Марина Юденич
Дан за ангели (10)

1980

Часът удари и подходящият случай се появи.

Но преди това мина доста време. Достатъчно, за да се изпари възторгът ми.

Антон наистина започна да идва по-често вкъщи, а след това изобщо престана да си подава носа навън.

Само че причината за това изобщо не се коренеше във факта, че в сърцето на годеника ми изведнъж се бе пробудила любов или поне привързаност. Това би било смешна и глупава фантазия, защото Антон по принцип не беше домошар.

Всичко беше стократно по-просто и по-прозрачно — той се умори.

Омръзна му да скита из града и да се мотае в мръсните бардаци.

Това — от една страна.

От друга страна, веднъж някакъв милиционер спрял Антон на улицата. Разбира се, всичко се разминало, защото в минути на опасност красноречието на Тоша беше най-сигурното му оръжие. Тогава той отново се измъкнал, но страхът, който дремеше в душата му, се пробудил и се разкрещял. Той замлъкваше само в мръсните кьошета на чуждото жилище и Антон, който не можеше да понася душевния дискомфорт, предпочете кьошетата.

Трето, настъпи октомври.

Меката топлина на късната слънчева есен отстъпи мястото си на сивия студ.

Заваля. Дъждът беше ситен, студен и безкраен.

Градът подгизна.

Тротоарите се покриха с кални локви, в уютните градинки фучеше студен вятър, късаше премръзналите листа и застилаше с тях алеите и пейките, на които изобщо не ти се щеше да поседнеш.

В малките кръчми стана студено, унило и много мръсно. Там срещу двайсет копейки автоматът пускаше порция мътна кисела бира — точно половин литър в какъвто и да било съд. Халбите бяха дефицит и ги дебнеха, докато чакаха поредният пияница да утоли донякъде неутолимата си по принцип жажда. Всъщност в оборот бяха други съдове — стъклени буркани и найлонови торбички от мляко. Край малките тезгяси отракани търговки със златни зъби или мрачни мъже с мръсни престилки от плат разваляха на по двадесет копейки всякакви пари — от смачкани рубли до лепкави мазни жълти монети. И продаваха легално солени гевречета или ядки за бирата, а нелегално капваха по малко водка в съдинката.

Всъщност по принцип водката си я носеха сами.

Пренебрегваха напълно ядките и гевречетата, тъй като бяха скъпи и нямаха нужда от тях.

През лятото в пивниците беше тясно, шумно и поносимо мръсно, но общо взето весело, макар непрекъснато да ставаха сбивания, леки спречквания или най-обикновени устни изяснявания на отношенията.

Но сега дори автоматите се бяха променили до неузнаваемост.

Пияниците, които влизаха отвън, влачеха със себе си лепкава кал, тя се разтичаше по пода, смесваше се с разлятата бира и полепваше във вид на мръсни пръски по стените. Хората видимо намаляха. И беше студено почти колкото навън.

И накрая, четвърто — Антоша изведнъж осъзна, че шумните и понякога случайни компании изобщо не са противопоказни на нашата квартира. Ако се съдеше по някои признаци, съседите ни също нямаха нищо против да се повеселят от сърце и душа. И се отнасяха снизходително към чуждите слабости.

И се започна.

Компаниите, които се събираха у нас, бяха много разнообразни и в същото време еднакви.

Разликата беше във възрастта, половата принадлежност, темперамента, бившия статус, остатъчното ниво на културата и възпитанието, материалното състояние или пълното му отсъствие. Казано накратко, повечето от тях бяха свързани с миналото.

А общото между тях беше настоящето.

А в него цареше непрестанно потъване към дъното, към лепкавото тресавище на онзи безлик, безполов, лишен от възраст, душа и разум социум, наречен измет на обществото.

Очевидно авторът на това определение е бил наблюдателен човек. Изпадналите до крайна степен хора наистина приличаха на биологична маса и по този признак напомняха за отпадъците по градските сметища, пресовани в гъста, лепкава и зловонна субстанция.

Но аз осъзнах това положение много по-късно, когато се сдобих с възможност да погледна отстрани собственото си минало, обитавано от бледите призраци на градските сметища. И то да го погледна отдалече.

