Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (23)

Двайсет и втора глава

„Определено представляваме странна компания!“ — помисли си Ив, която седеше като на тръни. Вместо да координира работата на екипа си и да планира важната операция, бе принудена да участва в разговора, да наблюдава реакциите на момиченцето и да играе ролята на домакиня.

Ричард и Елизабет бяха преживели убийство, скандал и какво ли още не, ала изпитанията сякаш бяха ги закалили. Тя наблюдаваше как заедно или поотделно разговаряха с Никси. Малката отговаряше учтиво и дори се поотпусна благодарение на Мейвис и на момченцето, с което бяха почти връстници.

„Да, странна групичка сме“ — отново си каза Ив, въпреки че ако се съдеше по оживения разговор, другите не споделяха мнението й.

Измъкна се за малко, за да провери докъде е стигнала Пийбоди в издирването на хора, закупили недвижимо имущество близо до дома на съдия Мос и къщата на Суишърови, и си помисли, че трябва да притежаваш много силен характер, за да изоставиш привичната си работа и да се върнеш към непривичната роля на любезна домакиня.

Елизабет Баристър я причака във фоайето:

— Никси е прекрасно дете.

— И е куражлия.

— Добре, че е смела, иначе няма да издържи, защото скръбта идва на приливи и отливи. Тъкмо си кажеш, че си я преодолял, отново те обхваща.

„Тази жена знае що е скръб“ — помисли си Ив и промълви:

— Постъпвате много благородно предвид… миналото.

Елизабет поклати глава, скришом погледна към дневната.

— С Ричард допуснахме много грешки. Прекалено много. Приехме, че смъртта на дъщеря ни е наказание за греховете ни.

— Виновникът беше сенатор Деблас.

— От твоя гледна точка — кимна Елизабет. — Ала тя беше наша дъщеря и плати за грешките ни. С Кевин съдбата ни даде втори шанс. Той осмисли живота ни. — Лицето й засия, като изрече името на момчето. — Ако Никси пожелае, нашият дом е отворен за нея. Вярвам, че ще й помогнем да преодолее травмата, и то с помощта на Кевин. Двамата с него вече се сприятелиха. Чух я да му разказва за помещението за забавления, което било „върхът на сладоледа“. Удобно ли е за малко да отидем там?

— Разбира се. Ще ви заведа.

Ив си спомняше Кевин като кльощаво хлапе с парцаливи дрехи, неотлъчно следвано от измършавял котарак. Сега беше понапълнял, израснал бе с няколко сантиметра, от печалното му изражение нямаше и следа. Усмихваше се широко и притискаше до гърдите се Галахад.

— Истински дебелак е — подхвърли, — едва го нося.

— Ами… — Тя се престори, че не забелязва гневния поглед на котарака, който рано или късно щеше да си отмъсти, задето го бяха нарекли „дебелак“. — Пусни го, ако ти тежи.

— А, не, харесва ми. И аз имам котарак — казва се Доупи. Скоро ми купиха и кученце, което кръстих Буч. Ходя на училище и ям като кон.

Елизабет се засмя:

— Вярно е.

— Ако имах кон… — Малкият дяволито погледна осиновителката си, а Ив си помисли, че хлапето добре си знае интереса. — Ако имах кон, щях да го яздя като каубой.

— Не бързай толкова, господинчо. Да видим как ще се справиш с Буч. Обичаш ли конете, Никси?

— Веднъж в парка погалих кон, който беше впрегнат във файтон. Беше много кротък.

Щом влезе в залата за развлечения, Кевин сякаш се озова в самия рай; възторжено извика, пусна на пода Галахад и се втурна към най-близкия игрален автомат.

Елизабет се обърна към Ив:

— Остави ги на мен. Волю-неволю станах специалистка по електронните игри.

Ив облекчено въздъхна и побърза да отиде в кабинета си. Като видя, че Уебстър се е облегнал на рамото на Пийбоди, изръмжа:

— Остави на мира партньорката ми!

Той се изправи, но за да не излезе, че се е стреснал от забележката й, заяви:

— И без това след малко трябва да се свържа с шефовете, за да им докладвам.

