Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (20)

Деветнайсета глава

Рурк влезе в кабинета на жена си и задуши като куче:

— Хамбургер ли си хапнала?

— Моля? А, не. Бакстър и Трухарт си бяха поръчали. Не знам къде я слагат тази храна — тъпчат се като невидели.

— Бакстър и Трухарт ли? Не знаех, че имат връзка.

— Моля?

— Май не чуваш какво ти говоря, скъпа. Крайно време е да си починеш и да хапнеш нещо.

Тя озадачено го изгледа, помисли си, че погрешно е изтълкувал думите й.

— Не говоря за Бакстър и Трухарт, а за престъпниците.

— Знам, скъпа Ив, само те поднасях. Да, съгласен съм с теб. На Къркендал и компания им трябва жилище в Ню Йорк. Защо да живеят извън града и да рискуват да попаднат в задръстване на движението или да привлекат вниманието на пътен полицай?

— Обзалагам се, че квартирата им е в Уест Сайд.

— Отново съм съгласен. — Рурк постави на бюрото й две чинии, от които се разнасяше божествен аромат.

— Какво е това? — попита Ив.

— Лазаня — отвърна той, но премълча, че лазанята е вегетарианска. Единственият начин да накара съпругата си да хапне зеленчуци, бе да ги замаскира по някакъв начин.

— Защо смяташ, че жилището им е в Уест Сайд?

Рурк си взе стол, донесе две чаши с вино и с насмешка си помисли, че когато съпруга ти е лейтенант Далас, трябва да правиш какви ли не компромиси, за да вечеряш заедно с нея.

— Следенето на Суишърови е отнело много време и усилия. Необходими са били и сложни електронни устройства. Престъпниците детайлно са познавали разположението на помещенията в къщата, навиците на обитателите й. Ето защо… — Той чукна чашата си в нейната, седна до бюрото и продължи: — Много по-лесно е било да имат квартира близо до дома на набелязаните жертви, да ги наблюдават, дори да изпробват приспособленията за блокиране на алармата.

— Къркендал е искал да ги погледа живи, преди да ги убие… — промълви Ив.

— Именно. Не става въпрос за „обикновени“ убийства, а за отмъщение. А отмъщението е по-сладко, когато си играеш с жертвата, както котката си играе с мишка. Наблюдаваш онези, чийто живот ще отнемеш, а те не подозират какво ги очаква. Не знаят, че когато решиш, ще ги очистиш.

— Хм, малко странно е брачният ти партньор да разсъждава като убиец.

Рурк вдигна чашата си за наздравица:

— И аз бих казал същото. Готов съм да се обзаложа на каквото поискаш, че в главата ти се въртят същите мисли.

— Отсега ти казвам, че печелиш. — Тя опита лазанята и сбърчи нос, като усети вкуса на спанак. Все пак храната не беше толкова лоша. — Имаш ли нещо за мен?

— Въпросът ме обижда и подсказва недоверие към способностите ми. Хапни, после ще говорим. Между другото, Пийбоди обади ли се?

— Вече пътуват обратно. Интересува ли те какво са научили?

— Разбира се.

Тя набързо му разказа какво беше съобщила партньорката й.

— Да изтезава бременна жена! — възкликна Рурк. — В този тип няма нищо човешко. Изглежда, многострадалната му съпруга е понаучила нещо от него, почти през месец сменя местоживеенето си и не казва на никого къде се намира. Къркендал е оставил жива Роксан, защото се надява, че рано или късно тя ще избяга при семейството си.

— Това означава, че и семейство Търнбил са в опасност. Непременно трябва да пипна мръсника, и то час по-скоро.

Рурк нежно стисна ръката й:

— Разбирам те.

— Наистина ли? Къркендал не е като баща ми, но по някакъв начин двамата са еднакви.

— Ден след ден е тормозел децата си под предлог, че ги е обучавал. Сломил е духа им, унищожил е невинността им, принудил е едно осемгодишно момче да пожелае да се самоубие. Разликата между него и баща ти е, че Къркендал е по-префинен, има по-остър ум. Ала по душа двамата са еднакви.

