Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (11)

Десета глава

От портала съобщиха за пристигането на доктор Майра и на полицаите, които я охраняваха, а Ив излезе да я посрещне. Тъй като сега разполагаше с достатъчно хора, нареди на охраната, снабдена с електронни устройства за прихващане, да патрулира из парка на имението.

— Много си предпазлива — отбеляза Майра. — Наистина ли очакваш престъпниците да се опитат да влязат в къщата?

— Нюман не знае къде съм завела детето, затова няма логика убийците да го търсят тук. — Ив се огледа. Трухарт беше завел Никси в стаята за забавления, но малката можеше да излезе в коридора и да разбере за заплахата. — Да отидем за малко навън, а?

Заведе Майра на терасата, за миг се загледа в малкия сребрист дроид, който изсмукваше опадалите листа, и промърмори:

— Виж го този! — Като чу гласа й, дроидът плавно слезе от терасата и се плъзна по една пътека към градината. — Какво прави с листата, след като ги погълне?

— Предполагам, че ги смила и ги превръща в тор. Денис все се кани да си купи такава машинка, но в последния момент се отказва. Мисля, че му прави удоволствие сам да събира листата.

Ив си представи симпатичния и добродушен съпруг на Майра.

— Защо?

— Защото така се занимава с работа, която не изисква мисловна дейност, и му дава възможност да бъде на открито. Разбира се, ако имахме толкова грамаден парк, отдавна щеше да е размислил… Тук е прекрасно, нали? Дори по това време на годината, когато се усеща приближаването на зимата и цветята са посърнали.

Ив се огледа, сякаш за пръв път виждаше безкрайните морави, лехите с цветя, екзотичните дървета, арките и фонтаните, високата стена, заобикаляща имението.

— Хм, не е непревзимаема крепост, но охраната е възможно най-добрата.

— Не е лесно да направиш подобна жертва и да приютиш в дома си очевидката, вероятно издирвана от престъпниците.

— Е, жертвата не е толкова голяма. Брр. — Тя потрепери. — По-студено е, отколкото предполагах. Ако искаш, да се приберем.

— На мен ми е добре. — Майра носеше сако, а Ив беше само по блуза. — Сигурно не е много приятно домът ти да бъде пренаселен, и то с чужди хора.

— Между нас казано, къщата постепенно заприличва на полицейско управление. Така или иначе, ако убийците разберат, че Никси е тук, може да го приемат като предизвикателство. При по-опасни мисии възнаграждението — материално или морално, е по-голямо.

— Не смяташ, че знаят къде е малката, нали?

— Смятам, че ако я изтезават, социалната работничка ще изпее всичко. И не я обвинявам. Тя няма представа къде е Никси, но знае, че я отведох някъде, като пренебрегнах правилника. На тяхно място бих направила връзката.

— Необичайно е да отведеш очевидка в дома си. Обаче съм съгласна, че престъпниците вероятно ще се досетят какво си сторила. Смяташ ли, че ако ме изтезават, и аз ще „изпея всичко“?

— Не поставям под съмнение твоите стандарти и морална устойчивост.

— Благодаря. — Подухна лек ветрец. Майра приглади косите си. — Дори да го мислиш, не ти се сърдя. Сигурно имаш право. Ще ми се да мисля, че ще издържа най-жестоките изтезания, за да спася живота на някого, но предполагам, че в крайна сметка ще се предам. Затова си наредила да охраняват мен и дома ми. Извинявай, че отначало се възпротивих.

— И преди те охраняваха, обаче Палмър се добра до теб.

С помощта на профила, съставен от Майра, миналата зима Ив беше заловила въпросния Палмър — престъпник с болно съзнание. Той обаче избяга от затвора и за малко не уби психиатърката. Похити я и я затвори в едно мазе, за да примами самата Ив да присъства на „новогодишното му тържество“.

— Е, не може да се каже, че Палмър те погали с перо. Обаче ти устоя.

— Мръсникът не искаше друго, освен да ми причини болка и да ме убие. Сега е различно… Между другото, къде е Никси?

— С Трухарт. Не знаех къде ще предпочетеш да говориш с нея.

— Според теб къде ще се чувства най-удобно?

