Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (10)

Девета глава

Ив влезе в къщата си така, сякаш започваше военна операция.

— Никой да не влиза или излиза без мое разрешение! — подвикна на Съмърсет. — Ясно ли е?

— Разбира се.

— Къде е детето?

— В стаята за развлечения заедно с полицай Трухарт. — Икономът подръпна ръкава на черното си сако и тя забеляза, че на китката му не е прикрепен ръчен часовник, а миниатюрен монитор. На екранчето се виждаше как младият полицай и момиченцето играят на един от електронните автомати. — Прикачих към дрехата на малката устройство за проследяване — добави Съмърсет. — Сигнализира, ако тя напусне стаята.

Въпреки че не можеше да го понася, Ив беше възхитена от съобразителността му и с половин уста го похвали:

— Добре си се сетил.

— И с пръст няма да пипнат това дете!

Тя го погледна. Спомни си, че навремето е загубил дъщеричката си, която е била приблизително на възрастта на Никси. Каквито и да бяха недостатъците му, едно беше сигурно — че е готов да умре, за да защити детето.

— Прав си, няма. Къде е Рурк?

— Прибра се. В частния кабинет е.

— Добре.

В помещението, което Съмърсет наричаше „частен кабинет“, съпругът й държеше нерегистрирана и нелегална компютърна система. Разбира се, тя се доверяваше на партньорката си, но всичко си имаше граници. Обърна се към нея:

— Отиди при Бакстър и го информирай докъде сме стигнали. Аз ще осведомя Рурк, после ще проведем съвещание в моя кабинет.

Изчака, докато Пийбоди тръгна към вътрешното стълбище, излезе от фоайето и се запъти към асансьора. Сети се нещо, спря и подвикна на Съмърсет:

— Искам ги живи. На това ще се базира планът за действие.

— Стига и един да остане жив.

Тя се обърна:

— Никси ще бъде защитена. При необходимост ще приложим крайни мерки, включително премахване. Двама мъже са отвлекли на улицата Мередит Нюман, един е карал камионетката. Засега сме сигурни, че престъпниците са трима. Може да са и повече. Докато не заловя поне един и не го накарам да си каже и майчиното мляко, Никси няма да бъде в безопасност. Хвана ли повече, нараства и шансът да спипам всички. Да разбера защо са извършили убийствата. Дотогава все ще се страхувам за живота й. Освен това тя трябва да научи причината. Иначе душевните й рани никога няма да заздравеят.

Въпреки че лицето му остана непроницаемо, той кимна:

— Имате право, лейтенант.

Тя се качи на асансьора. След няколко секунди влезе при съпруга си.

Рурк беше видял на монитора как колата й преминава през портала и знаеше, че тя скоро ще бъде при него. Побърза да затвори файла, по който работеше, зае се да проверява системата за охрана на къщата.

Засега щеше да запази в тайна от Ив, че е възложил на нелегалния компютър да направи пълно проучване на най-близките роднини на Грант и Кийли Суишър.

Онова, което научи за бабата на Никси, го порази. Няколко пъти беше обвинявана в притежание на наркотици, живяла беше на съпружески начала с мнозина мъже, по едно време дори беше работила като компаньонка.

По ирония на съдбата сега той беше официален настойник на детето и беше правил много по-големи прегрешения.

Само че беше се променил, беше загърбил престъпното си минало. Щеше да се погрижи Никси да не стане като баба си. Тя заслужаваше по-добра съдба.

Откри и биологичния баща на Грант Суишър. Отне му доста време, но в крайна сметка научи каквото трябваше — че този човек много рядко се хваща на работа и че има краткосрочни присъди за кражби с взлом и на коли.

Доведената сестра изглеждаше по-подходяща за настойница на детето. Беше адвокатка и живееше във Филаделфия. Нямаше деца, нито криминално досие, беше финансово осигурена. Преди седем години беше сключила брак, съпругът й също беше адвокат.

Никси можеше да отиде при нея временно, дори да остане постоянно, ако се наложи. „Тъкмо каквото й трябва — помисли си. — Да живее в хубав дом и с човек, който е познавал родителите й.“ Облегна се назад, загледа се в монитора и се запита защо се занимава с това. Изобщо не го засягаше… След секунда се поправи — разбира се, че го засягаше. Волю или неволю сега беше отговорен за малката. Беше стоял пред стаята й, видял беше от каква ужасна съдба се е разминала на косъм.

