Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icon, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нийл Олсън. Иконата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2005
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-628-9
История
- —Добавяне
21.
Този път Морисън поиска да се видят. Андреас го откри на ъгъла на Петдесета улица и Пето авеню под надвисналата фасада на катедралата „Свети Патрик“ и двамата тръгнаха на изток, където Морисън имаше друга среща.
— Как е синът ти?
— Струва ми се по-добре — отвърна Андреас. — Не мога да си го обясня.
— Недей. Това е хубава новина.
— Ще видим.
— Как мина пътуването на внука ти до Солун?
— Робърт, моля те, имаме съвсем малко време.
— Мислиш, че това е светски разговор? Той много го е загазил, приятелю. В Гърция има двама убити, а приятелчето ти Драгумис е изчезнало в неизвестна посока.
— Да не би да участваш в разследването?
— Не. Просто съм любопитен.
— Всъщност се подсигуряваш.
— Естествено. Аз му дадох разрешение да напусне страната. Сега излиза, че нещата се усложняват. Не смяташ ли, че ми дължиш някои отговори?
— Значи нямаш информация за мен?
— Имам, но ще я споделя срещу твоята. Такъв съм си аз, обичам да споделям. Сподели нещо с мен, Анди.
Добре тогава. Андреас обмисляше какво да каже.
— Матю не е бил близо до мястото на инцидента. Някой се е опитал да убие Драгумис в планината. Поне двама са загинали, един от тях е племенникът му. Властите там подозират организацията „17 ноември“, което означава, че няма да заловят никого. Но аз съм скептично настроен към тази версия.
— Защо?
Бяха спрели под една лампа на Парк авеню. Татуиран куриер с велосипед профуча по Петдесета улица, прекръсти се и бързо се включи в движението, точно пред един ревящ камион. Въпросите на Морисън уморяваха Андреас.
— Племенникът бил застрелян с куршум 45-ти калибър, имало е и мотоциклет, което подхожда на „17 ноември“. Но Драгумис е твърде стар, за да им бъде мишена, а и всичко е станало твърде далеч от Атина.
— Кого подозираш?
— Всички. Фотис имаше много врагове. Но ти сигурно знаеш повече от мен, така че защо не го споделиш?
— Не е чак толкова много — заяви Морисън, докато пресичаха булеварда. — Идентифицирали са втория човек. Лежал е дълго в затвора за разни престъпления — от изнудване до продажба на оръжие. Бил е толкова обгорял, че отначало са го взели за приятеля ти. Но сега смятат, че шапката и цигарите са по-скоро нещо като съобщение от Драгумис, с което казва на онзи, който е поръчал убийството, че ги е изиграл.
— Как е избягал Фотис?
— Не е съвсем ясно. Откриха една изоставена кола край малко летище в Козани.
— Върнал се е тук — каза уверено Андреас.
— Възможно е. Аз реших, че се е скрил.
— Ще го направи, но първо ще дойде тук. Казвам ти, Робърт, изобщо не вярвам, че Иконата е напускала Ню Йорк.
— За това си прав.
— А сега стигаме до твоята информация.
— Нюйоркската полиция разследва служителите на Драгумис, особено изчезналия след кражбата Антон Маркус или Марчевски. Хванали са го на „Кенеди“ онази вечер. С фалшив паспорт и десет хиляди долара в брой. Костелив орех е и не иска да каже нищо. Но е работил за един тип, Василий Каров, търговец на алкохол на едро, от руската мафия. Очевидно Драгумис е наемал доста хора от Каров, но съществува въпросът дали те всъщност са напускали руснака. Разбираш ли ме?
— Още не съм сенилен.
— Както и да е, смятат, че Каров може би е замесен. Веднъж са го арестували, но нищо не са научили. Този път са му казали, че Антон е проговорил, което не е вярно, но явно са познали някои неща. С помощта на двама адвокати осем часа по-късно той се съгласил на сделка и им казал всичко. Повечето е точно така, както ти го мислеше. Драгумис и Каров са измислили заедно целия план. Другият руснак не би трябвало да пострада, но никой не му казал за плана и той се съпротивлявал с всички сили. Иконата била открадната за Драгумис. Руснакът получил други картини, които откраднали по същото време. Само че Каров твърди, че Драгумис го измамил и му оставил друга икона. Той сметнал, че това е достатъчно извинение, за да не удържи на думата си, и я продал на някакъв купувач.
