Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icon, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нийл Олсън. Иконата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2005
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-628-9
История
- —Добавяне
8.
Матю трябваше да чака на тротоара черната кола да се спусне по Седемдесет и девета улица, но денят беше студен, затова се приюти в кафенето. Големите витрини предлагаха изглед към кръстовището, препълнено с хора и превозни средства, купувачи и посетители на музея, които преминаваха под малката табела, обявяваща, че тази уличка се нарича „Патриарх Димитриос“. Гръцкото консулство се намираше малко по-надолу.
Изобщо не можеше да се съсредоточи — от липсата на сън и не дотам неприятното състояние на възбуда. Умът му внезапно се връщаше няколко часа назад към уюта на леглото й, към неподозираната топлина на тялото й. Тя го желаеше тъй много, че едно докосване се бе оказало достатъчно, но той бе продължил да я гали дълго и нежно, обсебен от мисълта да й достави удоволствие. Не бе вземал решение да остане или не, просто се бе оказал там в предутринния здрач, затиснат от тялото й, без да знае къде се намира. Полузаспали, двамата бяха преоткрили ритъма си и се бяха любили отново като на сън, докато Ана се смееше от удоволствие, притискайки тръпнещите си бедра към него, и тялото й реагираше на всяко негово движение. След това той дълго я държа в прегръдката си, без да говори, поемайки уханието на косата й, на кожата й, усещайки как умът и мускулите й се отпускат за пръв път от много дни насам. Блаженото усещане за пълно и безусловно сливане все още го владееше.
На закуска бяха заговорили отново за иконата; изглежда Ана беше взела решение. Матю я беше посъветвал да не бърза, но в себе си беше доволен. На вратата тя го беше задържала.
— Това беше безразсъдно — беше му казала, стискайки ръката му. — Ние почти не се познаваме.
— Опознаването изисква време. Не сме и съвсем непознати.
— Дори не знам на колко си години.
— Има ли значение?
— Не.
— Добре, на четиринадесет съм — беше се пошегувал той. — Но се бръсна от единадесетгодишен.
Ана се бе усмихнала, но мислите й явно бяха другаде.
— Нямаше да се ожениш за нея. Това беше проблемът, нали? — От думите й лъхаше такава увереност, че той не почувства нужда да й отговори. — Това не е вина, Матю, а просто решение.
— На тридесет съм.
Тя се бе престорила на разочарована, но едва ли заради годините му. Очевидно бе свикнала да е сред по-възрастни мъже. Накрая той се бе освободил от прегръдката й и бе излязъл в хладната утрин, но още си я представяше на полуотворената врата, в сив кашмирен халат, с разрошена коса и сини очи, които го следват по стълбите, очи, които го познават по необичаен и тревожен начин.
В кафенето ставаше течение и Матю хвана с две ръце порцелановата си чаша. Когато отново вдигна поглед, Фотис беше на тротоара, съвсем близо до автобусната спирка. Старецът се преструваше, че не се оглежда, но Матю беше сигурен, че го е видял през витрината, още преди да слезе от колата. Той стана и Фотис погледна право към него, правейки му знак да седне.
— Закъснях ли?
— Не, просто не исках да стоя на студа.
— Трябва да ти купим по-топло палто. Защо не забравим за разходката и не останем тук?
— С удоволствие. — Той закачи палтото на кръстника си и се сви в стола срещу него.
В кафенето нямаше много посетители и келнерът моментално дотича.
— Тук ли правеха хубав оризов пудинг? — попита Фотис.
— Най-добрият в Ню Йорк — потвърди Матю.
— Донесете ни два.
Келнерът бързо измина късото разстояние до бара. Трима души работеха в тясното пространство, тракаха с чинии и си крещяха на някаква смесица от гръцки и испански.
— Е — Фотис се приведе през масата, — какво е толкова спешно, че не може да изчака?
— Можех да ти кажа по телефона.
— По-добре е тези разговори да се водят лично.
Матю почука по масата. Трябваше да приклещи стария негодник.
— Почти сигурен съм, че госпожица Кеслер иска да сключи сделка с църквата.
Старецът кимна бавно.
— Това е чудесно. Постъпил си добре, момчето ми.
— Нищо не съм направил, просто поговорих с нея.
— Не ти ли казах, че това ще бъде достатъчно?
— Помислих си, че ще ти доставя удоволствие.
— Но се боя, че на теб не ти е било приятно.
Матю сви рамене, когато поставиха десертите пред тях. Фотис веднага се зае с яденето.
