Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (22)

Двайсет и първа глава

Ив намръщено огледа компютърната лаборатория на Рурк. Няколко машини работеха, на мониторите се редуваха думи, кодове и загадъчни символи, които приличаха на йероглифи. Компютъризирани гласове монотонно изричаха непонятни заключения, задаваха въпроси.

Фийни, както винаги с измачкан костюм, и Макнаб, издокаран с одежди в крещящи цветове, се придвижваха напред-назад на столовете на колелца и като по чудо избягваха сблъсъка помежду си и с компютрите; приличаха на деца, увлечени в много странна игра.

За Ив усещането беше, сякаш се е озовала в друга вселена.

— Здрасти! — Фийни вдигна ръка за поздрав, после посочи иконките на монитор, вграден в конзолата. — Занимавам се с нещо важно.

— Добре. Предполагам, че не играеш на „Суперполицай 2200“.

— Хей! — обади се Макнаб. — Познаваш ли тази игра?

— Не! — отсече Ив. За нищо на света нямаше да признае пред младока, че няколко пъти е играла на „Суперполицай“, но само за да изпробва компютърните си умения. — Открихте ли нещо?

— Провеждаме диагностика на охранителната система на Суишърови, която, между другото, е много качествена.

— Вече знаем, че са я блокирали чрез дистанционно устройство. Както и резервната система и автоматичните аларми.

— Въпросът е как са го направили. С това се занимаваме в момента. Преминаваме от код към код, от сигнал към сигнал и ако имаме късмет, ще получим представа за вида на блокиращото устройство.

Ив кимна:

— Все отнякъде са се снабдили с него. Може да са сменили конфигурацията и да са направили някакви подобрения, но не са произвели сами устройството.

— Именно. Сега погледни този монитор. Работим върху охранителните камери на паркинга на болницата, където е била убита Джейнин Бренеган, и на апартамента, в който е била удушена Карин Дъбери. Обезвредени са или със същото устройство, или с друго, но със същата конфигурация. Когато пипнем гадовете, това доказателство ще ги закопае.

— Имате ли възможност да поемете още една задача?

— Давай.

— Искам да повредите комуникатора ми, но повредата да е малка, и то такава, че човек като мен, който не разбира от електроника, да не я забележи.

— Аха, ясно. Залагаш капан.

— След като подготвим операцията, искам престъпниците да подслушват разговорите ми. За по-правдоподобно връзката може да прекъсва от време на време, все едно защитното устройство се включва и изключва. Случва се, нали?

— Да, но тогава прозвучава предупредителен сигнал.

— Всеизвестно е, че полицията работи с почти първобитна техника. Доказателство е проклетият ми компютър.

— Пак ти прави на инат? — обади се Макнаб.

— Засега се държи нормално. Напоследък не се е случвало да видя на екрана кадри от чуждестранен порнофилм, вместо файла, който съм поискала.

Фийни протегна ръка:

— Дай комуникатора. Ще си поиграем с него. Носиш ли резервния?

— Да. — Тя извади от джоба си устройствата. — Повредете само единия. Можете ли да направите така, че входящият сигнал да продължи да е закодиран и онези да чуват само откъслеци от разговорите ми?

— Бъди спокойна, ще те уредим.

 

 

В къщата имаше достатъчно стаи, за да бъде разквартируван цял батальон. Ив знаеше, че е рисковано да прикрепи Уебстър към Бакстър, ала не искаше човекът от „Вътрешни разследвания“ да слухти около нея. „Щом иска да наблюдава — помисли си, — нека гледа Бакстър и Трухарт.“ Преди да намери Пийбоди, тя се затвори в спалнята си и се свърза с Надин.

— Услуга за услуга — каза без предисловия. — Искам да ме изкараш героиня пред зрителите. Снощи се случи нещо…

— Говориш за въздушното ти представление ли? — прекъсна я репортерката и се засмя. — Имаме невероятни кадри — купихме любителския филм на турист от Токио. Тази сутрин ги излъчихме два пъти.

