Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (18)

Седемнайсета глава

Ив записа резултатите от издирванията, възложи на компютъра проверка на вероятностите, продължи да си води бележки. Писнала й беше писмената работа по този случай. Искаше да действа, не да седи зад бюрото. Да върви напред.

Вместо това изпъна рамене и прегледа бележките си.

„Къркендал срещу Къркендал“ — връзка със съдия Мос.

С Дъбери. Най-вероятно и с Бренеган.

С тримата Суишърови, Дайсън и Снуд.

С Нюман.

С Найт и Престън.

Айзънбери е била свързана с Тъли и чрез нея — с Рангъл.

Тъли и Рангъл не са пострадали, въпреки многобройните възможности да бъдат отстранени.

Само Суишърови са били набелязани за убиване.

И всичко това отвеждаше обратно до делото „Къркендал срещу Къркендал“.

— Колко е часът в Небраска?

— Ами… — Пийбоди примигна, потърка очите си, зачервени от умора. — Да видим… Тук е пет и двайсет, значи в Небраска са с един час назад, ако са преминали към зимното часово време. Да, сега там е четири и двайсет. Поне така мисля. Може би.

— Защо е тази разлика? Не може ли навсякъде времето да е еднакво и да се приключи с тези глупави сметки, които ме подлудяват?

— Разликата в часовото време е свързана с въртенето на Земята около оста й и около Слънцето и… — Пийбоди млъкна като видя изражението на Ив. — Имате право, лейтенант. Часовата разлика трябва да се премахне. Да се спазва времето на Далас. Ако има референдум, ще гласувам за това. Ще пътуваме ли до Небраска?

— Ще направя всичко възможно да го избегнем — промърмори Ив. Копнееше за истинска полицейска работа, не за сблъсък с разни там крави и царевични ниви, в които дебнат какви ли не страхотии. — Първо ще проверим дали няма да свършим работа по видеотелефона — това чудесно изобретение.

Отвори файла на Къркендал, намери името на сестрата на съпругата му:

— Роксан Търнбил. Четирийсет и тригодишна. Омъжена за някой си Джошуа, синовете им се казват Бенджамин и Самюъл. Не работи, занимава се с отглеждане на децата си. Добре, Роксан, да видим какво знаеш за симпатичния ти зет.

На екрана на видеотелефона се появи детско лице — момченце с къдрава руса коса и невероятни зелени очи, което се усмихна приветливо:

— Здравейте. Аз съм Бен. Вие коя сте?

— Майка ти или баща ти вкъщи ли са?

— Мама е тук, но е редно първо да се представите, после да попитате дали може да говорите с някой… с някого — поправи се малчуганът.

Боже господи, сега пък някакво хлапе я учеше на добри маниери! Накъде отиваше този свят?

— Казвам се Далас. Може ли да говоря с майка ти?

— Един момент. — На екрана се появиха зигзагообразни линии, проехтя оглушителен вик: — Мамо! Далас те търси. Може ли вече да си взема една сладка?

— Само една, Бен. И не крещи близо до телефона. Невъзпитано е. — Жената също беше с къдрава коса, само че за разлика от косата на сина й, нейната беше черна. Усмивката не беше толкова приветлива. Въпреки това жената учтиво каза:

— Какво обичате?

— Вие ли сте госпожа Търнбил?

— Да. Вижте, ако предлагате някакви стоки, не се интересуваме…

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция.

— О! — Усмивката на жената помръкна. — По какъв повод ме търсите?

— Във връзка с бившия ви зет Роджър Къркендал.

— Мъртъв ли е?

— Не, доколкото знам. Издирваме го, за да го разпитаме във връзка с едно разследване. Имате ли представа къде живее?

— Не! Не мога да ви помогна. Чака ме много работа, затова…

— Госпожо Търнбил, изключително важно е да намеря господин Къркендал. Моля ви да ми кажете, ако ви се е обаждал…

— Изобщо не съм го чувала! — Гласът на жената беше напрегнат като метална жица, опъната до скъсване. — Пък и откъде да знам, че наистина сте от полицията?

Ив извади значката си, приближи я до камерата:

— Виждате ли значката и идентификационния номер?

— Разбира се, но…

— Обадете се за потвърждение в Централното полицейско управление в Манхатън. Ще ви продиктувам номера. Обаждането няма да ви струва нито цент.

— Ще взема номера от указателя. Изчакайте.

— Предпазлива е — отбеляза Пийбоди, когато екранът се обагри в синьо, което означаваше, че от другата страна на линията са превключили на изчакване. — И малко недружелюбна.

— Прекалено предпазлива и доста недружелюбна — поправи я Ив. — Освен това е изплашена. — Докато чакаха, започна да пресмята колко време ще отнеме пътуването до Небраска и обратно и разговора със сестрата на Даян Къркендал.

Лицето на Роксан отново се появи на екрана. Ив веднага забеляза, че жената е пребледняла.

— Проверих идентификацията ви, лейтенант. От отдел „Убийства“ сте.

— Точно така.

— Той е убил някого. Даян… — Тя млъкна и прехапа устни. — Кого е убил?

— Издирваме го във връзка с убийството на най-малко седем души, включително двама полицаи.

— В Ню Йорк ли? — колебливо попита жената. — В Ню Йорк ли са станали убийствата?

— Да, трябва да го разпитаме за убийства, извършени в Ню Йорк.

