Нийл Олсън
Иконата (18)

16.

Тъмна коса и очи, маслинена кожа, безупречно сресан и облечен в черен италиански костюм. Би бил красив, помисли си Ана, ако обноските му не бяха толкова престорени и раболепни. Отдалеч приличаше на европейска кинозвезда, но отблизо у Емил Розентал имаше нещо, което можеше да бъде окачествено само като долнопробно.

— Госпожице Кеслер, не мога да ви опиша какво удоволствие за мен е да се видим. Имаме много общи приятели и отдавна се канех да ви позвъня. Беше приятна изненада, че вие ме изпреварихте.

Всъщност се бе опитал да се свърже с нея по какъв ли не начин — с покани за откриване на галерии, със съобщения, предавани от общи познати. Ана си беше спечелила репутацията — незаслужена, според нея — на човек, който обича да харчи. Но тя купуваше главно творби на съвременни художници и макар някога Розентал да се беше занимавал с модерно изкуство, след това бе наследил галерията на баща си, ориентирана към ранното европейско изкуство — средновековни и ренесансови творби и предмети. Беше напълно сигурна, че целта му е колекцията на дядо й.

— Нека ви разведа наоколо. Знам, че тези автори не са измежду предпочитаните от вас, но може и да ви заинтригуват.

Тъмните стени и меката светлина действаха успокоително, обстановката напомняше повече на музей, отколкото на галерия. Имаше малко изложени творби, затова обиколката приключи бързо. Разгледаха илюстрован испански молитвеник от XIV век, минаха към холандски портрет на цветарка от XVI век и накрая доближиха стара дървена статуя на Свети Георги на кон, напукана и с избелели цветове, но все още великолепна със златната си броня и високо вдигнатото копие.

— От Сирия е — поясни Розентал. — Вече имам двама купувачи за нея.

— Двама? И как ще си я поделят? Единият ще вземе коня, а другият — светеца?

Търговецът се разсмя прекалено силно.

— Не, мисля, че единият ще вземе и двете със сигурност. Просто малко здравословна конкуренция. Средновековното изкуство все още не е дооценено. Понякога трябва да играем малки игрички. Имам лошия навик да купувам на твърде високи цени, затова трябва да го компенсирам по някакъв начин. Разчитам на клиентите си, за да получа най-добрата цена. Тук се грижим добре за клиентите си.

— Не се и съмнявам.

— Е, поне мъничко, със сигурност. Успехът ни през последните години доведе до някои злостни клевети. Които на свой ред станаха причина за нелепи проблеми със закона.

— Четох за някакво разследване.

— Естествено, кой ли не писа за него! Уверявам ви, беше просто досадна процедура. Не откриха нищо незаконно и няма да открият.

Което не означаваше, че няма какво да се открие.

— При всички случаи — каза тя — сте в добра компания.

Той се усмихна нервно.

— Моля?

— С „Кристи“, „Сотби“.

— Е — промърмори той, — за разлика от много хора аз нямам проблеми с аукционните къщи, но не съм близък със собствениците им.

— Всички тези разследвания са ужасно глупави, не мислите ли? Искам да кажа, че надуването на цените е старо като света. Би трябвало да разследват продажбите на откраднати творби.

В настъпилата дълга пауза той закима нервно, очевидно онемял от факта, че точно тя повдига въпроса за откраднатите картини. Но се възстанови бързо.

— Боя се, че това също е старо като света. И ако се стигне твърде далеч, би трябвало да се включат и нашите приятели от музеите, а това ще е неприятно за всички. Господи, ако Музеят за модерно изкуство изложи всички творби със съмнителен произход, ще му трябва стена, дълга цяла миля. Само Кийт Харинг ще има нужда от отделно крило.

И двамата се изсмяха злорадо при тази мисъл. После Розентал погледна Ана с кафявите си влажни очи, сякаш се канеше да й направи любовно обяснение.

— Честно казано, радвам се на възможността да изчистя всяко съмнение по отношение на онова, което бихме могли да направим за вас.

Тя издържа погледа му.

— Предложението ви за иконата на дядо беше много щедро.

— Очевидно недостатъчно.

— Причината не беше в това. Опитвах се да постъпя правилно. И както обикновено става в подобни случаи, всичко се обърка.

