Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (3)

Втора глава

Ив би предпочела да вози със служебната си кола сто и петдесет килограмов психар, надрусан със „Зевс“, отколкото деветгодишно момиченце. Знаеше как да укроти разбеснял се наркоман, но с децата се чувстваше ужасно неловко.

За щастие пътуването беше кратко, скоро щеше да се освободи от малката и да се заеме с работата си.

— След като уведомим… — Тя надникна в огледалцето за обратно виждане и макар че Никси се унасяше, пропусна фразата „най-близките родственици“. — С теб ще се настаним в моя кабинет и ще работим по информацията, с която разполагаме. По-късно ще се върна на местопрестъплението.

— От отдела по електроника ще проучат данните в компютрите и видеотелефоните на семейството, ще проверят охранителната система. — Пийбоди леко се извърна, за да наблюдава детето. — Може би ще имат някакъв резултат, преди отново да огледаме къщата.

„Загубих много време“ — помисли си Ив. Тепърва й предстоеше да проведе разпити, да пише рапорти, да издирва информация. А най-спешно бе да се върне на местопрестъплението. Обикновено се съсредоточаваше, поставяше се на мястото на убиеца и това й помагаше, ала след като намери детето, концентрацията й се наруши. Трябваше да се върне в къщата, да се помъчи да възпроизведе случилото се.

„Убийците са влезли през главния вход — заразсъждава на ум. — Детето е било в кухнята, щяло е да ги види, ако бяха проникнали през задната врата. Преспокойно са влезли през парадния вход, все едно не е имало охранителна система. Единият остава долу, другият се скрива на горния етаж. Бързо и ефикасно.“

Първо са убили прислужницата. Тя обаче не е била главната им цел. Иначе защо им е трябвало да се качват на горния етаж? Искали са да унищожат цялото семейство. Действали са целенасочено, дори не са се изкушили да вземат скъпия ръчен часовник или дамските обици.

Хладнокръвни професионални убийци. Не изтезават жертвите, не ги обезобразяват. Безмълвно прерязват гърлата им.

За тях това е само работа, следователно…

— Тук ли живееш? — Съненото гласче на Никси прекъсна размишленията й.

— Да — отвърна тя и насочи колата по алеята към къщата.

— В замъка ли?

— Не е замък, а къща — измънка Ив, после си каза, че грамадната каменна сграда, озарена от първите лъчи на слънцето, наистина прилича на замък. Безбройните кулички, разкошната зелена морава и дърветата, които есента бе обагрила в златисто и червено, придаваха приказен вид на къщата.

Това бе домът, който Рурк бе сътворил в сърцето на Ню Йорк. „Типично за него — помисли си тя. — Рурк мрази обикновените неща.“

— Много е голяма.

— Само да знаеш какви чудеса има вътре! — Пийбоди се усмихна на момиченцето. — Стаите са толкова, че можеш да се загубиш, всички са с телевизори, има и басейн.

— В къщата ли?

— Да. Можеш ли да плуваш?

— Татко ни научи. След Коледа заминаваме за Маями. Ще бъдем в хотел с басейн и ще… — Тя млъкна и се разплака — спомни си, че няма да замине с родителите си и брат си, че повече няма да ги види. — Боляло ли ги е, като са умрели?

— Не — промълви Пийбоди.

— Наистина ли? — недоверчиво промърмори Никси и се втренчи в тила на Ив, сякаш чакаше потвърждение.

Ив паркира пред къщата и отвърна:

— Наистина.

— Откъде знаеш? Нали не си умирала? Никой не е прерязвал с голям нож гърлото ти. Откъде знаеш…

В гласа на малката прозвучаха истерични нотки, затова Ив побърза да я прекъсне:

— Знам, защото това ми е работата. — Обърна се, погледна детето. — Изобщо не са се събудили, всичко е станало за секунда. Не ги е заболяло.

— Обаче още са си мъртви, нали? Мъртви са!

