Марина Юденич
Дан за ангели (16)

1980–1982

Антон беше прав.

Ние наистина бяхме извадили късмет. Но не осъзнахме веднага какъв беше той.

Линейката първо ме закарала в института за бърза помощ „Склифовски“ и там не проявили кой знае какъв оптимизъм. Защото травмите, причинени от падането, били твърде сериозни.

Счупване на гръбначния стълб и то толкова лошо — всъщност можеше ли да има добро счупване на гръбначния стълб? — че единият бял дроб и бъбрек бяха засегнати. Неизбежният вътрешен кръвоизлив фактически не ми оставял шанс да оживея.

Но точно тук се появил приказният късмет.

Точно в този момент в травматологията на института се намирал професор Надебаидзе. Светило от световна величина, както се казва в такива случаи. Създател на нова школа и ръководител на институт, чиято слава гърмеше.

Той изправяше на крака хора, чиято присъда бе подписана в безброй медицински институти. И тази присъда беше възможно най-строга — пълна и абсолютна неподвижност до края на живота.

Спортисти и балетисти, пилоти на автомобили и алпинисти, каскадьори и десантници, получили страшни травми, напускаха клиниката на професора и се връщаха към професионалната си дейност.

Вярвайки в чудото, при него водеха безнадеждно болни от целия свят.

И той вършеше чудеса.

Вече била късна вечер, нощта се спускала и освен дежурните, всички лекари отдавна били напуснали отделенията си.

Да не говорим за професора от световна величина.

Но предишната вечер шефът на травматологията на институт „Склифосовски“ помолил професор Надебаидзе да го консултира за един болен със сложна диагноза. И разбира се, Надебаидзе не отказал на колегата си.

Но дошъл, когато имал възможност.

А тази възможност се появила след две операции, които извършил същия ден. Защото, за да сътвори всяко от чудесата си, по принцип му трябвали около пет часа.

Казано накратко, Георгий Нодарович Надебаидзе прекрачил прага на прочутия институт заедно с мен.

Той просто го прекрачил, а мен ме внесли на носилка.

Тъй и не разбрах кой, кога и по какъв повод бе съобщил на светилото, което провеждало консултация, че в приемната предава богу дух едно момиче, скочило от втория етаж.

И жалко, защото този човек всъщност би станал мой спасител номер едно.

Спасител номер две моментално поискал да види болната.

Съдбата ми била решена от самото провидение. Излиза, че е станало точно така.

Впрочем, имаше един въпрос, който и днес ми беше неприятен. Това беше труден и болезнен въпрос.

Антон твърдеше, че знае отговора му.

А аз до ден-днешен се надявам, че той съдеше за него, както се казва, от собствената си камбанария. А в действителност нещата стояха съвсем различно.

Ще ми се да вярвам, че е така.

Но изобщо не ми се говори на тази тема.

Ала щом съм започнала да си спомням и да препрочитам миналото си като роман, не бива да прелиствам неотгърнати страници.

Щом ще чета, значи ще чета наред. За всичко, без да скривам нищо.

И това — също.

Ето и въпросът, който ме измъчва до ден-днешен.

Дали доктор Надебаидзе би хукнал към приемната, претъпкана както винаги до краен предел с пострадали от катастрофи, с осакатени в побоища, с изгорени и с други страдащи, да спасява живота на една непозната жена, която е решила доброволно да се прости с битието, ако преди много години не се е случила една трагедия?

Историята на тази трагедия ми разказа Антон, веднага щом останахме насаме.

Първо плака и говори витиевато за любовта. А след това премина към прагматични теми и заговори за късмета, който при това бил двоен.

И всъщност той се състоеше точно в онази стара трагедия, която бе разцепила живота на доктор Надебаидзе.

Както става в такива случаи, на две — преди и след това.

Тъй като беше човек с много силен дух, той бе успял да преодолее тази пропаст в собствената си съдба. Но не докрай. Просто бе изградил мостове.

Впрочем, други хора в такива ситуации ги горят.

Тъй като беше съзидател по призвание, той бе успял да прехвърли несигурен въздушен мост като онези, които свързваха двата стръмни бряга между бурните потоци в планините на неговата родина.

