Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (16)

Петнайсета глава

Рурк си даваше сметка, че пътуването до Филаделфия ще провали графика му за много дни напред. Знаеше, че трябва да работи допълнително, за да навакса изгубеното време, но пътуването беше наложително.

Не можеше и не желаеше да обсъжда по видеотелефона положението на Никси, бъдещето й. Предпочиташе да се срещне с Лийса Кордей и да я опознае, доколкото е възможно, вместо да прочете биографията й.

Щом съобщи името си, тя веднага се съгласи да се срещнат. Може би смяташе, че всемогъщият Рурк иска да сключи договор с фирмата й. Разбира се, и това можеше да се уреди. Заради Никси беше готов на такава сделка. Понякога имаше полза да си богат. Освен това беше проверил и знаеше, че фирмата на Кордей се ползва с много добра репутация.

Въпреки че не знаеха целта на посещението му, във Филаделфия му устроиха посрещане като на царска особа. Във фоайето на небостъргача, издържано в черно и сребристо, го посрещна секретарят на Кордей — младеж с консервативен сив костюм — поведе го към частния асансьор, предложи да му донесе кафе, чай или каквато и да било друга напитка. Рурк с насмешка си помисли, че ако поиска да му сервират три проститутки, секретарят ще удовлетвори желанието му.

Господи, колко мразеше подмазвачите!

Всичко на етажа, на който се намираше кантората на Кордей, беше в червено и кремаво. Стаите бяха с автоматични врати от матово стъкло. Зад масивен дървен плот седяха още петима служители.

Секретарят преведе Рурк през няколко помещения и го покани в луксозния кабинет на Лийса Кордей.

Тя стоеше права зад Г-образното черно бюро, през панорамния прозорец зад нея се виждаха очертанията на околните небостъргачи.

Рурк беше виждал нейна снимка, знаеше, че тя е трийсет и осемгодишна. Знаеше още кой салон за красота посещава и от кой магазин е купила черния си костюм на тънки райета.

Известно му беше, че разполага с достатъчно средства да наеме отлична детегледачка и да осигури на момиченцето обучение в най-престижните училища и колежи. Въпреки това беше готов да основе попечителски фонд на името на Никси.

Готов беше да преговаря, за да постигне най-доброто за детето.

Лийса Кордей беше привлекателна, дискретен грим подчертаваше правилните й черти. Кестенявата й коса беше късо подстригана, а на тила беше оформена като триъгълник.

Когато заобиколи бюрото и тръгна към Рурк да го поздрави, той забеляза как елегантният костюм подчертава стройната й фигура.

— Здравейте, господин Рурк. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Да.

— Какво да ви предложим? Желаете ли кафе?

— Да, с удоволствие.

— Дейвид! — Тя обърна гръб на секретаря — очевидно очакваше той веднага да хукне за кафетата.

„Точка в нейна полза“ — помисли си Рурк.

Лийса го поведе към къта, обособен като приемна, изчака, докато гостът се настани на едно от удобните черни кожени кресла.

— Благодаря, че ме приехте веднага — подхвана той.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас. Имате ли други служебни ангажименти във Филаделфия?

— Не и днес.

Секретарят постави на масичката поднос с кана с кафе, чаши и чинийки, захарница и каничка със сметана.

— Благодаря, Дейвид. Който и да ме търси, не ме свързвай. Господин Рурк, как предпочитате кафето?

— Без захар и сметана. Госпожо Кордей, знам, че времето ви е скъпо.

Тя кръстоса крак върху крак и се усмихна:

— Готова съм да ви отделя колкото време желаете.

— Благодаря. — Рурк взе чашата с кафе. — Все пак няма да ви задържам повече от необходимото и веднага ще ви обясня каква е целта на посещението ми. Тук съм заради вашата племенница.

Лийса учудено повдигна вежди:

— Нямам племенница.

— Имам предвид Никси, дъщерята на заварения ви брат.

— Завареният ми брат ли? Предполагам, че говорите за… — Тя замълча, сякаш мислено прехвърляше папките в картотеката си. — Грант. Баща ми за кратко беше женен за майка му. Знаете ли, никога не мисля за него като за заварен брат.

— Знаете ли, че той, съпругата му и синът му наскоро бяха убити.

— Не! — Лийса остави чашата на масата. — Не! Божичко, това е ужасно! Какво се е случило?

— Престъпниците са проникнали в къщата им. Освен тримата, за които ви казах, са били убити домашната помощница и момиченце, което същата нощ е останало да спи у тях. Никси отишла в кухнята да пие сок и така се спасила.

— Каква ужасна съдба! Много ми е мъчно за тях. Сега си спомням, че чух по телевизията за тези убийства. Боя се, че не направих връзката. От години не съм виждала Грант, не сме общували дори по телефона. Потресена съм от тази новина!

