Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (5)

Четвърта глава

Първо се свърза с капитан Фийни от отдела по електроника. На екрана се появи печалната физиономия на мъж с червеникава, прошарена коса, облечен с измачкан костюм. Ив с облекчение забеляза, че опитите на съпругата му да го накара да носи модерни дрехи бяха се провалили с гръм и трясък.

— Изоставам от графика — каза му без предисловия. — Предполагам, вече знаеш за касапницата в дома на семейство Суишър.

— Да. Две деца са мъртви. — Добродушното му лице помръкна, изражението му стана сурово. — Щом разбрах, отидох на местопрестъплението. Моите хора се заеха с видеотелефоните и компютрите в къщата. Аз работя по охранителната система.

— Радвам се, че ми сътрудничи най-добрият професионалист. Какво е мнението ти?

— Системата е първокласна и много модерна. Трябва да си голям спец, за да я елиминираш. Камерите са били изключени в един часа и петдесет и осем минути. Блокирана е дистанционно, после ръчно, защото системата е била с автоматична резервна поддръжка. — Той разсеяно заподръпва ухото си, докато четеше данните на екрана на друг компютър. — Ако някой обезвреди камерите, след десет секунди се задейства резервната система и включва алармата в къщата и в центъра по охрана.

— Което означава, че престъпниците са познавали устройството.

— Именно. Изключили са всички възможни аларми — към камерите и ключалките и онези със сензори, улавящи движение. Скоро ще ти дам точните данни, но те вероятно ще потвърдят предположението ми, че убийците са проникнали в къщата десет минути след изключването на камерите и четири минути след дезактивирането на резервната охранителна система.

— Десет минути ли? Хм, прекалено много време… Може би са изчакали, за да се уверят, че алармата не се е задействала в къщата и центъра по охрана. Проникват в жилището четири минути след обезвреждане на резервната система. И това ако не е самоувереност, здраве му кажи.

— Права си. Работили са бързо.

— Знаели ли са кода?

— Засега не мога да кажа. — Той отпи от голяма порцеланова чаша, на която с кървавочервени букви беше написано „Моя“. — Или са го знаели, или са разполагали с първокласно шперцово устройство. Представяш ли си, Далас, две деца, които не са на сигурно място дори в леглата си! Нашият свят е скапан.

— Винаги е бил скапан. Искам записите на всички разговори по видеотелефоните — входящи и изходящи. И дисковете от охранителните камери.

— Ще направя всичко възможно да ти ги предоставя. Да му се не види, моите внуци са на възрастта на тези две дечица! Каквото ти потрябва, ще го имаш.

— Благодаря. — Ив присви очи, като го видя още веднъж да отпива от чашата си. — Чакай малко, това истинско кафе ли е?

Фийни примигна, дръпна чашата встрани, за да не се вижда на монитора, и избърбори:

— Защо питаш?

— Изражението ти те издава. Погледът — също.

— И какво, ако е истинско?

— Откъде го взе?

Фийни се понамести на стола. Дори на монитора се виждаше, че седи като на тръни.

— Ами… — измрънка. — Да речем, че съм се отбил при теб, за да те осведомя за напредъка на работата, и че не съм те заварил. И тъй като разполагаш с неограничен запас от истинско кафе, може би съм си налял една чаша. Не разбирам защо си толкова стисната, след като имаш толкова…

— Случайно да си се обслужил с още нещо? Например да си се подсладил с шоколадче?

— Какво шоколадче? Какви сладки неща държиш там? Къде ги криеш?

— Как ли пък няма да ти кажа! Да не си посмял да ми тършуваш из бюрото! Ще ти се обадя, когато имам нови въпроси.

Като заговори за кафе и шоколадчета, изведнъж си спомни, че не е закусвала. Нареди на компютъра да събере пълна информация за Грант Суишър, после отиде в кухничката до кабинета, наля си още една чаша кафе и взе десертче, което според рекламата съдържаше много ценни хранителни вещества. Отново седна зад бюрото, поиска информацията да бъде изнесена на монитора.