— Страхотно.

— Неприятности с шефовете ли имаш? Досега не ти е пукало, дори да те мъмрят.

— Този път е сериозно. Насъскаха срещу мен „Вътрешни разследвания“, а това със сигурност ще попречи на работата ми. Трухарт беше с мен и макар че се постарах да го оневиня, също може да отнесе наказание. Препоръчаха ми да направя така, че медиите да разгласят как смелото ченге преследва убийци на деца и полицаи, рискува живота си, за да ги залови и да защити вселената.

— Боже, знам как мразиш да те възхваляват. — Надин наклони глава. — Но това не е лъжа, нито преувеличение, нали? Наистина си преследвала лошите.

— Да, обаче подобни изпълнения се отразяват отрицателно на събирателния образ на полицията.

— И шефовете ще те жертват, ако се наложи.

— Не мен, а Трухарт. Аз ще получа мъмрене, може би порицание, което ще бъде вписано в досието ми, но ако има изкупителна жертва, това ще бъде Трухарт. Чувствам се виновна, задето го въвлякох в тази история и изложих на риск не само кариерата, ами и живота му.

— Искаш да представя нещата така, че шефовете да ти позволят да продължиш разследването и да не изпържат задника на онзи сладур.

— Да. В замяна…

— Не, не ми казвай. — Надин се отдръпна назад, вдигна ръце. — Защото ще откажа и това ще ме убие.

— Виж, не искам от теб невъзможното.

— Очевидно не си гледала сутрешния ми репортаж, посветен на желязната лейтенант Далас и младия предан полицай Трухарт, които са рискували живота си при преследването на жестоките убийци на деца и две ченгета. Убийци, които не се колебаят да стрелят с лазерни оръжия, без да ги е грижа за живота на невинни мъже, жени и деца, които са жители или гости на прекрасния ни град. И така нататък.

— Прекрасно. Длъжница съм ти.

— Не, квит сме. Получи се страхотен материал, вижда се как от камионетката откриват стрелба. Повечето конкурентни телевизии също те хвалят, но са използвали случилото се да подчертаят развихрянето на градския тероризъм и защо не сме в безопасност на улицата и в домовете си.

— Хм, уместен въпрос. Може би защото обществото ни е скапано.

— Разрешаваш ли да те цитирам? Не, по-добре говорителка да коментира казаното от теб. Става ли?

Ив се позамисли и отвърна:

— Предлагам ти да кажеш пред камера следното: „Когато се свързах с лейтенант Далас, тя заяви, че ще работи неуморно, за да залови виновниците за смъртта на двама полицаи, на Грант, Кийли и Койл Суишър, на Инга Снуд и на Лини Дайсън. Цитирам: Ние служим на тях, служим на Ню Йорк. Служим на Никси Суишър, защото не е достатъчно, че е оцеляла. Заслужава убийците на най-близките й хора да бъдат изправени пред съда и ние ще й го дадем.“

— Супер. Записах го. Преди малко казах, че не ми дължиш нищо. Ще очерня убийците не като услуга към теб, а заради Престън и Найт. Утре са погребенията и на двамата.

— Ще се видим там. — Ив се поколеба и добави: — Анонимен източник от Централното полицейско управление потвърди, че отвличането и убийството на Мередит Нюман е свързано със случая на проникване в дома на едно семейство и избиването на петима души, включително две деца. Мередит Нюман, служителка от отдела за закрила на децата, бе похитена на… ти ще допълниш останалото.

— Разрешаваш ли да съобщя, че на Нюман е било възложено да се грижи за деветгодишната Никси Суишър, единствената оцеляла от клането в къщата в Уест Сайд?

— Да. Кажи още, че ако се съди по многобройните изгаряния по тялото на социалната работничка, тя е била изтезавана, преди гърлото й да бъде прерязано като на хората в дома на Суишър. Трупът на Мередит Нюман е бил открит на алеята зад един ресторант…

— Това вече съм го съобщила.