— Съжалявам, че на мен се падна да ви я съобщя, но съм загрижен за Никси.

— Един момент… малко съм объркана. — Кордей поклати глава, машинално докосна перлената си огърлица. — Познавахте ли Грант?

— Не. Въвлечен бях в тази история след убийствата.

— Разбирам. — Тя изпитателно го изгледа. — Жена ви работи в нюйоркската полиция, нали?

— Да. Съпругата ми разследва този случай. — Изчака няколко секунди, но Лийса не го попита как върви разследването. — В момента Никси е в тайна квартира, за да бъде предпазена от евентуалните посегателства на убийците. Само че не може да остане там завинаги.

— Доколкото знам, има специална служба за закрила на децата…

— В завещанието си завареният ви брат и съпругата му са посочили имената на настойниците, които в случай на преждевременната им смърт да поемат грижите за децата. Поради уважителни причини обаче настойниците не могат да изпълнят задължението си. Тези хора са единствените, които са познавали родителите на малката, били са много близки с тях. Сега единствената перспектива за нея е да бъде дадена в приют за кръгли сираци. Дойдох да ви помоля да я спасите от тази съдба и да я премете в дома си.

— Аз ли? — Тя отметна глава, сякаш Рурк беше я зашлевил. — В никакъв случай! Невъзможно е!

— Госпожо Кордей, макар и много далечна, вие сте единствената й родственица.

— Нямам кръвна връзка с баща й.

— Добре. Да речем, че сте единствената близка на семейството й. А членовете на семейството й са били убити едва ли не пред очите й. Никси дълбоко скърби за тях, изплашена е и доста объркана.

— Много съжалявам за случилото се. Ала не мога да поема отговорността за това дете.

— Тогава кой да я поеме?

— Преди малко споменахте, че има институции, които се грижат за сираците. Честно казано, не разбирам интереса ви към момиченцето, нито защо очаквахте да приютя в дома си дете, което дори не съм виждала.

Рурк разбра, че се е провалил, и че е по-добре да се откаже. Все пак реши да направи последен опит:

— Вашият заварен брат…

— Престанете да го наричате така! — гневно го прекъсна тя. — Бракът между баща ми и неговата майка издържа по-малко от две години. Почти не познавам Грант, нямах желание да опозная нито него, нито семейството му.

— Никси си няма никого.

— Вината не е моя.

— Вярно е. Виновни са убийците, които са проникнали в къщата й, прерязали са гърлата на родителите й, брат й, на приятелката й. Които са я лишили от семейство и дом.

— Тъжна история — равнодушно промърмори Кордей. — Нямам никакво намерение да я приютя, дори ако ми предложите сътрудничество с някоя от фирмите в огромната ви империя. Крайно неприятно ми е, че се възползвахте от влиянието си и се опитахте да ми натрапите детето.

— Що за човек сте вие? Дори не попитахте дали малката е пострадала при нападението.

— Не ме е грижа. — Страните й пламнаха от гняв или от срам. — Имам собствен живот и кариера. Ако исках деца, щях да си родя. Нямам намерение да отглеждам чуждо дете.

— Явно съм ви преценил погрешно. — Рурк се изправи. — Отнех ви прекалено много време и пропилях моето.

— Когато бях на десет, майката на Грант изрита баща ми. Има ли причина да се грижа за дъщеря му?

— Очевидно няма.

Той й обърна гръб и излезе. Повече го беше яд на себе си, отколкото на нея.

 

 

Ив излезе от школата за бойни изкуства и се огледа в двете посоки: очите й се спираха на всяко паркирано превозно средство, на пешеходците, на минаващите коли.

— Вероятността да ни проследят дотук е много малка — обади се Пийбоди. — Дори да имат необходимата апаратура и достатъчно хора денонощно да наблюдават Централното управление, трябва да са много добри в занаята или големи късметлии, за да разберат коя е нашата кола.

— Ако се съди по действията им досега, наистина са добри в занаята и късметът им работи. Нямаме право да разчитаме на случайността. — Ив извади от джоба си малък скенер.

— Я, откъде го имате? Нашите скенери са различни.

— Устройството е произведено в един от заводите на Рурк. Престъпниците очакват да използваме полицейските скенери, но ние ще ги изненадаме.

— Лейтенант, с вас се чувствам в пълна безопасност. Изведнъж почувствах вълчи глад. Знам наблизо един магазин за готови храни…

— Откакто разбрах, че собственик на такъв магазин предоставя склада си на нашата Офелия, все ще си мисля как на някого му правят свирка сред готовите храни.

