Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icon, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нийл Олсън. Иконата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2005
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-628-9
История
- —Добавяне
5.
Фотис седеше на обичайната си пейка, обърната под ъгъл към слънцето, със сивото си палто и шапка, белите му мустаци блестяха като фар. Ярки розови петна бяха избили по изпъкналите му скули и той разсеяно гледаше в пространството, докато хранеше ятото гълъби в краката си с натрошени соленки. Фотис заемаше толкова голямо място в съзнанието му, че Матю постоянно се изненадваше колко стар и крехък изглежда кръстникът му. И как не? Наближаваше деветдесетте. Но не само възрастта го караше да изглежда така, у него ставаше някаква по-дълбока промяна, която можеше да се усети само ако човек го виждаше всяка седмица. Фотис беше болен. Старият чаровник — или интригант, както Алекос го наричаше винаги — никога нямаше да си го признае, но не беше добре и болестта го принуждаваше да бърза. Матю седна.
— Калимера, кръстник.
Фотис бавно се обърна и му се усмихна.
— Хубава сутрин, наистина. Усещам слънцето. Мисля, че преживяхме още една зима.
— Зимата свърши преди седмици.
— Никога не можеш да си сигурен. Март е най-ужасният месец. Подмамва те с топлина и слънце, после те засипва със сняг. Април е по-надежден, мисля, че вече сме в безопасност. Как е баща ти?
— По-добре. Може би ще го изпишат.
— Чудесно. А как мина срещата му с дядо ти?
— Горе-долу. Беше малко напрегната. По едно време ме отпратиха, така че не знам какво е станало, но когато се върнах, все още си говореха.
Фотис поклати глава.
— Горкият човек.
— Ти как си?
— Както винаги. — Той потупа кръщелника си по коляното. — Това е моята тайна. Да се поразходим.
Тръгнаха на север и слънцето остана зад тях. Широката алея на зоологическата градина беше пълна с пищящи деца и Матю грижливо подхвана кръстника си. Фотис се усмихна добродушно на тичащите дребосъци, като старец, който се наслаждава на енергията им. Усмивката му не изчезна дори когато едно момченце се блъсна в него. Погледаха тюлените на скалистия им остров и зърнаха полярната мечка, която лениво плуваше в басейна си.
— Купи ли къщата? — попита Матю.
Фотис му беше разказал, че смята да купи имот в Армонк, и двамата с Робин, която беше отраснала там, импулсивно отидоха с колата до градчето и го намериха. Само преди няколко седмици — малко преди тя да го изостави.
— Къщата? — Фотис изглеждаше изненадан. — Не си спомням да съм ти казвал за нея. Не, все пак реших да не я купувам. Прекалено щях да се разглезя.
Това беше интересно. Когато за последен път бяха говорили за къщата, кръстникът му изглеждаше изключително запален и Матю беше останал с впечатлението, че твърдо е решил да я купи. Още една от малките тайни на стареца. Той разбра, че от него зависи да повдигне темата, която вълнуваше и двамата.
— Вчера видях иконата на Кеслер.
— Разкажи ми.
— Прекрасна е. Доста е повредена, но има невероятно излъчване. Много е впечатляваща.
— Значи мислиш, че стойността й е по-скоро духовна, отколкото художествена?
— Не е задължително. Зависи за кого.
— Точно в това е въпросът. — Старецът замълча, преди да тръгне по стръмното отклонение от алеята. — Ще препоръчаш ли на музея да я купи?
— Ще трябва да я види началникът на отдела, а вероятно и директорът. Решението ще се вземе на по-високо ниво.
— Какво, твоето мнение няма ли значение?
— Аз съм специалист по византийско изкуство и съм сигурен, че ще го вземат предвид. Би трябвало да я купим само заради възрастта й, а тя е и изключително произведение на изкуството. Може да бъде гвоздеят на новите зали.
— Със сигурност.
— Но има много други възможности. Музеят не може да купи всичко, което би искал.
— А ти би ли желал да я купят?
— Егоистично погледнато — да, за да мога да я изучавам, когато поискам. В музея нямаме много икони, а и нито една не е като тази.
