Нийл Олсън
Иконата (17)

15.

Със затоплянето на деня от влажните дървета започна да се издига пара. Това пробуди у Андреас чувствен спомен, който не можеше да определи напълно — пещера край морето, бледа утринна мъгла и желанието да остане там, върху топлата влажна земя, където беше спал — не да грабне пушката и да се върне при другарите си, а да остане тук, да изчезне в мъглата. Но кога беше преживял това и какво беше станало после? Не можеше да каже. Преди повече от половин живот, преди брат му да умре, преди да срещне Мария, години преди синът и внукът му, за които се тревожеше сега, да са поели първия си дъх.

Беше свалил тежкото палто и шапката и се чувстваше някак разголен, макар да се намираше в двора на сина си. Алекос се бе облегнал на оградата до него — разтреперан, но стъпил на краката си, и гледаше към обвитите в мъгла стволове.

— Не можа ли да го спреш?

— Не знаех — отвърна Андреас. — Не ми каза, че заминава.

— Сега полицията ще реши, че е замесен.

— Той е замесен.

— Знаеш какво имам предвид. Ще решат, че той и Фотис са замислили всичко заедно. Всичко. И кражбата.

— Да не надяваме, че не са толкова глупави. Ако е бил съучастник, действията му онзи ден нямат никакво обяснение.

— Защо не тръгна след него?

— Той не иска помощта ми.

— И ще го оставиш да се изправи сам пред онзи интригант?

— Момчето не ми вярва, Алеко. Ти и Фотис се погрижихте за това. — Синът му се канеше да възрази, но се отказа. — Аз също съм виновен, разбира се — поправи се Андреас.

— Говори ли с него?

— За иконата ли? Да. Твърде късно, но поговорихме.

— Да беше изгоряла в онази църква. Така щеше да спести много болка на всички ни.

— И аз съм си го мислил.

Алекос леко се извърна и го погледна.

— Това измъчва ли те? Че си я дал на германците? Будиш ли се заради това нощем?

Андреас поклати глава. Щеше да отговаря на този въпрос през остатъка от живота си.

— Веднъж видях как Фотис отряза пръстите на един германски пленник. Беше младеж. Не можеше да отговори на въпросите му, но това нямаше значение. Накрая му преряза гърлото. — Той разрови влажната пръст с обувката си. — Друг път аз застрелях комунист партизанин в хълмовете над Цотили. Екзекутирах го, защото разпространяваше лъжи и защото беше комунист. Не мислиш ли, че това е достатъчно основание, за да убиеш един човек? Чувал ли си вече тези неща?

— Не и от теб.

— Видях как вадят един американски журналист от солунското пристанище с вързани ръце и простреляна глава, защото беше говорил не с когото трябва. Наблюдавах как бият десетки мъже, стари и млади, докато признаят неща, които не бяха извършили. Веднъж дори видях как взеха една жена и…

— Защо ми разказваш всичко това сега? От години ти задавам въпроси, а ти никога не си обелвал и дума.

— Защо мислиш, че ти ги казвам?

— Не знам. За да те успокоя, че те разбирам, че ти прощавам?

— Да ми простиш! — горчиво избухна старецът и Алекос отмести поглед. — Смяташ ли, че твоята прошка има някакво значение? Ти, който си преживял почти целия си живот в тази спокойна и богата страна? Има неща, за които бих ти поискал прошка, Алеко, много неща, но не и тези. Никой не може да ме опрости и аз не търся опрощение. Но смяташ ли, че след всичко, което съм видял, някаква си икона може да означава нещо за мен? Наистина ли вярваш, че тя не ми дава покой?

— Добре, но ето че тя се върна при нас. И сега е впила ноктите си в сина ми.

— Аз не съм причината за това.

— Но и не направи нищо, за да го предотвратиш.

— Какво искаш да направя?

— Открий я.

— Да я открия. И после?

— Изгори я, зарови я, върни я на църквата, не ме интересува. Само я махни от живота му. Липсваща или намерена, тя е опасна за него.

— Няма да е лесно да я издиря.

— Разбира се, че няма. Ако беше лесно, щях да го направя аз. Нужен е човек с твоите умения.

— Кои умения? Да лъжа, да убивам или да садя домати?

— Да преследваш.

— Преследвал съм хора, не картини.

— Преследвай хората, които са я откраднали.

— Това надминава способностите ми. Има твърде много възможности.

— Използвай приятелите си.

— Ти си същият като Фотис, щом смяташ, че още имам полезни връзки. Моите приятели са малко и не изпълняват нарежданията на старци като мен. Полицейското разследване ще бъде далеч преди нас, а в полицията нямам влияние.