— Гледай да не се задържаш около нас. Откри ли нещо, Пийбоди?

— Изглежда, пак улучихте в десетката. Три месеца след като съдът е решил бракоразводното дело в полза на Даян Къркендал, някаква компания, наречена „Трайангъл Груп“, е купила триетажна сграда близо до жилището на Мос. Сумата е била значителна, но са я платили в брой. Странното е, че са държали сградата празна и са я дали под наем едва шест седмици след смъртта на Мос. Проучих наемателите, но явно не са замесени. От началото на март 2054 година „Трайангъл Груп“ са собственици и на двуетажна къща на две преки от болницата, в която е работила Джейнин Бренеган. Интересното е, че там наемателите се сменят точно на всеки шест месеца. Нищо чудно да открием там членове на „Касандра“ или „Думсдей“.

— Къркендал, Клинтън, Айзънбери. „Трайангъл Груп“^[1]. Много хитро. Ще докажем, че те стоят зад фирмата.

— Трудна работа, лейтенант — отбеляза Пийбоди.

Ив прекоси кабинета, върна се. Знаеше, че Уебстър е почтен човек, но все пак той беше от „Вътрешни разследвания“ и сигурно щеше да докладва, че хората от екипа й работят извънредно. А големите клечки побесняваха, когато някой си позволеше да работи допълнително без съответното разрешение.

Обаче имаше начини да бъде заобиколен правилникът.

— Дежурството ти приключи — обърна се към партньорката си. — Също и на хората от екипа. Регистрирайте края на работното време.

— Ама още не сме…

— Казах — приключихме за днес! Не ме интересува какво правиш у дома и в свободното си време, детектив. — Докато говореше, тя неискрено се усмихна на Уебстър. — А ти, Уебстър, ако искаш да свършиш нещо полезно, бягай да рапортуваш на шефовете си. Направи така, че през следващите четирийсет и осем часа да не ми дишат във врата.

— Добре. Дай нареждания на партньорката си. Внезапно и необяснимо оглушах.

— Пийбоди, прехвърли информацията в служебния си компютър и отиди в управлението.

— Няма ли да проверим кой живее в тези сгради?

— Ще го отложим за утре. Налага се да имаме поне шест часа принудителен престой. Екипът вече ще работи в управлението — така ще избегнем въпросите на „Вътрешни разследвания“, които умират да разберат с какво се занимаваме тук. Съвещанието започва в седем сутринта — запази зала. Предай на хората от екипа да отидат в службата или тази нощ да работят у дома. — Тя вече си представяше как ще проведе операцията, постепенно в съзнанието й се оформяше стратегията. — Търсете сгради или къщи, купени от същата фирма или друга с подобно название. Или пък от хора, които са живели в сградата до болницата. Веднъж доберем ли се до базата им, ще обмислим тактиката и ще ги нападнем.

— Тук ли ще работите, лейтенант?

— Ще се занимавам със същото издирване. С теб непрекъснато ще поддържаме връзка. Попаднем ли на важно разкритие, ще дойда в управлението. Запомни ли всичко?

— Разбира се.

— Тогава изведи от дома ми всички ченгета.

Тя тръгна към вратата, но Уебстър се обади:

— Един момент, Далас. На никого не влиза в работата какво правя и аз през свободното си време. Ако случайно намеря копия от данните, до които се е добрала детектив Пийбоди, ще се позабавлявам и може би ще стигна до желания резултат по-бързо от двете ви.

— Пийбоди, съгласна ли си да се състезаваш с човек от „Вътрешни разследвания“?

— Когато имам конкуренция, работя по-добре.

— Точно това се иска от теб. Разбий го! — заяви Ив и излезе.

„Нещата се подреждат идеално — помисли си. — Щом ни оставят на спокойствие, с Рурк най-сетне ще размотаем кълбото. В тази къща все е останал някой цивилен, който да се занимава с двете деца, за да не ми пречат да работя.“

Отби се в компютърната лаборатория, където Бакстър и Трухарт очакваха нареждания.

— Проверете кои са били предишните собственици на сградите — каза им. — Може би по някаква линия са свързани с престъпниците — да речем, че са служили заедно в армията, или са техни родственици. Разберете къде са сега. Може пък някой да пропее. Приберете се у дома и използвайте личните си компютри. Официално не сте на работа.

