Марина Юденич
Дан за ангели (2)

1980

Онова, което наричат „тишината на празното жилище“, всъщност изобщо не е пълна и абсолютна тишина. Да, ако се замисли човек, това изобщо не е никаква тишина.

А аз се замислих. Имах време и безкрайна възможност да го направя.

Замислих се и го запомних. Излиза, че съм го запомнила за цял живот.

Прословутата „тишина“ се състои от над десетина толкова обикновени и обичайни звуци, че скоро просто преставаш да ги чуваш.

Събрани накуп, те се сливат в непрестанната песен на ежедневието, чието име е „тишината на празното жилище“.

Искате да знаете какви са тези звуци ли? Моля.

Тиктакането на часовника, който, разбира се, всеки притежава.

В онова жилище, чиято тишина навремето слушах до оглупяване и до умопомрачение, това беше оглушителното тракане на големия евтин будилник, който многократно бе падал или по собствена инициатива, или защото на някого му бе хрумвало да използва тиктакащия механизъм в качеството на материално оръжие.

Но така или иначе, сега корпусът на будилника беше доста смачкан и за по-сигурно, облепен със стегнатата примка на син изолирбанд.

Голямото му изпъкнало стъкло беше пукнато, но по чудо се държеше на мястото си, прикривайки стрелките. А те въпреки всичко се движеха унило по вечния си маршрут.

Казано накратко, колкото и да е странно, будилникът работеше безотказно и, ако го навиваха навреме, в нужния момент дрънчеше оглушително.

А освен това непрекъснато тракаше.

И това беше първият различим звук на „тишината на празното жилище“.

Втори по значение стана звукът на монотонно падащите капки.

Жилището беше запуснато, от онези, които непрекъснато даваха под наем, и се намираше в спалните квартали на Москва, както ги наричаха тогава, имайки предвид мръсните работнически покрайнини.

Затова вторият звук без никакво съмнение беше точно знаков.

В такива жилища крановете вечно капеха и едрите капки задължително падаха във винаги мръсните, колкото и да ги търкаш, олющени мивки. На свой ред те непрекъснато течаха и се задръстваха. Тогава — по онова време владеех този ритуал до съвършенство — трябваше да положиш известно усилие и да развъртиш пластмасовото коляно — извитата тръба под мивката. Пропитият с лоясала мазнина зловонен чарк не се поддаваше веднага. Но в крайна сметка ти се подчиняваше, премляскваше глухо и падаше в предвидливо сложената под него празна тенджера. А след него се свличаше и токмак от сплъстени остатъци от храна.

И така задръстването беше почистено.

Между другото, това, разбира се, е отстъпление. Но, уви, в никакъв случай не е лирическо.

Трети в симфонията на тишината беше утробният звук на шахтата за боклук, която шумно поглъщаше поредната порция отпадъци.

Четвърти беше ръждивото скърцане на раздрънканата кабинка на асансьора.

Петият бе хищното тракане на решетката му.

Разбира се, имаше и други звуци. И в различните жилища те бяха различни.

Сигурно понякога галеха слуха. Например мелодичното отмерване на часовете или слабото звънтене на кристалните висулки на полилеите, разтревожени от лекия полъх на вятъра.

Но като че ли наистина имаше нещо, което по някакъв начин съответстваше на твърдението на класиката, че всички щастливи хора не забелязваха обичайните звуци в домовете си.

И вероятно точно тези щастливци един ден бяха измислили понятието „тишината на празното жилище“, а след това то бе започнало да се предава от уста на уста, беше се разнесло като ехо в пространството, беше посипало като пръски на щастливо озарение чистия лист и се бе превърнало в литературно клише. Просто в една фраза.

А нещастните хора, независимо от какво произтича и в какво се състои нещастието им, чуват звуците на празното жилище. Обречени са да ги чуват. И всеки чува своите звуци.

Навремето слушах тези гнусни звуци в едно скапано двустайно апартаментче, което беше само една стотна от гигантския улей и бе скътано на втория етаж на дванадесететажната постройка. С него бяхме като две сестри — близначки в хаотично струпаните все така унили грамади, устремени към мрачното небе.

Честна дума, тук слънцето се появяваше рядко. Много по-рядко, отколкото в уютния градски център. А когато се появеше, пак не можеше да надвие тукашната мрачна мъка — посърваше, избледняваше и в крайна сметка бързо изчезваше надалеч от тези места.

Всъщност може би така си мислех само аз.