— Кажи го пак. Повтори подробностите — открили са я захвърлена на една задна уличка. Била е гола, покрита с изгаряния от електрически ток, гърлото й е било прерязано. Секунди преди намирането на трупа свидетели са видели от уличката да излиза черна камионетка „Блек Стар“ с подправен регистрационен номер ААД-4613. Лейтенант Ив Далас, която разследва този случай, и помощникът й, полицай Трой Трухарт, при напускане на местопроизшествието са забелязали същата камионетка.

— И са започнали да я преследват — добави Надин. — Престъпниците са се опитали да се отърват от преследвачите и са открили стрелба с лазерно оръжие, при което са застрашили живота на много граждани. Хм, добре се получи. Благодаря. Колко са свидетелите?

Ив предпочете да премълчи, че има само една свидетелка и тя е видяла само задните светлини на камионетката.

— Не е важно. Държа още да съобщиш, че когато си се свързала с лейтенант Далас, тя нито е отрекла, нито е потвърдила информацията от анонимния източник.

— Ще бъде прекрасно, ако ми дадеш интервю.

— Засега ти дадох предостатъчно. Ще отложим интервюто за по-късно.

Ив тръгна обратно към кабинета си, но реши за малко да се отбие при Рурк. Почука, отвори вратата и потрепери.

Кабинетът му беше претъпкан с хора. По-точно с холограмни изображения. Каро, секретарката на Рурк, седеше с ръце на скута. Двама мъже с елегантни, но строги костюми, и три жени с подобно облекло разглеждаха холограмата на някакъв мащабен строителен обект, най-забележителното в който бяха реката и прозрачната кула, опасани от ескалатори.

— Извинете. — Ив понечи да излезе, но Рурк вдигна ръка:

— Дами и господа, запознайте се със съпругата ми.

Петимата се обърнаха към нея. Тя забеляза преценяващите погледи на жените и присмехулните им изражения. Реакцията им беше разбираема. Трудно беше да се възприеме, че жената с груби протрити обувки, зле подстригана къса коса и препасан кобур, е съпруга на зашеметяващо красивия и елегантен Рурк, от когото се излъчваше усещане за могъщество и власт.

— Вече приключваме, скъпа — каза той, обърна се към събеседниците си и добави: — Ако имате други въпроси, обърнете се към Каро и тя ще ми ги предаде. Искам до двайсет и четири часа промените да бъдат обсъдени и заложени в договора. Благодаря ви. Каро, остани за момент, ако обичаш.

Холограмните изображения на бизнес партньорите изчезнаха. Секретарката се изправи:

— Лейтенант Далас, радвам се да ви видя.

— Аз също — отвърна Ив и с неудоволствие си помисли, че от нея се очаква да размени любезности с най-близката сътрудничка на съпруга си. — Ъъъ… как е Рива?

— Много добре, благодаря. Отново е в Ню Йорк.

— Ами… чудесно. Предай й много поздрави от мен.

Каро се обърна към Рурк:

— В единайсет имаш съвещание с инженерите по проекта. Отложих срещата ти с Хайсър, в един часа той ще се свърже с теб по видеотелефона. В два предстои да се срещнеш с Ейва Маккой и сътрудниците й. После си свободен чак до пет часа. Съвещанието с представителите на „Фич Комюникейшънс“ е насрочено за девет вечерта, но ще се проведе чрез холограмното устройство.

— Благодаря, Каро. Ако възникне нещо спешно, знаеш къде да ме намериш.

Тя кимна, каза довиждане на Ив, после и нейното изображение изчезна.

— Кои бяха баровците? — попита Ив.

— Архитекти. Още правя известни промени в нов проект, който ще е продължение на курорта „Олимп“.

— Шестима архитекта за един проект!

— Работата по изготвянето е много сложна и включва построяването на сгради, озеленяване, вътрешна архитектура… Защо ли ти обяснявам? Знам, че изобщо не те интересува.

Тя се почувства неловко и промърмори:

— Не разбирам от подробностите, но това не означава, че не проявявам интерес към работата ти. Смятам, че като твоя съпруга трябва да те подкрепям във всяко начинание.