— И няма да направиш нищо.

— Не съм казал това.

Алекос нетърпеливо се залюля на пети, хвърляйки поглед към къщата.

— Тогава какво?

— Матю трябва да стои далеч от хората, които могат да сметнат, че знае къде е иконата. В Гърция може би е в по-голяма безопасност, отколкото тук. Пък и помолих един човек да се грижи за него там.

— Някой от приятелите, които нямаш?

— Пенсионер е като мен и Матю може да му създаде проблеми. Но все пак е нещо.

Алекос се обърна отново към гората и стисна грапавия кол с една ръка, докато свиваше и отваряше другата.

— Благодаря. Благодаря, че си го направил.

— Той ми е внук. Когато се върне, ще се опитам да го разубедя, но няма да е лесно. Той е недоверчив и упорит.

— Като майка си — съгласи се Алекос.

— А и сега е ядосан. Да се надяваме, че всичко ще приключи бързо.

— Не те ли е грижа какво ще стане? Дали Фотис има нещо общо, дали иконата някога ще се появи отново?

— Откраднатите произведения на изкуството рядко се намират. Искам само Матю да е в безопасност и да се освободи от вината. Предстои да се разправям с Фотис, но не знам дали някога ще се разберем.

— Ако пак видя този стар негодник, ще го убия.

— Мнозина са се опитвали.

— Той е истинска зараза. Учудвам се, че не си го убил преди години.

Андреас погледна сина си смаяно, после бавно кимна.

— Бях негово създание. Той се грижеше за мен много по-дълго, отколкото беше нужно. Когато военните бяха на власт, трябваше да ме арестува. Пападопулос му беше наредил. Вместо това ми помогна да напусна страната.

— Много лоялно от негова страна.

— Така беше. И рисковано. Нищо не спечели от това.

— Може би се е надявал да му върнеш жеста, когато ти се прибереш в родината, а той бъде прогонен.

— Възможно е. Може би така си е казал.

— Смяташ, че го е грижа за теб?

— Възможно е. Въпреки желанията и разбиранията му. Пък и той не е глупав човек, всички ние можем само да гадаем за чувствата му.

— Така контролира нещата. — Алекос прочисти гърлото си. Андреас знаеше, че събира смелост. — Защо ми казваш тези неща едва сега? И онези ужасни неща. Не беше свързано с иконата.

— Не знам. Може би, за да ги споделя с някого.

— Никога ли не си говорил за тях?

— Съвсем малко, на майка ти. Много малко. Защо да товаря някой друг?

— За да облекчиш собствения си товар.

— Споделянето не облекчава.

— Откъде знаеш?

— Тези неща нямат значение извън времето и мястото, където са се случили, каквото и да казват съдиите и моралистите. Повечето от тях, дори неприятните, са били нужни. Никой не може ги разбере, освен онези, които са ги преживели, а ние сме твърде обременени, за да си помагаме взаимно. Пък и вече останахме малко.

— Не съм виновен, че не разбирам. Ти ме прати тук.

— Не очаквах да останеш, да се ожениш за Ирини… Мислех, че ще се върнеш в Гърция. Но по-добре, че не го направи. Много по-добре.

— Навярно щях да стана комунист, само за да ти направя напук. Защо се усмихваш?

— На идеята, че изобщо би се замесил в политиката.

— Очевидно не съм изпуснал много.

— Не, ти постъпи мъдро. Това е игра за глупаци.

— Радвам се, че дойде тук — тихо промълви по-младият мъж. — Радвам се, че поговорихме.

Андреас вдъхна влажния въздух и бавно издиша. Подобни изявления на сина му бяха най-доброто, на което можеше да се надява, и затова се опитваше да бъде благодарен за тях, благодарен за моменти като този. Когато погледна към него, видя, че вече не е облегнат на оградата, а се подпира леко с една ръка. Макар че леко се олюляваше, стоеше изправен.

— Изглеждаш добре, Алекос — каза той въпреки древното суеверие. — Силен.

Алекос погледна смутено към гората.

— Да. Чувствам се силен.

 

 

Сотир Пластирис живееше в една от големите бетонни сгради, които обезличаваха Солун. Като повечето граждани беше напълнил терасата си с растения и ярки цветя, чиито цветове донякъде смекчаваха сивия, недовършен вид на сградите. Апартаментът беше обзаведен в типичен буржоазен стил — бели стени, тъмно дърво, плоча от кована мед с профила на Александър във всекидневната, статуетка в ярка селска носия в остъкления шкаф. За негова чест в ъгъла нямаше евтина икона с оброчна свещ, което значеше само, че Сотир няма съпруга, която да се занимава с такива неща. Макар да не харесваше особено обзавеждането, апартаментът не беше много по-различен от този на дядо му в Атина и Матю се чувстваше удобно в него.

