Никси чашата: — Моля те, изпий го заради мен, миличка.

Тя извърна глава, скри лице зад рамото на Рурк:

— Страх ме е от тъмното.

— Тук не е тъмно, но ако искаш, ще включим и други лампи. Така по-добре ли е?

— Мисля, че лошите са в дрешника — прошепна момиченцето, вкопчи се в ризата на Рурк. — Крият се там.

„Е, поне това мога“ — помисли си Ив. Приближи се до дрешника, плъзна встрани вратата, претърси го, докато детето я наблюдаваше.

— Никой не може да влезе тук — заяви твърдо. — Ако се опита, ние ще го спрем. Моята работа е да те пазя. Така и ще направя.

— Ами ако те убият?

— Мнозина са опитали, но не съм им позволила.

— Защото те бива да сритваш задници, така ли?

— Именно. Изпий си лекарството.

Детето се подчини, после Съмърсет взе нещата в свои ръце. Седна на леглото и тихо заговори на Никси, докато очите й започнаха да се затварят.

Докато ги наблюдаваше, Ив се почувства така, сякаш дълбоко в нея се отвори болезнена рана. Знаеше какво е да си впримчен в кошмари, в които нещо невъобразимо заплашва да те хване. Познаваше болката, страха и агонията.

Дори след като кошмарът свършеше, епизоди от него като утайка се отлагаха в съзнанието.

Съмърсет се изправи, застана до леглото:

— Сега ще заспи дълбоко. За всеки случай ще я наблюдавам по монитора, ако случайно се събуди. В момента сънят е най-хубавото за нея.

— Най-хубавото е да намеря извергите, които са унищожили семейството й — заяви Ив. — Да, родителите й няма да възкръснат, ала тя ще знае защо са загинали и че убийците им гният зад решетките. За предпочитане е пред лекарствата.

Обърна се, излезе, тръгна към спалнята си. Грозно изруга, седна на страничната облегалка на креслото, за да свали тежките си обувки. Запрати ги към стената и така донякъде изпусна парата. Все пак, когато Рурк се появи, я завари гневно да се взира в обувките си.

— Питам се дали кошмарите ще я преследват до края на живота й… — Тя с усилие се изправи. — Дали докато е жива, отново и отново ще изживява ужаса на онази нощ. Възможно ли е да заличиш от паметта си кошмара? Да го изрежеш като тумор?

— Не знам.

— Страхувах се да я докосна. Що за човек съм, Рурк? За бога, едно безпомощно дете вика за помощ, а пък аз не исках да го докосна и се поколебах. Защо ли? Защото знаех каква картина рисува въображението й и също си я представих. — Тя гневно дръпна ремъка с кобура, захвърли го встрани. — Стоях като пън, гледах момиченцето и виждах баща ми и кръвта. Кръвта, просмукана в дрехите ми.

— Престани да се самобичуваш, Ив. Аз прегърнах малката, ти й показа, че в дрешника не се крият чудовища. Всеки от нас действа според способностите си. Защо искаш от себе си невъзможното?

— Престани да ме забаламосваш! — изкрещя тя, пришпорвана от собствените си демони. — Способна съм да гледам труп, без да ми мигне окото. Мога да въртя на шиш свидетели и заподозрени, без да ми пука. Мога да газя през локви кръв, за да достигна целта си. Ала не съм способна да прекося стаята, за да утеша едно нещастно дете. — Усещането за безпомощност беше като оловна топка в стомаха й. — Толкова ли съм равнодушна? Толкова ли съм безсърдечна?

— Безсърдечна ли? Боже мой, Ив, откъде ти хрумна? — Приближи се до нея, хвана я за раменете. Стисна я по-силно, когато тя понечи да се отдръпне. — Толкова си състрадателна, че се питам как издържаш. Понякога се налага да „изключваш“ съзнанието си за определени неща, но това е механизъм за оцеляване, не безсърдечност.

