Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (2)

Първа глава

Убийството е оскърбление, откакто за пръв път човешка ръка е разбила с камък човешки череп. Ала убийството на членовете на цяло семейство в собствения им дом, в леглата им, беше друго проявление на злото, мислеше си Ив Далас, детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, докато оглеждаше четирийсет и двегодишната Инга Снуд. Домашна помощница, разведена. Мъртва.

Кръвта, изпръскала стената, и разположението на трупа, й подсказаха какво се е случило. Престъпникът е влязъл в стаята, приближил се е до леглото, хванал е Снуд за късата руса коса, отметнал е главата й и е прерязал вратната й вена.

Хладнокръвно, сравнително бързо убийство. Може би безшумно. Вероятно Снуд не е имала време да разбере какво се случва. По трупа не се виждаха наранявания, получени при самоотбрана, нямаше признаци за съпротива. Само кръв и мъртва жена.

Ив беше дошла първа на местопрестъплението, изпреварвайки партньорката си и хората от отдела по криминалистика. Обаждането на 911 беше прехвърлено на патрулна кола, която се е намирала в района. Униформените полицаи бяха се обадили на отдел „Убийства“, а диспечерът се свърза с Ив малко преди три сутринта.

Тепърва й предстоеше да огледа другите мъртъвци и местопрестъплението, да анализира случилото се.

— Никой да не влиза, преди да наредя! — подвикна на униформения.

— Слушам, лейтенант.

Ив прекоси кухнята и се озова в малко антре — вдясно беше дневната, вляво — трапезарията. Жилището беше типично за семейство от средната класа със сравнително високи доходи. Намираше се в хубав квартал в Уест Сайд, охранителната система беше солидна, но за съжаление не беше опазила съпрузите Суишър и домашната им помощница.

Мебелите също бяха хубави, вероятно някои биха ги нарекли изискани. Навсякъде беше много чисто, всичко си беше на мястото, включително скъпата стереоуредба и телевизорът, които евентуални крадци лесно биха могли да изнесат.

Ив се качи на горния етаж, първо влезе в спалнята на съпрузите. Кийли и Грант Суишър, съответно на трийсет и осем и четирийсет години. И тук нямаше следи от насилие. Само двама души, които са спели на двойното легло, а сега бяха мъртви.

Тя се огледа, видя на едното нощно шкафче скъп мъжки ръчен часовник, на другото — златни обици.

Не, определено не ставаше въпрос за кражба.

Излезе в коридора и едва не се сблъска с партньорката си детектив Дилия Пийбоди, която още леко накуцваше.

Запита се дали не е прибързала, като й разреши да се върне на работа. Само преди три седмици Пийбоди беше жестоко пребита пред жилището си. Ив още не можеше да забрави как партньорката й — обезобразена, смазана от бой, лежеше в безсъзнание в болницата.

Каза си, че е по-добре да прогони от съзнанието си тази картина, да потисне чувството за вина. По-добре да си напомня колко самата тя мрази болниците и че понякога работата е по-полезна от принудителната почивка.

— Петима мъртви, влизане с взлом, така ли? — Пийбоди, която още се задъхваше от изкачването по стълбището, посочи униформения до входната врата. — Колегата набързо ме информира.

— Така изглежда, но още е рано да докладваме. Домашната помощница е в стаята си до кухнята. Гърлото й е прерязано, докато е спяла. Това тук е спалнята на собствениците на къщата. И те са заклани по същия начин. Има още две жертви, момче и момиченце, в другите две стаи на този етаж.

— Деца ли? Господи!

— Униформените, които първи са дошли на местопрестъплението, казаха, че в тази стая е момчето. — Ив се приближи до вратата на следващото помещение, нареди на осветлението да се включи. — Койл Суишър, дванайсетгодишен.

Вместо картини по стените имаше рамкирани спортни плакати предимно на бейзболни отбори и състезатели. Снимката на най-добрия защитник на „Янките“ беше изпръскана с кръв. Въпреки че помещението беше разхвърляно като типична стая на юноша, по нищо не личеше, че Койл се е събудил и се е опитал да отблъсне нападателя.