Рурк се засмя:

— Какво искаш от мен?

Раздразнението измести чувството й за вина:

— Само изпълнявам съпружеския си дълг. Това не означава, че искам услуга.

— Така е, скъпа. — Той се облегна на бюрото. — Знам обаче, че дойде да поискаш нещо. Не искам да чувстваш угризения, нито да се притесняваш, че пренебрегвам работата си, за да ти помогна. Никой не може да ме принуди да го сторя против волята си.

— Какво ще кажеш да ми предоставиш някоя от твоите сгради в центъра?

— Коя предпочиташ?

Този път тя се засмя:

— Фукльо! Има ли някоя, която е необитаема и достатъчно малка, че за двайсет и четири часа да монтираме охранителна система и подслушващи устройства?

— Ще измислим нещо. Там ще заложиш капана, нали? Защо искаш да бъде в центъра на града?

— Защото тяхната база е в другия край на Ню Йорк. И защото искам да бъдем колкото е възможно по-далеч от детето и същевременно да сме в града. Трябва ми малка сграда, в която да разположа дванайсетима от моя екип, и да има достатъчно място да се скрият снайперистите и техническия персонал. Намерението ми е постройката да изглежда като тайна квартира, на прозорците и вратите ще бъдат монтирани полицейски заключващи устройства. Най-важното е да „запечатим“ всички изходи, когато плъховете попаднат в капана.

— До следобед ще ти предоставя възможност да избираш между няколко сгради. Достатъчно бързо ли е?

— Да, благодаря. И още нещо. Спомена, че днес ще дойдат Ричард и Елизабет.

— Да, в четири. Аз ще се срещна с тях.

— Изкушавам се да не присъствам, но няма да е редно, след като ти натрапих малката. Предполагам, погрижил си се за безопасността им.

— Разбира се.

— Ще поканя Мейвис.

— Моля?

— Никси й е голяма почитателка. Само да я беше видял как засия, като разбра, че познавам Мейвис. Докато се усетя, й обещах, да я запозная с любимата й певица. Хрумна ми още нещо. Майра и без това трябва да присъства, за да прецени реакцията на Никси към евентуалните й приемни родители. Ако дойде и Мейвис, ще изглежда, все едно сме поканили гости.

Комуникационната система забръмча, светлинни индикатори сигнализираха постъпването на нова информация. Ив се запита как съпругът й издържа честите прекъсвания на работата му. Даваше си сметка, че и самата тя често му додява и го натоварва допълнително.

— В действителния свят на добро и зло, „добрите“ не канят гости, ако имат причини да вярват, че „лошите“ ще ги нападнат.

Рурк кимна:

— Тоест искаш онези, които наблюдават къщата ни, да си помислят, че малката не е тук.

— Ами… то е като да улучиш с един куршум два заека. Леонардо е в Париж или в Милано, или някъде там. — Тя махна в посоката, в която според нея се намираше Европа. — Ако днес поканя Мейвис, най-добре е тя да остане тук. За всеки случай.

— Знаеш поговорката: „С по-голяма компания е по-весело.“ С Мейвис наистина е весело, ала не и когато къщата ти е пълна с ченгета.

Чувството за вина отново я жегна.

— Ще се постарая да напуснат дома ни възможно по-скоро — промърмори.

— Надявам се да спазиш обещанието си. Между другото, преди съвещанието имах удоволствието да гледам по новините твоите каскади.

— Да, чух, че са излъчили репортаж по телевизията.

— Маневрите ти по земя и въздух бяха забележителни. Въпреки това имаш късмет, че не разби в някоя сграда новата си служебна кола.

— Не можех да си го позволя. Унищожа ли толкова бързо този автомобил, ако ще Пийбоди да предлага наляво и надясно извратени и вероятно незаконни сексуални услуги, шефовете ще ми отпуснат най-много скейтборд.