— Мисля, че това е правилният избор — продължи младежът, — но не мога да се отърва от чувството, че не постъпвам почтено. Тя не знае нищо за връзката ти с църквата.
— Какво има да знае? Поискаха да им помогна, но се оказа излишно.
— Мисля, че трябва да й кажа, че те са говорили с теб, а ти — с мен.
Фотис продължи да дъвче методично, пудингът лепнеше по големите му мустаци.
— Каза, че тя сама е стигнала до това решение. Ако й споменеш тези неща, ще я накараш да се съмнява в избора си.
— Може би така и трябва.
Старецът го погледна:
— Защо?
— Защото друг купувач може да й плати повече. А и музеят носи отговорност за това, което ще направи с творбата. Кой знае какво ще сторят гърците?
— Поискай да й кажат.
— Казах ти, не мога да искам нищо.
— Посъветвай я. Дотук се справяш добре.
— И защо да работя срещу интересите на музея?
— Това е друг въпрос.
— Отказвам си възможността да пипна тази творба, да я разглеждам подробно, когато си поискам. Тази идея много ме привлича.
— Това също е друг въпрос. — Фотис спря да дъвче, когато две едри жени с няколко ярки плика за пазаруване нахлуха в малкото кафене, бъбрейки на някакъв скандинавски език.
— Имаме момичето, музея и теб. Кой е на първо място?
— Иконата е на Ана.
Матю не беше възнамерявал да използва малкото й име, но ако старата лисица беше забелязала, не го показа.
— Много добре. Разбирам, че трябва да плаща данъци, но финансовото й положение е добро. Всъщност не й трябват пари. Но може би има духовни нужди.
— Това не е наша работа.
— Дядо й е построил параклис, за да сложи в него иконата. — Рошавите вежди на стареца многозначително се повдигнаха. — Света Богородице, какъв по-ясен знак за намеренията му от този? Какво би удовлетворило по-добре чувствата му към творбата от това да бъде дадена на църквата? Това е положението с момичето. Колкото до музея, честно казано, пет пари не давам за него. Разбира се, твоята лоялност е похвална, но това е голяма и богата институция, която няма нужда от защитата ти. Яж си пудинга.
Матю не беше гладен, с мъка преглътна една хапка.
— Колкото до твоите нужди — продължи Фотис и дългата му лъжица издрънча в празната купичка, — те много ме вълнуват. — Той внимателно избърса устните си и погледна към улицата. Винаги е нащрек, помисли си Матю. Защо? — Църквата ще иска да си получи иконата, преди момичето да размисли, но няма да може да я вземе веднага. Не са уредили транспорта, нито са подготвили място, където да я поставят. Аз мога да им осигуря неутрално хранилище за няколко седмици със застраховка и охрана. Правя го и за други клиенти. А през това време ти можеш да я изучиш, ако искаш.
— Има фирми, специализирани в складиране и транспортиране на произведения на изкуството. Мога да им препоръчам някого. Не вярвам да го възложат на теб.
— Казвам ти, че мога да го уредя.
Матю потри челото си. Имаше нужда от сън, за да мисли ясно.
— Уредил ли си го вече? Колко близък си с тези хора?
— Обсъждахме го. На нищо не сме се спрели, но ще постъпят както им кажа. Направил съм щедри дарения за няколко от техните каузи и за разлика от теб не се притеснявам да упражня в замяна влиянието си. Пък и те предпочитат да работят със сънародници, познаваш гърците.
— И го правиш само по тази причина?
— Не вярваш ли, че е за църквата? — Фотис му се усмихна. — Мнително момче. Добре, да кажем, че е за мен. Малко неща биха ми доставили повече удоволствие от това да върна иконата в Гърция и да прекарам няколко ценни дни с нея преди това.
— Разбирам.
— Както знаеш, има и друг човек, който може да спечели от това. — Фотис го погледна многозначително, но Матю не искаше да се преструва. — Баща ти ще бъде изписан скоро от болницата.
— Баща ми? — Студената паника превърна пудинга на олово в стомаха му.
— Да.
— Той не се интересува много от изкуство. Нито от религия.
— Ако си спомниш какво си чел, ще разбереш, че вярата невинаги е необходима за изцеляването. Такава е природата на чудесата. Онези, които се съмняват, са критични към всички религии. Съпротивата им очертава вярата и обикновено говори нещо за сърцата им. Истинските безбожници никога не мислят по въпроса. Презрението на баща ти ми говори за нещо по-различно от това, което се опитва да покаже той.