Пийбоди стисна устни, покашля се.

— Убиецът е действал бързо и ефикасно — каза престорено спокойно.

— Бравата и ключалката не са насилени. Алармата не се е задействала. Има няколко вероятности — да не е била включена, в което са съмнявам, някой да е знаел кодовете или да е разполагал с отлично устройство за обезвреждане на охранителната система… Убитото момиче сигурно е в следващото помещение.

Пийбоди изпъна рамене и промърмори:

— Още по-трудно е, когато жертвите са деца.

— Имаш право. — Ив влезе в стаята, нареди на осветлението да се включи, втренчи се в леглото с пухкави бели възглавнички и розова завивка, в мъртвото момиченце, чиято руса коса беше сплъстена от кръв. — Според информацията, която ми изпратиха, би трябвало това да е деветгодишната Никси Суишър.

— Божичко, горкото дете! — възкликна Пийбоди.

Ив огледа стаята, наклони глава и попита партньорката си:

— Какво виждаш?

— Убито момиченце, което никога няма да порасне.

— Питам забелязваш ли нещо необичайно. Например двата чифта обувки.

— Днешните хлапета, особено от заможни семейства, притежават купища обувки.

— Да, обаче има и две училищни ранички. Напръскала ли си се със защитен спрей?

— Не, тъкмо се канех…

— Аз вече го сторих. — Ив са наведе и взе обувките. — Не са еднакъв номер. Повикай униформения, който пръв е дошъл на местопрестъплението.

Обърна се към леглото, отново огледа детето, остави обувките, извади устройството за идентифициране на пръстовите отпечатъци.

Да, наистина беше по-трудно, когато жертвата бе дете. Сърцето й се сви, когато хвана малката безпомощна длан на момиченцето. Ужасно беше да гледаш дете, което са ограбили от толкова много години живот, от радостите и болките, съпровождащи ежедневието. Притисна малките пръсти към екранчето на уреда и зачака.

— Полицай Граймс, лейтенант — обяви Пийбоди.

— Кой се е обадил да съобщи за престъплението, Граймс? — попита Ив, без да се обърне.

— Анонимен женски глас, лейтенант.

— Къде е тази жена?

— Аз… такова… предположих, че е една от жертвите.

Тя се обърна и Граймс видя висока слаба жена в панталон с мъжка кройка и с протъркано кожено яке. Кафявите й очи бяха спокойни и хладнокръвни, типични очи на ченге. Късата й кестенява коса изглеждаше така, сякаш тя сама я е подстригала.

Лейтенант Далас се славеше като едно от най-добрите ченгета в нюйоркската полиция и когато смрази с поглед Граймс, той знаеше, че си го е заслужил.

— Според теб жената се обажда на 911, после се просва на леглото, за да й прережат гърлото, така ли?

— Ами… — Той беше квартален полицай с едва двугодишен стаж. Офицерите от отдел „Убийства“ бяха далеч над него в служебната йерархия. — Може да се е обадило момиченцето, лейтенант, после да се е опитало да се скрие под завивките.

— Откога си в полицията, Граймс?

— През януари ще станат две години, лейтенант.

— Познавам цивилни, които имат много по-добър нюх от теб. Петата жертва е Лини Дайсън, деветгодишна, която не е регистрирана на този адрес. Не е Никси Суишър. Пийбоди, претърсете жилището. Търсим друго деветгодишно момиченце… живо или мъртво. Ти, тъпако, се свържи с диспечера. Имаме най-висша степен на тревога. Може би тази касапница е именно заради малката. Нищо чудно да е била отвлечена. Действайте!

Пийбоди извади от чантичката с пособията флакон със защитен спрей и напръска обувките и ръцете си.

— Може да се е скрила някъде, лейтенант — подхвърли плахо. — Ако наистина тя се е обадила, сигурно се страхува да излезе или е в шок. Твърде е възможно да е жива.

— Започнете от долния етаж. — Ив се просна на пода, погледна под леглото. — Разберете от кой видеотелефон са позвънили на 911.

— Слушам.