Ив озадачено я изгледа:

— Ами… не знам. Миналия път бяхте в дневната.

— Безусловно помещението е прекрасно и удобно. Само че обстановката е прекалено… внушителна за дете, свикнало с по-скромно жилище. Къде прекарва повечето време?

— Всъщност не знам. Почти непрекъснато е със Съмърсет, обаче този тип снове из цялата къща. Никси спомена, че с Трухарт са били в помещението за забавления.

— Помещение за забавления ли?

— Рурк е предвидил стаи за всякакви дейности. Във въпросното помещение има игрални автомати, „класически“ игри и прочие забави за малки и големи деца. — С престорено безразличие сви рамене и не посмя да признае, че понякога с удоволствие играе на автоматите.

— Ясно. Атмосфера, подходяща за едно дете. Да отидем там, съгласна ли си?

— Добре — каза Ив, но не понечи да влезе обратно.

— Как се справя? Какво е състоянието й? — попита Майра.

— Снощи имаше кошмар. Сънувала, че убийците идват да я отвлекат. Мислеше, че са се скрили в дрешника или под леглото.

— Реакцията й е съвсем нормална. По-тревожно щеше да бъде, ако не се страхува, ако потиска спомена.

— Като мен, така ли?

— Ти се справи посвоему. — Тъй като през последните две години доста бяха се сближили, Майра си позволи да сложи ръка на рамото на Ив. — И продължаваш да се съпротивляваш срещу миналото. С Никси е различно. Имала е опора, която е рухнала, ала благодарение на нея тя по-лесно ще възвърне равновесието си. Разбира се, необходими са много напътствия и грижи, за да заживее нормално.

Ив се насили да се овладее, да се върне към действителността.

— Наистина помежду ни има разлика — промърмори. — Детството й няма нищо общо с моето. И все пак…

— Никси е само едно безпомощно и травматизирано дете.

— Видяла е убийства. Аз пък извърших убийство.

— Защо говориш така? — сопна се Майра. — Много добре знаеш, че си го направила при самозащита, иначе ти си щяла да умреш. Да предположим, че престъпникът беше намерил Никси и по някакво чудо тя беше го убила, за да се спаси. Щеше ли да го наречеш „убийство“, лейтенант?

— Не. — Ив затвори очи, прогони спомена, преди да я е завладял. — Направих каквото трябваше, както е сторила и тя. Аз убих, Никси се е скрила.

— Скъпа моя. — Тонът на Майра се смекчи, тя докосна страната на Ив. — Нямало е къде да се скриеш, нали?

— Имаш право. — Трябваше да се отдръпне, да се престори, че не вижда състрадателния поглед на психиатърката, иначе щеше да рухне. — Добре, че го е сторила. Добре, че е умна и е запазила присъствие на духа, за да пропълзи през локвите кръв и да се спаси.

— Същото се отнася и за теб. Постъпила си умно и смело, въпреки че си била ужасена. Знам, че щом погледнеш Никси, ще виждаш себе си. Неизбежно е.

— Да, така е. Когато я намерих в банята… цялата окървавена, свита в ъгъла, за миг се пренесох обратно в студената хотелска стая в Далас. За малко не обърнах гръб и не излязох. Да му се не види, за малко не я изоставих!

— В крайна сметка не си го сторила, нали? Реакцията ти е съвсем нормална. Сходствата, които виждаш, се наричат…

— Обективизиране. Този термин ми е известен. — Ив се насили да потисне гнева си. — Бъди спокойна, не се поддавам на емоциите. Споделих го с теб, защото реших, че трябва да знаеш как от време на време миналото ме спохожда.

— Разчитам, че ще ми кажеш, когато бремето стане непосилно. Не само заради теб, но и заради Никси. Засега смятам, че съпричастието ти е полезно… за нея. Усеща го и се чувства в безопасност. Ти не си само служителка на полицията, а нейна спасителка.

Ив се обърна към вратата, отвори я и промълви:

— Тя сама се е спасила. — Застана в коридора, докато се ориентира и си спомни къде се намира помещението за развлечения.

— Ако отново почувстваш необходимост да поговорим… — подхвана Майра.

