Нийл Олсън
Иконата (14)

Втора част
Епир, 1944 година

Криптата беше много по-стара от църквата и в нея се намираха костите на безброй селяни. Някои от старците твърдяха, че знаят коя полица с черепи, кости и прах на кое семейство принадлежи, но повечето бяха съгласни, че подреждането е било объркано преди поколения и костите са били слагани където има място. По време на преследвания криптата била място за молитва и убежище за издирваните, но същото се говореше за всяка крипта, пещера и мазе в района. Напоследък влажните преплетени коридори на костницата се бяха превърнали в място, избягвано от всеки, който бе усетил дори за миг, че е смъртен, но за младите тя още беше привлекателна.

Като момче Андреас не се беше интересувал от църквата, но криптата беше друго нещо. Той водеше онези, които се осмеляваха да го придружат, дори мрачния си полубрат на обиколки из криптата по тъмно и плашеше до смърт останалите момчета с измислените си истории. Михалис, отраснал със страховитите истории от Библията, които му четеше майка му, се плашеше най-трудно. Десетилетия по-късно Андреас още помнеше как слабичкият му брат стоеше в светлината на фенера като хипнотизиран, втренчил поглед в някой счупен череп. Неприятен спомен. Едва когато Михалис замина за семинарията, Андреас разбра, че онова, което бе съзрял по лицето на деветгодишното момче, не беше отвращение, а благоговение.

Наблизо прозвуча изстрел от немски маузер и капитанът се притаи между хилавите дръвчета зад къщата на братовчедка си Гликерия. Имаше ли и други партизани наблизо, може би бяха пристигнали комунистите? Или някой от войниците се беше уплашил. Беше опасно. Трябваше само някой уплашен осемнадесетгодишен австриец да застреля един селянин и цялата рота щеше да изпразни пушките си по всичко, което мърда. На сутринта селото щеше да представлява димящи руини с трупове на жени и деца по улиците, ново Комено или Клисура. Андреас, който сега се наричаше Елиас, щеше да предотврати това, но първо трябваше да стигне до криптата. Това бе най-вероятният изход от горящата църква.

Германците бяха разпръснати около пътищата и капитанът се движеше предпазливо. Фотис го бе нарекъл Елиас, вестител на пророка — лоша шега, но името му беше прилепнало. Много от партизаните имаха псевдоними, за да не могат враговете им да разберат от кое семейство или село са и да накажат близките заради деянията им. Кой знаеше, че на германците няма да им пука просто да разстрелят петдесет или сто души, наслука избрани от цялата област? Тази вечер капитанът можеше да се нарича Елиас или Фриц от Берлин, но ако го хванеха с пистолет в колана, щяха да го разстрелят заедно с половината село.

Входът на криптата беше малко или много разгласена тайна. Всяко дете знаеше за пътеката, която се отклоняваше от пътя към черковния двор. След последните къщи — всъщност колиби за поклонници или монаси — в края на гората, върху стръмното подножие на склона имаше тунел. Високи бурени и диви цветя скриваха входа му, но не беше трудно да се намери. Повечето мъже трябваше да се наведат, за да влязат, а капитан Елиас дори повече, защото беше висок. Трябваше да върви опипом, докато стигнеше мястото, където беше оставен фенер. Първите двадесет метра стените бяха пръстени, неравни и застрашени от срутване. Когато ритна малкото стъпало и почувства хладния камък под ръката си, разбра, че е открил костницата.

Чуваше рева на огъня, но в криптата не беше горещо, само леко миришеше на дим. Тръгна надясно към нишата, където стоеше фенерът, и го намери. Едното му стъкло беше счупено, от свещта бе останала само угарка, но щеше да му свърши работа, ако успееше да си намери кибрита. Светлината от кибритената клечка беше като светкавица в тъмнината. Бавно пламъчето се увеличи и рафтовете с пожълтели кости се появиха пред него. Отзад имаше стълбище, което водеше зад горящия олтар горе. Костите сякаш бяха нащрек, без да се отвличат от последните събития. Изглеждаха свещени в своята безжизненост, пречистена от смъртта. Но собствениците им са били просто кучета като мен, помисли си Елиас, егоистични, ядосани, невежи глупаци, които са се размножавали, хранили, хвалили, крали, убивали и умирали поколение след поколение. Само защото бяха загинали, душите им не ставаха по-добри. Просто останки. Просто кости.