— Но ти не му вярваш.
— Защо Драгумис ще си дава труд да инсценира всичко, а накрая ще му остави друга икона? И какво му пука на Каров, след като тази икона не влиза в сделката? Търси си извинение, че е измамил приятелчето ти.
— Как се казва другият купувач?
— Дел Риос или нещо подобно. Вероятно е фалшиво име. Полицията го издирва.
— Каза ли ти Каров колко му е платил?
— Сто и петдесет хиляди.
Недостатъчно. Руснакът може би изопачаваше истината, но в разказа му определено имаше истина. Дел Карос — името, което Морисън не помнеше — беше готов да плати на Ана Кеслер пет милиона. Едва ли Каров би се задоволил само със сто и петдесет хиляди, освен ако не беше пълен глупак.
— И кога е станала тази размяна?
— Преди четири дни.
Преди Дел Карос да притисне Ана. Да, от тази среща ставаше ясно, че той все още търси иконата. Беше купил другата, знаейки, че не е същата. Защо? За да разсее подозренията на Фотис? Значи иконата още беше у Драгумис и той не се беше разделял с нея. Андреас беше сигурен в това.
Пресякоха Второ авеню и повървяха известно време, без да говорят. Старецът разбираше, че сега е моментът да разкаже каквото знае за Дел Карос и какво предполагаше, че е направил Драгумис. Да сподели последните късчета секретна информация и да приключи с това завинаги. Но все още се колебаеше.
Морисън го докосна по рамото.
— И още нещо. Някой си Феликс Мартин е отлетял за Нюарк от Мексико Сити преди пет дни. Аржентински гражданин. Може би това нищо не означава. Само в Буенос Айрес може би има стотици мъже с такова име, но това е един от псевдонимите на твоя германец. Просто реших да ти го кажа.
Андреас мълчеше. Беше се противопоставил на думите на Бени предишния ден и дори сега му се искаше да вярва, че това е съвпадение. Морисън отново тръгна и Андреас го последва. Излязоха на Първо авеню, където слънце обливаше черния небостъргач на ООН и огромен товарен кораб плаваше по Ийст Ривър.
— На една пресечка по-нагоре има чудесен гръцки ресторант. Някой път ще отидем там. Е, Анди, имаш ли да ми кажеш нещо друго? Виждам, че се замисли?
— Опитвам се да си изясня някои неща.
— Ако успееш, обади ми се. Трябва да тръгвам.
— Благодаря, Роберт. Ще те уведомя.
— Това ще ти е за пръв път.
„… донесена от Светите земи от Елена, майката на Константин. По робата имало петна свещена кръв от раните на нашия Спасител, докато лежал в прегръдките на майка си, преди да възкръсне. Едно парче от робата, изцапано с кръв, било откъснато и скрито между две кипарисови дъски. Върху тях ученият монах Матей изрисувал образа на Божията майка, както му се появила във видение, така че всеки, който я погледне, разбирал, че това е истинското й лице. После иконата била поставена в църквата във Влахерна над сребърно ковчеже, в което се намирала самата роба, и там тя извършила много чудеса, особено лекуване на болните в семейството и измежду последователите на императора. От тази църква иконата била изнасяна във времена на нужда и разнасяна с процесия около стените на града, за да вдъхне смелост в сърцата на защитниците му…
Когато през онзи ужасен ден на лето божие 1453 неверниците турци се възползвали от умората на защитниците и предателството на техните съюзници, и превзели великия Константинопол, църквата във Влахерна била осквернена и светите реликви в нея унищожени. Тогава монах на име Лазар рискувал живота си, за да влезе в нея и да извади Света Богородица, нарисувана от Матей, от златната й рамка на стената. Защитен от силата на Девата, Лазар преминал през огъня и разрушението, за да напусне падналия Константинопол и да отнесе свещения лик на запад. По-късно го виждали из земите на изчезналата империя; очевидно живял много повече години от обикновените хора, пазен от Девата, задето е запазил живото й присъствие на земята, и откъдето минел, болните били излекувани, а неспокойните духом намирали покой. Някои казват, че отишъл в Тесалоники, а други — в Янина в Епир, но до ден-днешен никой не знае със сигурност каква е била съдбата на Света Богородица.“
Йоанис внимателно сгъна листата и ги сложи в плика. Надяваше се, че те ще му открият пътя. В началото беше словото. Не знаеше в каква посока щяха да подтикнат момчето думите на Теодор, но трябваше да направи нещо. Един глас се извисяваше в съзнанието му и настояваше, че трябва да предприеме решителни действия. И той бе решил да му се подчини.