— Разбирам. Какъв ужас! Нямам представа нито къде е той, нито какви ги върши. Ако знаех, щях да ви кажа. Не мога да ви помогна и не желая да говорим за него. Извинете, трябва да прекъсна. Чака ме много работа.

Екранът потъмня.

— Още се страхува от него — промърмори Пийбоди.

— Да. А сестра й е още жива. Затова толкова се изплаши, като разбра, че я търсим от отдел „Убийства“. Сигурно си помисли, че най-сетне той се е добрал до Даян. Може би знае нещо, но не си дава сметка. Налага се лично да я разпитаме.

— Значи заминаваме за Небраска.

— Ти заминаваш.

— Аз ли? Ще ме изпратите сам-самичка в тази пустош ли?

— Вземи Макнаб. За всеки случай. — „Той ще ти попречи да се престараеш“ — помисли си Ив. — Искам ви обратно довечера. Ти ще се справиш по-добре от мен с такъв тип жена, посветила се на семейството си. Смятам, че ще ти се довери.

Тя се обади по домашния видеотелефон на Рурк, който беше в компютърната лаборатория:

— Трябва ми бърз и безопасен транспорт.

— Къде отиваме?

— Никъде. Пийбоди заминава за Небраска. Макнаб ще я придружи, затова превозното средство трябва да бъде поне двуместно. Важното е да е бързо, за да отидат и да се върнат за няколко часа.

— Добре, имаш го. Дай ми няколко минути.

— Брей! — Пийбоди въздъхна. — Какво ли е да си омъжена за човек, който щраква с пръсти и всяко твое желание се сбъдва?

— Удобно. Направи всичко възможно жената да проговори. Ако се наложи, покажи й снимките на убитите деца.

— Господи, лейтенант!

— И тя има деца. Сигурно ще размисли, като си представи, че нещо подобно може да се случи и с тях. Не можем да си позволим да пипаме с кадифени ръкавици. Ако се наложи, с Макнаб разиграйте обичайната сценка. Той ще се справи ли с ролята на лошото ченге?

— Сигурно. Когато с него сме сами, също си играем на театър. Макнаб успява да ме убеди, когато играя ролята на колебаещата се свидетелка.

— Пфу! — Ив притисна пръсти до слепоочията си, сякаш да прогони картините, възникнали във въображението й. — Правете каквото знаете, но искам резултати. Тя сигурно знае къде е сестра й. Бившата съпруга на Къркендал ще бъде важно оръдие в това разследване.

Рурк влезе в кабинета, подаде на Пийбоди малък комуникатор:

— Свържи се с пилота, когато сте готови. Той ще ви чака.

— Благодаря. — Тя взе чантата с дисковете и разпечатките. — Ще се обадя на Макнаб.

— Искам да се свържете с мен, когато пристигнете и се върнете — нареди Ив.

— Слушам, лейтенант.

Рурк й пожела приятно пътуване, а когато тя излезе, се обърна към Ив:

— Вече имам доста материал, но ще ми е необходим нелегалния компютър, за да сглобя мозайката.

— Покажи ми.

— Да отидем в моя кабинет. — Докато прекосяваха помещението, той докосна ръката й. — Уморена си, лейтенант.

— Да, малко.

— Има защо. Денят беше тежък за теб.

Тя сви рамене.

Рурк отключи стаята, в която държеше незаконния компютър, притисна длан до идентификационната пластина.

— Как е Никси?

— Майра се отби при мен, преди да си тръгне. Каза, че момиченцето е малко по-спокойно. Това посещение на моргата… Господи! — Тя притисна длани до лицето си. — По едно време се изплаших, че няма да издържа.

— Знам.

Ив поклати глава — дори сега споменът за случилото се я изваждаше от равновесие.

— Сърцето ми се къса, като си спомня как гледаше и галеше баща си. Погледът й… погледът й изразяваше нещо повече от скръб. Като я гледах, разбрах колко го е обичала. Не се е страхувала, че ще я нарани, ще й причини зло. Двамата с теб не знаем какво е да имаш любящ баща, на когото да вярваш безрезервно. Ще намеря злодея, който уби близките й, ала никога няма да разбера чувствата й. А след като не ги разбирам, как да й съчувствам?

— Не е вярно, че не я разбираш. — Рурк прокара пръст по страната й, по която се стичаха сълзи. — За кого плачеш, ако не за нея?

— Не знам. Не знам. За разлика от мен Никси е имала щастливо детство, ала сега изживява моя кошмар. Само че аз не мога да прочета мислите й, както би сторила майка й. Убийците са й отнели най-скъпото — нерушимата връзка между родителите и детето им. — Тя вдигна ръка, избърса сълзите си. — Гледах мъртвия ми баща, кръвта му беше се просмукала в дрехите ми, беше полепнала по дланите ми. Не помня какво чувствах. Облекчение, радост, страх… а може би не изпитвах нищичко. В кошмарите ми той се връща и ми казва, че не е свършил с мен. Наистина е така. Спомените винаги ще ме преследват. Като гледам Никси, миналото сякаш отново ме връхлита.

— Знам. — Рурк бръсна с пръст сълзата, която се стичаше по брадичката й. — Виждам как ти въздейства тази история. Само че и двамата с теб не можем да сторим нищо. Сигурен съм, че няма да се откажеш от разследването и да го прехвърлиш на свой колега. — Преди Ив да отговори, той леко повдигна брадичката й. — Нито ще се откажеш, нито ще те моля да го направиш. До края на живота си няма да си простиш, ако дезертираш поради емоционални причини. Ще загубиш и самоувереността си, която ти е толкова необходима.