Ив отвори дрешника, огледа всяко ъгълче от помещението, в което би могло да се скрие дете. Излезе в коридора, тръгна към стаята на момчето, но спря. Помъчи се да си представи къде ще отиде момиченце от добро семейство, ако се случи нещо лошо. Ала не можа. Защото в детството й всичките й нещастия бяха причинени от семейството й.

Отмина другите стаи и се върна в спалнята на родителите.

— Никси! — извика тихичко, докато се оглеждаше. — Аз съм лейтенант Далас от полицията. Искам да ти помогна. Ти ли се обади на полицията, Никси?

„Отвлекли са я“ — помисли си отново. Но нещо не се връзваше — защо да избиват цяло семейство, за да похитят едно дете? Много по-лесно беше да заловят малката на улицата, можеше дори да я упоят. Най-вероятно убиецът я е хванал, докато се е опитвала да се скрие, и сега тя лежи някъде, мъртва като другите.

Нареди на робота да включи всички лампи, едва сега видя следите от кръв от едната страна на леглото. Отпечатък от детска длан… още един… червена диря, водеща към банята. Най-вероятно кръвта беше от родителите… и все пак… „Пълзяла е през локвите кръв!“ — помисли си.

В банята имаше голяма вана, два умивалника, вградени в плот с прасковен цвят, тоалетната беше в малко помещение, напомнящо дрешник.

Кървава следа загрозяваше елегантните пастелни плочки на пода.

— Да му се не види! — измърмори Ив и се приближи до душ кабината, към която водеха дирите.

Очакваше да види окървавения труп на момиченце.

Вместо това откри момиченце, свито на кълбо… треперещо като лист.

Дланите, нощницата и лицето му бяха окървавени.

В продължение на няколко ужасяващи секунди тя се взира в детето и видя себе си. Дланите, дрехата и лицето й бяха окървавени, беше се сгушила в ъгъла на леденостудена мръсна хотелска стая. Още стискаше ножа, от който капеше кръв, на пода лежеше трупът на мъж, когото беше пробола на безброй места.

— Божичко! Боже мой! — Залитна, направи крачка назад, готова да побегне, да закрещи. Детето вдигна глава, впери в нея изцъклените си очи и захленчи.

Изведнъж, сякаш я бяха зашлевели, Ив се върна към действителността. Докато се мъчеше да си поеме дъх, настойчиво си повтаряше: „Не съм аз! Няма нищо общо с мен… Никси Суишър! Детето се казва Никси Суишър!“

— Никси Суишър! — извика и разбра, че си е възвърнала душевното равновесие. Сега не беше моментът да проявява слабост. Детето беше живо, тепърва й предстоеше много работа.

Набързо огледа малката и разбра, че не е ранена. За миг изпита облекчение, но съжали, че Пийбоди не е до нея. Самата тя нямаше представа как да се държи с малки деца.

— Хей… — промърмори колебливо, клекна, показа значката, прикрепена към колана й, машинално забеляза, че ръката й вече не трепери. — Казвам се Далас. От полицията съм. Ти ни се обади, Никси.

Малката безмълвно се взираше в нея, очите й бяха изцъклени, зъбите й тракаха.

— Искам да дойдеш с мен, за да ти помогна. — Ив протегна ръка, но детето се отдръпна и заскимтя като животинче, попаднало в капан.

„Знам как се чувстваш в момента“ — помисли си тя.

— Не бой се. Никой няма да ти направи нещо лошо… — Докато говореше, извади от джоба си комуникатора. — Пийбоди, намерих я в банята на родителите й. Веднага ела. — Насили се да измисли как да окуражи детето. — Ти ни се обади, Никси. Постъпила си много умно и храбро. Знам, че си много изплашена, но ние ще ти помогнем.

— Те убиха, убиха, убиха…

— Те ли?

Главата на малката се поклащаше като на старица с парализа.

— Те убиха, те убиха мама. Видях, видях. Убиха мама, татко. Убиха…

— Знам. Много ми е мъчно за тях.

— Пълзях през кръвта. — Малката, която се взираше в една точка, вдигна окървавените си ръце. — Кръв.

