Йън Колдуел, Дъстин Томасън
Криптата на флорентинеца (24)

22.

Започваме да сновем от стаичката до дъното на коридора, връщайки по рафтовете десетки книги — най-често не там, където им е мястото. Изглежда, Пол се интересува само от едно — да ги махне.

— Помниш ли какво е ставало в Италия точно преди отпечатването на „Хипнеротомахия“? — пита той.

— Само каквото съм чел в пътеводителите за Ватикана.

Пол слага в ръцете ми нов куп книги и пак навлизаме в мрака.

— По времето на Франческо интелектуалният живот на Италия се въртял около един-единствен град — казва той.

— Рим.

Но Пол поклаща глава.

— Много по-малък. Колкото Принстън — имам предвид само колежа, не целия град.

Виждам колко го е очаровало откритието, колко истинско е станало вече за него.

— В този град — казва той — е претъпкано с интелектуалци. Гении. Енциклопедисти. Мислители, търсещи големите отговори на големите въпроси. Самоуки ентусиасти, изучаващи древни езици, които никой друг не разбира. Философи, комбиниращи религиозни догми от Библията с идеи от гръцки и римски текстове, египетска мистика, персийски ръкописи, дошли от такава древност, че никой не знае възрастта им. Абсолютният авангард на хуманизма. Помисли си за гатанките. Университетски преподаватели играят на ритмомахия. Преводачи тълкуват Ораполо. Анатоми ревизират учението на Гален.

Пред мисления ми поглед изплува куполът на църквата „Санта Мария дел Фиоре“. Баща ми често наричаше онзи град майка на съвременната наука.

— Флоренция — казвам аз.

— Точно така. Но това е само началото. Във всяка друга научна дисциплина срещаш най-великите имена на Европа. В архитектурата — Брунелески, който проектира най-големия катедрален купол на хилядолетието. В скулптурата — Гиберти, който създава тъй прекрасен комплекс от барелефи, че го наричат „райската порта“. А помощникът на Гиберти израства и след време става баща на съвременната скулптура — Донатело.

— И живописците си ги е бивало — напомням му аз.

Пол се усмихва.

— Онова малко градче събира най-много гении в цялата история на западната живопис. Прилагат нови техники, измислят нови теории за перспективата, преобразяват рисуването от занаят в наука и изкуство. Трябва да е имало поне три дузини като Алберти, когото биха сметнали за първокласен творец навсякъде по света. Но в онзи град те са художници втора ръка. Защото се конкурират с титаните. Мазачо, Ботичели, Микеланджело.

Мисълта му набира сила и сякаш тласкани от нея, нозете му ускоряват крачка по тъмните коридори.

— Искаш учени? Какво ще речеш за Леонардо да Винчи? Политици? Макиавели. Поети? Бокачо и Данте. И мнозина от тях са били съвременници. А отгоре на всичко в този град съществуват и Медичите. Един тъй богат род, че може да си позволи да покровителства всички творци и интелектуалци, които създава Флоренция. Всички те са събрани заедно, в едно градче и в общи линии по едно и също време. Най-великите културни герои на западната история се разминават по улиците, говорят си на „ти“, работят заедно, надпреварват се, взаимно се подтикват да стигнат по-надалече, отколкото биха успели сами. И всичко това на едно място, където властват истината и красотата, където най-знатните родове се борят кой да поръча най-прекрасните произведения на изкуството, кой да спонсорира най-блестящите мислители, кой да притежава най-голямата библиотека. Представи си го. Всичко. То е като сън. Невероятно.

Връщаме се в стаичката и Пол най-сетне сяда.

— И после, в последните години на петнайсети век, точно преди написването на „Хипнеротомахия“, става нещо още по-поразително. Нещо, за което знае всеки изследовател на Ренесанса, но досега никой не го е свързал с книгата. В гатанката на Франческо упорито се говори за могъщ проповедник в страната на неговите братя. Просто не можех да съобразя каква е връзката.

— Мислех, че Лутер е излязъл на сцената чак през 1517 година. Колона пише през деветдесетте години на петнайсети век.

— Не Лутер — казва Пол. — В края на петнайсети век един доминикански монах е изпратен във флорентинския манастир „Сан Марко“.

Изведнъж проумявам.

— Савонарола.

Знаменитият евангелски проповедник, който в края на петнайсети век възпламенил Флоренция, опитвайки да възстанови вярата на всяка цена.

— Именно — казва Пол. — Савонарола е праволинеен — по-праволинеен човек от него не се е раждал. И когато пристига във Флоренция, той започва да проповядва. Казва на хората, че тяхното поведение е порочно, културата и изкуството — нечестиви, управлението — неправедно. Казва, че Бог е извърнал лице от тях. Кара ги да се разкаят.