Беше стоял пред стаята на брат й, видял бе какво са му сторили. Нямаше да забрави кръвта, засъхваща по чаршафите и по стените.

Защо гледката му напомни за случилото се с него в миналото? Не мислеше за онези дни или се сещаше много рядко. Не беше преследван от кошмари като Ив. Сложил беше кръст на миналото и туйто.

Ала откакто беше в къщата на семейство Суишър, прекалено често си спомняше за детството си в Ирландия.

Спомняше си как бе видял кръвта по мръсната уличка, кръвта, която бе пролял, след като баща му го преби почти до смърт.

„Наистина ли исках да го убия?“

Странно, но досега не беше си задавал този въпрос. Странно, защото бе убивал и преди.

Обърна се да погледне снимката на майка си. Толкова беше млада и красива. Въпреки че лицето й беше насинено от юмруците на онзи мръсник, тя пак си оставаше красива.

Докато Патрик Рурк не беше я убил и не беше я изхвърлил като боклук в реката. А сега синът й не си я спомняше. Така и не можа да си спомни как звучи гласът й, какъв е ароматът на кожата й. Тази част от детството му безвъзвратно беше изгубена за него.

Красивата млада жена с насинено лице беше го обичала. Умряла бе заради желанието синът й да има баща, семейство.

Запита се дали след години Патрик Рурк — проклет да е! — беше възнамерявал да убие сина си, или само да го пребие, както правеше често?

„Ще ти дам един урок, момче! Животът се състои от трудни уроци!“

Рурк прокара пръсти през косата си, притисна длани до слепоочията си. Струваше му се, че чува гласа на онзи негодник, когото мислеше, че завинаги е заличил от паметта си. Понечи да стане и да си налее уиски… само няколко глътки, за да прогони напрежението.

Ала това беше проява на слабост, а той беше посветил всеки ден от живота си, за да докаже, че не е слабохарактерен, че има силна воля.

Не беше умрял на мръсната уличка, както бедният Койл беше умрял в леглото си.

Беше оцелял благодарение на Съмърсет, който го беше намерил и му беше станал истински баща — на него, момчето от бедняшкия квартал, научено да краде и да води жалко съществуване.

Взе го под крилото си и му даде дом.

Нима дори в свят на убийства и кръв невинната Никси Суишър не заслужаваше някой да се грижи за нея и да я обича като собствен баща? Нима не заслужаваше повече, отколкото самият той беше получил?

Щеше да й помогне да го получи — заради нея и заради себе си. Преди гласът на баща му да зазвучи прекалено силно в съзнанието му.

 

 

Стаята беше изпълнена със светлина, нито щори, нито завеси закриваха широките прозорци. Ив знаеше, че нито едно наблюдателно устройство не може да проникне през защитната система, освен ако не е изобретено от престъпника. Но тогава Рурк щеше да създаде по-усъвършенствани прегради.

Съпругът й седеше зад черното подковообразно бюро, беше захвърлил на един стол сакото си, ръкавите на ризата му бяха навити, копринената му коса бе вързана на конска опашка.

Винаги изглеждаше така, когато беше задълбочен в работата си.

Както обикновено тя си помисли, че странното бюро изглежда доста футуристично, а човекът зад него й напомняше пират, който управлява космически кораб. По лъскавата черна повърхност като скъпоценни камъни блещукаха светлинки, на едни компютри Рурк даваше устни команди, на други даваше задачи чрез клавиатурата.

На мониторите на стените се виждаха различни сектори от къщата и парка около нея.

— Здрасти, лейтенант.

— Извинявай. Много съжалявам, че изложих на опасност живота на всички в този дом.

Той нареди на компютрите временно да прекратят работа, после заяви със същия безразличен тон, с който говореше на машините:

— Разстроена си. Затова ти прощавам обидната забележка.

— Рурк…

— Ив. — Той се изправи, прекоси кабинета, приближи се до нея. — С теб сме екип, нали?

— Не виждам как да го избегна.

— Нито как да ми откажеш. — Хвана ръката й, допирът с дланта й сякаш му вдъхна сили. — Не се извинявай, задето си постъпила както смяташ, че е най-добре за малката.

— Не можех да я отведа в тайна квартира. Днес няколко пъти се поздравих, че съм послушала интуицията си. Нюман знае адресите на няколко подобни места. Ако я принудят да ги издаде… да му се не види, не ако, а когато я накарат да им ги каже, всички деца и майките им, намерили убежище, ще бъдат в опасност. В момента няколко екипа полицаи ги извеждат и ги преместват на други места. За всеки случай.