— Веднъж Майра ми каза… беше преди да се запозная с теб… Каза, че ми остават по-малко от три години, преди да „изгоря“ напълно. Тоест да не мога повече да работя в полицията.

— Защо?

— Защото влагах всичко от себе си… — Тя разпери ръце и безпомощно ги отпусна. — Работата беше смисълът на живота ми. Не допусках, вероятно не можех, нищо друго в ежедневието си. Сега си давам сметка, че макар да бях съпричастна към жертвите, сърцето ми оставаше недокоснато от трагедията им. Мисля, че ако продължавах така, то щеше да се вледени. Ще умра, ако не работя, Рурк. А без теб няма да имам желание да живея.

— И аз изпитвам същото. — Той притисна устни до челото й. — Преди да те срещна, се интересувах само как да спечеля. Да спечеля на всяка цена. Само че колкото и да тъпчеш джобовете си, в душата ти остава празнина. Ти я запълни, Ив. Бяхме две изгубени души. Но вече не сме.

— Не ми се пие вино. — Тя се притисна до него. — Не ми се иска и да се къпем в басейна. — Впи устни в неговите. — Искам теб. Само теб.

— Имаш ме. — Рурк я вдигна на ръце. — Сега и завинаги.

— Бързо — прошепна Ив и заразкопчава ризата му, докато той пристъпваше към леглото. — Бързо, брутално, истинско!

Той изкачи няколкото стъпала до подиума и заедно с нея се просна на грамадното легло:

— Тогава вземи каквото ти давам. — Зацелува гърдите й, опъващи тънката й риза, захапа зърната й.

Стори й се, че я залива топла вълна, която запълни всички студени тъмни ъгълчета. Тя се повдигна, потърси близостта му, позволи му да я завладее. Но само за миг, изпълнен с неподозиран трепет. После я обзе отчаяна страст, отнесе съмненията, страховете, мръсотията на изминалия ден. Сега нямаше нищо друго, освен нейното тяло и неговото, неумолимо и възбудено, силно и пламенно. Рурк пусна ръцете й и започна да я милва навсякъде, тя вплете пръсти в косата му и го накара да сведе глава, за да го целуне.

Усети познатия вкус на плътните му устни, докосването на езика му. И ухапванията — игриви, еротични, на границата да й причинят болка.

„Почувствай ме, усети вкуса ми. С теб съм.“

Сега пръстите й бяха по-нетърпеливи, по-ненаситни. Отново задърпа ризата му. Той заразкопчава нейната.

Под ръцете и устните му плътта й беше като пламък, сърцето й — като гръмотевична буря. Демоните, които я обсебваха, чудовищата, които и двамата знаеха, че се крият в дрешниците, бяха прогонени от страстта. Засега. Докато се имаха един друг.

Невъздържаното й желание възпламени похотта му, кръвта му закипя.

Повдигна я, захапа рамото й, разкъса ризата й, захвърли я на леглото. Крушовидният диамант, който й беше подарил, висеше на тънка верижка на шията й. В мрака той виждаше студените му отблясъци. Виждаше и как блестят очите на Ив.

Каза си, че би дал всичко, което има — живота и душата си, само и само винаги да вижда любовта в нейните ясни очи.

Ив го дръпна към себе си, двамата се затъркаляха по грамадното легло, напомнящо нощен океан.

Тя го обгърна с бедрата си, впери очи в неговите.

— Сега! — прошепна. — Сега. Бързо, брутално и… Да! О, боже!

Рурк проникна в нея, стори му се, че го стисна влажна ръка с кадифена ръкавица, след миг Ив достигна върха. Тръпки разтърсиха стегнатото й тяло, ала тя продължи да се притиска към него, за да го поеме още по-дълбоко в себе си, да го доведе до лудост.

— Не затваряй очи! Не ги затваряй! — дрезгаво прошепна той. — Ив!

Тя вдигна треперещите си ръце, с длани обгърна лицето му:

— Виждам те. Виждам те, Рурк.

