Нийл Олсън
Иконата (22)

19.

Идеята не беше добра, помисли си Ана. Мисълта й се мярна в момента, когато мъжът й предложи мястото по телефона, но едва сега, застанала в мрачния, просторен кораб на катедралата, й хрумна колко глупава е била. Тези престъпни търговци бяха ексцентрични и винаги се грижеха срещите им да стават на безопасно място. Дядо й си беше имал работа с неколцина от тях, може би и с този, когото очакваше. Това беше причината да е тук. Но не ставаше дума за продажба; нямаше нужда от тайнственост, от среща в тази отдалечена готическа катедрала. Не би ли свършило някое кафене същата работа?

Катедралата „Свети Йоан“ беше прекрасна сграда. Никой не би очаквал да намери най-голямата християнска църква след „Свети Петър“ във Ватикана на Морнингсайд Хайтс, между Харлем и река Хъдсън. Както през средновековието, работата по нея бе продължила сто години, още не беше завършена и едва ли някога щеше да бъде. Ана не можеше да си представи квадратните кули, надминаващи тези на Нотр Дам, но и постигнатото досега беше забележително. Тя винаги я заобикаляше, за да влезе от западната страна. Докато се изкачваше по хълма откъм Ривърсайд Парк на Сто и дванадесета улица, масивната фасада се появи пред погледа й. Слънцето се отразяваше в петнадесетметровия прозорец розета и осветяваше всяка извивка и украса, а редиците светци, по-високи от човешки бой, изглеждаха миниатюрни в сравнение с цялата сграда. Може би, както твърдяха много разумни хора, това си бе чиста загуба на пари, но Ана разбираше импулса да се строи в такъв мащаб, да се създаде сграда с величие, което изпълва очите и докосва душата. Това беше заместител на чистата духовност, която малцина изпитваха във всекидневието си. Беше създадена за хора като нея.

Широкият празен кораб беше достатъчно голям, за да побере цяла армия. Пътеките бяха осветени от множеството прозорци със стъклописи. Както й беше казано, Ана застана пред мемориала на холокоста, паднала скелетоподобна фигура, изопната върху земята. Беше внушителна, но потискаща и след няколко минути тя се почувства още по-притеснена, че я карат да стои тук толкова дълго, сякаш Дел Карос повтаряше най-мрачните слухове за миналото на дядо й с този намек. Май изпадаше в параноя, помисли си тя. Беше студено, чувстваше се сама, по-сама от когато и да било, а това говореше нещо. Празнотата на църквата отразяваше и увеличаваше празнотата в самата нея. Всъщност вътре имаше още няколко души, но те се губеха в огромното помещение на катедралата. Виждаше ги само като дребни фигурки на разстояние.

Една от тях се приближи към нея откъм олтара. Висок мъж, или поне така изглеждаше заради слабостта си, с къса руса коса и очила върху прозрачните сини очи. Незабележителни черти, но приятна усмивка, която не напусна лицето му от мига, в който забеляза Ана, докато не застана пред нея.

— Госпожица Кеслер?

— Аз съм.

— Ян Клее. — Той протегна ръка и тя я стисна. Меко европейско ръкостискане. — Работя за господин Дел Карос, който ви чака. Бихте ли дошли насам, моля?

Тя го последва, опитвайки се да разпознае акцента. Сигурно беше холандски, съдейки по името му. Той вървеше небрежно, но доста бързо. Ана се напрегна да не изостане.

— Дано не ме чака отдавна. Мисля, че дойдох навреме.

— Бяхте съвсем точна, не се безпокойте. Господин Дел Карос винаги идва по-рано. И е много търпелив.

— Завиждам му. Аз винаги закъснявам и съм нетърпелива.

Ян се засмя добродушно.

— Аз също съм такъв. Казват, че търпението идва с възрастта. Макар че човек по-скоро би очаквал обратното.

— Какво работите за господин Дел Карос?

— Върша много неща. Общо взето, съм му помощник. Той е доста възрастен.

— Разбира се.

Над главите им се виждаше огромният купол. Беше ръждясал и неукрасен. Двамата спряха и го загледаха.

— Петдесет метра — каза Ян — от пода до купола.

— Така ли? — учудено попита Ана. — Не знаех. Вие сигурно добре познавате това място.

— Не, прочетох го в брошурата. — Той отново тръгна.

