Марина Юденич
Дан за ангели (12)

1980

Това приличаше на сън.

Странен, макар че не беше страшен.

Не беше от кошмарите, които ме измъчваха, когато внезапно заспивах през безкрайните нощи, в които Тоша изчезваше в неизвестна посока.

Но този сън не беше приятен и не предвещаваше щастливо събуждане.

В него всичко беше размесено и то неуловимо. Приличаше на реалност, в която нещо по необясним начин се бе сменило и не изглеждаше така, както би трябвало да бъде.

Но не беше ясно какво.

В тази странна реалност от време на време уж се събуждах, отварях очи и виждах просторна стая с бели стени и бели прозорци, през които понякога струеше светлина, а понякога прозорците изчезваха и светлината струеше някъде отгоре, но си беше все така бяла, спокойна, ярка и заслепяваща.

Светът изглеждаше странно.

Пелената от бяла светлина образуваше тънка прозрачна бариера между мен и околните предмети.

Понякога зад нея се появяваха човешки фигури.

Понякога ми се струваше, че виждам Антон, но не изпитвах нито радост, нито душевен трепет от това. А само слабо любопитство.

Това той ли е? И ако е той, как се е озовал тук?

В бялото пространство нямаше място за такива като него. И това беше още едно познание, дадено ми неизвестно от кого.

Опитвах се да проникна с поглед през преградата и да се убедя, че очите не ме лъжат.

Понякога почти успявах. Невидимата бариера изчезваше, аз впивах поглед в онова, което ми се струваше, че е Антон, и виждах, че това е той. Но в същото време не беше той, само че страшно приличаше на него.

Или все пак беше той, но променен толкова много, че бе престанал да прилича на себе си, като в същото време бе запазил външността на предишния Антон.

Правех още едно усилие и опит да реша главоблъсканицата.

Но не успявах. Не ми беше съдено.

Бялата светлина помръкваше.

И край.

После вероятно се е спускал мрак, но това вече не го помнех. И разбирах, че съм пребивавала в мрака едва в мига на следващото си събуждане, когато в гъстата пелена се очертаваха белите стени. И бялата светлина.

Опитвах се да осмисля случващото се и осъзнавах, че това е сън, само че изобщо не можех да разбера откъде зная това.

Просто усещах, че нещата не стоят така, както са наяве.

Нещо не беше както трябва.

Но какво?

Да се събуждаш насред съня си е изумително и не много приятно чувство.

Но загадъчните събуждания ставаха все по-чести и постепенно започнах да разбирам защо заедно с тях идва и усещането за нереалност.

Защото се събуждаше съзнанието ми, но не и тялото ми.

Изобщо не усещах тялото си. И решавах, че съм умряла.

Странно, но тази мисъл не предизвикваше в душата ми нито паника, нито страх, нито болка.

Напротив, точно тя най-неочаквано подвеждаше всичките под общ знаменател — да, умряла съм, защото не усещах гърлото си и бях изгубила способността си да се движа и да се премествам в пространството, но виждах и възприемах околния свят.

Той ми изглеждаше странен, но това беше естествено, тъй като този свят беше друг.

Всичко бе много просто.

Оставаше само да чакам как ще се развият събитията в този свят.

Времето минаваше, аз чаках и се събуждах все по-често, свиквайки с бялото пространство наоколо.

И веднъж си помислих, че може би не бива да чакам никакви събития. Защото винаги щеше да бъде така.

И за моя изненада отново оставах спокойна.

Щом ще е така винаги, нека да е винаги така.

Не можех да кажа, че в новото си състояние се чувствах добре, но то не беше тягостно.

Чувствах се никак.

И това определение затвърди мисълта ми, че земното ми съществуване е приключило.

Че всичко внезапно е свършило. Толкова неочаквано, че се изплаших.

И, между другото, това беше първата силна, ярка почти като в предишния ми живот емоция от момента, когато започнаха странните пробуждания.

Когато се събудих за пореден път, чух глас.

Всъщност аз се събудих точно от този глас.

— Погледни ме! Чуваш ли? Отвори очи и ме погледни!

Гласът беше властен и дори груб, но не и зъл.

Определено говореше мъж.

Възрази му друг глас — също мъжки, но много по-мек и тих, така че аз почти не разбрах думите.

Но все пак ги схванах.

— Не, Георгий Нодарович… Ще я подържим още три дни…

— И какво ще стане след това?! Ще я закопаем ли? Според вас, аз напразно ли се гърчих шест часа и половина? За тоя, дето духа, ли направих всичко? Не, гълъбче, ти ще оживееш, а ако не оживееш, аз няма да чакам три дни. Ще те пратя на майната ти още сега! Със собствените си ръце!

— Георгий Нодарович…

— Върви по дяволите!

Гласът гърмеше съвсем близо.

Но по-важното бе, че за пръв път, откакто мъглата се разсея, усетих тялото си.

И болката.

И нечие рязко докосване — разтърсваха ме за раменете.

Разтърсваха ме енергично.

Болката се засили.

