Марина Юденич
Дан за ангели (8)

1980

Отначало се радвах на квартирата като малко дете.

И точно както малките деца правят торти от пясък „на ужким“, се опитах да разкрася мизерното пространство.

Именно „на ужким“, защото нямах реална възможност да променя каквото и да било.

Най-вече защото нямах пари.

Нито копейка, с която да разполагам лично.

Всичко, което ми изпращаше майка ми, моментално, още на гишето на Централна поща, изчезваше в джоба на дънките на Антон.

Да не говорим за онова, което понякога успяваше да спечели сам.

Веднъж месечно получавах три рубли „за лекарства“ — ставаше дума за специфичните ми женски нужди.

Тези пари ми стигаха и за два от най-евтините чорапогащници от Тушинската трикотажна фабрика, която щях да помня до края на живота си.

Другите редки нови попълнения, като например френските рамки за очила срещу петдесет рубли, дънките, обувките и дори бельото, се появяваха при мен изключително и само по волята на Антон в съответствие с неговото настроение и с представите му за това какво трябва да нося и как да изглеждам.

Например след като веднъж се зазяпа по героинята на някакъв филм — нямахме телевизор в квартирата си, но често ходехме на кино — Тоша реши, че трябва да се преобразя в нейния стил и щедро спонсорира пребиваването ми във фризьорския салон.

Актрисата, която му хареса, беше ярко рижава и остригана като „тифозно кученце“. Докато режеше кичурите на пищните ми пшенични коси, фризьорката плачеше заедно с мен. А преди това целият фризьорски салон се опитваше да ме възпре от тази очевидна глупост. Аз надрънках някакви дивотии за това, че ще се снимам в „Мосфилм“ и че извергът режисьор ми е поставил категорично условие.

И те ми повярваха.

Впрочем, колкото и да е странно, портокаловата къса прическа ми отиваше. Очевидно на една жена на осемнадесет години й отиват много неща, ако не и всичко.

Тоша остана доволен.

А аз се сдобих с допълнително перо за разходи — „за фризьор“.

Всъщност това изобщо не можеше да стигне за благоустройството на вехтото жилище.

Със свито сърце разпорих две пъстри басмени поли, които си носех още от къщи и които ми бе ушила приятелката ми.

Добре, че по това време на мода беше „макси“ и се носеха поли до петите. Платът стигна да направя някакво подобие на кухненска покривка и пердета, които да скрият прозореца на кухненската врата.

Между другото, стъклото беше пукнато и, естествено, скоро окончателно се счупи. И пердето от пола свърши много добра работа.

Из прахоляка в горните шкафове най-неочаквано открих кутия с маслени бои. Може би някой от съпрузите на сестрите е бил художник или по-скоро учител по рисуване, но това не беше важно.

Боите бяха леко засъхнали, но все още можеха да свършат работа.

С тях нарисувах засмени муцунки, цветчета и още някакви неясни силуети по мръсно сивите плочки в банята. Там, където все още имаше такива.

А големите пространства от грапав бетон — там, където плочките вече бяха изпадали, се опитах да скрия пак с боите, но избрах по-ярки цветове.

Мизерията не изчезна. Но поне мрачното еднообразие не угнетяваше чак толкова погледа. И следите от течове по стените, които не можеха да се измият с нищо, не се набиваха на очи.

Антоша пуфтеше, но не пречеше на къщната ми работа и аз бях щастлива.

За кратко.

Любовта ми към олющената квартира се изпари бързо, макар това да беше истинска, искрена и вероятно трогателна любов към първото ни съвместно жилище.

Но тя изчезна моментално, след като разбрах в какъв капан за мен се бе превърнало нашето първо жилище.

Оказа се, че тревожният скитнически живот имаше едно неоспоримо предимство — ние непрекъснато бяхме заедно. Или, по-точно, аз непрекъснато бях с него. Както стана ясно, просто защото нямаше къде да се дяна. И той ме тътреше подире си като тежък куфар, който, според известната сентенция, ти е жал да изхвърлиш, но ти е дошло до гуша да влачиш.

Но той ме влачеше.

С появата на квартирата всичко се промени.

Сега куфарът беше захвърлен в ъгъла и временно забравен.

Тоша ме остави в празния апартамент, като от време на време се отбиваше, за да ми подхвърли храна и да провери дали съм жива.

И не допускаше нищо друго — например че бих могла да отида някъде. И беше прав, защото аз, естествено, не се дянах никъде и по принцип не можех да се дяна където и да било.

Сега, както се казва, със задна дата разбирам, че докато скитахме заедно, страшно бях омръзнала на Антон и най-вероятно през някой много гаден ден той просто щеше да ме остави за пореден път на пейката и да изчезне завинаги.

Тук имаше два еднакво възможни варианта.

Аз можех да умра веднага. От любов, от мъка или заради предателството. Няма значение какво щеше да бъде посочено в официалния смъртен акт. Банално самоубийство, пътнотранспортно произшествие, смърт от измръзване или от остра сърдечна недостатъчност. Всичко това в еднаква степен би могло да бъде истина и в същото време лъжа, защото тъй или иначе аз щях да умра точно от любов и точно заради предателството, което нямаше да преживея.

В другия вариант щях да преживея всичко това и да започна нов, неизвестен живот. Може би щастлив, а може би — не. Но така или иначе, сега това нямаше да съм аз.

А някоя друга жена на четиридесет и няколко години.

Ах, тези нещастни осемдесет рубли на майка ми!

Антон не можеше да ги прежали, пък и не искаше. Защо трябваше да ги прежалва, след като можеше да ги има и да ги използва, като в същото време не губеше нищо?

Казано накратко, той милостиво ме остави при себе си или, по-точно, в празната мръсна квартира.

Антон обичаше живота във всичките му проявления и живееше така, както дишаше — с пълни гърди.

Винаги.

Той и тогава се наслаждаваше на живота, без да подозира, че насладите му са гадни, а животът е мръсен и мирише отвратително като евтиния портвайн, който пиеше всеки ден.

А може би се досещаше за всичко това и дори го знаеше със сигурност, но изобщо не страдаше и дори не се мръщеше. Чакаше по-добрите времена, които един ден щяха да дойдат от само себе си. И той беше сигурен в това!

И те наистина дойдоха!

А дотогава се наслаждаваше на онова, което беше достъпно за него.

Може би нещата стояха точно така. Затова той винаги се дразнеше от изтънчения източен снобизъм на Хайям: „По-добре да гладуваш, отколкото да ядеш каквото ти падне…“

До един момент Антон изобщо не беше сноб и можеше да яде „каквото му падне“. И то с удоволствие.

Общо взето, точно през онези дни аз открих звуците на празното жилище.

Антон можеше да отсъства с дни и дори със седмици.

Аз застивах, изпадайки в анабиоза, и само слухът ми се изостряше до крайност, сякаш попиваше енергията на цялото ми тяло, замряло в тъпо вцепенение.

Но след това ситуацията малко се промени.

Той започна да се появява по-често и аз, наивницата, естествено, се зарадвах, започнах да мечтая и се вдъхнових…

Но нямах никаква представа какво предвещаваха тези промени.

Не усетих смъртта, която се бе стаила наблизо. И чакаше.

А им трябваше съвсем малко.

Само един подходящ случай.