Той съчувствено поклати глава. Двама покрити с белези ветерани от войните в артсредите, готови да станат първи дружки. Тя усещаше как Розентал се подготвя за финалния удар.

— Може би трябва да поговорим в кабинета ми.

Ана огледа помещението. Вътре имаше само хубава млада стажантка, която усърдно надписваше кутии и вдигаше телефона.

— Щом ще се чувствате по-удобно.

— Мисля, че и за двама ни ще е по-удобно.

Кабинетът беше по-светъл от галерията и обзаведен с бежови плюшени столове. Розентал затвори вратата и седна до Ана вместо зад голямото празно бюро.

— Много съжалявам за кражбата — бързо каза той. — Надявам се, че сте си получили парите.

— Да. Но важното беше иконата да се върне на гръцката църква, затова ми е много неприятно.

— Разбира се, разбира се. А сега, доколкото разбрах, въобще не е ясно дали онзи гръцки филантроп изобщо е работел за църквата?

Колко знаеше той? Дали беше наясно и за Матю? Не беше дошла тук, за да отговаря на неговите въпроси, а за да потърси отговори на своите.

— В цялата история имаше замесен представител на църквата. Срещнах се с него. За съжаление, след кражбата той е изчезнал.

— А и онзи бизнесмен, Драгумис, също е изчезнал, нали?

— Не е изчезнал, чух, че е болен. Пък и съм оставила всичко това на полицията.

Той се облегна и кръстоса крака.

— Най-разумното решение. Както казахте, получили сте парите, останалото не е ваш проблем.

— Всъщност не е толкова просто. Надявам се, че можем да разговаряме поверително.

Изражението на всеотдайна искреност, което се разля моментално върху лицето му, едва не я накара да се разсмее или да изръкопляска, но успя да потисне импулса си. Беше почти сигурна, че следващият му ход ще е да хване ръката й, но той се задоволи да докосне коляното й.

— Ще оправдая доверието ви. Ако не бях изключително дискретен, нямаше да се задържа в бранша и една седмица.

— Сключих далеч по-неизгодна сделка за иконата, отколкото ми предложихте вие. Направих го, защото смятах, че правя добро, че постъпвам правилно, а не исках да изнудвам църквата. И сега…

— Чувствате се изиграна.

— Именно.

Отново съчувственото поклащане на глава.

— Може ли да кажа нещо? Ще ви го кажа, дори с риск да ви обидя. Цялата работа беше подхваната зле. Не обвинявам вас, вие сте последвали съвета на адвоката си. Сигурен съм, че той взима присърце интересите ви, но господин Уолъс вече не е млад, а в света на изкуството нещата, за съжаление, са се променили. Искат се контакти, схватливост и определена доза агресивност. Трябваше да потърсите опитен търговец.

— Сега и аз го разбирам.

— Аз самият щях да ви предложа услугите си, но един колекционер ми се обади, преди да разбера, че ще продавате иконата.

— Да, разбрах. — Нещата вървяха толкова добре, че тя реши да си насили късмета. — Бих искала да знам кой е той. Едва ли ще ми кажете, но ще ви бъда задължена, ако го сторите.

Лицето на Розентал се скова, но Ана долови как импулсът да бъде любезен и да купи признателността й се бори яростно с вродената му подозрителност. След миг той се засмя нервно.

— Госпожице Кеслер, така ще излезе, че изобщо не съм дискретен. Пък и не виждам какво ще ви помогне това, след като сделката е приключена.

— Моля ви, наричайте ме Ана.

— С удоволствие. А вие мен — Емил.

— Емил, причините са няколко. Продадох иконата при няколко условия, които явно са нарушени. Ако бъде открита, ще имам сериозни основания да си я поискам обратно.

— Разбирам.

— А в такъв случай ще ми трябва нов купувач. Освен това имам и други средновековни творби, които може би ще заинтересуват вашия колекционер.

— Но това не е причина да се свържете директно с него. Всъщност, заради самата вас, не бих ви го препоръчал. Подобни трансакции изискват опитен посредник. А и ще бъде глупаво да ви предоставя информация, която ще ме изключи от сделката.

— Не става и дума за това. Можем да се разберем помежду си в замяна на това, че ще ме свържете с клиента, да се ангажирате с всички сделки между нас.

— Уви, първото ми задължение е към купувача. Той може да реши, че близките ми отношения с вас ме компрометират.