В коридора я пресрещна Съмърсет:

— Лейтенант, не е редно да зарязвате гостите.

— Заври си отзад лекцията по етикеция. Предай на Рурк, че го чакам в неговия кабинет. Действай!

Фактът, че беше поставила иконома на мястото му, я изпълни със задоволство. Затвори се в кабинета на Рурк и нареди на компютъра да се включи.

Изчакайте гласовото идентифициране.

Потвърдена парола „скъпа Ив“. Включвам се.

— Божичко, ако някой чуе идиотската парола, ще ме спука от подигравки! — възкликна тя. — Този Рурк сякаш не знае, че къщата е пренаселена от ченгета! Компютър, искам пълна информация за „Трайангъл Груп“.

Работя… „Трайангъл груп“ е компания за сделки с недвижимо имущество, подразделение на корпорацията „Файв бай“.

— Къде се намира седалището й?

Работя… Адресът на централата на „Трайангъл груп“ е Пенсилвания авеню 1600 във Вашингтон.

— Покажи картата на Вашингтон. Маркирай посочения адрес.

Работя… На посочения адрес се намира Белият дом.

— Много благодаря за сведението. Тази информация е известна дори на мен. Искам всички данни за корпорацията „Файв Бай“.

Тя се облегна назад, докато чакаше компютърът да изпълни задачата. Рурк влезе:

— Викала си ме. Трябва ли ти помощ?

— Къркендал е купил къщи близо до домовете на две от жертвите. Сградите са хубави, представляват добра инвестиция. Изглежда, че още не ги е продал. Имотите са купени от компанията „Трайангъл Груп“, подразделение на корпорацията „Файв Бай“.

— Това с триъгълника го разбирам. — Той се приближи, накара я да стане от стола му. — Логично е — убийците са трима. Но какво означава „Файв Бай“^[2]? Може би, че групата е от петима души.

— Пет по пет, Рурк. Размърдай си мозъка.

— Пет по пет прави двайсет и пет.

— Не се съмнявам, че знаеш таблицата за умножение. Само че тази фраза е заета от жаргона на военните.

— Хвана ме натясно. Нямам представа какво означава.

— Ще ти кажа. „Всичко е на пет“ означава, че всичко е наред.

— Аха. — Той погледна монитора. — Виж ти, седалището на компанията било в Белия дом! Страхотни мегаломани са тези типове! А офисите на корпорацията очевидно са в Пентагона, в сградата на Обединените нации и… в Бъкингамския дворец. Колкото и да е голяма манията им за величие, не са преуспели бизнесмени. Никога не съм чувал за такава компания. Хм, да видим какво ще излезе.

— Ще поработиш ли вместо мен? Трябва да рапортувам на командира. Дано още малко ме оставят на мира.

— Добре, но те моля след това да се отбиеш при гостите. Мейвис заяви, че ще те замества — един Бог знае какво ще й щукне.

Ив проведе разговора, провери докъде е стигнал Фийни, който тъкмо приключваше, и едва тогава се зае с ролята на домакиня.

Завари в гостната само възрастните.

— Всичко е наред — побърза да я успокои Елизабет. — На децата им е толкова хубаво, че реших да останем още малко.

— Добре. Радвам се.

— Не се чувствай длъжна да ни правиш компания — обади се Майра. — Очевидно си много заета. И сами можем да се забавляваме.

— Сто на сто ще ви бъде по-весело без мен — избърбори Ив.

 

 

Никси и Кевин спряха да си починат. Малката си мислеше, че е хубаво да има някой, с когото да си играе, въпреки че този някой е момче. Родителите му изглеждаха симпатични. Майка му даже поигра с тях на „Междузвездни войни“ и за малко не победи.

Все пак Никси се радваше, че Елизабет отиде в гостната. Човек не можеше да говори за всичко пред възрастните. Искаше й се да разпита Кевин за това-онова.

— Защо говориш различно от вашите? — беше първият й въпрос.

— Говоря като всички хора.

— Вашите имат особен акцент. Защо не говориш като тях?

