Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (21)

Двайсета глава

Рурк леко почука на открехнатата врата на дневната на Съмърсет. Икономът, който четеше книга, веднага я остави и понечи да се изправи. Знаеше, че се е случило нещо извънредно, иначе неговият работодател и дългогодишен приятел нямаше да го безпокои в „частните му покои“.

— Не, не ставай — промърмори Рурк. — Аз… имаш ли време да поговорим?

— Разбира се. — Съмърсет погледна монитора — Никси спеше в стаята си. — Тъкмо се канех да пийна бренди. Да налея ли и на теб?

— Да. Благодаря.

Икономът посегна към гарафата, но му направи впечатление, че Рурк не седна и че изглежда много разтревожен.

— Случило ли се е нещо неприятно? — попита.

— Не. Да. Всъщност не… — Рурк нервно се изсмя. — От няколко дни се каня да ти кажа нещо, но не знам как да започна.

Съмърсет му подаде чашата с бренди и подхвана с официален тон:

— Давам си сметка, че с лейтенант Далас имаме доста разногласия. Готов съм да…

— Господи, изобщо не става въпрос за това! Ако разговарям с теб всеки път, когато с Ив си кръстосате шпагите, сигурно ще идвам тук през пет минути. — Рурк се загледа в чашата си, повъртя се и реши да седне. Настъпи неловко мълчание. Той се покашля и колебливо подхвана: — Тези убийства… и нашата малка гостенка възкресиха спомени, които предпочитам да забравя. За баща ми… за юношеските ми години.

— Не можеш да избягаш от миналото. То често спохожда и мен.

— Мислиш за Марлена, нали? — промълви Рурк. Знаеше, че приятелят му не може да забрави красивата си дъщеря, която бе изтезавана, изнасилена и убита. — Казах на Никси, че постепенно болката намалява. Вярвам, че е така. Само че никога не изчезва напълно.

— А трябва ли?

— Не знам. Още скърбя за майка ми, въпреки че не си я спомням. Питам се колко ли време Никси ще страда за нейната майка.

— Никога няма да я забрави, но с течение на времето болката ще се притъпи и тя ще се съвземе.

— Загубила е повече, отколкото някога съм имал. Ужасно е, като си го помисля. Нямам представа как… Ти спаси живота ми! — възкликна внезапно. — Не, не ме прекъсвай, трябва да сваля това бреме от плещите си. Може би нямаше да умра след жестокия побой, който онзи ми нанесе, преди ти да ме намериш. Може би щях да оцелея физически. Но ти ме приюти и продължи да се грижиш за мен и след като се съвзех. Осигури ми дом, въпреки че не беше длъжен. Никой не ме искаше… а ти стана мой баща. Вечно ще съм ти благодарен.

— Дори да си ми бил задължен, отдавна си се отплатил.

— Грешиш. Никога няма да ти се отплатя напълно. Може би щях да оцелея след този побой, след следващия и по-следващия. Обаче нямаше да бъда човекът, който сега седи срещу теб. Това е дълг, който не се стремя да платя, а ти не държиш да получиш.

Съмърсет отпи от брендито си и промълви:

— Без теб нямаше да преживея смъртта на Марлена. И аз съм ти задължен не по-малко. Предлагам да приемем, че сме квит.

— Преди малко споменах, че нося тежко бреме — тихо каза Рурк. — Легна на плещите ми, откакто видях по стените кръвта на непознатите деца. Опитвах да се освободя от него, да направя необходимото, а мъката продължаваше да тегне. Но сега ми поолекна. — Допи брендито и се изправи. — Лека нощ.

— Лека нощ. — Съмърсет отиде в спалнята си, от едно чекмедже извади фотография, заснета толкова отдавна, сякаш беше изминал цял живот.

Марлена — красива и невинна, се усмихваше в обектива. Младият Рурк я прегръщаше през раменете, позата и изражението му издаваха младежка самоувереност.

„Някои деца можеш да спасиш — помисли си Съмърсет. — А на други не можеш да помогнеш.“

 

 

Ив се прибра у дома толкова късно, че единственото й желание беше да се добере до спалнята си и без да се съблече, да се просне на леглото. Измъчваше я нетърпимо главоболие, усещането бе, сякаш в тила й забиват нагорещени железа. За да избегне неизбежната лекция на Съмърсет, която щеше да й причини още по-силно главоболие, още щом с Трухарт влязоха във фоайето, тя побутна младежа към досадния иконом, тръгна към стълбището, обърна се и подхвърли:

— Гледай да му изчистиш униформата. И го сложи да си легне. Искам го утре в седем сутринта, и то свеж като краставичка.