И когато заедно полетяха в бездната на страстта, тя не откъсна очи от неговите.

 

 

Сутринта с облекчение установи, че от нея не се очаква да закусва с Никси. Може би се държеше като страхливка, но чувстваше, че няма да издържи въпросите и погледа на момиченцето, преди да изпие цяла кана силно кафе.

Както обикновено взе горещ душ, после се изсуши в специалната кабинка, докато Рурк включи компютъра в спалнята, за да прегледа борсовите индекси.

След като изгълта на един дъх първата чаша кафе, тя отвори дрешника, извади първия панталон, който й попадна.

— Ела да закусиш — заповяда Рурк.

— Искам да прегледам едни данни, преди да пристигнат хората от екипа ми.

— Първо ще закусиш — повтори той.

Ив забели очи, облече някаква риза, приближи се до масата, взе си хапка от омлета му.

— Не пипай закуската ми!

— Трябваше да уточниш какво искаш да направя — избърбори тя с пълна уста. — Къде е Галахад?

— Обзалагам се, че е при малката ни гостенка. Хитрец е този котарак. Знае, че има голяма вероятност тя да раздели с него закуската си, докато ние двамата няма да му дадем нищичко. — Рурк придърпа чинията към себе си. — Поръчай на автоготвача да приготви омлет и за теб.

— Не искам повече — заяви Ив, но си открадна от чинията му парче бекон. — Почти през целия ден ще бъда вън от управлението. Ще се наложи да сменя Бакстър и Трухарт, затова ще изпратя двама униформени.

— Ще напълниш къщата с ченгета, така ли? Каква радост за очите ми!

Тя се усмихна на иронията му.

— Днес ще се срещна със семейство Дайсън — обясни. — Може би още довечера или най-късно утре сутринта ще преместим малката.

— Глупости. Никси е добре дошла в дома ми, също и всички, които я охраняват. Повярвай, наистина е така.

— Знам. Ти си по-добър от мен. — Ив се наведе и го целуна. — Повярвай, наистина е така. — Взе кобура с оръжието, препаса ремъка. — Тъй като Дайсънови са официалните настойници на малката, може би ще успея да заобиколя отдела за закрила на децата и да настаня всички в тайна квартира, без това да бъде регистрирано някъде.

— Страхуваш се, че престъпниците ще поискат да довършат работата си, нали?

— Твърде е вероятно. Ето защо не искам никой да знае местонахождението на единствената очевидка.

— Обеща й, че ще уредиш да види близките си. Разумно ли е?

Ив взе обувките, които снощи в пристъп на гняв беше запратила в стената.

— Неизбежно е. Тя изпитва необходимост да ги види, знам го от опит. Оцелелите след жестоки престъпления винаги настояват да видят мъртвите. Разбира се, малката ще изчака разрешението на Майра, после… после трябва да приеме действителността.

— Знам, че имаш право. Ала снощи изглеждаше толкова безпомощна! За пръв път срещам дете, което е изгубило толкова много. Разбира се, ти и друг път си се сблъсквала с подобни случаи.

Ив сложи обувките си, но не стана от страничната облегалка на канапето.

— Откакто съм в полицията, почти не остана нещо, което не съм виждала — въздъхна. — И ти си бил свидетел на човешкото отчаяние в „Докас“ — добави. Говореше за приюта за малтретирани жени и деца, създаден по идея на Рурк. — Сблъсквал си се и с по-тежки случаи. Затова основа приюта.

— Така е, но изживяването не е толкова лично. Искаш ли Луиз да ти помогне?

Доктор Луиз Димато, богата алтруистка и управителка на „Докас“ щеше да бъде много полезна, въпреки това Ив поклати глава:

— Засега не искам да въвличам други хора. Особено цивилни… А сега изчезвам. Трябва да се подготвя, преди да пристигнат другите. Искам веднага да ми съобщиш, ако откриеш нещо, свързано с охранителната система.