— Ще ти се обадя — прекъсна я Ив. — Да отидем при нея. Следим всяко нейно движение. Прикрепили сме към дрехата й проследяващо устройство.

— Мисля, че нито една предпазна мярка не е прекалена.

— Опитах се да поговоря със законните й настойници — родителите на Лини Дайсън. Казвам, че се опитах, защото те не са на себе си от нелепата смърт на дъщеричката си. Ще те помоля следващия път ти да се срещнеш с тях. Може би ще реагират по-добре, ако не ги посети ченге.

— Ще направя каквото мога. За Никси ще бъде добре да ги види, да поговори с тях. Смятам, че ще бъде от полза и за горките родители.

Ив отново спря, защото чу бръмченето и звъненето на игралните автомати. Явно Трухарт беше оставил отворена вратата на помещението.

— И още нещо. Отвличането на Нюман е логично, нещо като застраховка за убийците. Но е и проява на самонадеяност. Тези типове се перчат с уменията си. Отвличат човек от улицата, и то посред бял ден. Хладнокръвни са, планират действията си, но от време на време рискуват. Ей така, за да стане по-интересно.

— Типично е за хората, които упражняват рискови професии или участват в опасни операции. Отчасти го правят заради тръпката.

— Щом изтръгнат всичко от Нюман, ще се разбързат.

— Така е.

Ив въздъхна:

— И ти смяташ, че е мъртва, нали? Щом преценят, че няма какво повече да им каже, ще я убият.

— Уви, да. Не се упреквай. Не можеше да я спасиш.

— Трябваше да го предвидя. Можеше да поставя под охрана всички, свързани с този случай. Обаче не го сторих. — Тя вдигна рамене. — Връщане назад няма, но ще се постарая в бъдеще да не допускам подобна грешка. — Посочи помещението. — Чуваш ли ужасната шумотевица? Означава, че Трухарт и Никси тормозят автоматите.

— Искам да дойдеш с мен. Малката трябва постоянно да те вижда — добави Майра, когато Ив машинално отстъпи назад. — Да се научи да ни свързва, за да се чувства свободно с мен. Размени няколко думи с нея, после си свободна.

— Добре. Да му се не види!

Никси беше се качила на ниско столче и натискаше бутоните на един игрален автомат. Ив забеляза, че е избрала любимия на Рурк — онзи с ченгетата, преследващи крадци.

Трухарт шумно я насърчаваше; приличаше на дете само с две години по-голямо от нея.

— А така! Хвана ги! Изпържи ги, Никс! Преследване на заподозрени. Въоръжени и много опасни! Браво, супер си!

Малката леко се усмихна, но продължи да се взира в екрана и съсредоточено да бърчи вежди.

От голямата купа на масата ухаеше на пуканки. На грамадния екран на стената Мейвис Фристоун по оскъдно облекло танцуваше с банда пирати с черни набедрени препаски и пееше… по-скоро надаваше писъци.

Ив позна „песента“. В нея се говореше за жена, чието сърце е потънало, а любовта й е претърпяла крушение.

— Не съм сигурна дали този видеоклип, колкото и да е оригинален, е подходящ за дете на възрастта на Никси — отбеляза Майра.

— Моля? — Ив се обърна да я погледне. — Да му се види, май имаш право. Да изключа ли видеото?

— Остави. — Майра я потупа по ръката и изчака, докато Никси приключи играта.

— Не успях да постигна най-високия резултат — разочаровано промърмори малката.

— Да, обаче мен ме размаза — напомни й Трухарт.

— Все не мога да победя Рурк. Може би играе нечестно.

— Няма да се учудя — намеси се Ив. — Само че съм го наблюдавала как играе. Никой не може да го победи.

Надяваше се, че шеговитият й тон ще помогне на Никси да запази доброто настроение от играта. Ала щом малката слезе от столчето, изражението й стана сериозно, погледът — изпитателен.

— Не — отвърна Ив на безмълвния й въпрос. — Още не съм. Когато ги заловя, ти първа ще научиш.

— Здравей, Никси. — Майра се приближи до автомата. — Казваш, че не си постигнала най-високия резултат, но според мен и този е много добър.