— Дайте ми якето си, лейтенант.

Тя свали дрехата си и му я подхвърли. Може би проклетникът знаеше някакъв домакински трик за почистване на кожени дрехи, залети с вишнев сок.

Тръгна към спалнята, спря за малко и разтърка врата си, опитвайки да прогони болката, която вече обхващаше и раменете й. Рурк го нямаше — вероятно още работеше върху задачите, които му беше поставила. Нямаше сили да се отбие при него, искаше само да се просне на леглото и да се завие през глава.

Нещо зад нея се раздвижи, тя рязко се обърна, понечи да извади оръжието си, но навреме се въздържа.

— Да му се не види, Никси! Никога ли не спиш? Изкара ми ангелите!

— Чух, че се прибра — прошепна малката. Под очите й имате тъмни сенки — явно не спеше добре. — Вече хвана ли лошите?

— Още не. — Ив видя как личицето на малката помръкна. Не знаеше дали да въздъхне, или да заругае. — Обаче знам кои са.

Никси обнадеждено я погледна:

— Ще ми кажеш ли?

— Не ги познаваш. Обаче разбрах кои са и защо са го направили.

— Защо?

— Защото баща ти е бил добър човек, който е работил за доброто на другите. Именно затова лошите решили да причинят зло на него и на любимите му хора.

— Не разбирам…

„С тази руса косица и тъжните очи прилича на печален ангел“ — помисли си Ив и за пореден път се прокле заради неумението си да разговаря с малки деца.

— Няма как да го разбереш — промълви. — Никой не разбира защо някои хора решават да отнемат живота на събратята си, вместо да живеят като почтени граждани. Само че нещата са устроени така. Важното е да запомниш, че баща ти е бил добър човек, че семейството ти е било прекрасно, а хората, които им причиниха зло, са зверове. Знай, че когато ги заловя, ще ги тикна в шибания затвор, където ще останат до края на жалкия си живот. С друго не мога да те утеша.

— Скоро ли ще ги хванеш?

— Да, стига да ме оставиш да работя, а не да си дрънкам с теб в коридора.

Никси се поусмихна:

— Знам, че нарочно говориш така. Всъщност си много добра.

Ив пъхна ръце в джобовете на панталона си:

— Грешиш, малката. Аз съм най-злата жена на света.

— Не е вярно. Бакстър каза, че си твърда, упорита и понякога се държиш грубо, но то е, защото ти е мъчно за умрелите хора и се опитваш да отмъстиш за тях.

— Така ли? Брей, много знаел този Бакстър! Бягай обратно в леглото, детенце!

Никси тръгна към стаята си, но спря и се обърна:

— Мисля, че когато хванеш онези и ги тикнеш в шибания затвор, мама, татко, Койл, Инга и Лини ще се зарадват. Да, така си мисля.

— Тогава не ми пречи да работя, за да ги хвана по-бързо. — Изчака малката да влезе в стаята си, обърна се и тръгна да търси Рурк.

 

 

Както и очакваше, съпругът й работеше на незаконния компютър. Тя промърмори някакъв поздрав, бързо прекоси помещението, грабна от бюрото порцелановата чаша, жадно отпи от нея. Задави се, закашля и грозно изруга:

— Мамка му! Защо не каза, че не е кафе, а бренди?

— Ако беше ме попитала, щях да те предупредя. Изглеждаш ужасно, лейтенант. Глътка бренди може би ще ти помогне да се отпуснеш.

Ив поклати глава, програмира автоготвача да й приготви чаша силно черно кафе и едва тогава попита:

— Как върви работата?

— Този Къркендал или някой от съучастниците му е много опитен в прикриването на следите. Образно казано, издърпам ли някоя нишка, се натъквам на възелче, което води към други заплетени нишки. Ще размотая кълбото, обаче няма да стане бързо. Докато работех, ми хрумна нещо. Как ще реагира нашият човек, ако разбере, че банковите му сметки са замразени?

— За съжаление нямам нито едно солидно доказателство, че той е убиецът на Суишърови и на още седем души. Единствената улика е фоторобот, съставен по описанието на улична проститутка, който няма никаква прилика с Къркендал. Знам, че е виновен, но няма да получа разрешение за замразяване на сметките му само въз основа на заключение, продиктувано от интуицията ми.

— За мен не представлява проблем да изтегля парите от сметките му.

— Да ги откраднеш, така ли?

— Да речем, че ще ги прехвърля в друга сметка. Думата „откраднеш“ е толкова… приятна. Но знам, че терминът „прехвърляне в друга сметка“ повече ти допада.