— Непременно.

Тя се наведе, леко го целуна по устните:

— Чао, шампионе!

 

 

Изгаряше от желание да се захване за работа, да прави онова, което умее. Бакстър и Трухарт щяха да се занимават с досадните проучвания, Фийни и неговите хора от отдела по електроника плюс цивилният консултант щяха да се опитат да открият как и откъде са купени устройствата за обезвреждане на охранителната система, а самата тя заедно с Пийбоди щяха да продължат разпитите.

Предполагаше, че престъпниците са били наети за „мократа поръчка“ и вече са напуснали града. Дори планетата. Сега най-важното беше да се хване за нещо, после стъпка по стъпка щеше да се добере до истината. А истината беше скрита в живота на членовете на едно най-обикновено семейство.

— Обикновено семейство — промърмори, щом партньорката й влезе в кабинета. — Майка, баща, брат, сестра. Ти ги разбираш тези семейни работи.

— Добро утро и на вас — изчурулика Пийбоди. — Прекрасен ден е. Листата на дърветата във вашия прекрасен парк са… обагрени са с ярките краски на есента… Какво казахте преди малко?

— Първо ми кажи какво те е прихванало, та си в толкова добро настроение.

— Денят ми започна прекрасно. С креватна гимнастика. — Тя широко се усмихна. — Ако се сещате какво имам предвид.

— Не! И не искам да знам! — Ив притисна опакото на дланта си към окото си, което подскачаше от нервен тик. — Защо го правиш? Защо ме караш да си представям как с Макнаб правите секс?

Пийбоди се усмихна още по-широко:

— Така денят ми става още по-хубав… Между другото, преди малко видях Никси. Как прекара нощта?

— Събуди се от кошмари, дадохме й приспивателно. Както сме се разбъбрили, искаш ли да поговорим за мода или за последните светски събития?

— Виждам, че вие изобщо не сте в настроение — въздъхна Пийбоди и тъй като партньорката й я стрелна с леден поглед, побърза да добави: — Май казахте нещо за семейства…

— О, май сме готови да работим! — озъби се Ив. Посочи таблото, на което освен снимките от местопрестъплението беше прикрепила фотографии на Суишърови — красиви мъж и жена, момче и момиче, които се усмихваха пред обектива. — Във всяко семейство животът тече по установен ред. Помолих Никси да ми разкаже за сутринта преди убийствата, за да се ориентирам в ежедневието им — закусвали са заедно, възрастните са правили забележки на децата, бащата ги е завел на училище, отишъл на работа и така нататък.

— Ясно.

— Което ме навежда на мисълта, че ако някой ги е наблюдавал ден след ден, също е щял да разбере какъв е графикът им. Лесно е било да отвлече онзи член на семейството, който е бил набелязан за убиване. Какво заключение следва? Че някой е поръчал всички да бъдат очистени. — Тя застана встрани от таблото и продължи: — Всеки ден Грант и Кийли Суишър са се срещали с много хора — клиенти, колеги, съседи, търговски представители, приятели, преподаватели. Някой от тези хора не само е искал да ги убие, но е разполагал с необходимите средства.

— Доколкото ни е известно, никой от семейството не се е чувствал заплашен или разтревожен. До Грант Суишър не се е приближил главорез и не му е казал: „За да ти отмъстя, ще убия теб и всичките ти близки“ или нещо подобно. Според психологическия профил на тези хора те са щели да се обърнат към полицията, ако към тях са били отправяни заплахи. Били са примерни граждани, които спазват реда и законите. Подобни хора вярват, че полицията ще намери начин да ги предпази от злини.

— Имаш право. Да речем, че Грант или Кийли са имали сериозно недоразумение с някого, не са го взели насериозно, за да се обърнат към пазителите на закона. Или пък това се е случило в далечното минало и те вече не са се чувствали застрашени.

