Марина Юденич
Дан за ангели (18)

1997

По всичко личеше, че моята новородена „преторианска гвардия“ не искаше да яде хляба си напразно.

Още на втората седмица нейният шеф — о.з. офицерът от службата за сигурност на президента Елцин, се сдоби с информация, която нагледно илюстрираше тенденцията от последния етап.

Тенденцията на разделяне.

Антон имаше любовница.

В самия факт нямаше нищо ново.

Тоша сменяше като носни кърпички постоянните дами на сърцето си или случайните момичета, а понякога не се гнусеше и от услугите на проститутки.

Трябва ли да споменавам, че сексуалните му похождения изобщо не ме интересуваха.

Дори тъкмо обратното.

Когато моят скъпоценен мъж завърташе поредната любовна авантюра, която по принцип беше свързана с традиционното „излизане на свобода“, както наричаше продължителното си пиянство, той изчезваше от очите ми за няколко дни. Понякога отсъстваше една-две седмици, отвеждайки поредното момиче далеч от дома ни.

За мен отсъствието на Антон в обозримото пространство винаги се превръщаше във време за почивка.

Можех да се отпусна. Да не стоя в отбранителна позиция.

Да не напрягам в постоянна готовност мускулите на душата и тялото си. За всеки случай или, по-точно, в случай на внезапен съкрушителен удар, който Тоша всеки момент можеше да ми нанесе.

Впрочем, между вечните си „кръшкания“ и „измъкващи“ Антон ми отделяше достатъчно внимание.

Според мен дори повече от достатъчно. Затова аз се опитвах да се измъкна от изпълнението на съпружеските си задължения под всевъзможни предлози. Но далеч невинаги постигах успех.

Не зная защо му трябвах.

Може би Тоша постъпваше като котарак, който е обиколил цялата околност и изпитва физиологична потребност да маркира територията си заедно с всичко, което се намира на нея.

И той я маркираше.

На тези редовни упражнения, душата ми реагираше така, както би реагирало всяко нормално обоняние на следите от котешкото маркиране.

Гадеше ми се. Но търпях.

Защото това беше едно от условията на играта. Които до известно време се спазваха и от двете страни.

И ако трябва да говоря за сексуалните проблеми, то аз изобщо не се интересувах от изневерите на Антон, както и с посегателствата му върху мен, които отдавна вече ми бяха писнали.

Проблемът беше в самата мен и по-точно във фаталната ми неспособност да изневеря на мъжа си.

Само че тук не става дума за нравственост. В нашите отношения отдавна нямаше място за нея.

Проблемът се състоеше в това, че във всеки мъж, който проявяваше внимание към моята персона, аз виждах Антон. Всъщност виждах го и в онези, които не проявяваха внимание към мен.

Може би не изцяло, а само една частица. Един отделен щрих от него.

Но и това ми беше достатъчно, за да ме отврати напълно.

Патология. Същински фронт за работа на добър психоаналитик.

Но аз не прибягвах към услугите на психотерапевтите.

Ние не бяхме научени да се възползваме от психоанализата, пък и честно казано, не се срещаха добри специалисти.

Опитвахме се да се справим със собствени сили.

Имаше един момент, когато реших, че с гадостите си Антон завинаги бе убил в мен естествения интерес към представителите на противоположния пол.

Изводът се натрапваше от само себе си — дали си струва да опитам щастието си с представителки на своя пол. Но дълго време се задоволявах само с теоретични изследвания на темата.

Четях Берберова и намирах между написаните не по женски категорично редове частици от истината. Откриват скрита страст, стаена зад безупречните логически конструкции, поразяващи с иронията, която не знаеше жалост и състрадание. Долавях отгласи в стиховете на Гипиус. И се оказа, че дори Цветаева, заложницата на възможно най-естествената любов, не е чужда на влечения от друг тип.

Изглежда всички те — тези дами и девици от Сребърния век, си играеха на забранени страсти, разяждани от декаданса, неочаквани и странни в своите душевни и телесни пориви. Преминали от кокаиновата еуфория към кървавата мъглявина на най-ужасната и съкрушителна революция от всички революции на света.

И се получаваше следното: те си играеха, а аз ги четях, без да се стремя особено да премина от теорията към практиката. Но мислите имат навика да предизвикват събитията, като понякога сякаш се материализират.