А тогава в празната ни и до този момент тиха квартира започнаха да идват хора.

Често това бяха стари приятели на Антон, с които се познаваше вече от две години — точно колкото бе прекарал любимият ми в столицата в съзерцание и очакване на белия кон, червеното килимче и разтворените насреща му Спасовски врати.

Понякога някое същество се появяваше в жилището ни случайно, миг след като Атон го е срещнал в близкия магазин за спиртни напитки, наречен „Трите стъпала“, естествено, защото до вратата му водеха три протрити стъпала.

Съществата пиеха, ядяха, понякога се караха и се биеха и трошаха мебелите и съдовете.

Понякога се съвкупляваха на нашия продънен диван, от който тук-там опасно стърчаха пружини, готови всеки миг да разпорят мръсната тапицерия, да пронижат писналите им до крайна степен през тези дългите години човешки тела с тяхното вечно мърдане, което не позволяваше на стария диван да потъне в покой, благополучно да се разпадне и да умре.

В такива моменти страстно желаех и дори — ах, каква грешница бях! — молех бога това най-сетне да се случи, пружините да изскочат навън и да се забият в потните тела, които се бяха отдали на животински забавления върху моята постеля.

Нека поне диванът ги спре, след като Антон не искаше да го направи, а аз не смеех.

Но диванът търпеше.

И аз също търпях.

Когато пиянските гуляи ставаха съвсем дивашки, се криех и се завирах в камарата мръсни и миришещи лошо дрехи, струпани в антрето.

Защото много добре знаех, че в такива моменти е опасно да се мяркам пред очите на Антон. Всъщност въпреки това той ме забелязваше и аз винаги ходех със синини и подутини по лицето и по тялото.

Но все пак всичко си има край.

Настъпи денят или по-скоро вечерта, когато чашата на търпението ми преля.

Невижданият буен дори според тогавашните ни мерки пиянски гуляй продължаваше вече четвърто денонощие.

Отначало купонът беше много весел, с танци и песни под акомпанимента на китара. Любимият ми дрънчеше настървено по струните и дори аз пригласях нещо за звънкия лед на „Чистите езера“.

Следващият етап премина към тъпа и безпричинна ярост. Биха се до кръв, жестоко и безумно. Съседите ни, които уж бяха свикнали с шума, не издържаха на оглушителните псувни, глухите удари и трясъка на трошащите се мебели, започнаха да чукат по стените и заплашиха, че ще извикат милиция. Всъщност кланицата стихна не защото някой се изплаши от милицията. По това време разсъдъкът им едва ли реагираше адекватно на онова, което се случваше.

Просто се измориха.

Компанията видимо оредя, а пребитите пияници се разпълзяха по домовете си да ближат раните си.

Аз почти се успокоих, след като този път успях благополучно да изчакам края на събитията в ъгъла си.

Сега предстоеше последното ми изпитание — мъчително оправяне на Тоша в състояние на безпаметство. В такива моменти той ме желаеше. Странно, но преди да потъне в небитието, абсолютно обезсиленият Антон изпитваше потребност от плътска любов — от дълъг и груб секс, без каквито и да било емоции.

Но дори и след това не можеше да заспи.

Душата му или онази субстанция, която я сменяше, упорито не искаше да се отдаде на съня. Сякаш се страхуваше, че този път няма да успее да се събуди.

Антон не спеше, не позволяваше и на мен да заспя, мърмореше нещо и искаше отговор. Понякога ставаше трогателно беззащитен като дете. И съвсем по детински ме молеше да му разкажа приказка.

И аз му разказвах.

По онова време не размишлявах особено над това доколко съм унизена, смазана и дали изобщо съм жива и почти обичах тези тежки нощи на бдение.

Обикновено Антон заспиваше призори.

И настъпваше отдихът.

Той беше дълъг, до средата на другия ден, когато Тоша се събуждаше и искаше бира.

Така протичаха дните.

През онази вечер, свита под закачалката до вратата, очаквах неизбежното — тежките крачки в коридора, пискливият стон на пружините на дивана и пиянското ръмжене на любимия ми, който ме вика при себе си.

Но съдбата беше подготвила друго.

Стъпките наистина прозвучаха в коридора, но това бяха плахи стъпки на два чифта крака.