— Много благодаря, че ме подсетихте. Сега и аз няма да стъпя там, обаче, за разлика от вас, не съм закусвала гофрети. Вижте, отсреща има китайски ресторант. Да взема по едно яйчено ролце със зеленчуци, а?

— Добре, но побързай.

Докато чакаше партньорката си, Ив използва ръчния скенер да провери дали към автомобила им не са били прикрепени експлозив или устройство за проследяване. Разкърши рамене — тънката бронежилетка я дразнеше, после седна зад волана.

— Нямаха пепси — обяви Пийбоди.

— Какво? — Ив мрачно изгледа хартиения плик. — В Америка ли сме или съм попаднала в друга вселена?

— Съжалявам. Взех ви лимонада.

— Не е същото. — Тя включи на скорост и потегли. — Заведения за хранене, които не предлагат пепси, трябва да бъдат обявени за незаконни.

— Като заговорихме на тази тема, знаете ли за какво ще използва парите от наградата?

— Ако я получи.

— Да, ако я получи. Оказа се, че с нейния приятел, собственика на магазина, отдавна мислели да започнат съвместен бизнес, стига тя да намери достатъчно средства. Дадат ли й наградата, с него щели да отворят секс клуб.

— Боже мой! Сякаш в Ню Йорк няма достатъчно бардаци!

— Тяхното заведение ще е различно — секс клуб, съчетан с магазин за деликатеси.

— Кракът ми повече няма да стъпи в такъв магазин.

— Според мен ще имат успех. — Пийбоди си взе едно ролце. — Да се обадя ли на Фийни да се захване с проследяване на разговорите на Лу?

— Не, аз ще се заема с това. Предай на Бакстър да зареже всичко друго и да се занимава със случая Бренеган. Свържи се и с командира — дано е успял да се пребори с бюрокрацията. Кажи му, че сега Къркендал е главният заподозрян, а Бакстър се занимава с един приключен случай, който може би е свързан с нашето разследване. Не, не използвай този видеотелефон — побърза да добави. — Да сменяме средствата за комуникация. Обади се по твоя апарат. После по комуникатора се свържи с всекиго от екипа.

— Смятате, че ще се опитат да ни проследят чрез разговорите ли?

— Смятам, че трябва да бъдем максимално предпазливи. — Ив поиска от компютъра, вграден в таблото на колата, указания за най-прекия път до дома на Сейд Тъли.

Апартаментът беше в непретенциозна сграда близо до юридическата кантора на „Суишър енд Рангъл“. Ив веднага забеляза, че няма портиер, а охранителната система не е от най-добрите. Достатъчно беше да покаже значката си пред скенера и вратата се отвори. Тя кисело си помисли, че със същия успех можеше да позвъни по домофона на някого от съседите. Влязоха в тясно фоайе. Тя повика асансьора и се огледа.

До входната врата бяха монтирани две камери, които може би не работеха. Метална врата водеше към стълбището. В асансьора също имаше камера, още две наблюдаваха етажа, на който се намираше жилището на Сейд.

Вратата на апартамента беше с електронна шпионка и солидна полицейска брава.

Ив позвъни, някой включи шпионката, след малко бравата изщрака, Сейд застана на прага и възкликна:

— Случило ли се е нещо? Господи, само не ми казвайте, че нещо лошо се е случило с Дейв!

— Спокойно, всичко е наред. Извинявай, че те изплашихме. Може ли да влезем?

— Да, разбира се. — Младата жена прокара пръсти през косата си. — Съжалявам, че реагирах така, обаче откакто разбрах за трагедията, все съм като на тръни. Приготвям се да отида на погребението на Лини. Не съм била на погребение на дете. Не е честно да умират деца, и то от насилствена смърт! Днес кантората не работи. Дейв скоро ще дойде да ме вземе.

Апартаментът беше уютен и светъл, до прозореца в дневната стоеше модерно канапе в синьо и зелено, в единия ъгъл беше обособен кът за хранене. Вместо картини на стените висяха рекламни плакати на някои от най-известните заведения в града.

— Дейвид ми каза, че имаш дарбата да помниш имена и факти — подхвърли Ив.

— Вярно е. Затова ми плащат царски. Ще седнете ли? Да ви предложа ли… Божичко, не знам какво имам в хладилника. Не съм пазарувала, откакто…

— Не се притеснявайте — намеси се Пийбоди. — Жилището ви е много хубаво. А канапето е направо върхът.

— Харесва ми. Имам предвид всичко. Улицата е тиха, сградата е близо до кантората. Прииска ли ми се да се забавлявам, качвам се на метрото и отивам в центъра.

— Наемът сигурно е висок — обади се Ив.

