Марина Юденич
Дан за ангели (9)

2002

Започнах да свиквам с Малевич.

Вярно, възможността да наблюдавам шедьовъра доста понамаля.

По собствена воля я сведох до минимум, само с едно завъртане на креслото, което приличаше на трон.

Дори не се наложи да отдръпна от стената бюрото, което приличаше на писта на малко летище. То беше достатъчно отдалечено и креслото заедно с мен се побра без проблеми в това пространство.

Преобразованието се оказа почти достатъчно.

Всичко поне в този сегмент от живота в офиса придоби относително нормален вид.

Малевич си висеше на бялата грапава стена.

Под него аз си седях в креслото, което приличаше на трон, зад бюрото, което напомняше на… и тъй нататък.

При мен идваха малко посетители, но въпреки това изхвърлих червения диван. Вместо него се появи кръгла маса с шест малки кресла.

Сядах там заедно с гостите.

По-съществените неща от разместването на мебелите също се движеха така постъпателно. Както се предвиждаше.

И дори малко по-добре.

Птицата беше прав — масовото отхвърляне на Атон в нашето общество беше достигнало апогея си.

Никой не го пъдеше, не му затръшваше вратата под носа и не отказваше да го приеме в дома си.

Не.

Положението беше много по-лошо.

Те бяха принудени да го приемат както преди и заради това го мразеха още по-силно.

Ще попитате защо са били принудени?

Позициите на Антон Василиевич Полонски се оказаха безнадеждно изгубени във всички сфери, започвайки, естествено, с финансовата.

Този факт не съобщаваха май че само най-мързеливите журналисти, които се занимаваха с тези теми. Но журналистите нямаха никакво значение. Те вече лъжеха толкова често и безсъвестно и демонстрираха пред света такова пещерно ниво на образование и възпитание, че никой отдавна вече не вярваше на периодичния печат.

Но за това говореха уверено в кабинетите и кулоарите, където всяка дума беше обезпечена най-малко със златния резерв на държавата.

Ала всичко това беше минало…

Както стана ясно, предишните примамки на Антон, хвърлени и погълнати с удоволствие, бяха пуснали корени в много стомаси, чиито притежатели понякога страдаха жестоко от това.

Веднъж видях такива страдания. Много отдавна, още в далечното ми детство.

Лошите момчета бяха вързали с канап едно парче салам и малкото гладно кученце, естествено, веднага погълна лакомството.

И тогава започнаха неговите мъки, които бяха непоносими за гледане.

Момчетата дърпаха канапа, уличното кученце се гърчеше на земята, а хилавото му телце се тресеше от позиви за повръщане. Сякаш напук саламът бе заседнал някъде в гърлото му и изобщо не искаше да излезе обратно. Нещастното животинче се давеше, а от помътнелите му очи течаха сълзи.

Аз изпаднах в истерия. Възрастните дотичаха, изгониха момчетата, а полуживото кученце се скри, виейки, в храстите.

И всичко свърши благополучно.

Но беше много по-трудно да спасиш хора, изпаднали в такава ситуация. А освен това те вероятно страдаха много по-силно, защото страдаха морално. И, разбира се, не можеха да се скрият в храстите. Защото повечето от тях бяха забележими личности.

Затова го приемаха, усмихваха се, преструваха се… и го мразеха.

А той е осъзнавал, че е обречен, и мисля, че не се е лишавал от удоволствието от време на време да дърпа канапчетата.

А тези канапчета съществуваха…

Впрочем, никой не знаеше със сигурност за това. И сега вече никога нямаше да го разбере.

А моето щастие се състоеше в това, което преди време се превърна в моя постоянна мъка — преди четири години Антон окончателно ме отстрани от бизнеса.

Който преди това беше общ.

Той можеше да стигне и по-далеч — да ме изхвърли от къщата, да ми вземе колата, скъпоценностите и дрехите.

Да ме остави на улицата край оградата на някоя от нашите къщи точно толкова бедна и безправна, каквато ме прибра навремето преди повече от двадесет години.

Но кой знае защо не го направи.

Може би просто не успя, преди да се омотае във въжетата на парашута си.

Но така или иначе, сега подлостта на Антон се превърна в моя индулгенция.

Разбира се, наложи ми се унизително да се кълна, да си посипвам главата с пепел, да моля за прошка и да обещавам…

И отново да се кълна.