— Сигурен съм в това. Но ще я окачат ли на стената, за да я гледат всички посетители, или ще стои в някой сандък в подземието с контролирана температура, достъпна само за очите на учените?
— Признавам, че това е проблем.
— Усетих. Ти си много съвестно момче. А сега — той хвана Матю под ръка и продължи напред, — разкажи ми за иконата.
Матю я описа, докато вървяха покрай тучния склон, обсипан с жълти и бели нарциси, и през малката овощна градина с напъпили дървета. Опитваше се да се ограничи само с технически термини, но се боеше, че въпреки това си пролича колко емоционално му е въздействала. Струваше му се невъзможно да използва академичния си тон и да запази професионалната обективност, когато говореше или дори мислеше за нея, и трябваше да се запита какво означава това. Старецът го слушаше мълчаливо и с безизразно лице, докато не спряха на кръстовището на Седемдесет и втора улица.
— Великолепно. Много бих искал да я видя някой ден.
— Сигурен съм, че това може да се уреди, когато всичко приключи.
Фотис го погледна с овлажнели очи, което може би се дължеше на вятъра.
— Знам, че ти беше най-подходящият човек, който да оцени тази икона.
— Трябва да ти благодаря, че си споменал името ми пред адвоката й. Какъв късмет, че се познавате.
— В един и същи клуб сме, но няма защо да ми благодариш. Музеят така или иначе щеше да изпрати теб.
— Може би семейството на Кеслер нямаше да се сети за музея, ако ти не беше го споменал. Но каквото и да стане от тук нататък, успях да я видя и съм доволен.
— Разбрах, че си направил много добро впечатление на госпожица Кеслер.
— Адвокатът ли ти каза?
— Защо да е тайна? Всъщност може би тя ще те покани на втори оглед. Този път от свое име.
Матю притеснено сви рамене.
— Няма смисъл — не аз решавам дали музеят ще я вземе.
Прекосиха и тръгнаха надолу по алеята към езерото с лодките.
— Може би греша, но тя, а не музеят ще реши съдбата на иконата.
— Разбира се.
— За това ще й трябва помощ, а тя вече ти има доверие.
— Ще бъде неловко.
— Смяташ, че ще те постави в положение, което противоречи на принципите ти? Погледни го от друга страна. Може би госпожица Кеслер има нужда да й кажат какво да направи.
— Не те разбирам.
— Да, все още.
Мълчаха, докато стигнаха края на пътеката. Фотис стисна по-здраво ръката му и Матю видя, че на лицето на кръстника му е изписана болка, очевидно нещо го болеше, и то силно. Със стиснати зъби и затворени очи, той се олюля за миг, вдишвайки дълбоко през носа.
— Добре ли си, кръстник?
След няколко секунди лицето на стареца се отпусна.
— Днес въздухът е чудесен, нали, момчето ми?
— Искаш ли да седнеш?
— Да, за няколко минути.
Отидоха бавно до една пейка край езерото. Наблизо наблюдателите на ястреби се бяха струпали около телескопите. Фотис тежко седна. Макар и загрижен, Матю не смееше да го разпитва. Не за пръв път виждаше тези симптоми, но въпросите само щяха да накарат стареца да се затвори в себе си. Това беше неговата болка, ревниво пазена като останалите му тайни.
Повърхността на езерото приличаше на тъмно стъкло, в което се отразяваше размазана версия на тухления хангар за лодки на отсрещния бряг. Зад него едва разлистените дървета се издигаха високо над улицата, а още по-високо каменните кули на Пето авеню сияеха в жълто-бялата светлина.
— Искаш ли нещо? — попита Матю, но Фотис махна с ръка в знак на отказ.
— Съдбата е странна работа. Ние смятаме, че контролираме живота си, но някои събития непрекъснато се повтарят и ни тласкат в определена посока. Не си ли го забелязал? Можем да се съпротивляваме. Можем да продължим напред, преструвайки се, че все още ние ръководим нещата. Или да се опитаме да разберем какво иска от нас съдбата и да помогнем да се случи.
— Не вярвам особено в съдбата.
— Защото си млад. На твоята възраст човек трябва да вярва, че управлява живота си. Някога младите искаха съвет от възрастните. Смяташе се, че те са добили мъдрост от опита си. Вече не е така.