— Ранена ли си, Никси? Те видяха ли те? Направиха ли ти нещо?

— Те убиха, убиха… — Като видя току-що влязлата Пийбоди, малката пронизително изпищя и се вкопчи в ръката на Ив.

Пийбоди не се приближи, само спокойно каза:

— Ще се обадя на отдела за закрила на децата. Ранена ли е?

— Не, доколкото виждам. Обаче е в шок. — Чувстваше се ужасно неловко, но прегърна малката и я изправи на крака. — Видяла е убийствата. Имаме очевидка на престъплението.

— Имаме деветгодишно момиченце, което е видяло… — прошепна Пийбоди, но не довърши фразата, само кимна към спалнята.

— Да, да, знам. Вземи я и… — Ала когато се опита да се освободи от прегръдката на Никси, тя още по-силно се вкопчи в нея.

— Май вие ще трябва да се занимавате с нея, лейтенант. Изглежда само на вас има доверие.

— Само това ми липсваше! Обади се на криминалистите, започнете огледа стая по стая. Ей сега се връщам.

Смяташе да връчи малката на някого от униформените, но тя сякаш беше залепена за нея. Въздъхна примирено, занесе я на долния етаж, потърси „неутрален терен“ и влезе в помещение, което явно беше стая за развлечения.

— Искам мама! Искам мама!

— Да, знам. Чакай да се разберем. Първо ме пусни. Обещавам, че няма да те оставя, но искам да ме пуснеш.

— Отидоха ли си? — Никси притисна глава до рамото й. — Сенките отидоха ли си?

— Да. Пусни ме и седни ето тук. Разбираш ли, с теб трябва да си поговорим.

— Ами ако те се върнат?

— Няма да ги пусна. Знам колко ти е трудно. Няма по-трудно нещо в живота… — Хвана се, че се повтаря, но беше в безизходица. Седна на пода заедно с малката, която все така се притискаше до нея. — Виж какво, трябва да си върша работата, така ще ти помогна. Трябва да… Божичко! Ще ти взема отпечатък от ръчичката, после ще се измиеш. Като се измиеш, ще ти олекне.

— Кръвта по мен е тяхната…

— Знам. Виж, в тази чантичка имам най-различни уреди. Ще ти избърша ръчичката ето с това памуче… изобщо няма да те заболи. Ще запишем, каквото ми кажеш, после ще отидеш да се измиеш. — Чрез гласова команда тя включи записващото устройство, внимателно се откопчи от ръцете на малката, накара я да седне. — Ти си Никси Суишър, нали? Тук ли живееш?

— Да. Искам…

— Аз съм лейтенант Далас. Ето виж, взимам тампончето, избърсвам ръчичката ти. Не заболя, нали?

— Те убиха мама и татко.

— Знам. Видя ли лицата им? Колко души бяха?

— Кръвта им е по мен.

Ив прибра тампончето в пликче за веществени доказателства, погледна детето. Спомняше си какво е да си момиченце, обляно с чужда кръв.

— Искаш ли да се измиеш?

— Не мога.

— Ще ти помогна. Искаш ли да пийнеш нещо или да хапнеш? Мога да… — Сърцето й се сви, защото Никси отново зарида.

— Какво? Какво?

— Оранжада.

— Добре, ей сега ще ти…

— Не, аз отидох да си взема. Мама ми е забранила, обаче много ми се пиеше, затова отидох да си взема… исках и Лини да дойде с мен, само че тя не се събуди. Слязох в кухнята и видях.

Макар сега и двете да бяха изцапани с кръв, Ив реши, че миенето може да почака.

— Какво видя, Никси?

— Една сянка… човек, който влезе в стаята на Инга. Помислих си… реших да ги погледам — само за малко, ако започнат да го правят.

— Какво да правят?

— Секс. Знам, че е забранено, обаче ми беше интересно. Надникнах през вратата и видях! — Никси се разплака, по лицето й потекоха червени вадички.

Ив се видя в чудо и понеже нямаше под ръка носна кърпичка, от чантичката с пособията извади парче марля и го подаде на момиченцето.