Мъдрото Пиле направи всичко възможно, за да ме избави от многократното повторение на всевъзможните упражнения.

Той изчака „общото мнение“ да се оформи що-годе ясно и свика пресконференция.

В овалната зала на нашия „мавзолей“ се събраха около стотина журналисти.

Пред масата, зад която трябваше да седна, се бе строила цяла батарея камери, а на пода под тях бяха насядали фотографите.

Навремето, когато бизнесът ни с Антон беше общ…

Повтарям се.

Но наистина съм принудена да се повторя, защото твърде много събития са свързани с „онова време, когато…“, пък и всичко, което последва, всъщност произтичаше от него.

И тъй, по времето, когато… освен задругите си задължения отговарях и за промоциите, познавах много от пишещите господа лично и лично ги хранех със собствената си ръка.

Това ставаше по следния начин.

На чаша кафе, а по-често по време на обяд в някой приличен ресторант, в частен разговор — опази боже, никакви интервюта! — аз ненатрапчиво излагах нашето виждане за един или друг проблем. Това по принцип беше достатъчно и материалът, който разкриваше проблема в нужния за нас ракурс, скоро се появяваше на страниците на авторитетното издание (с писарушките от жълтата преса работеше пресслужбата, а аз „обядвах“ единствено и само със златните пера).

После отново се срещах с автора, който заедно с менюто, от което да си избере десерта, получаваше тесен фирмен плик с известна сума парично възнаграждение. Понякога, ако познанството ни беше старо, процесът се изчерпваше само с една среща. Казано с други думи, поръчката се даваше заедно с хонорара.

С хората от телевизията нещата стояха още по-просто. Ако темата не беше забранена в самия канал, продуцентът или шефът на предаването без излишни церемонии обявяваше сумата и моментално я получаваше, след което репортажът се появяваше в ефира.

И във вестниците, в телевизиите имахме още по свои хора, предимно от тамошния елит, които фактически бяха на щат в компанията. И просто ги издържахме — откривахме им кредитни карти в банките си, плащахме скъпите им покупки, като жилища и коли, и ги вземахме на почивка с нас.

Казано накратко, другарувахме си.

Сега също виждах в залата няколко познати лица или по-точно, тилове, докато оглеждах публиката от малкото кабинетче на партера, скрито от любопитни погледи зад огледална стена, но не хранех излишни надежди.

От времето на „обедите“ беше изтекла много вода и повечето от старите ми познати неведнъж и дваж бяха сменили господарите си. Времената бяха такива.

И кой ги знаеше с кого обядваха сега?

Но, колкото и да е странно, се чувствах уверено.

И дори някакъв отдавна забравен кураж неизвестно откъде си прокрадна в душата ми.

Тя потрепна. Разбира се, беше възбудена. Но нямаше съмнение, че тази възбуда е радостна.

— Време е — казах на Пилето и на главния охранител, който със завидно упорство ме следваше по петите ми и изобщо извършваше всички необходими ритуали, сякаш не забелязваше подмяната.

Младият чевръст амбициозен прессекретар — последната придобивка на Антон, хукна в тръст надолу да обяви появата ми.

Вървях бавно.

По принцип високите остри токове на „траурните“ ми обувки не ми позволяваха да ходя бързо. И това беше правилно.

След като помислих малко, облякох костюма, с който бях на погребението.

Липсваше само шапката с воалетката, но това вече наистина щеше да е прекалено.

И то твърде.

А така всичко си беше comme il faut, както казват французите.

Простичко, с достойнство, с намек за траур, но без очевидни признаци за него.

Залата ме посрещна с глуха напрегната тишина.

Неудържимото любопитство осезаемо се кълбеше във въздуха.

— Добър ден, дами и господа. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте…

Това беше най-подходящият момент да направя пауза и да огледам залата.

Максимално дълга пауза, както учеше Джулия — великата актриса и мъжествената жена от породата на победителките.

Замлъкнах и се вторачих пред себе си, без да крия, че ги гледам в упор.

Настанен на първия ред, Пилето започна да проявява признаци на безпокойство.

Напразно.

Сега щях да заговоря и — бог ми е свидетел, че те щяха да погълнат с възторг всичко, което сметнех за необходимо да кажа.

„Ще го лапнат“ — би казал Антон.

Но аз никога не съм одобрявала жаргона.