Веднъж ми бе предоставен толкова недвусмислен повод да изпробвам нещо ново, че ако се откажех, това щеше да е признак на страхливост. Явна и очевидна.

И аз не се отказах.

Това се случи в Сент Мориц.

Беше януари — разгарът на сезона. Увита с топло одеяло, аз се печах на слънце в уютния шезлонг и с удоволствие отпивах от леденото „Veuve Clicquot“.

Покрай мен в също такива шезлонги се бяха отпуснали с поднесени към мекото зимно слънце лица около тридесетина жени от различни краища на планетата. Загърнати еднакво лениво в екзотични кожи. Върху поддържаните им ръце еднакво проблясваха прекрасни камъни. Най-прекрасните на света.

Те, както и аз, не караха ски и идваха в Алпите, съпровождайки мъжете си, любовниците си или децата си, които бяха пристрастени към това занимание.

Или пристигаха сами заради ненадминатия алпийски тен, заради кристалния въздух по тези места, заради покоя и умиротворението, които най-силно изпълват душата край морските брегове, под омайното шумолене на вълните и край планинските върхове в абсолютната, тържествена тишина на безоблачното лазурно небе, докоснало ослепителните снежни върхове.

А освен това и заради приключенията, които бяха почти неизбежни във всеки курорт.

Мадлен беше гъркиня по майчина линия и французойка по бащина. Беше истинска парижанка — грозна, слаба, жилеста, с дълъг гърбав нос и големи очи, обрамчени с гъсти черни мигли. Преливаше от класическа френска грация и дискретен чар, покрит с воала на хубав парфюм, лек тютюн и порок.

Озовахме се в съседни шезлонги, веднага се запознахме и се разприказвахме за най-различни неща, каквито обсъждат случайно събрали се хора — за времето, за модата, за непознатите съседки на терасата, които се надявах да не ни чуват, защото Мадлен беше безкомпромисна и язвителна в оценките си.

Това беше едно обичайно и необвързващо с нищо бъбрене.

И така, както си разсъждавахме безгрижно на безобидни теми, тя изведнъж ме хвана за ръката. Тънките й хладни пръсти започнаха уж случайно и бавничко да мачкат моите.

Първото ми желание беше да отдръпна ръката си.

Но аз се удържах, мака че не се почувствах добре. Усещах тялото си като чуждо и вдървено. Напрегнато като в момента, когато се качвах на гинекологическия стол.

Но любопитството ми се оказа по-силно и аз търпях.

В това време тя с нежна небрежност и отново уж случайно обърна ръката ми с дланта нагоре и лекичко прокара върха на острия си нокът по кожата ми, като едва я докосваше.

Драс. И още веднъж — драс.

В този момент дълбоките й тъмни очи под сянката на гъстите мигли ме погледнаха открито с въпроса дали съм разбрала условния жест.

Естествено, че го бях разбрала. Знаех го още от училищната скамейка. Когато нашите момчета хванеха ръката на някое момиче под чина и започнеха да прокарват пръст по дланта му, това означаваше: искам те.

Аз не отговарях, но не отдръпвах ръката си и това се оказа достатъчно.

Мадлен пусна дланта ми.

— Знаеш ли — каза тя с леко променен фалшив глас, — скоро носът ми ще се избели. Хайде да се махаме от тук.

— Хайде — повторих аз и се чух отстрани. Моят глас също беше фалшив, а освен това много доловимо потреперваше.

— Ще пийнем ли нещо?

— Ще пийнем — съгласих се.

И притеснено си помислих: не можем да идем в моята стая.

Антон можеше да се върне всеки момент.

Ситуацията беше идиотска, защото бе класическа. Когато в диалога задължително участваше мъж, формулата „В твоята стая ли ще идем? Или в моята?“ се натрапваше от само себе си.

Но Мадлен заобиколи с лекота този риф — щяхме да идем в нейната стая, защото тя беше сама.

Не казахме нищо такова, но всичко беше абсолютно ясно от дежурните любезни фрази — тя ми предложи да се отбием в бара на нейния хотел.

Наистина се отбихме там и аз моментално си поръчах двоен коняк, а после още един и още един. Докато горещата опияняваща топлина не се разля по тялото ми, а мислите в главата ми не станаха авантюристични и лекомислени.