— Сигурен съм, че ще му бъде много интересно да те чуе — отсече Матю, побеснял, че Фотис дръзваше да замеси баща му, макар че думите на стареца пробудиха и други, по-неясни чувства.
— Не съм толкова глупав, че да му го кажа, и се надявам, че и ти ще бъдеш достатъчно мъдър да не му споменеш за тези неща. Когато излезе от болницата, той ще ми дойде на гости. Иконата ще бъде там. Останалото е в Божиите ръце.
— В Божиите ръце? — Матю едва се сдържаше. Тайните му мисли бяха скочили от ума му, от старите прашни страници в библиотеката до устните на кръстника му. Собственото му презрение изчезна, унищожено от някакво по-силно чувство. Страх? Страх ли се криеше под маската на справедливия му гняв и от какво би трябвало да се страхува? — Наистина ли очакваш, че иконата чудодейно ще го излекува?
— Нищо не очаквам. Но няма да му откажа възможността да се възползва от нея. Ти би ли го направил?
— И по тази нелепа причина не бива да казвам истината на Ана Кеслер?
— Не криеш от нея нищо важно. Има много причини, поради които би трябвало да позволиш нещата да следват хода си. Да ги разгледаме ли отново? Имаш ли нужда от още доводи.
Гневът на Матю достигна критична маса и премина в парализиращо самоотвращение. Един решителен човек щеше да направи нужното, вместо да седи и да води дебати.
— Мислиш ли, че момичето ти казва всичко? — продължи Фотис.
— Какво искаш да кажеш?
— Само, че тя може би си има собствени тайни.
— Какви например?
— Не съм сигурен, но доколкото знам, тя е от странно и тайнствено семейство. Не се поколеба да се обърне към теб за свои собствени цели, да те покани за личен консултант.
— Направих го доброволно.
— Жените винаги те карат да мислиш така.
— Не ми харесват инсинуациите ти.
— Оттеглям ги. Не се нуждаеш от егоистични причини, за да постъпиш правилно.
— И защо смяташ, че ние с теб знаем кое е правилно?
— Ти ще постъпиш правилно, защото си добър човек. Не ти е нужно да те пришпорват семейна вина и задължения.
— Семейна вина — изсъска Матю. — Имаш предвид твоята вина.
— Нима не сме едно семейство? Но не говорех за това. Отговорността е обща.
— Престани да говориш с недомлъвки, кръстник. Кажи каквото имаш за казване.
Внезапно очите на Фотис овлажняха и лицето му увисна като мустаците.
— Не исках да говоря за това. Ще наруша думата си. Обещах на Змията.
— Онзи, който е убил свещеника?
Фотис протегна дългата си, трепереща ръка през масата и хвана Матю за ръкава.
— Не знаем дали той го е убил. Спомни си, че е направил онова, което е сметнал за правилно.
— Разкажи ми.
— Твоят дядо.
Той отдръпна ръката си и отмести поглед. Матю се втренчи в него невярващо.
— Дядо е бил Змията?
Фотис кимна, прегърбен, с нахлупена над очите шапка. Смален. Матю изчака шокът и отричането да преминат през съзнанието му, без да проговори. Колкото по-дълго седеше там, онемял от ужасните въпроси, които напираха на езика му, толкова по-верни му се струваха те. Ако се беше замислил за това, щеше да се сети. Може би дори се беше догаждал и това обясняваше сегашното му въздържание. Убийците се превръщаха в благи старци. Той знаеше, че дядо му има ужасно минало. Баща му неведнъж му беше казвал, че е правил неща, от които сега се срамува, неща, които го преследваха. Сигурно имаше обстоятелства, които можеха да обяснят какво се е случило, но Матю имаше чувството, че никога няма да разбере какви са били. Можеше да потърси отговорите, но трябваше да бъде предпазлив и да пази своите тайни от Андреас, докато не разбере повече. Дори сега, години по-късно, беше ясно, че дядо му е дошъл тук по някаква друга причина, а не само за да посети сина си в болницата. Рядко беше в хотела, когато Матю се обадеше, не споделяше с кого се среща и защо. Възможно ли бе това да е заради иконата?
— И ако го попитам, ще потвърди ли?
Фотис изглеждаше шокиран.
— Господи, дете, какво би могъл да каже в подобен случай? Може да си признае, може да излъже, не знам. Най-вероятно няма да каже нищо, но сърцето му ще бъде разбито, ако разбере, че знаеш. Моля те, не му казвай.