— Когато я намерих в банята, сякаш видях себе си — свита на кълбо, окървавена. Не, не си го помислих, а за миг наистина се видях.

— Въпреки това я доведе тук. Изправи се срещу миналото. Скъпа Ив. — Гласът му беше като балсам за наранената й душа. — Прояви състрадание.

— Не става въпрос за състрадание — прошепна Ив. Съпругът й беше единственият човек, на когото можеше да се довери. — През дни като днешния нещо в мен ме подтиква да се върна в хотелската стаичка в Далас. Отново да застана над трупа на чудовището, да видя кръвта му по дрехите ми, да усетя ножа в ръката си. — Сви юмрук, сякаш държеше кама. — За да го убия отново, но този път да изпитам някакво чувство — тогава може би ще знам, че най-сетне с чудовището е свършено. Ако ли не, поне ще се наслаждавам на момента, в който забих ножа в плътта му. Не знам какво ще си помислиш за мен след това признание.

— В дни като днешния с цялото си същество жадувам да съм на твоето място в хотела в Далас. Да видя върху себе си кръвта на изверга, с две ръце да стискам ножа. И няма да изпитам никакво угризение.

Тя въздъхна:

— Странно, но вместо да ме изплашат, думите ти ме успокояват. Никси няма да се чувства като мен, защото може да отпусне глава на гърдите на мъртвата си майка и да изплаче мъката си. Дълго ще скърби, понякога ще сънува кошмари и ще се събужда от страх, тогава обаче ще си спомни кой й даде възможност да помилва за последен път баща си и брат си, да поплаче, притиснала глава до сърцето на майка си. Ще си спомни жената полицай, която е стояла до нея и е държала ръката й.

— Ще я предадат на социалните служби, Рурк. За някои деца това е избавление, не и за нея. Не искам да се превърне в поредното досие в картотеката на отдела за закрила на децата. Да я местят от приют в приют, както местеха мен. Имам една идея, но първо искам да я обсъдя с теб.

Лицето му стана безизразно:

— Какво си намислила?

— Предлагам да потърсим Ричард Деблас и Елизабет Баристър.

— А! — този път той въздъхна от облекчение. — Ричард и Бет. Прекрасно хрумване. — Обърна се, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Щом идеята ти допада, защо ти докривя?

— Не е вярно — смотолеви той и се запита какво изпитва в действителност. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. — Как не се сетих по-рано за тях?

— Не можеш да мислиш за всичко.

— Очевидно е така.

— Не ме заблуждавай. Нещо не е наред.

Рурк понечи да отрече, но осъзна, че ще направи поредната грешка.

— Непрекъснато мисля за Никси — промълви. — Не, не се изразих правилно. Непрекъснато мисля за онова, което видях в дома й. Кръвта, изплискала стените в стаите, където са спели деца.

— Много по-страшно е, когато жертвите са деца. Трябваше да помисля, преди да те помоля да ме придружиш при огледа.

— И друг път съм виждал мъртъвци! — Той рязко се извърна, лицето му беше изкривено от гняв. — Не съм някой мекушав лигльо, който не издържа… Ах, мамка му! — Млъкна, прокара пръсти през косата си.

— Хей, хей! — стреснато възкликна Ив, приближи се до него, сложи ръка на рамото му. — Какво става с теб?

— Спели са… — промълви Рурк и са запита защо именно тази подробност го е потресла най-много. — Имали са всичко, което трябва да имат децата — родителска обич, сигурност. Сърцето ми се къса, като си спомня ужасната гледка. Връща ме в миналото… Никога не мисля за това. Защо да мисля, по дяволите?

Ив не го попита за какво говори, защото го виждаше, изписано на лицето му. Преди ден-два й каза, че му е мъчно, когато е тъжна. Ала той не подозираше какво й става, когато го гледа така сломен.

— Ела да поседнем.

— По дяволите! По дяволите! — Рурк отиде до вратата и я затвори с ритник. — Не си в състояние да го забравиш, но можеш да живееш със спомена. Така и правя. За разлика от теб призраците от миналото не ме измъчват.

— Може би затова се чувстваш толкова зле, когато те връхлетят.

Рурк се облегна на вратата, втренчи се в съпругата си:

— Виждам се как лежа в локва от моята кръв, урина и повръщано, след като той ме преби почти до смърт. Само че аз оцелях и сега имам всичко, за което човек мечтае — огромно богатство, прекрасна къща и съпруга, която обичам повече от живота. Той сигурно си помисли, че ме е убил. Дори не си направи труда да ме изхвърли, както бе изхвърлил майка ми. Сигурно реши, че не си струва усилието. Защо се тормозя заради нещо, което се случи преди толкова време? Само че си задавам въпроса какъв е смисълът. Какъв е смисълът да имам всичко, а Никси да си няма нищо и никого?

— Ти не раздаваш картите, само играеш с тях — промълви Ив. — Не се измъчвай така.

— Мамех, крадях и вършех мошеничества, за да постигна сегашното си положение. На мръсната уличка в Дъблин не лежеше невинен юноша.

— Глупости! Престани да се обвиняваш!

