Нийл Олсън
Иконата (26)

23.

— Трябва да поговорим, господин Спиър, Матю. Не можем да го отлагаме повече.

Ана категорично се беше противопоставила на отиването му в града. Дори родителите му, които не знаеха какво става, се опитаха да го спрат. Но работата му нямаше да чака вечно. Шефът на отдела Невинс беше проявил изключително разбиране към продължителното му отсъствие, но старшият юрисконсулт искаше да се срещнат по въпроса с иконата, а тази среща лесно можеше да доведе до отстраняване от работа или дори уволнение. Той обеща на Ана, че от влака ще отиде направо в музея, че няма да се набива очи и ще се върне при първа възможност. Но след като прочете страниците, които Карол му беше оставила в плик на бюрото, умът му не можеше да се съсредоточи върху работата. Странните погледи и любопитните въпроси на колегите му най-накрая го накараха да излезе от кабинета си и да се скрие в относителния покой на ислямската зала. Там, застанал пред яркосинята ниша михраб от Иран, го откри свещеникът.

— Отец Джон.

— Йоанис, моля. Казахте ми, че сте грък.

Светлината, отразена от хилядите тюркоазни плочки, му придаваше болнав вид. Този път не се усмихваше, лицето му издаваше огромно напрежение и смел опит да го овладее.

— Така е, казах ви — призна Матю. — Чудя се защо ли. Разбира се, че съм американец. Някой каза ли ви, че съм тук?

— Един от колегите ви. Не се безпокойте, хората споделят всичко със свещениците. Очевидно често идвате в тази зала. Разбирам защо, прекрасна е.

— И спокойна. Съжалявам, че помещенията с византийско изкуство още не са довършени. Междувременно прескачам граници и религии.

— Православното християнство и мюсюлманите имат много общо. Само глупак би го отрекъл. Прочетохте ли материала, който ви изпратих?

— Да.

— И?

— Вече не се занимавам с това. Твърде опасно е за аматьори. Убиват хора.

— Винаги са убивали хора и ще продължат да убиват.

— Може би, но не мога да направя нищо. Само рискувам да стана един от тях. Вие също, отче. Тези хора не се интересуват кой ще пострада. Свещеници са умирали и преди.

— Това не ме притеснява. Не искам да се излагате на опасност, а само да поговорим. Знаете ли къде е в момента кръстникът ви?

— Не.

Йоанис го гледа в продължение на няколко дълги секунди. Въпреки че бе казал истината, Матю се почувства неловко под погледа му.

— Никаква представа ли нямате?

— Вижте, какво мислите, че мога да направя? Смятате ли, че можете да опазите иконата? Да я върнете в Гърция, без да ви я откраднат? Смятате ли, че подкупната ви църква наистина може да я опази?

Спокойното лице не трепна при острите думи.

— Сигурен съм в отговорите на тези въпроси, но страховете ми са като вашите. Затова ми се струва, че трябва да се намери по-добро решение. Тук ли ще го обсъдим, или ще си намерим някое по-уединено местенце?

Матю се огледа невиждащо. Нещо в думите на свещеника му беше подействало и той знаеше, че трябва да поговорят. Но къде? Кое кафене щеше да бъде достатъчно тихо и уединено? Къде изобщо беше в безопасност?

— Трябва да свърша някои неща. После можем да поговорим.

Следващият половин час Матю довърши резюмето на договор за придобивка и прегледа нарастващата планина от доклади и телефонни съобщения, които трябваше да отложи за следващия ден. Картоненият макет на новите помещения с византийско изкуство се намираше на масата, точно до вратата на тесния му, задушен кабинет и докато минаваше покрай него, той се загледа. Най-голямото му постижение за времето, прекарано тук; работата вече течеше в стаите до и под голямото стълбище. А той не можеше изобщо да се съсредоточи върху това. Не можеше да се преструва. Когато си тръгна, Невинс го погледна навъсено. Сигурно щяха да го уволнят.

Отецът обикаляше голямата зала със средновековна експозиция, докато Матю не дойде да го вземе. Свещеникът не попита нищо, докато младежът го водеше по оживените улици на Йорквил към апартамента си. Не се беше сетил за по-подходящо място, пък и там поне можеше да се заключи и да държи телефона подръка. Знаеше наизуст номерата на Андреас и Бени.