Ив се замисли. Предложението му беше невероятно примамливо. Но и незаконно. За да спечели време, промърмори:

— Като се прибрах, за разнообразие не ме пресрещна скъпият ти Съмърсет, а Никси. Смятала, че близките й ще се зарадват, когато хвана убийците им и ги тикна в шибания затвор.

— Аха.

— Едно възпитано дете не бива да ругае. Може би й влияя отрицателно. Напляскай ме, ако трябва. Обаче… — Тя млъкна, като видя широката му усмивка, разбра причината и също се засмя. Притисна длан до устните си, за да заглуши звука, и промърмори: — Престани, иначе ще събудя цялата къща… — Посъвзе се и продължи: — Предложението ти е адски съблазнително. Мисля, че ако мръсникът остане без пари, така ще побеснее, че ще реши да ми отмъсти и тогава ще го заловя. Само че се страхувам да не би първо да очисти неколцина швейцарски банкери или адвокат от… как се казваше онзи остров… от Едем. Затова предлагам засега да се въздържим от този вариант.

— Хм, май имаш право.

— Не съм имала по-гаден ден. — Ив се излегна на креслото, протегна крака. — Чувствам, че напредвам, но се случват какви ли не гадости, които забавят работата ми. Днес беше върхът.

— Още някой ли е бил убит? Целият ти панталон е в кръв.

— Не е кръв, а сок от вишни. — Тя допи кафето си и заразказва за случилото се. — След като забелязах, че някаква черна камионетка ни следи, спрях пред един супермаркет и изпратих Трухарт за безалкохолни напитки. После…

— Чакай! — Рурк вдигна ръка. — Разбрала си, че те следят хора, отговорни за смъртта на най-малко дванайсет души, но си изпратила за напитки полицая, който те е придружавал.

Ив си помисли, че сигурно със същия леден поглед той смразява подчинените си, допуснали някаква грешка, с която са си навлекли гнева му, но се постара да изглежда невъзмутима.

— Исках да разбера какво ще предприемат — заяви.

— Надявала си се да те нападнат, затова си изпратила Трухарт в магазина, а?

— Не е точно така, но…

— Помолих те само за едно, Ив — да ми кажеш, когато решиш да играеш ролята на примамка.

— Нямах намерение… хрумна ми изведнъж… — Тя млъкна и затвори очи, защото болката пропълзя от тила към горната част на главата й. — Сега пък за капак ти ми се сърдиш. — Стана и неспокойно закрачи напред-назад. — Сърдиш се, защото не мога да ти се обаждам през пет минути и да те осведомявам какво правя. Нямам възможност да спра и да се запитам: „Хм, дали Рурк ще одобри това мое действие“ или „Да се свържа ли с Рурк и да го попитам дали е съгласен да направя това и това.“

— Не отблъсквай загрижеността ми, сякаш е досадна муха! — Той също се изправи. — Не смей да подценяваш тези престъпници! Нямаш представа какво ми струва да стоя тук и да не знам какво става с теб.

— Не говори…

Рурк не й позволи да довърши фразата, а продължи гневната си тирада:

— Знаеш ли какво ми струва всеки ден да потискам страха си за теб и да се старая да не ти се пречкам? Да се мъча да не мисля, че може би един ден или една нощ няма да се върнеш и ще ми съобщят, че си мъртва!

— Е, трябва да се примириш, щом си женен за полицайка.

— Не мога!

Погледът му не беше гневен, в прекрасните му сини очи се четяха само загриженост и безгранична обич. Изведнъж Ив се почувства виновна, задето му причинява толкова терзания.

Понечи да каже нещо, но той отново заговори:

— Молил ли съм те да се промениш, да смениш професията си? Оплаквал ли съм се, когато те вдигат от леглото посред нощ, когато се прибираш у дома, обгърната от миризмата на смърт?

— Не си. Ще съобщим по новините, че си много по-достоен от мен!

— Не ме иронизирай. Въпреки различията помежду ни имаме успешен брак. Но когато ми обещаеш нещо, държа да го изпълняваш.

Болката вече пулсираше зад челото й, усещането бе, все едно някой бърка с пръсти в очите й.

— Явно гадният ден още не е завършил — промърмори. — Имаш право. Не спазих обещанието. Не беше нарочно. Действах, без да мисля, и сгреших. Никси, трупа на алеята, смъртта на двамата ми колеги, децата, убити в съня им. Поддадох се на емоциите, макар да знам, че не бива. — Тя притисна длани до слепоочията си в отчаян опит да облекчи болката. — Струваше си да рискувам… поне така си мислех, ала се оказа, че съм сгрешила. Не си първият, който ми чете конско тази вечер. Уитни така ме наруга, че дълго ще ми държи влага.