— Щях да го убия. — Очите му вече не бяха печални, а студени като лед. — За съжаление някой ме изпревари, иначе като поотраснех, щях да го довърша. Уви, не можем да върнем времето. — Той тежко въздъхна. — Защо ли ти дрънкам тези глупости? Безполезно е…

— Не говори така! Не смяташ, че е безполезно, когато изливам пред теб сърцето си, нали? Харесвам онази ти работа, Рурк. Обаче мразя, когато мислиш с нея.

Той ахна, после избухна в смях:

— Само това липсваше — жена ми да ме критикува! Предлагам да приключим този разговор, като ти разкажа какво правих днес във Филаделфия.

— Защо пътува дотам, без да ми кажеш? — сопна се тя. — Предупредих те, че трябва да знам къде се намираш.

— Щях да го премълча, но не за да не си навлека гнева ти, лейтенант, а защото само си загубих времето. Смятах, че ще мога да го уредя — знаеш, че съм доста убедителен, а пък ако тактиката ми не проработеше, възнамерявах да предложа подкуп. Срещнах се със заварената сестра на Грант Суишър. Помолих я да поеме грижите за Никси, след като настойниците, определени от родителите й, са отказали от задълженията си. Дамата обаче не прояви никакъв интерес. — Той седна на страничната облегалка на креслото. — Бях решил да не те занимавам с този въпрос. Много благородно, нали?

— Штт! Никой, освен мен, няма право да ти се подиграва. — Ив пристъпи към него, с длани обгърна лицето му, целуна го. — Въпреки че съм бясна, задето си предприел пътуването, без да ми кажеш, този път няма да ти се надсмея. Гордея с теб, задето се опитваш да помогнеш. Аз нямаше да се сетя да се обърна към тази жена.

— Бях готов да я подкупя. С пари се урежда всичко. Защо му е на човек богатството, ако не може да купи каквото иска? Например добро семейство за едно момиченце. Вече бях „отписал“ бабата и дядото — между другото, открих и разговарях с дядото — защото не отговарят на високите ми морални стандарти. Само че единствената родственица на Никси категорично отказа да се грижи за нея.

— Щом не иска детето, по-добре то да не попада при нея.

— Да, знам. Би трябвало да се отвратя от бездушието на тази жена, обаче се ядосах на себе си, задето си въобразявах, че като щракна с пръсти, мога да получа какво пожелая. Какво ти ядосан, направо бях вбесен, че ударих на камък. И знаеш ли защо? Ако бях уредил осиновяването, нямаше да се чувствам виновен.

— За какво?

— Че не мога да се насиля и да предложа детето да остане при нас.

— При нас ли? Тук?

Рурк невесело се засмя:

— Е, поне в това отношение с теб сме на едно мнение. Не можем да го направим. Не сме подходящи за това… за детето. Голямата къща и многото пари не означават абсолютно нищо, когато не ставаш за родител.

— Съгласна съм.

Той я погледна, леко се усмихна:

— Понякога се питам дали ще бъда добър баща. Мисля, че ще бъда. Че двамата с теб ще бъдем предани родители заради или въпреки ужасното ни детство. Може би поради двете причини. Само че моментът още не е настъпил. Сигурен съм, че ще разберем, когато сме готови да имаме дете.

— Не разбирам защо изпитваш вина.

— С какво съм по-различен от Лийса Кордей, доведената сестра на Грант Суишър?

— С това, че се опитваш да помогнеш на детето. Знам, че по един или друг начин ще го направиш.

— Знаеш ли, помогна ми да възвърна равновесието си — промълви Рурк. — Едва сега осъзнах доколко почвата се е изплъзвала изпод краката ми. — Хвана ръцете й, целуна ги. — Искам деца от теб, скъпа Ив. — Отново се усмихна, като видя изражението й. — Не изпадай в паника, лейтенант. Нямам предвид нито днес, нито утре, нито след девет месеца. Гостуването на Никси ми помогна да разбера, че да имаш дете изобщо не е лесно и е голяма отговорност.

— Прекалено голяма.

— Отглеждането на дете е работа, свързана с много емоционално и физическо натоварване, отнемаща много време. Но отплатата, която получаваш, си заслужава. Преди малко спомена за духовната връзка на Никси с родителите й. И ние ще я имаме с нашите деца, когато му дойде времето. Само че още не сме готови. Нито пък притежаваме уменията, необходими за отглеждането на почти десетгодишно момиченце. Ще бъде като да поемеш от някого трудна и интересна задача, без да имаш време да се обучиш за изпълнението й. — Отново пристъпи до нея, целуна я по челото. — Знай обаче, че искам да имаме деца, моя прекрасна Ив. Някой ден.

— Някой ден в необозримото бъдеще. Да речем… след десет години, когато… Чакай малко! Деца ли каза? Че това е в множествено число.

Той се отдръпна, широко се усмихна:

— Нищо не се изплъзва от вниманието на моето ченге.

— Наистина ли си въобразяваш, че ще ти позволя да… посадиш нещо в мен? Бебетата са като извънземни в утробата ти, растат им краченца и ръчички. — Тя потрепери. — Ужас! Смяташ ли, че ако някога се навия да родя дете, което сигурно е приятно колкото да ти забиват нажежени игли в очите, ще възкликна: „Ура! Хайде пак да го направим!“? Случайно напоследък да си претърпявал сътресение на мозъка?

— Не, доколкото ми е известно.