— Хм, не ми беше хрумнало — замислено промърмори Пийбоди. — Може би преди време някой от тях се е оплакал, че го заплашват или изнудват.

— Прегледай архива. — Ив се обърна да посрещне Бакстър и Трухарт.

 

 

След по-малко от час след като възложи задачи на хората си, тя седна зад волана на служебния автомобил.

— Отиваме у семейство Дайсън — каза на Пийбоди, докато колата минаваше през портала. — После ще разпитаме съседите.

— Не намирам официално оплакване, подадено от Суишърови или от прислужницата. Не и през последните две години.

— Продължавай да търсиш. Онзи, който е способен на такова злодеяние, трябва да е много търпелив.

 

 

Семейство Дайсън имаха апартамент на втория етаж на добре охранявана сграда в Уест Енд. Още преди да паркира, Ив забеляза два микробуса на телевизионни канали.

— Да му се не види! Някой се е разприказвал! — изсъска, изскочи от колата и остави партньорката си да включи светлинната табела с надпис „По служба“.

Портиерът беше повикал двама яки мъжаги, които му помагаха да задържи репортерите извън сградата. „Браво на него!“ — помисли си Ив. Извади значката си и видя как на лицето на човека се изписа облекчение. Досмеша я — беше свикнала портиерите да настръхват, като видят ченге.

— Добре, че дойдохте, детектив.

Още не беше довършил изречението, репортерите се спуснаха към нея като глутница гладни вълци и я обсипаха с въпроси. Тя се провикна:

— По-късно днес в Централното полицейско управление ще се състои пресконференция. За подробности се обърнете към отдел „Връзки с обществеността“. Междувременно освободете входа на сградата или ще ви задържа за нарушаване на обществения ред.

— Вярно ли е, че Лини Дайсън е била убита по погрешка?

Ив заскърца със зъби, но овладя гнева си.

— Според мен убийството на деветгодишно дете винаги е грешка. От свое име заявявам, че нюйоркската полиция няма да пожали усилия, за да открие виновниците за смъртта на момиченцето. Разследването е в ход, работим по няколко версии. Следващият, който ми зададе въпрос — добави, — няма да бъде допуснат до официалната пресконференция. Нещо повече, ще бъде обвинен във възпрепятстване на полицията и ще бъде изпратен зад решетките. А сега се разкарайте и ме оставете да си върша работата!

Тя тръгна към входа, репортерите отстъпиха да й направят път. Портиерът й отвори вратата и прошепна:

— Браво, полицай! — Последва я, а двамата яки мъжаги останаха да отблъскват най-нахалните представители на медиите. — Предполагам, дошли сте при семейство Дайсън. Те помолиха да не ги безпокоят.

— Съжалявам, но се налага.

— Разбирам. Ще ви бъда задължен, ако разрешите да се обадя и да ги предупредя, че сте тук. Така ще имат няколко минути да се… — Очите му се наляха със сълзи. — Мили боже! Не е за вярване, че малката е мъртва. Виждах я всеки ден, беше толкова миличка! Не, не мога да повярвам… Извинете.

Ив изчака, докато той извади от джоба си носна кърпа и избърса сълзите си, после попита:

— Познавахте ли приятелката й Никси?

— Никси Пикси. — Портиерът смачка на топка мократа кърпа. — Така й казвах, когато идваше при приятелката си. Двете с Лини бяха като сестри. Тази сутрин по новините чух, че Никси е жива.

Ив го измери с поглед — беше висок най-малко метър и деветдесет, изглеждаше в прекрасна форма.

— Как се казваш? — попита.

— Спрингър. Кърк Спрингър.

— Засега не мога да ти кажа нищо конкретно, Спрингър. Правилникът го забранява. Ще те попитам нещо. Всеки ден виждаш много хора, които влизат и излизат от сградата, много минувачи. Забелязал ли си някой да се навърта наоколо, наблизо да е паркирана непозната кола?