— Тогава можете да ме представлявате, но ще трябва да си сътрудничите с Уолъс.

— Едва ли господин Уолъс би се съгласил на подобно споразумение.

— Той ще направи каквото му кажа — отвърна Ана. — Моите адвокати служат на мен, а не обратното, Емил.

Розентал се усмихна и плесна с ръце.

— Добре казано! Признавам, че ме заинтригувахте. Но, честно казано, не смятам, че този човек се интересува от нещо друго, освен от иконата. А и двамата знаем какви са шансовете тя да бъде открита.

Беше по-предпазлив, отколкото бе очаквала. Трябваше да направи още нещо.

— Добре, ще ви кажа. Причината да искам директен контакт е лична. Трябва да задам на този човек някои въпроси. Имам основания да смятам, че той знае нещо за дядо ми. Не мога да ви кажа повече.

Ето, за последно му беше подхвърлила и една малка загадка.

— Сега разбирам — меко каза търговецът. — Май най-доброто ще бъде да се свържа с него и да го попитам дали иска да разговаря с вас. Как ви звучи това?

— Разумно. Само че, ако откаже, доникъде няма да стигна. Но ако разговарям лично с него, може да го убедя да ми се довери.

— Ако някой може да накара един мъж да направи повече, отколкото е възнамерявал, сигурен съм, че това сте вие, Ана.

Когато се прибереше, щеше да има нужда от душ. Но все пак беше постигнала нещо.

— Не можете да си представите какво означава това за мен, Емил, и няма да се опитвам да ви обясня. Но нека бъда по-конкретна. Предстои ми да продам още много неща по някое време. Може би по-голямата част от колекцията. Вие ме убедихте, че имам нужда от посредник, а ранното европейско изкуство е ваша специалност. Нищо не обещавам, но…

— Моля ви, недейте. Преди да подмамите с още богатства алчния ми взор, нека ви призная нещо. Информацията за този клиент е много ограничена. Само име и номер на гласова поща. Обикновено той ми се обажда. Не съм убеден дори дали това е истинското му име.

Ана се опита да прикрие разочарованието си.

— Още по-добре. В такъв случай няма да нарушите доверието му, ако ми дадете тази информация. Ако не иска да говори с мен, просто няма да ми се обади. Във всеки случай ще ви бъда благодарна.

Розентал се отпусна. Отиде зад бюрото си и извади една картичка от чекмеджето.

— Радвам се, че приемате нещата така. Съгласен съм с вас. Господин Дел Карос е взел мерки и не е нужно да се притеснявам за него. Пък и навярно ще се радва да говори с вас. Имате ли химикалка?

Тя записа информацията в малкото тефтерче, което носеше в чантата си, но внезапно се почувства неспокойна. Дел Карос. Откъде знаеше това име? Дали дядо й не го беше споменавал?

— Благодаря ви. С риск да бъда груба, налага се да ви помоля за още нещо.

— Да не робуваме на протокола, Ана. Нали вече сме приятели!

— Вашият господин Дел Карос беше готов да даде много пари. Иконата е рядка, но никой не би я оценил на повече от милион и половина долара.

— Не съм разпитвал господина за мотивите му. Казах му, че предложението му е много по-високо от пазарната цена, но той настоя да действам. Понякога религиозното изкуство има странен ефект върху хората. Някои от тях не биха се разделили с подобна творба за нищо на света, други биха дали мило и драго да я купят. Склонен съм да мисля, че той би дал и повече.

— Но вие имате само име и телефонен номер. Откъде знаете, че той наистина има толкова пари? Че няма да изчезне и да ви постави в неудобно положение, когато дойде време да се плаща?

Розентал се облегна и отново се усмихна.

— Уверявам ви, че господин Дел Карос е напълно благонадежден купувач. Лично ви гарантирам, че ще посрещне задълженията си. Работил съм с него и преди.

 

 

— Кафе? Вода? Накрая ще пием коняк, за да отпразнуваме.

— Свалете покривалото, нека да я видим.

— Търпение, приятелю. Имаме да обсъждаме още неща.

Набитият сивокос руснак се усмихна приятно, но старецът, който наричаше себе си Дел Карос, не беше готов да чака. Ако имаше работа с джентълмени, щеше да направи по-голямо усилие да бъде учтив, но тези бандити с артистични претенции го отвращаваха. Ала все пак те държаха онова, което искаше, и не биваше да изглежда прекалено нетърпелив. Трябваше да ги накара да повярват, че ако условията са неприемливи, ще се откаже от сделката.