Беше свикнал да кърпи виртуозно човешката плът и да съединява остатъците от натрошените кости и бе успял да направи шевове и на своята разкъсана съдба. Но за разлика от ювелирните шевове на професор Надебаидзе, които с течение на времето изчезваха без следа, този бе останал завинаги.

Бяха изминали девет години, откакто шестнадесетгодишната дъщеря на лекаря се бе нагълтала с таблетки и беше скочила от седмия етаж. От прозореца на апартамента им в луксозната сграда в „Стари Арбат“ или по-точно на улица „Алексей Толстой“.

Уви, възможностите на земните богове не са безкрайни. Той не я спасил и дори не се опитал да го направи. Защото онова, което лежало на асфалтираната пътечка, почти не приличало на човешко тяло.

Аз бях извадила по-голям късмет — бях паднала на тревата. А освен това етажът, от който паднах, беше едва втори.

Антон твърдеше, че когато научил това, лекарят веднага направил паралел. И дори паралели.

Съзнателно или не, нямаше значение.

Но това е бил първият паралел.

Следващият е изплувал на повърхността на мисълта, която разяждала душата му през всички тези десет години — че е трябвало да спаси Лаля много преди онзи фатален ден. Много по-рано, когато в компанията на десетокласниците от специалното московско училище се били появили момичета и момчета, поразени от опасна страст.

Наркомани.

Макар че по онова време се стараеха да не изричат тази дума на глас. Защото в страната на победилия социализъм по принцип не можеше да има наркомани и секс.

Само че наркомани имаше.

И то точно в съответствие с известната поговорка, че рибата се вмирисва откъм главата, този порок гнездеше в най-благополучните семейства.

В какво се състоеше този паралел?

Аз и Антон изобщо не приличахме на първенци и очевидно бяхме неблагополучни деца. Именно „деца“, както ни наричаше той още от самото начало.

В трети паралел се превърнала неочакваната прилика. Оказа се, че аз страшно приличам на жената на професора. За разлика от Лаля, която била пълно копие на баща си.

Виргиния Николаев не беше рускиня, но беше родена и израснала в Тбилиси.

Двамата се запознали на студентската скамейка и се оженили, въпреки протестите на влиятелния клан Надебаидзе, който не искал да приеме руската снаха. И по тази причина, веднага след като завършил института, Георгий напуснал Грузия.

Както станало ясно — завинаги.

По това време съдбата била благосклонна към тях и дори нещо повече. Онова, което изглеждало като проблем, се превърнало в късмет и то не само за двойката Надебаидзе. Кой знае какво би станало с таланта на хирурга, ако Георгий бе останал в Тбилиси под сянката на роднинската си опека?

Сигурно щеше да се отпусне в семейното лоно, щеше да изгуби настъпателния плам на първооткривател, с течение на времето щеше да се превърне в лустросан малко позатлъстял и леко мързелив тбилиски плейбой също като известния на всички котарак от анимационното филмче: „Хаити, Хаити… И тук ни хранят добре“. Всъщност сега можехме само да гадаем.

Но за сметка на това много добре е известно, че отначало при тях всичко било наред — родила им се дъщеря, появила се клиниката. Трябва ли да споменавам, че Георгий се отдал изцяло на работата си.

Анестезиологът Виргиния Надебаидзе била непрекъснато с мъжа си, а той си имал странности, които понякога достигали до капризи.

Това е позволено на гениите. И дори е задължително.

Една от странностите му била, че не понасял други анестезиолози край операционната маса.

Стискайки зъби, Вива влачела хомота по време на две, три, четири тежки операции на ден.

Трябва да отбележа, че в тази дяволска ортопедична хирургия — всъщност аз изобщо не би трябвало да говоря така, но истината не бива да се премълчава — лекарските екипи, които оперират, са натоварени до краен предел. Дори и инструментите не са като обикновените и се наричат и изглеждат по различен начин. Малка пила, голяма пила, чук, длето… Като комплект инструменти на бачкатор от каменоломната или на шлосер. И работата им е същата.

Казано накратко, на Вива всичко това й излизало през носа.

Ставане по тъмно, в осем — визитация с професора, в девет — първата операция.

И то в нормалните дни.

В извънредни ситуации оставали край операционната маса и през нощта, а по празниците — когато се наложи.

Поверили изцяло малката Лаля на грижите на баба й — майката на Виргиния Николаевна, която за целта пристигнала от Тбилиси.