— Така е. Затова имам съквартирантка. По-точно имах — поправи се Сейд. — Джили е стюардеса, лети главно от Ню Йорк до Вегас II. Толкова често отсъства, че не си пречим и не си лазим взаимно по нервите.

— Каза „имах“. Напуснала ли е тази Джили?

— Обади ми се преди два дни, че е решила да си вземе жилище на Вегас II. — Сейд сви рамене. — Заплатата ми вече е толкова голяма, че и сама мога да плащам наема. Грант и Дейв… Да му се не види… Дейв е много щедър. Откакто започнах работа в кантората, през шест месеца получавам повишение. — Тя машинално прокара длани по сакото си. — Смятате ли, че съм облечена подходящо за случая? Може би черният костюм е прекалено траурен. Разбира се, настроението на всяко погребение е траурно, но…

— Според мен костюмът е напълно подходящ — каза Пийбоди. — Изразява почит към покойната.

— Добре… Хубаво. Знам, че е глупаво да се притеснявам. Горките родители изобщо няма да забележат какво нося… Трябва да пийна глътка вода. Да донеса ли и на вас?

— Не, благодаря. — Ив стана и я последва в малкия кухненски бокс. — Ще те попитам за едно от делата на Суишър. „Къркендал срещу Къркендал“. Клиентката на Грант се е казвала Даян.

— Един момент. — Сейд извади от минихладилника бутилка с вода, облегна се на яркочервения плот. — Бракоразводно дело, родителите се бореха за настойничество на двете деца — момче и момиче. Даян беше поискала развод, защото мъжът й я подлагал на системен тормоз. Въпросният съпруг беше от армията… всъщност тогава вече беше се уволнил. Спомням си го много добре — беше много гаден тип. Тя търпяла издевателствата му, докато той започнал да тормози и децата. Всъщност подала молба за развод малко след това… — Отвори бутилката, отпи няколко глътки, замисли се. — Сподели с нас, че мъжът й командвал вкъщи, все едно е генерал, а те са негови подчинени. Бил истински тиранин, въвел бил желязна дисциплина. Така бил наплашил горката жена и децата, че не смеели да гъкнат. Накрая тя събрала смелост и заедно с дечурлигата избягала и се скрила в приют. Един от управителите на приюта й препоръчал нашата фирма. Когато я видях за пръв път, трепереше като лист и се озърташе като подплашен заек. Уви, много често виждаме жени, които са доведени до подобно състояние.

— Присъдата е била в нейна полза.

— Така и трябваше. Грант доста се измъчи, докато докаже вината на съпруга й. — Сейд отново се просълзи, отпи глътка вода, за да се овладее. — Даян здравата беше се накиснала. Също като много жени с нейната съдба. Не се обаждала на полицията, а пък ако някой съсед викнел ченгетата, тя лъжела, че мъжът й не я е пипнал с пръст. След всеки побой отивала в различна болница, за да не се набива на очи. Грант обаче положи много усилия — между другото, защитаваше Даян напълно безплатно — издири лекарите и медицинските сестри, които са я лекували. За Къркендал работеха няколко адвоката, които се помъчиха да я изкарат психически нестабилна, да докажат, че сама се е наранявала, или е била пребивана от любовниците си. Само че номерата им не минаха, особено след свидетелските показания на Джейнин.

— Джейнин Бренеган ли?

— Да. — Сейд се намръщи. — Не знаех, че я познавате.

— Защо показанията й са били толкова важни?

— Беше специалистка по травмите и направо отвя онези подлеци, адвокатите на мъжа й. Изтъкна пред съда как след обстойния преглед на Даян е установила, че състоянието на ищцата е предизвикано от постоянно физическо насилие и че е абсолютно невъзможно сама да причини нараняванията си. Мръсниците я въртяха на шиш, обаче тя беше непоклатима. Показанията й предрешиха изхода на делото… Преди две… не, преди три години някакъв наркоман я намушка на паркинга пред болницата. Твърдеше, че я е намерил мъртва и само искал да открадне портмонето й, но го осъдиха за убийството й.

— Даян Къркендал е получила настойничеството над двете деца.

— Точно така. Съдът определи съпругът да ги вижда само веднъж месечно, и то под надзора на социалните служби. Обаче стана така, че той не можа да упражни правото си. След ден-два тя изчезна безследно. Грант, пък и всички ние буквално се поболяхме от тревога. Страхувахме се, че мръсникът някак се е добрал до нея.

— Смятали сте, че й е сторил нещо лошо ли?

— Грант беше почти сигурен. Така или иначе полицията не намери нито Даян, нито децата й.

— Къркендал заплашвал ли е него или жена си?