Ив с облекчение си помисли: „Хубаво е, че ме разбира, и си дава сметка защо непрекъснато мисля за това.“

— Трябва да го преодолея, защото ми пречи да работя — промълви. — Компютър, покажи картата на Уест Сайд. Хм, много хубави жилища има в този квартал. Къркендал вероятно има къща, защото не иска любопитни съседи, които да го наблюдават. Спокойно може да си я позволи — нали с брат му взимат луди пари за изпълнение на „мокрите поръчки“. Нищо чудно и Айзънбери да се е включила с някакви пари. Инвестиции като дождото показват, че Къркендал проявява интерес към бизнеса, не замразява парите си, а предпочита да му носят още повече пари. Успя ли да проучиш финансовото му състояние?

— Отново нараняваш нежните ми чувства.

— Ще те нараня, ако те изритам отзад, шампионе. Казвай каквото знаеш.

Рурк многозначително изгледа пълната й чиния.

— Боже, колко си досаден! — Тя набоде на вилицата голяма хапка лазаня, натъпка я в устата си. — Говори, иначе лошо ти се пише.

— Първо открих сметка, парите в която отговарят на приходите от школата за бойни изкуства. Не са малко, но не стигат за операция от този мащаб.

— Искаш да кажеш, че има и други сметки, така ли?

— Естествено. От тази не тегли нито цент, само внася. Натъкнах се обаче на юридическа фирма, която управлява финансите му. Седалището й е на Едем.

— Едем ли? Райската градина ли имаш предвид?

— Почти. Едем е изкуствен остров в Тихи океан, прочут с курортите и с банките, създадени за укриване на данъците и пране на пари. Достъпът до информация е много труден, толкова много са законовите прегради. Само много богати хора могат да си открият сметки в местните банки и да се възползват от правото на юридическа защита.

— Ти си ползвал услугите им, нали?

— Всъщност помогнах за създаването на това „райско кътче“. Преди да прогледна и да видя светлината и правдата. — Ив го изгледа на кръв и той широко се усмихна. — Продадох акциите си още преди да се оженим, скъпа. Тъй като все пак съм един от създателите, имам начини да се добера до поверителна информация. Къркендал умело е замаскирал следите си. Юридическата фирма, която управлява финансите му, води към извънпланетна фирма със същите функции, която пък води към… Да продължавам ли?

— Засега искам най-същественото.

— Накратко, нашият човек има пет банкови сметки, всяка под различно име. В една от тях само веднъж са депозирани пари. Интересна е сумата — малко под двайсет милиона.

— Добре ли чух?

— Малко под двайсет милиона. Както и да го смятам, това е много повече от всички такси, получавани от убиеца, които открих досега.

— Наемали са го и други, освен официалните държавни агенции.

— Естествено. Сигурно има и други сметки. Пълното проучване ще отнеме малко време. Ще ти покажа нещо любопитно. — Той извади от джоба си диск, пъхна го в прореза, нареди на компютъра да покаже на монитора поредния файл на ЦРУ относно Къркендал.

Ив набързо прегледа текста, прочете на глас едно изречение:

— „Лицето е ненадеждно.“ Обучаваш си убиец, използваш го, после го обявяваш за ненадежден. Последният преглед при психолог на Къркендал е отпреди осемнайсет месеца, заключението гласи, че лицето е склонно към социопатични прояви. Виж ти каква изненада! Подозират го във връзки с „Думсдей“… Боже, изненадите продължават. Смятат, че е свързан и с… „Касандра“.

„Думсдей“ беше терористична организация, с която тя беше се сблъскала напоследък при разследването на един случай. Членовете на „Касандра“ също бяха терористи, но методите им бяха по-префинени, а нейният сблъсък с тях през миналата година беше на лична основа.

В стремежа си да унищожат една от забележителностите на Ню Йорк те едва не бяха убили и нея, и Рурк. Тя с горчивина си спомни, че все пак бяха взели жертви, преди тя да обезвреди водачите им.

— Схващаш ли какво се е случило? Възлагали са му задачи не само за да използват уменията му, но и да го държат под око. Обърни внимание на датите. — Рурк посочи монитора. — Обявили са го за ненадежден едновременно с Клинтън и Айзънбери.

— През септември миналата година. Само няколко месеца, преди да получим първото писмо от „Касандра“ и преди да започнат експлозиите в града.

— Виж сега кога са преведени двайсетте милиона.