Поклащам глава.

— Знам как звучи — продължава Пол, — но той е прав. В известен смисъл Ренесансът наистина е безбожно време. Църквата е покварена. Папата е политическа марионетка. Според официалната версия Просперо Колона, чичото на Франческо, умира от подагра, но мнозина смятат, че папа Александър го е убил заради стара родова вражда. Такъв е онзи свят — свят, където хората подозират папата в убийство. И това е най-малкото. Подозирали са го в садизъм, кръвосмешение и какво ли не още. А междувременно, въпреки целия си напредък в науките и изкуствата, Флоренция кипи от непрестанни размирици. Враждуващи групировки се бият по улиците, видни родове заговорничат едни срещу други в борбата за власт и макар че градът се води за република, Медичите контролират всичко. Насилствената смърт е обичайно явление, изнудването и насилието — още по-обичайни, неправдата и неравенството са станали житейско правило. Наистина много объркващо място, особено ако се има предвид колко красиви неща е породило. И тъй, Савонарола идва във Флоренция и вижда злото накъдето и да погледне. Той призовава гражданите да пречистят живота си, да четат Библията, да помогнат на бедните и да нахранят гладните. Започва да си намира и последователи. Дори някои от най-видните хуманисти му се възхищават. Те осъзнават, че е начетен и добре познава философията. Малко по малко Савонарола поема нагоре.

— Мислех, че това е станало, докато Медичите все още владеели града — прекъсвам го аз.

Пол поклаща глава.

— За жалост техният нов наследник Пиеро бил глупак. Не можел да управлява града. Хората почнали да настояват за свобода — а за Флоренция това било свещен призив — и накрая Медичите били прогонени. Помниш ли гравюрата с детето в колесницата, което убива двете жени?

— От лекцията на Тафт ли?

— Да. Винсънт я тълкува като наказание за държавна измяна. Каза ли какво означава според него?

— Не. Искаше публиката да я разгадае.

— Но е попитал за детето. Защо носи меч… или нещо друго от сорта.

Спомням си как Тафт стои пред изображението и сянката му пада върху екрана.

— „Защо заставя жените да теглят колесницата му през гората, а после ги убива по този начин?“ — цитирам аз.

— Според теорията на Винсънт фигурата на Купидон трябвало да символизира Пиеро, новия наследник на Медичите.

Пиеро се държал като дете и затова художникът го изобразил в такъв вид. Заради него Медичите изгубили властта си над Флоренция и били прогонени. Затова гравюрите го показват как се оттегля през гората.

— А кои са жените?

— Флоренция и Италия, както твърди Винсънт. С детинското си поведение Пиеро погубил и двете.

— Звучи правдоподобно.

— Доста прилично тълкуване — съгласява се Пол, опипвайки за нещо от долната страна на бюрото. — Само дето не е вярно. Винсънт отказва да приеме, че ключът е в акростиха. Никога няма да повярва, че първата от тия картини е най-важна. Вижда нещата само по този начин. Работата обаче е там, че когато Медичите били прогонени, другите знатни родове се събрали да обсъдят новото управление на Флоренция. Имало само един проблем — никой не вярвал на никого. Накрая се споразумели да отстъпят властта на Савонарола. Той бил единственият, за когото всички знаели, че е неподкупен. И тъй популярността му нараства още повече. Хората взимат проповедите му присърце. Търговците четат Библията в свободното си време. Картоиграчите вече се крият. Пиянството и безредиците намаляват. Но Савонарола вижда, че злото не се предава. Тогава въвежда своята програма за обществено и духовно обновление.

Пол бръква още по-навътре под бюрото. Чува се пращене на лепенка и той изважда плик от опаковъчна хартия. Вътре има календар, съставен от самия него. Когато прелиства страниците, виждам непознати религиозни празници, отбелязани с червено. Има и записки в черно, но не успявам да ги разчета.

Пол посочва с пръст.

— Февруари 1497, две години преди публикуването на „Хипнеротомахия“. Наближават Велики пости. А традицията била такава: тъй като Велики пости са период на смирение и въздържание, дните преди тях били време на веселие, едно огромно празненство, та хората да се порадват преди постите. Както днес, така и тогава този период се наричал Заговезни, тогава се организирал карнавал. Тъй като четирийсетте дни на Велики пости започват винаги на Пепелява сряда, кулминацията на карнавала винаги се падала на предния ден — Блажен вторник, или както го наричат французите Марди Гра.