— Да — отвърна Ив. Трябваше да прояви максимална съобразителност, да остави момиченцето да се навика. От опит знаеше, че гневът и скръбта вървят ръка за ръка. — Не можеш да ги върнеш. Но аз ще открия виновниците и ще ги вкарам в затвора.

— Убий ги!

— Не е моя работа да убивам. — Тя слезе от колата, отвори задната врата. — Да вървим.

Тъкмо когато хвана ръчичката на Никси, Рурк отвори входната врата, застана на стъпалата. Пръстите на детето като клещи се вкопчиха в нейните.

— Това принцът ли е? — прошепна то.

Въпросът беше логичен. След като къщата приличаше на замък, то човекът, който я бе построил, би трябвало да е вълшебният принц. Рурк наистина приличаше на принц от приказките — висок и строен мургав красавец с невероятни сини очи. Разкошна черна коса обрамчваше изваяното му лице с плътни устни, създадено да покорява женските сърца.

— Казва се Рурк — отговори Ив. — Не е принц, а най-обикновен човек.

Разбира се, лъжеше. Рурк беше всичко друго, освен обикновен. Понякога й се струваше невероятно, че този мъж наистина е нейният съпруг.

— Добро утро, лейтенант — произнесе той с напевен ирландски акцент, слезе по стъпалата и се приближи до тях. — Добро утро и на теб, детектив. — Приклекна, погледна Никси в очите, но не се усмихна. Пред него стоеше красиво момиченце, бледо като платно, на места русата му коса беше сплъстена от кръв, под светлосините му очи имаше сенки, причинени от умора и скръб. — Ти сигурно си Никси. Казвам се Рурк. Съжалявам, че се запознаваме при такива ужасни обстоятелства.

— Те убиха всички.

— Знам. Лейтенант Далас и детектив Пийбоди ще разберат кои са виновниците и ще се погрижат те да бъдат наказани.

— Откъде знаеш?

— Тяхната работа е да хващат лошите и те я вършат по-добре от всекиго. Заповядай, влез.

Никси задърпа ръката на Ив, която забели очи и се наведе:

— Сега пък какво има?

— Защо той говори толкова особено?

— Защото не е местен, а идва от друга страна.

— Роден съм в Ирландия, красива страна отвъд океана. — Рурк за пръв път се поусмихна. — Така и не се отървах от акцента. — Покани ги да влязат в просторното фоайе, където чакаше Съмърсет. Галахад лежеше до него. — Никси, това е Съмърсет. Той управлява нашето домакинство, ще се грижи и за теб.

— Не го познавам… — измънка малката и се притисна до Ив, която преглътна гордостта си и заяви:

— Аз го познавам — много добър човек е.

— Добре дошла, госпожице Никси — тържествено произнесе икономът. За щастие двамата с Рурк бяха проявили съобразителността да не се усмихват престорено като повечето възрастни, когато говорят с деца, преживели трагедия. — Искаш ли да ти покажа къде ще спиш?

— Не знам…

Съмърсет се наведе, вдигна котарака:

— Може би първо ще хапнеш нещо. Галахад ще ти прави компания.

— И ние имахме котарак. Беше много стар и умря. Ще си вземем котенце другата…

— Галахад ще се зарадва на новата си приятелка. — Той пусна котарака, изчака, докато малката пусна ръката на Ив и колебливо пристъпи напред. Галахад се отърка в краката й, тя леко се усмихна. Седна на пода и притисна лице към гъстата козина на животното.

— Много благодаря — прошепна Ив на съпруга си. — Знам каква жертва правиш.

— Глупости, детето изобщо не ми пречи. — Той забеляза, че и по нейните дрехи има кръв, усети едва доловимата миризма на смърт. — По-късно ще ми разкажеш всичко.

— Трябва да тръгвам. Извинявай, че те натоварвам и с това.

— До обяд съм тук. Със Съмърсет ще се погрижим за малката.

— Никой да не припарва до нея. Искам най-добрата охрана.

— Разбира се.

— Ще се върна веднага, щом се освободя, ще гледам да работя предимно тук, за да наглеждам детето… Отиваме да известим родителите на убитото момиченце. Пийбоди, намери ли адреса на семейство Дайсън?