За негова изненада свещеникът прие една бира, която отпиваше бавно от водната чаша. Матю спусна щорите и запали къса дебела свещ, за да не се вижда светлина през прозореца, ако някой го наблюдава. В резултат атмосферата стана доста мрачна, което не му хареса особено.

— Значи сте убеден? — Отец Йоанис кимна към страниците, разпилени върху кухненската маса. — Сигурен сте, че става дума за същата икона?

— Не мога да кажа, че съм убеден, но е много възможно.

— Това нищо ли не означава за вас?

— Не променя естеството на иконата или онова, за което е била предназначена. Да лекува. Да носи вяра. Предполагам, че това обяснява защо хората са били готови да убиват за нея. Изключително стара е и съдържа артефакт, който е още по-стар и ценен.

— Парчето от покривалото.

— Да.

— Потопено в кръвта на Христос.

Кроткото благоговение в думите на свещеника, изречени на трепкащата светлина на свещта, първоначално охлади, а после раздразни Матю.

— Ако вярвате в това.

— Защо да не вярвам?

— Съществуват многобройни твърдения за подобни неща — парчета от истинския кръст, кости от пръстите на светци, короната от тръни, копието на Лонгин.

— Несъмнено много от тях са фалшиви. Но много е вероятно някои да са истински. Иконата притежава сила, вие сам сте я усетили. Тя идва отнякъде.

— От вярата — настоя Матю, — не е ли така? Иконата вдъхновява вярата, а силата й е дадена от Бога. Самата икона няма сила. Не повече от черепа на апостол Петър или палеца на Павел. Струва ми се, че вие, духовниците, много сте спорили за това преди хиляда години. Големият разкол. Унищожението на икони. Не съм им поддръжник, но иконоборците са имали основание и са довели до промяна. Proskypnesis, почитта, която можеш да окажеш на иконата, срещу latrei, истинската почит, която дължиш само на Бога. Така ли е?

Йоанис остави чашата с бира.

— Няма нужда от лекции. Разбирам гледната ви точка, но аргументите ви са неправилни. Разбира се, че иконата е само дърво и боя и сама по себе си не струва нищо. Но не можете да сравнявате това с кръвта на Спасителя. Нито дори с костите на някой светец. Когато говорим за същината на самия Христос, прекрачваме определени граници. Няма нищо по-скъпо и нищо по-ужасно.

— Грешката е моя. Но защо вярвате, че е истинската? Има поне две известни икони, които се свързват с робата на Мария. И двете са изгубени. Тази не прилича на някоя от тях, за които съм чел по-рано, нима това е трета такава икона, за която никой не е знаел?

— Знаели са. Прочетохте фрагмента от Теодор, който ви оставих. Просто познанието е било изгубено.

— Защо Теодор Слепи знае история, която никой друг не знае? Защо тази икона не се споменава другаде?

— По онова време е имало малко историци. Понякога се налага да се доверим на един-единствен източник.

— Защо тогава никога не съм попадал на този пасаж, след като съм изчел Теодор от кора до кора?

— Няма го в стандартните преводи. Открит е преди осем години в старо ръкописно копие някъде из Централна Европа. Във Виена, струва ми се. От човек на име Мюлер. Няколко години по-късно отишъл в Гърция да вземе иконата, но не успял. Свещеникът, с когото преговарял, заподозрял нещо нечисто в мотивите му и го споделил с останалите селяни, включително с един любопитен и крадлив иподякон. Момчето откраднало откъса от Мюлер и го дало на свещеника, който го предал на близкия манастир за съхранение. Синът на Мюлер, който станал нацистки офицер, също имал копие от тези страници или поне знаел съдържанието им. По-късно той също дошъл в Гърция. Мисля, че сте чували тази история.

Матю кимна. Свещеникът знаеше повече от него.

— И вие прочетохте този текст в манастира.

— Да.

— Добре, да предположим, че Теодор е писал истината, доколкото я е знаел. Че намереното парче от робата наистина е в иконата. Но трябва да повярваме и че онова, което Елена е донесла от Ерусалим, е било покривалото на Мария. Губят се някъде около триста години. У кого е било покривалото през цялото това време? Кой би могъл да докаже автентичността на находката? Кой, при положение че я е задържал толкова дълго, би я подарил на майката на един император езичник?