Тук-там в разказа му срещам по нещо познато. Сигурно съм го чувал някога от баща си, преди той да вдигне ръце от мен… или аз от него. А може и да съм го узнал в църквата, преди да порасна и сам да решавам какво предпочитам да правя в неделя сутрин.

Пол вади нов чертеж, озаглавен „Флоренция, 1500“.

— Карнавалът във Флоренция бил време на огромни безредици, пиянство, разврат. Банди младежи преграждали улиците и принуждавали хората да си плащат за безопасното преминаване. После прахосвали парите за пиене и хазарт.

Той посочва едно широко място в средата на чертежа.

— След като се напиели окончателно, те запалвали лагерни огньове на централния площад и приключвали нощта с масов бой, при който всяка група замеряла другата с камъни. Всяка година имало ранени, дори убити. Разбира се, Савонарола е най-гласовитият противник на карнавала. Вижда го като предизвикателство срещу християнството, въвеждащо в изкушение хората от Флоренция. И разбира, че има една сила, по-могъща от всички останали, която допринася за разложението в града. Тя учи хората, че езически автори могат да си съперничат с Библията, че мъдростта и красотата трябва да се почитат дори и когато не идват от християнството. Тя внушава, че човешкият живот е търсене на земни знания и радости, и тъй отклонява народа от единствено важното — спасението на душата. Тази сила е хуманизмът. И нейните най-горещи привърженици са видните интелектуалци на Флоренция, хуманистите. Точно тогава на Савонарола му хрумва идеята, с която навярно ще остане най-добре запомнен в историята. Той решава точно във върховния, последен ден на карнавала да организира едно огромно събитие — нещо, което да покаже напредъка и преобразяването на града, но същевременно и да напомни на флорентинците за тяхната греховност. Оставя младежките банди да вилнеят из града, но им дава конкретна цел. Заръчва им да събират нехристиянски предмети от всички квартали и да ги носят на централния площад. Плячката е струпана на огромна пирамида. И през онзи вторник, когато уличните банди обикновено седят около огньовете и се замерят с камъни, Савонарола им заръчва да запалят един друг огън.

Пол поглежда картата, после се втренчва в мен.

— Кладата на суетата — казвам аз.

— Точно така. Младежките банди докарват каруца след каруца. Носят карти и зарове. Шахматни дъски. Сенки за очи, руж, парфюми, мрежички за коса, накити. Карнавални маски и костюми. Но най-вече езически книги. Ръкописи на гръцки и римски автори. Класически скулптури и картини.

Пол прибира картата в плика. Гласът му е мрачен.

— На седми февруари 1497 година, вторник, целият град се събира да гледа. Летописци разказват, че пирамидата била двайсет метра висока и имала обиколка над осемдесет метра в основата. Всичко потънало в пламъците. Кладата на суетата се превръща в незабравим момент от историята на Ренесанса. — Пол млъква за малко и се заглежда в листчетата по стената. Лекият вятър откъм отдушника ги разклаща. — Савонарола става знаменит. Не след дълго името му се разчува из цяла Италия и извън нея. Проповедите му се печатат и четат в пет-шест държави. Едни му се възхищават, други го ненавиждат. Микеланджело бил очарован от него. Макиавели го смятал за мошеник. Но всички имали мнение и всички признавали властта му. Всички.

Разбирам накъде бие.

— Включително и Франческо Колона.

— И тук стигаме до „Хипнеротомахия“.

— Значи книгата е политически манифест?

— В известен смисъл Франческо не можел да понася Савонарола. За него проповедникът олицетворявал най-страшния фанатизъм, всичко сбъркано в християнството. Той бил истинско бедствие. Отмъстителен. Не давал на хората да използват онова, с което ги е дарил Господ. Франческо бил хуманист, любител на древността. В ранните си години той учил заедно със своите братовчеди при най-видните познавачи на античната проза и поезия. На трийсет години вече притежавал една от най-значителните римски колекции с оригинални ръкописи. Много преди първата клада той събирал книги и художествени творби, като заръчвал на търговците във Флоренция да купуват каквото могат и да го пращат в едно от фамилните му имения в Рим. Това довело до сериозен разрив между Франческо и роднините му, които смятали, че той прахосва парите си за флорентински боклуци. Но докато властта на Савонарола нараствала, Франческо укрепвал в решението си да не позволи пирамидата да потъне в пламъци, каквото и да му струва това. Мраморни бюстове, картини на Ботичели, стотици безценни предмети. И най-вече книги. Редки, незаменими книги. Той и Савонарола заемали двата противоположни полюса на интелектуалната вселена. За Франческо най-страшното насилие на света било насилието срещу изкуството, срещу знанието. През лятото на 1497 година той пристига във Флоренция, за да види с очите си какво става. И онова, от което всички други се възхищават у Савонарола — неговата святост, неговата неспособност да мисли за друго, освен за спасението — вдъхва на Франческо най-дълбока боязън и страх. Той вижда на какво е способен Савонарола — да унищожи най-великите творения на първия възход в класическите науки и изкуства след падането на древния Рим. Той вижда гибелта на изкуството, гибелта на знанието, гибелта на класическия дух. И гибелта на хуманизма, края на похода, устремен отвъд пределите и ограниченията, за да открие истинските възможности на човешката мисъл.