— Не са си вкъщи — избърбори Никси, която все така притискаше глава към пухкавия котарак.

— Явно слухът ти е наред — отбеляза Ив, прекоси фоайето и се приближи до нея. — Къде са?

— Отидоха в един голям хотел да отпразнуват годишнината от сватбата си. Затова мама разреши на Лини да спи у нас… А сега ще им кажете, че тя е умряла вместо мен.

— Не говори глупости. Ако и ти беше в стаята, двете щяхте да сте мъртви. Ясно ли е?

— Лейтенант! — възмутено възкликна Съмърсет.

Тя заканително размаха пръст, за да го накара да млъкне, и продължи да говори на момиченцето:

— Не е умряла заради теб. Смъртта й ще бъде тежък удар за родителите й, както и за теб. Но ти знаеш кой е виновен, нали?

Никси вдигна поглед, сините й очи проблеснаха като парчета лед:

— Да, знам. Мъжете с ножовете.

— Точно така. Знаеш ли в кой хотел са Дайсънови?

— В „Палас“. Господин Дайсън каза, че са го избрали, защото е най-хубавият.

— Добре — кимна Ив. Хотелът наистина беше най-добрият, защото беше на Рурк. Погледна съпруга си, той кимна:

— Ще предупредя да те очакват.

— Благодаря. Никси, трябва да тръгвам. Ти оставаш със Съмърсет.

— Мъжете с ножовете може да ме потърсят тук.

— Съмнявам се, но дори да дойдат, няма как да влязат. Порталът и къщата се охраняват. Освен това Съмърсет винаги ще бъде до теб. Вярно, че е кльощав и грозен дядка, обаче е много смел — с него ще бъдеш в безопасност. Друго не мога да ти предложа — добави и се изправи.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се. Нали живея тук. Пийбоди, тръгваме.

— Ето чантата й — Пийбоди посочи сака, в който беше сложила най-необходимите дрехи и вещи на малката. — Никси, ако съм забравила нещо, кажи на Съмърсет и той ще ми се обади да го донеса.

Преди да излезе, Ив се обърна — момиченцето седеше на пода между двамата мъже и пак притискаше лице до котарака, сякаш търсеше утеха.

Щом се озова навън, изпъна рамене, все едно сваляше от гърба си тежък товар.

— Божичко! — изпъшка.

— Не мога да си представя какво става в главата на това дете — промълви Пийбоди.

— Уви, аз мога. Чувства се самотна, изплашена е и скърби, не знае какво се случва. И е заобиколена от непознати. — Все едно описваше себе си в миналото; повдигна й се, но бързо се овладя. — Свържи се с отдела по електроника, провери докъде са стигнали. — Докато колата минаваше през портала, по видеотелефона, вграден в таблото, тя се свърза с доктор Шарлот Майра:

— Извинявай, че те безпокоя толкова рано.

— Няма нищо. Отдавна съм станала. — На екрана Ив видя, че психиатърката подсушава с хавлиена кърпа гарвановочерната си коса. По лицето й блестяха капчици от пот или от вода. — Всяка сутрин правя йогистки упражнения. Какво се е случило?

— Убийци са проникнали в къщата на семейство, заклали са всички, с изключение на деветгодишно момиченце. По погрешка е убито друго дете, което тази вечер е останало да нощува при приятелката си. Момиченцето е било свидетел на престъплението. Сега е у нас.

— Моля? У вас ли?

— По-късно ще ти съобщя подробностите. Отивам да известя родителите на убитото момиче.

— Не ти завиждам.

— Предполагам, че програмата ти за деня е запълнена, но по-късно непременно трябва отново да разпитам детето. Ще ми е необходим психодоктор… извинявай.

— Няма нищо.

— Необходим ми е психиатър, който има опит с деца и познава полицейската процедура.

— В колко часа да бъда у вас?

— Благодаря — с облекчение промълви Ив. — Предпочитам да работя с теб, но ако ти е невъзможно, препоръчай ми някого…

— Ще намеря време.