— Какво видя?

— Човекът имаше голям нож и я поряза… много лошо я поряза. Ето така. — Тя прокара пръст по гърлото си. — Имаше много кръв.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана после?

Никси прокара по лицето си марлята и окървавените си пръсти и още повече се изцапа с кръв.

— Той си отиде. Не ме видя и си отиде. Взех телефона на Инга и се обадих на 911.

— Браво, Никси! Много умно си постъпила.

— Исках при мама — задавено изрече детето. — Исках при татко. Затова се качих по задната стълба и ги видях. Бяха двама. Влязоха в моята стая и в стаята на Койл, знаех какво ще направят, обаче исках при мама, пропълзях в спалнята, изцапах се с кръв… видях мама и татко. Бяха мъртви. Всички са мъртви, нали? Всички. Страхувах се да погледна. Скрих се в банята.

— Правилно си постъпила. Погледни ме, Никси. — Ив изчака, докато детето впери в нея насълзените си очи. — Важното е, че си жива и си постъпила много смело. Благодарение на теб ще открия хората, които са го направили, и ще ги накарам да си платят.

— Мама е умряла. — Момиченцето отново я прегърна и заплака така, сякаш никога нямаше да спре.

 

 

Ив се върна към работата си едва към пет часа.

— Как е малката? — попита партньорката й.

— Както може да се очаква. Сега при нея са лекарят и социалната работничка. Съгласи се да ме пусне само след като се заклех, че няма да я изоставя.

— Разбираемо е. Ти си я намерила, в теб тя вижда спасителката си.

— Обадила се е на 911 по джобния видеотелефона на прислужницата, чиято стая е на долния етаж. — Съобщи какво й беше казало момиченцето, и добави: — Засега всичко се връзва с теорията ми, че убийците са действали бързо и професионално. Изключили са или са блокирали алармената система. Единият убива прислужницата, чиято стая е на долния етаж и е изолирана от другите помещения. Очистили са първо нея, защото са се страхували да не се събуди, да разбере, че се случва нещо нередно и да телефонира на 911. Другият престъпник вероятно се е спотайвал горе, готов да се намеси, ако някой от семейството се събуди. После заедно са убили съпрузите.

— Имате право — кимна Пийбоди. — Действали са бързо и безшумно, жертвите не са имали време да се съпротивляват. Първо са отстранили възрастните, не са се притеснявали как ще се справят с децата.

— Единият очиства момчето, другият — момичето. Знаели са, че има момче и момиче. Било е тъмно, затова фактът, че по погрешка са убили друго дете, не означава, че не познават членовете на семейството. Очаквали са да видят русокосо момиченце и са го намерили. Свършили са си „работата“ и преспокойно са си тръгнали.

— Няма кървава следа извън къщата.

— Носили са предпазни облекла, а преди да излязат, са ги свалили. Чиста работа. Знаем ли вече в колко часа е настъпила смъртта на всяка жертва?

— Прислужницата е била убита в два и петнайсет. Съпрузите — след около три минути, после децата. Касапницата е отнела общо пет-шест минути. Действали са хладнокръвно и чисто.

— Е, не съвсем. Оставили са жива очевидка на престъплението. Малката още е в шок, но мисля, че ще научим още нещо от нея. Умна е и смела. Не е изкрещяла, когато е видяла да прерязват гърлото на прислужницата. — Ив се помъчи да се постави на мястото на Никси, запита се какво ли е изживяла, докато смъртта тихо е вършеела в къщата. — Била е ужасена, но не е побягнала, което я е спасило. Не е издала нито звук, проявила е съобразителност и присъствие на духа, за да се обади на полицията. Храбро момиченце.

— Какво ще стане с нея?

— Ще я изпратим в охранявана квартира, където за нея ще се грижи служителка от отдела за закрила на децата. Досието й ще бъде засекретено. — Необходими, безлични формалности. На практика предишният живот на Никси беше свършил приблизително в два и петнайсет след полунощ. — Ще проверим дали има близки родственици или настойник, когото родителите й са посочили в случай, че с тях се случи нещастие. По-късно отново ще поговорим с нея, дано научим нещо повече. Никой не бива да влиза в къщата, за да не бъдат заличени уликите. Започваме да събираме информация за убитите съпрузи.