Грант Суишър. Роден на 2 март 2019 г. От 22 септември 2051 г. до смъртта си е живял на Осемдесет и първа улица № 101. На 6 май 2046 г. е сключил брак с Кийли Роуз Гец. Имат две деца — Койл Едуард, роден на 15 август 2047 г., и Никси Фран, родена на 21 февруари 2050 г.

„Три от тези имена до края на деня ще бъдат включени в общинския регистър на починалите“ — помисли си Ив.

Прочете наличната информация, поиска от компютъра данни за криминални прояви на някого от семейството, научи, че на деветнайсетгодишна възраст Грант Суишър е бил арестуван за притежаване на наркотика „Зонър“. Прегледа и сведенията от медицинските картони на жертвите, обаче и там нямаше нищо подозрително.

Захвана се с проверка на финансовото състояние на съпрузите.

Грант Суишър беше печелил достатъчно, за да изплаща ипотеката на къщата и да си позволи всяко лято да наема вила в Хамптънс и да запише децата си в престижни частни училища. Доходът на съпругата му също е бил значителен, затова са имали домашна помощница, която е живеела със семейството, посещавали са скъпи ресторанти, били са членове на различни клубове, включително на голф клуб за богаташи, и им е оставало достатъчно, за да спестяват. Накратко, нямаше нищо подозрително, нищо, което да подсказва, че съпрузите са били замесени в някаква криминална дейност.

Кийли Суишър, с две години по-млада от съпруга си, имаше чисто досие. Завършила беше медицина, специалност „здравословно хранене“, и преди да роди децата, беше работила в луксозен балнеосанаториум. След раждането на момчето беше останала една година вкъщи, след което се беше върнала на работа в същото здравно заведение. След раждането на второто дете бе започнала собствен бизнес, фирмата й се наричаше „Живей добре“. Според Ив нямаше начин да живееш добре, ако си на диета, обаче това беше друга тема. Важното бе, че на Кийли й беше провървяло. През първата и втората година финансовите резултати не бяха добри, след това обаче тя беше привлякла солидна клиентела и нещата бяха потръгнали.

Следващата справка беше за момчето. Никакви хулигански прояви, никакво засекретено досие, прикриващо престъпления, извършени от малолетния Койл. Според медицинския картон той е бил в цветущо здраве. Имаше и собствена банкова сметка, в която бяха вписани имената на родителите му. Сумите, внасяни всеки месец, не бяха прекалено големи, за да се предположи, че са от продажба на наркотици или някаква друга незаконна дейност.

Родителите бяха открили сметка и на Никси, но ежемесечните вноски бяха по-малки.

Ив озадачено се взираше в монитора; размишленията й бяха прекъснати от появата на Пийбоди — партньорката й носеше бял хартиен плик, просмукан с мазнина, от който се носеше божествена миризма.

— Взех сандвичи с печено агнешко — обяви. — Моя вече го изконсумирах, но ако не го искате, с удоволствие ще си го хапна.

— Искам го, освен това сигурно ще пукнеш, ако излапаш два грамадни сандвича.

— Няма страшно. Докато бях в болницата, свалих два килограма и половина. Вярно, че откакто се върнах на работа, съм качила килограм и половина, но както и да го смятате, излиза, че пак съм по-слаба от преди. — Тя остави плика на бюрото на партньорката си и попита:

— Къде е Никси?

— Съмърсет. — Ив пъхна обратно в чекмеджето неразопакованото десертче, извади сандвича от плика. Отхапа голям залък и промърмори нещо, което прозвуча като „Учишни досиета“.

— Взех училищните досиета и на двете деца — „преведе“ Пийбоди, извади от чантата си два диска. — Директорите бяха потресени от новината… Престижни училища. Койл е бил добър ученик, няма подозрително намаляване на успеха или неизвинени отсъствия. Колкото до Никси… малката явно има ум като бръснач. Има само отлични оценки. И двамата са изкарали добре теста за интелигентност, но резултатите на Никси са далеч по-забележителни от тези на брат й. Били са дисциплинирани — имат само няколко предупреждения за говорене в час и задето са донесли в училище видеоигри, но нищо сериозно. Койл е играел бейзбол и софтбол, Никси активно участва в драмсъстава и в издаването на училищния вестник, свири на пиколо в училищния оркестър.

— Какво е това пиколо?