Погледът на Рурк за миг стана суров.

— Един момент. — Той изтича до бюрото, включи един видеотелефон. — „Докас“! — каза рязко. — Код „червен“. Влиза в сила незабавно и до второ нареждане!

— Божичко!

— Няма страшно. Предвидил съм подобно положение, служителите знаят какво да правят. Престъпниците няма да повярват, че си я завела в приюта, където ще бъде сред толкова много хора. Малко вероятно е да направят връзката между мен, теб и „Докас“. Все пак взех необходимите предпазни мерки. — Върна се при нея, кимна към мониторите. — Всеки сантиметър от оградата и портала е защитен.

— Веднъж един юноша със собственоръчно изработено устройство изключи охранителната система — подхвърли Ив и забеляза, че за миг лицето на съпруга й потъмня.

— Джейми не е обикновен юноша. Вярно, че обезвреди главната защита, но не можа да се справи с допълнителните. Освен това системата е модернизирана. Повярвай, Ив, няма как да проникнат тук.

— Вярвам ти. — Въпреки това тя се приближи до прозореца, надникна навън. — Нюман не знае, че доведох тук детето. Измъкнах го изпод носа й и не й казах къде отиваме, защото тя ме нервира. Беше все едно да й зашлевя плесница. Да й докажа, че имам повече влияние от нея. Доста дребнаво, а?

— Твоята дребнавост — между другото, именно заради нея те обичам — е допринесла за защитата на Никси.

— Случаен късмет. Нямам нищо против късмета. Уредих веднага да „скрият“ началничката на Нюман, документацията е унищожена. — Ив въздъхна. — Майра също е в тайна квартира. За всеки случай, ако някой разбере, че е присъствала, когато разпитвах детето. Излишно е да казвам, че тя ми е много сърдита.

— Нека ти се сърди. По-важното е да не пострада.

— Поставих пост и пред жилището на Пийбоди. Тя ми е партньорка, нищо чудно да набележат и нея.

— Двамата с Макнаб може временно да живеят тук.

— Да бе! Ще бъдем като голямо и щастливо семейство. Няма да стане. Отклоним ли се от обичайното, престъпниците ще разберат, че чакаме следващия им ход.

— Скъпа Ив, и двамата с теб знаем, че дори да им е известно местонахождението на детето, тази вечер няма да нападнат дома ни. Те са предпазливи, добре организирани. Не действат импулсивно. Първо ще се помъчат да се доберат до схемата на охранителната система или да я симулират. Повярвай, това ще им отнеме няколко седмици. После трябва да открият слабите й точки — каквито няма, да тренират. Ще бъда изненадан, ако вече не си проверила (както сторих аз) каква е вероятността това да се случи.

— Малко над дванайсет процента. — Тя се обърна към него, силуетът й се очерта на фона на грамадния прозорец. — Не бива да поемаме никакъв риск.

— Каква е вероятността онези типове да се опитат да те заловят? — Рурк вдигна вежди, като забеляза как тя стисна устни, а на лицето й се изписа раздразнение.

— Деветдесет и шест процента! Ти си на второ място, приятелче, с деветдесет и един процента!

— Ужасно ми е неприятно, че изоставам от теб с цели пет пункта, но все някак ще го преживея. Престани да увърташ, скъпа. Знам към какво водят дългите ти предисловия — искаш да се затворя тук. Ще спорим ли по въпроса, за да ти натякна, че си по-застрашена от мен?

Тя се замисли, после промърмори:

— Бях си подготвила безкрайно убедителни аргументи.

— Защо не ги запазиш за друг път?

— Може.

Видеотелефонът избръмча.

— Рурк — промърмори той, без да откъсва поглед от Ив.

— Според инструкциите уведомявам лейтенант Далас, че капитан Фийни и детектив Макнаб са на портала и чакат разрешение да бъдат пропуснати.

— Съмърсет, провери ли на монитора дали наистина са те, свери ли гласовите им отпечатъци? — намеси се Ив.

— Разбира се.

— Пуснете ги да влязат. Ще проведа съвещание с моите хора — обърна се тя към Рурк. — Съгласен ли си и ти да участваш?