На другия край на пътеката шумът от пожара се засили и той видя черен дим да се спуска по стълбището. Вратата нагоре беше отворена. От някой, който е бягал? Капитанът покри устата си и приближи, приведен почти до земята. Върху няколко от изтърканите стъпала се виждаха тъмни петна кръв. Острият мирис на дим ставаше все по-силен. Не можеше да остане дълго тук. Елиас претърси останалите коридори и откри онова, от което най-много се боеше.

Близо до южната стена, където се намираха най-старите кости, съзря на пода черно расо. Внимателно остави фенера. Движенията му бяха забавени от вдишания отровен въздух. Коленичи до брат си. Обърна тялото и дясната му ръка се изцапа с кръв от раната в гърба. Лицето беше прекалено бледо, очите — стъклени, устата — сгърчена от болка, и Елиас инстинктивно я покри със свободната си ръка. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да я погледне отново. Съзря ужасна, назъбена рана в гърлото. Не беше нанесена непременно, за да убие, а за да накара жертвата да замълчи. Капитанът познаваше добре такива рани. Самият той ги бе нанасял, беше научил на това и младия си ученик. Отново си спомни странния поглед, който му беше хвърлил Коста, и този път разчете в него друго значение.

Кървящата болка се надигаше в гърдите му, огромна в сравнение с обичта, която беше показвал на Михалис приживе. Те имаха различни майки, бяха избрали различни пътища, вярваха в различни неща. Не бяха близки, освен по инстинктивния начин, пораждан понякога от кръвта. Елиас би умрял, за да защити Михалис, но не можеше да се закълне, че го е обичал. Би умрял, за да го защити, но нима не го беше оставил да избяга и да изтича към смъртта си? Капитанът затвори очите на свещеника, опитвайки се да се овладее. Смъртта от нож бе за предпочитане пред тази от огън. Но работата не беше свършена добре, той не бе умрял веднага, а бе успял да допълзи тук, долу. Бе умрял от загуба на кръв, превърнат в мъченик заради една икона.

Ръцете му трепереха от гняв, но той бе само маска на унищожителното му самообвинение. Можеше да обвини Змията и Мюлер, че бяха замислили размяната, но не и за смъртта на брат му. Планът беше създаден лично от него. Иконата не го интересуваше, важно беше оръжието. Но всичко се беше объркало. Един живот беше погубен, щеше да има и още смърт, ако не разбереше кой бе разкрил мръсната им сделка, ако не успееше да намери начин да я доведе докрай. Ако можеше да вини Мюлер, гневът му щеше да бъде справедлив. Но той знаеше, че Принца бе също тъй изненадан като него да види църквата в пламъци и едва ли щеше да остане и да се бие с андартите, ако иконата беше в ръцете му. Най-вероятно вече щеше да бъде в Янина с плячката си. Капитанът отново погледна лицето на брат си. Не германец беше убил Михалис. Не, предателят беше много по-наблизо.

Елиас свали верижката с малкото златно кръстче от врата на свещеника и я прибра в джоба си. По тялото нямаше нищо друго ценно. Хвана го под мишниците, подпря безжизнената глава на крака си и завлече Михалис до един ъгъл на криптата, близо до входа на тунела. Там нагласи тялото колкото се може по-благоприлично, покри лицето му с кърпата си и едва сега забеляза тъмните мехури по ръцете, изгорените и оръфани краища на расото. Свещеникът се беше борил и с раните, и с пожара, за да пропълзи тук долу и да умре между предшествениците си. Капитанът докосна с два пръста студеното чело като благословия, но устните му останаха безмълвни. После взе фенера, угаси свещта и го върна на мястото му. Замаян от невидимия дим, чувствайки се два пъти по-сляп, отколкото на идване, Елиас излезе отново в нощта.

Заревото откъм църквата осветяваше долината, пожарът беше достигнал своя връх. Елиас пъхна ръце в джобовете, наведе глава и предпазливо се промъкна в селото. На поляната пред църковния двор се беше събрала малка тълпа жени и деца с кофи в ръце. Четирима немски войници им препречваха пътя. Пламъците осветяваха младите им лица под каските и Елиас разбра, че са уплашени и готови да застрелят първия глупак, достатъчно смел, за да пристъпи напред. Мюлер не искаше партизаните да избягат, смесвайки се с тълпата, тръгнала да гаси пожара, и щеше да остави божия храм да изгори до основи. Беше ли това следа? Ако имаше някакъв шанс иконата все още да се намира в църквата, нямаше ли германецът да накара всички селяни заедно със своите хора да гасят пламъците? Какво беше видял, преди димът да го прогони от храма? Беше ли иконата на Богородица изнесена преди пожара и знаеше ли Принца за това? Ако Мюлер мислеше, че иконата е някъде в безопасност, тогава всичко можеше да се случи.