— Духов музикален инструмент. Нещо като флейта. Децата в тези училища имат много извънкласни занимания, може би заради това не им остава време да се забъркват в неприятности.

— И двамата имат банкови сметки, в които родителите редовно са внасяли пари. Откъде-накъде на деца се дават по сто долара месечно?

Пийбоди се обърна към монитора на стената, прочете информацията и обясни:

— Парите са нещо като стипендия.

— Моля?

Пийбоди се обърна, поклати глава, като видя недоумяващото изражение на партньорката си:

— Всяка седмица родителите отпускат на децата известна сума за разходите им. От самите деца зависи колко ще похарчат. Ако спестяват, парите си остават за тях в сметката им.

Ив отново отхапа от сандвича, после избърбори:

— Искаш да кажеш, че получават заплата, задето са деца ли?

— Нещо такова.

— Хубава работа, ако можеш да се докопаш до нея.

— Предполагам, че родителите не са ги глезили и са им възлагали домакинска работа, въпреки че са имали прислужница. Децата сигурно е трябвало да поддържат ред в стаите си, да разчистват масата след хранене, да зареждат устройството за рециклиране на сметта. За добър успех в училище получават парична награда или родителите им ги водят на екскурзия през лятото. Аз произхождам от семейство на привърженици на „Нова епоха“ и нашите не ни глезеха, но пак ни поощряваха.

— Ако всички останем деца, никой няма да работи, така ли? Може Койл и Никси да са видели нещо в училище — продължи Ив, преди партньорката й да я прекъсне. — Да са чули нещо. Нещо, което не е трябвало да разберат. Ще разпитаме учителите и помощния персонал. Ще съберем данни за колегите и клиентите на съпрузите Суишър, после за техните приятели, съседи, познати. Тези хора не са били убити току-така.

— И аз съм на същото мнение, но не бива да изключваме вероятността за престъпление, извършено от психопати.

— Пипали са прекалено професионално — промърмори Ив и си спомни, че Рурк беше казал същото. — Психопатите не действат толкова чисто… въобще „подходът“ им е друг. Изнасилват и изтезават жертвите, преди да ги убият, изпочупват всичко в къщата, прерязват гърлото дори на кучето.

— Суишърови не са имали куче, но разбирам за какво говорите. Обаче ако е било акт на „домашен тероризъм“, досега някоя група щеше да поеме отговорността. Имаме ли вече сведения от отдела по електроника, от „метачите“ или от патолога?

— Разговарях с Фийни. Работи усилено. Ще ти обясня по пътя.

— Къде отиваме?

— В моргата, после в управлението. — Ив стана, натъпка в устата си последната голяма хапка от сандвича.

— Да предупредя ли Съмърсет, че излизаме?

— Защо? О! Мамка му! Ами да, обади му се. — Тя прекоси помещението, приближи се до кабинета на Рурк и надникна вътре. Съпругът й тъкмо обличаше сакото на един от официалните си костюми. — Излизам — каза му.

— И аз. Промених графика си за днес. Ще се върна не по-късно от седем.

— Аз не мога да определя час. — Ив се облегна на рамката на вратата, намръщи се. — Трябваше да заведа малката в квартира на полицията, където да бъде под охрана.

— Нашата къща е с най-добрата охранителна система, освен това Съмърсет се грижи прекрасно за детето… По телевизията излъчиха по-подробно съобщение за престъпленията. Още не се споменават имена, но казаха, че рано тази сутрин е убито цяло семейство, включително две деца. Съобщиха още, че ти отговаряш за разследването, предупредиха зрителите да очакват по-подробна информация.

— Само това ми липсваше — копоите от медиите да хукнат след мен!

— Ще се справиш с тях. — Рурк се приближи до нея, с длани обгърна лицето й, целуна я. — Работи спокойно, знаеш, че винаги съм готов да ти се притека на помощ. И пази моето ченге.

 

 

Както очакваше Ив, главният съдебен лекар беше се заел с жертвите в дома на семейството на Суишър. Не беше работа, която Морис би преотстъпил на колега, колкото и опитен и квалифициран да е въпросният колега.

Тя го завари, наведен над трупа на Лини Дайсън. Носеше предпазно облекло и микрохирургически очила.