— След като пречупихме гръбнака на организацията. Заловихме почти всички — мислехме, че сме ги заловили, но никога не можеш да хванеш всички плъхове, които бягат от потъващия кораб. Добрахме се и до повечето техни сметки, но те бяха добре финансирана организация.

— Изглежда, Къркендал е свил голяма част от парите, или са му ги поверили да ги пази.

— Още една причина да го хванем. На всички плъхове мястото им е в клетката.

— И тримата са работили за различни агенции — изтъкна Рурк. — От досието на Къркендал става ясно, че е бил понижен след разбиването на „Касандра“. Никъде обаче не е посочено, че се е подложил на пластична операция.

— Сред членовете на „Касандра“ имаше много лекари. Ще намеря имената им. Няма начин да не е оставил някаква следа. Дори най-опитният може да бъде проследен. — Рурк деликатно се покашля, тя го погледна и леко се усмихна: — Важи дори за теб, шампионе. Ако искам да открия информация за теб, ще те използвам като консултант.

Той се засмя:

— Сигурно и аз ще намеря данни за себе си, ако се постарая. И така, започвам. Честно казано, работата по този случай е истинско предизвикателство.

— Ще получиш голяма награда, ако откриеш, че Къркендал е купил къща в Уест Сайд — на свое име или под някой от псевдонимите си.

Сините очи на Рурк дяволито проблеснаха:

— Добре, но аз ще си избера наградата.

— Извратен тип! — промърмори тя и се обърна към компютъра.

— А, не си познала. Аз осигурих храната, ти ще разчистиш след вечерята.

Рурк понечи да отиде в неговия кабинет, но спря, като чу бръмченето на комуникатора й.

— Далас.

— Съобщение от диспечера. Открит е трупът на жена. Мъртвата е идентифицирана, името й е Мередит Нюман. Лейтенант Ив Далас да се яви на пресечката на Бродуей и Фордам. Районът е отцепен.

— Прието. Край на връзката. — Ив се изправи. — Жертвите на Къркендал станаха единайсет… не, дванайсет, ако броим Джейнин Бренеган. Тръгвам. Посоченият адрес е близо до Бронкс.

— Ще те придружа.

— Не. Убиецът нарочно е подхвърлил трупа на място, на което да го намерим. Иска да отклони вниманието ни от разследването на убийствата в дома на Суишър. Не го е грижа, че ще направим връзката между социалната работничка и този случай. Не подозира, че знаем кой е очистил Мос, Дъбери и Бренеган. Ти не мърдай от тук. Работата, която вършиш, е много по-важна. Ще взема Трухарт — тъкмо ще научи нещо. Предпочитам Бакстър да охранява детето.

— Къркендал знае, че ще възложат на теб и разследването на смъртта на Нюман, защото е отговаряла за Никси. Може да ти е заложил капан и да те чака.

Ив извади от дрешника бронежилетка, свали ризата си, облече жилетката.

— Де да има този късмет — промърмори, докато отново си слагаше ризата. — Ще бъда подготвена. — Върна се до бюрото, извади резервното си оръжие, пъхна го в калъфа, прикрепен към глезена й. — Знам колко му се иска да очисти и мен.

— Тогава се постарай да не му дадеш възможност. — Рурк се приближи до нея, закопча ризата й. — И да се върнеш у дома жива и здрава.

— Не бери грижа за мен. — Тя препаса кобура с оръжието, посочи бюрото: — Кофти късмет — на теб се падна да измиеш чиниите.

 

 

— Имаш набито око — каза тя на Трухарт. — Използвай уменията си. Може би престъпниците ни наблюдават. Възможно е да са сред зяпачите или по-далеч и да използват далекоглед. Веднага ми кажи, ако ти трепне под лъжичката. — Слезе от колата и изгледа младежа. — Тук Бакстър би казал: „Най-вече ако ти трепне, когато видиш маце трепач, което изглежда така, сякаш е готово да бутне на един преуморен полицай.“ — Видя как Трухарт почервеня като рак и добави: — Обаче аз имам предвид друго трепкане.

— Да, лейтенант. Тоест… не, лейтенант.

Местопроизшествието беше заградено с полицейски барикади, зад които бяха се струпали обичайните зяпачи. Ив огледа улицата, околните сгради, прозорците, покривите и си помисли, че в такъв квартал повечето зяпачи са крадци, които дебнат да изпразнят джобовете на другите любопитни.