В последвалата тишина келнерът остави сметката на масата. Тъй като Фотис не посегна веднага към нея, Матю разбра, че старецът беше покъртен. Той взе сметката и я сгъна няколко пъти.
— По дяволите, кръстник. Бих предпочел да не го знам.
Седнал на задната седалка с Матю, Андреас се бореше със сънливостта, която винаги го обхващаше в прекалено затоплена кола. Гладкото каране на внучката му Мери, която се занимаваше с наука, не му помагаше. Не познаваше жена, която да кара толкова добре. Седнал до нея, Алекос изглеждаше спокоен и бледен, но очите му проблясваха с нов живот, докато гледаше влажните пролетни гори. Не е очаквал да види отново това място, помисли си Андреас, и се чуди дали не го вижда за последен път.
Пропуснах целия му живот, размишляваше старецът. Когато синът му беше момче, Андреас непрестанно пътуваше по една или друга задача. В служба на родината си. Задачи за кръвожаден звяр или по-лошо, за арогантен идеалист, който бързо се бе покварил. Принудителни оставки, когато правителствата се сменяха, провалени шансове да води нормален живот, когато го призоваваха обратно, за да служи на поредния глупак, както беше служил на предишния. Понякога това траеше месеци, но в крайна сметка всички те разбираха каква голяма нужда имат от мъже като него. Незаменими мъже, които знаеха всички тайни. Защо се беше връщал толкова пъти? Защото умееше само това? Би могъл да научи нещо друго. Да стане бизнесмен. Защо бе останал в тази ужасна игра, където никой не печелеше, където единствената цел беше да задържиш някой идиот на власт? В добри дни той разбираше тази нужда; съществуваха истински врагове. Но съществуваха и всички онези хора, чиито тела и дух бяха пречупени заради безвредните им убеждения. А те не се различаваха много от него.
Скоро Алекос замина да учи в Америка, където се влюби, и повече не се завърна у дома. Което не беше зле, като се има предвид каква стана Гърция през тези години. Но семейните връзки бяха обтегнати и смъртта на Мария сякаш ги прекъсна. Андреас подозираше, че Фотис се беше изпуснал или пред Алекос, или пред коравосърдечната си племенница Ирини, снаха му. Нямаше друг начин синът му да научи някои неща; неща, които беше по-добре да не знае. Един бог знаеше каква е била целта на Фотис. Да издигне стена между баща и син? Ако беше искал да се изяви като заместител на баща, желанието му се бе провалило. Той също се бе отчуждил от момчето. Ужасните истории бяха породили нови в ума на Алекос, докато най-накрая беше започнал да вижда заговори навсякъде. Макар че подобно обяснение сякаш лишаваше Андреас от неговия дял от вината. Неговото отсъствие и действия по някакъв начин бяха отровили ума на сина му, бяха го накарали да гледа със студения поглед на учен на живота, който бе намирал за привлекателен във всяко отношение.
А може би беше несправедлив и към двамата. Всеки баща нараняваше сина си, това бе почти неизбежно. Един мъж трябваше да поеме своя собствен път и нима Алекос не го беше направил? Ако оставим настрани циничния му, мрачен маниер, той си бе намерил жена, имаше две прекрасни деца и преуспяваше в кариерата си. Цената беше отхвърлянето на предишния му живот, на предишната му страна, на баща му. Беше справедливо. Може би не беше нужно, но беше справедливо.
Къщата, скромна каменна постройка в този град на големи тухлени имения, се появи зад гора от бучиниш. Алекос отказа да седне в количката и подкрепян от сина и дъщеря си, изкачи сам предните стълби. Вътре Ирини му помогна да отиде в кабинета си, където щеше да си почине, докато успее да се качи на горния етаж. Поканиха Андреас да седне близо до топлия радиатор, но когато другите се оттеглиха в кухнята, той ги последва.
— Изглежда добре — каза Мери. — Искам да кажа, явно се радва, че се прибра.
— Дано Бог позволи да го задържим тук — обади се Ирини, яростно разбивайки яйца. Тя единствена изглеждаше способна да действа. — Татко, искаш ли вода?
— Прави си супата, аз ще си взема.
Но Мери скочи, което беше добре, защото той не знаеше къде са чашите. Беше идвал само два пъти досега в тази къща и се чувстваше като на гости у далечни роднини. Това засилваше тъгата му, но той се опита да го забрави и с благодарност прие чашата вода от внучката си. Мери все още имаше момичешко лице, но беше на двадесет и седем, а още не се бе омъжила. Прекалено е хубава, подозираше старецът, има прекалено голям избор.