Рурк безмълвно седна зад подковообразното бюро, натисна някакъв бутон. От малко чекмедже извади шишенце, изсипа в дланта си две малки сини таблетки, после взе от хладилника бутилка с вода.

— Изпий болкоуспокояващите. Не ми противоречи! — сопна се, когато тя понечи да заговори. — Струва ми се, че виждам как в главата ти удрят хиляди чукове.

— По-лошо е. Струва ми се, че изстискват мозъка ми. — Тя изпи таблетките, отново седна на креслото, с длани закри лицето си. — Сгафих! Сгафих ужасно. Ранени са ченгета и цивилни, унищожена е частна и общинска собственост. Трима заподозрени в убийство още са на свобода. Само защото действах необмислено.

— Ако можеше да предвидиш всичко, щеше да си Бог, не лейтенант. Облегни се назад, затвори очи, отпусне се за малко.

— Не ме глези. Не го заслужавам. Не го искам… Бяха толкова близо! Помислих, че се опитват да подслушват разговорите ми. Полицейската кола е със специални блокиращи устройства, но и те разполагат със скъпи уреди за проследяване. Реших да не искам подкрепление, за да не разберат, че съм ги забелязала.

— Изглежда логично.

— Да, изглежда. Мислех си, че ще избягат, щом разберат, че съм се обадила на диспечера. Затова спрях и изпратих Трухарт да купи безалкохолни напитки. Исках да видя как ще реагират. Камионетката мина край мен, обиколи съседните улици, а когато потеглих, отново се залепи за колата. Казах си: „Ще предприема изненадващ ход. Заобикалям ги, озовавам се зад тях, обаждам се за подкрепления и проследявам престъпниците, докато ги пипнем.“ Само че проклетата камионетка буквално летеше. Засякох скоростта им — движеха се близо с двеста километра в час. После започнаха да ме обстрелват с лазерни пушки и Бог знае какви други оръжия. Извадиха от строя две патрулни коли, няколко автомобила на цивилни граждани и един макси автобус, накрая се изплъзнаха.

— Опитала си да ги заловиш сама.

— Така реших. И сгреших. Единствената полза бе, че видях марката, модела и регистрационния номер на камионетката. Оказа се обаче, че номерът е на друго превозно средство от същата марка и модел. Хитър ход — да откраднат табелките на камионетка, която прилича на тяхната. Собственикът й не е криминално проявен, по време на уличната драма е бил вкъщи с жена си и е гледал телевизия. — Ив отпи глътка вода и добави: — И така, полицаи и цивилни са в болницата, унищожени са автомобили и патрулни коли, възможно е да бъдат заведени дела срещу полицията, престъпниците знаят, че вече мога да опиша превозното им средство.

— А Уитни хубавичко те е насолил.

— И още как.

— Мисля, че при подобни обстоятелства щеше да постъпи като теб.

— Не знам. Може би. Така или иначе решението ми беше погрешно. Кметът ще мъмри началника на полицията, началникът ще си го изкара на Уитни, а контрата ще остане в мен, защото съм на най-ниското стъпало в йерархията. Тръпки ме побиват, като си помисля как ще се развихрят медиите.

— Е, изритали са те отзад, какво пък толкова! Ако се случва от време на време, е полезно за изграждането на по-силен характер.

— Как не! Резултатът е само един — насинен задник. — Ив въздъхна. — Вече знам кой и кога е купил камионетка от тази марка и модел. Излиза, че много хора го харесват, защото списъкът е много дълъг. Не очаквам кой знае какво от тази следа. На мястото на престъпниците щях да купя превозното средство от магазин в друг град. Или да го открадна от паркинг извън Ню Йорк. Така няма да има документация, доказваща покупката.

— Обезкуражена си — промълви Рурк. Мразеше да вижда жена си в подобно състояние. — А не трябва.

— Не съм. Може би умората си казва думата. Извинявай заради отвратителното ми настроение. Пък и това главоболие…

— Гледай да се наспиш. На сутринта ще се чувстваш по-добре и готова за работа.

— Ти няма да си легнеш, нали?

— Напротив. — Той нареди на компютъра да съхрани информацията и да се изключи.

— Нямаш ли си твоя работа утре?

— Промених графика си. — Двамата излязоха, Рурк задейства заключващите механизми. — Разговарях с Ричард и Бет. Утре ще дойдат да се запознаят с Никси.