— Не. — Той се прокашля. — На входа са монтирани камери. Ще поискам разрешение и ще ви дам копия от дисковете.

— Ще ти бъда много благодарна.

— Ще направя всичко, за да ви помогна. Лини… Лини беше същинско ангелче. Извинете, ще се обадя на Дайсънови. — Поколеба се, после добави: — Разрешете да кажа нещо, полицай.

— Лейтенант. Лейтенант Далас.

— Лейтенант, семейство Дайсън са много добри хора. Винаги са мили и любезни, не забравят да ме поздравят по случай рождения ми ден или за Коледа… Само кажете и ще направя каквото искате.

— Благодаря, Спрингър. — Портиерът отиде да се обади по видеотелефона, а тя прошепна на Пийбоди: — Проучи го.

— Лейтенант, нали не мислите, че…

— Не, но все пак му прегледай досието. Искам също имената на другите портиери, на служителите от охраната, на управителя на сградата и на хората, отговарящи за поддръжката.

Спрингър се върна и тя забеляза, че още е просълзен.

— Апартаментът им е 6-Б, лейтенант. Вляво от асансьора. Госпожа Дайсън ви чака. Още веднъж благодаря, че разпръснахте лешоядите. Сякаш не разбират, че трябва да оставя на мира горките родители…

— Това ми е работата, Спрингър. Виж какво, ако се сетиш нещо важно, обади ми се в Централното управление.

Слязоха от асансьора, Пийбоди зачете данните на екрана на джобния й компютър:

— Спрингър е женен, има две деца. Няма криминално досие. Работи тук от девет години.

— Изкарал ли е военно или полицейско обучение?

— Не. Предполагам обаче, че е посещавал някакъв курс по охрана, иначе нямаше да го назначат за портиер на такава сграда.

Ив кимна, зави наляво. Преди да позвъни, вратата на апартамент 6-Б се отвори.

За един ден Джени Дайсън сякаш се беше състарила с десет години. Беше бледа като платно, изглеждаше неориентирана като човек, преживял тежка катастрофа, който изпитва едновременно шок и болка.

— Госпожо Дайсън, благодаря, че се съгласихте да ни приемете.

— Намерили сте го. Намерили сте изверга, който уби моята Лини.

— Още не, госпожо. Може ли да влезем?

— Помислих си, че сте дошли да ни съобщите за залавянето му. Помислих, че… Да, влезте. — Джени отстъпи назад, огледа се, сякаш беше попаднала в чуждо жилище. — Мъжът ми спи. Дадоха му приспивателни. Не може да… Много я обичаше, разбирате ли? Лини беше момиченцето на татко… — Тя притисна длан до устата си, поклати глава.

Просторната дневна беше издържана в ярки цветове, мебелите бяха модернистични. Стената зад канапето беше заета от грамадна картина, на която с червено-оранжево и златисто беше изобразено нещо, което напомняше залез.

В един ъгъл стоеше голям телевизор, който беше изключен, тук-там имаше прозрачни масички, френските прозорци бяха скрити от спуснатите червени завеси.

Сред тези ярки цветове Джени Дайсън изглеждаше още по-бледа. Повече приличаше на неясен силует, отколкото на жена от плът и кръв.

— Не взех никакви хапчета. Лекарят ми препоръча да пия нещо, но аз не исках. — Докато говореше, машинално чупеше пръсти, свиваше юмруци. — Ако взема приспивателно, няма да чувствам нищо, нали? Ходихме да я видим…

— Да, знам. — Ив седна на яркочервения стол срещу нея.

— Лекарят каза, че е станало много бързо и не е страдала.

— Така е. Разбирам, че моментът е много труден за вас…

— Имате ли деца?

— Не.