За това, че морето е до колене.

Тя бавно пиеше червено вино и вдигаше близо до лицето си голямата чаша на тънко столче. Рубинената течност се плискаше лекичко до очите й и острият й поглед сякаш се разтваряше в нея, хвърляйки рубинени искри от дълбоката си безкрайна тъма.

Тя изпи виното си.

Но аз едва ли щях да успея да погълна още една доза коняк.

— Хайде — каза простичко Мадлен.

И аз послушно я последвах към асансьора.

В стаята тя грижливо ми помогна да съблека жакета си и веднага ме прегърна, притискайки ме силно с неподозирано горещото си, тънко и гъвкаво тяло. Сухите й, миришещи на вино и цигари устни търсеха моите. Намериха ги и се впиха в тях в дълга целувка.

Вътрешно отново се свих на кълбо, а предишните ми представи за еднополовата любов станаха на пух и прах. В тях нямаше място за любовна прелюдия, която моето подсъзнание очевидно свързваше единствено и само с присъствието на мъж.

И не искаше да променя нищо.

* * *

Антон вече се бе прибрал от пистата. В стаята в пълен хаос бяха разхвърлени скиорски панталони и яке, пуловер, фино топло бельо и чорапи. Но той очевидно веднага беше хлътнал в бара или бе отишъл да обядва, без да ме дочака.

Много добре.

Затворих се в банята и — ето още един сюрприз на подсъзнанието ми! — моментално се мушнах под душа, макар обикновено да предпочитах уютната, ароматна и пенлива вана.

Силните струи се впиваха в кожата ми, горещата пара изпълни тясното пространство на кабинката и аз разбрах, че в подсъзнанието ми се е задействало още едно клише, което този път беше привнесено от холивудските филми. Техните герои, пострадали от разни разпри, независимо дали бяха физически или морални, задължително заставаха под душа. И там, под напора на водата, се съвземаха окончателно.

Нещо като измиване на душата и тялото.

Под душа наистина ми олекна и аз окончателно осъзнах, че съм приключила с еднополовата любов веднъж завинаги.

Когато се върна късно през нощта един господ знае откъде, Антон не ми зададе никакви въпроси. Но веднага след като се мушна в леглото, по навик и най-безцеремонно пожела да изпълни съпружеските си задължения. И аз внезапно отвърнах ентусиазирано на неговия порив.

В разрез с навиците си.

Това беше още една загадка от областта на психоанализата — или изпитвах комплекс за вина, или бях обзета от ненадейна радост, че се завръщам благополучно в обичайното лоно.

Но така или иначе, на другата сутрин изуменият Тоша ми предложи да се отбием в близкото магазинче на „Картие“, мърморейки сакралната фраза: „Когато се държат с нас по човешки, и ние се държим като хора“.

Аз не му отказах и седем чистопробни карата най-неочаквано попълниха колекцията ми от бижута.

Всъщност пет години по-късно точно този пръстен щеше да украси траурната ми ръкавица.

* * *

Но на онзи етап охраната ми разкри новата връзка на Тоша.

Тя се различаваше от предишните, защото този път Антон бе настанил дамата на сърцето си близо до дома ни. В същата онази скромна двуетажна къща, която обитавахме навремето.

Освен с жилище, Антон бе обзавел момичето с кола и шофьор от нашия гараж, с камериерка, с мобилен телефон и с разни други дребни удобства, каквито преди не беше осигурявал на никого.

Докато ми докладваше всичко това, главният ми охранител свеждаше очи или по-точно с престорено делови вид шареше с поглед по книжата, подредени на бюрото. Очевидно очакваше реакцията ми. Или поне някакви въпроси от сорта на това каква е новата избраница и как изглежда?

Аз не попитах нищо и той забрави за книжата и ме погледна изненадано. И дори се разтревожи дали съм добре? Защото понякога от стрес хората се вцепеняваха.

Но аз не бях вцепенена.

Колкото до спокойствието ми, то не беше престорено.

В никакъв случай. Появата на постоянна приятелка, за която Антон, за разлика от всички други досега, се грижеше, означаваше само едно — че ми подготвяха замяна.

И това беше логично от гледна точка на разделянето, за което вече стана дума.

Беше просто поредната крачка и толкова.