— Мъжът е бил адвокат в семейната юридическа фирма. Жена му е била диетоложка, специалистка по здравословно хранене: имала е частна практика, работила е вкъщи, кабинетът й е на долния етаж. Вратата беше заключена, всичко изглеждаше на мястото си.

— Трябват ни най-подробни сведения за работата им, клиентите и подчинените им. Убийствата са извършени от професионалисти. Може би един от съпрузите… или двамата… или пък прислужницата, са се занимавали с нещо, свързано с организираната престъпност. Възможно е жената да е била „параван“ за търговия с наркотици. Клиентите отслабват по лесния начин и са доволни.

— Има ли лесен начин за отслабване? Такъв, че да се тъпчеш с неограничени количества пица и да не те боли стомахът.

— Естествено. Стига да приемаш по малко „Фънк“ и „Гоу“ — наркотици вместо хранителни добавки. — Ив вдигна рамене. — Може да е прецакала доставчика на дрога. Или пък един от двамата е имал извънбрачна връзка и нещо се е скапало. Не е шега работа да очистиш цяло семейство — трябва да имаш страхотна мотивация. Ще видим дали „метачите“ ще намерят нещо. Междувременно отново ще огледам всяка стая. Досега нямах възможност да…

Тя не довърши фразата, защото чу потракване на токчета; обърна се и видя социалната работничка — изглеждаше сънена, но беше изрядно облечена и сресана. Спомни си, че жената се казва Нюман и е служителка в отдела за закрила на децата; киселата й физиономия издаваше, че не й е приятно, задето посред нощ са я вдигнали от леглото.

— Лейтенант, лекарят не установи физически наранявания. Предлагам малолетната да бъде отведена веднага.

— Дайте ми няколко минути да организирам охраната. Партньорката ми ще й приготви багажа с най-необходимото. Искам да…

Тя отново млъкна. Този път по коридора се чу тропот от боси крачета. Никси се втурна в стаята и се спусна към Ив. Още носеше окървавената нощничка.

— Обеща, че няма да си отидеш! — извика.

— Ето ме.

— Не им позволявай да ме вземат! Казаха, че ще ме заведат някъде. Не им позволявай!

— Не можеш да останеш тук. — Ив разхлаби хватката на детето, което беше се вкопчило в бедрата й, клекна, за да го погледне в лицето. — Знаеш, че не може.

— Не им позволявай да ме отведат. Не искам тази жена да ме вземе. Не е полицайка.

— Ще те придружат и двама полицаи и ще останат при теб.

— Не ги искам! Ела ти. Теб искам.

— Не мога. Имам работа. Трябва да работя заради родителите ти, заради брат ти и приятелката ти Инга.

— Няма да отида с тази жена! Не можеш да ме накараш!

— Никси…

— Разрешавате ли да ви прекъсна? — Пийбоди, която дружелюбно се усмихваше, пристъпи към тях. — Никси, искам да кажа нещо на лейтенант Далас. Ще отидем ей там, през цялото време ще ни виждаш. Бъди спокойна, тя няма да си тръгне без теб. Лейтенант, елате насам.

Щом се отдалечиха, Ив прошепна:

— Какво има пък сега?

— Вие трябва да я отведете.

— Известно ли ти е, че още веднъж трябва да огледам местопрестъплението?

— Вече направих първоначален оглед, а като се върнете, ще довършите работата.

— Искаш да я придружа до тайната квартира, така ли? Знаеш ли какво ще стане, когато се опитам да я оставя с униформените? Пак ще се лепне за мен. Какъв е смисълът?

— Нямах предвид това. Мисълта ми е да я заведете у вас. Няма по-безопасно място в целия град, може би дори на цялата планета.

Ив така се изненада, че проговори едва след десетина секунди:

— Ти какво, откачи ли?