Подпирайки се с една ръка за стената, Антон прегръщаше с другата някакво чорлаво същество на неопределена възраст, но очевидно от женски пол. Сухата като сноп миналогодишно сено сплетена грива на съществото беше безмилостно изгорена с кислородна вода.

В предишните времена, за да боядисат косите си, жените често използваха именно кислородна вода — чист химически продукт. Защото беше трудно да намериш нормални бои за коса.

Само че въпросът не беше в интензивността на боядисването, защото косата на жената, която Антон прегръщаше, изглеждаше унищожена завинаги.

Другият явен признак на пола й беше яркото червило на лицето й.

Вероятно, канейки се да се отдаде на любовта, дамата бе решила да се разкраси, ала ръката й не е била съвсем сигурна и червилото бе омазало половината й лице, но за сметка на това нямаше как да не го забележиш. Дори в почти тъмния коридор.

Във всичко останало това беше едно типично същество — мръсно, пияно и раздърпано като всичките ни днешни гости.

Дамата доведоха пратениците, които сутринта бяха изпратени в прословутия магазин „Трите стъпала“ за поредната порция евтина пиячка.

Привечер ми се стори, че то си тръгна заедно с всички.

В кухнята като че ли остана само Антон със стария му приятел с прякора Шура Балаганов.

Но сега стана ясно, че съм се излъгала.

В това време двойката се шмугна в спалнята и старият диван досадно изпищя.

Както обикновено.

А след две минути от нашата спалня се разнесоха характерни звуци, които ми известиха, че тази нощ няма да има нужда от моите услуги.

Известно време стоях тихо, осъзнавайки докрай случващото се. А когато най-сетне разбрах всичко съвсем ясно, стана нещо нечувано.

В действителност това беше само един опит за бунт — слаб и безпомощен, първото мое несъзнателно въстание срещу собственото ми робство.

Нормално явление.

Хиляди жени, изпаднали в подобна ситуация, се държат по същия начин или по-лошо.

Сега вече зная това.

Но тогава ми се стори, че страшна нечовешка мъка е притиснала самотните ми рамене. И ме е лишила от разсъдък.

Изскочих като малко хищно зверче от убежището си, отворих вратата на спалнята, удряйки я с тяло и, естествено, се вкопчих в перхидролените кълчища, разстлани по възглавницата ми.

И започна същински кошмар, чиито подробности, за щастие, си спомням смътно.

Първият удар на Антон беше толкова силен, че кожата на челото ми веднага се разкъса.

Може би той не ме удари с ръка, а с онзи будилник, чието оглушително тиктакане беше част от митичната „тишина на празното жилище“. Но така или иначе, бликналата кръв заливаше очите ми и сякаш някакъв мътен поток давеше съзнанието ми.

Това, което се случваше, беше странно.

Точно така — странно, защото страхът ми се изпари, а изненадата ми остана.

И аз се изненадвах.

Изведнъж тялото ми по някакъв необясним начин се премести в пространството. А краката ми се откъснаха от земята. Пред очите ми през призмата на горещата кръв стремително преминаха мръсните стени на стаята.

След това се оказа, че почти докосвам с лице студеното стъкло на прозореца.

След това тялото ми отново рязко се премести, стъклото изчезна, а влажната вечерна прохлада облъхна лицето ми.

— Толкова си ми писнала кучко! Толкова си ми писнала!

Гласът на любимия ми звучеше съвсем близо до мен.

Силните му ръце ме стискаха здраво и болезнено.

Но за кратко.

Изведнъж всичко изчезна.

Наоколо се възцари тъма — студена и влажна тъма. Това не беше безпаметство, не — потокът на въздуха зад прозореца ни ме подхвана и ме понесе нанякъде, галейки нежно разгорещеното ми тяло.

Този полет беше странен, но приятен и най-вече спокоен.

Но отчаян женски вик раздра тишината.

— Какво правиш?! Недей!!! — крещеше жената.

Но това не бях аз.

Аз мълчах.

Може би защото вече не можех да крещя.

Всичко свърши някак отведнъж — влагата, прохладата, полетът.

Наоколо нямаше нищо.

Цареше пълна тъмнина.