Марина Юденич
Дан за ангели (23)

Първи сън

в който душата ми изпита смътна тревога

Разбира се, това стана през нощта, защото нямам лошия навик да спя денем.

Освен ако не съм мъртво пиян. Това също се случва, но когато се напия, не сънувам нищо.

А нощем е друго.

Никога не се въртя в леглото насън както някои. Лежа тихо и кротко чак докато се събудя.

За сметка на това душата ми е свободна. И можете да ми повярвате, че тя не стои под одеялото. Тази скитница обича да се разхожда по света и да завързва разни приятни запознанства с други скитащи като нея души.

През тази нощ кой знае защо душата ми се почувства зле. Като че ли бе изгубила предишната си лекота. Искаше да се впусне в скитане, без да има определена цел. Но не можа. Сякаш нещо й пречеше. Или по-точно я викаше.

Само че не успя! Толкова години се носеше безгрижно във вселенското пространство и изведнъж бе обзета от желание да се отправи някъде, на точно определено място.

Но проблемът беше точно в това, че никой не й бе посочил това място.

Имаше нещо смътно някъде в далечината, може би на изток, а може би и на юг. Не беше изключено да е и на запад. А ако се замисли човек, дори и на север.

Иди и разбери.

Душата ми се развълнува, но все пак реши да не нарушава навиците си. И тръгна на път. Всъщност направи го без особена радост. И по-скоро с тревога.

Понякога се случваха такива неща. Например каниш се да поемеш на път, който вече ти е познат. Да отидеш на почивка. Или на гости. Или просто да се поразходиш по чужди места. Нищо особено. Сто пъти си ходил там, летял си със самолет и дори си плавал с кораб. И изведнъж те обзема тревога. Започваш безпричинно да нервничиш, да се оглеждаш на всички страни. Дали пък някой те следи, скрит в тълпата. Или добрите духове в живота ти се опитват да те предпазят. Настроението ти окончателно се разваля.

Но въпреки това тръгваш на път. Просто за да не изглеждаш като мнителен идиот.

И тя също тръгна така. А тревогата й растеше.

Сънувах хотела.

Малък, уютен, не много скъп, в центъра на града, потънал в светлини, скъпо вино и евтина любов.

Беше късна вечер, скоро щеше да се спусне нощ и хората в лоби–бара вече се забавляваха. Между другото, жените бяха красиви.

И май звучеше джаз — тих дрезгав саксофон в изпълнение на „Окапали листа“ на Владимир Косма.

В тежката ми чаша имаше кехлибарено уиски. Двойно, разбира се.

Цигареният дим се стелеше над главите ни, а сребристият инструмент потрепваше в полумрака.

Той се появи неочаквано. Отникъде. Сякаш одименият полумрак се сгъсти, а загадъчните сиви криволици на дима се преплетоха. И от тях се роди човешка фигура.

На пръв поглед беше съвсем реална.

А когато се вгледах по-добре, видях, че като че ли също е потънала в дим. Беше сива, неясна и ефирна.

Може би беше така.

Но може да беше и съвсем обратното.

Мъжът изглеждаше съвсем нормално. Външността му не беше много впечатляваща. И какво от това. Между другото, повечето хора наоколо са точно такива.

Косата му беше подстригана толкова късо, че цветът й не можеше да се различи, но за сметка на това кожата на черепа му прозираше под нея. Може би защото косата му беше светла? Или бяла? Един господ знае!

А лицето му беше младо. Или по-точно не беше старо. Защото истински старите лица винаги си личаха. Както и младите. А неговото лице беше съвсем нормално, без каквито и да било особени белези — носът му беше правилен, очите му не бяха големи, устата му изглеждаше съвсем обикновено, скулите му бяха симетрични, а челото му — полегато.

Трябва ли да споменавам дрехите? Всъщност ако трябва не мога да кажа нищо определено. Бяха прилични. И нищо повече. Май че бяха обичайно сиви, а може и да не бяха сиви.

Той заговори.

И гласът му съответстваше на външността му — беше тих, спокоен и не много нисък. Не беше тенор, но не беше и бас. Вероятно беше баритон. А освен това едва се долавяше в глухото боботене на многолюдното място.

 

 

— Може ли?

В това нямаше нищо странно.

Масите бяха заети, а аз бях сам.

Но се ядосах. Защото не исках да разговарям с никого, а още по-малко с такава странна личност.

Но нямаше какво да правя и кимнах. Всъщност направих го недружелюбно. Той не забеляза това. Или не му обърна внимание.