Всичко наоколо, включително и слънчевата светлина, се виждаше през призмата на мътните стъкла на чуждото жилище със съдрани тапети, подозрителни петна по тавана и мебели, които като че ли бяха събрали на бърза ръка от околните бунища.

Взехме си жилище под наем, когато Антон помисли малко и реши, че съвместният ни живот по-скоро би могъл да донесе голяма изгода, отколкото обратното.

Разбира се, той мислеше за собствената си изгода.

По онова време на мен изобщо не ми беше до размисли.

Аз летях. Естествено, с криле и, разбира се, в облаците.

Казано накратко, това беше любов. Истинска, първа. А унилата обреченост на чуждото жилище, обзаведено с мебели от бунището, забелязах малко по-късно.

Всъщност мебелите изобщо не бяха от бунището.

Всичко започна точно в момента, когато в съзнанието ми за пръв път зазвучаха звуците на празното жилище, които се чуваха йезуитски ясно в тишината.

Разбира се, най-важният звук беше дрънченето на асансьора.

Защото асансьорът беше този, който отдалечаваше Антон от мен. Винаги в неизвестността. И то в истинската неизвестност, която се ширеше в пространството и времето, защото аз никога не знаех със сигурност къде и за колко време отива любимият ми.

И същият мръсен, зловонен асансьор, издраскан отгоре до долу с мръсни думи, довеждаше щастието ми обратно.

Затова дрънченето на кабинката беше най-важният звук.

Останалите звуци чувах по инерция, убивайки времето.

Беше септември.

С Антон се запознахме през юни.

Явявах се на кандидатстудентски изпити в Московския държавен университет. И сигурно щях да вляза от първия път. Бях провинциална отличничка, златна медалистка, победителка на всевъзможни олимпиади, гордостта на училището. А на това отгоре бях отчаяна фантазьорка, която, както всички провинциални отличнички, си мечтаеше за всичко наведнъж.

За престижен институт.

За блестяща кариера.

За верни приятелки, за влюбени приятели и, естествено, за принца.

Между другото, доколкото вече съм разбрала, ненаситната алчност на провинциалистите, които искат да получат всичко и веднага, изобщо не произтича от гадните особености на местните натури.

Нещата са далеч по-прости. Тъй като са лишени от повечето неща, от които обитателите на столицата се ползват, без да се замислят, те си мечтаят. Просто не им остава нищо друго.

Мечтите са опасно нещо. Когато се промъкнат в душата, те имат навика да растат и да набъбват, запълвайки цялото пространство около себе си. И просто няма нещо, за което да не мечтаеш в тихата звездна нощ. Провинциалната душа попива жадно като гъба абсолютно всичко. И вярва във всичко.

Аз не бях изключение. И сега няма да се оплаквам. Естествено, разочарованието не ме подмина, но за това ще стане дума по-нататък.

А на този етап съдбата ми демонстрира известна симпатия и започна с това, че ми изпрати принца.

След като подадох документите си в приемната комисия на Московския държавен университет, заедно с три провинциални абитуриентки като мен, които изпадаха ту във възторг, ту в ужас, тръгнахме да се потопим в столичния живот.

Това също беше част от мечтите ни и нямаше защо да протакаме.

Някъде между другото чухме: „мазето на Рождество“. Уточнихме плахо какво е това. Ставаше дума за едно малко питейно заведение на булевард „Рождественски“. Намираше се наблизо, на три спирки с метрото от тогавашния булевард „Маркс“ до тогавашната улица „Кировска“.

Влязохме в бара след час и половина, след като висяхме на огромна опашка.

Вътре беше тъмно, тясно, музиката гърмеше оглушително, масите бяха лепкави, но на никой и през ум не му минаваше да помоли да ги избършат. Пък и нямаше кого да помолиш за тази дребна услуга. Величественият като чистокръвен принц и надменен като индийски махараджа барман се извисяваше над стойката на бара в ореола на ритмичните проблясъци.

Изглеждаше почти като божество. Владението му беше великолепно дори с мръсните петна по масите.

Това беше истински бар.

С коктейли във високи чаши с пъстри сламки. С парчета портокали отгоре и бучки лед вътре. С цветомузика.

Всичко се случи след третия коктейл.

„Ей — каза някой зад гърба ми, — хайде да излезем навън. Да се целуваме.“

Обърнах се, без да разбирам какво точно искат от мен.

Зад гърба ми, извърнал леко царствената си глава, обрамчена с грива тъмна коса, стоеше принцът.

Беше неотразим и абсолютно сериозен.

Вече навън, след първите целувки, разбрах, че принцът се казва Антон.

Всъщност в онзи момент нищо друго не ме интересуваше.