— Естествено. Ако не беше ме поканила, щях жестоко да се обидя. След няколко минути ще бъда в кабинета ти. Искам да довърша нещо.

Тя отиде до асансьора, загледа се във вратата, която се отвори по нейна команда, после се обърна:

— Рурк, трябва да знаеш, че при изчисляване на вероятностите невинаги се включват всички елементи. Компютрите не могат изцяло да анализират човешките чувства. Машините не са в състояние да предвидят, че ако престъпниците заловят теб, с мен ще бъде свършено. Знай, че поискат ли да водим преговори, ще се съглася на всичко само и само да спася живота ти. Ако го вземем предвид, има вероятност да ме изпревариш по проценти.

Побърза да се качи на асансьора и да затвори вратата, преди съпругът й да отговори.

 

 

Ив позволи на колегите си да се настанят удобно, да си поговорят, да се нахранят обилно. Дори се престори, че не забелязва флирта между партньорката й и детектив Иан Макнаб, които отскоро живееха заедно.

Откакто се изкачиха по стръмното стълбище към апартамента на Мини Кейбъл, Пийбоди беше много бледа. Едва сега, докато си разменяше влюбени погледи с екстравагантния специалист по електроника, страните й поруменяха.

Докато колегите й се хранеха и флиртуваха, тя мислено съставяше плана за съвещанието.

— Да започваме, момчета и момичета — подвикна. Не седна, а остана права — беше й навик, струваше й се, че така мислите й текат по-бързо. — Ако сте приключили с храненето, предлагам да започнем.

— Такава кльопачка не е за изпускане. — Макнаб лапна последното парче от ябълковия сладкиш.

„Да не повярваш, че се тъпче така, а е толкова кльощав“ — помисли си Ив. Този път беше се издокарал с яркооранжева тясна тениска и син панталон с нещо като сребърни скоби по външните шевове. Върху тениската носеше сако на точки — толкова много, че на човек му се завиваше свят, маратонките му пък бяха на лъскави квадратчета.

Лъскавата му руса коса беше прибрана на опашка, така се открояваха финото му красиво лице и оранжевите и сини халкички на ушите му.

— Радвам се, че одобряваш храната, детектив. Когато намериш време, можеш да докладваш какво си свършил досега. Разбира се, ако не си вземеш втора порция.

Въпреки че тя говореше спокойно, сарказмът й беше като удар с чук. Макнаб набързо преглътна последната хапка от сладкиша:

— Няма, лейтенант. Нашият екип най-добросъвестно прослуша записите на всички видеотелефони в къщата на семейство Суишър и прегледа файловете на компютрите, използвани от жертвите и от оцелялата очевидка. Не открихме нищо съмнително в разговорите, проведени през последните трийсет дни. Вярно, че са много, но Суишърови са говорили с приятели, клиенти и помежду си. Дискът с информацията е на бюрото ви.

— Защо записите са само от последните трийсет дни?

— Защото Суишърови са ги изтривали веднъж месечно. Това е обичайна практика. Разбира се, ще направим всичко възможно да се доберем до изтритите записи. Колкото до компютрите, информацията в тях е обичайната.

— Два пъти използваш тази дума, детектив. Какво разбираш под „обичайно“?

Макнаб се стресна от забележката, но бързо се отпусна. Настани се по-удобно на креслото и заговори, като жестикулираше:

— Ами обичайното, лейтенант — игри, списъци със задачи за всеки ден, планиране на менюто за цяла седмица, ангажименти, напомняния за рождени дни на приятели и колеги. И прочие подробности от ежедневието. Изтеглихме информацията от служебните компютри на двамата възрастни, но пак ударихме на камък. Ако са имали неприятности или са очаквали някой да им ги създаде, този факт липсва във файловете. Не са обсъждали с никого по видеотелефона подобна възможност.

Рурк погледна таблото със снимките от местопрестъплението, погледът му стана суров.

— През последните няколко дни отделих доста време да проуча семейството. Ако се съди по данните в компютрите им и по разговорите, които са водили по видеотелефона, изобщо не са подозирали какво ги очаква.

Ив кимна, обърна се към Фийни. В сравнение с Макнаб, облечен по последна мода, капитанът изглеждаше благословено невзрачен.

— Какво ще кажеш за охранителната система?