— Може би защото невинаги са били мои родители. Обаче вече са ми истински майка и баща.

— Какво, осиновиха ли те?

— Да. Тогава си направихме купон. Все едно имах рожден ден. Купиха ми голяма шоколадова торта.

— Сигурно е било хубаво — промълви Никси, ала стомахът й се сви. — Някой убил ли е истинските ти майка и татко?

— Другата ми майка — поправи я той. — Сегашната ми майка е истинската.

— Добре де, другата ти майка. Някой уби ли я?

— Нее! — Кевин се наведе и помилва Галахад. — Случваше се да изчезне по няколко дни и да ме остави без храна. Леле, ако знаеш как огладнявах! Понякога беше мила, друг път ме биеше и викаше: „Ще те смажа, малък лайнар!“ — Усмихна се, но изражението му бе някак неприятно. — Такава беше физиономията й, когато ме биеше. Сегашната ми майка никога не ме бие, баща ми също. От време на време изглеждат ето така. — Свъси вежди и се помъчи да изглежда строг. — Обаче се случва много рядко. Освен това не ме изоставят и вече не гладувам като преди.

— Къде те намериха?

— Взеха ме от едно място, на което изпращат децата без родители. Дават ти храна, има и игри, само че на мен не ми харесваше. Извадих късмет, че останах там много малко. Новите родители ме взеха и сега живеем във Вирджиния в голяма къща… Е, не е голяма колкото тази, но е много хубава. Имам си моя стая, позволиха ми да взема и Доупи.

Никси прокара език по устните си:

— И мен ли ще заведат във Вирджиния? — Знаеше, че има такъв щат и че главният град се нарича Ричмонд, защото в часовете по география бяха учили за всички щати и главните им градове. Ала за нея нямаше по-хубав град от Ню Йорк. Само тук се чувстваше като у дома.

— Не знам. — Кевин наклони глава и любопитно я изгледа. — Не живееш ли в тази къща?

— Никъде не живея. Едни хора влязоха в нашата къща и убиха мама и татко.

— Сериозно? — Той се облещи. — Защо?

— Защото баща ми беше добър, а те — лоши. Така каза Далас.

— Кофти късмет. — Малчуганът я помилва, както беше погалил Галахад. — Изплаши ли се?

— А ти как мислиш? — сопна се Никси, ала той не се разсърди, а продължи да я гледа със съчувствие.

— Аз така щях да се шубелисам, че щях да спра да дишам — промълви.

Гневът й премина, тя кимна:

— Наистина много се изплаших. Убиха ги, обаче аз оцелях и сега трябва да остана тук, за да не ме намерят лошите хора. Далас ще ги залови и ще ги тикне в шибания затвор.

Кевин притисна длан до устните си, крадешком погледна към вратата и прошепна:

— Не бива да казваш „шибан“. Мама се сърди, когато ме чуе да говоря лоши думи.

— Тя не е моя майка — с треперещо гласче изрече Никси, а в очите й проблеснаха сълзи.

Малчуганът я прегърна през раменете:

— Не плачи. Ако искаш, ще стане майка и на теб.

— Искам си моята майка!

— Нали каза, че е умряла?

Никси облегна глава на свитите си колене:

— Не ми позволяват да се върна вкъщи, нито да ходя на училище. И въобще не знам къде е Вирджиния…

— Само да знаеш колко е хубаво! Имаме голям двор и кученце. Понякога то пишка на пода. Много е смешно.

Тя въздъхна:

— Ще попитам Далас дали трябва да замина за Вирджиния. — Избърса сълзите си, изправи се и се приближи до домашния скенер: — Къде е Далас?

Далас е в кабинета на Рурк.

— Ще ти дам нещо, ама да го пазиш като очите си. — Никси внимателно откачи проследяващото устройство, прикрепено към блузата й, закачи го на ревера на Кевин. — Чрез това апаратче Съмърсет разбира къде се намирам. Сега искам да говоря само с Далас и с никого друг, затова трябва да останеш тук и да играеш на автоматите, докато се върна.

— Добре. После ще ти покажа на картата къде се намира Вирджиния.