— Утре ли? Помолих те да действаш експедитивно, но не очаквах, че ще стане толкова бързо.

— Оказа се, че те планирали да вземат друго дете и току-що били подали молба. А Ричард ми каза, че Бет се надявала този път да им се падне момиче. Според двамата моето обаждане е нещо като поличба. — Докато вървяха към спалнята, той прегърна Ив, с „магическите“ си пръсти разтърка врата й и болката, притъпена от хапчетата, още повече намаля. — Съдбата е капризна и понякога е безчувствена мръсница, нали? Случва се обаче капризите й да доведат до нещо добро. Ако тяхната дъщеря не бе убита, те нямаше да осиновят дете. Ако моя приятелка не беше имала същата зла участ, нямаше да се запознаят с момченцето и да предложат да му осигурят дом.

— Ако Грант Суишър не беше помогнал на Даян Къркендал, със семейството му щяха да бъдат живи.

— Тъкмо затова казах, че понякога съдбата е безчувствена. Все пак сега Никси има прекрасната възможност да заживее с Ричард и Бет. Ще порасне с мисълта, че на този свят има хора, които се опитват да възстановят справедливостта.

— Пропусна да кажеш, че ако Шарън Деблас не беше убита, с теб нямаше да се запознаем.

— Напротив, щяхме — по друго време и на друго място. Всяка стъпка в живота ми ме приближаваше към теб. — Обърна я към себе си, целуна я по челото. — Дори когато пристъпвах по най-тъмния път.

— Смъртта ни събра.

— Не е вярно. Отчаяна си, затова говориш така. Събра ни любовта. — Той свали кобура с оръжието й. — Умираш за сън. Веднага в леглото!

Тя се съблече, пъхна се под завивките, а когато Рурк я прегърна, затвори очи.

— Щях да те намеря — прошепна, — дори когато бе на най-тъмния път.

 

 

Кошмарът пропълзя в съзнанието й. Видя себе си — окървавеното момиченце, затворено в ослепителнобяла стая заедно с други малки окървавени деца. Страхът и отчаянието, болката и умората им бяха почти осезаеми. Нито едно дете не говореше, нито едно не плачеше. Стояха едно до друго, насинените им раменца се допираха. Чакаха да разберат какво ще им отреди съдбата. Едно по едно ги отвеждаха хора с каменни лица и мъртви очи. Децата не протестираха, не издаваха нито звук; покорно се оставяха да ги отведат, както отвеждат болните кученца, за да сложат край на мъките им. Тя гледаше и чакаше да дойде нейният ред. Ала никой не дойда да я вземе. Остана сама в бялата стая; кръвта, която покриваше лицето и ръцете й, капеше на пода. Не се изненада, когато той влезе в стаята. Човекът, когото беше убила, винаги се връщаше. Онзи, който я изнасилваше и я биеше, докато я превърнеше в скимтящо животинче. Той се усмихна… лъхна я познатата миризма. Миризма на уиски и бонбони.

„Искат само хубавите — каза й. — Добрите и милите. Такива като теб ги оставят на мен. Никой никога няма да те иска. Знаеш ли къде ги водят?“

Тя не искаше да разбере. По лицето й потекоха сълзи и се смесиха с кръвта. Ала дори не гъкна. Мислеше си, че ако не издаде нито звук, може би той ще си отиде и ще дойде някой друг. Който и да било.

„Нали ти казах, че ги хвърлят в един ров? Не те ли предупредих, че ако ми правиш номера, ще те хвърлят в ров, пълен с паяци и змии? Казват: «Нека ти помогнем, момиченце.» Всъщност те изяждат жива, хапка по хапка. Само че теб не те искат. Прекалено си мършава. Мислиш ли, че не знаят какво си направила?“

Той се приближи, лъхна я още някаква миризма — вонята на гнилоч. Задави се, защото се опита да диша само през устата, за да не повърне.

„Ти си убийца. Затова те оставиха на мен.“

Просна се върху нея, тя изпищя.

— Недей, Ив. Недей. Шшт.

Тя се вкопчи в Рурк и прошепна:

— Прегърни ме. Само ме прегърни.

— До теб съм, скъпа. — Допря страната си до нейната. — Успокой се. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

— Оставиха ме сама и той дойде да ме вземе.

— Не си сама. Никога няма да те оставя сама.

— Никой не пожела да ме вземе. Само той ме искаше.

— Запомни, че аз те желая. — Рурк я помилва по косата, няколко пъти прокара длан по гърба й. — Пожелах те от първия миг, в който те видях.