— Арабите. Какво ги е интересувала тази светиня!

— И защо е била у тях?

— У тях е бил и кръстът, който са й дали.

— Ако вярвате на тази история.

Свещта изпука и Матю осъзна, че причината е дъхът му. Йоанис се загледа в танцуващия пламък и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Въртим се в кръг. Спорът ни започва да прилича на един друг, по-основен. Човекът на разума иска доказателства в замяна на вярата си. Божият човек може да вярва и в разума, но знае, че той ще го отведе само донякъде, че някъде в неизвестността ще трябва да се откаже от него. Той мисли с ума си, докато не достигне това неописуемо и мистериозно място. Тогава мисли със сърцето си, напредва или се оттегля. Вие сте човек на разума. Добре. Но кажете ми, когато стояхте пред тази икона, когато докоснахте дървото, не усетихте ли някаква по-особена сила? Кажете ми истината.

Матю почти бе успял да забрави омайващото усещане да седи пред иконата. В нея имаше изкуство — тъжните очи, мрачните сенки — но тъй като беше доста повредена, само художественото майсторство не можеше да обясни реакцията му. А и той не знаеше нищо за робата, когато за пръв път видя иконата.

— Почувствах нещо. Трудно ми е да го опиша или да кажа какво означава.

— Не е нужно. Аз също съм го изпитвал.

— Виждали ли сте иконата?

— Да, познавам я много добре.

— Откъде?

— Израснах в селото, където беше тя. Също като дядо ви, макар да съм много по-млад.

— Тогава го познавате.

— Мисля, че вече ви казах — не много добре. Той замина за Атина, когато бях още малък, и се върна, за да се присъедини към партизаните, когато нахлуха германците. Не си спомням да съм го виждал преди сутринта, когато хвана мен и брат ми в изоставения параклис.

— Исусе — прошепна Матю, най-после разбрал. — Вие сте братът на Коста.

— Значи знаете тази история.

— Само онова, което дядо ми е казвал.

— Бих искал да го чуя. Моля ви.

— Баща ви запалил църквата и взел иконата. Коста убил свещеника Михалис, който се опитал да се намеси. След това баща ви изпратил вас двамата с Коста да я скриете в параклиса, докато той… Не знам какво е смятал да прави. Да се спазари за нея или да я продаде по-късно, когато всичко се успокои. Казал на дядо ми къде да ви намери, когато разбрал, че кръстникът ми ще изтръгне истината от него рано или късно. Но помолил Андреас да пощади вас. Фотис убил баща ви. Дядо ви намерил в параклиса и взел иконата.

Докато Матю говореше, свещеникът мълчеше. Големите му ръце здраво стискаха ръба на масата. Матю си помисли, че може би чува някои от подробностите за пръв път.

— Не знам — бавно започна Йоанис — дали всичко е било така, както го описахте. Минаха години, преди да чуя цялата история, по малко от различни хора. Пожарът в църквата си остана загадка. Никой не знаеше със сигурност кой го е запалил. Мнозина казваха, че са били германците. Други обвиняваха партизаните. Дядо ви също беше между заподозрените.

— Бил е атеист. Естествено е да са го обвинявали.

— Да, не мога да отрека, че е казал истината — баща ми е запалил църквата. Бях твърде малък, за да разбирам какво става. Помня, че стрелях с голям пистолет срещу дядо ви, молейки се наполовина да го убия, наполовина да не го уцеля. Коста ми каза да престана, но аз изпълнявах нарежданията на баща ми. Да пазя брат си. Бях само на десет години, едва държах пистолета. Дядо ви беше като призрак. Говореха, че може да изчезва, когато си пожелае, и аз вярвах, че притежава такава сила. Той изчезна от скалистия хълм и внезапно се появи на вратата като ангела на отмъщението. Сигурно ме е ударил. Не помня. Когато се свестих, те спореха и се ругаеха. Накрая Андреас пристъпи и застреля Коста в главата. Просто го застреля.

— Сигурно е било ужасно преживяване.

Свещеникът кимна енергично.