Съмърсет беше я развел из къщата и тя горе-долу се ориентираше. Взе асансьора, за да не мине покрай гостната, изтича по коридора и се качи по стълбището.

Съблазняваше се да избяга. Само че къде да отиде? Страхуваше се да остане сама. Койл й беше разказвал, че в градове като Сайдуок децата, които никой не иска, спят в кашони и просят за храна.

Не искаше да спи в кашон, обаче не беше честно да я изпращат във Вирджиния, и то без да я попитат дали иска да замине.

На пръсти мина край една врата, спря и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук, затова тя се осмели да надникне вътре. Помещението се оказа кабинетът на Далас, но нея я нямаше.

Никси пристъпи до следващата врата.

— Пипнахме ги долните мръсници! Погледни списъка на живущите в сградата, намираща се на две преки от паркинга, на който е била убита Бренеган!

Никси позна гласа на Далас. Беше някак особен — като на по-големите момчета в училище, когато заговорничеха да набият някого.

— Две имена са познати псевдоними на членове на „Касандра“. Единият наемател се е занимавал с пластична хирургия и вече не е между живите. Обзалагам се, че той е променил външността на Къркендал и Клинтън. Другият излежава присъда в затвор на друга планета. Трябва да го разпитам, но знаеш колко мразя междупланетните пътувания.

— Ако извадя късмет и открия главната им квартира, ще се разминеш с пътуването. Само не ме юркай, лейтенант.

— Добре де.

— И престани да се разхождаш, че ме изнервяш. Остави ме да поработя половин час, отиди да тормозиш другиго.

— Изпратих хората си по домовете им. Само ти си ми под ръка.

— И това ако не е късмет, здраве му кажи.

Нещо избръмча, Ив грозно изруга. Никси си каза, че ако само бе си помислила такива думи, щяха да я накажат да не излиза от къщи цял месец.

— Далас слуша!

— Съобщение от диспечера за лейтенант Ив Далас. Обезвредено е заключващото полицейско устройство на входната врата на семейство Суишър.

— Проклети хлапета!

— На местопроизшествието е изпратена патрулна кола. Потвърдете, че сте уведомена за инцидента.

— Потвърждавам. Патрулиращите да чакат пред къщата. За всеки случай да носят предпазни жилетки. Ще бъда там след десет минути.

— Прието. Заключващото устройство трябва да бъде подменено. Край.

— Не виждам защо трябва да отиваш, щом изпращат патрулна кола — промърмори Рурк.

— Днес хванах няколко хлапета, които се мъчеха да влязат в къщата. Трябваше да им дам да се разберат, но имах по-спешна работа. Ако са вътре, искам да поправя грешката си. Ако ли пък са наблизо, ще ги пипна и ще им отровя живота.

— Идвам с теб.

— Не се занасяй, Рурк! И сама ще се справя с нахалниците. — Тя замълча, после примирено въздъхна: — Добре, добре, няма да рискувам. Ще взема Бакстър. Ти си необходим тук. Пийбоди всеки момент ще бъде в управлението. Поддържай връзка с нея.

— Сложи си предпазната жилетка.

— О, боже. — Никси чу глух звук, сякаш някой изрита бюрото. — Добре, мамче.

— По-късно, когато ти я сваля, сигурно няма да ме наричаш така.

— Ха-ха, много смешно. И така, трябват ми двайсет минути, за да отида и да се върна, и още десет — за да ступам келешите. След половин час ще бъда при теб.

Никси с все сили хукна по коридора, сърцето й биеше до пръсване. Тичешком слезе по стълбището, намери асансьор и нареди на компютъра да я заведе в библиотеката на приземния етаж.

Там имаше странична врата, през която се излизаше на паркинга, а Никси знаеше коя е колата на Далас.

 

 

Ив настигна Бакстър, който тъкмо си тръгваше:

— Искам да ме придружиш. Някой е прецакал заключващото устройство на къщата на Суишърови. Следобедът прогоних от там цяла шайка хлапета. Сигурно са се върнали. Трухарт, вземи колата. След като с партньора ти напляскаме гамените, ще го кача на такси. — Подхвърли на Бакстър предпазна жилетка и добави: — Сложи я. Не бива да рискуваме.