В момента това не я вълнуваше.

Закачи значката на колана си и тръгна към загражденията.

— Голямата клечка дойде — провикна се един от униформените.

Тя спря, бавно се обърна, хвърли му смразяващ поглед.

— Да не съм те чула да ме наричаш така! — просъска и пристъпи към сгърчения труп на Мередит Нюман.

— Ти ли си дошъл пръв на местопроизшествието? — обърна се към униформения, който стоеше наблизо.

— Да, лейтенант. Собственичката на ей онзи ресторант излязла на задната алея, видяла трупа и се развикала. Колегите й се обадили на 911. С партньора ми бяхме най-близо и…

— Ясно. Има ли свидетели?

— Да, лейтенант. Между тях са и колегите на жената от ресторанта, които изскочили навън, като чули писъците й.

Ив намръщено огледа мръсната алея:

— Колко души са минали оттук?

— Поне шестима. Вината не е моя, лейтенант. Когато с партньора ми дойдохме, вече бяха преместили трупа. Накарахме ги да влязат обратно в ресторанта и обградихме местопроизшествието.

— Добре. — Ив отново огледа тясната алея, която свършваше до стена, изрисувана с графити. Убийците отново бяха проявили самонадеяност и арогантност. Биха могли да захвърлят мъртвата къде и да било или да унищожат трупа.

От друга страна, на задната врата на ресторанта нямаше охранителна камера. „Вкарали са колата в алеята, изхвърлили са трупа, отново са излезли на улицата. Знаели са, че много скоро някой ще намери мъртвата Нюман“ — каза си тя.

— Напръскай се със защитен спрей — нареди на Трухарт, извади нейния флакон със спрей и продължи да оглежда трупа. — Включи записващото устройство. Какво виждаш?

— Жена на около трийсет години. Без дрехи.

— Кажи „гола“, Трухарт. Не си малолетен.

— Слушам, лейтенант. Китките и глезените й са протъркани от въжето, с което е била вързана. По раменете, торса и по бедрата й има рани от изгаряния, които показват, че е била изтезавана. Гърлото й е прерязано. Няма кръв. Била е заклана другаде.

Ив клекна, хвана китката на мъртвата:

— Леденостудена е. Държали са я в хладилник. Обзалагам се, че са я убили още в деня на отвличането. — Все пак тя използва специалното устройство за определяне на часа на смъртта и се увери в предположението си. — Рани от изгаряне има и на гърба и задните й части. Синините и натъртванията са получени, когато трупът е бил хвърлен на паважа и се е претърколил. — Сложи микрохирургическите очила, огледа лицето на мъртвата. — Изглежда са сложили лепенка върху очите и устните й. Кожата е зачервена, но няма останки от залепващата лента… Още какво виждаш, Трухарт?

— Алеята…

— Не, съсредоточи се върху трупа. Жената е била убита преди няколко дни. Вижда се, че е била изтезавана. Гърлото й е прерязано и ако се съди по методите на убийците, тя е била жива, когато са я заклали. Какво виждаш?

Младежът се съсредоточи, после поклати глава:

— Съжалявам, лейтенант.

— Жената е чиста, Трухарт. Знаеш ли какво се случва, когато те изтезават? Не само крещиш и молиш за пощада, ами се изпускаш и повръщаш. Трупът обаче е чист. Някой го е измил, дори е отстранил останките от лепенката на устата и очите. Няма да открием никакви следи по нея. — Тя се наведе, подуши мъртвата. — Мирише на дезинфектанта, който използват в болниците. Може би момчетата от лабораторията ще ни кажат нещо повече. Господи, отхапала е долната си устна — промълви и се изправи.

Сложи ръце на кръста си, отново се огледа. Контейнерите за рециклиране преливаха, но алеята беше сравнително чиста. Нямаше и следа от отпадъците, които оставяха бездомниците, наркоманите, дори уличните проститутки и техните клиенти.

Тя се обърна към полицая, който първи беше се отзовал на обаждането на диспечера:

— Какво се помещава в съседната сграда?

— Това е център на хора, принадлежащи към „Нова епоха“ — провеждат занимания, има курсове по художествени занаяти. Ресторантът също е на групата. Сервират се само вегетариански ястия, зеленчуците се доставят от комуните и от градината в Грийнпийс парк. Клиентите са почтени хора.