— Ако ми предложат извратен и вероятно незаконен секс, ще ти осигуря каквато кола пожелаеш.

— Само не го казвай на Пийбоди. И без това си пада по теб.

— Поласкан съм. Имах предвид теб. Обаче съм сигурен, че и с нея ще се споразумеем.

— Не искам партньорката ми толкова скоро пак да влезе в болницата. Доскоро. Ще се видим в четири.

 

 

Заедно с партньорката си Ив обиколи всяко местопрестъпление, което приписваше на Къркендал. Разгледа сградата, където навремето бяха живели съдия Мос, съпругата и синът му. Сега друго семейство обитаваше хубавата старинна къща.

„Мислят ли за трагедията, която се е разиграла тук? — помисли си. — Говорят ли за случилото се? А може би забавляват гостите със страховитата история.“

— Бакстър и Трухарт отново са разпитали съседите — напомни й Пийбоди. — Показали са им фотороботите на двамата братя и снимките от военните им досиета. Никой не ги е виждал. Пък и оттогава са изминали две години. Нямах големи надежди, но бяхме длъжни да опитаме…

— Къркендал не е убил жената на Мос. Може да се предположи, че го е интересувал само съдията. Или че я е оставил жива, за да страда. Само че за да заложи бомбата, е трябвало добре да познава навиците на семейството. Наблюдавал ги е. — Тя се обърна кръгом, огледа се. — Тук има много къщи, които човек може да купи или да вземе под наем, за да устрои наблюдателен пост. Може би тази задача е била поверена на Айзънбери, защото е по-умна и ловка. Може би е била сред свидетелите, които са били разпитани след взрива. Ще прегледаме рапортите, дано да се натъкнем на нещо, което тогава колегите са пропуснали.

С Пийбоди отново се качиха на колата и потеглиха към къщата на семейство Суишър. Тя продължи да разсъждава на глас:

— Покупката на недвижимо имущество в този квартал е добра инвестиция. Къркендал си пада по изгодните вложения. Например школата за бойни изкуства, която се ръководи от съдружника му Лу. Защо пък да не си купи къща?

— Тъкмо ще разнообрази инвестициите си — кимна Пийбоди.

— Да се хванем за това. Ще търсим къща или жилище, закупено след съдебния процес и преди взривяването на колата на съдията. Може да не ни отведе при Къркендал, но ще бъде доказателство. Когато пипнем мръсниците, ще се погрижа да не се изплъзнат от правосъдието… Мамка му! — Тя натисна педала за газта, когато наближиха къщата на Суишърови. — Погледни тези кретенчета!

Някакви тийнейджъри се опитваха да обезвредят полицейското устройство, заключващо входната врата. Момичето, което бяха оставили на пост — закръглена хубавица с прилепнал черен гащеризон и големи слънчеви очила, извика да предупреди приятелите си, скочи върху сребрист скейтборд и набързо изчезна.

Младежите се пръснаха като подплашени пилци — по един или по двама се качиха на скейтбордовете, плъзнаха се между храсталаците и се озоваха на уличното платно — изскърцаха спирачки, шофьорите занатискаха клаксоните.

Без да обръщат внимание на суматохата, хлапаците завиха по следващата пряка, като се смееха истерично.

— Няма ли да ги догоните? — попита Пийбоди. — Да ги смачкате като хлебарки… или нещо подобно.

— Не. Ако ги подгоня, най-вероятно някой от тях ще бъде смачкан от такси. Ненормалници! — Тя изскочи от колата, изтича до вратата да провери заключващото устройство. — Опитали са да блокират системата, но не са стигнали доникъде, иначе алармата щеше да се включи. Постави ново устройство, Пийбоди. Тъпанари с тъпанари! Какво бяха намислили? Да си устроят купон в къщата на мъртъвците ли? Защо не са на училище или в поправителен дом, където им е мястото?

— Събота.

— Какво?

— Днес е събота, лейтенант. Децата не учат в събота.