Той понечи да свали сакото си.

— Ако обичаш, преоблечи се другаде! Не държа да видя онова, което наричаш „мъжествената ти гръд“. — Тя извади от джоба си малко дистанционно устройство, набра някакъв код.

— Какво е това? — полюбопитства колегата й.

Ив започна да губи търпение:

— Устройство за дистанционно управление на колата. Използвам го, за да не губя време да я изкарвам от гаража.

— Брей! Хитро! Може ли да пробвам?

Тя пъхна апаратчето обратно в джоба си и се сопна:

— Бягай да си сложиш жилетката! Искам да се върна след половин час, за да продължа работата си. — На излизане мина край гостната и направи знак на Мейвис да излезе в коридора: — Виж какво, налага се да изляза за малко, а като се върна, ще бъда много заета. Можеш ли да забавляваш гостите?

— Това най-много го умея. Може ли преди вечерята да ги заведа при басейна? Имаш ли нещо против?

— Напротив, идеята е прекрасна. — Ив се опита да си представи как приятелката й подскача във водата заедно с Майра и Елизабет. — Обаче си сложи бански костюм, чуваш ли?

Никси, която вече беше навън, чу бръмченето на двигател, скри се зад едно дърво и затаи дъх. Видя как колата на Далас изскочи от гаража и спря пред къщата, чу изщракването на ключалките.

Знаеше, че не бива да го прави. Обаче толкова й се искаше да се върне вкъщи. Поне за малко. Да види дома си за последен път, преди да я изпратят някъде, преди да й намерят нови родители.

Отново погледна към къщата, после изтича до колата, пропълзя отзад и легна на постелката. Едва затвори вратата, чу как някой излезе от къщата. Затвори очи и си представи, че е невидима.

— Този път ти се е паднала жестока кола, Далас.

Никси позна гласа на Бакстър. Божичко, колко ли щяха да й се карат, ако я намереха!

— Не пипай нищо по таблото! — сряза го Ив. — Щом свършим с тази дивотия, искам да помогнеш на Пийбоди. Сигурна съм, че базата им се намира в Уест Сайд. Мамка му, може да е само на няколко преки от тук!

— Ще ги открием, не бери грижа. Защо привидно ни освободи? Заради копоя от „Вътрешни разследвания“ ли?

— Уебстър няма да ни създава проблеми, но шефовете мразят, когато някой работи извънредно, без да го съгласува с тях. Освен това в момента съм в немилост — покрай този случай две ченгета загинаха, други бяха ранени, пъхаме си носовете в дела, разследвани от колеги, едно от които е приключено и предполагаемият извършител лежи в затвора. Големите клечки смятат, че работя прекалено бавно. Не искам да им давам повод да ме отстранят и друг да поеме разследването.

— Донякъде сама си го изпроси, като приюти детето в собствения си дом.

— Знам.

— Постъпи правилно, Далас, в интерес на Никси. Вярно, че трябваше да бъде под охрана, но повече й бяха необходими спокойствие и утеха.

— Необходимо й е и още нещо — да заловя убийците на близките й, обаче ми е много трудно, защото непрекъснато ме занимават с глупости. Затова ще работим извънредно, а Уебстър ще се погрижи началството да не ни безпокои… Ето я патрулката. Да побързаме, че имаме много работа. — Ив слезе от колата, приближи се до двамата униформени: — Влизахте ли в къщата?

— Не, лейтенант. Беше ни наредено да чакаме отвън. Ей онзи прозорец на втория етаж светеше. — Единият полицай кимна към къщата. — Като спряхме отпред, светлината угасна. Никой не е излизал.

— Проверихте ли задния вход?

— Беше ни наредено да стоим тук.

— Божичко, и двамата ли сте толкова безмозъчни? Хлапетата сигурно са избягали. Бакстър, мини отзад, аз ще вляза през парадния вход. А вие двамата стойте тук и се помъчете да изглеждате като ченгета.

Тя се изкачи по стълбите, приближи се до вратата, разгледа заключващото устройство и бравата — бяха счупени. „Работа на малките вандали“ — помисли си, ала изведнъж я обзе лошо предчувствие. Извади оръжието си и с ритник отвори вратата.