— Искам повече.

— И ще го постигнеш след време. Помоли Рурк да ти покаже някой и друг трик.

Малката любопитно я изгледа:

— Дали ще се съгласи?

— Попитай го и ще разбереш. Здравей, полицай Трухарт.

— Радвам се да ви видя, доктор Майра.

— Всичките ли полицаи познаваш? — поинтересува се момиченцето.

— Не всички, но мнозина. Ще ми се отново да си поговорим, Никси, обаче преди това ще те помоля да ми покажеш как се играе на тази машина. Май е доста забавно.

— Ами да. Наистина ли искаш да се научиш?

— Разбира се. Чакай да изключа видеото и…

— Недей! Това е Мейвис. Тя е върхът.

— И аз я харесвам. — Майра се усмихна, като видя подозрителния поглед на момиченцето. — Имам доста нейни дискове. Знаеш ли, че с лейтенант Далас са приятелки? Много добри приятелки.

— Връзваш ме! — възкликна Никси, после прехапа устни. — Извинявай, не бива да говоря така на възрастните.

— Няма нищо. Просто беше изненадана. Ив, кажи й.

— Моля? — стресна се Ив. Тъкмо размишляваше защо се смята за неуместно едно дете, което е видяло как убиват близките му, да гледа видеоклип с полуголата Мейвис и почти голите танцьори. — О, да. С Мейвис сме първи дружки.

— И ти си говориш с нея както с мен ли?

— Разбира се.

— Понякога идва ли тук на гости?

— Много често — заяви Ив, не издържа изпитателния поглед на детето, който сякаш я прегаряше, и запристъпва от крак на крак. Замисли се как да направи така, че въпреки строгата охрана да уреди среща на малката с любимата й певица. — Виж какво, не ти обещавам, но ако е свободна, ще я поканя. Ще се запознаете и… така нататък.

— Наистина ли?

— Да!

Ив се обърна към Майра:

— Трябва ли ви още нещо, че имам много работа?

— Не, бягай да работиш.

— Трухарт, ела с мен.

— Слушам, лейтенант. Чао, Никс. Доскоро.

Преди да стигнат до вратата, малката изтича след тях и се провикна:

— Далас! Всички ти казват Далас — обясни, когато Ив се обърна. — Освен докторката.

— Е, и!

— Излизаш ли?

— Не. Засега ще работя тук.

— Добре. — Тя се върна при Майра. — Ей сега ще ти покажа как се играе на автомата.

 

 

„Засега“ се проточи с часове. Макнаб може би преувеличи, като каза, че ще работят, докато кръв им потече от ушите, ала по едно време на Ив й се стори, че очите й ще изскочат. Взираше се в редуващите се данни на монитора, чакаше да открие съвпадение, от което да започне разплитането на кълбото. Навън се смрачи, тя включи осветлението, програмира автоготвача да приготви още кафе и продължи да работи. По едно време Рурк влезе в кабинета й и заяви:

— Тази няма да я бъде. Видях, че изпрати хората си по домовете им, за да хапнат и да си починат. И ти трябва да сториш същото.

— Трябва да има някакво съвпадение. Трябва!

— Компютърът ще продължи да търси, докато вечеряш. Идваш с мен в трапезарията. Не приемам възражения.

— Защо в трапезарията? О, мамка му! — Тя прокара длан по страната си. — Добре. За какво да й говорим сега?

— Все ще измислим нещо.

— Ще ти призная нещо. Малко ме е страх от нея. Всъщност от всички деца. Струва ти се, че знаят много неща, които си забравил, въпреки това продължават да те обсипват с въпроси. Между другото, много се зарадва, като разбра от Майра, че с Мейвис сме първи приятелки.

— Ясно. — Рурк се облегна на бюрото. — Малката ни гостенка е почитателка на госпожа Фристоун. Идеална тема за разговор.

— Освен това иска да играеш с нея на автоматите. Изглежда, обича да се състезава и да бъде първа. Неприятно й е, че не може да постигне твоите резултати.

— Сериозно ли говориш? — Усмивката му разцъфна като цвете. — С най-голямо удоволствие. След вечеря ще поиграем. Тъкмо ще се поупражнявам за времето, когато къщата ще бъде пълна с нашите деца.