— Вече сме обсъдили всичко, господин Каров. Това е единствената причина да съм тук.

— Откакто разговаряхме, обстоятелствата се промениха. Нещата се усложниха. Навярно сте чули, че един от хората ми беше прострелян.

— Разбрах, че е от хората на Драгумис и че един от вашите го е застрелял.

— Драгумис няма свои хора, освен готвачи и управители. Аз го снабдявам с телохранители. За съжаление този се прибрал, преди моите момчета да излязат от къщата, и станала злополука.

— Лошо планиране.

Каров сви рамене.

— Случват се и такива неща. Но във всички случаи това са допълнителни разходи.

Дел Карос беше очаквал нещо подобно. В куфарчето, което лежеше в скута му, имаше сто хиляди над уговорената цена. В брой. Идиотът беше поискал пари в брой, сякаш се бе научил да краде от филмите. Като че още се намираше из мрачните дебри на майка Русия, където беше крал коли и отвличал бюрократи. Но днес козът беше в ръцете му и той смяташе да изстиска колкото се може повече за размяната, може би дори щеше да отмени сделката, за да принуди Дел Карос да отстъпи. Това трябваше да бъде избегнато, но старецът не възнамеряваше да отстъпи лесно.

— Разходите са се вдигнали заради ваша грешка.

— Цената е твърде ниска — настоя Каров и усмивката му изчезна.

Нямаше спор, нито промяна на обосновката. Просто повтаряш един аргумент, докато бъде оборен, а след това минаваш на следващия. Открито, просто, елементарно. Типичен руски стил.

— Тогава защо я приехте?

— Защото не знаех, че сте предложили десет пъти повече на онази Кеслер.

Дел Карос въздъхна и погледна към прегърбения си русоляв спътник. Ян ван Меер мълчеше. За разлика от двамата нервни сътрудници на Каров, предполагаемият художествен консултант на Дел Карос — слаб, очилат и напълно безобиден — изглеждаше напълно спокоен, дори отегчен. Старият колекционер оценяваше представлението му, но се чудеше дали една по-явна проява на сила нямаше да бъде по-разумно решение.

— Пет милиона — продължи Каров. — Такава цена сте предложили. Със съжаление разбирам, че оценката ви е паднала толкова много оттогава.

Ето какво става, когато човек си има работа с хора като Розентал.

— Това щеше да бъде легална покупка, господин Каров. Без усложнения. А сега аз също ще имам повече разходи. Има хора, които неуморно ще издирват тази икона. Ще трябва да взема мерки за сигурност, а те струват скъпо.

Ван Меер вече му беше казал, че да отстрани Драгумис, ще му струва 250 000 евро. С отстъпка, беше го уверил той, защото били приятели.

— Ако си спомняте, обсъждахме този проблем и преди — каза Каров. — Вероятно ще се радвате да узнаете, че вече съм взел мерки.

Това беше последното нещо, което Дел Карос искаше да чуе.

— Кога?

Каров погледна големия сребърен ролекс на дебелата си китка.

— Горе-долу в момента.

— Докато е още в Гърция?

— Там е много по-удобно — отвърна руснакът. — В Гърция той има стотици врагове. Ще изглежда напълно естествено.

Това беше вярно, но ако се проваляха и Драгумис се укриеше… Но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Важното беше иконата.

— Е — поде отново Каров, — можете просто да добавите сумата, която бяхте определили за тази работа, към цената, която обсъдихме. Питам ви, не е ли това разумно искане? След всичко, което направих заради вас?

— Ще бъде прибързано да разчитаме на успех, преди да чуем какво са направили хората ви в Гърция. Досега е оцелял от няколко покушения. Мисля, че сте прибързали. Трябваше да оставите на мен тази част.

— Не изяснихте дали възнамерявате да действате или не.

— Бях просто предпазлив. — Глупак! — Колкото по-малко знаехте, толкова по-добре щеше да бъде.

— Аз не съм толкова потаен — ухили се Каров. — Обичам да бъда сигурен във важните неща. Гъркът е стар, но все още е опасен. Вече е разбрал, че съм го измамил. Ако може, ще ме унищожи. Не се поколебах да се защитя и никому не дължа обяснение.