Започваше да й става симпатичен. При всички случаи беше доволна, че Дел Карос има такъв начетен помощник, така онова, което ставаше, й се струваше по-нормално.

Името не й беше дало мира от момента, когато излезе от устата на Емил Розентал и тя се бе напрегнала да си спомни защо. Доколкото знаеше, дядо й не си беше водил дневник, но календарите му бяха големи томове, подвързани с кожа, и в тях той записваше доста информация. Беше намерила дългата редица черни тефтери няколко дни след смъртта му на един рафт в кабинета. Бяха общо петдесет, номерирани и с дати. Канеше се да ги прегледа, но до вчера не й беше останало време. Импулсивно беше взела онзи от 1984 година и веднага откри онова, което търсеше. Шестнадесети юни беше ограден, с отбелязани часове на излитане и пристигане на полета на „Пан Ам“ до Каракас — полет, който дядо й не беше взел, защото се беше разболял. Вместо това баща й беше заминал със собствения си самолет и вероятно се бе срещнал с човека, чието име беше написано отдолу — Роберто дел Карос. Два дни по-късно самолетът на баща й се беше разбил в планините. Името беше същото, но дали и човекът беше същият? Може би просто беше твърде разпространено.

Изкачиха няколко стъпала към южната аркада, част от полукръглия коридор, заобикалящ хора и олтара, откъдето се влизаше в седем параклиса. Ян спря пред един вход в каменната стена отдясно. За разлика от следващите, които имаха декоративни решетки от ковано желязо и се виждаха изцяло от галерията, параклисът „Свети Яков“ беше скрит от погледа. Ана погледна към Ян и й се стори, че долавя нещо предизвикателно в погледа му; отблизо очите му бяха плашещо безизразни. Тя дишаше задъхано, усещаше пулса в гърлото си. Но това беше нелепо, колекционерът просто беше предпазлив.

— Влезте вътре — мило я покани Ян.

Ана пристъпи под арката. Параклисът беше голям колкото малка църква, лишен от украса, с изключение на изящно изписаните прозорци и дялания каменен олтар, четирима светци, поддържащи кръста. На един стол седеше съсухрен старец, облечен в черен шлифер. В скута му лежеше сива шапка. Имаше кръгло лице, чисто бяла коса и воднисти сини очи. Погледът му не се отмести от олтара, дори когато Ана тръгна към него и седна през едно място. Ян беше изчезнал.

— Благодаря, че дойдохте, скъпа моя.

Сега я погледна, един стеснителен поглед, преди да сведе очи.

— Аз ви благодаря. Идеята беше моя.

— Имам предвид, че ви разкарах дотук.

— Няма нищо. Обичам това място.

— Така ли? Доста е странно, но аз също го харесвам. А и има много дискретни местенца.

— Криете ли се от някого?

— О, да. — Той се усмихна дяволито. — От много хора. Това изненадва ли ви?

— Никак. Познавам някои от усложненията в живота на колекционерите.

— Разбира се, вие също сте колекционерка. И търгувате с картини, нали?

Тя ли му го беше казала? Или Розентал? Както и да е, не беше тайна.

— Уви, аматьор и в двете области.

— Но дядо ви беше известен колекционер.

— Познавахте ли го?

— Слабо. Преди много години работехме заедно.

— Ще бъде ли много грубо, ако ви попитам какво?

— Не много. — Той отново сведе поглед, местейки шапката из скута си с дългите си, набръчкани ръце. — Просто работата е много скучна. Особено отдавнашната, пък и вече съм забравил подробностите. Но ако не се лъжа, тук сме, за да говорим за по-нови неща, нали?

Какъв акцент имаше? Усещаше се влиянието на испанския, но имаше и още нещо. Пък и не приличаше на испанец. „Стига си се разсейвала“, смъмри се тя.

— Имах предвид сделка — отвърна Ана. — Обмен на информация. Не искам да звуча като търговец. Бих предпочела това да стане на приятелски начала.

— Не е нужно да се извинявате. Разбрах условията. Трябва да ви обясня защо съм бил готов да платя толкова за вашата икона, а вие ще ми кажете къде, според вас, е най-вероятно да се намира в момента? Предполагам, че въпросите за дядо ви бяха просто за стопяване на леда. Така ли е?

Той изобщо не беше бъбрив старец, трябваше да забрави за тази идея. Беше обмислил всичко много по-внимателно от нея.