Ив не пребледня, но погледът й стана суров:

— Какви са тези намеци? Шегуваш ли се с мен?

— Не можах да се въздържа. Хайде, скъпа. — Рурк я хвана за ръката. — Бъди послушно момиче и ела в трапезарията.

Преди тя да се изправи, видеотелефонът избръмча.

— Един момент — каза, като видя на екранчето номера на командир Уитни. Машинално изпъна рамене и натисна бутона за приемане. — Далас.

— Лейтенант, тайната квартира на Деветдесет и втора улица е била нападната.

— Деветдесет и втора. — Тя се обърна към компютъра, бързо направи справка. — Престън и Найт.

— И двамата са мъртви.

Тя пребледня:

— Моля?

— Загинали са. — Лицето на Уитни беше сурово, гласът — безизразен. — Престъпниците са изключили охранителната система и са убили полицаите. Веднага отиди на местопрестъплението.

— Слушам, сър. Ами другите тайни…

— Навсякъде изпратихме още наши хора. Очаквам рапортите им. Ще те чакам на Деветдесет и втора улица.

След прекъсването на връзката Ив няколко секунди се взира в празния монитор. Рурк заобиколи бюрото, сложи ръка на рамото й.

— Аз ги избрах — промълви тя. — Избрах Престън и Найт, защото бяха добри полицаи с отличен нюх. Тъкмо такива бяха необходими, ако престъпниците нападнат някоя тайна квартира.

— Много съжалявам, скъпа.

— Там не живееше никой, но бе сред адресите, които Нюман знаеше, затова трябваше да се охранява. Вече е сигурно, че и тя е мъртва. Така жертвите вече са осем. — Тя стана, взе кобура с оръжието си. — Гадовете са убили две образцови ченгета. Ще ги преследвам до дупка.

 

 

Не започна да спори, когато Рурк заяви, че ще я придружи. Беше толкова разстроена, че предпочиташе да не шофира.

Изтича надолу по стълбището, в движение облече якето си, но във фоайето се сблъска с Никси.

— Къде отивате? — попита малката. — След малко ще вечеряме.

— Налага се да излезем — избърбори Ив. В съзнанието й сякаш бушуваше пожар, доста време щеше да измине, докато приеме случилото се.

— На ресторант ли отивате?

— Не. — Рурк се приближи до момиченцето, помилва го по косицата. — Лейтенант Далас има работа, аз ще й помагам. Обещавам да се върнем възможно най-бързо.

Никси го изгледа, после извърна очи към Ив:

— Някой друг ли е мъртъв?

Ив понечи да излъже, но реши, че е най-добре да каже истината.

— Да — отвърна лаконично.

— Какво ще стане, ако лошите дойдат тук, докато ви няма? Какво…

— Не могат да влязат — намеси се Рурк. Каза го толкова простичко, че не можеше да бъде друго, освен неоспорим факт. — И още нещо. Погледни. Извади от джоба си малък видеотелефон и клекна до момиченцето. — Давам ти го. Ако се страхуваш, кажи на Съмърсет или на полицаите, които са в къщата. Но ако не можеш да им кажеш, натисни ето този бутон. Виждаш ли го?

Тя се приведе, русата й коса се допря до черните му къдрици:

— Как действа?

— Ще ми изпрати сигнал. Щом натиснеш бутона, моят видеотелефон ще избръмчи два пъти — ще разбера, че ме търсиш и че те е страх. Предупреждавам те да го използваш само при необходимост. Разбра ли?

— Може ли да го изпробвам, за да проверя дали работи?

Рурк се усмихна:

— Браво, много си умна. Хайде, натисни бутона.

Малката се подчини и се поусмихна, като чу двете позвънявания на устройството в джоба му:

— Работи!

— Нима се съмняваше? Сложи го в джобчето си. Ето така. — Рурк се изправи. — Ще се върнем веднага щом свършим работа. — Облече си сакото, махна на Съмърсет, който досущ като призрак беше изникнал във фоайето, после се обърна към Ив: — Да тръгваме, лейтенант.