— Имаше толкова много деца… — Ив се отпусна на леглото, притисна се до съпруга си. — Накрая останах сама и знаех, че той ще дойде. Защо не ме остави на мира?

— Тази вечер няма да се върне. — Рурк притисна дланта й до гърдите си, за да усети биенето на сърцето му. — Няма да се върне, защото сме заедно, а той е страхливец.

— Заедно сме — прошепна тя. Дори когато заспа, дланта й остана върху сърцето на съпруга й.

 

 

Събуди се и видя, че Рурк вече е облечен, пие кафе и следи борсовата информация, която течеше на монитора. Стана от леглото, а той се обърна към нея:

— Как си?

— Горе-долу. Може и да се оправя, след като взема душ. — Тръгна към банята, спря, върна се при Рурк. Наведе се и го целуна по челото — простичък жест на обич, който го развълнува и озадачи. — Благодаря ти, че те има, че си до мен, дори когато спя — прошепна му.

— Пак заповядай.

Преди да влезе в банята, тя подхвърли:

— Понякога присъствието ти ме изнервя. Но само понякога.

Рурк облекчено се засмя — жена му явно си възвръщаше формата. Отпи от кафето си и отново се обърна към монитора.

 

 

Малко преди седем часа Ив влезе в кабинета си. Бакстър беше се разположил на бюрото й, беше си поръчал обилна закуска.

— Детектив Бакстър — сопна се тя. — Някак си задникът ти се е озовал на моя стол. Веднага стани, за да изритам всеки сантиметър от задните ти части.

— Изчакай да свърша със закуската. Отдавна не съм хапвал истинска шунка и истински яйца — такова пиршество не е за изпускане. — Той кимна към екрана на стената, на който течеше вътрешна полицейска информация. — Май снощи си била много заета, Далас. Разбрах, че едва не си убила моето момче.

— „Твоето момче“ оплака ли се?

— Как не! Трухарт не е лигльо.

Фактът, че Бакстър веднага се застъпи за помощника си, охлади гнева й.

— Вярно — промърмори. — Обърках го с теб.

— Сигурно е било страхотно приключение.

— Да, само че и последствията бяха страхотни. — Тя забеляза, че Бакстър е програмирал автоготвача да приготви цяла кана кафе, и си наля една чаша. — Уитни ми три сол на главата.

— Не му се връзвай. И той дълго време е бил действащ полицай, знае какво е да действаш при екстремно положение. Трябвало е да реагираш мигновено, взела си решение, което си смятала за правилно.

Ив сви рамене:

— Може би той би постъпил като мен, може би знае, че при същите обстоятелства пак ще взема същото решение. Факт е обаче, че сгафих, и напълно си заслужих мъмренето. Разбира се, Трухарт няма да получи порицание.

— Ако се наложи, ще го понесе. Все пак благодаря, че си го оневинила пред командира. Какво ще бъде наказанието ти?

— Трябва да представя писмен и устен доклад пред дисциплинарната комисия. Положението ми хич не е розово. Сигурно порицанието ще бъде отразено в служебната ми характеристика. Разбира се, мога да докажа, че съм действала правилно, но на шефовете няма да им хареса. Не ми се иска да мисля какво ще ме правят, когато цивилните започнат да завеждат дела срещу полицията.

— Щом заловиш трима наемни терористи, отговорни за смъртта на минимум дванайсет души, всичко ще ти бъде простено.

— Да, обаче ако не ги заловя много скоро, лошо ми се пише. Ще се справя — и аз не съм лигла. Само че искам да спипам мръсниците, Бакстър! — Обърна се да посрещне хората от екипа и побърза да ги предупреди: — Ако ще закусвате, направете го по-бързичко. Предстои ни много работа, а нямаме време.

Съчетаха полезното с приятното — докато закусваха и пиеха кафе, разменяха информация, Ив им възложи задачите. Ала когато в кабинета влезе Дон Уебстър от отдела за вътрешно разследване, всички млъкнаха.

— Добро утро, момчета и момичета. Далас, трябвало е да раздаваш билети за снощното представление.

— Съвещанието е само за истински ченгета — подхвърли Бакстър.

Ив се намръщи и му направи знак да млъкне. Очаквала бе от „Вътрешно разследване“ веднага да започнат да душат около нея. От една страна, бе за предпочитане да я разследва Уебстър, защото сред служителите на този отдел само той заслужаваше доверие. От друга страна обаче, с него навремето бяха любовници и тя не искаше двамата с Рурк отново да се скарат.

— В момента обсъждаме информация, която засега трябва да остане поверителна — обърна се към Уебстър.

