Марина Юденич
Дан за ангели (11)

2002

Пресконференцията свърши след два часа и половина.

Публиката като че ли напълно задоволи интереса си.

Разбира се, останаха неизменните — или неизтребимите? — десетина журналисти, които искаха да направят собствени интервюта.

Те не желаеха нищо друго на този свят, освен да притиснат героя на новината до стената, да го погледнат в очите, да го хванат за лакътя или за копчето на сакото, да му зададат въпроса си така, че другите да не чуят и многозначително да си разменят няколко думи с него.

Завардваха жертвата предварително, десетина минути преди да свърши пресконференцията и заемаха места около предполагаемото място, откъдето щеше да мине.

Всъщност стражата също не дремеше и старателно отдалечаваше желаещите да си поговорят на четири очи от тялото на охраняваната персона.

Затова в края на всяко мероприятие винаги настъпваше известна бъркотия, леко блъскане, щуране и изобщо — суматоха.

Същото се случи и с мен, макар че главният охранител направо риеше земята с копита, за да докаже професионалната си пригодност. Орлите от инкубатора му действаха с всички сили с лакти. Широките им гърбове самоотвержено се сливаха в жива стена.

Напразно.

Неизтребимата десетка ловко ме пресрещна на изхода и получи онова, което искаше — поддържа ме за ръкава на жакета ми, повъртя копчето ми, погледна ме отблизо в лицето и зададе премълчаните си въпроси.

Общо взето, всичко стана както се полага, включително и вечната суматоха накрая.

Както и любопитният разговор, който потъна в тази суматоха.

Всъщност това дори не беше разговор, а кратка размяна на реплики и визитни картички.

Незабелязана от никого, като ми се стори.

Но сгреших.

Екипът, който подготвяше мероприятието, остана доволен и с чувство за изпълнен дълг се разположи свойски около кръглата маса в кабинета ми.

В действителност аз исках просто да кажа благодаря. Но процесът като че ли от само себе си тръгна по отъпканата преди време от самата мен пътека.

И започна „разбор на положението“.

— Какво пък, според мен, всичко мина добре. — Пилето говореше авторитетно и без емоции. — Въпросите, които искахме да чуем, прозвучаха. И обратното. Като че ли нямаше нежелани въпроси.

— Поработихме с хората! — Бойкият прессекретар буквално грееше от самодоволство.

— С тези хора можеш да работиш колкото си щеш, но те са като вълка, който винаги гледа към гората — парира го назидателно Пилето.

— Надценяваш ги, Юра. Вълкът е благородно животно.

— Което означава, че колкото и да ги храниш…

— … пак ще те ухапят.

— Е, днес не те ухапаха.

— Имаше един въпрос… — Момичето от пресслужбата замлъкна смутено и ме погледна, сякаш ме питаше дали може да продължи. Знаех кой въпрос имаше предвид. Пилето не се досети веднага…

— Кой зададе въпроса?

— Онази… Не запомних името й, ярката блондинка…

Тя беше права — блондинката наистина беше ярка.

И сексапилна в стил Мерилин Монро. Със същата къса и грижливо сресана прическа и с пухкави устни. Естествено, алени.

Дори говореше по същия начин, поемайки си чувствено въздух.

— Обичахте ли го? — попита тихо „Мерилин“ и се наведе напред толкова умело, че набъбналите й под блузката гърди полегнаха върху рамото на възрастния чичко от „Правда“.

Чичкото нервно се размърда.

Залата затаи дъх.

Но напразно.

Това беше добър въпрос, може би най-добрият от всички, които бяха прозвучали днес.

Или поне беше лесно да му се отговори.

Аз не излъгах и дори не си изкривих душата.

— Обичах го. Както никой друг в живота си…

Публиката въздъхна със съчувствие.

Аз сведох очи, погледнах криволиците, които дращех от скука върху един празен лист и си помислих: „Вие не уточнихте за кой период става дума. За сегашния или за миналото? При всички случаи въпросът беше зададен в минало време. И това беше правилно. Сега за него винаги щяха да говорят само така — в минало време. Слава богу!“

Вече можех да вдигна очи.

Погледът ми беше тъжен и леко премрежен. Съвсем мъничко.

Това беше точка, ако не и удар в десетката.

Естествено, в моя полза.

— Не — казах, обръщайки се към притеснителното момиче от пресслужбата. — Това изобщо не беше труден въпрос.

* * *

Пилето изобщо не се интересуваше от въпросите за любовта.

Може би беше запомнил нещо друго?

— Между другото… Оказа се, че не са забравили африканския ми договор.

— Да — отвърна той убийствено кратко. Но аз много ясно видях как завъртя голямата си кръгла глава, търсейки в залата журналиста, който ми зададе въпроса за диамантените находища.

— Помнят го! — упорствах аз.

Пилето ме погледна с укор.

Наистина се засрамих от глупавото си упорство, но, разбира се, повече се засрамих от подозрителността си.

Нали преди това бяхме решили да пропуснем тази тема. И да я забравим. А аз продължавах да настоявам.

Опитах се да отиграя ситуацията.