Ив погледна часовника си, опита се да прецени в колко часа да насрочи срещата.

— Какво ще кажеш да се видим в дванайсет на обяд? Дотогава ми е абсолютно невъзможно.

— В дванайсет. — Майра си записа нещо в бележника. — Какво е състоянието на малката?

— Не е пострадала.

— Питам за душевното й състояние.

— Ами… сравнително добро… предвид обстоятелствата.

— В състояние ли е да общува нормално?

— Да. Необходимо ми е твоето заключение, за да го представя на отдела за закрила на децата. Ще ми трябват още куп документи, за да преодолея бюрократичните пречки. Засега пребиваването на момиченцето у нас е незаконно, защото действах през главата на представителката на социалните служби. Трябва да уведомя шефа й, и то бързо.

— Гледай си работата. Ще се видим в дванайсет.

— Момчетата от отдела по електроника вече са на местопрестъплението — каза Пийбоди, след като Ив приключи разговора. — Правят оглед на алармената система, проверяват информацията от видеотелефоните. Компютрите ще пренесат в управлението и там ще се занимават с тях.

— Добре. Знаем ли кои са най-близките родственици на жертвите?

— Родителите на Грант Суишър са разведени. Местонахождението на баща му е неизвестно. Майка му се е омъжила за трети път и живее на Вегас II. Работи като крупие в едно казино. Родителите на Кийли Суишър са починали, когато тя е била шестгодишна. Живяла е в приемни семейства, образованието си е завършила в държавни учебни заведения.

„Прекрасно детство, няма що“ — помисли си Ив.

— След като уведомим семейство Дайсън, искам да се свържеш с майката на Грант Суишър, за да разберем дали не е попечителка на детето. Знаеш ли названието на юридическата фирма, в която е работил?

— „Суишър енд Рангъл“. Намира се на Шейсет и първо авеню.

— Близо е до хотел „Палас“. Първо ще се срещнем с Дайсънови. После, ако остане време, отново ще отидем на местопрестъплението.

 

 

Предстоеше й мъчително изживяване, но тя знаеше какво да прави. Уви, прекалено често й се налагаше да разбива живота на най-близките на жертвите. Рурк беше изпълнил обещанието си, в хотела вече я очакваха. Не й се наложи да спори с портиера, да се обяснява надълго и нашироко със служителите на рецепцията и охраната на хотела.

Понякога препятствията и скандалите й липсваха.

Учтив служител ги посрещна, съобщи им номера на стаята на семейство Дайсън, изпрати ги до асансьора.

— Нямат друго дете, освен убитото момиченце, така ли?

— Не. Дайсън също е адвокат, специалист по корпоративно право. Жена му е педиатър. Живеят на две пресечки от Суишърови. Дъщерите им са били в един клас.

— Явно не си си губила времето — отбеляза Ив, докато асансьорът се изкачваше към четирийсет и втория етаж.

— Вие бяхте заета с детето. Ние, обикновените детективи, правим каквото можем.

Ив забеляза как партньорката й смени позата си и потрепери от болка. „Още не се е възстановила напълно — помисли си. — Не трябваше да се връща на работа поне още няколко дни.“ Предпочете обаче да не повдига въпроса.

— Щом толкова знаеш, какво е финансовото състояние на семейство Суишър?

— Още не съм го проучила. Ние, детективите, не сме чудотворци.

— Мързелана! — Ив слезе от асансьора, тръгна към стая 4215. Насили се да не мисли, да „изключи“ чувствата си. Нямаше полза от размекване и сантименталност.

Позвъни, вдигна значката си пред шпионката. Зачака.

Вратата отвори привлекателен мъж, загърнат с луксозна хотелска хавлия. Тъмнокестенявата му коса беше щръкнала, той се усмихваше замечтано като човек, който току-що е правил секс.

— Какво обичате, полицай?

— Лейтенант Далас. Вие ли сте Матю Дайсън?

— Да. Извинете, току-що се събудихме. — Той вдигна ръка, за да скрие прозявката си. — Колко е часът?