— Шефът — каза той (имаше предвид началника на полицията Тибъл) — реши, че трябва да науча всички подробности. Имаме голям проблем, Далас — ранени цивилни, материални щети, двама полицаи са мъртви. — Изчака няколко секунди, изгледа присъстващите. — Разбрахме, че си разпитвала детективи, които са разследвали други случаи, един от които е приключен. Трябва да обосновеш действията си. Ще кажа още нещо на всички ви, което ще си остане между нас — нямам намерение да създавам неприятности на онези, които са направили всичко възможно да заловят мръсниците, отговорни за смъртта на Престън и Найт. Използвах връзките си, за да поверят на мен разследването на този случай. Работил съм в отдел „Убийства“. Работил съм с теб, Далас. По-добре да съм аз, отколкото някой, който няма представа какво е да си принуден да взимаш самостоятелни решения.

— Тоест да се радвам, че ме разследва дяволът, когото познавам — иронично подхвърли Ив.

— Точно така.

— Седни и слушай.

Тя продължи да запознава екипа с новата информация, но внимаваше да не издаде, че я е получила благодарение на намесата на Рурк.

— Разполагаме с данни, че Къркендал, Клинтън и Айзънбери са били използвани за „мокри поръчки“ от различни секретни агенции. Имаме основание да вярваме, че тримата са били свързани с терористичната група „Касандра“.

— Как получи тези сведения? — попита Уебстър.

Тя се поколеба за миг, но Фийни побърза да се намеси:

— Успяхме да се доберем до тях чрез файловете, които ни предоставиха военните. Достатъчно опитни сме да намерим дори най-засекретената информация.

— Благодарение на „Касандра“ тримата заподозрени са имали достъп до най-съвременни оръжия и електронни устройства, както и до големи парични суми — продължи Ив. — Идеологията на тази група — световен ред, създаден от тях, съвпадат с идеите на Къркендал, за които съдим по действията му. Принуждавал е съпругата и децата си безпрекословно да изпълняват на заповедите му, всяко неподчинение е било жестоко наказвано. От разговора с Роксан Търнбил, балдъзата на Къркендал, детективите Пийбоди и Макнаб научиха, че той я е отвлякъл и я е изтезавал, за да издаде местонахождението на съпругата му. Времето, което тя е прекарала в плен, подсказва, че вероятно са я завели в квартира или къща в града или наблизо. Главната квартира на „Касандра“ също беше в Ню Йорк…

— Убийствата, които разследваш, не приличат на терористична акция — прекъсна я Уебстър.

— Така е. Става въпрос за лично отмъщение. Къркендал е имал зъб на Грант Суишър, затова е избил цялото му семейство. За него е било въпрос на чест да отмъсти на човека, който му е отнел жената и децата.

— Всички негови жертви по един или друг начин са замесени в бракоразводното дело — отбеляза Пийбоди.

— Не всички.

— Например Никси. — Макнаб погледна към вратата, сякаш се страхуваше малката да не го чуе.

— Именно. Иска да я убие, за да довърши мисията си. Желае смъртта и на съпругата си. На жената, която не само е дръзнала да му се опълчи, да го изостави и да вземе децата, но и го е подложила на унижението на съдебен процес. Която е спечелила делото и се е отървала невредима.

— Не може да я намери. — Пийбоди разпери ръце. — Ние — също.

Ив си помисли, че ако Рурк разполага с достатъчно време, ще открие къде се крие Даян. Това обаче щеше да изложи на риск не само нея и децата й, но и семейството на сестра й.

— Можем да блъфираме, да го накараме да повярва, че сме я намерили. Ще се уреди, обаче трябва малко време. Ще намерим полицайка с телосложението на Даян. Може да я гримираме, за да подсилим приликата, ала едва ли ще е необходимо. След като Къркендал си е направил пластична операция, сигурно ще предположи, че и тя е сторила същото. Важното е той да не заподозре, че сме му устроили капан.

— Трябва ни „тайна квартира“. — Фийни замислено заподръпва долната си устна. — Така той ще повярва, че наистина сме намерили жена му. Ще го примамим там и ще го заловим. Обаче няма да бъде лесно, Далас. Мръсникът разполага с най-модерните средства за наблюдение и проследяване.

— Ще се справим. Необходими са ни трийсет и шест часа за подготовка на доброволката и още дванайсет за отработване на стратегията. Няма място за провал, този път и тримата трябва да попаднат в капана. Фийни и Макнаб ще поемат работата в компютърната лаборатория. Ще се справите ли, момчета?

— Започваме веднага.