Но заедно с нея в съзнанието ми като изображение на фотографска лента се избистри и започна все по-ясно да пулсира мисълта, че съм жива.

Но вместо радост, това ми навя страх.

Отдавна бях дошла на себе си и можех да отворя очи, но от ужас стисках клепачите си все по-силно.

И само сълзите ми — ето и още едно неочаквано явление! — избиваха навън и се стичаха горещи по лицето ми. О, забравено усещане!

— Георгий Нодарович, за бога! Наистина ли… — Тихият глас се извиси в крясък.

Престанаха да ме разтърсват.

Но горещото дихание продължаваше да се разнася до мен, а предишният глас сякаш размени ролята си с другия и каза едва чуто.

Почти шепнешком:

— Тя плаче. Погледни, Слава, тя плаче…

Най-после се реших да отворя очи.

Видях над себе си чуждо лице.

Непознато.

Смугло, обрамчено със спретната тъмна прошарена брада. С гърбав нос и кръгло чело.

Очите му напрегнато търсеха погледа ми. Те бяха тъмни кафяви очи под гъсти повдигнати вежди.

Странно. Сега наоколо ставаха много странности и затова повтарям толкова често тази дума.

Но сигурно ще я повторя още много пъти.

Странно, но се оказа, че макар току-що да съм се измъкнала от небитието, мога веднага да фиксирам особеностите на чуждото лице. Дори бях в състояние тутакси да ги оценя, сякаш току-що се бях изхлузила от тълпата, където по навик и компетентно бях разглеждала непознатите.

И дългите дни, прекарани в бялото пространство, не бяха съществували.

А може би наистина не беше имало нищо? И това беше само сън?

— Ей! — обърна се грубо и в същото време мило към мен брадатият. — Ей, жива ли си? Виждаш ли ме?

— Виждам… — Оказа се, че устните не ми се подчиняват. Едва изговорих думата, но все пак я произнесох и чух гласа си. И брадатият също го чу.

— Слънчице мое, радост моя! — каза той, без изобщо да се променя. — Скъпо мое момиче. Ти си живо.

Той ме гледаше така, сякаш пред него стоеше най-близкият му човек на света — нежно и с умиление.

— Георгий Нодарович… — Сега другият глас звучеше тихо, а онзи, към когото се обърна, изведнъж избухна:

— Георгий Нодарович, Георгий Нодарович! Стига си повтарял? Върви! Извикай оня луд Ромео…

Тъй и не успях да видя другия човек, но ясно дочух забързаните му стъпки, звука от отварянето на вратата и веднага след това някакъв неясен шум.

Шумът се приближаваше и сега разбирах, че това бяха стъпките на още един човек, който бързаше и дори тичаше.

Онзи, когото нарекоха Георгий Нодарович, тихо каза:

— Ето… — и отстъпи, освобождавайки мястото на някого.

Над мен се надвеси друг човек.

В първия момент ми се стори, че това е Антон.

Но само в първия.

Безучастното бяло пространство отново се опита да ме вземе във властта си, защото този човек беше оттам, от просъницата ми, иззад бариерата.

Приличаше на Антон като негов близнак, но беше съвсем различен.

Всъщност сега, след като брадатият ме разтърси, аз се оказах много по-издръжлива и намерих сили да огледам „близнака“.

Вгледах се жадно в чуждото и в същото време познато лице и се опитах най-сетне да разкрия тайнствената метаморфоза. Да открия едва доловимите разлики точно както в известната главоблъсканица.

И ги открих.

За разлика от Антон, този беше грижливо подстриган, но най-вече той беше очевидно по-млад. Беше направо момченце.

С открито светло лице, без мрачни бръчки, без дълбоки резки покрай устата, без сивкав нездрав оттенък на кожата и без неизменната четина.

И очите му.

Очите му бяха кафяви, с жълти искрици, абсолютно същите като на Антон, но гледаха различно — открито и възторжено.

В тях липсваше познатата злобна насмешка, пренебрежението, премесено с малко жалост, нямаше го презрението, насочено към целия свят. Нямаше яростта, която леко проблясваше в дълбините им, но всеки миг беше готова да избухне, да изгори и да изпепели всеки, който за зла участ се изпречи на пътя им.

Вече събирах сили да попитам кой е този човек, кой е този двойник на Антон…

Но той ме изпревари. Най-неочаквано падна на колене, допря устни до ухото ми и зашепна разгорещено и страстно, давейки се с думите си, сякаш се боеше, че няма да успее да ми каже нещо изключително важно.

— Направила си го сама. Разбираш ли, казах, че си го направила сама… Разбра ли? Чуваш ли, моля те, кажи, че си то направила сама… Моля те, моля те, умолявам те…

Той плачеше.

Широките му рамене се тресяха от риданията.

Чуждите сълзи капеха върху лицето ми.

Моите пресъхнаха. И вече не ми се плачеше.

Макар че точно сега се съвзех окончателно и си спомних всичко.

Влажния вятър, влагата навън, женския крясък, разкъсващ нощната тишина…

Вече нямах никакви съмнения и нямаше никакви двойници.

Това беше Антон.