— Много добре. — Дел Карос се изкашля, съжалявайки, че не беше приел предложената вода, но не се доверяваше на руското гостоприемство. — Да приключваме тогава.

— Чудесно. Мразя проточените преговори. В светлината на загубите, които понесох, и усилията, положени за общата ни защита, цената вече е един милион долара.

Което означаваше, че ще приеме и по-малко.

— Какво мислиш, Ян?

Ван Меер рязко се изправи като студент, хванат от професора, че не внимава.

— Няма да се преструвам, че разбирам за какво говорите — промърмори той с лекия си холандски акцент, блестящо изигравайки ролята на невежия експерт, — но е съвсем ясно, господин Каров, че вие сте предприели действия за ваша собствена полза и против желанието на моя клиент. Това не е основание да очаквате вдигане на цената. Договорихме се за петстотин хиляди американски долара и аз мисля, че това е щедра сума.

Руснакът се смръщи, сякаш се канеше да разкъса дребния холандец.

— Казах ви, че не е достатъчно.

— Напротив — продължи да го дразни Ван Меер, — дори е твърде много.

— Чуйте ме — намеси се Дел Карос и тихият му глас накара всички да замълчат. — Трябва да разберете, господин Каров, че тази продажба не се влияе от пазарната цена. Интересът ми се дължи на лични причини, които няма да ви обяснявам. Ако аз не купя тази икона, ще я продадете за много по-малко, отколкото ви предлагам. А предвид начина, по който сте я придобили, може и да не успеете да я продадете.

— Начинът, по който съм я придобил! Чуйте се само. Вие сте причината за това. Откраднах я за вас, не можете да го отречете.

— Откраднахте я по нареждане на Драгумис.

— И го измамих, за да ви я продам. Имаме уговорка.

— Която се опитвате да нарушите, като вдигате цената. Разбирам, вие сте бизнесмен. Много добре. В това куфарче има точно шестстотин хиляди долара. Сто хиляди повече от уговорената цена. Ян ще възрази, но аз имам желание да направя тази отстъпка, за да посрещнете разходите си. Но дотук. Ако си изляза от тази стая без иконата, вече няма да ме видите. Това е последната ми дума, господин Каров.

На няколко пъти руснакът се канеше да заговори, но се сдържаше. Черното му кожено пардесю изскърца, когато се размърда неспокойно на стола си. Пресмяташе. Несъмнено си мислеше, че просто може да вземе куфарчето и да задържи иконата. Щеше да се наложи да се отърве от две тела, голяма работа. Дел Карос знаеше, че ако се опита, телата щяха да бъдат три — на руснаците, но Каров нямаше представа колко опасен е Ван Меер. От друга страна, преди това старецът беше подметнал за бъдещи трансакции, за нов пазар в Южна Америка, за наркотици, изумруди и артефакти на инките. Това беше заблуда, разбира се, но Каров не го знаеше, пък и очевидно предпочиташе ролята на бизнесмен пред тази на гангстер. Най-накрая големите му воднисти очи се втренчиха в куфарчето и той се усмихна едва-едва.

— Кой би казал, че Василий Каров не е разумен човек? Приемам предложението ви. А ти — рязко се обърна той към Ван Меер — се поучи от клиента си. Така правят сделки разумните хора. С компромис. Антон, дай коняка.

— Иконата — прекъсна го Ян, наслаждавайки се на ролята си на кожодер. Беше ли разочарован, че сделката мина добре и не се наложи да използва специалните си умения? Не, беше прекалено умен, за да е така. — Не сме видели иконата.

— Антон. — Каров махна с ръка и чернобрадият мъж, тръгнал към барчето, рязко смени посоката, отиде до статива и безцеремонно вдигна платното.

Помръкнал, но все още бляскав варак. Изящен овал на полуизвърнатата глава на Девата. Огромни изразителни очи с тъмни сенки, уста с увиснали ъгълчета. Тъжната Мария. Робата й беше тъмносиня, почти черна, тук-таме позеленяла от годините или повредена. Неестествено дългите пръсти бяха притиснати в молитва, но и сочеха вън от рамката натам, където би трябвало да виси неминуемо иконата на Христос. Традиционната Hagiasoritissa. Майсторска работа, не шедьовър, но нарисувана с чувство. И в забележително добро състояние. Няколко минути в стаята цареше пълна тишина.