— А трябва — мрачно избърбори Ив. — Трябва да има училища, където по двайсет и четири часа в денонощието да държат такива изроди, дето нямат уважение към мъртвите. Ако са на свобода, все ще вършат бели.

— Нямаше да ви е толкова яд, ако бяхте ги настигнали и ги бяхте смачкали.

— Май имаш право — въздъхна Ив. — Следващия път няма да им се размине… И тук повторният разпит на съседите е бил безрезултатен. Обаче знаем, че Айзънбери е използвала помощничката в адвокатската кантора, за да се сближи със Суишърови. Знаем още, че убийците са минали по улицата и не са влезли в съседна сграда. Въпреки това ще проверим дали някой не е купил или наел къща наблизо.

„Последният обект“ беше паркингът на Общинската болница.

— На тази жертва не са прерязали гърлото — промърмори Ив. — В рапорта е отбелязано наличието на множество прободни рани. Жената е опитала да се съпротивлява, но нападателят си е играел с нея — пробождал я е ту тук, ту там. Казах „нападател“, но мисля, че това убийство е извършено от Айзънбери. В досието й е отбелязано, че тя използва разнообразни методи. „Специалността“ на Клинтън е с голи ръце да удушава жертвите си. Къркендал е дал възможност и на брат си да се прояви. Но другите убийства са негово дело. Извършени са хладнокръвно и бързо. Само че и съучастниците му са били окървавени. Доверието към другарите ти нараства, ако и те бъдат окървавени заедно с теб.

— Не им е било трудно. — Пийбоди намръщено огледа паркинга и високата болнична сграда. — Или са проникнали в компютъра на здравния център и са научили графика на Бренеган, или са се навъртали наоколо, за да я следят. Може би са използвали и двата подхода. Разбрали са, че най-удобният момент е, когато лекарката е дежурна до късно вечерта. Тя тръгва към колата си, срещу нея се задава жена — няма основание за тревога. Двете си кимат или Айзънбери я спира и я моли да я упъти… примерно как да стигне до хирургическото отделение. Бренеган се обръща да посочи, убийцата изважда нож. Намушква жертвата, лекарката се опитва да отбие ударите или да избяга, следва ново пробождане. Някои рани са били много леки, почти драскотини. Накрая убийцата довършва Бренеган и преспокойно се отдалечава.

„Точно така се е случило“ — помисли си Ив.

— Къркендал и Клинтън са наблюдавали убийството — промълви. — Били са наблизо или съучастницата им е носела видеокамера. Обзалагам се, че в леговището им ще намерим видеозаписи на всички убийства. Разучават ги и правят разбор както бейзболистите разучават записите на всеки мач. Търсят слабости и начини да ги избегнат.

— Изверги с болен мозък! Господи, лейтенант, наближава три часът!

— Какво от това?

— В три трябва да вземем Мейвис.

— Добре де… Имам някакво предчувствие. — Ив се загледа в мястото, на което преди години бяха намерили трупа на Джейнин Бренеган. — Знам, че сме близо до тях. Спукана им е работата, ако успеем да ги вкараме в капана. Те са умни и изобретателни, същевременно са уязвими, защото не се отказват, докато не свършат започнатото. Предпочитат да се провалят, отколкото да не приключат мисията.

— Трудно е да спреш и да започнеш нещо друго.

— Така е. Да отидем да вземем Мейвис.

 

 

Ив беше ходила на концерти на Мейвис. Виждала бе как почитателите на певицата се редят на опашка пред гримьорната й, за да вземат автограф от нея. Но не беше си представяла, че едно деветгодишно момиченце ще онемее, като зърне приятелката й.

„Всъщност всеки нормален човек би онемял“ — помисли си с ирония. Днес косата на Мейвис беше на стотици златисти и зелени къдрички, които обрамчваха лицето й. Очите й също бяха златисти, миглите й бяха в зелено. Носеше дълго тъмнолилаво палто, което захвърли още щом влезе в къщата. Рокличката й с дължина до чатала беше на спираловидни лилави и златисти шарки. Гривни, опасващи коленете и глезените й, подчертаваха зеления й чорапогащник. В прозрачните токчета на златистите й обувки се виждаха цветни спирали.