Елиас незабелязано се промъкна покрай групата. Единствената му следа беше Коста и сега трябваше да избере къде да го търси — в дома му или в магазина? Ако момчето беше избягало от пожара и подозренията на капитана бяха основателни, то не би закарало преследвачите до собствения си дом. Значи оставаше магазинът. Елиас тръгна към центъра на селото по кривите задни улички. Скоро видя площада, където се бе събрала друга тълпа. В нея преобладаваха фигури с каски, които крещяха заповеди. Няколко души стояха заедно до таверната на Замакис, охранявани от войници. Най-възрастните хора от селото. Елиас разпозна бащата на Гликерия, но Стаматис Маврудас, бащата на Коста, не беше между тях.

Магазинът на Маврудас беше на площада, но капитанът нямаше намерение да влиза през предната врата. Вместо това се промъкна в тясна уличка, широка колкото да мине един човек, невидим в сянката на нощта. След няколко метра се озова в малък двор от около четири квадратни метра, където беше задният вход. Капаците на малкия прозорец бяха спуснати, но Елиас различи зад тях пламък на свещ. Извади пистолета от колана си и допря ухо до вратата. Отначало не чу нищо, но след минута търпение беше възнаграден със звука от глас, който ядосано питаше нещо. Елиас го разпозна.

Пристъпи встрани от вратата и силно почука. Отново настъпи тишина.

— Кой е там? — попита слаб глас най-накрая. Беше Стаматис.

Елиас почука още веднъж.

Резето отвътре се дръпна и вратата се открехна няколко сантиметра. Маврудас изглеждаше зачервен и уплашен.

— Какво искаш?

Елиас го погледна в очите, но насочи думите си към стаята.

— Фотис, аз съм.

Настъпи многозначителна пауза. После някой закри свещта, вратата се отвори по-широко и Елиас влезе вътре. В същия миг вратата се затвори и свещта отново оживя, когато голямата купа беше вдигната. Познатата фигура на командира му стоеше до масата. Големи черни мустаци, орлов нос, тъмни очи под полегатото чело на продълговатото лице. Фотис винаги излъчваше спокойствие, но капитанът усети напрежението му по набърченото чело и стиснатата челюст. Змията беше ядосан.

— Не биваше да използваш името ми.

Елиас не му обърна внимание. Стаматис познаваше и двамата.

— Какво правиш тук? — настоя Елиас. Тонът му не подхождаше за обръщение към по-висшестоящ, но не го беше грижа. Фотис трябваше да бъде с хората, изпратени да вземат оръжието, докато Мюлер се сдобиваше с иконата. Елиас, единственият от партизаните, който знаеше къде е скрита Богородица, беше настоял да разпредели ролите. Не бе забравил как жадно се бе любувал Фотис на иконата преди години, как галеше кипарисовата дъска като любовница. Искаше Змията да бъде далеч от църквата, докато Мюлер вземе своето, а да водиш група, която да заграби оръжие, беше чест, която Фотис не би могъл да откаже, без да разкрие някакъв подмолен мотив в плана. Капитанът беше обмислил всичко. Фалшиво съобщение щеше да накара Михалис да излезе от църквата. Германците, които пазеха разрушената вила, където бяха складирани оръжията — трима или четирима души, подкупени от Мюлер — щяха да изстрелят няколко куршума срещу партизаните и да се оттеглят. Всяка от страните щеше да получи онова, което искаше, и само Принца, Змията и капитанът щяха да знаят какво се е случило.

— Разпитвам този кучи син — отвърна Фотис.

Маврудас беше използвал влизането на Елиас, за да се отдалечи през малкия склад — в който сега нямаше бурета с маслини, смокини и сирене както някога — към предната част на магазина. Фотис го настигна с две крачки и го хвърли обратно на стария стол, който изстена под внезапната тежест. На масата, от двете страни на дебелата свещ, стояха навито въже и нож с дълго острие. Фотис ги бе сложил умишлено там, за да знае Стаматис какво го очаква.

— Защо не си с хората, които изпратих?

— Те са в безопасност — небрежно каза Змията.

— Какво стана там?

Драгумис го погледна сурово.

— Какво мислиш, че стана? Принца не получи иконата, затова не беше отзовал пазачите на вилата.

— Не можехте ли да ги надвиете?