— Благодаря ти, детето ми.
— Да ти закача ли палтото?
— След малко.
— Мамо, ще включа радиатора. На дядо му е студено.
— Моля те, добре съм — възрази Андреас. Повечето старци от неговата страна очакваха такова глезене, но за него бе унизително. Нямаше да седи като паша и да чака да го обслужват. Искаше онова, от което имаше нужда, или го правеше сам. Иначе предпочиташе да бъде невидим. — Виж баща си.
— Нищо не мога да направя за него. — Момичето изглеждаше потресено.
— Ела, седни до мен.
Той стисна ръката на Мери и я погали по косата. Матю им хвърли поглед през масата. Зад челото му сякаш назряваше буря. Още не бяха говорили сериозно, макар Андреас да беше тук почти седмица. Освен дългите престои в болницата не се бяха виждали. Момчето беше заето, но трябваше да намери време. Нямаше съмнения дали може да се вярва на здравия му разум; по-скоро искаше да му спести душевния тормоз, който машинациите на стария интригант — ако Алекос беше прав за това — можеха да му причинят. Трябваше да му помогне.
— Мария. — Ирини наля пенестата супа в купа, после яростно изстиска лимон, който изпълни кухнята със силния си аромат. — Вземи една масичка и я сложи близо до баща си.
Мери отново скочи и двете жени тръгнаха по коридора към кабинета. Двамата мъже останаха сами във внезапно смълчаната кухня и разстоянието между тях беше осезаемо.
— Ослушвай се за писъци и счупен порцелан — каза Матю.
— Мисля, че баща ти ще си вземе лекарството.
— Да, супата avgolemono лекува рак.
Андреас кимна.
— Възможно е.
— Съжалявам, че не се срещнахме. Седмицата беше по-натоварена, отколкото очаквах.
— Аз също бях зает, но би било хубаво да се видим. Насаме.
— Ще преспиш ли тук?
— Ако майка ти ме покани.
— Няма да те покани, защото смята, че ще останеш.
Андреас смени темата.
— Кажи ми как върви работата ти.
— Лудница. — Матю вдигна краката си на един стол. Изглеждаше уморен. — Ще купувам няколко картини за новата изложба. Затова няколко дни правих проучвания и ходих по домовете.
— За гръцката икона ли става дума?
— Общо взето, да.
— Ще я купи ли музеят?
— Честно казано — отвърна Матю и млъкна, сякаш водеше вътрешен спор, — ми се струва съмнително.
— Така ли? И защо?
— Продавачът се колебае, а от музея започват да се изнервят. Изглежда иконата може да се окаже крадена. — Сега момчето го гледаше втренчено. Какво ли знаеше? Със сигурност нещо му беше известно, но не много. — Предполагам, че това не те изненадва.
— Знаеш, че отраснах в онова село, преди да ида в Атина. Бях там и през войната.
— Била е взета от германците — добави натъртено Матю.
— Така е.
— И някой е бил убит, за да се предотврати това.
— Колко ти разказа Фотис?
Обвинителният тон на младежа се разколеба.
— Почти нищо. Само това, което ти казах.
Беше ли правилно най-после да говори за това? Щеше ли да почувства облекчение или само по-силна болка? Би ли могъл да причини това на момчето? И още веднъж на себе си?
— Кажи ми честно, какво ти каза?
— Нищо. Искам ти да ми разкажеш. Предпочитам да го чуя от теб.
От кабинета не се чуваше никакъв шум. Сякаш останалите трима се бяха изпарили. Старецът погледна към скицата с молив, закачена в рамка зад момчето. Профилът на Алекос, направен от Матю на четиринадесетгодишна възраст. Изключително умела работа. Той се опитва да налучка истината, помисли си Андреас, всъщност нищо не знае. Някой му беше подхвърлил нещо и момчето искаше да научи останалото. Не съм първият, когото пита, което означава, че някой друг не е удовлетворил любопитството му. Помисли си за обещанието, което си бяха дали с Фотис преди години. Дали все още му дължеше мълчание след всичко, случило се оттогава? Имаше ли начин да разкаже на Матю, без да наруши думата си?
— Съжалявам — каза Андреас най-накрая. — Това е една от онези глупави ситуации, в които щом не знаеш, не мога да ти кажа. Така сме се разбрали с кръстника ти.