— Изглежда и кварталът е спокоен.

— Така е, лейтенант. Много рядко ни викат тук.

— Как се казва жената, която е намерила трупа?

Униформеният погледна бележника си и отвърна:

— Лия Реймс.

— Трухарт, остани тук. „Метачите“ ще пристигнат всеки момент.

Ив влезе в склада на ресторанта, набързо огледа полиците, на които грижливо бяха подредени провизии, отвори вратата към кухнята.

И в това помещение цареше идеален ред. Грамадната печка беше излъскана до блясък. Върху белите плотове бяха натрупани зеленчуци и други продукти. „Никога не съм знаела, че са необходими толкова усилия, за да се приготви някакво ястие“ — помисли си Ив. Имаше няколко хладилника, фризер и огромна фурна. Никъде не се виждаше автоготвач.

Няколко души с дълги бели престилки, които седяха на високите столчета около плота в центъра на помещението, се обърнаха да изгледат Ив.

— Търся Лия Реймс.

Жена на около четирийсет години с дълга пясъчноруса коса, сплетена на дебела плитка, вдигна ръка като ученичка. Беше пребледняла като мъртвец.

— Аз съм Лия. Знаете ли какво се е случило с горката жена?

На езика на Ив беше да каже, че дълбокият разрез на гърлото е достатъчно показателен за причината на смъртта, но тази Лия изглеждаше толкова невинна, че тя си спести хапливия отговор и каза само:

— Аз съм лейтенант Далас от отдел „Убийства“. Възложено ми е разследването на този случай.

— А, вие сте шефка… партньорката на Диди — поправи се Лия и се насили да се усмихне. — Тя с вас ли е?

— Не, има друга задача. Разбирам, че познавате детектив Пийбоди.

— Не само нея, ами и семейството й. Преди да се преместим тук, с моя спътник в живота им бяхме съседи. — Тя хвана ръката на човека, който седеше до нея. — Преди около осем месеца отворихме ресторанта и учебния център. Пийбоди и нейният симпатичен приятел веднъж-два пъти идваха да вечерят при нас. Ще ни кажете ли какво се е случило? Познаваме всички в квартала, също и нашите клиенти. Не мога да повярвам, че някой от тях е способен на подобно злодеяние.

— Забелязах, че нямате охранителна камера на вратата откъм задната уличка.

— Не, нямаме. — Мъжът до Лия проговори за първи път. — Вярваме във взаимното доверие.

— И в добросъседските отношения — добави Лия. — Всяка вечер след затварянето на ресторанта раздаваме храна на бездомниците. Разгласихме, че ще им осигуряваме вечеря, ако не замърсяват задната улица, не търгуват и не използват наркотици и не причиняват зло никому. През първите седмици изглеждаше, сякаш начинанието е обречено на неуспех, после обаче безплатната храна наклони везните в наша полза. Сега…

— Защо излязохте на алеята?

— Бях в склада да взема нещо и ми се стори, че чух глухо тупване. Понякога бездомниците идват по-рано и чукат, за да си получат дажбата. Отворих вратата, като си мислех, че ако не е някой умиращ от глад, ще му кажа да се върне по-късно. Видях гола жена, която лежеше по корем. В първия момент си казах, че някой я е изнасилил. Наведох се, хванах я за рамото — плътта й беше леденостудена. Не ми хрумна, че е мъртва, първата ми мисъл беше: „Горкичката, премръзнала е.“ Обърнах се и повиках Дженоа.

— Направо ми изкрещя. — „Спътникът в живота“ продължи разказа й. — По тона й разбрах, че нещо не е наред, зарязах работата си и хукнах навън. Докато минавах през склада, чух писъците й. Колегите изтичаха след мен. Помислих си, че непознатата е ранена, помъчих се да я вдигна. Едва тогава разбрах, че е мъртва. Обадихме се на 911. Останах до жената, докато полицаите дойдоха. Помислих си, че така е редно.

— Видяхте ли някого на алеята? — обърна се Ив към Лия. — Или пък някаква кола.

— За секунда зърнах задните светлини на автомобил — приличаха на три червени блокчета, поставени едно върху друго. Колата се отдалечи толкова бързо, че нямаше да видя и това, ако първо бях погледнала надолу.