Насочи го наляво, надясно, обратно в центъра. Изкомандва домашния компютър да включи осветлението и се ослуша.

На пода във фоайето бяха разхвърляни бутилки от долнопробни алкохолни напитки, пликчета от соев чипс, остатъци от храна за вкъщи — още едно доказателство, че хулиганите са проникнали в къщата и са си устроили купон.

Нещо изскърца на горния етаж, тя прекоси фоайето и тръгна към стълбището.

Никси не чуваше нищо, затова се осмели да надникне през задното стъкло на колата. Видя двамата полицаи и прехапа устни — идваше й да заплаче с глас. Нямаше да я пуснат да влезе. Дори да опиташе да се шмугне през открехнатата врата, щяха да я видят.

Внезапно проблеснаха светкавици, полицаите политнаха назад и се строполиха на тротоара. Двама души, целите в черно, изтичаха от отсрещната страна на улицата и светкавично се вмъкнаха в къщата.

Сенките!

Никси искаше да изкрещи колкото й глас държи, ала от гърлото й не излезе нито звук; тя се просна на постелката в задната част на колата. Сенките щяха да убият Далас и Бакстър също както бяха убили родителите й, Инга и Койл. Щяха да им прережат гърлата, а тя не можеше да им помогне.

Изведнъж си спомни миниатюрния видеотелефон, който беше й дал Рурк, с треперещи пръсти го извади от джоба си. С всичка сила натисна бутона, изпълзя от колата и през плач заповтаря:

— Помощ! Помощ! Ела веднага! Лошите са тук. Ще убият Далас! Побързай!

После изтича в дома си.

 

 

Рурк доволно потри ръце — нямаше нищо по-приятно от това да надхитриш врага. Беше въпрос на време да стигне до сърцевината. „В калта винаги остават следи“ — помисли си. Следите го отведоха от „Трайангъл Груп“ до „Файв бай Файв“ и до друга корпорация, назована „Юнифайд Екшън“, управлявана от Клариса Брансън, която бе сред лидерите на „Касандра“.

Ив беше заловила побърканата терористка, която искаше да убие двама им и за капак да взриви Статуята на свободата. Клариса и Уилям Хенсън, човекът, който беше я обучил. И двамата бяха мъртви. Обаче…

Той нареди на компютъра да търси недвижими имущества в Ню Йорк, закупени от Клариса Брансън, Уилям Хенсън или на името на двамата.

Погледна часовника — Ив вече беше в къщата на Суишърови. Реши да не й разваля удоволствието, което, въпреки твърденията й, тя несъмнено щеше да изпита, като напляска тайфа глупави хлапета.

— А, пипнах ли ви! — възкликна и се втренчи в монитора. — Брансън Уилямс е купил жилище на Седемдесет и трета улица в Уест Сайд. Както обикновено моето ченге имаше право. Май все пак ще й прекъсна забавата.

— Рурк! — Съмърсет, който по принцип беше олицетворение на учтивостта и спокойствието, се втурна в кабинета, без да почука. — Никси е изчезнала!

— Бъди по-конкретен.

— Няма я тук. Свалила проследяващото устройство и го закачила на ризата на момчето. Казала му, че отива да говори с Далас, и го оставила в помещението с игралните автомати. Домашният скенер я търси навсякъде — няма я в къщата.

— Успокой се. Няма как да мине през портала. Най-вероятно е в… — Той изведнъж си спомни, че Ив е излязла с колата. — Да му се не види!!! — Обърна се към видеотелефона на бюрото, в същия момент устройството в джоба му избръмча. Извади го, чу гласчето на Никси. — Съмърсет, повикай подкрепления! — кресна и набра шифъра, с който се отваряше тайно чекмедже. — Свържи се с Пийбоди и другите, кажи им какво става!

— Ще им се обадя, докато пътуваме към къщата на Суишърови. Ще те придружа. Детето беше поверено на мен.

Вместо да спори, Рурк провери оръжието, което беше извадил, подхвърли го на Съмърсет, взе друго, втурна се към асансьора и подвикна:

— Ако ще идваш, побързай!