Матю разбра намека и млъкна.
— Днес ми разказа някои интересни неща — продължи Фотис. — Възможно е подсъзнанието ти вече да е усетило дилемата, която съзнанието ти още не долавя, защото засега не си принуден да избираш. Ето какво. Преди няколко дни с мен се свърза един висш духовник от гръцката църква. Ставаше дума за иконата. Те са твърдо решени да си я върнат и искат да им помогна.
Внезапна тревога заля младежа. Той се приведе напред, невярващ и същевременно обзет от странното чувство, че е очаквал да стане нещо такова.
— Но защо църквата се е свързала с теб? Откъде изобщо знаят за иконата?
— Църквата има много източници, а аз имам много приятели в нея. Те много държат да си върнат откраднатите произведения на изкуството, особено тези с голямо религиозно значение и сила. Не беше тайна, че Кеслер притежава иконата.
— А ти се догаждаш, че е била открадната?
— Не — бързо отвърна старецът, после се овладя. — Сигурно си видял документите от адвоката. Какво пише в тях за произхода й?
— Съвпада с този на иконата, за която говорихме с теб.
— Света Богородица от Катарини.
— Не е използвано това име, но очевидно е същата. Отпреди разкола, оригиналният източник е неизвестен. През последните няколко века се е намирала в църква в Епир.
— И как се е оказала в ръцете на Кеслер?
— Твърди, че я е купил от свой швейцарски колега.
— Значи той е крадецът. Или онзи преди него. Какво значение има? Някъде по веригата тя е била открадната. Кой грък би се разделил доброволно с нея?
— Може би онзи, който е имал нужда от пари след войната.
— Казах ти, била е открадната по време на войната. Германците са я взели със себе си, когато си заминали.
Най-после стигнахме дотук, помисли си Матю. Кръстникът му от седмици намекваше за нещо подобно.
— Откъде знаеш?
Фотис въздъхна и приглади сивите си вълнени панталони.
— Добре, добре. Казах ти, че съм я виждал и преди.
— Да. Така започна разговорът ни.
— Не ти казах всичко. Видях я през войната в църквата в селото на дядо ти. Той уреди да я видя. Никога няма да го забравя. Гледах я по-малко от час, но бях напълно обсебен от красотата й, от силата, която излъчваше. Знаеш, че бях партизанин. Участвах в съпротивата в онзи район и изпратих човек, който да вземе иконата, преди германците да я откраднат или да изгорят църквата, без да знаят какво място е тя. Опожариха толкова много села и черкви — една повече нямаше значение.
Старецът замълча, сякаш виждаше пламналите къщи. Матю гледаше мъжете, които наблюдаваха птиците. Усещаше, че този разказ ще го разстрои, и то не само защото музеят никога нямаше да купи открадната творба. Информацията, която жадуваше да получи, щеше да му струва неутралитета. Всяка дума го забъркваше все повече в онова, което кръстникът му беше планирал. Но как би могъл да устои? Старите пушки рядко издаваха тайните си.
— И какво стана?
— Да, какво? Още не съм сигурен. Изпратих най-добрия си човек. Наричахме го То Фите. Всички имахме псевдоними, за да не могат германците да разберат кои са братята или семействата ни. Сигурно сега ти се вижда смешно.
— То Фите? Змията.
— Да, Змията, защото много го биваше да се промъква. И по други причини. Имаше си собствени идеи как да свърши нещо, но му имах доверие.
— А той те провали.
— Напротив, успя. Разбираше много по-добре от мен стойността на иконата и беше решил да я вземе на всяка цена. — Фотис облиза устни. — Уби един свещеник.
Матю се облегна. Беше по-ужасно, отколкото предполагаше.
— Защо?
— Май прибързвам. Не съм сигурен дали той го е направил. Но свещеникът се намеси и затова умря.
— Какво стана с иконата?
— Църквата беше опожарена. Мисля, че от германците, макар че и той може да го е направил. По онова време смятах, че и иконата е изгоряла. По-късно разбрах, че моят човек я дал на един немски офицер.
— Дал я?
