Марина Юденич
Дан за ангели (6)

1980

Идеята да си намерим квартира, естествено, хрумна на Антон, но в резултат на трудното решение на майка ми.

Баща ми беше загинал отдавна, когато бях на пет години, аз не помнех нищо за него, не ми беше мъчно и не се чувствах ощетена. Освен може би подсъзнателно. Вероятно затова светкавично и мъртвешки се вкопчих в първия стабилен и силен на вид мъж.

Единственото, което ме тормозеше в ранната ми младост и то с всяка измината година все повече и повече, беше оскъдността на мизерния семеен бюджет. Но майка ми се напъваше с всички сили и до известно време живях почти щастливо.

Ала всичко свърши — настъпиха други времена.

Разбира се, майка ми не знаеше за съществуването на Антон.

Иначе… Но какъв смисъл има да гадая сега?

Беше ясно само едно — че иначе моята съдба със сигурност щеше да се развие по друг начин.

Тя не знаеше и със свито сърце се примири с мисълта, че по волята на нелепата случайност или, по-точно, на нечия нечестна игра, измама и на царящото в държавата безобразие, талантливото й умно момиче бе останало зад борда на московския институт. Но със сигурност не се бе прекършило и не бе изгубило вяра в себе си. А утроявайки — какво ти утроявайки! — удесеторявайки силите си, сега се бе впило в гранита на науката и на втория път задължително щеше да заеме мястото си на студентската скамейка, което му принадлежеше по право. А дотогава — всъщност в това беше и целият смисъл на компромиса — за момичето наистина беше по-добре да остане в Москва и да свикне с града, още повече, че много малко хора можеха да се запишат на подготвителните курсове. И беше безразсъдно да се пропуска такъв късмет.

Естествено, аз измислих „подготвителните курсове“, като излъгах и за това, че е много трудно да те приемат там.

Тя ми повярва и родителската благословия ме споходи заедно с осемдесет рубли месечна издръжка, която проби огромна дупка в скромния бюджет на мама.

Всъщност по това време съвестта ми изведнъж се лиши и от глас, и от слух, въплъщавайки се идеално в прочутите три маймуни, които, както е известно, не виждат, не чуват и не казват нищо на никого…

Аз не се срамувах, не страдах и дори не се замислях какво представляват тези нещастни осемдесет рубли за моята възрастна и не много здрава майка.

Аз ликувах.

Защото месечната ми издръжка значително увеличи моята привлекателност в очите на Антон.

И странно, но осъзнаването на това срамно обстоятелство изобщо не ме оскърби и дори не ме смути.

Повтарям: аз ликувах.

Ако това беше антична трагедия, на това място вероятно би заговорил хорът, мърморейки нещо за божието наказание, което задължително ще ме докара до лудост.

Но така или иначе, любимият ми разумно прецени, че покривът над главата доста би опростил нашия живот. А останалите пари, заедно с онези случайни печалби, до които продължаваше да се докопва, щяха да ни осигурят почти безметежно съществуване в града, който му бе харесал.

А освен това зад широкия гръб на Антон непрекъснато се мяркаше призракът на казармената примка и всеки срещнат милиционер ставаше два пъти по-опасен.

И в тази връзка квартирата под наем, която беше чуждо, но все пак относително постоянно жилище, му изглеждаше като манна небесна. Защото в нея можеше да се скрие, да се притаи и да изчака.

А какво щеше да стане после?

Антон не искаше да мисли и категорично забраняваше да се говори за това. Той не понасяше неприятните мисли и пропъждаше хората и избягваше ситуациите, които можеха да му ги навяват.

С първите пари, които получихме в Централна поща „до поискване“, отидохме на улица „Банна пресечка“.

В Москва имаше едно тайно местенце, където постоянно се тълпяха няколко десетки странни хора.

Винаги, когато се съберяха, те си разменяха по една-две кратки фрази и бързо се разделяха да търсят нови събеседници.

Като в същото време имаха престорено безразличен вид, с който сякаш казваха: „Не зная кой какво прави тук, но аз просто се разхождам на чист въздух. Какво, не може ли?“

Тълпата моментално обкръжаваше новаците в плътен обръч.

Обръчът трескаво се стесняваше, свиваше се вълнообразно и стремително се разпадаше.

Най-често без какъвто и да било видим резултат.