— За това ли е писал във втората половина на книгата?

Пол кимва отново.

— Франческо е описал в нея всичко, което не смеел да изкаже в първата част. Записал какво е видял във Флоренция и от какво се бои. Че влиянието на Савонарола расте. Че може някак да спечели благоразположението на френския крал. Че му се възхищават в цяла Германия и Италия. С всеки нов ред на Франческо усещаш как това влияние се засилва. Той все по-твърдо вярва, че зад Савонарола стоят легиони от почитатели във всяка страна на християнския свят. Този проповедник, пише Франческо, е само началото на един нов дух в християнството. Ще има възход на фанатични проповедници, ще лумнат клади из цяла Италия. Той предупреждава, че Европа е на ръба на религиозна революция. И е прав — Реформацията наближава. Савонарола няма да доживее до нея, но както сам казваш, когато не след дълго Лутер задвижи събитията, той ще си спомня Савонарола като герой.

— Значи Колона е предвидил всичко?

— Да. И след като вижда Савонарола с очите си, Франческо започва борба. Решава да използва връзките си, за да стори онова, което биха могли да извършат само шепа хора в Рим или където и да било в западния свят. Използвайки малка групичка от верни приятели, той започва да събира все по-велики произведения на изкуството и редки ръкописи. Поддържа връзка с огромна мрежа от хуманисти и живописци, за да събере колкото се може повече съкровища на човешкото знание и творчество. Подкупва игумени и библиотекари, аристократи и спекуланти. По негово поръчение търговци обикалят градовете на целия континент. Стигат до руините на Византийската империя, където все още се пазят древните знания. Стигат до страните на неверниците да търсят арабски текстове. Стигат до манастири в Германия, Франция и далечните северни земи. И през цялото време Франческо пази своята самоличност в тайна, доверена само на най-близките му приятели и братя хуманисти. Естествено, те знаят какво възнамерява да прави с всички тези съкровища.

Изведнъж си спомням как в своя дневник Генуезеца се чуди какво толкова може да носи един малък кораб, идващ от някакво си затънтено пристанище, и защо един благородник като Франческо Колона проявява такъв интерес към товара.

— Той намира шедьоври — продължава Пол. — Трудове, които човешко око не е виждало от стотици години. Заглавия, за чието съществуване дори не се знаело. „Евдем“, „Протрептикос“ и „Грилос“ на Аристотел. Копия на гръцки и римски статуи, направени от Микеланджело. Всичките четирийсет и два тома на египетския пророк Хермес Трисмегист, за когото се смята, че е живял преди Моисей. Намира трийсет и осем пиеси на Софокъл, дванайсет на Еврипид, двайсет и три на Есхил — всички те смятани днес за изгубени. В един-единствен германски манастир открива философски трактати на Парменид, Емпедокъл и Демокрит, съхранявани от монасите с векове. Един съгледвач в Адриатика намира творби на древния художник Апелес — портрет на Александър, Афродита Анадиомена, семейството на Протоген — и Франческо е тъй развълнуван, че заръчва на съгледвача да ги купи, дори и да се окажат фалшиви. Срещу сребро колкото тежи едно малко прасенце, някакъв книжар от Константинопол му продава „Халдейските оракули“ — и Франческо нарича това изгодна сделка, защото авторът на книгата, персиецът Зороастър, е единственият известен пророк преди Хермес Трисмегист. Седем глави от Тацит и книга на Ливий се мяркат в края на списъка като същински дреболии. Франческо едва не пропуска да спомене шест картини на Ботичели.

Пол замислено поклаща глава.

— За по-малко от две години Франческо Колона събира една от най-великите колекции на древно изкуство и литература в ренесансовия свят. Той посвещава в тайната двама моряци, за да управляват неговите кораби и да превозват товара. Синовете на доверени членове на Римската академия охраняват неговите кервани по европейските пътища. Той проверява онези, които подозира в предателство, като следи всяка тяхна стъпка. Франческо знае, че може да повери тайната си само на шепа избраници, и е готов на всичко, за да я съхрани.