— Бях виждал германците да разстрелват хора, които познавах. Знаех, че има комунисти, черноборсаджии като баща ми, колаборационисти, и ми беше ясно, че гърците се избиват помежду си, но никога не го бях виждал. Беше ужасно, но и странно да видя как брат ми умира. Андреас ме беше ударил по главата, бях замаян и ми се гадеше, така че в началото не бях сигурен, че е станало. А и Коста беше обгорял ужасно в пожара. Много го болеше. Не знам дали е искал да живее така. Вярвам, че дядо ви постъпи състрадателно. Може би го е направил нарочно. Което не ми попречи да го мразя години наред.

— Невероятно е, че брат ви е успял да стигне до параклиса в това състояние. Сигурно сте го носили.

— Не, не можех да го докосна заради изгарянията. Но той се опираше на мен с една ръка, а в другата носеше тояга. Стенеше на всяка стъпка. Каква ли гледка сме представлявали! Като някакъв луд пророк и неговия ученик, макар че едва ли някой ни е видял. Носех иконата под мишница, внимателно увита. Беше голям вързоп и аз го носих часове наред, но не усетих тежестта му. Най-лекият товар, който можете да си представите. Помня как развих иконата върху малкия олтар, след като запалих свещта, видях тези очи и сякаш влязох в друг свят. Почувствах силата на иконата. Беше прекалено голяма за мен, нечовешки голяма. Изпитах благоговение, дори страх. Беше добра подготовка за онова, което стана по-късно.

— Андреас ли ви е завел в манастира?

— Странно, нали? Атеистът стана инструмент, определи съдбата ми. Би трябвало да ме убие. Така щеше да бъде най-разумно. Може би уговорката с баща ми го е спряла.

— А може би просто не е можел да го направи.

— Да, така реших и аз по-късно, когато размислих. Но ми е приятно да разбера, че татко се е борил за живота ми. Трудно е да презираш баща си, но още по-трудно беше да изпитваш нещо друго към моя. Иконата го побърка. Той е иподяконът, откраднал страниците от стария Мюлер, той помнеше какво пишело в тях. Чух го да разказва на брат ми, но споменът ми се върна едва когато сам прочетох страниците. Баща ми унищожи семейството ни, унищожи себе си. Фактът, че се е молил за мен, преди да умре, е като малък подарък. Благодаря ви за него.

— И вие останахте в манастира? — попита Матю с известна изненада и странна настойчивост. — Станахте свещеник, въпреки всичко, което сте видели.

— Какво друго можех да направя след всичко, което видях? Да полудея или да открия Бога. Бях достатъчно млад, за да вярвам, че зад ужасите, които съм видял, се крие някаква по-висша цел. Предишната година бях изгубил майка си, а сега и баща си, и брат си. Сестрите ми се омъжиха и заминаха, нямаше при кого да се върна. Душата ми беше опустошена, но сърцето и умът ми — отворени. Бях готов за Словото. Имах голям късмет. Ако бях няколко години по-възрастен, сигурно щеше да ме избие на цинизъм и жестокост. Щях да обърна гръб на Христос, както направи дядо ви, както много младежи сториха през онези години. Когато две години по-късно сестра ми ме откри в манастира, нямах желание да го напусна. Това беше моят дом.

— И все пак сте го напуснали. Не знам какъв пост заемате в църквата, но говорите добре английски и ви пращат на деликатни мисии. Това не е живот на монах.

— А повече на политик или шпионин, нали? Уверявам ви, че не ставам за това. Имах късмет и попаднах на добър наставник. Манастирът може да е ужасно място за едно малко момче, но игуменът беше добър човек, а и дядо ви сигурно му е разказал историята. Нямаше друга причина да ме приеме. Той веднага разбра, че не съм готов за строгата религиозна дисциплина, и ме учеше бавно. Научих английски, малко френски. Позволиха ми дори да прочета малко философия на религията, когато поотраснах. Православната църква винаги е поставяла аскетизма и молитвата над ученето. Моят игумен беше донякъде космополит и сигурно е знаел, че манастирския живот е само временна спирка за него. Може би е усетил, че същото ще важи и за мен. Или пък му приписвам прекалено много. Може би просто е имал нужда от протеже и ето ме — умен, достатъчно умен, за да ме оформи по своя вкус.

— Какво стана с него?

— Вече не е между живите, но преди това се издигна в църковната йерархия и стигна чак до Светия синод. Мисля, че се надяваше да го заместя, но аз бях прекалено голям мечтател и твърде лош политик. Избраха друго от неговите протежета и това е човекът, за когото работя сега.

— Човекът, който ви изпрати тук.