— Изключили са я дистанционно. Диагностичното сканиране не откри източника, но след като разглобихме системата, открихме микроскопични частици — следи от фибростъкло. Вероятно са прикрепили портативно декодиращо устройство, и то от висока класа, за да разчете кода и да елиминира уреда, предупреждаващ за повреда в електрониката, без да задейства алармата. Повтарям — онзи, който е използвал декодера, сигурно е бил голям специалист.

Фийни погледна Рурк, който кимна в знак на съгласие и каза:

— Устройството е било с размерите на човешка длан. Двамата мъже, които са излезли от къщата, не са носели обемисти предмети, нали, лейтенант?

— Точно така. Само чанти, преметнати през рамо.

— „Обикновените“ крадци и убийци няма откъде да се снабдят с толкова малко и съвършено декодиращо устройство. И още нещо — охранителната система не е била пипана, което означава, че престъпниците не умеят да боравят „ръчно“.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да разчитат на електрониката, не на… — Ив вдигна ръце, размърда пръсти.

Рурк се усмихна:

— Именно. Устройството трябва да бъде пригодено точно за тази система. Краткото време, за което е извършена „операцията“, означава, че декодерът е бил настроен предварително.

— Което пък потвърждава, че са познавали системата и са я разучили или като са купили същия модел, или на място. Вторият вариант предполага, че са имали възможност да останат поне няколко часа в къщата или отвън, без някой да ги заподозре.

Ив стисна устни:

— Няколко часа ли?

— Защитата е много солидна, Далас — намеси се Фийни. — Не са я обезвредили само с гледане.

— В такъв случай е невъзможно да са провели симулации с оригиналната система на Суишърови. Пийбоди, имаме ли списък с имената на хората, купили подобна алармена инсталация?

— Да, лейтенант, само че е много дълъг. Като начало ги разделих по категории — от Ню Йорк, от друг щат, от друга държава и от друга планета. После елиминирах покупките, направени преди семейство Суишър да се снабдят с тяхната система. Започнах да проучвам хората от Ню Йорк и елиминирах още шест процента.

— По какъв метод?

— Пак ги разделих на групи — неомъжени жени и семейни с деца. Според психологическия профил убийците не са семейни, а при проверката на вероятността компютърът отговори, че този метод е най-ефикасен. Засега.

— Проучи ли хората, купили охранителни системи, които не са били инсталирани от компанията?

Пийбоди понечи да отговори, покашля се и наведе глава:

— Не, лейтенант. Ще го направя.

— Нека всички членове на екипа се заемат с проучването. Независимо от преценката за вероятност засега не пренебрегвайте неомъжените и семейните жени. Твърде възможно е един от престъпниците да има приятелка или съучастница. Може да притежава фирма за инсталиране на охранителни системи. А може би е само услужливият съсед, който казва: „Ще ти монтирам алармата, така ще спестиш пари.“ Тези системи са предназначени за охрана на домове, но няма закон, който забранява да ги купуват и фирми. Да се хващаме за работа.

Тя се облегна на бюрото, машинално посегна към чашата, която беше забравила, и отпи от изстиналото кафе.

— Бакстър, списъка на клиентите.

— И Кийли, и Грант Суишър са били преуспели хора, печелели са добре. Грант е бил съдружник в семейната юридическа фирма, занимавал се е предимно със защита на правата на децата, бракоразводни дела и дела за попечителство, докато съдружникът му се е специализирал в случаи за уреждане на подялбата на имуществото при раздялата на двойки, живели на семейни начала, дела за некомпетентност и тормоз. Разбира се, и двамата са работили безвъзмездно за благотворителни цели.

Бакстър кръстоса крак върху крак, подръпна крачолите на елегантния си костюм.

— Жена му също не е страдала от липса на клиенти. Работила е предимно със семейства или брачни двойки без деца, но не е отказвала и на индивидуални пациенти. Консултирала е не само затлъстели хора, а и такива със сърдечни заболявания и проблеми с храносмилането. Посещавала ги е по домовете.

— Така ли? Виж, това е интересно.

— Запознавала се е с навиците на даден пациент, после е препоръчвала промени не само в храненето, но и в начина на живот — повече физически упражнения, намаляване на стреса и така нататък. Подобно лечение излиза доста солено, но както вече казах, повечето хора са били доволни и са я препоръчвали на приятели и познати. Разбира се, имало е и недоволни.

— Провери колко клиенти на Грант са били клиенти и на съпругата му. Проучи делата, поети от юридическата фирма на Суишър, при които Мередит Нюман е била представителка на отдела за закрила на децата. Трухарт!