— Около седем. Господин Дайсън…

— Какво е станало? Да не е избухнал пожар в хотела?

— Може ли да влезем и да поговорим с вас и съпругата ви?

— Джени още не е станала. — Постепенно раздразнението измести замечтаното му изражение. — Какво обичате?

— Разрешете ни да влезем, господин Дайсън.

— Добре, добре. Не разбирам какво е толкова спешно, че събуждате хората по никое време. — Той влезе обратно, направи им знак да затворят вратата.

Наели бяха апартамент, обстановката беше романтична, навсякъде имаше цветя и свещи, пред камината стояха удобни кресла. В сребърната кофичка на масата имаше бутилка шампанско. На канапето беше захвърлен дантелен сутиен.

— Ще повикате ли жена ви, господин Дайсън?

Кафявите му очи гневно проблеснаха:

— Казах ви — още не е станала! Имаме годишнина от сватбата… всъщност годишнината беше вчера, снощи я отпразнувахме. Съпругата ми е лекарка, често работи извънредно. Не всеки ден й се случва да поспи до късно. Затова кажете какво, по дяволите, искате.

— Съжалявам, но се налага да говорим с двама ви.

— Ако нещо не е наред с регистрацията ни в хотела…

— Мат? — Някаква жена открехна вратата на спалнята. Беше по халат, изглеждаше, сякаш току-що се е събудила; прокара прости през късите си руси къдрици и се усмихна: — О, помислих, че си поръчал закуска. Чух гласове и…

— Госпожо Дайсън, аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Това е партньорката ми детектив Пийбоди.

— Полиция ли? — Усмивката на жената помръкна, тя се приближи до съпруга си, хвана го под ръка. — Снощи не вдигахме толкова шум, че да ни арестуват…

— Рано тази сутрин в дома на семейство Суишър се е случил инцидент — прекъсна я Ив.

— У Кийли и Грант ли? — Мат Дайсън се вцепени. — Какъв инцидент? Всичко наред ли е? Лини! Пострадала ли е Лини?

Ив знаеше, че трябва да им го съобщи без увъртания, бързо. Като удар в лицето.

— Много съжалявам, но дъщеря ви е мъртва.

Джени пребледня, очите й се изцъклиха, но съпругът й пламна от гняв:

— Това е нелепо! Глупава шега! Веднага излезте от тук! Вън!

— Лини? Лини? — Джени заклати глава. — Не е вярно. Не може да е вярно. Кийли и Грант я обичат като собствена дъщеря. Няма да допуснат нещо да й се случи. Ще се обадя на Кийли.

— Госпожа Суишър е мъртва — безизразно каза Ив. — През нощта неизвестни лица са проникнали в къщата им и са убили съпрузите Суишър, сина им Койл, прислужницата и вашата дъщеричка. По една случайност Никси се е спасила и сега се намира на сигурно място.

— Имате грешка! — прошепна Мат и затрепери. Джени го хвана за рамото.

— Не… невъзможно е. Къщата им е с охранителна система. Много добра охранителна система.

— Престъпниците някак са я обезвредили. Разследваме случая. Приемете съболезнованията ми за загубата ви. Искрено съжалявам.

— Не! Не моето момиченце! — изстена Мат Дайсън, залитна и се вкопчи в жена си. — Не нашето момиченце!

— Тя е малко дете — прошепна Джени. Машинално се поклащаше, очите й, пълни с мъка, не се откъсваха от Ив. — Кой ще убие едно невинно дете?

— Скоро ще разбера. Пийбоди!

Партньорката й пристъпи към Джени:

— Елате да седнем. Искате ли да пийнете нещо? Вода, чай…

— Не! Не! — Жената се отпусна на канапето, дръпна съпруга си до себе си. — Сигурни ли сте, че е била Лини? Може би…

— Идентифицирахме я. Няма грешка. Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент, но трябва да ви задам няколко въпроса. Близки ли бяхте със семейство Суишър?

— Ние… Божичко, мъртви ли са? — Лицето й стана пепелявосиво. — Всички ли?