Новопристигналите попълваха редиците на шляещите се безцелно хора, възприемаха маниерите им и изцяло се сливаха с масата.

Понякога ритуалният хоровод завършваше с някакъв резултат, който всъщност бе видим само за добре набитото око.

Плътна групичка от две-три фигури напускаше разпадналия се обръч.

Разговаряйки тихичко и делово, фигурите се отдалечаваха към близката градинка.

А след това, ако всичко свършеше добре, бързаха към близката спирка на тролея или, пристъпяйки нервно, ловяха такси накрая на булевард „Мир“.

В действителност тук не ставаше нищо изключително. Просто хората се опитваха да дадат под наем или да си наемат жилище.

Само толкова.

Но в имперските времена тази процедура не беше съвсем законна, както много други обичайни днес неща като обмяната на валута.

Затова притежателите на свободни стаи и апартаменти, както и онези, които търсеха жилища под наем, изглеждаха странно и почти зловещо.

Говореше се, че имало и неудачници, които прекарвали на „Банна пресечка“ месеци наред.

Разбира се, тук имаше и професионални посредници, и не съвсем душевно здрави хора или просто безумно самотни личности и за тях ритуалните хороводи се превръщаха в единствената форма за човешко общуване.

 

 

Постоянните обитатели на това място задължително предпазваха новаците от контакти с една мила възрастна дама, облечена със старомодно изящество. Усмихвайки се снизходително, тя предлагаше на желаещите луксозен тристаен апартамент на улица „Горки“, напълно обзаведен и на смехотворно ниска цена.

Желаещите, които не бяха предупредени своевременно, хукваха да хващат такси.

Старицата посочваше адреса.

В колата дълго и с видимо удоволствие разказваше на новите си познати, че мъжът й академик е починал наскоро. Че й е било трудно в опустелия дом и че синът й, естествено, е прибрал майка си в прекрасния си апартамент на улица „Смолянка“.

А освен това, че разполагала и с голяма вила във Валентиновка.

И, разбира се, не давала жилището си под наем за пари, защото си имала достатъчно и от пенсията на мъжа си, и от грижите на сина си, и от спестяванията си…

Не, проблемът не бил в парите.

Нещата били много по-сложни и не всеки можел да ги разбере.

Просто не искала скъпият й дом да пустее и вещите, сред които е минал щастливият й и безгрижен живот да тъгуват…

Дълго мислила и накрая се решила…

А освен това новите й познати имали толкова прекрасни лица. И тя виждала в колко затруднено положение са изпаднали и разбирала колко ужасно е да нямаш покрив над главата си.

Пощурелите от щастие наематели се съгласявали с всичко: „Ние сме прекрасни хора, ние сме повече от прекрасни, много точно сте забелязали… Ще се грижим за жилището като за свое… В затруднено положение сме, в страшно затруднено положение сме… направо умираме на улицата“.

Старицата се усмихвала с кротката усмивка на ангел.

Слизали от таксито до някоя наистина тежкарска сграда.

„Един момент — казвала старицата, — ще взема ключовете от домоуправителя. Винаги ги оставям при него, за да не ги изгубя…“

Наемателите потръпват от възторг: държи ключовете си при домоуправителя, колко изискано…

И оставали да чакат, потънали в умиление.

Постоянните обитатели на онова място твърдяха, че старата дама всъщност живеела в комунална квартира.

Разбира се, нямала никакъв апартамент, никакъв мъж академик, никакви деца и никаква вила. Макар че може би навремето е имала.

Старицата стоеше с изправен гръб също като в царските времена и по всяко време на годината носеше на крехките си ръце тънки протрити ръкавици.

Имаше и шапка с воалетка.

Случваха се и такива неща.

Ние също бяхме заобиколени от обръч, но по-нататък нещата се решиха бързо и без каквито и да било проблеми.

Антон винаги бе притежавал едно изумително и очевидно вродено качество — безпогрешно да избира най-доброто, независимо за какво става дума.

А по-късно също така бързо, доколкото позволяваха обстоятелствата, да отнема най-доброто. Или, значително по-рядко, да го придобива по друг начин. Общо взето, да го получава за непрекъснато ползване.

Нещо подобно се случи и в „Банна пресечка“.

С точен поглед, сякаш през половината си живот бе усвоявал занаята на посредник в даването на жилища под наем, Тоша избра сред тълпата две не много млади, но много плахи жени, които очевидно се намираха в необичайна за тях обстановка.