— О, не, беше прекалено хитър. Бях го нарекла Ледения. През целия процес нито веднъж не прояви емоция, не каза нещо, което да се изтълкува като заплаха. Обаче си личеше колко е зъл. Такова нещо не може да се скрие.

Ив кимна на Пийбоди, който извади от чантата си скиците на Янси:

— Познавате ли тези хора?

Сейд остави бутилката, внимателно разгледа рисунките, после поклати глава:

— Не. Ако ги бях видяла дори веднъж, щях да си спомня. Брр, изглеждат доста страшни. Тези двамата ли са… — Тя не довърши фразата. — Всъщност защо ме разпитвате за Къркендал? Мислите, че е свързан с онова, което се случи на Грант и семейството му ли? Ах, мръсното копеле!

— Засега мога да кажа само, че искаме да го разпитаме.

— Способен е да го направи — прошепна Сейд. — Случвало ли ви се е, когато видите някого или случайно се докоснете до него на улицата да ви побият тръпки? Така ми действаше този тип. Кръвта ми се смръзваше от погледа му. Само че нещо не се връзва. Онова дело беше толкова отдавна. Тъкмо бях започнала работа във фирмата и живеех в мизерен апартамент на Сто и първа улица и Седмо авеню.

— Работим по няколко версии — обясни Ив. — Благодаря за подробностите — наистина имаш забележителна памет. Между другото, как намери сегашното си жилище и съквартирантката?

— Всъщност Джили ме намери. Запознахме се в един клуб, който често посещавах. Оказа се приятелка на моя приятелка. От пръв поглед взаимно си допаднахме. Тя спомена, че си търси съквартирантка, защото наемът на жилището й бил прекалено висок. Освен това й се искало там да живее още някой, защото често отсъствала и се страхувала да не влязат крадци. Веднага се съгласих.

— Запознала си се с тази Джили след съдебното дело, така ли?

— Да. Хм, досега не бях се замисляла за това. Преместих се да живея тук само две седмици след съдебния процес. — Тя отново посегна към бутилката с вода, ръката й леко трепереше. — Защо питате?

— Разговаряше ли с нея за работата ти във фирмата? Случвало ли се е да споделяш подробности за едно или друго дело?

— Не бих споделила с никого поверителна информация, обаче с Джили наистина говорех за работата си. Описвах й случки, които ми се бяха сторили интересни или забавни. Разказах й и за делото Къркендал, без да споменавам имена. Споделих колко неуморно и упорито работи Грант, как иска да получи справедлива присъда за горката жена и двете й деца. О, Господи! Божичко! Не мога да допусна, че… Та ние живяхме заедно цели шест години!

— Продиктувай ми името й.

— Джили Айзънбери. Заедно с нея сме ходили у Грант. Не знам колко пъти сме му гостували. Имаше ли празненство, той винаги канеше и нея. Хранила се е на една маса със семейството му. Обадих й се, след като научих за убийствата и тя плака. Плака… но вече няма да се върне. Господи, аз я заведох в дома на Грант!

— Не си виновна. Може да се окаже, че сме на погрешна следа, но дори тази Джили по някакъв начин да е свързана със смъртта на Суишърови, ти пак нямаш вина. Всичко, което ни каза, ще ни помогне да намерим и да заловим убийците. — Ив отстъпи назад, накара Сейд да излезе от кухненския бокс. — Седни. Разкажи ни повече за Джили.

 

 

— Изглежда доста умна — отбеляза Пийбоди и посочи монитора на таблото на колата, на който се виждаше снимката на съквартирантката, зачете информацията за нея: — Трийсет и осемгодишна, от смесена раса, необвързана. Не е била омъжвана, не е живяла с никого на съпружески начала. От 2053 година е стюардеса в компанията „Орбитал Транспортейшън“. Преди това е работила като… Виж ти!

Ив, която едва провираше колата през натовареното движение, за миг погледна партньорката си:

— Какво откри?

— Преди това е била ефрейтор в армията. Служила е цели дванайсет години. Интересно, че за толкова време не е била повишена в чин.

— Интересно е и че след дванайсет години в армията е избрала да поднася храна и напитки на безделници, които отиват да играят комар в казината на Вегас II… Бас държа, че когато се доберем до досието й, ще открием, че в определен момент е служила заедно с Къркендал.

— Това съвпадение означава, че…

— Не е съвпадение. Тя не е променила името си, не е укрила информацията за себе си. С Къркендал са смятали, че докато се доберем до нея (ако изобщо се доберем) те отдавна ще бъдат на безопасно място. Вече знаем кой и защо е поръчал убийствата. Сега трябва да намерим мръсника. — Комуникаторът й избръмча, тя го включи: — Далас!

— Служителка от правния отдел на Министерството на отбраната настоява да разговаря с теб — осведоми я Уитни. — Чакаме те в моя кабинет. Незабавно!