— Ясу — каза Сотир и му подаде малка чаша коняк, после вдигна своята и седна отново в удобния фотьойл.

Обърна кръглото си лице към прозореца, изглеждаше спокоен и отпуснат, но младежът знаеше, че умът му работи с пълна скорост.

— Със самолет ще бъде трудно — наруши мълчанието Сотир след известно време. Английският му беше правилен, но със силен акцент. Всички приятели на дядо му настояваха да разговарят на английски с него, мислеше си Матю. Вероятно това беше въпрос на професионална гордост. — Сега на летищата са много бдителни. По-лесно е с кораб. Има много частни съдове, повече пространство. Можеш да скриеш такъв малък предмет в голям контейнер. Митничарите на пристанищата имат много работа, а и са подкупни. Пък и повече ги вълнува това, което се внася, а не онова, което се изнася.

— В Пирея или…

— Пирея е добър избор. Доста е оживено.

— И още не е пристигнала.

— Вероятно това ще стане тези дни. Пътят от Ню Йорк е повече от седмица, в зависимост от спиранията.

Матю кимна и отпи от коняка.

— Разбира се, може и да са използвали самолет, който е кацнал на някоя отдалечена писта.

— Да, възможно е и да дойде с влак от Париж — усмихна се Пластирис и разкри сивите си зъби. — Може и изобщо да не пристигне. Говорим само за възможности. Не е разумно да се занимаваш с всяка от тях.

Вместо да се опита да се скрие от човека, когото дядо му бе помолил да го наглежда, Матю реши да го използва и трябваше да признае, че му допада непосредственият, старомоден стил на Пластирис. Непрекъснато трябваше да си напомня, че този човек е един от бандата, бивш борец за свобода, шпионин, убиец и кой знае още какво.

— Важното е — продължи Сотир — да държиш под око Драгумис, да гледаш какво прави, кой идва при него. А това е трудно, тъй като къщата се намира на хълм, заобиколен от дървета.

— Как е успял да я купи? Нали ужким е експулсиран.

— Дядо ти му помогна. Беше малка услуга. Отначало Фотис си идваше всяка година само за Великден. Андреас не очакваше, че ще му позволят да си построи крепост и да се занимава с предишната си дейност.

— Защо са му разрешили?

— Така става. Андреас ги убеди да му направят тази отстъпка. Щом удовлетвориха искането, досието на Фотис отпадна от дневния ред и постепенно забравиха за него. Очевидно бюрократите са хора на крайностите. След като са му позволили да се връща, значи не представлява реална опасност. Освен това е стар, а повечето служители са млади хора, които не помнят военния режим. Не помнят нищо.

— Можеш ли да наблюдаваш къщата? Защото аз със сигурност не бих могъл.

— Драгумис не е моя грижа.

— Не, очевидно това съм аз. — Той изчака, но Пластирис не каза нищо. — А Фотис е моя грижа, така че е все едно.

— Съжалявам, Матю, аз съм в пенсия. Племенниците ми понякога ми помагат, но не искам да се доближават до кръстника ти. Той е твърде непредсказуем.

— Тогава трябва да разчитам само на себе си.

— Ще се опиташ ли да го видиш пак?

— Утре вечер би трябвало да се срещнем на великденската служба в „Свети Димитър“.

— Достатъчно добре ли е, за да отиде?

— Ако той реши, че е, няма какво да го спре.

— Така е. А ти ще се опиташ да научиш нещо повече за плановете му.

Матю разтри слепоочията си.

— Да, „ще се опитам“ е точно казано. Вчера го притиснах здраво. Разказа ми нещичко за войната, но нищо за онова, което е намислил сега.

— Съмнявам се, че ще ти довери нещо полезно.

— Ще трябва да бъда наблизо и да чакам да направи грешка.

— Надяваш се да го спипаш как получава иконата?

— Би било чудесно.

— Защо изобщо смяташ, че тя ще пристигне тук? Фотис не живее постоянно в Гърция. Шансът да я открият и да му я отнемат е голям. Няма логика.

— Може би си прав, не съм сигурен, че ще дойде. Но колкото повече кръстникът ми стои тук, толкова повече си мисля, че за това има причина.

— Болен е.