— Работя по реда, в който са били убити — обясни той, зад очилата очите му сурово проблясваха. Както обикновено звучеше музика, но този път мелодията беше тържествена, погребална. Ив предположи, че композитор е някой от онези с белите перуки. — Наредих да бъде направен токсикологичен анализ на жертвите — продължи Морис. — Причината за смъртта е една и съща при всички. Няма допълнителни наранявания, само при момчето се наблюдават синини на дясното бедро и две дълбоки драскотини, които вече заздравяват. Показалецът на дясната му ръка е бил счупван и гипсиран някъде през последните двайсет и четири месеца, но това са контузии, типични за момче, което активно е спортувало.

— Най-вече софтбол. Вероятно е паднал, от това са драскотините.

— Да, може би. — Морис погледна момиченцето, дълбокия разрез на гърлото. — И двете деца са били в отлично здраве. Всички жертви са вечеряли приблизително към седем часа — бяла риба с гарнитура ориз и зеленчуци, за десерт е имало ябълков сладкиш. Възрастните са пили по чаша вино, децата — соево мляко.

— Майката — втората жертва от женски пол, е била диетоложка.

— Изпълнявала е собствените си предписания. Момчето обаче е имало скривалище за вкуснотии — добави Морис и тъжно се усмихна. — Приблизително в десет вечерта е похапнало лакрица.

Странно защо, но на Ив някак й олекна от тази незначителна подробност. Поне момчето си беше хапнало за последно нещо сладко.

— С еднакво оръжие ли са извършени убийствата?

— Да. И петте жертви са заклани с нож, дълъг около двайсет и шест сантиметра. Погледни. — Той посочи монитора, на който се виждаше раната на гърлото на момиченцето, увеличи изображението. — Виждаш ли леките нарези? Престъпникът е прерязал гърлото само с един замах от ляво на дясно. Нарезите показват, че острието е било назъбено само в горната част.

— Както го описваш, прилича на нож на командос.

— И аз предположих същото. Убиецът е десняк.

— Били са двама.

— Да, казаха ми. На пръв поглед изглежда, че една и съща ръка е нанесла фаталните удари, но… — Морис се обърна към друг монитор, нареди на компютъра да покаже снимките на мъртвите Кийли и Грант Суишър и да раздели екрана на две, за да даде възможност за сравнение, после увеличи изображението. — Както виждаш, има едва забележими разлики. Раната на гърлото на мъжа е по-дълбока, нарезите са по-видими, докато жената е била убита по-ловко. Ако сравним нараняванията на петте жертви… — Той кимна към монитора, отмести се, за да даде възможност на Ив да погледне. — Виждаш ли разликата? Мъжът, момчето и прислужницата са убити от един човек, жената и момичето — от друг. От лабораторията ще направят реконструкция на оръжието, но се обзалагам, че ще се потвърди предположението ми за двайсет и пет сантиметрово острие с три зъбеца в горната част.

— Нож, какъвто се използва в армията — промърмори Ив. — Разбира се, дори човек, който не е военен, може да се снабди с подобно оръжие. Само че съвпаденията се увеличават — извършителите са приложили военна тактика, използвали са устройства и оръжия, с каквито разполагат военните. Нито Грант, нито Кийли Суишър са били в армията, засега няма сведения, че по някакъв начин са свързани с военна или полувоенна организация.

„Което отново ме навежда на мисълта, че образцово семейство като това е идеално прикритие за криминални деяния“ — каза си, после отново се обърна към Морис:

— Уредих семейство Дайсън да дойдат тук. — Тя погледна мъртвото момиче. — Видяха ли я вече?

— Да. Дойдоха преди час. Беше… ужасно. Погледни детето. Толкова е малко! Разбира се, с течение на времето всички се смаляваме. Виждал съм възрастни хора не по-големи от новородено… Невероятно е какво можем да причиним ние, образованите хора, на онези, които най-много се нуждаят от нас.

— Нямаш деца, нали?

— Нито дете, нито коте. Навремето имах връзка с една жена; живяхме заедно достатъчно дълго, за да се замислим дали да създадем поколение. Обаче това беше… много отдавна.