— Да, лейтенант. — Младият полицай, който изглеждаше почти юноша в полицейската си униформа, скочи на крака.

Ив му махна да седне:

— Прекарваш доста време с очевидката, нали?

— Да, нали я охранявам. Тя е много симпатично и добро дете.

— Каза ли ти нещо ново?

— Лейтенант, Никси почти не говори за случилото се. Няколко пъти излезе от релси. Не изпада в истерия, само седи и плаче. Старая се да я занимавам, за да не й остава време да мисли. Изглежда й е приятно с мен и Съмърсет, но пита за вас.

— Какво пита?

— Кога ще се върнете, какво правите. Кога ще я заведете при родителите и брат й и дали вече сте хванали лошите хора. Не разбирам от детска психология, обаче ми се струва, че тя таи всичко в себе си, докато заловите престъпниците. Досега не е добавила нищо към първоначалните си показания.

— Добре. Сега за Мередит Нюман. При подобни случаи имената на представителите на Агенцията за закрила на децата се пазят в тайна. Само че изобщо не е трудно да се добереш до тази информация. Всеки, който се интересува и притежава сравнително добри хакерски умения, преспокойно може да проникне в компютрите на агенцията. Фийни, проверете дали има опити за източване на сведения. Може да извадим късмет. Жената е била отвлечена от улицата, има свидетели. Бързината, с която са действали престъпниците, показва, че имат опит в похищения посред бял ден. Освен това излиза, че са трима. Не вярвам при подобни обстоятелства да се доверят на автопилотно шофиране. Длъжни сме да предположим, че отвличането на социалната работничка е свързано с Никси Суишър. Също и че извършителите разбират от електроника и охранителни системи и са обучени да убиват безшумно.

— Следователно са изкарали военно или полувоенно обучение — намеси се Фийни. — Били са обучавани за шпиони или членове на специалните отряди. Едно е сигурно — че не са обикновени граждани.

— Ако са били в армията, или са били уволнени, или са повишени в генералски чин заради шибаните им умения. Така или иначе тези хора не са новаци. Не са и престарели, запазили са способностите си, затова още са в играта.

— По-вероятно ми се струва да са преминали полувоенно обучение — обади се Рурк. — Кандидатите за професионални войници преминават психологически тестове, при които се установява дали лицето има склонност да убива и то най-вече деца за лични облаги или за задоволяване на вътрешна потребност.

— Наемниците убиват за пари, военните често ги привличат за съдействие при големи операции.

— Вярно е — кимна той. — Само че не виждам каква им е материалната изгода в този случай.

— Може би още не сме я открили, но да речем, че съм съгласна с предположението ти. Съгласна съм и че е необходимо умение да прережеш гърлото на спящо дете. Това е тактика, използвана от терористи, и то с крайни убеждения. Мисля, че това е правилната посока.

— Значи продължаваме издирванията — намеси се Бакстър.

— Ще търсим известни терористи или членове на екстремистки организации.

— Търсете екипи. Двама или трима души, за които е известно, че работят заедно, или че са били обучавани заедно. После трябва да разберем дали поне един от тях е живял в Ню Йорк през последните няколко години.

— Може да са били наети и доведени тук да „свършат работата“ — изтъкна Бакстър.

— Съмнявам се. Наемните убийци щяха да изчезнат яко дим след кръвопролитието у Суишърови. А тези типове не само остават в Ню Йорк, ами посред бял ден отвличат Мередит Нюман. Унищожаването на цялото семейство плюс прислужницата е старателно организирано, значи тези хора са били набелязани за убиване. Което пък означава, че поне единият престъпник е имал вземане-даване с някого от семейството. И така, да обобщим. Нападателите умеят да обезвреждат охранителни системи и да убиват бързо и безшумно. В отлична кондиция са. Определено не са чиновници или специалисти по електроника. Те са мъже от бялата раса на възраст между трийсет и шейсет години. Или те, или организацията им разполага с неограничени средства. Търсете източника на парите.

Ив разтри врата си, допи студеното кафе, заразсъждава на глас:

— Разполагат с жилище в града или наблизо. Това е главната им квартира. Предполагам, че е къща, и то на голямо разстояние от други сгради. Единствената причина за отвличането на Нюман е да изтръгнат от нея информация за Никси Суишър. Казах „изтръгнат“, защото сигурно ще я изтезават.