— Чухте ли кога автомобилът е влязъл в задната уличка и кога е заминал?

— Не съм сигурна. В кухнята винаги свири музика, а пък като влязох в склада, аз си тананиках. Разбира се, шумът от улицата се чува, но ние така сме свикнали, че не го забелязваме. Ще ми се да ви помогна, обаче се страхувам да не ви подведа. Стори ми се, че преди тупването чух бръмчене на двигател, после свистене на гуми. Да, почти съм сигурна.

— Виждали ли сте този човек? — Ив й показа фоторобота на Къркендал.

— Не. Той ли…

— Покажете го на колегите и на хората в квартала — прекъсна я Ив. — Проверете дали някой го познава. Също и тази жена. — Подаде й снимка на Айзънбери.

След като Лия излезе, Ив повика Трухарт:

— Нещо трепна ли ти, докато оглеждаше зяпачите?

— Не, лейтенант. Разпитваме хората от съседните сгради, но засега не сме попаднали на някой, който е видял някакво превозно средство да влиза в алеята и да я напуска.

— Свидетелката е чула как са хвърлили трупа, видяла е задните светлини на кола, която е излизала на главната улица. Каза, че приличали като три квадрата, поставени един върху друг. Ако не е била до задната врата и не е излязла веднага, нямаше да види дори това.

— Лош късмет за престъпниците — промърмори Трухарт.

— Имаш право — кимна Ив. — Да оставим „метачите“ да си свършат работата, макар че не очаквам да открият нещо. Връщаме се у нас и продължаваме. Налага се да прикрепим още една снимка към таблото, Трухарт. — Посочи черния чувал, който вкарваха в камионетката на моргата. — Мередит Нюман също не е имала късмет.

— Извинете, лейтенант, ако сте сметнали за неуважителна забележката ми за лошия късмет.

— Не съм. — Докато вървеше обратно към колата, тя непрекъснато оглеждаше улицата, прозорците, лицата на минувачите. — Мередит Нюман е била обречена още когато са я похитили. Не бихме могли да й помогнем. Сега обаче можем да въздадем справедливост.

— Трябваше да забележа, че трупът е бил измит — промърмори младежът. — Чувствам се ужасно глупаво.

— Да, трябваше. Следващия път бъди по-внимателен. Предполагам, че научаваш доста под ръководството на Бакстър.

— Разбира се. Той държи на подробностите и е много търпелив. Много съм ви благодарен, задето ми дадохте възможност да работя в отдел „Убийства“ и да бъда обучаван от Бакстър.

— Още не те е покварил — подхвърли тя, зави надясно, намали скоростта.

— Казва, че работи по въпроса. — Младежът се усмихна. — Много ви хвали, лейтенант. Вярно, че все подхвърля шегички, но маниерът му е такъв. Много ви уважава и цени способностите ви.

— Ако не беше така, нямаше да е в моя екип. — Ив вдигна очи към огледалцето за обратно виждане, погледна в страничното огледало, отново зави надясно. — И ако аз не го уважавах, пак нямаше да е с нас. — Спря пред един денонощен супермаркет, извади от джоба си няколко кредитни жетона:

— Купи ми пепси, ако обичаш. Вземи и за себе си. И по-живо.

Той изобщо не се учуди, което й подсказа, че Бакстър често го използва като момче за всичко. Докато го чакаше, тя непрекъснато поглеждаше в страничното огледало и опипваше ръкохватката на оръжието си.

Трухарт й донесе кутийка с пепси, за себе си беше взел сок от вишни. Ив изчака той да си сложи предпазния колан, после включи на скорост и започна да обикаля квартала. След няколко минути младежът се обади:

— Ще спираме ли другаде, лейтенант?

— Защо питаш?

— Отдалечаваме се от вашата къща.

— Точно така. Пий си сока и не се обръщай. Погледни в страничното огледалце. Виждаш ли камионетката с черните стъкла? Не е директно зад нас, а през пет коли.

— Видях я, лейтенант.

— Движи се след нас, откакто напуснахме местопроизшествието. Нарочно те накарах да вземеш безалкохолни, за да дам възможност на онези, които ни следят, да ме нападнат.

— Господи, лейтенант!

