Нийл Олсън
Иконата (28)

25.

Ян не беше харесал никак плана, но възможностите им бяха ограничени. Бяха упоили Спиридис, но той им каза малко, очевидно не знаеше къде да открият Драгумис. Момчето беше най-добрият им шанс. Най-сигурно щеше да е да го хванат, но Мюлер прецени по тона му, че не знае къде точно се намира кръстникът му. Ако го оставеха, може би щеше да го намери. Ако Ян се опиташе да залови едновременно и момчето, и свещеника, нещо можеше да се обърка; Спиър можеше да загине, а и не си струваше двама души да се занимават с трима заложници. И един им стигаше. Най-добрият план беше Ван Меер да проследи момчето.

Холандецът беше раздразнен, най-близкото до гняв състояние, в което изпадаше. Наблюдаваше апартамента на Спиър от дни наред и се учуди, че момчето бе толкова глупаво да се върне. Нека го заловя, убеждаваше той Мюлер, той е вътре. Но накрая се беше примирил и всичко се беше оказало точно толкова трудно, колкото беше предвидил. Мюлер го следеше с колата под наем, а Ян пеша, но когато разбраха, че Спиър ще вземе назаем кола от приятел, се смениха. Ян седна зад волана и успя да не го изгуби, докато излязоха от града, после по Бронкс Ривър Паркуей и лъкатушещите, малки пътища на северен Уестчестър. Ян си разбираше от работата, а момчето не беше опитно, но на такова дълго разстояние имаше вероятност да е забелязало, че го преследват. А това означаваше, че може да попаднат на засада.

Мюлер погледна към Спиридис, който още не беше дошъл на себе си след последната инжекция. Щом пристигнеха, щяха да му бият още една и едва ли щеше да оживее. Китките му бяха вързани с найлоново въже, бяха го завили с одеяло, за да не се виждат. Мюлер отново погледна към пътя и осъзна, че е изгубил от поглед колата на Спиър.

— Къде е?

— Влезе през онази порта в тухлената стена.

— А ние защо продължаваме?

Ян го погледна с отвращение.

— Да не искаш да влезем след него и да се самопоканим на питие?

Продължиха още стотина метра след вратата, но видяха само дървета и ограда, а после изгубиха къщата от поглед. Ян обърна и се върна обратно, отново премина покрай портата и когато стигна до гористата долчинка малко по-нататък, спря и паркира между бурените. Извади мобилния си телефон и го превключи на режим уоки-токи. После отвори вратата.

— Дай ми време да вляза. После мини отпред, както се разбрахме.

— Да, да.

— Около десетина минути ще ми бъдат достатъчни. Помни, че след като вляза, може би няма да мога да говоря.

— Всичко това го минахме. Просто тръгвай.

— Не бъди нетърпелив. Почти успяхме.

На това не беше нужен отговор и когато Ян изчезна между младите дъбове и кленове като призрак, Мюлер си пое дъх и се намести на мястото на шофьора. Изчака пет минути, преди да подкара колата, огледа се за движение по празния път и бавно излезе на шосето. Ян беше прав — да върви по дяволите — нямаше нужда да бързат, нямаше нужда от паника. Вече затягаха примката. Сега не беше моментът за глупави грешки.

Когато зави и подкара по склона, отново видя тухлената стена, стара и покрита с мъх. На стотина метра навътре се появиха каменни колони, маркиращи началото на входната алея. Той спря на тревистото отклонение на пътя, извади телефона си и зачака обаждането на Ян, хвърляйки още един поглед към Спиридис. Беше ли помръднал, или причината беше в движението на колата? Огледа пътя, дърветата, стената и забеляза малката камера на левия стълб, насочена точно към него.

По дяволите, трябваше да я види по-рано; сигурно навсякъде имаше камери. Инстинктивно подкара отново и пое по дългата павирана алея. Защо да дава на Драгумис още време за мислене? Ако имаха късмет, само старият грък щеше да е тук. Мобилният телефон на седалката до него запращя, показвайки, че Ян е вътре, но не може да говори. Мюлер почувства как сърцето му заби тревожно и пое с пълни гърди застоялия въздух в колата. Паркира възможно най-далеч от къщата и хукна към предната врата.