— Може би. Не бяха много, но имаха картечница. Момчетата искаха да опитат, но не беше редно да жертвам хора, които не са мои.

„Всички сме твои хора — помисли си Елиас — и ти ни жертваш, както ти е удобно.“

— И защо си тук? — продължи да разпитва той.

— По същата причина като теб. За да разбера какво е станало.

— Изглежда вече знаеш.

— Бих могъл да кажа същото за теб. — Фотис обикаляше масата като акула. — Ето ни тук и двамата.

— По време на престрелката Коста влезе в църквата. Не знам защо, нито дали е излязъл. — Елиас не можеше да му каже за Михалис. Все още много го болеше.

— Да, синът е част от плана.

— Ами този? — Елиас ритна крака на стола и Стаматис трепна.

— Този — спокойно отвърна Фотис, сложил ръка на рамото на търговеца — бил видян да излиза от църквата с още един човек. И носел нещо, увито в плат.

— Преди пожара?

— По време на пожара.

— Кой го е видял?

— Това е лъжа! — изсъска старият крадец. — Лъжа е. Всички селяни ме мразят. Биха излъгали за коричка хляб. Капитан Елиас…

— Достатъчно.

Драгумис плесна търговеца през лицето, за да го накара да млъкне, и Елиас осъзна, че отчаяните думи на стареца бяха адресирани само към него. Между другите двама мъже явно съществуваше някакво мълчаливо, макар и враждебно разбирателство. Те стояха над дребните проблеми като вина и невинност и сега се пазаряха за живота на други и за начина, по който да умрат нарочените. Елиас пристъпи до масата. По челото на Стаматис блестеше пот. Дрехите му бяха чисти, навярно се бе преоблякъл преди идването на Фотис, но краищата на дългата му брада бяха опърлени, а посивялата му коса миришеше на дим. Капитанът се надвеси над треперещия мъж.

— Къде е Коста? — попита той.

— Да, къде? — повтори Фотис. — Изпратил си го някъде с иконата, нали? Къде смяташ, че може да отиде? Знаеш, че контролираме цялата околност. Къде ще се скрие, че да не мога да го намеря?

Стаматис енергично поклати глава, макар да не беше ясно какво точно отрича. Може би цялата жалка ситуация. Интригант, който се беше хванал в собствения си капан. Непростимо. Какво, по дяволите, беше възнамерявал да прави, чудеше се Елиас. Разбира се, да не се остави да го хванат, но сигурно е знаел, че ще бъде заподозрян. Да избяга бързо от селото? Да продаде иконата? На кого? Да я пази до края на войната? Как да го накарат да отговори? Можеха да се престорят, че се пазарят, но той нямаше да им повярва. Не и с този нож на масата. Освен това нямаше време.

— Искам да напиша признание — съобщи търговецът.

Фотис си пое дълбоко и шумно дъх, после издиша. Гласът му остана спокоен.

— Чуй ме, ще ти режа пръстите един по един, докато не ми кажеш къде е копелето ти и какво си направил с иконата.

— Искам да напиша признание — настоя Стаматис с треперещ глас. — Ще ви кажа всичко, но го искам черно на бяло. И капитанът ще го пази, та поне един честен мъж да разбере истината.

— Ще я разбера и ако просто ни кажеш — отвърна Елиас, но Змията го погледна смразяващо, задето се беше обадил.

— Не, трябва да е на хартия. За да можеш да докажеш, че съм го казал. В днешно време хората не вярват на думата си.

Старият крадец играеше някаква игра. Може би просто печелеше време, но Елиас реши да подкрепи блъфа му.

— Пиши тогава.

Фотис изсумтя с отвращение, но не се противопостави на подчинения си. Може би усещаше, че капитанът познава търговеца по-добре от него. Може би се боеше от онова, което Маврудас можеше да каже в присъствието на Елиас, ако го притисне прекалено. Капитанът знаеше, че ако не беше дошъл навреме, досега разпитът щеше да е стигнал грозната си част, както все още беше вероятно да стане. И може би това беше по-добрият вариант. Стаматис протакаше. Коста — ако Фотис беше прав за него — не можеше да е твърде далеч.

Търговецът извади от една чаша малък молив, взе мазен лист кафява хартия изпод масата и започна да пише. Фотис рискува да погледне през малкото прозорче и Елиас отиде при него.

— Доста бързо си дошъл дотук.

— Да.