— Ще помоля всички да излязат. Искам да поговоря насаме с лейтенант Уебстър. — Изчака, докато останаха сами, и заговори: — Аз отговарям за това разследване и за случилото се снощи. Ако началникът Тибъл, „Вътрешни разследвания“ или самият Господ е недоволен от нещо, вината е само моя.

— Разбрах. Вече казах, че нямам намерение да създавам неприятности на онези, които правят всичко възможно да заловят убийците. Прегледах документацията по случай Дъбери. Колегата си е гледал съвестно работата, но не е проявил съобразителност. В случая с Бренеган изглежда, че е бил заловен действителният извършител на убийството. Обаче информацията, която научих току-що, показва, че може би е допусната грешка.

— Предполагам, че разследвалите тези случаи са се оплакали на вашия отдел.

— Ченгетата не се оплакват на нас — промърмори той с лека насмешка. — Избягвате ни, сякаш сме чумави. Обаче ние си имаме начини да следим какво става. Ако разследващия по случая Дъбери беше проявил повече въображение и беше свързал смъртта й с убийството на съдия Мос и на Бренеган, още преди година щяхме да сме по следите на тези изверги.

— Почти невъзможно е да се направи връзка между удушването на социална работничка и бомбата, заложена в колата на съдията.

— Ти направи невъзможното.

— Защото имах повече данни. Слушай, ако смяташ, че ще натопя колега, дълбоко грешиш.

— Шефовете на разследващия ще решат дали е виновен или не. Това не е работа на „Вътрешни разследвания“. Относно сензацията, която медиите вече започнаха да раздухват по повод снощния инцидент… всичко е в твои ръце. Ако подходиш правилно към репортерите, сред които имаш добри познати, ще обърнеш нещата в своя полза. Вече си представям как прославят геройската постъпка на служителката от Нюйоркската полиция, която е рискувала живота си, за да залови убийци на деца.

— Я не се занасяй!

— Не вярвам Тибъл да започне да те превъзнася пред медиите. Не и докато не замажеш положението. Както вече казах, всичко зависи от теб. Покажи се по телевизията, нека гражданите на Ню Йорк видят сексапилната полицайка с гневен поглед. Направи така, че да продължиш работата си.

— Че аз не съм спряла да работя! — възкликна тя, позамисли се и попита: — Ако играя по свирката на шефовете и завъртя главите на репортерите, на хората от екипа ми няма да се търси отговорност, така ли?

— Ще кажа само, че няма да им навреди. Няма да е зле да им наредиш да ми възложат сериозна задача, за да се включа пълноценно. Не забравяй, че в отдел „Убийства“ много ме ценяха.

— Така е. Жалко, че не остана при нас.

— Това си е твое мнение. Така или иначе мога да помогна, затова съм тук. Не за да те порицавам или да те свалям. Въпреки че още си падам по теб — добави с усмивка.

— Млъкни!

Вратата между кабинетите се отвори, Рурк се облегна на касата. Въпреки небрежната поза приличаше на вълк, който дебне плячката си.

— Виж ти, Уебстър — процеди с леден тон.

Ив си спомни как двамата жестоко бяха се сбили в този кабинет; за миг изпадна в паника, но застана между тях.

— Лейтенант Уебстър е тук по нареждане на началник Тибъл като представител на отдел „Вътрешни разследвания“ и за да се включи в…

— Господи, Далас, не говори вместо мен! — прекъсна я Уебстър, вдигна ръце. — Не съм докоснал жена ти, Рурк, и нямам намерение да го сторя.

— Добре. Както знаеш, тя ръководи трудно разследване. Не е необходимо да й усложняваме живота.

— Не съм дошъл да създавам проблеми нито на нея, нито на теб.

— Престанете и двамата! — сопна се Ив. — Не говорете така, сякаш ме няма.

— Исках само да си изясним нещата от самото начало, лейтенант. — Рурк кимна на двамата. — Ще ви оставя да работите.

— Един момент! — Тя го последва в кабинета му, затвори вратата. — Виж какво…

Той я накара да млъкне, като притисна устни към нейните, после се отдръпна:

— Исках да го ядосам… Знам, че е дребнаво, но не се въздържах. Много добре знам, че не би се осмелил да те сваля, а пък ако превърти и опита, ти ще го смажеш от бой. Разбира се, ако аз първи не се добера до него. И преди съм ти казвал, че всъщност го харесвам.

— Не може да бъде!

— Да, харесвам го. Разбира от жени и умее да се боксира.

— Браво. Радвам се. — Тя поклати глава и си помисли, че мъжете са странни същества и винаги те изненадват с нещо.

— Така ще работя по-спокойно.