В колата на Спиър нямаше никого, следователно и той, и свещеникът трябваше да са вътре. Без да обръща внимание на неизбежната камера до вратата, Мюлер натисна дръжката. Беше отключено. Или Ян беше действал бързо, или това бе прекалено явен капан. Извади пистолета от джоба си и отвори със свободната си ръка. Отначало не се случи нищо. Видя красив синьо-червен ориенталски килим в подножието на стълбите и широки арки, които водеха към облени от слънцето стаи от двете страни на коридора. Мюлер пристъпи бързо навътре и тръгна към стълбите. Първият изстрел го стресна, но при втория вече се търкаляше по земята — инстинктът беше победил възрастта. Чу поне един удар на куршум в дървото. Удари се в нещо дървено и се изправи на колене, блъскайки глава в плота на голяма маса. През сълзи видя, че е в трапезарията, където куршумите явно не достигаха.

Огледа се за рани, но не откри нищо. Изстрелите бяха дошли от горната част на стълбището. Драгумис — ако това беше той — го бе изчакал да се приближи, за да стреля, но очевидно не бе успял да се прицели. Когато погледът му се проясни, германецът поклати глава. Беше извадил късмет. Стоеше на болните си колене с ожулен череп и по никакъв начин не можеше да се изкачи по стълбите. Нямаше значение, поне беше влязъл в къщата. Погледна към отсрещната страна на коридора. Там имаше голяма всекидневна с плюшени мебели. Светлината, нахлуваща през френските прозорци, падаше върху бяло канапе, стъклена масичка и дебел килим. Тя му напомни за една стая в къщата, която някога бе негова — място, където се беше чувствал почти щастлив. Не биваше да мисли за това сега. В задната част на трапезарията, до високия стъклен шкаф, имаше врата. В такава голяма къща сигурно имаше и задно стълбище. Трябваше да го намери и да открие Ян. Мюлер бавно и болезнено се изправи и тръгна към тясната врата.

Кухнята беше голяма и мрачна въпреки белите стени и сините завеси, във въздуха се усещаше лек мирис на газ. На мивката стояха купа и чаша за кафе. Тук имаше две врати, освен онази, през която беше влязъл. Тази вляво изглеждаше по-обещаваща, но едва си го беше помислил, когато оттам се разнесе силен гръм. Очевидно беше от по-големокалибрен пистолет. Значи горе имаше двама души. Но къде беше Ян? Ако го бяха убили, всичко беше изгубено и щеше да е късметлия, ако се измъкне жив оттук. Късметлия. Не беше подходящата дума. За човек на неговата възраст нямаше изход. Нямаше да си тръгне без иконата, каквото и да станеше. Наложи си да тръгне към мястото, откъдето се бе чул изстрелът. Къс коридор водеше към малка стая, пълна с шкафове и черно-бели монитори. Видя паркираните коли отпред, предните стълби, свещеникът, който се разхождаше покрай къщата. Нямаше вътрешни камери. Когато вдигна очи, Ван Меер стоеше до него и се усмихваше.

— Изгубил си си шапката.

— Да — прошепна Мюлер, прикривайки шока си, че го бяха изненадали така лесно. — Май че е така. Какъв беше този изстрел?

— Неточен. Мина на половин метър от мен, но горе има някой.

— Отпред също.

Ян кимна.

— В неизгодно положение сме. Двама на двама, а те са по-високо. Най-разумно би било да се оттеглим.

— В никакъв случай. Друг път няма да имаме такава възможност.

Ян кимна отново, бе очаквал този отговор. Очите му гледаха през рамото на германеца към кухненската врата и докато разговаряха, ушите му се напрягаха за всеки необичаен шум. Имаше мигове, когато Ван Меер приличаше на робот, на изкуствен мозък, но сега Мюлер усещаше, че ловецът у него се е събудил. И той нямаше да си тръгне.

— Очаквам голяма премия — каза Ян.

— Готово. Предните стълби са дълги и прави. Оттам няма да стане.

— Отзад има завой. Може би на четири метра от площадката до стрелеца.

— Значи ще минем оттам.

— Чакай тук.

Мюлер не обичаше подчинените му да му заповядват, но с този свикваше, затова остана да наблюдава входа към стълбището, докато Ян влезе в кухнята. Върна се малко по-късно с куп кърпи, вързани заедно, които силно миришеха на нещо. Вероятно на почистващ препарат. В другата си ръка държеше мокра хавлия.