— А ние ще си проучваме, докато кръв ни потече от ушите. Не се оплаквам, лейтенант — побърза да добави Макнаб. — Невъзможно е да гледаш това табло и да се оплакваш. Обаче се страхувам, че не разполагаме с много време.

— В такъв случай се хващайте за работа. — Тя погледна часовника си. — Бакстър, имаш ли всичко необходимо за работа?

— Да, лейтенант.

— Трухарт, отиди при детето и смени Съмърсет. Майра ще дойде всеки момент и ще поеме малката. Когато не играеш ролята на бавачка, ще помагаш на Бакстър. Фийни, възможно ли е с Макнаб да работите тук, в компютърната лаборатория?

— Разбира се.

— Смятам и аз да се включа, ако разрешите — обади се Рурк. — Само да разменя насаме няколко думи с лейтенанта.

— Добре, но само няколко думи. Пийбоди!

— Ще отида да кажа здрасти на Никси.

— Не се бави. Трябва да се обадя на командира и да рапортувам.

След като останаха сами, Рурк затвори вратата.

— Сега пък какво? — Ив машинално пъхна ръце в джобовете си. — Ядосан ли си от нещо?

— Не. — Без да откъсва от нея невероятните си сини очи, той се приближи до нея. — Не — повтори, обгърна с длани лицето й я целуна. Нежно и страстно.

— Господи! — С невероятно усилие на волята тя извади ръце от джобовете си и го отблъсна. — Тъкмо сега не ми е до целувки.

— Замълчи. — Рурк я хвана за раменете. Изражението му беше толкова сериозно, че за миг тя се вцепени. — Ценя живота си, и то много. Ще направя всичко възможно да го запазя. Дори нещо повече — обещавам да се пазя така, че да не се отклоняваш от работата си, защото се тревожиш за мен. Обичам те, Ив. Ще се старая да оцелея, защото те обичам.

— Не биваше да те замесвам. Как можах да…

— Замълчи — повтори той. — Не съм свършил. Искам и ти да се пазиш. Знам, че си смела, не и безразсъдна. Знам и че ще поемеш рискове, защото такава ти е службата. Не ги пази в тайна от мен. Откриеш ли начин да послужиш като примамка на убийците, искам да ми се довериш.

„Познава ме прекрасно“ — помисли си тя. Познаваше я, разбираше я, приемаше я и я обичаше въпреки недостатъците й. Какво повече можеше да иска от него?

— Няма да го направя, без да те предупредя — промърмори, но като видя скептичния му поглед, сви рамене. — Разбира се, ще ми се да не ти казвам, но в края на краищата ще си призная. Не възнамерявам да предприема подобна стъпка, докато не съм абсолютно сигурна, че няма да ме заловят. Защото по този начин ще получат възможност да се доберат до Никси. И защото те обичам. Реша ли да направя нещо такова, първо ще кажа на теб.

— Разчитам на думата ти. Не говорихме по този въпрос, пък и знам, че сега нямаш време, но успя ли да говориш със семейство Дайсън за Никси?

— Видях се с майката на убитото момиченце. Мъжът й беше така упоен от сънотворните, че не реагираше адекватно. Всъщност и тя не беше на себе си. Налага се да изчакам още ден-два, преди отново да се срещна с тях. Знам, че присъствието на детето създава неудобства, но…

— Престани! Попитах те, защото си помислих, че малката ще се почувства по-добре, ако е сред познати, ако живее с родителите на най-добрата си приятелка. — Поколеба се дали да й каже, че е проучил кои са най-близките роднини на момиченцето, но се отказа. Поради някаква необяснима причина искаше лично да уреди този въпрос. — Съмърсет сподели с мен почти същото, което ти каза Трухарт. Общо взето малката ни гостенка се държи мъжки, от време на време избухва в сълзи, после се овладява. Скърби за близките си, а тук никой не ги познава и не може да бъде достатъчно съпричастен.

— Ще се обадя на Майра. Може би ще се съгласи да поговори с Дайсънови. Предполагам, че ще го приемат по-добре, ако го чуят от нея, не от мен.

— Може би. Отивам при компютърните спецове, а теб оставям на командир Уитни. Молбата ми е да хапнеш поне едно шоколадче, преди да изпиеш още пет литра кафе.

— Ама че си досаден! Да не си ми бавачка? — измърмори тя, но когато съпругът й излезе, извади шоколадчето, скрито в чекмеджето на бюрото й.