— Тогава не знаете какво означава да изгубиш рожбата си. — За миг в гласа на Джени прозвучаха гневни нотки, все едно казваше: „Как смееш да твърдиш, че разбираш?“ После скръбта отново я завладя. — Беше късче от нас двамата с баща й. Бе толкова красива! Мила и забавна. Щастлива. Отгледахме толкова щастливо дете. Но в крайна сметка се провалихме. Аз се провалих. Не я опазих. Нейна майка съм, а не можах да я предпазя от най-лошото…

Ив почувства, че жената е на ръба да изпадне в нервна криза, затова побърза да я прекъсне:

— Госпожо Дайсън!

Джени рязко вдигна глава, погледна я, все едно я виждаше за пръв път.

— Госпожо Дайсън, имате право. Наистина не разбирам какво чувствате и преживявате, пред какво изпитание сте поставени. Но знам едно. Слушате ли ме?

— Да.

— Не става въпрос какво сте направили или не сте направили, за да защитите вашата дъщеричка. Смъртта й не означава, че сте се провалили. Случилото се е извън вашия контрол, извън контрола на съпруга ви. Единствените виновници са злодеите, които са го сторили. Те са виновни, никой друг. Ето това разбирам, а вие не го схващате… поне в момента. В известен смисъл сега Лини е и наше дете. Не можем да я защитим, но ще й служим. Ще работим заради нея. И вие трябва да сторите същото.

— Какво искате да направя? — Джени ту сплиташе пръстите си, ту ги отпускаше.

— Били сте приятели със семейство Суишър.

— Да, бяхме много близки. Да.

— Споменавали ли са пред вас, че се страхуват за живота си?

— Не. Понякога с Кийли си говорехме, че този град е истинска лудница и за предпазните мерки, които човек трябва да вземе, за да живее тук. Обаче тя не е споменавала, че някой ги заплашва.

— Ами бракът им?

— Моля?

— Били сте приятелки. Щеше ли да ви каже, ако е имала извънбрачна връзка, или е подозирала, че мъжът й има любовница?

— Те… много се обичаха. Кийли никога не би тръгнала с друг мъж. — Джени опипа слепоочията, страните, брадичката си, сякаш да се увери, че не е изчезнала. — Не, тя не се интересуваше от други мъже и безрезервно вярваше на Грант. Бяха много стабилни хора, които обичаха децата си и държаха на семейните ценности. Също като нас. Сприятелихме се, защото помежду ни имаше много сходства.

— И двамата са имали клиенти. Чували ли сте ги да се оплакват, че някой им създава неприятности?

— Разбира се, случваше се да имат затруднения. Някои клиенти очакваха от Кийли да направи чудеса, да им помогне да отслабнат едва ли не веднага. За други тя казваше, че е по-разумно да отидат при пластичен хирург, защото не желаят да променят начина си на живот. Нейната система се базираше на здравословното хранене и здравословния живот… За Грант знам, че няколко пъти беше адвокат по дела за попечителство, които не бяха много приятни.

— Някой заплашвал ли е него или семейството му?

— Не. Нищо сериозно. — Тя се загледа в прозореца, закрит от червените завеси. — Спомням си как някакъв клиент поиска Кийли да му върне парите, други пък я заплашваха, че ще я съдят, задето не са отслабнали, въпреки че продължават да се тъпчат със соев чипс. Грант се сблъскваше с доста неприятни и гневни субекти, но такова е ежедневието на всеки адвокат. Общо взето бих казала, че клиентите им бяха доволни. Двамата имаха солидна репутация, която се предаваше от един на друг клиент. Хората ги харесваха.

— Знаете ли дали са се занимавали с нещо незаконно, дали са познавали хора от престъпния свят? Моля ви да бъдете откровена — вече е късно да премълчавате истината, за да защитите приятелите си — добави Ив.

— Убедени бяха, че трябва да спазват законите, за да бъдат пример за децата си. Грант се шегуваше, че през студентските си години веднъж е бил арестуван за притежаване на наркотик. Все повтаряше как толкова се е изплашил, че ще му държи влага до края на живота. — Джени машинално вдигна крака на канапето — жест, който явно беше плод на дългогодишен навик. — И двамата прекалено млади бяха загубили родителите си. Затова държаха децата им да израснат в любящо и образцово семейство. Единственото нарушение, което допускаха, беше да пресекат на червен светофар или прекалено шумно да насърчават сина си по време на бейзболен мач.

