Марина Юденич
Дан за ангели (17)

1986–1996

Когато се обръщам назад, ясно виждам, разбирам и се изненадвам колко неправдоподобно се подреди съдбата също като в някаква коледна приказка.

Всъщност хората, които съчиняват приказките, по принцип почерпват сюжетите си от живота, като лекичко ги обгръщат с воала на вълшебството, разкрасяват ги с коледни играчки и с тайнствено проблясващи гирлянди.

Като освен това подхождат избирателно към изходния материал във вид на реални житейски истории, отхвърляйки всичко, което би могло да наруши вечните приказни закони.

Несбъднатите мечти. Злото, останало без наказание. Доброто, което е претърпяло поражение.

Но в живота историите, които по всички признаци биха могли да се превърнат в приказки, имат обратна страна. И чудесата винаги намират обяснение.

Ние изцяло дължахме чудото на нашето превъплъщение от скитници в авторитетна млада двойка на ненадейното покровителство на семейство Надебаидзе.

Безспорно, това беше приказен сюжет.

Но той си имаше и обратна, съвсем житейска страна, която аз успях да осъзная много по-късно.

И двамата се втурнаха да уреждат живота ни отчаяно и с необяснима готовност, за да се спасят от собствената си мъка. За да се опитат да изплуват от блатото на безпросветната си скръб, на взаимните терзания и горчивите упреци, които без малко не ги бяха удавили.

В този смисъл за тях ние бяхме нещо като шамандура.

А освен това самоотвержената им грижа за чуждите заблудени деца напълно се вместваше във формата на древната максима: в най-трудния си час намери някого, на когото му е още по-трудно, и му помогни.

Впрочем, на обратната страна на нашата приказна история имаше и далеч по-тъмни и мрачни кътчета.

И те със сигурност не биха намерили място в нито една приказка, иначе тя щеше да е много тъжна. Дори трагична. И жестока.

Слава богу, нещата не се разкриха веднага и затова благодеянията на семейство Надебаидзе още дълго ни осеняваха. Най-малко в течение на десетина години, докато ние не се окопитихме и не стъпихме окончателно на краката си.

Пък и нямаше никакво съмнение, че се окопитихме благодарение на професора и на жена му.

През 1986 година точно те, а не някой друг представиха Антон на директора на един голям оръжеен завод. Той лекуваше в клиниката травмите си, които бе получил по време на катастрофа. Отначало ставаше дума за място в юридическия отдел на завода и Антон, естествено, го получи.

Но нещата стигнаха много по-далеч.

В държавата настъпиха нови времена. Всемогъщата навремето „отбранителна промишленост“, за която хазната на родината беше нещо като персонален бюджет, а понятието собствен бюджет се отъждествяваше със златния резерв на държавата, преживяваше тежки времена.

Общо взето, изходите бяха два.

Безволно и безропотно да се носиш по течението, което те влачи не някъде другаде, а към дъното. Към пропастта.

Или да потиснеш гордостта си и да търсиш нови форми на съществуване, които може би не са чак толкова престижни и почтени, но гарантират оцеляването ти.

Оказа се, че директорът — класически „червен барон“, го биваше не само да препуска в боядисана баровски „Волга“ с подсилен двигател. Той не се изплаши и когато стана дума за много по-сериозно препускане.

А Антон веднага застана до него.

Още докато караше последния курс в института, той практикуваше с пълна пара, създавайки „пакета от уставни документи“ за първите кооперативи, за индивидуалните частни предприятия и за други дребни неща, които никнеха като гъби след дъжд.

Клиентите на Антон се увеличиха. И бизнесът му потече като река.

Нощем той вече не се блъскаше да пише документи. А с трениран жест вадеше от чантата си типовия пакет. Но умело баламосваше клиентите, обяснявайки им колко уникална и сложна е тяхната ситуация. Наричаше този процес „разиграване на бунаците за пари“ и го извършваше виртуозно.

Но в същото време старателно се вглеждаше в „бунаците“ и най-съсредоточено наблюдаваше продавачите на „тенекии“ — евтини азиатски компютри, които по това време бяха в оборот.

Не зная в чия глава — в неговата, или в „баронската тиква“ на директора — се роди неочакваната идея да произвеждат „тенекии“ в Русия.

Разбира се, Антон твърдеше, че се е родила в неговата.

Само че Тоша винаги имаше проблеми с оригиналните идеи, затова мисля, че нещата са стояли другояче.