— Значи сега ще те сполети.

Рурк избухна в смях, целуна я:

— Важното е, че много те обичам — останалото наистина е в необозримото бъдеще. Май се отклонихме от темата. Смятам, че идеята ти да се свържем с Ричард и Бет е прекрасна.

Ив се насили да прогони тревожните мисли, които й беше вдъхнало неочакваното изявление на съпруга й, да ги заключи в най-далечното ъгълче на съзнанието си.

— Спомних си за тях, защото миналата година приеха да се грижат за онова момче.

— Кевин. Наскоро го осиновиха официално.

— Да, ти спомена, че са го направили. Животът на този Кевин не е бил лесен, майка му е била проститутка-наркоманка, която го биела и често го оставяла сам. Необходим е доста опит, за да се наемеш с отглеждането на толкова обременено дете. Затова си казах…

— Ричард и Бет са най-подходящи за Никси. Още довечера ще говоря с тях. Разбира се, тези неща не се уреждат по телефона. Трябва да я видят, тя да ги опознае…

— Гледай да го уредиш по-бързо. След като Дайсънови се отказаха от настойничеството, от отдела за закрила на децата ще настояват да я дадат на приемни родители… Добре, достатъчно по този въпрос. Какво имаш за мен?

— Имената на няколко души, които по един или друг повод за имали вземане-даване и с Къркендал, и с Айзънбери. — Докато говореше, той се приближи до подковообразното си бюро, върху което беше монтирана сложната компютърна система. — Някои са от ЦРУ, други — от органите за обществена безопасност. — Обърна се да погледне Ив и си помисли, че това ще е поредният удар върху психиката й. — Не знам как ще приемеш, че са замесени и полицаи…

— Ти приемаш ли го?

— Отдавна се примирих… доколкото е възможно, разбира се. В името на по-велика кауза оставиха едно отчаяно дете да бъде пребивано и да страда. Още си го спомням, но вече го преглътнах.

— Никога няма да забравя — прошепна тя. Знаеше, че само заради любовта си към нея Рурк се въздържа да не отмъсти на хората от социалните служби в Далас, които безучастно са наблюдавали как един изверг системно пребива и изнасилва собствената си дъщеря. — Няма да забравя и онова, което ти направи заради мен.

— По-точно — което не направих. Във всеки случай трябва да използвам нелегалната компютърна система, за да проникна по-дълбоко в двете организации. — Той каза името си, притисна длан до идентификационната пластина:

— Започни работа.

Рурк — идентифициран. Командата е приета.

Светлинки запробягваха по таблото, компютърът тихо забръмча. Ив заобиколи бюрото, застана до съпруга си. И видя рамкираната снимка на младата жена с насинено лице и превързана ръка, която прегръщаше момченце с невероятни сини очи и черна коса.

„Тази фотография е много лична — помисли си, — затова той я пази тук. Още нещо, с което трябва да се примири.“

Рурк отново заговори и я изтръгна от размишленията й:

— Попаднах на крайно интересна находка. Погледни. — Посочи снимката на един от мониторите на стената. — Айзък Клинтън, бивш армейски сержант.

— Прилича на Къркендал — замислено промърмори Ив. — Формата на очите и на устните е еднаква, също тенът и цветът на косата и веждите.

— Именно това ми направи впечатление. Обърни внимание на рождените дати.

На екрана се появи снимката на Къркендал, последвана от кратка биографична справка.

— Родени са на една и съща дата през една и съща година! В една и съща болница. Господи! Само имената на родителите са различни. Ами ако данните са били подправени? Ако…

— Според мен някой си е направил труда да проникне в компютъра на болницата и да промени информацията в архива.

— Нелегално осиновяване ли? Близнаци, които са били разделени още след раждането им. Прекалено невероятно е.

— Да — кимна Рурк, — но и много логично.

— Сигурно са разбрали. В крайна сметка е станало така, че са се озовали в един и същ полк, обучавали са ги заедно. Няма начин да не се усъмниш, когато срещнеш двойника си.

— Сигурно ще искаш да започна с това.

— Естествено.

— Няма да отнеме много време. — Рурк седна пред компютъра.

Докато той работеше, Ив неспокойно кръстосваше кабинета. „Наистина има логика — помисли си. — Братя, и то близнаци. С това се обяснява невероятният синхрон помежду им. Съдба или късмет е, че са се намерили? Или израз на зловещото чувство за хумор на някаква жестока висша сила?“

Веднага след раждането са били разделени, лишени са били от семейство. А съдът е лишил единия от семейството, което е създал. Може би затова гневът им е по-силен, а убийствата са лично отмъщение. Може би мотото им е: „Животът е гаден, затова убивай“.

— Този Клинтън женен ли е? — Рурк само й изшътка, затова тя се обърна към монитора с данните. — И в това отношение има много съвпадения. Двамата с Къркендал са се оженили през една и съща година. Клинтън има едно дете, момче. Синът му и жена му са обявени за изчезнали една година преди нещастната жена на Къркендал и децата му да избягат. Дали са се изплъзнали? — промърмори замислено. — Или не са имали този късмет…

— И в по-нататъшните сведения за двамата се посочват имената на различни рождени майки.

— Порови в архива на болницата. Търси жена, която на тази дата е родила близнаци, по-късно обявени за мъртви.