— Изтъргувал я за оръжие и муниции, за да се бие с комунистите. Щом разбрахме, че германците са победени, това се превърна в най-важната ни задача. Той не беше крадец, а патриот. Доколкото знам, получаваше заповедите си от някой по-висшестоящ от мен.
Матю потропа с крака, за да ги стопли, както и да прогони тревогата си. Внезапно иконата му се стори осквернена, сякаш повърхността й бе изцапана с кръв. Вече нямаше да гледа на нея по същия начин. Фотис като че ли прочете мислите му.
— Мнозина са убивали заради нея и други като нея през годините. Това не бива да те учудва, момчето ми. Или си шокиран, че ръцете на кръстника ти са изцапани с кръв?
— Ти не си го пратил да убие свещеника.
— Не. Но аз му бях командир и смятах, че го контролирам. Той играеше своята игра, както всички останали. Тъжна история. Съжалявам, че те разстроих. Знам, че би искал да гледаш на иконата само като на художествена творба, но тъй като си донякъде историк, мислех, че трябва да знаеш.
— Това не беше урок по история. Помниш ли, ти говореше за гръцката църква?
— Да. Ето какво исках да кажа. Говорихме си, че иконата няма да има голямо значение за твоя музей. Трябва да знаеш колко е ценна тази икона не само като източник на вяра, но и на целебна сила в старата ни родина. За мен това е достатъчна причина, за да бъде върната там. Ако не, поне ти разказах тъжната история за похищението й и колко кръв се проля заради нея. Може ли след това да има съмнение кое е правилното решение?
— И искаш да кажа на госпожица Кеслер да дари иконата на гръцката църква?
Фотис присви очи.
— Разбирам, боиш се да не я измамиш. Не, църквата е готова да плати. Разбира се, могат да я спечелят и с дело, но доказването на кражбата и проследяването на собствениците може да отнеме години и адвокатските хонорари да излязат също толкова, колкото е продажната й цена. Ще й направят предложение, може би няма да й дадат толкова, колкото очаква, но все пак цената несъмнено ще е прилична. А и тя е богата, така че това едва ли ще я интересува много.
— Но искаш аз да я убедя.
— Да я посъветваш, да й кажеш какво мислиш. Останалото ще дойде само.
Матю бавно стана, овладявайки желанието си да изругае, да срита пейката или просто да си тръгне. Вместо това остана до съсухрения старец.
— Какво си намислил?
— Какво общо имам аз, детето ми? Положението е такова, каквото е. Съдбата сама избира оръжията си.
Оръжията, не инструментите, забеляза Матю. Опита се да си се представи като оръжие на съдбата. Ама че смях.
— Не съдбата ме забърка в това, а ти.
— Аз също съм неин инструмент. Писано ти е било да се забъркаш.
— Това е просто формула, за да оправдаеш всичко, което си намислил, нали? Така животът ти сигурно много се улеснява.
Всъщност животът на Фотис изобщо не беше лесен и Матю не се надяваше нито да го разбере, нито да опровергае философията му. И все пак кръстникът му изглеждаше толкова ведър и спокоен, че го вбесяваше.
— Нарича се вяра и всеки може да я постигне. Не е нужно да приличаш на баща си.
— Това пък какво значи?
— Нищо, момчето ми. Глупаво беше, че го казах. Извинявам се.
И двамата се бяха увлекли, затова настъпи тишина. Матю отиде до ръба на езерото. Водата беше чиста, наскоро сменена, без гнили листа или боклуци. Виждаше бетонния парапет и дъното. Това място му бе познато до болка, цялата тази част от парка на юг от музея до Седемдесет и втора улица — тук идваше да се разходи, за да прогони стреса, да преживее загуба, да прочисти съзнанието си. Това беше мястото, което би избрал, за да обмисли неприятните разкрития, до които беше стигнал. Но макар да беше тук, не усещаше покой. Наблюдаваше неподвижната вода, ярката слънчева светлина, усещаше мириса на влажна земя, но не изпитваше нищо — въобще не можеше да реагира. Сякаш невидим параван го беше отделил от целия свят. Би искал да обвини за това разговора с Фотис, но нямаше да бъде честно. Нима това чувство не го преследваше от два дни? Сега просто бе изкристализирало. Не беше ли започнало от мига, когато застана пред иконата и черните й очи го приковаха, а Ана Кеслер му говореше и дъхът й пареше ухото му? Оттогава работата, разговорите, необходимите всекидневни задължения минаваха като дълга и скучна почивка до момента, когато отново можеше да мисли за иконата, да говори за нея, да я види.