— Приятели ли бяхте?

— Те… с тях сме… бяхме като роднини. Често изпращам при Кийли мои пациенти… аз съм педиатър… момичетата са като сестри, ние… Мат! — Тя прегърна съпруга си, отново започна да се поклаща, непрекъснато повтаряше името му.

— Сещате ли се за някого, който им има зъб?

— Не. Не. Не.

— Споделяли ли са с вас, че са обезпокоени от нещо? Че някой ги заплашва.

— Не. Не мога да мисля… в главата ми всичко е объркано… Господи, детето ми!

— Знаете ли дали са имали връзки с други партньори?

— Не разбирам накъде биете… О! — Тя затвори очи, притисна се до мъжа си, който, облегнал глава на рамото й, неутешимо ридаеше. — Не, изключено. Бракът им беше солиден. Обичаха се. Децата им… Койл… О, господи! Никси.

— Тя е в безопасност.

— Как? Как се е отървала?

— Отишла в кухнята да си вземе нещо за пиене. Затова не е била в леглото, когато са дошли убийците. Мисля, че не са я видели.

— Не е била в леглото — тихо повтори Джени. — Но Лини е била! Милото ми дете е било там! — Сълзи потекоха по страните й. — Не разбирам. Трябва да… Къде е Лини?

— В отдела по съдебна медицина. Ще уредя да я видите, когато пожелаете.

— Трябва да разбера, трябва, но не мога. — Тя облегна глава на рамото на съпруга си. — Оставете ни сами.

Ив извади от джоба си картичка, остави я на масичката:

— Обадете се, когато решите, че сте готови.

С Пийбоди оставиха на скръбта им двамата сломени родители, качиха се на асансьора. Мълчаха, докато кабината слизаше към фоайето.

 

 

Чакалнята на адвокатската кантора беше изискано помещение с обособени кътове. Единият беше „детски“ — мини компютърът, най-новите видеоигри и множеството ярко оцветени играчки бяха предназначени за деца от различни възрасти. За родителите бяха осигурени удобни кресла в пастелни цветове, предлагаше се богат избор от видеофилми за отглеждане на децата, спорт, мода и готварство.

Посрещна ги млада жена с приветлива усмивка и проницателни очи. Косата й беше на червеникави и златисти кичури с различна дължина — Ив си каза, че вероятно прическата е според последния писък на модата.

— Нямате уговорен час, но обикновено ченгетата идват без предупреждение — отбеляза тя, въпреки че двете посетителки не се бяха легитимирали. — Какво обичате?

— Искаме да се срещнем с господин Рангъл. — Ив извади значката си и я показа, за да спази формалностите.

— Дейв още не е дошъл. Загазил ли е?

— Кога го очаквате?

— Всеки момент. Дейв е ранобудник. Винаги идва по-рано. Работното ни време започва в девет. — Тя посочи часовника на стената. — Дотогава има почти един час.

— Изглежда, и вие сте ранобудна.

Младата жена широко се усмихна:

— Предпочитам да съм тук по-рано, когато още няма никого. Така се работи по-спокойно.

— Каква е вашата длъжност?

— Секретарка съм на Дейв. Имам юридическа подготовка, но нямам право да практикувам като адвокат. Защо го търсите?

— Ще го изчакаме. Трябва да поговорим с него.

— Както желаете. Първият му клиент ще дойде в… девет и половина. — Тя се обърна към компютъра на бюрото си, посочи екрана. Ив забеляза, че ноктите на младата жена са лакирани на златисти и червени ивици в тон с кичурите й. — Но както вече ви казах, и той като мен предпочита да идва по-рано, за да организира деня си. Всеки момент ще бъде тук.

— Добре. — Ив направи знак на партньорката си да седне на едно кресло и се облегна на бюрото на секретарката: — А вие как се казвате?

— Сейд Тъли.

— Имаш набито око, Сейд. Веднага разбра, че сме ченгета.

— Майка ми е сержант в полицията.

— Така ли? Къде?