Разбира се, нито дума повече. Едно от правилата на Змията беше никога да не дава обяснения, никога да не се оправдава. Това нищо не означаваше. Но би било естествено двама офицери да обсъдят провала на плановете си, да измислят нова стратегия и Елиас определено реши, че сдържаността на командира му е подозрителна.

— Къде са сега хората ми? — попита той.

— На малкия хълм над северния път.

— Толкова наблизо? Мюлер има петдесет войници.

— Църквата е на юг. Той мисли, че сте още там. Няма да ги раздели и да удари на север, особено по тъмно.

— Може да повика подкрепления.

— Той дори не би трябвало да е тук — отсече Фотис. — Тези войници са взети отнякъде. Дошъл беше за сделка, не за битка. Пък и хората ти ще се разпръснат, ако нещо ги заплаши.

— Кого остави за командир?

— Онзи, когото ти беше избрал, Георгиос. Какво стана в църквата? — най-после попита Фотис.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна Елиас. И той можеше да играе тази игра. Пък и нямаше смисъл да обяснява, че не е сигурен какво точно се е случило. — Убеден ли си, че той е взел иконата?

— Имаш ли по-добра идея?

— Само се чудя как е могъл да се спаси от онзи ад. Или да спаси иконата. Може просто да е изгоряла.

— Не мисля така. Смятам, че този негодник е подпалил пожара, за да скрие следите си.

— Нали каза, че излязъл отвътре по време на пожара.

— Запалил е предната част, за да спре Мюлер. После е избягал по друг път.

— Откъде е знаел, че Мюлер ще дойде?

Фотис го погледна с недоверие, което граничеше с отвращение.

— Как откъде? От сина си. От твоето обучено куче Коста.

Разбира се. Подобни конспирации не бяха рядкост: баща и син през цялото време бяха държали връзка. Коста беше с Елиас, когато той бе разказал плана си на Мюлер и когато бе предал на Стефанос съобщението, което да изкара Михалис от църквата, за да не пострада, докато германецът взима иконата. Коста, най-довереният му човек. Змията видя как на лицето на капитана се изписва разбиране.

— Ти си знаел?

— Осъзнах го тази вечер. Ти също, не го отричай.

Вик откъм масата ги стресна.

— По дяволите! — извика Стаматис и скъса хартията по дължина. — Вървете по дяволите и двамата, няма да го напиша. Няма да призная нещо, което не съм направил. — И той продължи да къса парчетата.

Фотис бързо стигна до него, търговецът хвърли хартията в лицето му, после посегна към ножа. Драгумис едва не го изпревари, а после успя да хване китката на търговеца, преди да забие ножа в гърлото му. Масата се наклони и трепкащият пламък обсипа с танцуващи сенки стаята, докато мъжете се бореха.

Отначало Елиас посегна към пистолета си, но това щеше да вдигне много шум. Затова грабна въжето, метна го около врата на търговеца и го издърпа обратно на стола.

— Пусни ножа.

Той издрънча на масата и Фотис бързо го грабна с разширени от гняв очи.

— Достатъчно. Вържи го там, но му остави свободна едната ръка. Сега ще ни каже всичко.

Капитанът бе виждал това и преди. Комунисти, колаборационисти, дори веднъж немски ефрейтор, вързан на стола, докато Фотис ги измъчва с ножа. Мъчението имаше своите плюсове. Времето летеше, а дебелият крадец вероятно бързо щеше да се пречупи. И все пак Елиас се поколеба.

— Вържи го — повтори Драгумис. Спокойствието му беше изчезнало, лицето му беше почервеняло.

Силно почукване на вратата, последвано от още две. Фотис отиде до прозореца.

— Марко е.

Те отново покриха свещта, докато един набит млад мъж влезе вътре. Той кимна на Елиас, който не му отвърна. Марко винаги се появяваше там, където имаше мръсна работа за вършене. Син на пекар от близко село, той не беше между партизаните на капитана. Работеше под преките заповеди на Драгумис. Фотис го беше направил такъв или, може би, природата. Нищо не го плашеше, нито една заповед не му се виждаше прекалено тежка. Елиас смяташе, че е постигнал същото с Коста, но Марко беше истински талант. Може би това се дължеше на липсата на ум. Коста беше умен, дявол го взел.

— Какво става навън?

— Събират хората на площада — отвърна Марко. — Започнаха със старците, но сега подбират всички, дори жените. Сигурно не са останали достатъчно мъже. Имах късмет, че не взеха и мен.

— Убихте ли германци при църквата? — попита Фотис.

— Един — отвърна Елиас.