— Нека направим нещата по най-простия начин — продължи той, като се приведе към нея. — Ще говорим подред, докато вече нямаме какво да кажем. Аз ще започна. — Дел Карос отново погледна към олтара. — Няма основателна причина да ви предложа такава сума за иконата. Проблемът е личен. Моят баща също беше колекционер и специалист по история на изкуството. Много обичаше византийското изкуство. Беше чул и чел малкото известно за Света Богородица от Катарини и между двете войни отишъл в Гърция да я види. Не било лесно да я открие. Иконата била местена насам-натам, а и няколко села твърдели, че тяхната е истинската. Може би са го вярвали. Гърците не са хора, които се интересуват от истинската история. Баща ми подкупил един свещеник и успял да види истинската икона. И бил така очарован от нея, че предложил на свещеника да я купи. Сигурен съм, че е предложил щедра сума, но напразно. Гърците не биха се разделили с нея на каквато и да било цена.

— Как се казваше баща ви?

— Уилям. Или поне така се произнася на английски. Както и да е, години по-късно аз също отидох да видя иконата. Опитвах се да стана колекционер, макар да ми се налагаше да работя друго, за да се прехранвам. Семейството ми не беше богато, въпреки любовта на баща ми към изкуството. Аз също се влюбих в иконата. Тя беше… Е, на вас не е нужно да я описвам. Имали сте на разположение години, за да й се възхищавате. Завиждам ви за това.

— Изглежда на мен не ми влияе толкова. Може би не съм я гледала внимателно.

— Може би, но ефектът обикновено е незабавен, поне при мен беше така. Мога ли да ви попитам, вярвате ли, че Исус Христос е вашият спасител?

— Божичко, ама че въпрос. Честно казано, не съм сигурна. Необходимо ли е това, за да можеш да оцениш иконата, както трябва?

— Не говорим за оценка, а за нещо по-дълбоко. За способността й да те развълнува. Да лекува, да успокоява, дори да учи. Дали вярата е необходима? Не, вероятно не. Не и като предварително условие, но е трудно да усетиш докосването до духа и да не се промениш. Покръстването върви ръка за ръка с лекуването.

Този Дел Карос говореше като учител. В речта му не се долавяше евангелистки патос, но в последните му думи беше прозвучало скрито благоговение. Ана се почувства изолирана, чужда, неспособна да почувства нещо, което всички мъже около нея бяха успели да достигнат.

— Наистина ли вярвате в това?

— Вярвам в онова, което съм преживял. Уверявам ви, не съм човек с въображение. Животът ми не беше лек. Видях много жестокости, греховете ми са тежки. Греховете ми са тежки — повтори той, сякаш се чуваше за пръв път. Сега ръцете му яростно мачкаха шапката. Беше загубил част от самоконтрола си. — До известна степен тази вяра е бреме за мен, но това е неизбежно. През краткото време, когато иконата беше моя, изпитвах спокойствието и любовта, които винаги са живели у мен. Копнея за тези усещания. Затова ви предложих такава цена.

Беше ясно, че е казал повече, отколкото възнамеряваше, и думите му бяха изпълнени с горчивина. Вярваше му за причините, но в разказа му липсваха много неща.

— Знаете ли как иконата е стигнала до дядо ми?

Той тъжно се усмихна.

— Вие жадувате за миналото, а аз за бъдещето. Мисля, че сега е ваш ред да говорите.

Щеше да й каже онова, което искаше да разбере, ако успееше да го накара да продължи. Каква част от истината му дължеше след този малък изблик? И какво знаеше той?

— Дядо ми имаше свои теории за иконата — започна тя, без да знае защо. — Твърдеше, че е много по-стара, отколкото се смята. Че е била нарисувана в Константинопол през четвърти или пети век. Според него била поръчана от Света Елена.

— Сериозно?

Ана беше очаквала скептицизъм или учудване, но думите й сякаш объркаха стареца. Воднистите му очи се впиха в нея и той сякаш се вцепени.

— Предполагам, че това е абсурдно — бързо добави тя. — Нали старите икони са били унищожени? От огъня, от иконоборците, от турците или някой друг.

— Несъмнено. Но ми е интересно как е стигнал до подобна теория. Знаете ли?

— Не точно. Предполагам, че е прочел нещо. А може нещо в самата икона да го навело на тази мисъл.