— Вече го правя, лейтенант. Малко търпение. А, ето. Компютър, покажи на монитора снимката на Джейн Смит. Майка на близнаци, мъртвородени. Подозирам, че болницата и лекарят, подправил смъртния акт, са получили тлъсти суми.

— Тази Джейн е продала децата. Да, обзалагам се, че тъкмо това се е случило. Случва се и днес, въпреки строгите закони, които забраняват жените да стават „инкубатори“ срещу солидно заплащане.

— Съпрузите, които искат да си осиновят дете, и притежават достатъчно средства, могат да си поръчат дете с определени физически качества и расова принадлежност и да използват пролуките в закона. — Рурк кимна. — Да, здравите новородени винаги са най-търсената „стока“ на черния пазар.

— А тази Джейн Смит е ударила джакпота, като е родила близнаци. Съпрузите Къркендал и Клинтън получават по едно хубаво момченце, а посредникът — тлъста сума, която разпределя по веригата. Ще предам информацията на някого от отдела за закрила на децата. Сигурно ще започнат разследване, ще се опитат да намерят Джейн Смит и посредника. За съжаление нямам възможност за подобно проучване, защото обхваща период от петдесет години и ще ми отнеме много време. Да му се не види! Да продаваш деца! На какви низости са способни хората!

— По-добре да си желан, пък ако ще и някой да е платил да те има, отколкото да си отритнат, захвърлен.

— Съществуват агенции за осиновяване. Вече има и начини жените с увреждания на половата система да забременеят, ако искат да имат бебе. Търговците на деца обаче заобикалят законите под предлог, че това е в интерес на осиновените.

— Уви, така е. Подозирам обаче, че когато открият истината, „купените“ реагират доста остро.

Ив отново закрачи напред-назад:

— Имаш брат, някой ти го отнема. Не по твоя вина живееш в лъжа. А когато научиш какво е станало, взимаш нещата в свои ръце. И така, имаме двама разгневени мъже, които с парите от нашите данъци са били обучени да убиват. Те са братя, свързва ги не само мотото „Винаги верен“, но и братската лоялност.

— Това е мотото на морските пехотинци, не на военните.

— Няма значение. По някакво съвпадение братята се срещат, разбират какво е станало при раждането им. Или пък единият научава истината и започва да издирва близнака си. Направили са си пластична операция. Защо ли? Не само да заличат предишната си самоличност, но и да подсилят връзката помежду си. Те са двуяйчни близнаци, а след операцията лицата им са еднакви. Или почти еднакви. Двама души, които мислят като един.

— Според данните, до които се добрах, братята са изпълнявали поръчения на ЦРУ, участвали са в специални операции.

„Вече те виждам! — помисли си Ив. — Познавам те. Сега ми е лесно да те намеря.“

— Колко време ще ти отнеме да проникнеш в системата на ЦРУ?

— Ще се постарая да стане по-бързо. Май не те сдържа на едно място, лейтенант.

— Необходимо ми е… — Тя изпъна рамене. — Малко физическо натоварване. От няколко дни не съм тренирала. Освен това ръцете ме сърбят да си го изкарам на някого, който ще отвръща на ударите ми.

— Мога да ти помогна.

Тя сви юмруци:

— Какво ще кажеш за един рунд, шампионе?

— Имам предвид нещо друго. Чакай малко. — Рурк даде нареждания на компютрите, а Ив си помисли, че никога няма да научи езика на електрониката, който той владееше до съвършенство. — Ще започнат сами, аз ще довърша, като се върна. Ела.

— Ще стане по-бързо, ако не прекъсваш работата.

— Не я прекъсвам. Освен това закъснение от един час няма да е фатално. — Поведе я към асансьора. — Отиваме в помещението за холограми.

— Защо?

— Имам нова програма, която ще ти хареса. Особено след като наскоро коментирахме Лу Дракона и установихме, че се възхищаваме от уменията му. — Заедно влязоха в празното помещение. Рурк се поусмихна и даде гласова команда: — Бойни изкуства, програма 5А. Противник — Ив Далас.

— Нали каза, че не искаш да…

Очертанията на помещението сякаш се размиха, то се превърна в доджо с лъскав дървен под. Ив се погледна и видя, че носи традиционното черно ги.

— Невероятно е! — възкликна.

— Каква трудност предпочиташ?

Тя се изправи на пръсти, разкърши се:

— Максималната.

— Добре, щом така искаш. — Той даде на машината съответните разпореждания, после усмихнато подхвърли: — Приятно прекарване.

Появиха се холограми на трима души — двама мъже и една жена. Жената беше дребничка, червеникавата й коса беше вързана на опашка, лицето й беше забележително красиво. Единият мъж беше мускулест чернокож исполин, другият — азиатец с очи като стъклени топчета и телосложение, което подсказваше, че е бърз и подвижен като гущер.

Тримата я изчакаха да се приближи и се поклониха. Тя стори същото, после зае позиция, а те започнаха да кръжат около нея.

Жената нападна първа — направи кълбо напред, последвано от удар с крак, който едва не улучи главата на Ив. Тя се приведе, отскочи, нанесе удар на азиатеца, ловко се преметна, парира с рамо. С периферното си зрение долови движение, рязко се извърна, изрита я в ходилото, заби лакът в долната й челюст.

— Браво! — подвикна Рурк и се облегна на стената.