— Значи ще разстрелят четиридесет души на разсъмване. Ще имате късмет, ако не изгорят селото.

— Негодници — изруга Марко.

Елиас бе отпуснал хватката си и Маврудас се измъкна от примката, но само за да падне като чувал в краката му.

— Капитане, в името на Христа, спаси ме от тези зверове. Ти не си като тях, ти си добър човек и всички те уважават.

— Стани.

— Не, моля те. Имай милост.

Лицето на търговеца беше мокро от сълзи, очите му бяха обезумели. Елиас знаеше, е ужасът му е искрен, но в изблика му имаше нещо обмислено. Стаматис обхвана дясната ръка на капитана с две ръце като за молитва и го погледна многозначително. Докато се мъчеше да се освободи, Елиас усети късче хартия в дланта си.

Нещо в стаята незабележимо се промени. Старият крадец беше направил своя избор; останалото беше в ръцете на Елиас. Капитанът знаеше, че другите го гледат и че Фотис едва ли би пропуснал реакцията му.

— Пусни ме, свиня такава!

— Моля те, не знам къде е момчето, наистина не знам…

Елиас удари търговеца с лявата си ръка, извъртайки тялото си, и пъхна хартията в джоба, докато ръката му бе скрита от останалите.

— Тук нямаш приятели, Маврудас — каза Фотис тихо, възвърнал спокойствието си. — Марко, сложи го на стола и го завържи, остави едната му ръка свободна. Коя ръка предпочиташ да загубиш първо, лявата или дясната? Както виждаш, все още имаш избор.

Марко работеше бързо. Стаматис беше изиграл последния си коз и вече нищо не можеше да го спаси. Той гледаше с каменно лице стената. От гърдите му се изтръгна стенание, когато възлите се пристегнаха. Елиас не можеше да гледа. Едно беше да убиваш непознати в бой, а друго да източваш бавно живота на човек, когото познаваш от дете. Но действията на търговеца бяха предизвикали смъртта на Михалис. Той заслужаваше да умре. Тъй да бъде, Елиас имаше друга работа. Когато Фотис взе ножа, той тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— При хората си на северния хълм.

— Добре. Ако се наложи да ги изтеглиш, идете в стария манастир, не в пещерата.

— Знам си работата — отсече Елиас.

— Разбира се. В противен случай останете на хълма, ще ви намеря там.

— Какво ще правиш, ако не проговори?

Фотис се усмихна неприятно.

— О, ще проговори. Ще го обсъдим, когато те намеря. Пази се, момчето ми.

Последните думи бяха произнесени с настойчив шепот, който убеждаваше в искреността им.

На площада събитията продължаваха да се развиват. Германски войници по двойки чукаха по вратите, търсеха нещо или някого. Мюлер сигурно щеше да провери десетина фалшиви следи, заблуден от уплашените селяни, които се опитваха да се спасят. Елиас се движеше в най-плътните сенки, благодарен за липсата на луна. След като се промъкна по тъмните улици между къщите, той спря на един завой. Намери кибрита в горния си джоб, имаше само няколко безценни клечки. С една ръка извади парчето хартия, а с другата драсна клечката върху студената каменна стена.

„Параклисът «Свети Григорий».

Пощади момчето.“

Това беше всичко. Той допря догарящата клечка до хартията и загледа как яркият пламък я превръща в пепел. „Свети Григорий“. Добър избор. Параклисът не се използваше и му беше трудно дори да си спомни къде се намира. Някъде на север, но далеч от пътищата. Да пощади момчето? Как би могъл Маврудас да очаква това от него? Не знаеше ли какво беше причинил Коста на Михалис? Или смяташе, че Елиас не знае. Защо би трябвало да бъде по-милостив от Змията, който не беше изгубил брат си? През последните си минути старият крадец беше станал мекушав, но това нямаше значение.

Как да действа? Вече нямаше доверие на Фотис. Правилно постъпи, че не спомена за Михалис, иначе Змията щеше да го сметне за неспособен да действа разумно. Най-важното беше бързо да стигне до параклиса. С иконата щеше да може да се пазари, да сключи някаква сделка. Стаматис щеше да проговори и Фотис скоро щеше да тръгне по следите на Елиас.