— Красива е — промълви накрая Каров.

— Да — съгласи се Дел Карос, в чийто глас разочарованието се бореше с гнева, — само дето не е същата.

Отначало руснакът сякаш не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Отложете убийството на Драгумис.

— За какво говорите, по дяволите?

— Погледнете я — настоя Дел Карос, но това беше безсмислено. Все едно да накара куче да я погледне. За този глупак иконата си беше икона. — Не е същата. Стилът е друг. Това е късна работа, от XV или XVI век, вероятно руска. Иконата, която търсим ние, е от VIII век или малко по-стара и повредена. Подчертах, че е повредена.

— Предпочитате повредена икона?

Това беше непростимо. Идеше му да убие идиота, да изстиска живота от това тлъсто, объркано лице.

— Предпочитам да е онази, която търся. Това не е тя.

— Тази беше на статива — обади се Антон. — Предишния ден я показа на кръщелника си. Беше точно там, където ми каза да я търся.

— Значи я е сменил с друга. Виждал ли си я, преди да я вземеш?

— Не, беше заключена в кабинета му.

— Но защо я е подменил?

— Защото е знаел, че ще го измамите — отвърна Дел Карос, на когото всичко му стана ясно.

Драгумис е знаел, че инсценировката на кражба няма да му свърши работа. Руснаците щяха да мислят, че иконата е у него, други щяха да се досетят, затова му е трябвала двойна осигуровка. Нека руснаците откраднат друга икона. Ако Каров я задържи, няма да знае, че е била подменена. Ако я продаде, купувачът едва ли ще е виждал оригинала, а Дел Карос бе наясно, че повечето хора — дори колекционерите — не можеха да определят лесно възрастта и произхода на православните икони. И в двата случая заместителят ще изчезне, а кой би могъл да каже, че това не е бил оригиналът? Беше умен план, макар и не безпогрешен. Гъркът не беше очаквал купувач, който познава добре истинската икона. Все пак беше спечелил време и кой знае къде беше сега иконата?

— Отложете убийството му.

— Защо? Да върви по дяволите! Бих го обесил за топките!

— Ако го убият, преди да разберем къде се намира истинската икона, може никога да не я намерим.

— Какво ме интересува? Пикая на вашата икона. Ако ми казвате истината, дано копелето пукне. Пък и вече е твърде късно.

Старецът почувства как осемдесет и шестте години натежаха на раменете му. Когато тази история бе започнала, той беше млад и силен, но всичко се беше проточило прекалено много и вече беше уморен. При толкова други успехи, защо продължаваше тази загубена битка? Но докато я бе притежавал, тя сякаш се беше сляла с него и имаше чувството, че е изгубил част от тялото си. Вече петдесет години. Нямаше избор. Умората беше хубаво нещо, реши той. Прикриваше отчаянието му.

— Какво да направя, за да ви убедя?

Каров го погледна внимателно, опитвайки се да прецени дали това е заплаха или възможност. Ван Меер също слушаше внимателно. Бяха излезли от рамките на предварително обсъдените възможности. Намираха се на труден и опасен терен. Холандецът явно се чувстваше ободрен от това.

— Можете да ми дадете куфарчето — отвърна руснакът след дълга пауза.

Ян се разсмя като на добра шега.

— Не мисля така — отвърна Дел Карос.

— По дяволите, дължите ми нещо за усилията.

— Нищо не ви дължа. Драгумис си е поиграл с вас. Не ми донесохте онова, което исках, но аз полагам усилия, за да запазя сътрудничеството ни.

— Какво предлагате?

Руснакът беше глупак, но трябваше да получи нещо или цялата работа щеше да свърши зле. И да бъде убеден да отложи убийството.

— Това не е иконата, която исках — замислено каза старецът, — но е добра работа, а аз съм готов да бъда щедър. Ще ви дам за нея сто хиляди.

— Това няма да покрие дори разноските ми.

— И още петдесет, когато се уверя, че Драгумис не е пострадал. Както и още сто, ако можете да ми го доведете жив.

Каров се беше поуспокоил. Без да сваля поглед от Дел Карос, той извади от пардесюто си голям мобилен телефон.

— Ако ви го доведа жив, ще говорим колко струва. Да видя парите.

— Първо се обадете. Всяка секунда е ценна.