Нийл Олсън
Иконата (13)

12.

Около къщата на кръстника му не се забелязваше нищо особено и Матю изкачи стълбите с лошо предчувствие. Отец Йоанис го последва, хвърляйки поглед към цветните лехи, а плешивият Джими чакаше в колата — уговорка, срещу която горещо беше възразявал. Матю почука силно на вратата, напомняйки си, че справедливият му гняв е достатъчно основание да бъде тук. Бяха го измамили или поне така изглеждаше. Вътре не се долавяше никакво движение. Почука по-силно.

— Опитайте вратата — предложи свещеникът.

Нито един от тях не се изненада, когато тя се отвори, но неприятното чувство у Матю се превърна в черна дупка, поглъщаща всичките му градивни мисли. Той влезе в къщата. Гостната беше празна, през прозорците навлизаше слабата светлина на деня. На един стол до вратата лежеше наскоро издадена история на византийската империя, отбелязана с разделител на страница деветдесет и първа. Върху масата имаше чаша, наполовина пълна с вода. През тънките пердета Матю видя как Джими тръгва бързо по тротоара към алеята между къщата и склада. Вече нищо не разбираше. Къде бяха Николай и Антон? Къде беше Фотис?

В коридора отец Джон стоеше до стълбището и Матю беше изкушен да тръгне натам, но кабинетът го привличаше повече. Натисна дръжката и тежката врата се отвори. Беше тъмно и не се виждаше добре. Несигурен къде е ключът за осветлението, Матю тръгна бавно към лампата върху голямото бюро. Кракът му се удари в нещо меко и в същия миг се чу глас, глас на старец, но не онзи, когото очакваше.

— Спри, момчето ми — каза дядо му. Внезапно светлината от лампата до отсрещната врата обля помещението и той видя Андреас с шлифер, шапка и ръкавици да го гледа проницателно. Висок и неподвижен. — Внимавай къде стъпваш.

Матю погледна надолу. Онова, което беше ритнал, се оказа човек. Николай, един от телохранителите на Фотис, лежеше блед и безжизнен на пода. Очите му бяха затворени, устата сгърчена и когато очите на Матю свикнаха със светлината, той забеляза, че върху ориенталския килим има голямо тъмно петно. Силен сладникав мирис нахлу в ноздрите му и той инстинктивно отстъпи назад, сблъсквайки се с отец Джон.

— Мили Боже — прошепна свещеникът и започна да се моли на гръцки.

— Не пипайте нищо — нареди Андреас.

Без да му обръща внимание, Матю се наведе над Николай и докосна студената му шия и устни. Почувства ли някакъв дъх?

— Мисля, че е жив.

Дясната ръка на руснака беше притисната към корема му, обляна в кръв, и придържаше подгизнала кърпичка към раната му. Внезапно Андреас се оказа над Матю, извади чиста кърпа от джоба си и започна да я увива около ръката си.

— Дай на мен — предложи Матю, решил да свърши поне едно полезно нещо през този ден.

Андреас се подчини, без да спори.

— Точно така. Притисни я силно към раната. Ще се опитам да намеря по-голяма кърпа. Само двамата ли сте?

Матю изчака Йоанис да отговори, после взе инициативата.

— В склада има един човек. Мисля, че се казва Джими. Носи пистолет.

— Ще повикам линейка. Вие двамата стойте тук.

Възрастният мъж изчезна толкова бързо и тихо, сякаш никога не го беше имало.

— Надявам се, че няма да се наранят взаимно — каза свещеникът, който беше коленичил.

— Опасен ли е вашият човек? — Матю се опитваше да не гледа към ръката си, да не обръща внимание на топлата течност, която започна да я покрива. От мириса на кръв му се виеше свят.

— Той би искал да мислите така, но всъщност вашият дядо е опасният.

— Познавате ли го?

— Срещал съм го за кратко, и то отдавна. Той едва ли ме помни.

Матю се огледа. Стативът, на който беше стояла иконата преди двадесет часа, го нямаше, а и тя не се виждаше никъде. Липсваха и някои картини от стените. Кои ли? Дали още някой беше ранен или убит? Трябваше да огледа къщата, но не можеше да зареже руснака да умре от кръвозагуба. Пък и дядо му сигурно вече го беше направил, освен ако не беше пристигнал току-що. Или ако…

В кухнята се чу шум и Джими се появи през задната врата. В ръцете му не се виждаше оръжие. Андреас вървеше на няколко крачки зад него. И двамата мъже изглеждаха спокойни, макар да бяха леко поруменели.