Приближиха се внимателно до стълбището и тръгнаха заедно по тесните стълби. Ян извади сребърна запалка от джоба си и подпали кърпите, кимайки на Мюлер. Старецът се плъзна по външната стена, съзирайки огромната дупка в мазилката на една ръка от себе си. Преди да завие зад ъгъла, той протегна ръка и стреля три пъти, вдигайки оглушителен шум, после се върна обратно. Ян стъпи на негово място и хвърли пламтящите кърпи на стъпалата.

Въздухът се изпълни с остър, неприятен дим. Щяха ли да запалят цялата къща, чудеше се Мюлер, който още трепереше. От страх или от радостно очакване? Кога беше станал толкова страхлив, толкова крехък? Ян го погледна с характерното си снизходително изражение. Отгоре долетя тропот, някой тъпчеше пламтящите кърпи. Приведен, Ян се подаде зад ъгъла, стреля два пъти и отново се прикри. На стълбището се чу тъп метален звук. Холандецът още веднъж надникна и изчезна зад ъгъла. Мюлер си пое дълбоко дъх и го последва, като пътьом грабна мократа кърпа.

На две стъпала преди площадката лежеше черен деветмилиметров пистолет, а на стената имаше кърваво петно. Ян стоеше в задимения коридор и се оглеждаше вляво и вдясно. Мюлер хвърли мократа хавлия върху горящите кърпи и стъпи върху нея няколко пъти. Подът беше обгорял, но нищо не се бе подпалило. Навсякъде имаше дупки от куршуми.

— Улучил си го — прошепна Мюлер.

— В ръката — поясни Ян. — Спиър беше. Сигурно е наблизо.

— Но няма оръжие.

Без оръжие, ранен и вероятно ужасен. В ума си германецът задраска момчето като противник. Сега оставаше само Драгумис и предимството отново беше на тяхна страна. Иконата беше тук някъде на втория етаж, иначе гъркът не би изоставил първия без бой. Коридорът, в който се намираха, водеше до друг след около четири метра, където завоят надясно щеше да ги отведе в предната част на кухнята.

Ван Меер хвърли поглед зад ъгъла.

— Е? — попита Мюлер.

— Нищо. Има много врати.

— Виждаш ли площадката на предното стълбище.

— Да.

— Добре. Гъркът не може да я пази, защото ще го застрелям оттук. Мини отзад и се качи отпред, за да настъпим от двете страни.

— Спиър е някъде наблизо.

— Той не е страшен. Важен е Драгумис.

Холандецът не изглеждаше убеден, но кимна, плъзна се по късия коридор и безшумно изчезна по задните стълби. Мюлер стигна до ъгъла и погледна, но видя само това, което Ян му беше описал. Всичко беше наред. Всеки миг щяха да приключат. Околните къщи бяха твърде далеч, за да чуе някой изстрел, а Драгумис никога не би повикал полиция. Беше им в ръцете, стига да не направеха някаква глупава грешка. Като да не броят патроните. Колко беше изстрелял той? Само три, беше сигурен. Потърси в палтото си резервния пълнител, но вместо него извади малък кожен несесер. Спринцовката и наркотикът. Беше забравил да бие още една доза на Спиридис, преди да слезе. Едва ли имаше значение. Той беше в безсъзнание, а и вързан. Но подобни грешки показваха, че е невнимателен. Трябваше да се съсредоточи. Ако искаше да оцелее след днешния ден, трябваше да полага повече усилия. Никакви грешки повече. „Бъди като Ян — каза той на треперещите си ръце, — бъди като машина, докато свършим работата.“

 

 

Сребристият нисан на Бени слезе от рампата с ужасна скорост, спря само колкото да се качи Ана и след по-малко от минута отново се носеше по шосето. Първото, което Ана направи, беше да се обади на Бени. Съобщението на Матю не й обясняваше почти нищо; само я уведомяваше какво е намислил, в случай че нещо стане. Но той вече й беше разказвал как с бившата си приятелка, която била отраснала в околността, са търсили къщата на кръстника му. Робин беше разковничето. Бени отиде направо в апартамента на Матю и го претърси за тефтерче с телефони. Откри го бързо. Обикновено мъжете не записваха много неща, но Бени беше открил името Робин Спраг с телефонен номер, а Ана го беше убедила, че е по-добре тя да се обади.