— Разбирам. — Езикът на тялото му подсказваше ужасна тревога, но гласът му остана спокоен. — Показвал ли я е на експерти?

— Поне аз не знам за такова нещо. Той много я пазеше. Виждали са я само няколко приятели. Но е възможно някой от тях да е бил специалист по история на изкуството.

— Но не е изследвана подробно — с датиране на боята и основата?

— Не, сигурна съм.

— Радвам се да го чуя. Тези хора нямат уважение към свещеното изкуство. Понякога, докато проучват творбите, им нанасят огромни повреди. Надявам се, че и вашият експерт, господин Спиър е бил внимателен с нея.

— Изключително. Той само я огледа.

— И какво полезно ви каза?

Не е твоя работа, искаше й се да отвърне, но се въздържа. Този човек можеше да й каже още много неща. Дразнеше се, защото не можеше да разбере какво преследва той. Иконата вече не беше у нея, затова каквото и да му кажеше, бе от малко значение. Освен ако беше решил, че определена информация е ценна или представлява заплаха.

— Господин Спиър работи за музея „Метрополитен“, а не за мен. Той потвърди, че иконата е стара, може би колкото онези от групата в „Света Катерина“. И толкова.

— Но той е проявил и личен интерес към реставрирането на иконата, нали?

— За това трябва да говорите с него.

— Много добре. А сега на въпроса. Къде се намира иконата, госпожице Кеслер?

— Никога не съм казвала, че знам къде е.

— Тогава най-доброто ви предположение. Какво дойдохте да ми кажете?

Тя погледна към олтара, подреждайки оскъдните факти в ума си, за да състави отговор, който поне донякъде би го задоволил.

— Има един човек на име Драгумис. Бизнесмен, който беше посредник на църквата, поне така твърдеше.

— Познавам го.

— Полицията смята, че може би е откраднал иконата от самия себе си. Руската мафия му е помогнала. Използвал е църквата, за да свали цената, а после е инсценирал кражбата, за да не се налага да им я даде.

Старецът кимна бавно, но явно не бе задоволен.

— Всеки, който чете вестници, би могъл да стигне до този извод. Но благодаря, че го потвърдихте. Има ли нещо друго?

— В момента иконата вероятно се намира в Гърция.

— Защо го казвате?

— Защо иначе Драгумис би отишъл там?

— Мога да се сетя за няколко причини. Да разбирам ли, че не сте сигурна в твърдението си?

Ана се гордееше с бързото си мислене. Дори сега би могла да приведе многобройни дребни факти, за да потвърди заключението си, но беше сигурна, че той ги знае. Затова замълча. Дел Карос отново кимна и се облегна, като че ли разочарован не толкова от нея, колкото от целия свят. И двамата гледаха напред. Набит брадат турист влезе в параклиса от отсрещната врата и заразглежда внимателно олтара.

— Кажете ми, госпожице Кеслер — най-накрая каза Дел Карос, — защо продължавате да се интересувате от иконата? Нали получихте добра цена.

— Не се интересувам — отвърна тя.

— Трудно ми е да го повярвам. Да не би да се е оказало по-трудно да се разделите с нея, отколкото сте очаквали?

— Трудно ви е да го повярвате, защото сте обсебен от нея и смятате, че всички трябва да бъдат. Малко е егоцентрично, ако ми простите, че го казвам. — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Трябваше да внимава. — Иконата не ме интересува. Тук съм само защото се надявах да науча нещо за дядо си. Предполагам, че трябваше да ви предупредя.

— Тогава и двамата сме разочаровани — подчерта старецът. — И колкото и да е тъжно, сега вече нямам стимул да ви говоря на тази тема. Макар че не бих могъл да ви кажа много. Още веднъж се извинявам, че ви разкарах дотук.

Той я отпращаше. Просто така. Както беше ставало през целия й живот, когато настояваше за нещо, когато въпросите й бяха неудобни. Мъже! Баща й, дядо й, Уолъс, нещастният й бивш съпруг Пол. Дори Матю. Притисни ги и те се затварят и те пращат да си ходиш, за да запазят великите си тайни.

— Мисля, че сте несправедлив — каза тя, опитвайки се да сдържи гнева си.

— Така ли? — Той изглеждаше развеселен.

— Опитах се да бъда откровена с вас. А вие не ми казахте нищо полезно. Не притежавам информацията, която ви е нужна, но ми се струва, че ако споделим идеите си, бихме могли да си помогнем взаимно.