Антон, чието завистливо око отдавна броеше кинтите на търговците на „тенекии“, предложи на директора да завъртят една далавера под шапката на завода, като се възползват от данъчните и другите държавни облекчения на издъхващата отбранителна промишленост. И да направят кооператив, който да снабдява гладния руски пазар с нискокачествени „тенекии“.

А директорът по стар навик мислеше мащабно и освен това много добре познаваше възможностите на гигантското си производство.

Затова мисля, че идеята е осенила него.

Но така или иначе, тя се роди тъкмо навреме. И много на място.

След една година цялата руска преса тръбеше за „успешното навлизане в новата икономика на гиганта на социалистическата индустрия“, превъзнасяйки качеството и ниските цени на първите руски персонални компютри.

След пет години „гигантът на социалистическото производство“ плавно и не по-малко успешно премина от държавна в наша собственост — моя и на Антон, и положи началото на поредица от „заводите, вестниците и параходите“, с които в близко бъдеще щяхме да се сдобием.

Тогава, през деветдесет и първа година, май че окончателно се окопитихме.

Апартаментът ни в града опустя. Тоша започна „поход към властта“ и ни издейства държавна вила в Илинск.

Това беше една малка двуетажна къща.

Но тя се намираше на Рубльовско-Успенското шосе, зад зелена ограда като на цялото политбюро, под охраната на всемогъщата стража на самия президент и най-вече в близко съседство с високопоставени държавни чиновници, с чието приятелство Антон лека–полека се сдобиваше по онова време.

На много от тях им предстоеше да налапат коварната кукичка на Тоша, но тогава никой не се досещаше за нищо.

Приемаха ни радушно по една проста причина — че в нужния момент Антон умееше да бъде фантастично щедър и предвидлив.

Достатъчно беше някоя пищна леля — съпруга на някой от президентските съратници, мимоходом да спомене, че мъжът й я изненадал, канейки гости на вечеря в дома им, и Антон моментално грабваше телефона. Вечерта гостите на лелята биваха обслужвани от един от най-скъпите ресторанти. А всичко — мезетата, напитките и екипът от сервитьори начело с чевръстия шеф на готвачите, беше поръчано от Тоша.

И тъй нататък…

По това време контактите ни с Надебаидзе видимо намаляха.

Не, ние не се скарахме, дори напротив — при всеки удобен случай Тоша пееше дитирамби за професора и Вива и непрекъснато разказваше на всички и на всеки за ролята, която това семейство бе изиграло в живота ни.

Разбира се, пропускаше подробностите. Споменаваше само сериозната травма, която веднъж съм получила. Всички кой знае защо си мислеха, че става дума за катастрофа. А освен това повечето хора бяха интелигентни или поне искаха да изглеждат такива и не задаваха излишни въпроси.

И въпреки това ние се виждахме все по-рядко.

Като на това отгоре — ама, че проклето ежедневие! — всичко се подреждаше като че ли от само себе си. Всичко ставаше постепенно, лека-полека, незабележимо, но от това ситуацията в никакъв случай не изглеждаше по-малко гадно, отколкото беше в действителност.

На два пъти те ни гостуваха във вилата. Антон организира приема с патос, който, според мен, беше излишен. Имаше грузински оркестър, поканен от някакъв московски ресторант, печено агне, бъчва вино, докарана със самолет право от Кахетия, и други подобни номера, които не им направиха впечатление. А дори и да им бяха направили, то беше тъкмо обратното на онова, към което се стремеше Тоша.

Всъщност сега съм почти убедена, че той се стремеше точно към този ефект.

Да отблъсне Надебаидзе, но така, че никой никога да не може да го упрекне за това.

И успя.

Ние се отчуждихме като роднини, които отдавна са изгубили връзка помежду си, като приятели от миналото, които са се озовали на различни обществени нива или дори от различни страни на барикадата, която се е появила най-неочаквано и безпричинно.

След това пристигна ужасната новина, че Вива отдавна е болна от рак, който не може да бъде опериран.

Дните й бяха преброени.

Антон по навик грабна телефона.

— Спри! На кого искаш да се обадиш?! Наистина ли не разбираш, че за него няма затворени врати в медицината.

— Така ли? Да, май, че е така. Но ако заминат за чужбина? Мисля, че в Щатите се справят с такива заболявания.

Той не беше много убеден.

Пък и не упорстваше кой знае колко, дори може да се каже, че веднага се предаде.

Все едно, че това не беше Антон!

Събрах сили и реших да се обадя на Вива.