На следващите няколко улички нямаше германци и това му позволи да се придвижва по-бързо. Таверната на Стефанос беше затворена, вътре не светеше. Бе възможно германците да са го заловили, но Елиас се съмняваше в това. Неслучайно му поверяваше съобщенията си. Кръчмарят знаеше много тайни, но никога не би ги издал, освен срещу подходяща цена; пък и умееше да се промъква незабелязано. Къде би могъл да е сега? Не и у дома си. Съпругата и детето му бяха мъртви; в къщата живееше само тъща му, а той не се вълнуваше какво ще стане с нея. Едва ли обикаляше по улиците, щом германците арестуваха хората по домовете им. Не, Елиас предположи, че Стефанос седи в тъмната таверна и чака опасността да премине. Отиде до задния вход. Отвътре имаше резе, но капитанът помнеше, че скобите му бяха разхлабени. Учтивото почукване нямаше да му помогне. Без да се замисля, той отстъпи назад и блъсна вратата с лявото си рамо. Тя подскочи на пантите с трясък, но не се отвори. Той отново отстъпи, обърна дясното си рамо напред и се подпря с левия крак на стената отзад. „Има си хас да ме убие уплашен кръчмар — с отвращение си помисли. — И то с пистолета, който аз му дадох!“ После се хвърли напред с всички сили.

Вратата поддаде, но от силата на удара Елиас залитна и падна на пода. Остана там няколко секунди, но веднага се обади, за да го разпознаят.

— Стефанос, аз съм.

Кръчмарят не би го пуснал доброволно вътре, но след като беше влязъл, нямаше да го застреля. Празни маси и столове се очертаваха на слабата светлина от прозорците. Барът беше до вратата към кухнята и Елиас запълзя натам. Надникна зад ъгъла и видя силует, който го гледаше отгоре. Опря пистолета си в коляното на мъжа.

— Тук съм, долу.

Кръчмарят подскочи от изненада.

— Успокой се — каза капитанът и се изправи. — Свали пистолета. — Не беше видял оръжието, но беше чул освобождаването на предпазителя. — Запали фенер.

— Кой има газ, освен вие и германците?

— Тогава свещ.

Малкото трепкащо пламъче разкри насиненото ляво око на Стефанос, а нежеланието му да погледне капитана направи въпросите почти излишни, но Елиас трябваше да бъде сигурен.

— Предаде ли съобщението на Михалис? — попита.

— Щом ме питаш, значи знаеш, че не съм.

— Кой те удари?

— Маврудас.

— За да разбере какво трябва да предадеш на свещеника?

— Той вече знаеше. За да ме убеди да не отивам, а той да ме замести.

— С едната ръка те удари, а с другата ти плати.

— Какво значение има?

— За предател си много небрежен.

Очите на Стефанос се разшириха, първият признак, че наистина е разтревожен.

— Не съм предател. Той не е ли предал съобщението?

— Сигурно си знаел, че възнамерява да направи нещо повече.

— Откъде бих могъл да знам какво е намислил? Заплаши, че ще ме убие, ако го измамя.

— Предал го е. После нещо се объркало. Михалис е мъртъв.

— Не! — Лицето на кръчмаря се сгърчи и очите му се напълниха със сълзи. Дали смяташе, че Елиас се кани да го убие, или наистина скърбеше за смъртта на обичания свещеник? Кой би могъл да каже? Капитанът искаше да го удари, но ако изпаднеше в безсъзнание, Стефанос нямаше да му е от полза. Той приближи и опря пистолета в гърлото му.

— Би трябвало да те убия, но имам нужда да направиш две неща. И не бива да се проваляш.

Стефанос кимна.

— Ще отидеш при немския майор, Мюлер — продължи Елиас. — Ще му кажеш, че пожарът в църквата е бил грешка. Че сделката още е възможна. Ще му занеса онова, което иска, утре преди изгрев, но не бива да убива никого. Ако го направи, всичко отпада. Трябва да му го кажеш насаме и да стигнеш при него преди изгрев. Разбра ли?

Стефанос замълча за миг, облизвайки сухите си устни.

— Ще го направя.

Елиас се отдръпна и прибра пистолета.

— Ако го направиш, ще спасиш много хора. Но трябва да побързаш и да го убедиш. Никой никога не бива да узнае за това. Ако проговориш, ще умреш.

— Разбира се.

Очите на кръчмаря излъчваха искреност, но това беше временно. Подобни тайни винаги излизаха наяве. Някой щеше да види Стефанос и Мюлер заедно, може би комунистите щяха да го хванат. Точно това биха искали да чуят — че републиканците имат връзка с германците. Стефанос щеше да каже всичко, за да оцелее, а може би щеше да продаде информацията. Изборът му не беше разумен, но нямаше друг. Коста не беше с него. Другите хора на Елиас не знаеха какво възнамерява да направи, а и никога не биха го подкрепили, ако научеха. Всички мъже от селото бяха приспособенци.

