Марина Юденич
Дан за ангели (19)

1996

Върнахме се в Москва една седмица след погребението на Вива.

И веднага щом стъпихме на твърда земя, си казахме: сега ще отидем при Георгий.

Но не отидохме.

Взехме твърдото решение, че ще го направим утре. А днес ще се обадим по телефона. Само малко да си поемем дъх.

Но не се обадихме.

Дните минаваха и всеки отнасяше със себе си частица от надеждата, че някога изобщо ще се осмелим да се обадим на Георгий, а още по-малко — да го погледнем в очите.

Измина един месец и окончателно стана ясно, че вече нищо не можеше да прозвучи като оправдание — нито изключените в тропическите гъсталаци мобилни, нито незнанието, нито дългото ни отсъствие. Последният шанс беше безвъзвратно изпуснат.

Това означаваше, че сме се разделили завинаги.

Естествено, причина за това беше единствено и само нашата свинщина.

„Черна неблагодарност“ — както биха казали през миналия век и към това нямаше какво повече да се добави.

Така си мислехме, но стана другояче.

Той се обади след два месеца. Предишният ден Антон бе заминал за Давос на Международния икономически форум. Тогава това беше модерно.

Той се обади, тъй като знаеше със сигурност, че Антон не беше в Москва, понеже пресата писа много за форума и обърна специално внимание на участниците. А те охотно даваха интервюта и позираха пред телевизионните камери.

Тоша не беше изключение.

— Ще дойда след един час — каза дрезгаво и глухо Георгий веднага след като поздрави. С тон, който не допускаше възражения. Пък и нима аз бих дръзнала да възразя?

Втурнах се надолу, веднага след като охраната ми съобщи по радиостанцията, че „гостът пристигна“, изхвърчах стремглаво по стълбището, което водеше към вестибюла и застинах като вкопана на долното стъпало.

Един слаб мърляв старец с помръкнали, дълбоко хлътнали очи и неподдържана брада тип катинарче неуверено прекрачваше прага на нашия дом сякаш беше слепец.

— Не ме ли позна? — Той ме погледна директно и леко се усмихна.

* * *

Усмивката му беше същата.

И дори красиво очертаната му и черна преди време вежда се повдигна нагоре. Професорът имаше такъв навик — да повдига високо дясната си вежда, когато изразяваше иронична почуда.

Сега веждите му също бяха побелели и тежки и онази, която се опита да се повдигне както преди, само потрепна и остана на мястото си.

— Познах те… Само че…

— Само че животът свърши. Това е — отвърна той вече без усмивка, но и без особена тъга. Отвърна някак спокойно. — Ще вляза, ако разрешиш…

Аз се втурнах мълчешком насреща му, но той се отдръпна и дори изпъна ръка напред, сякаш се отбраняваше от моя порив:

— Нека да минем без прегръдки. Отвикнал съм.

Настанихме се в хола като чужди, на голямо разстояние един от друг в ниските кресла край камината.

Той отказа чая, кафето, коняка и дори не пожела да изпие една глътка вода в моя дом. И, разбира се, аз приех всичко това като съвсем нормално, не му досаждах с настойчивост и просто чаках да чуя какво ще каже.

Нали бе дошъл за нещо.

И той го каза:

— Няма го в Москва. Зная. Чаках да замине някъде. А ти… Дълго мислих, но след това реших, че трябва да знаеш. Чуй ме! Вива умираше дълго… — За пръв път гласът му потрепна и паузата увисна във въздуха. — Няма да ти разказвам за това. То е много лично. А сега ти си ни чужда. Мълчи! Не искам да зная нищо! Само ме слушай! Преди да умре, тя ми направи едно признание… Покая се… Аз й простих. А той… Общо взето, ти не си малка и разбираш за какво говоря.

— Антон е бил с Вива?!

— Да! Копелета такива! Да! Спал е с нея. Почти през цялото време докато е живял у нас и докато е ял и пил от ръката ми. Спал е с жена ми. Докато не му омръзнала. А когато му омръзнала, я зарязал и дори я изритал като куче, заплашил я, мръсникът, че ще ми разкаже всичко. И защо не ми е разказал?! Щях да го убия и тя нямаше да се мъчи, докато умира. Моята Вива!!! А ти, неблагодарно животно, знаеш ли кого викаше тя, когато вече влизаше с двата си крака в гроба? Знаеш ли? Него!!! Не мен.

Той се разкрещя.

Изригваше гневно нажежените думи право в лицето ми.

И безсилните му яростни сълзи се стичаха по хлътналите му бузи, обрасли гъсто с бодлива бяла брада.

— Аз не знаех…

Какво друго можех да кажа? Мърморех едва доловимо. Но той не ме чуваше.