— Значи аз съм егоцентричен и несправедлив. — Той пренебрегваше предложението й. — Има ли още нещо?

— Да. Нечестен сте.

— И лъжец.

— Не ми приписвайте думи, които не съм казала.

— И защо смятате, че съм бил нечестен с вас?

— Дразните ме с тези подмятания за дядо ми, а после ми казвате, че нищо не знаете. И премълчахте много неща от историята, която ми разказахте.

— Това нечестно ли е? В моя бранш го наричаме предпазливост. Вие също бяхте предпазлива днес, макар в момента да сте доста небрежна.

— Кога бяхте в Гърция, за да видите иконата?

— Какво значение има?

— Може би е било през войната? Може би сте били там без покана? И може би не сте искали само да я видите?

Той вече не се забавляваше и тя разбра, че е стигнала твърде далече, още докато говореше. Не я биваше в игрите. Беше прекалено нетърпелива.

— Някой ви е напълнил главата с глупости — каза бавно старецът, гледайки я изпитателно.

— Не. Просто се замислих. — Беше чувала, че много мислене не води до нищо добро. Още по-лошо беше да говориш за онова, което мислиш. — Защо не ми кажете истината?

— Кажете ми какво са ви казали, а аз ще допълня подробностите.

— Никой нищо не ми е казвал. Точно в това е проблемът. Ще приемам погрешно нещата, докато някой не ми каже истината. А междувременно бог знае какво ще измисля.

Беше налучкала слабото му място. Той се чувстваше заплашен от нея. Това бе рисковано и трябваше да внимава как ще си изиграе картите. Все пак нямаше никакви козове.

— Мислите, че съм бил от хората, които са плячкосвали през войната, нали? Защото съм имал вземане-даване с дядо ви. — Той снижи глас, когато брадатият мъж се приближи, но шепотът му беше остър и неприятен. — Това, че имаш работа с крадци, не те прави също крадец, уверявам ви.

— Нима наричате дядо ми крадец?

— Казах ви, че греховете ми са тежки, но поне ги признавам. Действах последователно и вярвах в някои неща, независимо дали са били верни или не. Вашият дядо не вярваше в нищо, нямаше скрупули, играеше, както му изнася. От удобната и безопасна позиция на неутралитета.

— Чакайте. — Едно беше да имаш подозрения, друго някакъв си непознат да напада онова, което беше твое. — Не съм дошла да слушам как обиждате семейството ми.

— Така ли? — Той явно се разгорещяваше. Кръглото му набръчкано лице беше порозовяло. — Нали дойдохте да разберете нещо за дядо си? Молехте ме да ви разкажа за него. Какво очаквахте да чуете? Нима мнението ми за него ви изненадва?

Ян беше влязъл през отсрещната врата и следваше брадатия на около десет метра.

— Знам, че е бил замесен в някакви тъмни сделки — отвърна Ана. — И той съжаляваше за това. Но вярваше, че е запазил творби, които иначе са щели да изчезнат.

— Дете, ти нямаш представа за какво говориш. Никой музей не би купил нищо от него, както няма да купят и от теб, защото знаят, че са крадени. Наследила си мръсни пари. Спиш между крадени съкровища. Съжалявам, ако съм първият, който ти го казва, но се съмнявам в това.

Ана беше прекалено потресена, за да мисли ясно. Беше го накарала да проговори, но не бе очаквала да чуе такива думи. Брадатият излезе през отсамната врата, а Ян се върна към другата. Когато отново погледна към Дел Карос, лицето му се беше успокоило.

— Знаеш ли — каза той с топъл и някак изненадан глас, — започвам да мисля, че аз съм глупак, а ти си умно момиче.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив. Прекалено си умна, за да не си знаела за дядо си. Умишлено ме провокира и аз реагирах. И сега може би си мислиш, че си научила нещо. Но въпросът си остава, защо?

— Не научих нищо, освен че сте мразили дядо.

— За теб ли е тази информация или за някой друг? Хайде, кажи ми, не се бой. Просто обменяме информация и е ясно, че и двамата сме скрили по нещо.

Две жени на средна възраст влязоха в параклиса, бъбрейки весело, но присъствието им не успя да успокои нарастващата паника на Ана. Не се бой. Не би могъл дай каже по-плашещи думи.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Той докосна ръката й.