— Да — каза тя, но с друг, глух и безизразен глас, — това е краят. И изобщо не е изненадващо. Вече половин година ми правят химиотерапия, както разбираш, до този момент предпочитахме да не казваме нищо. Но сега всичко е ясно. И няма защо да крием.

— Може ли да дойда при теб?

— Не.

Тя говореше все така глухо, с тих, лишен от емоции глас, но думата „не“ прозвуча много твърдо.

Цялата изтръпнах, защото Вива имаше всички основания да разговаря така с мен.

Нямаше защо да се крия зад хитрите манипулации на Антон. Защото тяхната същност винаги ми е била ясна.

Но не се възпротивих, не ги пресякох и дори не постъпих така, както смятах за добре. В крайна сметка, ако бях решила да поддържам сама предишните си отношения с Надебаидзе, той нямаше да ми върже ръцете и да ме окове във вериги.

Паузата не продължи дълго. Вива сякаш прочете мислите ми.

— Не се обиждай, това не се отнася лично до теб. Сега аз… Общо взето, не искам да виждам никого или по-точно, не искам да ме виждат такава. И, моля те, не се обаждай повече. Тежко ми е да говоря. Сбогом, желая ти щастие. Ако успееш да го постигнеш.

Тя затвори слушалката, без да дочака отговора ми.

А аз дълго слушах вцепенена късите сигнали на прекъснатата връзка и нямах сили да помръдна и дори да си поема въздух с пълни гърди.

„Ако успееш да го постигнеш“ — каза Вива.

Каза го така, сякаш знаеше всичко за мен и за Антон.

Всичко до най-малката подробност.

И затова се съмняваше, че ще мога да го постигна.

За мен това беше откровение.

Обичах Вива и чисто по женски споделях с нея много повече неща, отколкото с доктора.

Но винаги смятах, че той е далеч по-прозорлив от нея. И, честно казано, винаги се страхувах, че някой ден ще разкрие нашата тайна, ако вече не я беше разкрил.

Тогава…

Всъщност аз почти не си представях какво щеше да се случи тогава, но с абсолютна сигурност знаех, че той нямаше да мълчи и нямаше да пощади Антон.

Но какво ме интересуваше това?

Не зная… До един момент не исках да изгубя Тоша, защото интуитивно усещах, че до известно време можем да съществуваме само заедно.

Но сега излизаше, че точно Вива бе научила всичко отнякъде.

И защо ли е мълчала?

Главата ми не можеше да го побере и в течение на няколко дни изпаднах в тежки размисли. Обърквах се, поддавах се на емоциите, затъвах в смътни предположения, но логиката ми се изплъзваше.

Ала постепенно се успокоих.

Антон сякаш долови, че става нещо лошо — че се е появила някаква клопка или тайна заплаха, и най-неочаквано ме помъкна на почивка на далечни острови, като определено предприе риск, зарязвайки неотложната си работа в Москва.

Това изобщо не беше в стила му.

А там, под палмите, в ленивото омайващо течение на живота аз наистина се успокоих.

Загадъчното „ако успееш да го постигнеш“ ми се стори само един изблик на песимизъм, който бе напълно обясним за човек, застанал на ръба на гроба.

И там, под палмите, ни застигна новината за смъртта на Вива.

— Ще отидем ли?

Антон ме гледаше с очакване, тъй като очевидно не искаше да вземе решение или, по-точно, не искаше да ходи никъде. Като в същото време се опитваше да избегне упреците.

Всъщност той изглежда сигурен в мен, иначе не би рискувал да ми се предовери.

И нямаше да задава въпроси, а веднага щеше да открие две-три сериозни причини, които да направят заминаването ни невъзможно.

Аз се бавех, опитвайки се да се ориентирам в себе си. Чувствах се отвратително.

— А ще успеем ли?

— Сметни. Девет часа до Европа. Да речем, до Виена. Или до Лондон. Докъдето е най-близкият полет. От там още три часа до Москва. Ако има билети и изобщо… Тъй че, сложи едно денонощие.

— Две. Днес вече няма да успеем да тръгнем.

Денят наистина клонеше към залез. Самолетите от Европа пристигаха на малкия остров сутрин и тръгваха веднага след обяд.

— Да, не се сетих за това. Значи две денонощия. Може би няма да успеем. Със сигурност няма да успеем.

Всъщност това беше заговор.

Безмълвен вътрешен заговор.

Нямаше нужда от думи, защото в този момент и двамата изпитвахме едно и също, но не искахме да си го признаем.

И двамата се надявахме да прекрачим незабелязано болезнената граница и почти повярвахме, че сме я прекрачили.

Но не стана така.