Седна внимателно и на масата неизвестно откъде моментално се появи чаша. Или халба? А може би малка чашка. Не помня. Казано накратко, появи се чаша с някаква течност. И да не сте посмели да ме попитате каква. Няма да ви кажа. Но със сигурност помня, че моят тайнствен съсед пиеше нещо. Отпиваше по малко, мокрейки устните си, и преглъщаше бавно. Но какво беше питието? Убийте ме, само че не съм запомнил.

Но в края на краищата каквото и да пиеше, това нямаше никакво значение!

Най-интересен беше разговорът ни.

— Не искам да си играя на криеница с вас.

— Да не би да съм предложил такова нещо?

— Не сте, не сте, господине… — И той ме нарече по име.

Виж ти!

Вечерта можеше да протече интересно. Което не ме радваше. Но и изобщо не ме плашеше.

Точно така.

В този сън всичко ми беше все едно, както се изразяват сега. А преди биха казали безразлично. Което всъщност си е едно и също.

Общо взето реакцията ми беше слаба и дори може да се каже, че изобщо нямах никаква реакция, освен че погледнах събеседника си малко по-внимателно от преди.

Впрочем той възприе това като нещо нормално. Сигурно подлецът знаеше с кого си има работа. Беше проучил обекта.

И невъзмутимо продължи:

— Не сте го предложили вие. Но след като премислих всичко, реших да обсъдя условията с вас. Първо с вас. А пък след това… Тъй да се каже, в зависимост от споразумението…

Фразата беше дълга и объркана.

И изобщо не съответстваше на стила му.

Всъщност това стана ясно по-късно, когато разговорът приключи и аз се сдобих с възможност да съдя за стила му.

Когато разсъждавам със задна дата, разбирам, че тогава осъзнах, че той нарочно говореше по този начин — със загадки и доста несвързано. Искаше да ме провокира, да ме ядоса и да ме въвлече в спор. Знаеше, говедото, че не понасям дълги и лишени от смисъл приказки. И че моментално избухвам.

И готово!

Откъдето и да го подхванеш, началото е положено.

И стана точно така.

— За какво по-точно?

— Докладвам. Разбирате ли, проблемът е там, че една известна и на двама ни персона в момента ме издирва, за да ми поръча да свърша една работа.

— Можете ли да говорите по-ясно?

— Мога, не се съмнявайте. Само че темата е доста деликатна и се боя, че без предварителна подготовка може да се шашнете.

— Не се бойте.

— Наистина ли? Прекрасно! Ами в такъв случай известната персона иска да поръча на вашия покорен слуга едно ликвидиране.

— Ликвидиране на какво?

— На кого, господине. На вас. Лично. Такива ми ти работи.

— Да ме убиете ли?

— Точно така. Да ви ликвидирам.

— Ами ако ви забия един?

— Както искате. Доста са ме били.

— Ами ако се обадя в полицията?

— Това е глупаво.

— Значи вие сте килър, така ли?

— Както предпочитате.

— Да речем, че е така. Значи тя ви търси. А вие идвате при мен. Защо?

— Защото засега тя само ме търси. Или по-точно обмисля как да ме намери. Доколкото виждам, вашата степен на готовност е повече от висока. Освен това възможностите ви са повече от големи. Това е проста аритметика. Дори не е алгебра.

— За сметките сте прав. Но откъде имате информация? Кой ви каза?

— Който трябва. Аз съм много откровен, но и откровеността ми има граници. В края на краищата, никой не е отменял професионалната тайна.

— Професионална ли?

— Напразно ме иронизирате. При нас тя е на първо място.

— Нямам нищо против. Но излиза, че вие я нарушавате.

— Аргументирайте си.

— Защо трябва да се аргументирам? Това е също като с тайната на вложенията. По аналогия. Човек ви поверява парите си, а вие веднага си плюете на петите и хуквате при конкурентите.

— Нека оставим настрана плюенето на петите. Колкото до другото, подменяте понятията. Няма никакви пари и никакъв човек. Това е ситуация. Ако продължа аналогията ви, ще ми кажете ли дали един професионален банкер знае например каква е ситуацията в лагера на потенциалните му клиенти?

— Да речем, че знае.

— Със сигурност. Продължаваме нататък. Той може да прецени възможностите, степента им на готовност и други такива… Нали схващате за какво говоря? И след като прецени ситуацията, да направи първата крачка. Възможно ли е това?

— Теоретично — да.

— Благодаря. Значи банкерът също действа теоретично. Което означава, че вашият покорен слуга е представител на една по-прогресивна общност. И толкова.