— И двамата ще тръгнем. Имаме нужда от по-уединено място. Ще възнаградя ума ти с някои отговори, но в замяна ще искам същото.

— Скоро имам среща.

Той леко хвана лакътя й.

— Госпожице Кеслер, настоявам.

Тя рязко се изплъзна от хватката му, точно преди да я затегне, изправи се и излезе през близката каменна арка. Инстинктивно зави наляво към предната част на църквата. Нямаше опасност Дел Карос да я хване, но тя си спомни подвижността и наблюдателността на Ян. Разбира се, нищо не можеше да й се случи тук, с всички тези хора, но не беше сигурна, затова вървеше колкото се може по-бързо, без да се затича. Надолу по стълбите, после покрай оградената с въжета част пред хора и към централната пътека на кораба. Внезапно пред нея изскочи брадатият турист.

— Госпожице Кеслер — каза той, — чакайте.

Тя се обърна и веднага забеляза страничния изход, както и Ян, който тичаше по стълбите откъм параклиса. Почти я бяха приклещили. Сега тя затича, насочвана от притока на адреналин към светлината отвъд изхода.

Метално стълбище водеше надолу към предната част на мръсна задънена уличка между катедралата и сакристията. Когато слезе, тя зави надясно и хукна към тесния паркинг, който извеждаше на булеварда. За съжаление в будката на пазача нямаше никого, но по средата на моравата стоеше набит младеж в костюм, пушеше и я гледаше внимателно. Колко от тях имаше тук? Това беше нелепо, какво ставаше, защо изобщо бе дошла? При това сама.

Отново зави и тръгна в другата посока. Петима азиатски туристи гледаха с учудване един от ослепителните синьо-зелени пауни, който се разхождаха свободно из двора. Забръмчаха камери, малко момиченце изпищя от удоволствие. Ана реши, че между тях няма да бъде в безопасност, и продължи напред. Отдясно стъпала и широка алея водеха към друга морава, която също излизаше на булеварда, но заобикаляше и тя щеше да бъде на открито през цялото време. Рискува да погледне назад и моментално се почувства като глупачка. Набитият млад мъж прегръщаше някаква жена и си тръгна, хванал я за ръка. Паниката я бе объркала. Миг по-късно Ян се появи иззад ъгъла на сакристията, усмихнат и махащ с ръка като приятел, който я моли да го изчака. Ана спря объркано. Беше изнервена от мига, в който дойде. Беше ли разбрала всичко погрешно? Може би Ян щеше да се извини за настойчивостта на стареца. Беше ли се заблудила? Твърде уплашена, за да мисли разумно, тя го изчакваше да се приближи.

Брадатият се появи зад Ян. Той не махаше, нито се усмихваше, но бързо напредваше към тях. Излязла от транса, Ана се обърна и отново тръгна към края на моравата; отляво и отдясно имаше затворени градини, пред нея се намираше църковното училище, а между него и градините имаше тясна пътека, която може би стигаше до булевард Морнингсайд. Тя инстинктивно зави наляво през прохода между стените.

Когато зави зад сградата, осъзна грешката си. Моравата между училището и задната част на катедралата беше отделена от улицата с висока ограда. Никога не би могла да я прескочи. Нямаше време да се върне. Като дете, тя потърси скривалище между гъстите храсти. Не, това нямаше да й свърши работа. Те искаха да я приклещят в някой пуст ъгъл на двора. Най-добрият й шанс беше да ги пресрещне на открито. Затова затича обратно по пътеката.

Ян се беше облегнал небрежно на каменната ограда на северната градина и пушеше. Когато тя се появи, той се изправи, но не се приближи.

— Госпожице Кеслер, ще изтощите и двама ни. Май е станало недоразумение.

Можеше да мине покрай него, но усещаше, че той е много бърз. В градината се виждаше шапка на стара жена. Азиатците си бяха отишли.

— Какво недоразумение? Шефът ви ме заплаши. — Тя не успя да предотврати потрепването на гласа си.

— Заплаши ви? — Ян изглеждаше развеселен от идеята. — С какво, да умрете от скука? Той иска само да поговорите.

— Да, ако е нужно със сила. Има си някаква идея, която държи да потвърдя. И не приема отказ.

— Вярно е, напоследък става труден. Упорит е, а маниерите му са отвратителни. Говорил съм за това с него. Съжалявам, ако ви е уплашил. Не искам да го оправдавам, но той е само един безвреден старец. Моля ви, върнете се и поговорете с него. Сигурен съм, че се чувства ужасно.