— Тръгвам към Централното управление, сър. — Тя огледа платното, задръстено от коли, включи сирената и започна да слаломира между другите превозни средства.

Едва когато се качиха на ескалатора към етажа на командир Уитни, Пийбоди се осмели да си поеме дъх и промърмори:

— Лейтенант, очите ми върнаха ли се в орбитите си? Не ми се иска да се явя със забелени очи пред началството. Може да се изтълкува като знак на неуважение.

Ив толкова силно тупна по гърба устатата си партньорка, че тя едва не падна от ескалатора:

— Ето! Пак са си на мястото!

— Изобщо не е смешно — измънка Пийбоди. — Особено като се има предвид, че докато хвърчахме насам, на три пъти едва не загинахме.

— Не бяха три, а два пъти, освен това нямаше да загинем, само щяхме да се осакатим. Проблемът е, че шофьорите в този град не обръщат внимание на сирените. Карат, както си знаят, и не им пука, че полицейска или противопожарна кола бърза за някъде.

— На таксиметровия шофьор, когото почти направихте на пихтия, явно му пукаше. Изкрещя, сякаш жив го деряха.

— Така си беше — доволно се усмихна Ив. — Не трябваше да ми се изпречва на пътя. — Изпъна рамене и добави: — Хм, пътуването дотук ме ободри. Все едно съм изпила няколко чаши кафе.

Влязоха в кабинета на Уитни, където вече чакаха другите членове на екипа. Във въздуха трептеше холограмно изображение на жена в парадна бяла униформа.

„Издокарала се е — помисли си Ив, — но не си е направила труда да се яви лично.“

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди, майор Фойър от правния отдел на Министерството на отбраната. Лейтенант, майор Фойър настоява за по-подробни обяснения, преди да ни предостави досиетата на трите лица, към които проявяваме интерес.

— Документацията принадлежи на правителството на Съединените щати — високомерно обяви служителката от министерството. — Наш дълг е да защитаваме мъжете и жените, които служат на родината.

— А пък нашето задължение е да защитаваме хората в този град — не й остана длъжна Ив. — В хода на разследването на зверското избиване на цяло семейство се натъкнах на информация, която ме наведе на мисълта, че Роджър Къркендал, бивш армейски сержант, е замесен в престъплението.

— Разсекретяването на досиетата на военнослужещи става въз основа на факти, не на предположения на полицаи, които са към гражданския сектор, лейтенант. Параграф трети от закона, приет през 2040 година, гласи…

— Че правителствените чиновници имат пълно право да изискват и да получават пълна информация за всеки гражданин на Съединените щати, същевременно да държат в тайна сведенията, с които разполагат. Не по-зле от вас познавам законите. Какво ще кажете за параграфа, според който ако военнослужещ е заподозрян в антидържавна или криминална дейност, досието му трябва да бъде предоставено на властите?

— Вашите подозрения, лейтенант, не са основание за подобно действие. Необходима са доказателства…

— Сър, разрешавате ли?

Уитни вдигна вежди, когато Ив, пристъпи към неговото бюро, после кимна.

Тя нареди на компютъра да изнесе на монитора снимките на убитите в къщата на Суишърови и фотографии на местопрестъплението.

— Искате доказателства, така ли? Ето какво е направил Къркендал.

— Смятате, че… — подхвана Фойър.

— Не смятам, а знам! — поправи я Ив. Поиска от машината да покаже и снимките на Престън и Найт. — Това също е негово дело. Обучили сте го, но той е използвал уменията си за други цели. Вината за това не е ваша. Обаче ще ви държа отговорни, ако не ни сътрудничите при разследването. Възпрепятствате ли по някакъв начин залавянето на Роджър Къркендал, следващата му жертва ще тежи на вашата съвест.

— На този етап от разследването нямате солидни доказателства — настоя Фойър.

— Ще ви дам още. Тъй като изглеждате като човек, който си знае работата, едва ли ще ви кажа нещо ново. Къркендал е съсобственик на преуспяваща школа за бойни изкуства в Куинс, но съдружникът му не го е виждал от шест години. Грант Суишър е бил адвокат на съпругата му при бракоразводното дело и го е спечелил. Две години по-късно съдия Мос и четиринайсетгодишният му син са били убити от бомба, поставена в колата им. Карин Дъбери, социалната работничка от отдела за закрила на децата, миналата година е била удушена в апартамента си. Убедена съм, че когато приключа разследването на убийството на лекарката от спешното отделение на Общинската болница, която е свидетелствала в полза на Даян Къркендал, ще открием, че Роджър Къркендал е отговорен и за това престъпление.

— Това са само косвени доказателства — отсече Фойър.