Никси изчака външната врата да се затвори, хвана за ръката иконома и попита:

— Защо й казва „лейтенант“? Защо като другите не я нарича Далас?

— Това е нещо като галено обръщение. — Той леко стисна дланта й. — Какво ще кажеш да вечеряме в кухнята, вместо в трапезарията?

 

 

Ив не знаеше дали „ярост“ е думата за чувството, което те стиска за гърлото и те парализира при вида на мъжете, изпратени от теб на бойното поле. Изпратени, за да загинат.

Разбира се, всички полицаи рискуваха живота си. Ала това не я утешаваше, не намаляваше чувството й за вина, защото двамата бяха получили от нея последната си заповед.

Другите ченгета не отронваха нито дума, приличаха на безмълвна стена. Погрижили се бяха никой да не се доближава до местопрестъплението. Оттук насетне всичко беше в нейни ръце.

Тайната квартира се помещаваше в мизерна къща, построена след Градските войни — двуетажна постройка, притисната между други неугледни къщи, които изглеждаха още по-жалки в сравнение със сградите, оцелели през войните, и модерните небостъргачи, издигнати след това.

Градската управа беше купила почти без пари тази и други подобни къщи и отделяше много малки суми за поддържането им. Но охранителната система беше първокласна, камерите бяха с голям обхват, при евентуално обезвреждане на алармите се включваше поддържащото устройство.

Въпреки това престъпниците бяха проникнали в къщата. Не само бяха влезли, ами бяха отнели живота на две опитни ченгета.

Оръжието на Найт още беше в кобура, но Престън беше успял да го извади и сега то беше захвърлено на стълбището до окървавения му труп.

Найт лежеше по корем, явно го бяха улучили на излизане от кухнята. Наблизо се търкаляха счупена чиния, пластмасова чаша и недокоснат вегетариански сандвич.

На екрана на старомодния малък телевизор вървеше бейзболен мач. Мониторите на охранителните камери бяха черни като смъртта.

— Първо са се справили с Найт. — Гласът на Ив беше прегракнал от вълнение, ала тя продължаваше да диктува на записващото устройство и да заснема местопрестъплението. — Повалили са го на излизане от кухнята. Изненадали са го. Затова не е посегнал към оръжието си. Престън е разбрал, че става нещо нередно, но те са го изпреварили. — Тя клекна, взе оръжието. — Стрелял е поне веднъж. Полицай, започни да разпитваш съседите. Искам да знам дали някой е чул стрелба или викове. Интересува ме даже дали някой е видял хлебарка да пълзи насам.

— Лейтенант… — Ив само се обърна. Като видя изражението й, униформеният кимна: — Слушам.

— Прерязали са им гърлата — любимия им похват. Само че не можеш току-тъй да заколиш полицай. Първо са ги обезвредили чрез електрошокови устройства. И то дългобойни — добави, докато оглеждаше петното от изгаряне върху ризата на Престън. — Този път не са рискували. Не е като да убиеш невинни дечица. Влезли са през входната врата. Да му се не види, как са обезвредили алармите и са хванали „по бели гащи“ две опитни ченгета?

— Охранителната система е стандартна — обади се Рурк, защото долови в гласа й нещо повече от гняв — скръб за загиналите колеги. — Не казвам, че не струва, но се монтира във всички тайни квартири, използвани от полицията. Ако престъпниците са опитни колкото предполагаме, за по-малко от две минути са обезвредили алармата и са проникнали в къщата. Предполагам, че дори е станало по-бързо, тъй като нападателите явно разполагат с много скъпи и ефикасни устройства.

— Найт и Престън бяха много опитни — напомни му Ив. — Не вярвам да са седели със скръстени ръце, докато онези са деактивирали системата. Найт е бил в кухнята, приготвял си е сандвич, но това не му е пречело да наблюдава монитора на охранителната камера. Монитори има и по стълбището. Изключат ли се, полицаите знаят, че ги грози опасност. Само че не са разбрали какво става. Защо Найт е бил горе?