Беше се приближил до нея, без тя да усети, и Ана се опита да го заобиколи.

— Никъде няма да ходя с него.

— Разбира се. Просто не искаме да се разделим така.

Сега вървяха заедно по обратния път и Ана малко се поуспокои.

— Ще изляза на улицата. Ако иска да дойде на тротоара да се сбогуваме, добре.

— Чудесно. Ще го докарам с колата и можете да поговорите през прозореца.

Думите му бяха прекъснати от една фигура, която изскочи от градината и се блъсна в него. Брадатият. Те размениха бързо и тихо няколко думи. После сякаш затанцуваха и Ян замахна, за да отблъсне другия. Чу се трясък и едрият мъж падна на колене.

Ана отстъпи, едва сега осъзнавайки случилото се. Двамата се бяха сбили пред очите й, но всичко бе станало толкова бързо, че дори не беше разбрала. Брадатият държеше лявата си ръка, тъмна кръв беше изцапала ръкава на сакото и се стичаше между пръстите му. На паважа пред него лежеше голям черен пистолет, малко по-близо до него, отколкото до Ян. Няколко секунди никой от двамата не помръдна.

— Госпожице Кеслер — каза коленичилият мъж, без да сваля очи от холандеца. — Моля ви, отдалечете се.

Ана усещаше краката си натежали като главата. Опита се да осъзнае какво е станало. Изражението на Ян беше спокойно, но тя видя, че очите му преценяват разстоянието до оръжието, до мъжа, до нея. Видя и че от ръката му, притисната към крака, се подава неколкосантиметрово стоманено острие.

— Както забелязахте — обади се Ян — този човек ме нападна. Аз само се защищавах.

— Ана — настойчиво каза брадатият. — Матю ме помоли да ви наглеждам. Послушайте ме. Отдалечете се от нас.

Тя отстъпи на няколко метра. Имаше чувството, че мъжът на земята, макар и ранен, не обръщаше внимание на болката. Че беше коленичил само за да е по-близо до падналия пистолет. Сега положението беше равностойно. Никой от двамата не можеше да посегне към пистолета, без да се изложи на ударите на другия, но и никой не можеше да се отдалечи и да остави оръжието на противника. Ана се огледа за полицай, който би могъл да се намеси.

После Ян отстъпи назад, не по алеята, а по градинската пътека, притиснал свободната си ръка към гърдите, сякаш готов да бръкне в сакото си, но без да го прави. Другият мъж се приближи до пистолета, протегна ръка, но спря дотам.

— Госпожице Кеслер — каза Ян, — съжалявам, че работата ни приключи по този начин. Моля ви, не оставайте с лошо впечатление. И внимавайте с този човек, очевидно е опасен. Бих ви изчакал, ако решите да си тръгнете сега.

Колко мило, че и двамата бяха толкова загрижени за нея.

— Мисля, че е по-добре да си вървите, Ян, преди да е станало нещо по-лошо.

— Много добре. — Той й се усмихна. — Пазете се.

Не влезе веднага в градината, а продължи по пътеката и мина през арката в тухлената стена, която Ана дори не беше забелязала. После изчезна, бог знае къде.

Брадатият вече беше на крака, насочи пистолета към арката, а после внимателно се огледа, без да обръща внимание на Ана.

— Кървите силно — каза тя.

Той погледна подгизналия си ръкав и кимна.

— Беше глупаво. Не знаех, че е толкова бърз.

— Да го убиете ли искахте?

— Не. Това щеше да бъде лесно, той беше напълно съсредоточен върху вас. Опитвах се да го заловя, но беше твърде бърз. Добре че не ме уби. Казвам се Бени. Съжалявам за случилото се.

Той още не поглеждаше към нея. Ана осъзна, че би трябвало да се бои от него, по инстинкт или от емоционално изтощение.

— Матю ли ви изпрати?

— Не, дядо ви, но от името на Матю. Доколкото разбрах, момчето ви обича.

Ана почувства замайване, после й призля. Несъмнено беше от шока. Искаше да седне на паважа и да се разплаче.

— Трябва да тръгваме — подкани я Бени. — Можем да вземем такси на Сто и десета.

— Къде отиваме?

— Първо в болницата. После на някое безопасно за вас място. Привлякохте нежелано внимание.