Времето минавало, Лаля пораснала, бабата остаряла, а потъналите в работата си родители сякаш не забелязвали това.

По-късно, когато трагедията се случила, доктор Надебаидзе обвинявал за всичко себе си, но дълбоко в душата си не можел да прости на жена си, че не е забелязана промените у дъщеря им.

Тъй като бил възпитан според кавказките традиции, той бил твърдо убеден, че при всички случаи домът лежи на плещите на жената. Което означавало, че ако се случи нещо такова, първата виновница е тя.

Но понеже бил умен човек и усвоил напълно нормите на съвременното общество, той разбирал, че Вива по принцип не би могла да се посвети на дома си.

Освен всичко, и на дома си.

Разбирал го.

Но въпреки това чувството му говорело друго.

Това било двойствено, разкъсващо душата чувство, съчетаващо страховития плам на обвинителя и осъзнаването на собствената му неправота.

А най-трудното било, че Вива се досещала за всичко.

Затова отношенията им били тежки и понякога мъчителни и за двамата. Георгий седмици наред ходел мрачен, бил избухлив, а гневът му почти винаги незаслужено се стоварвал върху жена му.

След това настъпвал период на разкаяние, той страдал, осъзнавайки собствената си несправедливост, и се опитвал да заглади вината си с нежност и щедрост.

Настъпвал мир, но почти никога не настъпвал покой. Вива знаела, че всяка смътна асоциация и всеки мимолетен спомен може да предизвика буря. Георгий пък знаел, че тя знае и се измъчвал от това, чувствайки се като безсърдечен тиранин. И вътрешните им преживявания рано или късно избивали навън.

Те се въртели в омагьосан кръг.

Спасявали се и живеели единствено с работата си.

Всъщност аз научих това много по-късно.

А сега, връщайки се към третия паралел, който може би бе направил професорът, когато зърнал за пръв път осакатеното ми тяло, трябва да кажа, че тази мисъл е била най-необяснимата, най-интуитивната и най-дълбоко вкоренената в подсъзнанието му.

Всичко се смесило: непрекъснатото чувство за вина пред жена му, постоянните разговори, докато Лаля била жива, че приликата й с нейния баща е сигурен залог за бъдещото й щастие. Рикоширащата смътна тайна мисъл, че може би щеше да е по-добре, ако тя приличаше на майка си…

И аз, която в първия миг съм му заприличала на точно копие на Вива като млада, от което той просто се вцепенил и вледенил.

А освен това бях паднала от прозореца, но все още или пък този път бях жива.

Всичко се преплело.

Антон твърдеше, че именно това преплитане като лъжовно видение, като призрак на загиналата му дъщеря е подмамило професора да поиска да ме види, веднага щом чул за момичето, което умира в приемната.

И този призрак, макар и само в първия момент, го е накарал да действа.

Когато най-неочаквано за всички се разпоредил веднага да подготвят операционната, тялото ми не подлежало на пренасяне.

Той събрал посред нощ операционния си екип.

И чак до съмнало в течение на шест часа и половина се борил за живота ми като крачка по крачка и стъпка по стъпка го отвоювал от вечната си съперница — смъртта.

Така си мислеше Антон.

Но ще се повторя, че на мен не ми се вярваше.

Пък и в крайна сметка какво значение имаше какво е ръководело лекаря през първите минути на нашето едностранно запознанство и по-късно, когато почти цяла година ме изправяше на крака в прочутата си клиника, учейки ме отново на всичко — да дишам, да се движа, да живея?

Може би Антон беше прав, защото околните в един глас твърдяха, че професорът се грижи за мен като за дъщеря.

Има си хас!

През годината, която прекарах на болничното легло, Антон живееше в дома на Надебаидзе.

Като зет. „Разписаха“ ни в болничната стая и трябва да отбележа, че за това настоя Антон. Той напълно се бе вживял в ролята си, а освен това осъзнаваше, че докторът и Вива ще оценят този жест по достойнство.

И те го оцениха. Грижеха се за Антон почти по същия начин, по който се грижеха и за мен.

Трябва да припомня, че през онези далечни години на имперския живот нещата изобщо не се решаваха от способностите, от таланта и дори от парите на човека.

А от връзките.

Налага ли се да споменавам, че връзките на професор Надебаидзе бяха повече от достатъчно.