Тя прекрачи трупа и локвата кръв и се качи на горния етаж, където имаше две стаи и баня. Прозорците бяха със спуснати предпазни щори, защитени бяха с метални решетки и бяха свързани с охранителната система. Ив надникна в едната стая, зърна видеотелефона, приближи се до него и натисна бутона да прослуша последното обаждане. Нямаше образ, записан беше само глас. Нейният глас.

 

 

— Лейтенант Ив Далас. Заподозрените са заловени. Повтарям, заподозрените са заловени. Прекратете охраната и рапортувайте в Централното управление.

— Лейтенант? — Престън явно беше озадачен, не и уплашен. — Обаждате се в тайната квартира.

— Известно ми е. Чухте ли нарежданията?

— Да, лейтенант, но…

— Рапортувайте в управлението. Край.

— Мамка му. — Сега в гласа на Престън се прокрадна тревога, той не прекъсна веднага връзката. — Хей, Найт, Далас е спипала мръсниците… Защо съм сигурен, че е била тя ли? Както обикновено не беше много словоохотлива. Направи и на мен един сандв…

Чу се изстрел, вик, някой затича.

 

 

— Използвали са гласов симулатор — обади се Рурк, който незабелязано беше застанал зад нея. — Има едва доловимо кънтене, гласът е прекалено монотонен. Предполагам, че след няколко секунди полицаят е щял да усети разликата и да се свърже с теб. Само че не е разполагал с толкова време.

— Един от престъпниците задейства симулатора, двама влизат в къщата. Целта им е да накарат едното ченге да се качи на горния етаж, да го разделят от колегата му. Имат съвършени наблюдателни устройства, може би дори сензори, улавящи телесната топлина. Разделят се, единият се качва по стълбището. Убили са Найт, преди да разбере какво става, но Престън се е усетил. Само че те са го свалили, преди да изпрати сигнал за тревога.

— Щом са имали сензори, тогава са знаели, че в къщата има само двама души, и то възрастни.

Докато набираше номера на отдела по електроника, Ив обясни:

— Някои от тайните квартири имат специални „студени стаи“, за да се избегне именно този вид наблюдение. Защитените свидетели могат да бъдат именно в тази стая. Престъпниците не са си направили труда да проверят дали в къщата има такова помещение.

Тя заслиза обратно по стълбището, долу я пресрещна Уитни.

— Сър.

— Лейтенант. — Той кимна на Рурк, приближи се до първия труп. Дълго мълча, после, без да откъсва поглед от загиналия си служител, заговори, а прекалено спокойният му глас не вещаеше нищо добро за престъпниците. — Тези изверги още не знаят що е гняв. Но скоро ще разберат. Рапортувай.

 

 

Ив продължи работата си — оглеждаше, диктуваше на записващото устройство и се мъчеше да укроти бурята в гърдите си.

Застана до Морис, докато той правеше първия оглед на труповете.

— Първо са ги зашеметили с електрошокова палка. И двамата са улучени в гърдите.

— Престън е тръгнал надолу по стълбището, стрелял е веднъж. Може би е улучил един от нападателите. Във всеки случай нито по стените, нито където и да било има обгаряния от електрошоковите устройства — добави. — Криминалистите огледаха много внимателно. Всички изстрели са попаднали право в целта.

— След аутопсията ще знаем повече, но като гледам положението на трупа, мисля, че бластерът е улучил Престън в гърдите и го е запратил в стената, той се е превил и е паднал. После са прерязали гърлото му.

— Трябвало е да повдигнат главата на Найт, за да го заколят. Изстрелът го е отхвърлил назад, той е изпуснал чинията и чашата. Паднал е на пода, претърколил се е по корем.

Тя се приближи до входната врата.

— Влезли са едновременно, единият е бил изправен — той поразява Престън, другият — приведен. От ъгъла на попадението личи, че той е улучил Найт. Както и предишния път са действали бързо и ефикасно. — Извади оръжието си и започна да показва какво се е случило. — Убиецът прерязва гърлото на Найт. — Въпреки че й се повдигаше, се приближи до трупа, повдигна главата, като го хвана за косата, направи движение, сякаш прокарваше нож по гърлото му. — Този път е действал с лявата ръка. Явно еднакво добре използват и двете си ръце.

Морис безмълвно я наблюдаваше.