— Yes, I do, но полза няма! — Пилето изпръхтя с разбиране, а чевръстият прессекретар малко престорено се умили.

— Много добре казано!

Между другото, все не можех да запомня името му.

Случваха ми се такива неща — съзнанието ми отказваше да възприеме личност, която не предизвикваше интереса ми.

Категорично.

Тогава, ако ще да ми наливаш с фуния нещо в главата, всичко свързано с тази личност изчезваше от паметта ми, без да остави никаква следа.

Където и да запишеш бележките за нея, те изчезваха по някакъв мистичен начин.

Което означаваше, че това не беше човек, а просто едно бяло петно от възприятия.

— По-кротко, младежо. Това е лаф от серията… — Пилето завъртя длан на нивото на корема си. Нагоре и надолу.

Сега беше мой ред да изпръхтя с разбиране, а безименното момче от пресслужбата окончателно се стъписа.

Но Пилето беше великодушен.

— Не бой се, момче, няма нищо неприлично. Този жест означава само едно: че когато бях на ей толкова години — и той отново посочи корема си с обърната надолу длан, показвайки ръст на дете, — този виц имаше ей такава брада. — И обърна дланта си нагоре, отмервайки дължината на брадата.

Всички се засмяха, сякаш виждаха този номер за пръв път.

Всъщност това беше точно така, защото тук само аз и Пилето бяхме над четиридесетте.

Останалите бяха младоци, едва навършили тридесет.

И те си имаха свои смешки.

В потвърждения на мислите ми безименният прессекретар уточни, този път съвсем искрено:

— Виц ли?

— Виц. — Птицата се носеше на крилете на великодушието си. — Една американска експедиция се изгубила в глухата сибирска тайга. Хората бродили една седмица, бродили втора, подивели, огладнели, замръзнали. Изведнъж насреща им от гъсталака изскочил един мъж. Як, космат, с кожух, с валенки и с пушка в ръце. Те хем се изплашили, хем се зарадвали. Не разчитали кой знае колко на успех в преговорите си с него, но за всеки случай попитали: „You speak English, sir?“ И в отговор чули мрачното: „Yes, I do, но… полза няма“. Вярно, ние казвахме друго.

— Тук има дами, Юрий Лвович.

— Виждам, бос.

Уж не прозвуча нищо странно.

Аз бях бос.

Слава богу, нашите специалисти да определят професионалната принадлежност в съответствие с пола и любителите на „секретарките, докторките и говорителките“ още не бяха успели да изкълчат по свой начин тази чужда дума.

Което означаваше, че тя звучеше точно така — бос.

Но момчетата от пресслужбата едва забележимо се напрегнаха, а емоционалното момиче, което се притесни от въпроса за любовта, направо се изплаши, потрепна и вдигна развълнуван поглед към Пилето.

Те не бяха забравили, че той наричаше бос само Антон.

Аз също.

И наистина беше любопитно защо се обърна толкова категорично към мен?

Пред кого разиграваше този спектакъл? Едва ли пред тези деца от пресслужбата!

Значи го разиграваше пред мен?

Замислих се и без да искам завъртях глава: „Не, така не може. Май че се превръщам в клонинг. Който няма доверие на никого и е обзет от мания за величие също като покойния оригинал.“

Но запазих тези мисли за себе си, ала всички забелязаха, че завъртях глава.

И всеки изтълкува това по свой начин.

Пилето го прие като упрек.

— Е, извинявай. Нищо не съм казал, само си помислих…

Прессекретарят реши, че това се отнася за него.

— Объркахме ли нещо? Имате ли забележки?

Беше време да възстановя душевното им равновесие.

— Не. Просто се замислих…

— За диамантите ли? — реагира моментално Пилето.

Значи не можеше да има никакво равновесие.

Този проклет договор определено засягаше с нещо Пилето.

Завъртях глава още по-енергично.

— Не, разбира се. Защо непрекъснато споменаваш този договор?

— Аз ли го споменавам? Добре, значи го споменавам аз. Между другото, я ми кажи кой беше онзи тип, който те затисна на изхода?

— Престани, Юрий Лвович! Защо да ме е затиснал? И защо това да е между другото?

— Добре де, не е между другото. Но той определено те затисна. И ти шушнеше нещо на ухото…

— Типовете бяха около десетина, не забеляза ли? Това беше един журналист. Искаше интервю за проблемите на компанията или, по-точно, за причините, които са създали проблемите. Попита как си ги представям.

— Откъде е? — поинтересува се живо Пилето.

— Да, от кое издание е? — Безименният не искаше да допуска никого на територията си. Независимо от категорията.

— От някаква издателска група от новосъздадените. В момента те се плодят като гъби след дъжд. Не помня. Всъщност той ми даде визитната си картичка.

Започнах да ровя делово в чантата си, но визитната картичка като че ли напук беше изчезнала.

Просто не можеше да бъде другояче.

По принцип.

Тъй като в момента вдъхновено лъжех.

Човекът, който се обърна към мен с неочакван въпрос, наистина беше сред кръвожадната глутница журналисти, които ме хванаха на изхода.

Само че той не беше журналист. И не искаше интервю.

Изобщо.