Беше рано и тя успя да намери жената, преди да е излязла от работа. Последваха очакваната съпротива и раздразнение, затова се наложи да разкаже много лични неща за Матю — трябваше да докаже, че са близки. После обясни на Робин, че той е в опасност — нещо, свързано с кръстника му. Робин познаваше Фотис и не й беше трудно да го повярва. През изминалите месец-два беше позабравила подробностите, но доколкото можа, описа пътя към къщата. Ана не искаше да каже на Бени какво е научила, а настоя да я вземе. Той вече беше подкарал на север и упорството й го вбеси. „Излагаш Матю на риск“, беше й казал, но щяха да се забавят само с няколко минути, а и проблемът беше твърде сериозен, за да очаква, че тя ще отстъпи. Тя успокои родителите на Матю като им каза, че отива да го види, което беше вярно или поне за това се молеше. После се спусна бързо пеша към пресечката на Фенилор Роуд и Бронкс Ривър Паркуей.

— Както виждаш, не беше толкова трудно — каза Ана, когато Бени даде газ.

— Трудното тепърва предстои. Сложи си колана, ще карам бързо.

— Наистина ли смяташ, че са го проследили?

— Аз бих постъпил така. А сега ми кажи къде отиваме.

Отминаха язовир „Кенсико“ и завиха по лъкатушещи второстепенни пътища. Друг ден пътуването би било приятно, местността бе изпълнена с езера, гори и прекрасни гледки, но Ана беше напрегната, сверяваше всеки ориентир с оскъдните инструкции на Робин, опитвайки се да забрави колко много зависи в момента от правилните й решения. Не след дълго минаха през гориста долчинка, после се изкачиха по възвишение до тухлената стена и входа, ограден от каменни стълбове. Ана едва различи плочестия покрив през дърветата.

— Това е къщата.

— Сигурна ли си?

— Доколкото мога, Бени. Не разполагахме с много информация.

Бени заобиколи и се върна при гористата долчинка, където смачканите бурени показваха, че скоро е спирала кола.

— Стой тук — нареди той на Ана, накара я да седне на мястото на шофьора и да се снижи. — Оглеждай пътя и гората и ако някой ти се стори подозрителен, веднага изчезвай оттук. Не спирай, за да говориш. Не слизай от колата за нищо на света. — Потупа я по рамото. — Правилно постъпи, като ми се обади. — После изчезна между дърветата.

Тя изчака пет минути, после го последва. Беше уплашена, но още повече се боеше от мисълта да седи в колата и да се чуди какво става в къщата. Освен това беше ядосана; този гняв се трупаше в нея от дни наред. Подигравателно ухиленото лице на Дел Карос не излизаше от ума й, преследваше я.

Дърветата не се бяха разлистили напълно, но гората приличаше на зелен лабиринт, а тънките стъбла бяха струпани толкова нагъсто, че тя не можеше да вижда много пред себе си. На около тридесет метра мина внимателно през дупката в старата телена ограда. Малко дере извеждаше зад борова горичка, на около стотина метра зад която се виждаше къщата.

Ана силно трепна, когато няколко изстрела прозвучаха оттам. Толкова за надеждата, че всички можеха да се разберат. Но кой по кого стреляше?

Тя се промъкна през боровете до предната част на къщата. На алеята имаше две коли, предната врата на едната беше полуотворена. Тръгна по-бързо, описвайки голяма дъга, която щеше да й помогне да използва колите като прикритие. Докато ги разглеждаше, видя някаква фигура на задната седалка на черния „Маркиз“. Старец в шлифер, завит с одеяло, и с нахлупена шапка. Главата му беше отпусната на седалката. Беше ли мъртъв? Тя натисна сребристата дръжка и вратата се отвори. Пропълзя на седалката до него. Ана беше виждала Андреас само веднъж, но го позна веднага щом свали шапката. Прав нос и хлътнали очи. Преди два дни й се беше сторил прекалено млад, за да бъде дядо на Матю, но сега изглеждаше ужасно стар. Тъмните му очи бавно се отвориха и се опитаха да се фокусират върху нея, после отново се затвориха. Беше болен, ранен или упоен. Тя дръпна одеялото и видя, че ръцете му са вързани. Пръстите му бяха побелели от липсата на кръвообращение. Не намери никакви рани.

Трябваше да влезе вътре и да намери Матю, но не искаше да остави Андреас сам. На пода имаше бутилка минерална вода и Ана изля няколко капки върху сухите устни на Андреас. Той ги облиза и се изкашля.