— Сега всички ли са тук? — попита Андреас.

— Къде е Фотис? — отвърна с въпрос Матю.

— Няма го.

— Къде е отишъл?

— Ще говорим после. Кои са тези хора?

— От църквата в Гърция. Поне така казват.

— Господин Спиридис — спокойно каза Йоанис, — трябва да поговорим.

— Така ли? — Андреас огледа проницателно свещеника. — Може би, но сега не е моментът.

— Кога тогава?

Вой на сирени изпълни кратката тишина, която последва. Идваше отдалеч, но бързо приближаваше.

— Може би утре.

— Не мислите ли, че полицията ще ви задържи? — Свещеникът се изправи срещу него. — Струва ми се, че ще сметнат присъствието ви тук за подозрително.

— Ще видим, отче. Може би ще погледнат на това по друг начин.

Андреас сложи ръка на рамото на Матю и всички замълчаха, докато сирените приближаваха. После Джими пристъпи към стареца. Отчаянието му беше надвило неудобството.

— Ще ми върнете ли пистолета?

 

 

Бяха сами на тротоара. Линейката си беше заминала, полицаите влизаха и излизаха от къщата. Матю не знаеше къде са свещеникът и Джими, нямаше представа какво да казва или да не казва на полицията, когато го разпитват. Дядо му стоеше до него, загледан в празната улица, потънал в размисъл.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — тихичко се обади Андреас. — Досега не беше виждал ранен, нали?

— Дядо, знаеш ли какво става?

— Мен ли питаш? Надявах се ти да ми кажеш.

— Разбирам само, че никой не ми казва истината.

— Това ли е всичко? — Андреас го погледна твърдо. — Значи не си помогнал на Фотис да получи иконата?

— Вече не знам за какво съм помогнал. Мислех, че Фотис е посредник. Че помага на хората от гръцката църква.

— На тези, които бяха тук?

— Не, имаше друг свещеник, който представляваше атинския Синод. Но сега се оказа, че не е било вярно.

— Кой беше другият свещеник?

— Отец Томас Захариос.

Андреас кимна.

— Ясно.

— Познаваш го, нали? — Матю се опита да овладее чувствата си, но не успя. — Вие всички се познавате помежду си, а аз нищо не разбирам. Бъркате се в живота ми, както сте направили с баща ми.

— Не говори безсмислици и не обвинявай другите за собствената си глупост.

Истината го жилна. Беше се държал като пълен глупак и се налагаше да го приеме.

— Вярно е, не съм ти казал някои неща — продължи Андреас, — защото се опитвах да те защитя, а не да те нараня. Никога не бих те наранил. Не познавам този отец Томас, но съм чувал за него. Добре образован, умее да се харесва на хората, беше посредник между гръцката и американската църква. Но освен това го смятат за мошеник, изнудвач и крадец. Да не споменавам, че е приятел на кръстника ти. Тези дни е изчезнал с голяма сума църковни пари.

— Значи отец Джон е прав — с Фотис са действали заедно.

Разбира се, това също можеше да бъде лъжа, но беше логично да е вярно. Едва ли беше съвпадение. Всичко беше свързано.

— Така изглежда.

Мислите на Матю внезапно се насочиха в друга посока.

— Ана Кеслер. Възможно ли е да е в опасност?

— Не виждам защо, нейната роля е приключила. Имаш ли причини да смяташ, че може да е в опасност?

— Не, просто… Не. Трябва да говоря с нея. Аз я подведох. Тя не знаеше, че Фотис е замесен.

— Кажи ми защо е бил замесен? Защо им е бил нужен посредник?

— Той беше уредил нещата така. Цялата работа беше негово дело. Сигурно е отишъл при Захариос и го е накарал да се свърже с църквата, за да звучи всичко по-достоверно. Къде е Фотис сега, дядо?

— В Гърция. Или на път за там.

— Днес ли е заминал?

— Много рано тази сутрин. За Великден.

— Никога не заминава толкова рано.

— Тази година е решил да изкара цялата Страстна седмица на родна земя. Филип, управителят на ресторанта, току-що ми го каза.

— Преди няколко дни ме увери, че няма да тръгне преди сряда.

— Променил е плановете си. Според Филип вчера, след като с баща ти сте си тръгнали. — Старецът млъкна, очаквайки някакъв отговор. — Знаеш ли защо?