— Искате да кажете, че вие сте прогресивен килър, така ли?

— Излиза, че е така.

— И това е доказано по аритметичен път?

— Включително и по аритметичен.

— Единствено по аритметичен. А би трябвало да подходите по-мащабно. Например нямаше да е зле да прибавите и малко психология. Как се отнасяте към психологията?

— Положително. Защо?

— Ами, да речем, аз например не искам да следвам вашата аритметика. Да речем, че съм нелогичен човек. В отплата за вашата дързост нека предположим, че аритметичната ви конструкция е справедлива. Макар че извинявайте, но това наистина е пълен абсурд. Но да речем, че е така. Тя… Персоната, както благоволихте да се изразите и която и двамата познаваме, обмисля нещо такова.

— Обмисля да ви изпрати на онзи свят. Нека си говорим направо.

— Добре. Една персона, която и двамата познаваме много добре, иска да ме изпрати на онзи свят. Между другото, за кого става дума? Нека си сверим часовниците, за да избегнем досадните недоразумения. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се! Точно сега е моментът. Това е вашата съпруга. Която засега все още е законна ваша жена. Вярно, вие не сте венчани, но в днешно време това няма значение. А вие за кого си мислехте, съпруже?

— Ами, да речем, че си мислех за нея.

— Пълно съвпадение. Продължавайте.

— Ще продължа. Да речем, че жена ми иска да ме унищожи. Но аз въпреки всичко не желая смъртта й. При това положение какво става с вашата аритметика? Става на пух и прах.

— При това положение може би става така. Но положението е друго.

— Откъде знаете?

— Оттам, откъдето зная и за намеренията на тази персона. От своите източници. А освен това, какво означава „не искам“? Употребявате глагола в сегашно време, нали?

— Ами, да.

— Грешка. Би трябвало да кажете „не исках“. Или по-точно, исках. И трябва да призная, че постигнахте целта си.

— Как да разбирам това?

— Че как да го разбирате? В буквален смисъл, естествено. Вие, уважаеми, не само желаехте смъртта на скъпата си съпруга, но най-директно изпратихте при прадедите й…

— Ха! Значи твърдите, че имате източници?

— Имам. Но не съм свършил. Отправихте я благополучно. И щастливите обстоятелства по спасяването на посочената по-горе персона изобщо не зависеха от вас. Това вече спада към областта на отношения от съвсем друг тип. Бих казал, че спада към нематериалната сфера. Така че както да го въртим и да го сучем, излиза, че вие сте искали и сте го направили. Само че не постигнахте крайния резултат. Заради което, мисля, че сте ядосан до ден-днешен. Наистина няма защо да ликувате. Затова преценявам степента на вашата готовност като повече от висока.

— Доста забавна история се получава. Аз, подлецът, съм я убил, но не съвсем. Не съм се успокоил и пребивавам… във висока степен на готовност. А тя, нещастницата, в това време търси килър. А пък той е прогресивен професионалист и идва при мен. С конструктивно делово предложение. Така ли е?

— Може да се каже, че е така. Ситуацията е работна.

— Значи искате да поработите върху мен?

— Искам. Май че не се чувствате добре? И защо? Да не би да ви е за пръв път?

 

 

Меко казано, чувствах се зле.

Но го забелязах късно.

Всъщност полагах огромни усилия. Държах се. Насърчавах се. Дори се шегувах или по-точно иронизирах.

Но в действителност се чувствах… отвратително.

Вътрешно целият треперех, а външно се обливах в пот. Добре че бях със сако и под него не се виждаше, че ризата ми е залепнала за тялото и че под мишниците и по гърба ми се образуваха големи мокри петна.

Устата ми беше пресъхнала.

Разбира се, отдавна бях изпил уискито си. А покрай този разговор не успях да си поръчам друго. Или просто не се сетих. Всъщност имали значение? В момента гърлото ме дращеше като с ренде и езикът ми не се подчиняваше много охотно. Може би от страх.

Защо трябва да крия! Здравата се изплаших.

И се събудих.

Нали знаете как става насън — всичко свършва внезапно, насред думата, нелогично и необяснимо.

Нишката, която свърза световете, се прекъсва.

Ти се събуждаш. Тревожен, обзет от мъка, изпълнен с отгласи от преживяното във вцепенената си душа.

И не можеш да се ориентираш веднага на кой свят се намираш.

Сега стана точно така.

По-късно си помислих, че може би не биваше изобщо да се събуждам.

Защото след това се случиха страшни неща…