Силен удар повали Ив на пода, тя се подпря на ръце и на задните си части и отскочи, преди да я връхлети следващият. Азиатецът обаче я изрита в бъбреците, тя падна по корем и се плъзна по лъскавата дървена повърхност.

— Ох! — изпъшка Рурк. — Май доста те заболя.

— Глупости, само ме разбуди. — Ив се отблъсна и с два удара в слабините свали на пода чернокожия.

— За него беше по-болезнено — реши съпругът й и взе от автоготвача чаша каберне.

Отпиваше по глътка от виното и замислено наблюдаваше как неговата Ив оказва отпор на противниците си, които имаха числено и дори физическо превъзходство.

Знаеше, че предизвикателството й е необходимо. Че ще й помогне да изпусне парата, да се освободи от емоционалните юмруци, които я блъскат отвътре.

Въпреки това неволно изохка, когато й нанесоха зашеметяващ удар в лицето.

— Искаш ли да намаля степента на трудност? — подхвърли.

Тя изръмжа:

— Само посмей и ще сритам твоя задник, като свърша с тези нещастници!

Той сви рамене:

— Както кажеш, скъпа.

— Да приключваме! — извика Ив — беше забелязала, че жената накуцва, а чернокожият се задъхва.

Първо щеше да се справи с него. Използвайки жената като примамка, подскочи и се завъртя два пъти, приведе се, заби глава и юмруци в слабините му.

Той отново се просна на пода, но този път не стана.

Ив започна с ръце и рамене да блокира ударите, престори се, че отстъпва, за да подмами по-близо противниците.

Удари жената по брадичката и когато главата й се отметна, заби лакът в гърлото й. Онази политна, Ив я сграбчи и я блъсна към азиатеца. Той отскочи встрани и веднага атакува. И двамата се задъхваха, потта пареше очите й. Беше бърз, но не успя да отдръпне крака си — тя го сграбчи за глезена и го хвърли на пода. Изпита неописуемо задоволство, като чу как изхрущя счупена кост.

— Край на играта — обади се Рурк и изключи програмата.

Трите фигури и доджото избледняха и изчезнаха. Ив стоеше сред помещението, отново беше с нейните дрехи.

— Хубаво ги натупах — изпъхтя.

— Да, справи се. Елиминира ги за… двайсет и една минути и четирийсет секунди.

— Времето лети, когато се забавляваш… ох! — Ив разтри бедрото си. — Това ми е за наказание, задето не разгрях.

— Мускул ли разтегна?

— Не… Ей сега ще ми мине… Чакай малко. — Тя присви очи. — Двайсет минути ли каза?

— Двайсет минути и четирийсет секунди. Не е зле, но моето време е по-добро с цяла минута.

Ив недоверчиво го изгледа:

— От първия път ли го постигна?

— Е, не съвсем. След двайсет и няколко опита.

— Двайсет и колко?

Рурк се засмя:

— Петдесет и осем.

— Според мен резултатът ни е равен, защото ти си програмирал играта. Какво пиеш? Искам една глътка.

Той й подаде чашата:

— По-добре ли си?

— О, да. Нищо не оправя настроението като възможността да смачкаш физиономията на някого. Сигурно след това изказване ще ти падна в очите, но не ми пука.

— Тогава ще изпробваме още една игра. Шейсетте минути, които си определихме за почивка, още не са изтекли — добави, преди тя да запротестира. — Компютър, включи програма „Остров-3“.

Озоваха се на бряг, в който се плискаха кристалносини води. По белия пясък бяха нахвърляни цветя — розови, бели, тъмночервени. Птици с екзотична окраска се стрелкаха в небето, прозрачно като стъклена купа.

Върху леките вълни се полюшваше широко бяло легло.

— В океана има легло! — възкликна Ив.

— Любил съм те под вода, не и върху вода. Знам колко обичаш да се излежаваш на плажа. — Рурк нежно целуна ръката й. — На мен пък ми се иска да отплавам с теб.

Тя го погледна. Сега съпругът й носеше тънка бяла риза, разкопчана до кръста, и широк черен панталон.

Бе програмирал бяла дреха и за нея — прекрасна рокля с тънки презрамки. В косата й бяха затъкнати цветя. „Само допреди минути носех черно ги, удрях и ме удряха“ — помисли си.

— От ръкопашен бой към романтика, а? — подхвърли.

— Сещаш ли се за нещо друго, което повече да ни подхожда?

Ив се засмя:

— Май не. Преди година-две никога нямаше да си позволя за цял час да се откъсна от работата си. Дано изтълкуваш сегашното ми отстъпление като положителна промяна. — Хвана за ръката съпруга си, заедно нагазиха в топлата бистра вода. Проснаха се на леглото, тя се засмя: — Прилича на сал, само че е много по-секси.

— И много по-удобно. — Рурк леко я целуна по устните. — За разлика от теб изоставях работата си, когато ми се приискаше. Но само когато съм с теб, истински си почивам.

В другия свят имаше смърт и болка, скръб и гняв. Тук властваше само любовта. Белият пясък и синята вода бяха въображаеми, но този свят беше истински като другия. Защото Рурк беше истински.

— Тогава да отплаваме. — Притегли го към себе си, притисна устни до неговите, долови биенето на сърцето му. Леглото леко се полюшваше върху синята вода, напрежението й постепенно започна да изчезва.