— Вторият се доближава до Престън, навежда се, замахва с ножа. С един удар прерязва вратната вена. Тръгва нагоре по стълбището, съучастникът му претърсва долния етаж. За по-малко от деветдесет секунди са се уверили, че освен полицаите, в жилището не е имало никого.

— Сигурно вече си направила възстановка на случилото се.

— Разбира се. Влизат бързо, убиват, излизат. Операцията им е отнела не повече от три минути. Тук има кървава следа, водеща към кухнята и тоалетната, горе също има кръв. Досещам се какво е станало — убийците са прибрали ножовете, свалили са предпазните облекла. По следата личи, че са се движили бързо. Гледай. — Изтича до вратата на кухнята, насочи оръжието наляво и надясно. — Виждаш ли кръвта ето тук? Спират, уверяват се, че в помещението няма никого, влизат. — Погледна към стълбището и добави: — Престън е допуснал непростима грешка. Мислил е за партньора си, не се е доверил на интуицията си. Всичко е станало само за една-две секунди, които обаче са му стрували живота. — Свали оръжието, прибра го в кобура и процеди: — Гадост!

— Имаш право. Тежко е, когато загубиш колега, Далас. — Морис не я докосна, защото ръцете му бяха изцапани с кръв, но погледът му беше като окуражаващо ръкостискане.

— Ще им го върнем тъпкано, Морис.

— Да. Сигурен съм.

Ив излезе на улицата. Повечето репортери бяха си отишли, след краткото изявление на Уитни. „Бързали са да предадат материала, за да бъде отпечатан веднага“ — помисли си тя.

Надин обаче още беше тук. Стоеше до полицейската кола и разговаряше с Рурк. Ив почувства как гневът й отново пламва — усещането бе, сякаш остри нокти се впиват във вътрешностите й. Тръгна към двамата, готова да се нахвърли върху репортерката и да насоли съпруга си. В този момент Надин се обърна.

Лицето й беше обляно в сълзи.

— Познавах ги! — прошепна, преди Ив да проговори. — Познавах и двамата.

— Добре. — Яростта бавно я напусна, но тъпата болка в стомаха остана. — Добре.

— Найт… с него навремето флиртувахме. Нищо сериозно, разбира се, но ни беше забавно. — Гласът на Надин пресекна. — Престън все показваше снимки на момченцето си… много се гордееше с него.

— Знам. Съветвам те да си вземеш няколко дни отпуска.

— След като ги заловиш. — С опакото на дланта си репортерката избърса сълзите си. — Не знам защо смъртта им ме разтърси толкова силно. Не за пръв път мои познати…

— Предполагам, че Престън е ранил единия нападател. Казвам ти го като на приятелка, не като на репортерка. Успокоявам се при мисълта, че не са се отървали съвсем безнаказано, надявам се и теб да утеши поне малко.

— Благодаря за доверието.

— Ще довърша тук, ще запечатам къщата, после отивам в управлението — обърна се Ив към съпруга си. — Не знам кога ще се прибера вкъщи.

— Обади ми се, като се върнеш, става ли?

— Добре. — Спомни си какво й беше казал за рисковете, които й предстоеше да поеме. Представи си какво чувства, като гледа окървавените трупове на нейни колеги.

Затова, без да обръща внимание на Надин, другите ченгета, „метачите“ и неколцината зяпачи, които упорито отказваха да се отдалечат, тя пристъпи до Рурк. С длани обгърна лицето му, притисна устни до неговите, после подхвърли:

— Ще помоля някого да те закара с патрулна кола до службата.

Той се усмихна:

— За нищо на света не се качвам в полицейска таратайка. Бъди спокойна, уредил съм си превоз. Надин, искаш ли да те закарам?

— Предпочитам да ме целунеш, както целуна жена си. Знам обаче, че няма да ми се отвори парашутът, затова ще задоволя да пътувам с теб до студиото. Далас, ако не ти достигат хора за събирането на информация, аз съм насреща. Готова съм да работя денонощно, за да хванем мръсниците.

— При необходимост ще се възползвам от предложението. Благодаря. — Ив тръгна обратно по тротоара и влезе в мизерната къща, в която витаеше миризмата на смърт.