— Господин Спиридис, опитайте да се събудите.

Тя сипа вода в шепите си и наплиска страните му. Старецът измърмори някакво оплакване. Разтърси го леко, после по-енергично. Когато го потупа по бузите с още вода, ръцете му се вдигнаха от скута, свиха се в юмрук и той едва не я удари под брадичката.

Ана се отдръпна.

— Господин Спиридис, чуйте ме. Аз съм Ана, Ана на Матю. Матю е в тази къща. Разбирате ли ме?

Сега той я гледаше, объркан и подозрителен, но почти буден.

— Матю е в къщата — продължи тя. — Бени също. Имаше стрелба. Какво? Какво казвате?

— Къде е Мюлер? — попита той дрезгаво.

— Не знам кой е той.

— Дел Карос.

— Не съм сигурна. Той ли ви доведе тук? Ян с него ли е?

— Да.

— Можете ли да се изправите?

Андреас сви рамене. Тя бързо заобиколи колата и го изтегли през вратата, която беше по-близо до къщата. Старецът не можеше да се държи на краката си без помощ, затова се подпря на колата. За какво й беше в такова състояние? Нетърпението й нарастваше, докато се опитваше да го разбере.

— Какво казахте?

— Оръжия — отсече той.

— Нямам.

Старецът въздъхна, вдишвайки дълбоко хладния пролетен въздух, и премигна.

— Претърси колата — нареди й той.

Но вътре нямаше пистолет под седалката или в жабката, а не можеха да отворят багажника без ключовете. Ана се мъчи няколко минути, за да развърже китките на стареца, усещайки как страхът отново изтиква всички останали чувства.

Андреас разтри освободените си ръце и погледна към отворената предна врата.

— Чакай тук — заповяда шепнешком, после тръгна към стъпалата, препъвайки се.

Ана хукна след него, подложи рамо под лявата му ръка и двамата се отправиха към вратата, където внезапно спряха.

 

 

Йоанис стоеше зад един напъпил планински лавър зад къщата и гледаше как едрият самоуверен мъж се промъква през задната врата. Беше го видял да излиза измежду дърветата, да преминава бързо и безшумно през моравата, оглеждайки се във всички посоки, и все пак не го видя. Преди няколко минути други хора бяха спрели с кола пред къщата, точно когато Йоанис беше излязъл да се поразтъпче и затова бе решил, че ще е по-разумно да не се набива на очи. Колко души имаше в момента в къщата или кои са те, не знаеше, но бяха поне две групировки, след като стреляха едни срещу други. Никой още не го беше видял или пък присъствието му не ги интересуваше. Просто един свещеник.

Момчето сигурно беше загинало, помисли си Йоанис тъжно. Това бяха опасни хора, а младият Матю беше невинна душа. Шансовете му да оцелее сред този смъртоносен кръстосан огън не бяха добри. Всичко се повтаряше отново. Йоанис трябваше да осъществи собственото си решение. Колкото се може по-тихо той последва едрия мъж в къщата.

Още преди да влезе в кухнята, чу два бързи изстрела отдясно. Едрият брадат мъж се появи от тази посока и се огледа наоколо. В ръката си държеше голям пистолет. Погледът му се спря за миг върху Йоанис, после се отмести. Той се обърна бързо, пресече голямата кухня и през друга врата отиде в трапезарията.

Йоанис се чудеше дали не е станал невидим за враговете си. Това се беше случвало и преди във времена на голяма нужда и би потвърдило необходимостта от мисията му. Такава сила не се даваше без причина, не и за да спаси живота на един слаб, грешен свещеник. Не, той се бе озовал тук съвсем неочаквано, но очевидно с някаква цел. Беше Божий инструмент. Всички те бяха инструменти, горките слепи глупци.

Умът и духът му запяха в сладкогласен унисон. Краката му го понесоха през кухнята и спряха пред голямата газова печка. Във въздуха миришеше на газ и той забеляза, че един от котлоните не е изключен. Подобна небрежност обиждаше чувството му за ред. Когато посегна към ключа, гласът в главата му се обади и той спря за миг, за да разбере какво му казва. Но само за миг — прекаленото мислене проваляше действието. Вместо да изключи газта, той я засили. После завъртя и останалите три ключа, така че и четирите сребристи котлона започнаха да изпускат невидими пари. Изчака минута-две, докато миризмата стана осезаема, после отстъпи. Беше ли достатъчно? Заобиколи и пъхна ръка зад печката, после дръпна силно тясната тръба, която смяташе, че е за газта, разхлаби я — стори ли му се, че изсъска — но не успя да я счупи. Извади ръката си. На мивката имаше голямо шише почистващ препарат и той го изля върху пода и шкафовете. Неприятната миризма вече го замайваше. Какво трябваше да направи сега? Инстинктивно последва брадатия в трапезарията.