Матю се опита да овладее треперенето на тялото си и да се съсредоточи.

— Нямам представа, но изглеждаше разтревожен. Мисля, че присъствието на татко го изнерви.

— Защо заведе баща си?

Матю трепереше толкова силно, че трябваше да стисне челюсти, за да не тракат зъбите му.

— Хайде да влезем на топло — предложи Андреас.

— Не, имам нужда от въздух. Трябва да поговорим.

— Защо помогна на Фотис?

— Реших, че е най-добре църквата да получи иконата. Ана също го искаше.

— Но защо позволи да мине през неговите ръце?

— Казах ти, той го уреди. Предполагам, че можех да го предотвратя, но за него беше важно да остане в ръцете му известно време. Знаеш, че е болен.

Андреас поклати глава.

— Подозирах, но не знаех със сигурност.

— Той не говори за това. Предполага се, че иконата има лечебна сила. Собствениците й живеят дълго, болните се изцеляват, когато се допрат до нея, все едно Дева Мария или Исус са ги докоснали. — Той отново погледна стареца в очите. — Но ти го знаеш.

Андреас се намръщи.

— Нещастен стар глупак. — После изражението му се промени и Матю разбра какво предстои. Дядо му пристъпи по-близо и сложи силната си ръка върху рамото му. — Затова ли дойде тук с баща си?

Матю не отговори.

— Не те съдя — продължи меко Андреас, потупвайки рамото му. — Това е част от мозайката. Вярваш ли в такива чудеса?

— Не, разбира се — отвърна механично младежът.

Андреас се взря за миг-два в очите му, после го пусна и се отдалечи на няколко крачки.

— А аз нарекох него глупак. Не разбирах защо му помагаш. Сега всичко ми е ясно. Не е било заради Фотис, нито заради самия теб.

— Не е толкова просто.

— Не. Това беше липсващото парче, което свързва останалото. През цялото време е било пред очите ми, а аз не го виждах. Няма нищо срамно, момчето ми. Ако някой трябва да се срамува, това съм аз.

— Защо мислиш, че е заминал толкова внезапно?

Андреас оглеждаше улицата, докато обмисляше въпроса.

— Може би, за да не бъде тук, когато събитията започнат да се развиват.

— Какво искаш да кажеш? Знаел е, че някой се кани да го ограби?

— Не само е знаел, но и сам го е планирал.

— Откраднал е иконата от себе си? Защо?

— Не казвам, че го е направил, но ако разгледаш поредицата от събития, всичко сочи натам. Как би могъл да я задържи, когато е трябвало да бъде само посредник?

— Смяташ ли, че той е накарала да застрелят Николай?

— Не е изключено. А може би плановете му са се сблъскали с нечии други.

— Какво друго знаеш и не ми казваш?

— Всяко нещо с времето си, Матю. Дори не съм сигурен в тези неща, просто предполагам. Знам, че не ми вярваш, и вината си е моя. Нужно е време, за да си възвърна доверието ти. Както е нужно време, за да разберем какво е станало.

Матю вече не трепереше толкова, шокът и объркването му бяха изместени от нещо друго. Студена решимост. Доверие. Щеше наистина да мине много време, преди отново да се довери на някого, и това не беше лошо. Трябваше да спре да отговаря на толкова много въпроси и сам да започне да ги задава. Трябваше да поправи стореното.

— Фотис ми каза някои неща.

— Сигурен съм, че ти е казал много неща. Някои от тях може дори да са верни.

— Каза ми, че си убил свещеник.

Андреас изглеждаше объркан.

— По време на войната — продължи Матю с бурно биещо сърце. — Каза ми, че те наричали Змията и си убил един свещеник, за да вземеш иконата.

Когато думите стигнаха до съзнанието му, лицето на стареца се разкриви от гняв. Промяната беше толкова голяма, че Матю се уплаши, но не отстъпи.

— Явно много иска тази икона — прошепна Андреас. — Иначе не би ти казал подобно нещо.

— Значи не е вярно?

— Смъртта на свещеника винаги ще тежи на съвестта ми, но не аз го убих.

— И защо да ти вярвам?

Старецът го погледна в очите.

— Беше мой брат.

— Брат ти?

— Змията — продължи Андреас, но суровият израз на лицето му бавно се стапяше, а в думите му не се долавяше гняв — беше името, с което наричахме Фотис зад гърба му.

Всичко отново се преобърна.

— А как наричаха теб?

— В онези дни името ми беше Елиас.