Беше в доста напреднала бременност и коремът й повдигаше кокетната рокличка.

Многобройните й гривни задрънчаха като камбанки, когато с танцови стъпки се приближи към онемялата Никси и жизнерадостно възкликна:

— Здрасти! Аз съм Мейвис.

Момиченцето само кимна, все едно беше кукла на конци.

— Далас казва, че харесваш песните ми.

Малката отново кимна, а певицата широко се усмихна:

— Хей, да не си глътна езика, миличка? — Бръкна в някакъв джоб, скрит сред гънките на роклята й, извади диск и го подаде на момиченцето. — Това е запис на новия ми клип „Луда съм по теб“. Ще бъде на пазара чак следващия месец.

— Подаряваш ли ми го?

— Разбира се. Искаш ли да го гледаш? Може ли с Никси да изгледаме диска, Далас?

— Добре.

— Жестоко! — възкликна момиченцето. — Абсолютен връх! Двете с Лини… — Млъкна, наведе глава. — Лини е най-добрата ми приятелка, с нея непрекъснато гледаме клипове. Само че я…

— Знам — промълви Мейвис. — Съжалявам, че е станало така. Далас е моята най-добра приятелка. Адски ще ми бъде кофти, ако й се случи нещо лошо. Дълго ще ми бъде мъчно за нея. Обаче ако си мисля колко хубаво ни е било заедно, мъката сигурно ще намалее.

Никси кимна, после прошепна:

— Ще си имаш бебе. Може ли да го пипна?

— Естествено. Понякога се разхожда в корема ми. Леле, ако знаеш колко е приятно! — Мейвис хвана ръката на момиченцето. — Ще остане още малко вътре. В новия ми клип един художник рисува по корема ми. Като го видиш, направо ще се шашнеш. Бягай да пуснеш диска. Ще дойда, за да го гледаме заедно.

— Ей сега. — Никси се обърна към Ив: — Обеща да я доведеш тук и изпълни обещанието си. Много ти благодаря — добави и се втурна към дневната.

Ив сложи ръка на рамото на певицата:

— Задължена съм ти.

— Няма за какво. Горкичкото дете, приплаква ми се, като го гледам! — Зелените й мигли запърхаха. — Ще се радвам, ако поне за малко го накарам да забрави трагедията… Хей! Пак ме ритна! — Хвана ръката на Ив и я притисна към корема си.

— Не, не искам! Божичко! — Ив подскочи, когато нещо се опря до дланта й. Любопитството й обаче надделя и тя се загледа в корема на Мейвис, докато ритниците продължаваха. Беше някак… не можеше да опише усещането, но във всеки случай не беше неприятно, както очакваше. — Какво прави вътре, танцува ли?

— Плува, протяга се и се преобръща. Усеща колко съм щастлива и…

Ив рязко отдръпна ръка и я скри зад гърба си. Мейвис се засмя, нежно погали корема си и се обърна към стълбището:

— Здрасти, доктор Майра!

— Скъпа, би трябвало да ти направя комплимент, че сияеш, но ти винаги изглеждаш така. Затова ще ти кажа, че си олицетворение на добро здраве.

— Напоследък се чувствам ВВФ — във върховна форма.

— Не знаех, че вече си тук, Майра — промърмори Ив.

— Дойдох преди няколко минути. С Рурк си поговорихме в неговия кабинет. Каза да ти предам, че ще дойде след малко. Охраната съобщи, че госпожа Баристър, господин Деблас и синът им вече са минали през пропуска на портала.

— Ще позабавлявам Никси, докато дойдат — обяви Мейвис, окуражително потупа Ив по рамото и с танцови стъпки тръгна към дневната. — Пускай, Никс! — провикна се отдалеч; след миг се чу невероятна шумотевица, която в някои цивилизации може би минаваше за музика.

— Представлението започва — въздъхна Ив и тръгна към входната врата.