Мъжът беше приклекнал до дългата тъмна маса и не сваляше поглед от коридора. Очевидно стоеше тук от известно време, чакайки. Йоанис трябваше да го предупреди какво ще се случи и пристъпи напред. Подът под краката му леко изскърца. Мъжът скочи и се обърна. После сложи пръст на устните си и рязко подкани с жест свещеника да се върне в кухнята.

Въздухът избухна от многобройни изстрели. Кръв рукна от якето на едрия мъж, а Йоанис се преви, когато нещо го улучи в корема. Паднаха заедно, но брадатият успя да се извърне, за да стреля веднъж по стройната фигура, която стоеше в коридора.

Когато докосна земята, свещеникът разбра, че е улучен, и зачака болката. Обърна се настрани и погледна към нещастния си другар. Едрият мъж се облегна на стената. Ризата и якето му бяха подгизнали от кръв. Беше ядосан.

— Кучи син — изсъска той, докато с една ръка разкопчаваше ризата си, а с другата вдигаше пистолета. Стреля още два пъти, отронвайки парчета мазилка от отсрещната стена. — Всичко да върви по дяволите. — Погледна раната на гърдите си, после Йоанис и поклати глава. — Шибани свещеници.

Йоанис посегна да стисне ръката му утешително, но болката го спря. Тялото на мъжа се разтресе и очите му замряха, приковани в някаква далечна точка. Пистолетът падна от ръката му.

— Проклет свещеник! — прошепна той за последно и замря.

Отново настъпи тишина. От диафрагмата на Йоанис се беше надигнало кълбо от болка, което се разпростря по цялото му тяло, и той с мъка удържаше на агонията, дишайки плитко и накъсано. Изпитанието винаги беше по-трудно, отколкото се очакваше, напомни си той, но беше трудно да задържи на тази мисъл. Успя да хване за глезена мъжа, чиято смърт беше причинил. Господи, успокой душата на твоя раб… Не знаеше името на мъжа, нито дали е християнин, но на небето щяха да се справят с това. Прекалено измъчен, за да се обвинява или да скърби, той отново се съсредоточи върху мисията си. Всичко беше станало с определена причина. Раната замести тревогата му с пречистваща болка и нямаше да му позволи да избяга. Бавно и с мъка Йоанис се изправи на лакти и повлече измъченото си тяло обратно към кухнята.

Мирисът на газ беше силен, не колкото му се искаше, но все пак той лежеше на пода. До печката имаше шкаф с чекмеджета и той пропълзя към него, забелязвайки кървавата следа, която оставяше зад себе си. Изкашля се и усети вкус на желязо. Крайниците му тежаха, но той отвори чекмеджетата, търсейки нещо. Нямаше много време. Мъжът, който го беше застрелял, навярно беше същият, с когото се беше сблъскал брадатият в задния коридор. Те се бяха дебнали из къщата и слабият беше спечелил заради намесата на Йоанис. Сега той щеше да се върне и да открие окървавения свещеник проснат тук. Добре, но нека Йоанис първо намери онова, което търси.

— Отче, прости ми — обади се лукав глас от задния коридор. — Не биваше да стоиш толкова близо до него. Беше случайност.

Няма случайности, помисли си Йоанис, най-после открил познатата картонена кутия. Изпълни го спокойствие и еуфория от възможността, която му се предлагаше. Концентрацията на газ беше толкова голяма, че едва успяваше да се задържи в съзнание.

— Изпитвам голямо уважение към свещениците — продължи мъжът, този път по-отблизо. — Чичо ми… — В този миг навъсеният тип усети мириса и изтича до печката.

Йоанис видя русата коса и тясното лице, точно когато студените сини очи го забелязаха, легнал в нишата. Ръката на мъжа изключваше първия котлон и очите му се разшириха, когато видяха какво държи свещеникът.

— Недей — прошепна холандецът.

— Прощавам ти — каза Йоанис и запали клечката.