— В Трентън. Дядо ми също е ченге. И баща му е бил полицай. Само аз изневерих на традицията… Сериозно ви питам, Дейв загазил ли е?

— Не, доколкото ми е известно. Кой още работи в кантората?

— Помощничката на Дейв ще дойде в десет. Каза, че първо ще се отбие при лекаря. Служителката, която приема посетителите, обикновено идва в девет без петнайсет. Предполагам, че Грант Суишър, съдружникът на Дейв, ще бъде тук много скоро. В момента няма асистентка, затова помагам и на него. Разбира се, имаме дроид за чиновническата работа, но днес още не съм го активирала. Студентът по право ще дойде след лекциите. Е, щом ще чакате, да ви предложа ли кафе?

— С удоволствие ще изпия една чаша. Тоест… и партньорката ми ще пие — поправи се Ив. — Благодаря.

— Няма защо. — Сейд стана, приближи се до автоготвача. — Как го пиете?

— За мен — черно, за партньорката ми с много захар и сметана. — Докато говореше, Ив се разхождаше из чакалнята, оглеждаше се. Реши, че обстановката й допада. Беше много по-приветлива, отколкото в повечето юридически фирми. Играчките и картините с градски пейзажи придаваха уют. — Откога майка ти е в полицията?

— Скоро ще станат осемнайсет години. Много си харесва работата, само понякога я мрази.

— Да, чувството ми е познато.

Входната врата се отвори, Ив се обърна.

В приемната влезе строен чернокож мъж с моден червеникавокафяв костюм с много тесни ревери и вратовръзка на крещящи райета. Носеше грамадна чаша с кафе, отхапваше от голям сандвич. Тъй като устата му беше пълна, само кимна на Ив и Пийбоди, намигна на Сейд. Преглътна и избърбори:

— Добро утро на всички.

— Дамите са от полицията, Дейв. Настояват да говорят с теб.

— Да. Разбира се. Искате ли да отидем в кабинета ми?

— Да. Сейд, ела и ти.

— Аз ли? — Младата жена примигна, изведнъж погледът й се промени. Надушила беше, че се е случило нещо много неприятно. „Може да е нарушила традицията — помисли си Ив, — но в жилите й тече кръв на ченге.“ — Нещо е станало. С Грант ли?

Ив реши, че няма смисъл да влизат в кабинета.

— Пийбоди, застани до вратата и не пускай никого — нареди.

— Слушам, лейтенант.

— Много ми е неприятно, че ще го научите от мен, но Грант Суишър е мъртъв. Съпругата и синът му също са били убити снощи.

Дейв изпусна чашата, кафето се изля върху елегантния мокет.

— Какво? Как?

— Катастрофа… — промълви Сейд. — При катастрофа ли са загинали?

— Не. Били са убити заедно с домашната помощничка и момиченце на име Лини Дайсън.

— Лини! Господи! Ами Никси? — Сейд заобиколи бюрото, вкопчи се в рамото на Ив. — Къде е Никси?

— Тя не е пострадала.

— Божичко! — избърбори Дейв, олюлявайки се, пристъпи до канапето, седна и се прекръсти. — Мили боже! Какво се е случило?

— В момента тече разследване. Откога работите със Суишър?

— Ами… Вече пет години сме заедно, от две сме съдружници.

— Първо да приключим с формалностите. Ще ми кажете ли къде сте били миналата нощ между дванайсет и три часа?

— Мамка му! Мамка му! Бях си вкъщи. Прибрах се малко след полунощ.

— Сам ли бяхте?

— Не, с приятелка, която пренощува у дома. Ще ви кажа името й. Бяхме… „заети“ докъм два часа. Тя си тръгна към осем сутринта. — Той извърна към Ив черните си очи, изпълнени с болка и покруса. — Грант не беше само мой съдружник…

Сейд седна до него, хвана ръката му:

— Както каза лейтенантът, въпросът е задължителен, Дейв. Знаеш го. Никой не те подозира, че си виновен за смъртта на Грант или семейството му. — Обърна се към Ив и добави: — Аз си бях вкъщи. Имам съквартирантка, но снощи тя не си беше у дома. Говорих по видеотелефона с приятелка, която има неприятности с гаджето си — разговорът продължи след полунощ, може да проверите.