На пръв поглед и двете не бяха московчанки, а интелигентни южнячки — арменки или грузинки. Но любимият ми по неизвестен начин веднага долови, че дават квартира под наем.

По-нататък събитията се развиха напълно в духа на „Банна пресечка“ — светкавично и неясно за околните.

Антон галантно подхвана двете дами, изведе ги ловко от обръча и с глас, преливащ от мека и омагьосваща топлота — можете да ми вярвате, че той умееше да прави това дяволски добре — им зададе само един въпрос:

— Какво предлагате? — Като в същото време окъпа жените в разтопеното злато на жълтеникаво-кафявите си очи, излъчващи сладко медено сияние.

Те моментално заговориха в хор, прекъсвайки се една друга.

Сякаш се изплашиха, че нещо може да се провали и че прекрасният младеж може да си тръгне, отказвайки се от ужасното им жилище.

Нямаше никакво съмнение, че си мислеха точно така. Когато поискаше, Антон можеше да обезоръжи с обаянието си най-различни хора.

Казано накратко, двустайното мизерно жилище, което никога не беше виждало ремонт и дори основно чистене и на това отгоре се намираше в далечните покрайнини, бе предоставено на наше разположение само срещу четиридесет рубли на месец, което беше съвсем поносимо.

Хазяйките не се поинтересуваха от паспортите ни, да не говорим за жителството ни, тъй като бяха удовлетворени от вълнуващата история за двама влюбени студенти, които са се сблъскали с гранитната еснафщина на собствените си семейства.

Дамите бяха от онази порода потомствени московски интелигенти, на които всяка домакинска дейност им бе противопоказна по принцип и чиито ръце притежаваха уникалното свойство да превръщат всички възможни, дори и несметни съкровища в прах. И в чиито домове задължително се въдеха молци, хлебарки и други вредни насекоми.

Като на това отгоре животът на тези прекрасни, талантливи хора с великолепно образование често си оставаше неуреден. Пък и, общо взето, те не се стремяха особено към това.

„Нашите“ бяха сестри, дъщери на прочут навремето арменски цигулар. Всъщност приживе го бяха наричали съветски. И по никакъв друг начин.

Едната бе завършила консерватория и цял живот бе преподавала музика, а другата беше архитект по образование и бе работила в някакво конструкторско бюро.

Сега и двете бяха пенсионерки.

Отдавна бяха погребали родителите си и от гледна точка на материалния живот бяха използвали времето след това изключително и само за да ликвидират всичко, което те им бяха оставили в наследство.

В крайна сметка огромният и вероятно разкошен апартамент в центъра на Москва беше минал през многократни размени, а мебелите, картините и сервизите бяха разпродадени.

Сестрите се бяха омъжвали, разбира се, несполучливо и всеки път се бяха разделяли с мъжете си с определени загуби на жилищна площ.

В крайна сметка целият остатък за двете се изчерпваше със запуснатия апартамент в покрайнините и с една стая в комунално жилище в центъра.

Сестрите живееха в стаята.

За пръв път в живота си бяха решили да дадат апартамента под наем, защото пенсиите едва им стигаха да живеят.

В този смисъл сделката им с нас беше почти безполезна.

Четиридесет рубли по принцип не можеха да решат и една десета от проблемите им.

Те си признаха, че по традиция не пропускат премиера в московските театри, редовно ходят в консерваторията, обичат сладкиши от сладкарницата в „Столешники“… и изобщо, когато тръгнали към „Банна пресечка“, се надявали на нещо повече.

И бог е свидетел, че имаха всички основания да получат това „повече“, ако не беше меденият поглед на младия Лоенгрин, както моментално кръсти Тоша една от сестрите.

Онази, която беше завършила консерватория.

Това малко постопли душата ми, защото аз очевидно не бях единствената, която виждаше в него рицар още от пръв поглед…

И тъй, въпреки съкрушените си планове, сестрите бяха доволни, страшно притеснени от мизерията в апартамента и като че ли дори бяха готови да намалят цената, стига само Антон да намекне за това.

Но той прояви великодушие.

След като ни поканиха да се отбиваме у тях без предупреждение на кафе и сладкиши, дамите се оттеглиха.

Антон, който не излизаше от ролята си, отиде да ги изпрати.

А аз за пръв път останах насаме с чуждото непривлекателно жилище.