Внезапно откъм студиото се чуха силни гласове. Лицето на Матю се отпусна. Или щеше да се откаже, или обмисляше друг подход. В коридора се чуха стъпки и двамата вдигнаха очи. Объркана и отчаяна, Ирини стоеше на вратата.
— Изгони ме. Можете ли да си представите?
Матю придърпа стол, но тя не седна, а се наведе към него.
— Не можел да понесе да му помагам.
— Навярно си се престарала.
— Исках само да се уверя, че ще я изяде.
— Какво, да не се опита да го храниш с лъжичка?
— Той я разливаше.
— Остави го да се справя сам. Не иска да се чувства като инвалид.
Тя седна, поклати глава и опря ръце на масата, а очите й се втренчиха в големия, мокър от дъжда прозорец. После погледна към Андреас.
— Ще преспиш ли тук тази вечер?
Той сви рамене.
— Няма ли? — Гласът й беше настойчив. — Ще накараш ли дъщеря ми да те кара до града по тъмно и в този дъжд, стар егоист такъв?
Андреас беше поразен от яростта й, макар да разбираше причината. Това не беше пасивното манипулативно създание, което се бе омъжило за сина му преди тридесет години. Тя бе станала силна жена и той се гордееше с нея.
— Никога не бих направил подобно нещо. Ще остана, ако ме приемеш.
— Добре дошъл си — внезапно меко каза тя. — Винаги си бил добре дошъл.
Да не нагазваме сега в това, помисли си той.
— Съжалявам, че ви прекъснах разговора — продължи Ирини. Никой не й отвърна. — Не знам какво си шепнете всички тази седмица и не ме интересува. Но докато сте в тази къща, не искам тайни обсъждания, спорове или ужасни истории. Няма да разстройвате Алекос, нито когото и да било. Разбрахте ли ме и двамата?
Тя погледна първо към Андреас и той кимна. Матю го последва.
— Добре. Имам нужда от помощта ви, момчета. Матю, иди поседи при баща си. Татко, полегни си на канапето. Ще те събудя след половин час.
И двамата се подчиниха на желанията й.
Тя го целуна на вратата, където всички можеха да ги видят, и Матю откри, че това не го вълнува. Едва си спомняше как е стигнал дотам, как почти несъзнателно краката му го бяха отвели до дома й. Импулсът да отиде при нея беше много силен, тялото му разбираше кое е полезно за него по-добре от ума му. Ана го дръпна вътре и го задържа в прегръдката си — дълги, приятни мигове.
— Баща ти се е прибрал?
— Да. Вчера го закарахме у дома.
— Това харесва ли ти? — Тя се отдръпна и разбиращият й поглед се впи в очите му, четейки съмненията му. — Добре ли е?
— Да. — Сякаш едва сега бе осъзнал истината. По дяволите лечението, баща му се нуждаеше от дома и семейството си. От грижи. От надежда. От вяра. — Добре е. — Усмихна й се, сякаш тя бе причината за това. — Ще видим какво ще стане от тук нататък.
Тъй като Ана не каза нищо повече, той тръгна по коридора към кухнята. Представяше си стълбите зад нея, малката стаичка и другата жена, която беше третият от триъгълника. Тя го хвана за ръката и го задърпа към стълбите, които водеха нагоре.
— Не, остави иконата. Днес ще бъдем само ти и аз.
Той я остави да го поведе нагоре по стълбите; краката му го носеха с радост, но мускулите му се стягаха, а сърцето му щеше да изскочи. Отново го обзе странен страх. Искаше да бъде горе с Ана. Искаше да бъде долу с иконата. Ана не би могла да го държи далеч от нея. Мисълта го ядоса, а гневът го засрами. Бореше се да овладее чувствата си, докато Ана се събличаше бавно и методично. Не успя. Ясно му беше, че тя разбира всичко.
— Искам да бъдем двамата, Матю. Искам поне част от това да е само за теб и мен.
Тя вдигна ризата му и пристисна корема и гърдите си до тялото му. Студената й кожа и твърдите зърна изискваха вниманието му. Тялото му реагира, отхвърляйки гнева, пренебрегвайки липсата на инструкции от объркания му, изпълнен с подозрения мозък. Припомни си думите на Фотис. Кой знае какви са нейните тайни? Но кой се интересуваше от тайни в този миг? Езикът й намери неговия; той си припомни нощта, която бяха прекарали заедно. Искаше още, копнееше да потъне в нея. Богородица се отдалечи, но не изчезна от мислите му.