След като проучи картата, той взе влака от Ню Джърси, изгуби се в осветените тунели и площади под гара Пен, но най-накрая откри перона, където спираше единицата. Тя го откара до площад „Колумб“. Оттам тръгна диагонално през Сентръл парк към целта си. Тук също успя да се изгуби по виещите се пътеки и алеи, но това не го притесняваше. В началото на май паркът беше изпълнен с живот — бледожълти нарциси, току-що разцъфнали червени лалета, покрити с бял и розов цвят ябълкови дървета, череши, люляк. Не знаеше, че тук може да бъде толкова красиво. Осъзнаваше, че е било писано да му се възхити дори сега, точно сега, в тези смутни времена. Винаги ставаше така, моменти на величествена красота съпътстваха мрака на душата. Този дар не биваше да бъде подценяван или пренебрегван и Йоанис дишаше дълбоко и се усмихваше на всичко, което го заобикаляше.
Беше се освободил от безполезния детектив Джими, беше престанал да приема обажданията на епископ Макариос. Беше оставил без отговор дори позвъняването на секретаря на Светия синод в Гърция. Те бяха объркали нещата. Всички, свързани с тази история, бяха мислили само за себе си — дребни, егоистични планове. Нужен беше по-дързък поглед и Йоанис имаше някаква представа какво трябва да направи, макар да не знаеше как ще го постигне. Единственото, в което бе сигурен, беше, че момчето е разковничето.
Широкото стълбище на музея беше препълнено с обичайните студенти, туристи, бездомници, които пушеха, пиеха сода и се наслаждаваха на хубавия ден. Йоанис се промъкна между тях, влезе през централния вход, мина през голямата зала на фоайето и сви към малката ниша, която бе забелязал при последното си посещение. Асансьорът беше в края. За да пътуваш с него, бе необходим ключ или карта, затова свещеникът просто изчака до вратите, излъчвайки самоувереността на човек, чието място е там. След десетина минути една жена се приближи до него — стройна, на средна възраст, с очила и карта с името около врата: Карол Вос. Тя се усмихна на Йоанис.
— Нали знаете, че този асансьор е служебен?
— Да. — Бе наясно, че съществува цял свят от коридори и стаи, за които обикновените посетители нямаха представа. Като в катедрала или манастир. Вътрешното светилище. — Трябва да се видя с един от уредниците.
— Трябва да изпратят някой, който да ви придружи. С кого имате среща?
— С Матю Спиър.
— О, Матю ми е приятел. Работим в един и същ отдел. Но за съжаление днес не е на работа. Честно казано, не знам кога ще се върне.
— Много неприятно. Казахте, че сте приятели?
— Да.
Йоанис се бе отказал от всички, които можеха да му помогнат в разследването. Не се надяваше да открие сам момчето и сега трябваше да разчита на Божията помощ. Във всичко, което ставаше, имаше някакъв смисъл. В главата му тихо, но твърдо звучеше глас: довери й се. Йоанис бръкна в джоба на сакото си, извади плика и й го подаде.
— Бихте ли му предали това, когато го видите?
— Разбира се, защо не. — Тя взе плика.
— Много е важно да го получи. Колкото се може по-скоро. Много е важно също така никой, освен Матю да не го види. Моля ви да ме разберете.
Тя беше спокойна душа като него и долови настойчивостта му без много думи.
— Обещавам да го запазя в тайна, но не знам кога ще видя Матю.
— Сигурен съм, че скоро ще се върне. Надявам се на това и на вас. Бог да ви благослови. — Духовникът се обърна и се отдалечи, преди тя да успее да му отвърне, но я беше преценил. Не беше жена, която щеше да изклинчи от задачата, която й беше поставил.
Небето над авенюто беше странно оцветено. Все още синьо на юг, на север се бяха събрали заплашителни сиви облаци. Йоанис не знаеше накъде се движат, нито какво ще бъде времето вечерта. Всъщност нямаше голямо значение. Щеше да се поразходи в парка още веднъж, да се наслади на момента, докато още може, преди отново да са заеме с тежката си задача.