— Не. Изслушайте ме. Малката ви се доверява. Знае, че командвате тук, вярва, че с вас ще бъде в безопасност. Видяла е как избиват цялото й семейство и е травматизирана. Освен това е единствената свидетелка на престъплението. Сигурна съм, че когато се поуспокои — доколкото е възможно, разбира се, ще ни разкаже още подробности. Нека остане у вас няколко дни, преди да попадне в ръцете на онези от социалните служби. Поставете се на нейно място, лейтенант. Няма ли да предпочетете да бъдете с ченге, което не си поплюва, отколкото с отегчена и преуморена служителка от отдела за закрила на децата?

— Социалната служба няма да ми разреши да я отведа у дома.

— Напротив. Най-важното в момента е да получите повече информация от единствената свидетелка, тоест от Никси. Ако я заведете у вас, няма да се налага да искате разрешение от „Закрила на децата“ всеки път, когато искате да я разпитате.

Ив се замисли, обърна се да погледне Никси и промърмори:

— Хм, може би имаш право. Ще остане у дома ден, най-много два. Съмърсет ще се грижи за нея. Противен кретен е, но умее да общува с деца. Въпреки че има опасност малката да се травматизира още повече от грозната му физиономия… Ще съобщя на шефовете, че временно приютявам очевидката на престъплението. Няма да ми пречи… къщата е голяма…

— Точно така, лейтенант.

Ив намръщено се втренчи в партньорката си:

— Разсъждаваш доста трезво за човек, който едва от два дни се е върнал на работа.

— Още не мога да преследвам пеш заподозрените, обаче мозъкът ми е като преди.

— Много жалко. Надявах се, че след като получи сътресение и беше в кома, умът ти се е изострил, но явно нищо не може да промени природните ти дадености.

— Много сте зла.

— Мога да бъда и по-зла, но е пет сутринта, а още не съм пила кафе… Ще се обадя тук-там.

Отстъпи встрани и с крайчеца на окото си видя как Никси настръхна. Поклати глава, за да я успокои, извади джобния си видеотелефон.

След пет минути повика социалната работничка, за да й съобщи какво е уредила.

— Изключено! — запъна се Нюман. — Обучена съм да се грижа за деца, изпаднали в подобно положение, вие не знаете как да се държите. Нямате право да отведете момиченцето. Наредено ми е да го придружа…

— Отвеждам свидетелката на безопасно място — прекъсна я Ив. — Детето не ви харесва, а е необходимо да се успокои, за да го разпитам отново.

— Малолетната е…

— Видяла е как убиват цялото й семейство. Иска да бъде с мен. Ще получи каквото желае; като офицер от нюйоркската полиция ще уредя тя да бъде отведена на място, където ще остане, докато опасността отмине, или предприемем други мерки. Можете да ми съдействате, но явно предпочитате да се инатите.

— Длъжна съм да действам в интерес на…

— Малолетната — прекъсна я Ив. — В неин интерес е да се чувства в безопасност, да бъдат избегнати ситуации, които могат да й причинят допълнителен стрес. Малката е обезумяла от страх. Защо да я плашим още повече?

Нюман кисело промърмори:

— Шефът ми няма да е очарован.

— Нека ми се обади. Детето идва с мен, точка по въпроса! Ако искате, оплачете се.

— Трябва да знам къде ще отведете малолетната…

— Ще ви уведомя. Пийбоди, приготви най-необходимото за малката. — Тя се върна при Никси. — Знаеш, че не можеш да останеш тук, нали?

— Не искам тази жена да ме вземе. Не искам…

— Вече си разбрала, че невинаги получаваш каквото искаш. Засега ще дойдеш с мен.

— С теб ли?

Ив проследи с поглед Нюман, която гневно измарширува навън, после отвърна на момиченцето:

— Да. Не мога непрекъснато да съм с теб, защото си имам работа. Обаче ще бъдеш в моята къща, където ще се грижат за теб. Ще бъдеш заобиколена от хора, на които вярвам, за това и ти можеш да им вярваш.

— Но и ти ще се връщаш там, нали?

— Разбира се. Вече ти казах, че отиваме в моята къща.

— Добре. — Никси я хвана за ръката. — Ще дойда с теб.