— Да, но се чудя дали само болестта би била достатъчна да го спре, ако искаше да бъде някъде другаде. Ако иконата е в ръцете на други хора от Ню Йорк, дори да има добри взаимоотношения с тях, рискува много, като я оставя у тях цяла седмица. Може да им хрумнат разни идеи. Той не е толкова доверчив.

— И какво смяташ, че ще направи с нея?

— Какво ще направи с нея?

Пластирис беше по-млад от Андреас, пресметна Матю, и много по-млад от Фотис. Историята за Света Богородица и случилото се през войната — доколкото някой изобщо знаеше какво се е случило всъщност — беше обществена тайна в средите на гръцкото разузнаване, поне според дядо му. Но тя вече беше стара. Възможно ли беше Сотир да не разбира силата на иконата?

— Мисля, че иска да я задържи за себе си.

— Създал си е много проблеми и е похарчил доста пари, за да е само това. Сигурен ли си, че не възнамерява да я продаде?

— Никога не би я продал.

— Съжалявам, знам, че ти е кръстник, но винаги съм смятал, че Драгумис би продал и собствената си майка, ако това ще му донесе печалба.

— Не и тази икона. Никой не може да му плати достатъчно. Той вярва в силата й.

— И все пак на времето е бил готов да я изтъргува.

— Мисля — предпазливо каза Матю, припомняйки си срамната постъпка на дядо си, — че ако е зависело само от Фотис, той никога нямаше да го направи. Сигурен съм, че винаги е искал да я задържи.

— Да — замислено проточи Пластирис и додаде с внезапен гняв, — да. Дядо ти е трябвало да свърши мръсната работа и да поеме вината. Като знаеш какви ужасни неща са станали по-късно, гражданската война и комунистите… Нали познаваш историята? — Матю кимна и Сотир продължи: — Човек би си помислил, че всички са забравили, но не е вярно. Приятели, да, аз ги наричам приятели, които познават дядо ти много добре, които ценят смелостта и ума му, все още се кръстят и плюят против уроки, когато стане дума за тази история. Мнозина са работили за германците. За пари, за да оцелеят, за да саботират комунистите — това е било допустимо. Но да размениш религиозна реликва за оръжия е било veveelos, как се казва на английски — богохулство. А за Драгумис — за лъжите му и стотиците убити при разпити, за приятелството му с военните — не споменават. Да, идеята е била негова, но капитан Елиас е онзи, който я е осъществил. И това никога няма да му бъде простено.

По-добре да си крадец, отколкото еретик, помисли си Матю. Странно, въпреки собственото му недоверие му беше приятно да чуе някой да защищава дядо му. Стоицизмът на Андреас, отказът му да обяснява и да се оправдава го ядосваха, но това не беше правилно. И двамата замълчаха.

— Какво общо има с това германецът? — най-накрая попита Сотир.

— Германецът?

— Офицерът от СС, когото дядо ти преследва.

— А, онзи ли? Не мисля, че е замесен. Фотис просто използва призрака му, за да отвлече вниманието на Андреас от онова, което всъщност ставаше. Дори е наел актьор, за да изиграе ролята му.

Пластирис поклати глава и се усмихна мрачно.

— Фотис е самият дявол. Значи Андреас най-после се е отказал от издирването на немеца?

— Не знам. Едва наскоро разбрах колко е обсебен от него. Никой никога не ми е говорил за това.

— Следата му беше студена, още преди да се родиш. Би трябвало Андреас вече да се откаже.

— Все още не знам всичко, но според дядо има признаци, че Мюлер е жив.

— Какви признаци?

— Някои от псевдонимите, които е използвал, са се появили на паспорти, с които е влизано и излизано от България, Турция и други страни. Част от тях са свързани и със съмнителни сделки с произведения на изкуството.

— Мюлер сигурно е почти на деветдесет.

— Фотис — също.

— Да — усмихна се Пластирис, — но той е грък. Германците не живеят толкова дълго.

— Някои от нацистите доживяха.

— Вярно. Явно грехът е идеалният консервант. В такъв случай аз очаквам да живея вечно. — Те вдигнаха чаши за наздравица и допиха коняка. — Наспи се добре, Матю. Великденската служба свършва след полунощ и трябва да си във форма, щом си имаш работа с Драгумис.

— Благодаря ти за помощта.

— Нищо не съм направил. Надявам се, че ще ми кажеш, ако имаш нужда от истинска помощ.

— Ще го имам предвид.

— Имаш ли свещи за службата?

— Сигурен съм, че в хотела има поне десет места, откъдето мога да си купя.

— Не, не, тук имам цяла кутия. Ела. Поне това мога да направя за теб.