Ив се загледа в лицето му, обрамчено от гарвановочерна коса, сплетена на плитка с помощта на сребриста нишка. Под прозрачния предпазен костюм, който вече беше изцапан с кръв и телесни течности, се виждаше сребристата му риза.

— Знаеш, че момиченцето на Суишърови е оцеляло като по чудо. Сега е у дома, но не знам какво да го правя.

— Най-важното е да пазиш живота му.

— За това не бери грижа. Спешно ми трябват резултатите от токсикологичния анализ. Искам да ме държиш в течение — всяка нова информация ще ми бъде от полза.

— Разбрано. Носеха венчални халки.

— Моля?

— Съпрузите Суишър. В наше време много малко брачни двойки носят венчалните си пръстени. — Морис кимна към инкрустираната халка на безименния й пръст. — Не е модерно. Да носиш халка е нещо като декларация, че обичаш брачния си партньор. Двамата са се любили около три часа, преди да бъдат убити. Използвали са временно противозачатъчно средство, което означава, че са смятали да имат още деца, иначе щяха да предприемат други мерки, предлагани от съвременната медицина. Това и венчалните халки… не е ли трогателно, Далас? От една страна, ме успокоява, от друга, разпалва гнева ми.

— Наблегни на гнева, защото изостря сетивата.

 

 

Във фоайето на грамадната сграда на Централното полицейско управление Ив видя детектив Бакстър, който тъкмо пускаше жетони в автомата, за да си вземе чаша отвратително кафе. Подхвърли му няколко монети и подвикна:

— Вземи ми кутийка пепси.

— Още ли избягваш контакта с автоматите за храна и напитки?

— Системата работи безотказно. Проклетите машини не ми правят напук, аз пък не ги повреждам с ритници.

— Чух за новия ти случай — промърмори той, докато пъхаше в жлеба нейните монети. — И не само аз, ами всички репортери в града. Сега въртят на шиш отговорника за връзки с обществеността и настояват за интервю с теб.

— В момента репортерите са ми най-малката грижа. — Ив взе кутийката с пепси и се намръщи. — Каза, че репортерите тормозят „Връзки с обществеността“. Тогава защо Надин Фарст от Канал 75 сега е разположила стегнатия си задник в моята канцелария?

— Откъде знаеш? Че те чака, де. Иначе всички виждат, че Фарст има съвършени задни части.

— По ризата ти са полепнали трохички от сладки, тъпако. Ти си я пуснал в канцеларията ми.

Бакстър преспокойно бръсна трохичките и отбеляза:

— И ти не би устояла, ако те подкупеха с шоколадови сладки. Всеки човек си има слабост, Далас.

— Добре, добре. По-късно ще изритам стегнатия ти задник.

— Захарче, значи си го забелязала!

— Целуни ме отзад — избърбори тя, изведнъж се сети нещо. — Я кажи, много ли си зает?

— Тъй като ти си ми началничка, съвсем естествено е да се скапвам от работа. Тъкмо идвах от съда, когато вниманието ми беше привлечено от задните части на Фарст и невероятните шоколадови бисквити. — Бакстър въведе в автомата персоналния си код и си взе кутийка безалкохолна бира. — Партньорът ми пише рапорта за снощното повикване. Леле, гадна работа ти казвам! Според съпругата пичът бил по курви и кръчми. Като се прибрал на четири крака, двамата се счепкали и се сбили, което според съседите и рапортите на колеги не им е било за пръв път. Снощи обаче госпожата изчакала пича да заспи, грабнала ножицата и му отрязала оная работа.

— Ох!

— Точно така — кимна Бакстър, отпи от бирата. — Човекът умрял от загуба на кръв, преди да пристигне линейката. Гадна работа. Ще попиташ къде му е членът, нали? Дамата го пуснала в боклукомелачката, за да е сигурна, че го е унищожила напълно.

— Чиста работа.

— Вие, жените, сте безсърдечни същества. Въпросната дама се гордее с постъпката си. Твърди, че ще бъде героиня в очите на неофеминистките в прекрасната ни страна. Може би има право.

— Този случай е приключен. Имаш ли друга спешна работа?

— В нашия отдел всяка работа е спешна.

— Помисли си дали не можеш да се откажеш от някой случай.

— Ако ми предлагаш да тръсна на колега цялата си работа, аз съм насреща.