— Благодаря за помощта. Няма как, налага се да ми съобщите името на вашата гостенка, господин Рангъл. Сейд, преди малко каза, че Грант Суишър в момента нямал помощничка. Какво се е случило с предишната му асистентка?

— Миналия месец роди. Възнамеряваше скоро да се върне на работа, затова се редувахме да я заместваме. Обаче преди няколко дни ни съобщи, че е решила да си остане вкъщи и да си гледа детето. Знам защо питате, но ви уверявам, че не е имало никакъв скандал между нея и Грант. Майчице, трябва да й кажа какво е станало!

— Дай ми името й, както имената и на другите служители във фирмата. Такава е процедурата — добави Ив. — А сега искам двамата да помислите и да ми кажете дали познавате някого, който е имал зъб на Суишър или на близките му. Господин Рангъл?

— Няма какво да мисля. Не познавам такъв човек.

— Не бъдете толкова категоричен. Например може да не е угодил на някой клиент, който да е искал да му отмъсти.

— Честен кръст, не ми хрумва за никого, който да извърши подобно нещо. Казахте, че и момчето е… Боже мой! — Той се просълзи. — Често играех софтбол с Койл. Хлапето беше лудо по бейзбола.

— Знаете ли дали Суишър е изневерявал на жена си?

— Хей! — възкликна Сейд — Давам ви 99.90 процента гаранция, че нито Грант, нито жена му са имали извънбрачна връзка. Разбираха се прекрасно, обичаха се, бяха щастливи. Държаха на семейството, защото преди да се оженят, поради една или друга причина не бяха живели с родителите си. И много се стараеха всичко да бъде съвършено. — Тя въздъхна и добави: — Когато работиш с някого дълго време, познаваш и кътните му зъби. Пък и тези неща се усещат. Грант обичаше жена си.

— Добре. Искам достъп до кабинета му, файловете, списъка на клиентите му. Интересуват ме и стенограмите на делата, които е водил.

— Не я принуждавай да иска съдебна заповед, Дейв — тихо каза Сейд. — Ако Грант беше на наше място, щеше да окаже пълно съдействие.

Той кимна.

— Лейтенант, казахте, че Никси е жива и здрава. Така ли е наистина?

— Да. Не е пострадала и сега е на сигурно място.

— Но Лини… — Дейв прокара длан по страната си. — Съобщихте ли на Дайсънови?

— Да. Познавате ли ги?

— О, да. Да. Виждали сме се на празненства у Грант, ходил съм и във вилата им в Хамптънс. С Мат и Грант играехме голф няколко пъти месечно. Сейд, отмени всичките ни ангажименти за днес.

— Веднага. Не се притеснявай.

— Ще ви заведа в кабинета на Грант… извинете, май забравих името ви.

— Далас. Лейтенант Далас.

— Хрумна ми… те нямат близки роднини. Някой трябва да уреди… знаете какво. Кога ще бъде възможно?

— Ще ви уведомя.

 

 

Натовариха в багажника на служебната кола кашон, пълен с дискове и разпечатки на файлове. Ив беше взела настолния календар на Суишър, както и електронния му бележник.

Пийбоди се настани на предната седалка и промърмори:

— От всичко, което научихме, излиза, че двамата съпрузи са били щастливи и са се обичали, не са били финансово затруднени, имали са неколцина добри приятели, били са в отлични отношения с колегите и подчинените си, радвали са се на добра професионална реализация. Накратко, не са от хората, които очакваш да бъдат убити в леглата си.

— Не бързай. Предстои ни много работа, трябва да проникнем по-надълбоко. Много съпрузи на пръв поглед изглеждат щастливи дори в очите на приятели и колеги. Ала никой не подозира, че в действителност се мразят в червата.

— Хм, много оптимистично. — Пийбоди сви устни. — Май вие сте циничното ченге, а пък аз — наивното.

— Близо си до истината.