Лицето на свещеника доби угрижен вид и той отмести поглед от Матю.

— Да, той ме изпрати, защото мога да идентифицирам иконата и защото съм идвал и друг път тук по задачи. Но Томас и кръстникът ви ни изпревариха и последваха още убийства.

— Още? Имате предвид онези през войната или след това е имало още?

— Говоря за времето, през което е съществувала — изсъска Йоанис и пламъкът потрепна. — След тази икона върви смъртта. Вече не знаем как да се отнасяме към такъв безценен предмет. Изгубили сме нагласата. Той ни побеждава, обсебва ни, подлудява ни от копнеж. През всички тези дни, докато я търсех, докато търсех вас, имах време да мисля. Вярвам, че нещата стават по някаква причина, дори ужасните неща. Този път се поучих от собствения си дух. Мисията ми не е същата, каквато беше в началото. Чух гласове.

Благоговейният тон се бе завърнал. Свещеникът имаше две лица — светски човек и фанатичен вярващ — и те започваха да се редуват със заплашителна бързина. Внезапно Матю се зачуди дали Йоанис не е малко луд.

— Какво ви казаха гласовете?

— Много неща. Трябва да бъдат разтълкувани.

— Но вие сте стигнали до някакъв отговор.

— Той не е абсолютен. Пък и не бихте искали да го чуете.

— Кажете ми, отче. — Но още докато говореше, Матю осъзна, че вече знае какво ще му каже свещеникът.

— В сърцето си вярвам, че тази битка ще продължи, че убийствата ще продължат, докато иконата съществува, за да изкушава слабите. А повечето от нас са слаби същества. Тази икона е била създадена за друго време. Не може да съществува в нашето. Прекалено е силна за безбожното ни съвремие. Трябва да бъде върната на силата, която я е вдъхновила.

— С други думи, да бъде унищожена?

— Да.

И двамата замълчаха, докато идеята се оформяше между тях — мост или бариера. Матю искаше да запази разумното си отношение, да подходи към предложението на свещеника обективно, но беше невъзможно. Идеята беше чудовищна, богохулна.

— Мисля — започна той бавно, — че забравяте добрите неща, свързани с иконата, и отдавате прекалено много внимание на неколцина алчни старци. Не вярвате ли на чудодейните излекувания, за които се съобщава през годините? И дори ако се окаже, че това е само внушение, не би ли трябвало да уважаваме предмета, който може да предизвика подобно нещо?

— Несъмнено е имало излекувания. Когато бях малък, съм виждал жени да се отървават от артрита си, а един мъж прогледна, когато докосна иконата. Това бяха главно бедни и вярващи души, които винаги са били любимци на Христос, но техният контакт с иконата беше кратък. Сравнете го с малцината, които са я притежавали по-дълго време. Али паша, Мюлер, Кеслер. Алчни души, които може да са живели дълго, но не са били щастливи. Амбицията и болестите са ги мъчили, видели са как любимите им хора умират. Погледнете и онези, които са се опитали да я притежават и също са пострадали. Баща ми и брат ми са двама от тях. Вижте живота на колко много хора е използвала и променила към по-лошо. И вашият кръстник. Вижте какво прави тя с вас.

— Не ме слагайте в тази група, отче. Искам да забравя за нея.

— И добре се справяте, макар да се чудя дали бихте успели напълно. Мюлер и Драгумис са били години наред далеч от нея, но са си останали обсебени от иконата. Трябва ми някой като вас, който е изпитал силата й, за да ми стане съюзник, да ме разбере. Тази икона носи смърт.

— Как може да бъде така, щом е пропита с кръвта на Христос?

— Къде е противоречието? — попита свещеникът. — Христос е бил заобиколен от смърт. Тя е преследвала всичките му последователи, освен страхливите, и милиони са загинали в негово име оттогава. Христос обещава спасение на душата, а не дълъг живот на земята.

Матю се опита да измисли някакъв отговор, но умът му пламтеше от страх и тревога, а и не можеше да намери никакво логично възражение. Свещеникът разсъждаваше погрешно. Не само погрешно, но и опасно опростенчески — несъмнено продукт на собствените му ужасни преживявания. Беше разбираемо, но трябваше да намери начин да го накара да се опомни, преди да е направил нещо прибързано.