Върна се при Фотис. Старецът изглеждаше потънал в мислите си, докато Матю не понечи да седне.
— Не, време е да се поразходим пак. Много те задържах. Помогни ми да стана.
Продължиха на север по тясната алея към моста под Кипарисовия хълм отново в разбирателство — поне привидно, ако не истинско. Матю очакваше нови атаки, но спътникът му мълчеше, вглъбен в себе си. Може би потискаше болката или пазеше енергията си, за да може да завърши разходката. Силни продълговати лампи осветяваха късия тунел. Купчината дрехи до стената по-отблизо се оказа скитник, който спеше или беше умрял.
— Ако църквата я вземе — започна Матю замислено, — къде ще я постави?
— Не сме обсъждали такива подробности. Не мога да ги питам подобно нещо, освен ако не съм готов да ги подпомогна, стига отговорът да е положителен. А не мога да им помогна без теб. Затова ти ми кажи от какъв отговор би бил доволен.
— Искам да бъда сигурен, че няма да свърши в някой сейф или на стената в дома на някой епископ. Че ще бъде изложена публично, за да могат всички да я виждат.
— Тогава ще поставим това като условие за нашата намеса.
— Не виждам как можем да поставяме условия. Нямам намерение да убеждавам госпожица Кеслер в каквото и да било.
— Но ако ти поиска съвет, ще й дадеш ли?
— Ще трябва да помисля върху това, което ми каза.
— Мъдро решение.
На заобления хълм над тях кучета играеха с господарите си. На север през дърветата отвъд Седемдесет и девета улица се издигаше масивната стена от бетон и стъкло на музея. Друга алея пресичаше онази, по която вървяха, изкачваше се наляво по Кипарисовия хълм, а отдясно стигаше до Пето авеню. Фотис щеше да поеме по нея към мястото, където шофьорът му — един от руснаците Антон и Николай — го чакаше на булеварда. Следвайки неписаното правило, Матю никога не го изпращаше до колата, но го наблюдаваше, за да се увери, че ще стигне необезпокояван до улицата.
— Е, оставям те да работиш. — Фотис стисна едновременно двете ръце на младежа. — Не се отдавай на тревожни мисли. Ще стигнеш до правилно решение само ако умът ти е спокоен. Бог да те пази, момчето ми.
— Пази се, кръстник.
Старецът стисна пръстите му и тръгна бавно, но уверено, без да се обръща. Матю остана на малкия кръстопът, дълго след като кръстникът му изчезна от поглед.
Ян остави пътеводителя, отворен на частта за Сентръл Парк, на пейката и изчака старецът да мине покрай него. Младежът все още стоеше на петдесетина метра от тях и гледаше в тази посока. Едва ли е забелязал нещо, реши Ян, просто иска да се убеди, че старецът е добре. Пъхна ръка в джоба си и внимателно измъкна хладния метален предмет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен, но протоколът изискваше да са два или три — в тила и малко под плешките. Ако това беше пистолет, а не мобилен телефон.
Разбира се, мястото беше неудобно, имаше твърде много хора и никакво прикритие. Един от трите къси тунела, през които бяха минали, щеше да бъде по-подходящ, особено ако денят беше дъждовен или облачен, което често се случваше през април в Ню Йорк. Но тогава се налагаше да убие и младежа. За предпочитане беше да го направи по пътя между колата и къщата в Куинс. А най-добре беше да имаш няколко възможности. Щеше да уведоми Дел Карос, че няма проблеми. Работодателят му щеше да го сметне за небрежен, след като го беше предупредил, че гъркът е трудна мишена, но в действителност Ян не очакваше проблеми дори с руските телохранители. Не би имал нищо против да очисти и тях — мразеше руснаците.
Никакви съобщения. Той остави телефона и отново взе пътеводителя. Над триста вида птици се наблюдават в парка всяка година, включително зелена чапла и алена танагра. Интересно. Ян поклати глава, удивен от това природно изобилие.