Марина Юденич
Дан за ангели (29)

Седми сън

Последен. В който удари часът за душата ми…

Най-сетне всичко си отиде на мястото.

Изясни се.

Не се страхувах от нищо. Бях готов за всичко. За всякакви изненади.

Макар че, честно казано, знаех със сигурност, че няма да има никакви изненади. Че изненадите свършиха.

Бях изправен пред пълна и абсолютна яснота.

Затова в душата ми цареше светлина и спокойствие.

Вярно, имаше едно странично обстоятелство.

Една недовършена работа.

Която, всъщност не беше много обременителна. Защото знаех как точно трябва да я довърша. Къде. И в какъв срок.

Но най-важното бе, че бях абсолютно уверен, че след това, когато всичко свършеше, щях да изпадна в истинска нирвана.

Затова бързах.

Познатият ми като собственото ми жилище, приветлив и уютен малък замък със заоблените кули най-сетне се появи пред мен. Заобиколен от стария парк, който приличаше на гора.

В столовата имаше тежки прашни гоблени. И цареше полумрак. От кухнята отново се носеше миризма на печено месо. И на подправки.

Но вредом се стелеше тишина. Май че нямаше никого. Би било много добре! Сега нямах нужда от никакви срещи. Нямах нужда от излишни срещи. Вече всичко беше казано и всичко беше разбрано. Защо трябваше да вдигаме напразен шум? И то в тукашното неподвижно и изпълнено с вечност пространство.

Стъпих внимателно на каменните плочки.

Ето го и Стълбището.

Тясната каменна пътека, която водеше надолу. Въпреки че изглеждаше точно обратното. Знаех го със сигурност. Защото бях въоръжен с теория. И бях неуязвим.

Остана да направя нещо съвсем дребно. Да проверя теорията на практика. И толкова по въпроса. Тогава никакви съмнения нямаше вече да обземат душата ми, страхът нямаше да ме овладее и ужасът нямаше да ме обзема.

Щеше да настъпи пълна благодат.

Ето го първото стъпало. Нещо леко облъхна лицето ми. Като слабо течение. Може би там — горе… Всъщност допуснах грешка… Долу се отвори някаква врата. Малкото пламъче едва забележимо потрепна. Сянката му стремително заподскача по стената. Сякаш опитвайки се да ме изпревари, някой хукна нагоре. Нека си тича този смешен глупак. Аз вървях в обратната посока.

Ето го второто стъпало. Точно така — пред мен имаше отворена врата. Или прозорец. Оттам съвсем доловимо нахлуваше влажна прохлада. Пламъчето на втората свещ нервно потръпна. Причудливата сянка пълзеше по стената, гърчейки се, дразнеше ме и ме викаше. Напразно. Аз познавах пътя.

Ето го третото стъпало. Усетих полъх на вятър. Беше ободрителен. Свеж. Странно, обикновено така духаше в небесата. Свещта затрептя изплашено, сянката върху грапавата стена затанцува. Сгъсти се и се превърна в силует. Май че той ми беше познат. Не биваше да се разсейвам! Трябваше да вървя.

Ето го четвъртото стъпало. Вятърът внезапно утихна. Но стана още по-хладно. Какво беше това долу — вратата, която води към парка? Любопитно. Свещта гореше спокойно. Вече нищо не танцуваше по стената. Това беше собствената ми сянка. Между другото, моят двойник се движеше нагоре. Не му обръщах внимание. Това беше оптическа измама. Фантом. Слава богу, познавах пътя. Нямаше да се объркам каквото и да се случи.

Ето го петото стъпало. Стана студено. Отнякъде се появиха ситни пръски. Те жилеха бързо лицето ми. Може би това беше дъжд? Как така? Оттам, отдолу, от парка ли пръскаше? Отдолу или отгоре? Не можех да се ориентирам. Пламъчето на свещта една мъждукаше, обляно от капките дъжд. Сянката се стопи. Полумракът се сгъсти.

Ето го шестото стъпало. Вятърът духна неочаквано силно. Толкова силно, че едва запазих равновесие. Направих едно непредпазливо движение, закачих с крак малката купичка със свещта и тя политна надолу. Заедно със свещта. Стремителният проблясък на умиращия огън по стената беше кратък и страшен като предсмъртен вик.

Ето го седмото стъпало. Вятърът се превърна в ураган. Появиха се звезди. Те пламтяха на черното небе като ярки изпепеляващи огньове. Не можех да разбера… Ако паркът беше долу, тогава къде бяха дърветата? Сега те би трябвало да шумят над мен и да се огъват под напора на вятъра. Но дървета нямаше. А небето беше отворено. Звездите потрепваха съвсем наблизо, сякаш вятърът наистина ги разпалваше. И ги брулеше свирепо като мокри листа. Беше странно. И страшно.

Нищо не разбирах.

Небето? Вятърът? Звездите?

Значи все пак това беше горе?

И падането?

Не. Не исках. Не вярвах.

Но Стълбището свърши. Нямаше повече стъпала. Пред мен се стелеше пустота.

И тогава като че ли разбрах.