Едва сега ме връхлита с пълна сила разбирането какво открихме с баща ми — единствената хлабава нишка в мрежата от връзки между Колона и неговите помощници. Мрежа, създадена само с една цел — да опази тайната на благородника.

— Може би не е подложил на изпитание само Родриго и Донато — предполагам аз. — Може да е имало и други писма с беладона.

— Вероятно — съгласява се Пол. — А когато приключил, Франческо укрил всичко на място, където никой нямало да се сети да търси. Място, където съкровищата да бъдат в безопасност от враговете му.

Досещам се още преди Пол да го каже.

— Под претекст, че подготвя някакво изгодно начинание, той моли старшите от рода си за достъп до огромните терени, които притежават извън Рим. Но вместо да строи над земята, сред горите, където някога ловували прадедите му, той проектира своята крипта. Огромно подземно хранилище. Само петима от хората му знаят точното място. Сетне, с наближаването на 1498 година, Франческо взима съдбоносно решение. Във Флоренция Савонарола изглежда по-популярен от когато и да било. Той обявява, че в деня преди Велики пости кладата ще е още по-голяма, отколкото предната година. Франческо цитира в „Хипнеротомахия“ части от речта му. Казва, че тази нова религиозна лудост е пламнала като треска из цяла Италия… и се бои за съкровищата си. Вече е прахосал буквално цялото си богатство, а усеща, че след като Савонарола печели умовете на Западна Европа, ще става все по-трудно да се намират и превозват културни ценности. Затова укрива всичко събрано в криптата и я запечатва завинаги.

Бавно осъзнавам, че една от най-странните подробности във второто послание внезапно е придобила смисъл. Моята крипта, пише Колона, е несравнима по рода си, непристъпна за която и да било стихия, и най-вече за водата. Направил е сводовете водонепропускливи, тъй като знаел, че в противен случай скритите му съкровища ще изгният под земята.

— Той взима решение — продължава Пол — в дните преди кладата да замине за Флоренция. Да отиде в манастира „Сан Марко“. И в един последен опит да защити своята кауза да се изправи пред Савонарола. Призовавайки към неговото ученолюбие, към неговата вяра в истината и красотата, Франческо смята да го убеди да свали от кладата предметите с истинска, дълготрайна стойност. Да попречи на проповедника да унищожи онова, което хуманистите смятат за свещено. Но Франческо е реалист. След като чува проповедите на Савонарола, той разбира колко пламенен е този човек, как твърдо вярва в праведността на кладите. Знае, че ако Савонарола не застане на негова страна, остава му само един избор. Трябва да докаже какъв варварин е в действителност новият пророк. Да отиде на кладата и сам да свали предметите от пирамидата. Ако Савонарола все пак се опита да я запали, Франческо ще умре в огъня като мъченик пред очите на целия град. Така ще принуди Савонарола да стане убиец. Само това, твърди той, може да обърне Флоренция срещу фанатизма — а заедно с Флоренция и цяла Европа.

— Бил е готов да умре за това — прошепвам замислено аз.

— Бил е готов да убива за това — казва Пол. — В братството на хуманистите Франческо имал петима близки приятели. Единият е архитектът Терани. Двама били истински братя, Матео и Чезаре. И последните двама са Родриго и Донато, платили с живота си за предателството. Франческо бил готов на всичко, за да защити онова, в което вярвал.

За момент тясната стаичка сякаш се превръща в кръстопът на времето. Отново виждам как баща ми пише „Документът Беладона“ на старата пишеща машина в кабинета си. Той знаеше отлично какво означава онова писмо; просто не познаваше обстоятелствата около него. Сега Пол слага всичко на място. Въпреки внезапния изблик на удовлетворение, усещам и дълбока печал, докато Пол продължава разказа си. Колкото повече узнавам за отчаяния човек Франческо Колона, който не можел да вярва дори на приятелите си, толкова повече си мисля за Пол, прегърбен от робски труд над „Хипнеротомахия“ досущ като него — читател и писател в двата края на самотна нишка през времето. Да, Винсънт Тафт се е опитал да влее отрова в душата на Пол, да го убеди, че приятелите са вятърничав народ, но колкото по-ясно виждам какво е извършил Пол заради тази книга — как години наред е живял изцяло в нея, а не само няколко месеца като мен — толкова по-добре го разбирам. Не някой жив човек, а мъртвецът Франческо Колона го кара да се съмнява.