— Искам с Трухарт да охранявате свидетелката на петте убийства. Намира се в моя дом.

— Кога започваме?

— Веднага.

— Ще повикам партньора. — Докато вървяха към асансьора, той добави: — Разбрах, че мръсниците са заклали две деца. — Лицето му помръкна. — Убили са ги, докато са спели, така ли?

— По-страшно щеше да бъде, ако са били будни. И така, вие с Трухарт ще охранявате очевидката на престъпленията — деветгодишно момиченце. Застъпвате неофициално — още не съм получила разрешение от командир Уитни.

Както бе предположила, прочутата репортерка от Канал 75 Надин Фарст я чакаше; настанила се беше зад бюрото, все едно беше в собствения си кабинет. Както винаги изглеждаше съвършена, русата й коса, прошарена с по-тъмни кичури, беше пригладена назад и откриваше лукавото й личице. Сакото и панталонът й бяха тъмножълти, снежнобялата й блуза придаваше женственост на тоалета.

Щом видя Ив, тя остави настрана електронния си бележник и възкликна:

— Не ме убивай! Запазих ти една сладка.

Ив безмълвно й направи знак да стане, грабна стола. Настъпи продължителна тишина. Надин наклони глава:

— Няма ли да ми четеш конско? Няма ли да ми се разкрещиш? Не си ли искаш сладката?

— Идвам от моргата. Видях момиченце, чието гърло е разрязано от тук до тук. — Тя показа шията си.

— Знам — въздъхна репортерката, седна на единствения стол за посетители. — По-точно знам нещичко. Цяло семейство, Далас! Колкото и да си закоравял, подобна трагедия те изкарва от релси. Тъй като става въпрос за проникване в дома на беззащитно семейство, обществеността… хората имат право да научат подробности, за да се предпазят.

Ив само вдигна вежди.

— Повярвай, искрена съм — настоя Надин. — Не отричам, че рейтингът също има значение, или че журналистическото ми любопитство е разпалено. Но неприкосновеността на дома е свещена. Също и безопасността на децата ни.

— Обърни се към отдел „Връзки с обществеността“.

— Вашият представител не знае нищичко.

— Ще ти кажа нещо, Надин. — Ив вдигна ръка, преди репортерката да я прекъсне. — Информацията, която имаме до момента, няма да помогне на обществеността и не желая да я споделям с теб. Освен ако…

Надин се облегна на стола, кръстоса хубавите си крака:

— Какви са ти условията?

Ив се пресегна, затвори вратата, после се обърна, за да бъде лице в лице с журналистката:

— Умееш да преиначаваш информацията, за да въздействаш на хората, за които твърдиш, че имат право да знаят истината.

— Моля, моля! Това се нарича „обективна журналистика“.

— Дрън-дрън! Медиите са обективни колкото рейтингите. Искаш подробности, искаш интервюта с мен, така ли? Ще ги получиш. А когато заловим извергите — обещавам, че ще ги спипам — искам да ги опишеш в най-черни краски. Да ги представиш като чудовищата, които селяните преследват с брадви и факли.

— Ясно. Искаш да бъдат осъдени от медиите.

— Не. — Устните на Ив се разтегнаха в гримаса — толкова жестока, че не можеше да се нарече „усмивка“. — Искам да бъдат екзекутирани от медиите. Ти си резервният ми вариант, ако по една случайност съдебната система им позволи да се измъкнат безнаказано. Е, приемаш ли?

— Разбира се. Имало ли е сексуално насилие над някоя от жертвите?

— Не.

— Изтезания? Обезобразяване?

— Не. Петимата са били убити в леглата си. Нищо повече.

— Професионална работа, а?

— Вероятно. Убийците са били двама.

— Двама ли? — Страните на Надин пламнаха от възбуда. — Откъде знаеш?

— Плащат ми, за да знам. Били са двама — повтори Ив. — Няма вандалски прояви, не са откраднали нищо… поне доколкото може да се разбере в момента. Мнението на ръководителката на разследването е, че убийствата не са случайни, и че семейството е било набелязано. Засега толкова. Трябва да си напиша рапорта, да говоря с командира. Отгоре на всичко очите ми се затварят — снощи съм спала само три часа. Чупката, Надин.