— Говорите глупости, майор! Джили Айзънбери, бивш ефрейтор от армията на Съединените щати, доскоро е била съквартирантка на Сейд Тъли, помощничката в юридическата фирма на Суишър. Въпросната Айзънбери често е гостувала в дома на Суишърови, смятана е била за семейна приятелка. Малко след завършването на делото срещу Къркендал тя уж случайно се запознава с Тъли, предлага й да живеят заедно в апартамент близо до кантората. И тя като Къркендал пътува много. Освен това съм готова да заложа месечната си заплата, че двамата не само се познават, ами са служили заедно.

— Един момент, лейтенант. — Холограмното изображение изчезна.

— Проверяваш, а? Надменна скапана кучка! — процеди Ив, после се обърна към Уитни: — Извинете, сър.

— Не се извинявай.

— Не си стояла със скръстени ръце — одобрително кимна Фийни. — Браво, малката.

— Най-сетне направихме пробив. Досиетата вече не са ни крайно необходими, но няма да позволя на тази нафукана госпожа да ни разиграва.

— Установих доста пропуски в разследването на смъртта на лекарката от спешното отделение — намеси се Бакстър. — Човекът, осъден за убийството й, твърдял, че я е намерил мъртва и е искал да задигне парите й. Наистина ръцете и дрехите му са били изцапани с кръвта й, но колегите така и не намерили оръжието, с което е била намушкана жената.

— Прочете ли показанията му? Може да е видял нещо.

— Бил е друсан. В джоба му са намерили самоделно електрошоково устройство. Няма доказателства, че жертвата е била зашеметена с електрошок. Наркоманът обаче имал досие при нас — няколко пъти бил арестуван за притежаване на наркотици, нападение и кражби. Открили са го близо до мъртвата, в джоба му са намерили портмонето й, изцапан е бил с кръвта й — налице са били доказателства за вината му.

— Искам копия от документацията по случая, доклада на съдебния лекар и всичко, свързано с това убийство.

— Вече са в компютъра ти.

Холограмното изображение на жената в бяла униформа отново се появи:

— Лейтенант, ще ви предоставим досиетата, които ви интересуват.

— Добавете и това на Айзънбери.

— Добре. Тези лица вече не са под наша юрисдикция. Ако са отговорни за убийствата, искрено се надявам да ги заловите.

— Благодаря, майор Фойър — кимна Уитни. — Полицейските служби и управата на Ню Йорк оценяват помощта ви.

— Командир Уитни. Лейтенант. — Холограмното изображение избледня и изчезна.

Уитни отново седна зад бюрото си:

— Докато чакаме досиетата, докладвай докъде си стигнала. Тъкмо и хората от екипа ще научат последната информация.

След като Ив свърши, Бакстър въздъхна:

— Определението „търпелив“ не подхожда на този тип. Търпелива е котката, която дебне пред дупката на мишката. Къркендал е като паяк, който работи дълги години, за да разпростре мрежата си от Бронкс до Бауъри. Бившият военен, когото ни възложихте да проучим, изглежда „чист“ През нощта, когато са били убити Суишърови, е бил извън града. Заминал е за Палм Спрингс да участва в турнир по голф. Проверихме в хотела и в авиационната компания, видели са го много хора.

— „Нашият“ пък е участвал в маневри. — Макнаб разпери ръце. — Цял взвод ще свидетелства, че е бил в лагера. Може би са се погрижили да си изградят солидно алиби, но според мен не са замесени в престъплението.

— Това е човекът, когото търсим. — Ив отново нареди на компютъра да покаже снимката на Къркендал. — Суишър е бил адвокат на съпругата му при бракоразводното дело, съдът е постановил двете деца да живеят с нея. Най-странното е, че два дни след процеса жената и децата безследно са изчезнали.

— Мръсникът ги е спипал.

— Може би. Не разбирам обаче защо години наред е планирал екзекуцията на онези, които е обвинявал за загубата си. Да речем, че е искал отплата, но ако си е върнал жената и децата или ги е наказал, защо ще накара съучастницата си Айзънбери цели шест години да шпионира помощничката на Суишър?

— Защото близките му са избягали — обади се Пийбоди. — Изпарили са се.

— Според мен наистина са успели да се изплъзнат. Предполагам, че Даян е планирала да се изпари, независимо от изхода на процеса. Къркендал се е вбесил. Не стига, че е спечелила делото, ами е избягала с децата. Изпратил е приятелката си да шпионира Тъли с надеждата, че ще научи къде са бегълците. Тъли обаче не е знаела, дори е предполагала, че са мъртви. Нямал е избор, освен да премахне враговете. Хората, които са се опълчили срещу него и са победили.