Имаше нещо едновременно трогателно интимно и влудяващо клаустрофобично в принудителното й пленничество сред неговото семейство. Баща му беше болен, макар и не толкова, колкото беше очаквала, а и още хубав — с по-сурова хубост от тази на Матю. Той стоеше в кабинета си, четеше или спеше, от време на време приемаше посетители. Вечерта, когато пристигнаха, майката беше оставила Ана на мира, но на следващия ден се занимаваше само с нея. Опитваше се да я нахрани на всеки час и половина. Задаваше й всякакви въпроси за Матю, сякаш Ана му беше съпруга или дългогодишна приятелка, а не беше срещнала сина й само преди няколко седмици, жена, която можеше да го обича, без да го познава истински.
— Тя те харесва — каза Матю, когато останаха за малко сами. Майка му беше на пазар, а баща му спеше.
— Затова ли непрестанно ми се мръщи?
— Това й е обичайното изражение. Обича да разговаря с теб.
— Опитва се да разбере какво става.
— Не се тревожи, всъщност не иска да знае.
— Пък и какво значение има дали ме харесва.
— Никакво, но е така, повярвай ми.
— Щях ли да седя в кухнята на родителите ти след всичко, което се случи, ако не ти вярвах?
Той я целуна и тялото й реагира мигновено въпреки изтощението от последните две нощи. Едва стигнаха до гостната на горния етаж, бившата му спалня. Имаше нещо забранено в това да го направят следобед в къщата на родителите му, докато баща му спи долу. Ана разбираше, че желанието е примесено с копнеж за облекчение и утеха, но от това сексът не ставаше по-малко страстен или задоволяващ.
Матю заспа няколко минути след като свършиха, наваксваше си пропуснатото. Ана изчака малко, наблюдавайки как гърдите му се повдигат и спадат, галейки ръката му, вдъхвайки уханието му. Приятелката й Едит твърдеше, че нито интелектът, нито хубостта и всичко останало имат значение, че привлича единствено мирисът. Ана се чудеше дали не е вярно. После стана, отиде до пътническия си сак и извади кутия „Марлборо“ и запалка. Седна до прозореца, вдигна стъклото на десетина сантиметра, запали цигара и се опита да събере мислите си.
Имаше нужда да прекара ден-два сама, далеч от всички, включително от Матю, за да обмисли нещата. Бяха си обещали да забравят за иконата, но някои подробности я преследваха. Името в тефтера, намеците на Дел Карос, страхът му какво знае тя, който го бе накарал да каже повече, отколкото възнамеряваше. Преди осем години, по време на поредното тежко заболяване на дядо й, старецът бе бълнувал, че е виновен за смъртта на баща й. Това не беше ново и тя се бе опитала да го успокои, но той бе неутешим. „Трябваше да бъда аз“, беше повтарял непрекъснато. Сякаш смъртта на баща й не беше случайна, някой непременно бе трябвало да умре. Тогава го бе отдала на треската, но не беше забравила.
Какво трябваше да направи? Можеше да опита да си уреди нова среща с Дел Карос, но това би било лудост, а и той навярно нямаше да се съгласи. Можеше да остави вещата да се развиват от само себе си и да се надява, че ще го заловят, че истината ще излезе наяве по друг начин. Беше ли готова да приеме истината? Нямаше ли да бъде по-добре, ако той просто изчезнеше отново и всичко си останеше в тайна?
— Какво правиш? — обади се Матю от леглото. Гласът му не беше толкова сънен, колкото бе очаквала.
— Просто се побърквам.
— Остави това на мен.
— Бях си побъркана дълго преди да те срещна, скъпи.
— Защо не се върнеш тук?
Защо, наистина? Но тя постоя още няколко мига, допуши цигарата, чудейки се какво ще стане между Матю и нея, дали онова, което изпитваха, щеше да оцелее в бушуващите емоции на настоящите събития. Щяха ли да се обичат още, когато вълнението отшумеше, когато се върнеха към еднообразното всекидневие? Когато иконата бъдеше забравена. Наистина ли искаше да знае? По-добре беше да се наслаждава на онова, което имаха в момента. Тя угаси цигарата на перваза, затвори прозореца и отиде при Матю.