— Сега знаеш! Знаеш какъв е твоят Антоша! А освен това трябва да знаеш, че ще мине година, две, три… Вие ще живеете в палатите си, ще ядете със златни прибори, ще се къпете в богатства и ще забравите за всичко. Вие сте хора, които не помнят произхода си! Аз ще умра. Но там няма да забравят! — и той изненадващо рязко вдигна показалеца си нагоре.

Вирна сгърчения си треперещ старчески пръст с дълъг мръсен жълт нокът.

Мили боже, къде бяха отишли тънките сръчни пръсти на гения?

Къде бяха смуглите изящни ръце, изящни като на потомствен аристократ?

Къде беше самият чаровен, насмешлив и ироничен професор Надебаидзе?

Дали не беше умрял и мъките му не бяха свършили заедно с невярната му Вива?

В това време яростният вбесен старец пръскаше слюнки, размахваше сгърчения си пръст и вместо думи лееше болката си:

— Там помнят всичко. И не се съмнявай, че някой ден той не просто ще умре. Защото всички умират. Той ще умре страшно. Ще пукне. Толкова ужасно, че дори не бих могъл да го измисля. Разбра ли?

— Разбрах…

Сигурно доктор Надебаидзе беше прав.

Определено беше прав. Аз бях възможно най-неблагодарното животно.

И не защото бях предала него и Вива.

А защото в момента с мен се случваше нещо, което по принцип също беше недостойно — злобата ми кипна.

И аз не можех да й се противопоставя, макар че известно време се опитвах да се сдържа.

Но не успях.

— Разбрах, не ми крещете. Какво очаквате от мен? Ревност? Изненада? Ярост като вашата? Няма да има нищо такова. И знаете ли защо?

— Не искам да зная нищо повече… — Той се измори. Пристъпът на ярост отстъпи точно толкова бързо, колкото започна. А може би изобщо не беше отстъпил, а се бе прехвърлил върху мен.

— И все пак ме чуйте. Нали аз ви изслушах. Няма да ни отнеме много време. Откровеност за откровеност, Георгий Нодарович. Вие ми разкрихте една тайна и смятате тази тайна за страшна. Нали така? Сигурно си мислите, че не съм очаквала такова нещо от него? Мислите си, че в моите очи Тоша е само бял и добър? Тогава чуйте една наистина страшна тайна. Онази вечер са ви казали, че в приемната са докарали момиче, което е скочило от прозореца. Нали така? И вие сте хукнали да ме спасявате, защото първо сте си спомнили за Лаля. Кажете, така ли е?

Когато произнесох името на дъщеря му, той потръпна.

Опита се да ми възрази или да ме прекъсне, но само махна лекичко с ръка.

Избликът на ярост бе изпепелил последните му сили.

А пък аз продължавах да съм във властта на злия дявол:

— Можете да не ми казвате, никой няма нужда от вашите признания. Аз съм сигурна, че е било точно така. А сега ми кажете, професоре, щяхте ли да ме спасите, ако знаехте, че никога — чувате ли: никога! — не съм се опитвала да си отида от живота по своя воля. И не съм скачала от прозореца…

— Не си скачала?… Но аз те видях на хирургическата маса, заших белия ти дроб, сглобих прешлените ти… Къде… Какво искаш да кажеш? Ти не си скочила… значи са те…

— … хвърлиха ме. Надявам се, че ви е ясно кой направи това. Вие също не сте малък.

По дяволите, оказа се, че това все още ме вълнуваше.

Сълзите ми най-ненадейно напълниха очите ми и ми стана толкова жал за себе си — за момичето от онези години. За доверчивата сантиментална глупачка, която позволи да я изхвърлят през прозореца, а след това се обяви за самоубийца.

За пръв път от двадесет години тази мисъл изплува в съзнанието ми и предизвика истинска буря в душата ми.

Боже мой, никой никога и нито веднъж не беше проявил съжаление към мен, че съм преживяла такова нещо…

Вече ревях с глас.

Измина цяла вечност преди истерията ми да премине.

През цялото това време той седеше, свел глава на гърдите си. След като се поуспокоих, чух тежко дрезгаво дишане и в един миг започнах да се съмнявам дали професорът съвсем по старчески не е заспал насред разговора ни.

Ако онова, което в момента се случваше между нас, можеше да се нарече разговор.

Но той не спеше. Вдигна глава, а мътният му тежък поглед се вторачи в мен:

— Виж какво… наистина ли не разбираш, че той не бива да живее…

Това беше толкова проста и ясна мисъл.

За миг дори замрях и престанах да дишам.

Господи боже мой, защо никога досега не бях помислила за това?

Сякаш нещо ме озари.

Веднага забравих напълно за доктор Надебаидзе, за вината си пред него, за обидата си към него, за съжалението си към себе си и започнах да мисля.

Предполагам, че не е нужно да обяснявам за какво.