„Време за мечти — помисли си. — Без суровата действителност на другия свят. Без болката, кръвта и неспирната жестокост на ежедневието. Само тишина и спокойствие, които успокояват сърцето, лекуват душата.“

Когато държеше Рурк в прегръдките си, когато устните им се сливаха в дълга, дълга целувка, можеше да забрави какво е да си гладен и наранен.

Свали ризата му, прокара длани по мускулестите му рамене, позволи му да смъкне тънките презрамки на роклята й, отпусна се в ръцете му и сякаш заплува нанякъде.

Жената воин беше се предала на властта му. Онази, която само преди минути безмилостно нанасяше жестоки удари на противниците си, сега му се подчиняваше, бе жадна за ласките му, изпълнена с невероятно очарование.

Отново щеше да води битки, да кърви и да пролива кръв. И като по чудо отново и отново да се връща при него — кротка, очарователна, жадуваща за ласките му.

Прошепна й „Моя любов“ на ирландски. Обсипа с целувки раменете й, сякаш изваяни от алабастър. Измъкна от косата й едно цвете, прокара го по тялото й, проследи го с устни. Накара я да затрепери.

— Нещо по-специално — прошепна.

— Цветето ли?

— Да. Ще ми се довериш ли?

— Винаги ти се доверявам.

— Искам да ти подаря това. Да го даря и на двама ни.

Прокара цветето по гърдите й, вкуси зърната й.

Ив се изви като дъга — още й се струваше, че се носи по водата, но сега сякаш бе на гребена на висока вълна. Плътското желание бе опияняващо като силно вино. Тя чуваше чуруликането на птиците, придружено от екзотична еротична музика и плискането на водата в брега. Чуваше гласа на съпруга си — глас, по-мелодичен от всякаква музика.

Рурк свали бялата й рокля.

Слънцето, дланите и устните му пареха голото й тяло. Леглото се полюшваше, ритъмът му успокояваше като приспивна песен.

Той прокара цветето между бедрата й.

Усещането я накара да се вкопчи в него.

— Господи! — прошепна.

Рурк видя изражението й на изумление, примесено с удоволствие. Неговото ченге, неговата жена-воин понякога бе като невинно дете.

— Нарича се Венерино цвете и расте само на Зелената планета. — Отново го прокара по гърдите й, видя как очите й се замъглиха. — Хибрид е от няколко растителни вида и притежава свойството да подсилва усещанията.

Ив наистина се чувстваше така, все едно нервите й са оголени. А когато Рурк притисна устни към нейните, после леко захапа зърното й, усещането бе така потресаващо, че тя изкрещя. Докато смучеше зърното й, той притисна цветето между бедрата й.

В нея сякаш изригна вулкан.

Тя обезумя. Невъзможно беше да разсъждава, удоволствието бе неописуемо. Оргазмът я разтърси, стори й се, че през тялото й преминава бурна река.

— Когато те обладая… — промърмори Рурк. Както винаги в подобни моменти ирландският му акцент бе прекалено силен, невероятните му сини очи блестяха като сапфири. — Когато те обладая, Ив, то ще ми въздейства по същия начин. — Притисна още по-силно цветето и прошепна: — Искам отново да стигнеш докрай, докато те гледам.

Със сетни сили Ив го хвана за косата, накара го отново да притисне устни към нейните, после задавено изрече:

— Искам те. Искам те в мен, за да усетиш какво чувствам.

Рурк проникна в нея бавно, много бавно. Тялото му вибрираше от усилието да се владее. Внезапно ахна, красивите му очи се премрежиха.

— Господи! — изстена.

— Може би няма да издържим и ще умрем — прошепна тя, обви бедра около него. — Няма значение. Отпусни се, не се въздържай!

За миг Рурк си помисли, че дори да иска, вече не може да спре — не и когато го връхлитаха усещане след усещане, не и когато чуваше безразсъдните й думи. Въображаемата верига, която го задържаше на ръба на здравия разум, се скъса и двамата с Ив позволиха на приливната вълна да ги отнесе.

Тя не знаеше дали някога отново ще диша нормално, дали крайниците й ще престанат да тежат като олово. Безпомощно отпусна ръце, едва чуто прошепна:

— Законно ли е използването на това цвете?

Рурк лежеше върху нея и се задъхваше като човек, който току-що е изкачил висок планински връх. Засмя се, дъхът му парна страната й:

— Дори в такъв момент си оставаш ченге.

— Питам сериозно.

— Ще накарам Трина да татуира проклетата значка на гърдата ти. Да, законно е. Преминало е всички лабораторни изпитания и е лицензирано. Засега се намира доста трудно, но скоро ще се продава навсякъде. Освен това както сама се убеди, въздействието му е временно.

— Хареса ми. Много е ефикасно.

— Повишава възбудата, но не ти отнема свободата на избора. — Той взе цветето, завъртя го между пръстите си и го хвърли във водата. — Освен това е красиво.

— Всичките ли цветя в косата ми действат по този начин?

— Не, само това. — Рурк отново я целуна, за да се наслади на затихващата й страст. — Разбира се, мога да намеря още.

— Не се и съмнявам. — Тя понечи да се протегне, но изведнъж чу някакво бръмчене. — Да му се не види! Търсят ме. — Седна, прокара пръсти през косата си. За последен път погледна синята вода, белия пясък и цветята, разхвърляни по брега като разноцветни скъпоценни камъни. — Почивката свърши.

Рурк кимна и нареди на компютъра да изключи програмата.