— Има ли заподозрени или някакви улики?

— Работим по няколко версии и така нататък. Знаеш какво се пише в подобни случаи. Изчезвай!

Репортерката се изправи:

— Гледай вечерните новини на нашия канал. Още днес ще започна с очернянето.

— Браво. А, и още нещо — добави Ив, преди Надин да излезе. — Благодаря за сладката.

Подготви таблото, написа рапорта си, прочете докладите на хората от отдела по електроника и на „метачите“. Изпи още няколко чаши кафе, затвори очи и се опита мислено да пресъздаде местопрестъплението. После нареди:

— Компютър, проверка на вероятностите по случай Х-226989-СД.

Прието.

— Въз основа на данните досега провери каква е вероятността една или повече от жертвите да са познавали убийците.

Работя… Вероятност 88.32%, че една или повече от жертвите са познавали убийците.

— Каква е вероятността убийците да са били професионалисти?

Работя… Вероятност 96.93% убийците да са били професионалисти.

— Съгласна съм с теб. А сега изчисли вероятността те да са били наети от някого да отстранят жертвите.

Работя… Не разполагам с достатъчно информация да отговоря на въпроса.

— Добре… Да опитаме следното — предвид наличните сведения каква е вероятността една или повече от жертвите да бъдат набелязани за отстраняване с помощта на наемни убийци?

Работя… 100% вероятност, тъй като хората са били убити.

— Ама че си кретен! Не чу ли какво те попитах? Предполагаме, че жертвите още са живи. Предвид информацията, която имаш до момента, без данните за случилото се след полунощ, каква е вероятността всички хора, живеещи в дома на семейство Суишър, да са били набелязани за отстраняване с помощта на наемни убийци?

Работя… Вероятността е по-малка от 5% и тези обекти не би трябвало да са набелязани.

— И аз мисля така. Какво не знаем за това симпатично семейство? — Обърна се към таблото, на което беше прикрепила снимките, позамисли се, пъхна друг диск в прореза. — Компютър, сортирай и провери допълнителната информация относно клиентите на Грант Суишър и на Кийли Суишър. Изготви списък на всички с криминално досие и с установени психически заболявания, както и на онези, изкарали военно или полувоенно обучение. Изпрати резултатите на домашния ми компютър.

Прието. Работя…

— Да, продължавай да се трудиш. — Тя стана, излезе от канцеларията, докато минаваше през общото помещение, махна на Пийбоди да я последва.

— Искам да се оплача — подхвана партньорката й. — Как става така, че Бакстър и другите момчета винаги получават готините подкупи, а пък аз лапам мухите?

— Това е цената, която плащаш за удоволствието да бъдеш моя партньорка. Отиваме при Уитни. Има ли нещо ново, което да знам, преди да рапортуваме?

— Говорих с Макнаб. Само по служба, разбира се — побърза да добави Пийбоди. — Почти не си разменихме въздушни целувки. По нареждане на Фийни се занимава с видеотелефоните и компютрите в дома на Суишърови, както и със служебния компютър на Грант. Преглежда записите от последните трийсет дни. Засега няма нищо интересно. Прегледахте ли доклада на „метачите“?

— Да. Не са открили нищичко, дори косъм.

— Проучвам персонала в двете училища — продължи Пийбоди, докато вървяха към асансьора. — Ако забележа нещо шантаво, веднага ще ви съобщя.

— Шантаво ли?

— Ами да. Означава нещо, което не е наред. И двете учебни заведения са много престижни. На практика трябва да си безгрешен като светец, за да те назначат, но все пак са станали няколко издънки, които обаче нямат връзка с нашия случай.

— Разбери кои учители и служители навремето са били в армията. Интересуват ме дори онези, които са били в… как им казваха… военни тренировъчни лагери. Представи си, има ненормалници, които плащат, за да си играят на войници! Огледай под лупа преподавателите в курса по електроника. — Слязоха от асансьора, Ив потърка слепоочията си. — Прислужницата е била разведена. Ще проучим бившия й съпруг. Ще разговаряме със съучениците на Койл и Лини.

— Шефът ви чака. — Секретарката на Уитни им махна още преди Ив да се приближи до бюрото й. — Детектив Пийбоди, радвам се, че отново си сред нас. Как си?

