Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (1)

Пролог

Неустоимото желание на Никси да пийне оранжада спаси живота й. Когато се събуди, фосфоресциращите стрелки на ръчния й часовник във формата на кифличка, с който тя никога не се разделяше, показваха два след полунощ.

Категорично й беше забранено да консумира каквото и да било между закуската, обяда и вечерята, а да пие оранжада в два часа през нощта беше абсолютно изключено според строгите правила на мама.

Но тя умираше за оранжада.

Премести се до Лини Дайсън — най-добрата й приятелка в цялата галактика, и й зашепна. Родителите на Лини й бяха разрешили да пренощува у Никси, защото те празнуваха годишната от сватбата си в някакъв шикозен хотел.

За да правят секс. Разбира се, госпожа Дайсън каза, че ще вечерят в скъпия ресторант, ще потанцуват и така нататък, но всичко се въртеше около правенето на секс. Божичко, кого баламосваха — момичетата вече бяха на девет години, не на две, и вече знаеха това-онова.

Всъщност изобщо не им пукаше. Важното беше, че строгата майка на Никси беше склонила да наруши неписаните си правила. Въпреки че ги накара да изгасят лампата в девет и половина (Да му се не види, защо се държеше с тях като с двегодишни бебета?), двете момичета си изкараха страхотно.

Сега обаче Никси умираше от жажда, а до закуската имаше още много време. Побутна Лини и отново й прошепна:

— Събуди се!

— Ммм, остави ме на мира. Още е тъмно…

— Сутрин е. Два сутринта — натърти Никси — именно за това беше толкова вълнуващо. — Пие ми се нещо. Да слезем в кухнята, а? Ще си разделим една оранжада.

Лини само измънка нещо, обърна й гръб и се зави през глава.

— Ако щеш! — прошепна Никси. — Аз отивам.

Е, нямаше да е толкова забавно без Лини, но мисълта за газираната напитка така й се беше загнездила в главата, че нямаше да я остави да заспи. Трябваше да отиде чак до кухнята на долния етаж, защото майка й не разрешаваше да си има автоготвач в стаята. „Все едно съм в затвор като ония, дето ги е имало преди сто години! — помисли си тя, докато се измъкваше от леглото. — Сякаш не е 2059 година и не съм си у дома.“

Майка й дори беше закодирала програмите на автоготвачите в къщата, затова Никси и брат й Койл можеха да си поръчват само здравословна храна, която беше ужасен бълвоч.

Баща й казваше:

— Правилата са си правила.

Повтаряше го непрекъснато, но понякога, когато жена му не си беше вкъщи, намигаше на Никси и Койл и поръчваше сладолед или чипс.

Никси смяташе, че майка й знае за тайните пиршества, обаче се преструва, че не подозира какво става зад гърба й.

Излезе на пръсти от стаята — красиво момиченце, което тъкмо започваше да се издължава, с гъста светлоруса коса и светлосини очи. Зрението й беше се приспособило към тъмнината, но така или иначе лампата в банята в дъното на коридора оставаше включена през цялата нощ в случай, че на някого се наложи да отиде до тоалетната.

Тя затаи дъх, докато минаваше край стаята на брат си. Ако го събудеше, като нищо щеше да я издаде. Понякога беше ужасен досадник. Друг път обаче беше направо супер. За миг се поколеба, замисли се дали да не го събуди и да го придума да й прави компания.

Не! Много по-вълнуващо беше сама да изживее приключението и да се промъква из смълчаната къща. На минаване край спалнята на родителите си отново затаи дъх — надяваше се поне този път да остане извън радара на майка си.

Заслиза по стълбището, като се ослушваше, но нищо не нарушаваше мъртвешката тишина.

Дори когато се озова на долния етаж, й оставеше още едно препятствие — да се промъкне незабелязано край домашната помощница Инга, чиято стая беше до кухнята. По принцип Инга беше готина, обаче за нищо на света нямаше да й разреши посред нощ да пие оранжада.

Правилата са си правила.

Ето защо Никси не включи осветлението в коридора и като крадла се промъкна в голямата кухня. Всъщност така беше много по-вълнуващо. „Никога оранжадата няма да ми е толкова вкусна“ — помисли си.

Отвори хладилника, изведнъж й хрумна, че може би майка й брои кутийките с газирани напитки.

Само че вече нямаше връщане назад. После щеше да му мисли дали ще я накажат за своеволието.

Извади една кутийка и се сви в дъното на помещението, откъдето можеше да държи под око стаята на Инга, и ако се наложи, да се скрие зад барплота.

Дръпна халкичката и с наслада отпи първата глътка от забранената напитка.

След няколко секунди се промъкна на диванчето в „къта за закуска“, както го наричаше майка й, за да се разположи по-удобно и да се наслади на всяка капка от божествената оранжада.

Изведнъж чу някакъв шум и моментално се просна на канапенцето. Видя в мрака някаква сянка и си помисли: „Пипнаха ме!“ Ала мъжът тръгна към малкия апартамент на Инга, отвори вратата и влезе.

Никси притисна длан до устните си, за да не се изкиска. Виж ти — Инга си имала любовник. Да не повярва човек, че толкова стара жена — сигурно беше най-малко на четирийсет, може да си хване гадже! Изглежда, този нощ не само господин и госпожа Дайсън щяха да правят секс.

Любопитството я загриза, тя остави кутийката на канапенцето и на пръсти излезе от кухнята. Непременно трябваше да разбере какво става. Запълзя по коридора, като си мислеше: „Щом кажа на Лини какво съм видяла, тя ще се пръсне от яд!“ Отново притисна длан до устните си, за да сподави смеха си, надникна през открехнатата врата.

И видя как човекът преряза гърлото на Инга.

Видя как изригна фонтан от кръв. Чу ужасното задавено хъркане. Очите й се изцъклиха, дъхът й свистеше в дланта й, която тя още притискаше до устните си. Не можеше да помръдне, седеше, опряла гръб на стената, сърцето й биеше до пръсване.

Убиецът излезе, мина на сантиметри от нея и прекрачи прага на отворената, външна врата.

Сълзите й рукнаха, започнаха да се процеждат през разперените й пръсти. Въпреки че трепереше като лист, тя пропълзя до масата и взе джобния видеотелефон на Инга.

Набра номер 911.

— Той я уби! Той я уби! Елате веднага! — зашепна, без да обръща внимание на въпросите, които й задаваше човекът от другата страна на линията. — Елате веднага! Веднага! — повтори и продиктува адреса.

Остави видеотелефона на пода, продължи да пълзи, докато стигна тясното стълбище към горния етаж.

Искаше да бъде с мама, нищо друго.

Не посмя да затича към спалнята. Пък и не можеше. Усещаше някак странно краката си, все едно костите й се бяха стопили. Повлече се по корем по коридора, сдържаните ридания я задушаваха. Изтръпна от ужас, защото отново видя сянката… не, сега бяха две. Едната влезе в нейната стая, другата — при Койл.

Хленчеше тихичко, докато пропълзя през прага на спалнята на родителите си. Чу някакво глухо тупване, притисна лице до килима, стомахът й се преобърна.

Видя как сенките излязоха. Чу ги, въпреки че се движеха безшумно, сякаш наистина бяха само сенки.

Потрепери, но пропълзя край малкия стол на майка си, край масичката с красивата лампа. Ръката й попадна в някаква топла локва.

Изправи се, втренчи се в леглото. В родителите си, облени в кръв.