Телефонът иззвъня и двамата се стреснаха. Матю мислеше, че вече е късно, но часовникът показваше, че не е, макар навън да бе паднал мрак. Свещта беше догоряла. Знаеше, че трябва да остави телефона да си звъни, но някакво неудържимо чувство го накара да го вдигне.

— Да?

— Господин Спиър, радвам се, че най-после се прибрахте. — Гласът беше старчески и непознат и Матю веднага почувства, че е направил грешка, като е вдигнал. — Нямаме време, затова ще мина направо на въпроса. Дядо ви е при нас и вие трябва да ни кажете нещо за иконата. Разбирам, че може би не знаете къде се намира в момента, но настоявам да ми кажете всичко, което ви е известно. Разбрахте ли ме?

— Дядо ми… — Какво, по дяволите беше това? Явно заплаха, но от кого?

— Да, Андреас е при нас. Разбираме се чудесно, но подобни разбирателства рядко траят дълго.

— Кой се обажда? — Това беше глупаво. — Дайте да говоря с Андреас.

— Разбира се, но накратко.

— Матю. — Гласът на стареца звучеше сънливо. — Не прави нищо. Обясних на тези принцове, че не знаеш нищо, но те са упорити. Кажи…

— Е — каза отново първият глас, — това не беше много конструктивно, но поне се уверихте, че е при нас и е здрав. Господин Спиър, този разговор не може да продължи дълго. Кажете ми нещо.

— Не знам какво да ви кажа. — Ама че каша. Те наистина бяха хванали стареца. Бяха ли същите хора, които преследваха Фотис, Ана? Той стисна слушалката. — Трябва да говорим лично, нали? На публично място. Доведете и дядо ми.

— Срещата е отлична идея, стига да се уверя, че имате какво да ми кажете. Първо трябва да ме убедите в това.

— Защо да ви казвам каквото и да било по телефона? Нали говорим за размяна.

— Зависи от стойността на информацията ви. Знаете ли къде е сега кръстникът ви?

— Имам доста добро предположение. Разбирам, че това не е достатъчно. Нека проверя и ще ви се обадя утре.

— На територията на Ню Йорк ли е?

— Ако предположението ми е вярно. Как мога да се свържа с вас?

— Не можете. Аз ще ви се обадя утре.

— Няма да съм тук. Запишете си номера на мобилния ми.

Матю бавно издиктува номера, трудно му беше да си спомни цифрите.

— Много добре. Не е нужно да споменавам, че не бива да уведомявате властите, нито когото и да било за търсенето ви. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Слушайте, дядо ми няма нищо общо с това. Ние с кръстника ми го въвлякохме. Не го тормозете.

— Нямам такова желание. До утре, господин Спиър.

Отец Йоанис погледна съчувствено Матю, когато младежът затвори телефона.

— Знаете ли кой беше?

— Не. Може би е този Дел Карос. Южноамерикански колекционер, който преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Или пък е някой друг.

— Трябва веднага да се обадите в полицията.

— Да, но ме предупреди, че ще наранят Андреас, ако го направя.

— Може да го направят така или иначе.

— Знам. Трябва да опитам нещо. Да поговоря с някого. — Той се опита да си припомни мястото, пътищата на северен Уестчестър, пътуването с Робин към къщата на Фотис. Отказът на Змията от имот, за който говореше месеци наред, не му се беше сторил убедителен още онзи ден в парка; а докато беше сам в хотелската стая в Солун седмици по-късно, Матю се беше сетил защо кръстникът му беше отрекъл. Но дали щеше да успее да намери къщата отново без помощта на Робин? Не и по тъмно, но утре сутринта трябваше да се опита.

— Позволете ми да ви помогна — настойчиво каза свещеникът.

Матю го погледна твърдо.

— С помощта, за която говорехте допреди малко? Мога да живея и без това, отче.

— Кой друг ще ви помогне? Всичко, което казах, беше предназначено само да ви покаже какво мисля. Няма да ви принуждавам да правите нищо. Нека бъдем съюзници.

Матю издиша шумно. Наистина имаше нужда от приятели. Ана не трябваше да се замесва. Когато тръгнеше срещу Дел Карос, му се искаше Бени да е с него, но той щеше само да му пречи в разговора с Фотис. Така че му оставаше единствено лудият свещеник. Кой знае защо, това му се стори подобаващо.