Но имаше ли право да ги съди, чудеше се Елиас, той, най-продажният от всички? Добрите мъже бяха мъртви.

— След като се срещнеш с Мюлер, иди при вдовицата на баща ми. — Не можеше да я нарече „мащеха ми“. — Кажи й, че тялото на сина й е в северозападния ъгъл на криптата. Може да прати някого там да го намери. Ако те помоли, иди ти.

Стефанос изглеждаше по-уплашен от тази задача, отколкото от предишната, но кимна в знак на съгласие.

— Не ме проваляй. Не предавай всички ни.

Излязоха през различни врати. По тъмните улици Елиас се отправи възможно най-бързо към северния хълм. Той беше нисък и не толкова горист, но в тази безлунна нощ изглеждаше като сянка и капитанът не видя следа от хората си. Още не знаеше какво може да са чули или отгатнали те. Щяха ли да се зарадват на пристигането му, или да го изправят до някое дърво и да го разстрелят? Принуден да бърза, той се закатери по склона в очакване да го открият. Така и стана. На половината път нагоре младият Панайотис се появи от сенките.

— Тази вечер си доста шумен, капитане. Помислих, че си германец.

— Заведи ме при Георгиос.

Повечето от двайсетината мъже се криеха между морените близо до върха, а бившият сержант от пехотата ядно се разхождаше между тях. Георгиос изглеждаше нелепо с наболата си брада и изцапана униформа на италиански полковник — плячка от албанския поход — но беше най-добрият водач, който Елиас имаше.

— Слава на Богородица, радвам се, че дойде — възкликна той, когато видя капитана. — Имахме нужда от теб. Проклетата Змия не ни позволи да атакуваме.

„Значи още не знаят за сделката“ — помисли си Елиас, странно натъжен.

— Говори по-бавно.

— Намерихме вилата с оръжията точно там, където каза, че се намира.

— Да.

— Пазеха я само неколцина германци с една лека картечница. Можехме да я превземем, но когато започна стрелба при църквата, Змията ни прати съобщение, че не бива да нападаме.

— Прати ви съобщение? Той не беше ли с вас?

— Змията ли? Отначало да, но после изчезна. Каза, че трябва да наблюдава германците в селото. Остави хората под моя команда. Не трябваше да го слушам, изпуснахме добра възможност.

— Не, Георгиос, постъпил си правилно. Хората са по-важни от оръжието. Сега ме чуй, имам нужда от помощта ти. Кажи ми как да стигна до параклиса „Свети Григорий“.

— Защо?

— Коста ме предаде. — Не намери сили да каже „ни предаде“. — Скрил се е там. Трябва да го намеря.

Още беше тъмно, но небето на изток започваше да изсветлява. Елиас не можеше да прецени реакцията на Георгиос, освен по мълчанието му.

— Проклет да е — най-накрая каза мъжът. — Унищожена ли е иконата?

— Не знам. Старият Маврудас е смятал да я открадне. Змията се занимава с него. Трябва да намеря Коста веднага.

— Ами отец Михалис?

Мъката отново бликна в него. Когато всичко свършеше, щеше да спи дни наред, а може би да заспи завинаги, в зависимост от това как се развиеха нещата.

— Георгиос, трябва да ида в параклиса. Помогни ми.

— Спусни се от другата страна на хълма и тръгни по пътеката към високата ливада.

— Но тя води до параклиса „Света Богородица“.

— Километър след него се изкачи по скалистия хълм. „Свети Григорий“ е съвсем близо до Вратени. Мястото е много усамотено. От параклиса се вижда цялата околност. Бъди предпазлив. Най-добре вземи няколко души.

— Не, ще отида сам. Ти ще командваш хората тук. Спиро и Лефтерис са в стария манастир, останалите в пещерата. Идете на безопасно място, ако можете, и чакайте съобщение от мен. Ако заповедите на Змията ти се видят разумни, изпълнявай ги, но пази хората. И не казвай нито на него, нито на някой друг къде съм отишъл.

Небето беше просветляло достатъчно, за да види объркването и неловкостта по лицето на партизанина. Никой не обичаше Змията, но Георгиос беше достатъчно опитен, за да знае, че не е добре да се противопоставят двама командири. Тъй като не можа да намери думи, за да го успокои, Елиас обърна гръб на младия войник и на зазоряващото се небе, и отново тръгна на север.