— Не се възползваха, затова си мисля, че засега само ни следят. Може би се надяват да подслушат разговор по видеотелефона или да ги отведа до мястото, където е скрито детето. Прекалено са предпазливи. А на мен взе да ми писва.

— Ще съобщя на диспечера, че ни преследват.

— Не! Прекалено близко са и сигурно следят обажданията ни. Няма да правиш нищо, докато не ти наредя. Хубаво ли затегна предпазния колан?

— Да, лейтенант.

— Добре. Дръж здраво питието си.

Щом стигна следващото кръстовище, Ив рязко изви волана, превключи на вертикално излитане и направи обратен завой.

— Включи сирените! — извика на Трухарт. — Обади се да изпратят подкрепления по земя и въздух! Преследва ни камионетка с черни стъкла с нюйоркски регистрационен номер ААД 4613. Разбраха, че сме ги разкрили.

Камионетката също се издигна във въздуха и с бясна скорост полетя над Парк авеню. Бяла светлина избухна пред стъклото на полицейската кола, чу се силна експлозия.

— Мамка им! Имат лазерни пушки! Съобщи на диспечера, че са въоръжени и много опасни и че наближаваме Медисън авеню.

Трухарт спокойно предаде съобщението на диспечера, но от вълнение гласът му беше се покачил с цяла октава.

От камионетката проехтя още един изстрел, после тя се спусна на уличното платно, с лудешка скорост зави по Пето авеню и се стрелна в южна посока.

Ив видя как две патрулни коли се опитват да й пресекат пътя. Пешеходците се разбягаха. Проехтя гръм, едната патрулка полетя във въздуха и се завъртя като пумпал.

Тя беше принудена отново да превключи на вертикално летене, за да избегне сблъсъка и да не връхлети върху изплашените хора. Едва след една пресечка успя да спусне колата на улицата и да увеличи скоростта, за да продължи преследването на черната камионетка, чиито задни светлини приличаха на поставени едно върху друго червени квадратчета.

Поредният изстрел разтърси колата, тя едва не изпусна волана. Червена течност изплиска таблото.

„Настигам ги!“ — помисли си Ив. Шофираше с толкова висока скорост, че магазините от двете страни на улицата приличаха на цветни петна, а светлините и говорещите билбордове изглеждаха като проблясващи искрици.

Плътен глас, идващ от високоговорителите на рекламен дирижабъл, рекламираше есенна разпродажба на зимни палта.

Ив плътно следваше камионетката — повтаряше всяка маневра и завой на шофьора. Като в просъница чуваше воя на сирените на нейната кола и на патрулките.

По-късно щеше да се укорява, че е трябвало да предвиди какво ще се случи.

Някакъв макси автобус тромаво се движеше по дясното платно. Изстрелът от лазерното оръжие го преобърна като костенурка. Грамадната машина се завъртя и препречи улицата. Ив избегна удара, като реагира машинално и превключи на излитане, но едно такси се заби в автобуса и избухна в пламъци.

Тя изруга, рязко зави надясно, успя да мине между автобуса и хората на тротоара, които зяпнали наблюдаваха безплатното представление.

— Изключи предпазните мерки! — извика и се замоли компютърът на колата да реагира достатъчно бързо. — Изключи предпазната възглавница, мамка ти!

След секунда автомобилът се приземи на паважа; ударът беше толкова силен, че на Ив й се стори, сякаш костите й станаха на тресчици.

Предпазните мерки изключени. Моля, пренастройте.

Тя отново изруга, превключи на заден ход. Ала когато спря на Седмо авеню, видя само пълен хаос. От камионетката нямаше и следа.

Бързо махна предпазния колан, изскочи от колата, удари с юмрук по вратата:

— Да му се не види! Кажи ми, че мръсникът още е в обсега на въздушното подкрепление! Кажи ми, че поне една патрулка още го преследва.

— За съжаление го изпуснахме, лейтенант.

Тя се загледа в преобърнатия автобус и катастрофиралите коли, в хората, които още ужасено пищяха, и си помисли, че ще има големи неприятности.

Обърна се към Трухарт и сърцето й престана да бие. Лицето и куртката му бяха обагрени в червено. След миг облекчено въздъхна и промърмори:

— Казах ти да държиш здраво кутийката с глупавия сок.