— Информацията пристига. — Уитни погледна екрана на компютъра си, Ив застана до него и зачете:

— Бил е в армията цели осемнайсет години. Постъпил е съвсем млад. Защо не е изкарал още две години… Аха, ето! Преминал е към спец отрядите. Пето ниво.

— Знам нещичко по този въпрос. — Бакстър сви рамене. — Дядо ми все за това говори. Пето ниво означава „отнемане на човешки живот при мирновременни условия“. Хората от спец частите могат да получат нареждания да убият набелязани лица, било то обикновени граждани или политически личности.

— Продължавай, лейтенант. Компютър, раздели екрана, изнеси данните за Айзънбери.

— Както предположих, служила е заедно с Къркендал. Били са в едно и също поделение в Багдад. Той я е обучавал за участие в партизански операции. Обзалагам се, че са били добри приятели. Уволнили са се по едно и също време.

— Имат по две мъмрения за неподчинение — отбеляза Фийни.

— Лейтенант — обади се Пийбоди. — Къркендал няма братя, нито братовчеди.

— Ще поразровим по-надълбоко. Сега обаче трябва да проверя какво е направил Янси, след това имам среща. — Ив погледна часовника си. — Фийни, госпожица Тъли разреши да прегледате записите на видеотелефона й и файловете в домашния й компютър. Може Айзънбери да ги е използвала да се свърже с някой, замесен в престъпленията. Освен това искам разрешение цивилен консултант да помага при проследяването на съобщенията по електронната поща.

— Ако е обичайният консултант, нямам възражения — кимна Уитни.

— Бакстър, Трухарт, искам да присъствате на погребението на Лини Дайсън като представители на полицията. Дръжте си очите на четири.

— Изпращат ни на погребението на дете. — Бакстър поклати глава. — Защо все на нас се падат леките задачи?

 

 

— Засега нямам нищо ново — поклати глава Янси. — Ще поработя още час-два, но не се надявай на чудо. Проверих в централната база данни — тези двамата не са сред криминално проявените.

— От армията най-после клекнаха и ни изпратиха досиетата. Помоли Уитни да ни уреди да ни предоставят снимки на хората, с които е служил Къркендал, и които са били обучавани заедно с него. Започни с онези, които вече не са в армията. Тези двамата явно разполагат с много време и не са ограничени от военната дисциплина.

— Добре. Обаче ми хрумна нещо — докато чакаш компютъра да изкара резултатите, не ти остава друго, освен да размишляваш, да правиш предположения. Погледни отново „нашите момчета“. — Той показа на друг монитор фотороботите на убийците. — Приличат си като близнаци, нали?

— Вече говорихме по този въпрос. Най-вероятно са братя, но Къркендал няма брат. Предполагам, че ги е наел за „мократа поръчка“ — добави, макар че предположението й се струваше невероятно. „Ако възложиш работата другиму — помисли си, — къде остава тръпката?“

— Лицата им са почти еднакви, но се различават по ръст. Какво не виждаш, когато ги гледаш?

— Човещина.

— И още нещо. Професията ми е такава, че веднага забелязах разликата. Онова, което липсва в тези лица, Далас, са бръчки, белези, пъпчици и така нататък. Каза, че двамата са изкарали военно обучение, участвали са в акции и сражения. Само че лицата им са като на невинни младенци. Офелия щеше да забележи, ако имаше нещо особено в тях. Били са съвършени, само единият е накуцвал.

— Отначало предположих, че са били дроиди, но вероятността е много малка. Първо, два от този калибър ще струват много скъпо, освен това е трудно да бъдат програмирани за работа под прикритие и за убийства на хора. Затова военните не ги използват за сложни операции.

— Нямам предвид дроиди. Мислех си за пластична операция — единствения начин двамата да изглеждат толкова еднакви и съвършени.

— Мамка му! Мамка му! Как не се сетих?! Ръстът и теглото на единия са като на Къркендал.

— Лицето не е неговото — продължи Янси. — Но… гледай. — Изнесе на екрана снимка на Къркендал и започна да я променя. — Ако долната челюст се разшири… носът се удължи… долната устна стане по-плътна… За да направиш подобна операция се иска голямо умение, но е осъществима. Очите не са същите, обаче…

— Двамата са били с тъмни очила, ти състави фотороботите въз основа на предположения.

— Формата и цветът на очите също могат да бъдат променени.

— Една моя приятелка сменя цвета на очите си, както сменя бельото си. — Ив стана, заразхожда се из стаята. — Така е много по-логично. Защо години наред да кроиш планове за отмъщение и да не го осъществиш със собствената си ръка?

— Ако е така, кой е другият?

Ив се загледа в еднаквите лица:

— Уместен въпрос.