— Добре, благодаря. — Преди да влязат в кабинета на командира, тя дълбоко си пое дъх. Изпитваше страхопочитание към него и още се чувстваше неловко в присъствието му.

Той седеше зад грамадното си бюро — тъмнокож исполин с късо подстригана и силно прошарена черна коса. Пийбоди знаеше, че стажът му в полицията се равнява на нейната възраст. Знаеше още, че е бил редово ченге, а сега влагаше в работата си същите плам и умение, с които навремето беше преследвал престъпниците по улиците на Ню Йорк.

— Здравей, лейтенант. Детектив, радвам се, че отново си на работа.

— Благодаря, сър. И аз се радвам.

— Получих рапортите ви. Далас, превишила си правата си, като си завела в дома си малолетната свидетелка.

— Това е най-безопасното място, сър. Освен това детето беше на ръба на нервна криза. Още повече се разстрои от перспективата да остане под опеката на служителката от отдела за закрила на децата. Тъй като Никси Суишър е единствената ни свидетелка, реших, че е по-уместно да я държа под око и да се опитам да поддържам емоционалната й стабилност, за да получа възможно повече информация от нея. Възложих на детектив Бакстър и полицай Трухарт да я охраняват, но неофициално.

— Бакстър и Трухарт. Защо избра тъкмо тях?

— Единият — защото е опитен, другият — заради младостта му. Трухарт е олицетворение на дружелюбен полицай, Бакстър няма да пропусне нито една подробност.

— Съгласен съм. Защо си ги изпратила там неофициално?

— Засега медиите не подозират, че има очевидка на убийствата. Естествено скоро ще разберат, но така имаме малко повече свобода. Научат ли репортерите, и престъпниците ще научат. Тези хора са обучени и много опитни. Твърде е възможно това да е било операция, извършена по нечия заповед.

— Имаш ли доказателства?

— Не, сър. Нямам и доказателства за обратното. Засега мотивът за престъпленията е неизвестен. — „Първо ще разберем причината — помисли си тя, — после ще търсим извършителите.“ — Продължаваме да събираме информация за жертвите — добави. — Ще разширим обсега на проучванията, ще продължим да разпитваме очевидката. Майра се съгласи да присъства и да оказва помощ на момиченцето.

— Нищо в рапорта ти не подсказва, че престъпленията са извършени от убийци-психопати, или че става въпрос за домашен тероризъм.

— Така е, сър. Свързахме се с централната база данни и се опитваме да открием информация за подобни престъпления, засега безуспешно.

— Искам очевидката да бъде под денонощна охрана.

— Слушам, сър.

— Онези от отдела за закрила на децата ще се усмирят, като чуят името на Майра. И аз ще се застъпя момиченцето да остане под твоя надзор. — Той се облегна назад, столът му зловещо изскърца. — Ами законните настойници?

— Моля?

— Питам кои са настойниците на малолетната.

— Семейство Дайсън, сър — обади се Пийбоди. — Родителите на момиченцето, което е било убито.

— Господи! Едва ли ще ни създадат проблеми, но за всеки случай официално поискай разрешението им. Малката има ли други близки родственици?

— Баба по бащина линия, която живее на друга планета. Родителите на майка й отдавна са покойници.

— Горкото дете — промърмори Уитни. — Ужасна съдба.

„Има късмет, че е жива“ — помисли си Ив и се обърна към партньорката си:

— Детектив Пийбоди, свърза ли се с бабата на Никси?

— Да, лейтенант. Уведомих бабата на момиченцето. Тогава още не знаех, че не е определена за официален настойник в случай на внезапна смърт на родителите. Откровено казано, въпреки че беше потресена, дамата не изяви желание да се бори за попечителските права.

— Така… — промърмори Уитни. — Далас, при първа възможност поговори със семейство Дайсън и уреди този въпрос. Дръж ме в течение.

— Слушам, сър.

На път към асансьора Пийбоди поклати глава:

— Според мен моментът не е подходящ да занимавате Дайсънови с попечителството. На ваше място бих изчакала поне още един ден.

— Имаш право. Дори бих предпочела да изминат няколко дни.