— Лини често ли нощуваше у тях?

— Да, но само в края на седмицата, когато на следващия ден децата нямаха уроци. — Джени потрепери, облегна се назад, отново зачупи пръсти. — Аз… помолих Кийли по изключение Лини да отиде у тях след училище. Тя с удоволствие се съгласи, радваше се, че с Мат ще отидем на хотел, за да отпразнуваме годишнината от сватбата ни.

— Кога се споразумяхте с нея?

— Още преди пет-шест седмици. Не сме от хората, които действат импулсивно. На момичетата обаче казахме едва предишната вечер, за да не бъдат разочаровани, ако се наложи в последния момент да променим плановете. Нямате представа колко се зарадваха. О, боже! — Тя притисна ръце към корема си и започна да се поклаща напред-назад. — Лини каза, че това е нещо като подарък за нея.

— И Никси често ви е гостувала, нали?

— Да, да. — Джени продължи да се поклаща. — Освен че понякога нощуваше у нас, двете с Лини учеха и играеха заедно.

— Как идваше тук?

— Моля? — Тя примигна. — Ами… довеждаха я или майка й, или баща й, понякога ние с Мат я взимахме.

— Случвало ли се е двете с Лини да излязат сами?

— Не. — Джени избърса сълзите си машинално, също както преди малко вдигна крака на канапето. — Понякога дъщеря ми се оплакваше, че родителите на много нейни съученички им разрешавали сами да се разхождат в парка, да ходят на видеоклуб или да играят на автоматите. Обаче с Мат смятахме, че е прекалено малка, за да я оставим без надзор.

— А Никси? И нейните родители ли я държаха толкова строго?

— Да. Както вече ви казах, по много въпроси бяхме на еднакво мнение.

— По същия начин ли се отнасяха с Койл?

— Той беше по-голям, при това — момче. Знам, че е сексистко, но така са устроени нещата. Разбира се, стягаха му юздите, но му разрешаваха да излиза сам или с приятели, стига да знаят къде е. Задължили го бяха да носи джобен видеотелефон, за да го контролират.

— Знаете ли дали се е забърквал в някаква каша?

— Койл беше много добро дете. — Устните на Джени затрепериха. — Единственото му прегрешение беше, че понякога тайно похапваше хамбургери и пържени картофки, пък и Кийли знаеше за тази му слабост. Беше запален спортист и ако сгафеше, техните щяха да му забранят да играе бейзбол. Той не би рискувал, нали разбирате?

Пийбоди се приближи до Джени, нежно докосна рамото й:

— Искате ли да се обадим на някого, който искате да бъде с вас в този тежък момент?

— Майка ми скоро ще дойде. Казах й, че не искам да виждам никого, после й се обадих и я повиках. Скоро ще дойде.

— Госпожо Дайсън, трябва да поговорим за Никси.

— За Никси ли?

— Вие със съпруга ви сте официалните й настойници.

— А, да. — Джени прокара пръсти през косата си. — Ние… те искаха да са сигурни, че Никси и Койл ще бъдат… Не мога… всичко в главата ми е объркано… — Тя скочи и се втурна към съпруга си, който безшумно като призрак слезе по вътрешната стълба.

Мат се олюляваше, погледът му беше замъглен от сънотворните. Носеше само боксерки.

— Джени?

— Да, скъпи, тук съм. — Тя го прегърна.

— Сънувах кошмар. Ужасен кошмар. Нещо лошо беше станало с Лини.

— Шшт. Шшт. — Замилва косата му, през рамото му погледна Ив и прошепна: — Не мога. Не мога. Моля ви, вървете си. Вървете си.