Иначе Антон щеше да види подготвителните курсове на Московския държавен университет, а по-късно и юридическия факултет колкото ушите си.

Всъщност докато аз се учех да живее отново, за нас беше направено много повече.

Получихме московско жителство, а по-късно, когато настъпи моментът да напусна клиниката — и самостоятелно жилище на „Чистите езера“ с изглед към огледалната повърхност на водата и към потъналия в зеленина булевард, с невероятно високи тавани, с големи светли стаи и просторна кухня.

В настанителната заповед пишеше: „… свободно поради напускане на обитателите“. Което в превод от сухия бюрократичен език означаваше, че по неизвестни причини предишните обитатели бяха напуснали дома си. Високопоставеният чиновник от Московския съвет, който виртуозно изпълни невероятното за онези времена салто — да настани двама дрипльовци в двустаен апартамент в центъра, ни успокои, че няма да имаме никакви проблеми с бившите обитатели.

И дори се пошегува рисковано: „дори сега на тях може да им е по-добре, отколкото на нас“.

Семейството, което обитаваше жилището преди това, беше заминало за историческата си родина.

А апартаментът бе останал.

Купихме мебелите, съдовете и спалното бельо заедно с Вива.

Или, по-точно, купи ги Вива, като на това отгоре загрижено питаше дали ми харесват и дали ще са по вкуса на Антон?

И, естествено, отново бяха задействани връзки, връзки и пак връзки… Държавата вече години наред драпаше през епохата на тоталния дефицит.

По-късно, когато апартаментът беше обзаведен, Антон посещаваше редовно заниманията в подготвителния курс, а мен всеки ден ме водеха с колата на професора на лечебна физкултура и масаж, докторът се загрижи за следния проблем:

— Догодина ти също ще започнеш да учиш. Само че най-приятелски те моля, недей да ходиш във Всесъюзния държавен институт по кинематография, в Държавния институт за театрално изкуство и изобщо в никакви артистични институти. Разбрахме ли се?

— Нямам такива намерения.

— А къде искаш да учиш?

— В медицинския институт.

— Я виж ти! И с каква област на медицината се каниш да се занимаваш?

— С хирургия. Ортопедична.

Той дълго мълча и внимателно ме гледа.

И ставаше все по-мрачен, а в тъмните му очи се плискаше мъка.

Много страшно, но макар тогава да бях доста глупава, в онзи миг осъзнах откъде идваше мъката му.

Докторът бе проумял, че съм избрала медицината сериозно, истински, но не защото благодарение на необятните му връзки всички пътища бяха отворени пред мен.

А защото исках да бъда като него и да го последвам…

Казано накратко, защото знаех, че имам неплатен дълг, който трябва да върна не на него — на доктор Надебаидзе, а на други, неизвестни засега хора, които нещастието все още само причакваше. В бъдеще. Може би в далечното бъдеще.

Но се случи нещо съвсем друго.

 

 

— Не можеш да работиш в нашата хирургия, момиче.

— Защо да не мога?

— Ами, защото така. Оправих гърбати, доколкото мога. Ще ходиш, ще тичаш, ще плуваш и изобщо ще живееш. Ще живееш нормално. Чуваш ли? Но за теб е противопоказно да стоиш по десет часа край операционната маса. Разбра ли? До тридесетата си година няма да усетиш това. Но после ще трябва да напуснеш професията. А възрастта между тридесет и тридесет и пет години е най-творческа. Защо трябва да си създаваш проблеми предварително? Медицината е безкрайно море. Терапия психотерапия, стоматология… Дори и гинекология. Моля! Между другото, това е много добра професия за жена.

— Не искам гинекология…

— Щом не искаш, недей. Виж какво, щом си решила, кандидатствай в медицинския институт… А после ще се определиш.

— Вече съм се определила.

— Казах ти, че не може!

— Тогава няма да кандидатствам в медицинския институт.

— А къде ще кандидатстваш?

— Все едно.

— Искаш ли да влезеш в юридическия факултет заедно с Тоша? А? По-лесно е да учите заедно, зная го от личен опит.

— Искам.

* * *

Всъщност не исках нищо. Освен медицинския институт, а след това — хирургията.

Но не посмях да споря.

И в крайна сметка стана точно така — през следващия септември се озовах на студентската скамейка в юридическия факултет.