Нийл Олсън
Иконата (12)

11.

Матю смяташе да се върне в Манхатън още същата вечер, но майка му го убеди да пренощува у тях. Рано сутринта в неделя той се обади в хотела на дядо си, но от стаята му никой не отговаряше. Отби се за малко при баща си. Алекос беше твърде уморен, за да става, и Матю се задоволи да му стисне ръката, надявайки се, че лицето му изразява извинението, което устните му не искаха да произнесат. Взе влака до Гранд Сентръл и отиде пеша до хотела. Беше Великден по католическия календар и Цветница по православния. Щеше му се да отиде на църква, но нямаше да се успокои, докато всичко беше толкова объркано, а и беше сигурен, че дядо му няма да е на литургията.

В претъпканото фоайе портиерът го попита за името и телефонира в стаята.

— Можете да се качите.

— Върна ли се?

— Дойде заедно с още един господин преди двадесет минути. Стая 511. Асансьорите са вдясно.

Матю се беше приготвил да чака доста повече и сега се усети неподготвен. Трудно му беше да овладее гнева си, а дядо му можеше да го заблуди по много начини. Трябваше да бъде твърд, да каже всичко, което знае, и да изиска отговор.

Рязкото му почукване на вратата предизвика стъпки и приглушен поздрав.

— Аз съм, Матю.

Вратата се отвори и на прага застана висок, посивял и усмихнат мъж.

— Ти ли си внукът на Андреас?

— Да.

— Тогава влизай.

Мъжът отстъпи встрани и Матю прекрачи прага. Стаята не беше голяма. Двойно легло, телевизор, бюро и два стола, пастелен цветен мотив по стените, възглавниците и кувертюрата. Андреас не се виждаше никъде, но от банята се чуваше шум.

— Седни — каза мъжът и се отпусна на стола, който се намираше по-близо до вратата. Матю остана прав, но отиде да погледне към бетонирания двор отдолу. Беше се научил да не разпитва деловите познати на дядо си. Присъствието на друг човек беше неприятно, защото беше възнамерявал да притисне здраво Андреас, но въпреки това нямаше да се откаже. Щеше да изчака. Щракането на електрическия ключ на банята го накара да се обърне.

Нисък, набит и почти плешив мъж с хлътнали очи стоеше зад него, облечен в кожено яке поне два размера по-голямо. Лампата в банята беше угасена и нямаше къде другаде да се скрие Андреас. Нямаше го тук, а двамата мъже препречваха пътя към вратата. Паниката го замая и вкочани; не смееше да заговори от страх, че от гърлото му няма да излезе глас.

— Моля ви, седнете — повтори по-възрастният мъж. — Трябва да се запознаем.

Матю седна предпазливо на ръба на леглото. Плешивият остана прав, потупвайки разсеяно джобовете си с раздразнено изражение.

— Дошли сте да видите дядо си — каза сивокосият. — Ние също. Както виждате, няма го.

Мъжът беше на ръст и тегло почти колкото Андреас, а лицето му имаше същата четвъртита форма. Дори чертите им бяха сходни. Като добавим тъмния костюм и закопчаната догоре риза, Матю разбираше защо се е заблудил портиерът. Но този мъж бе поне десет години по-млад от Андреас и с доста по-ведро изражение.

— Какво правите в стаята му?

— Чакаме го. Също като вас.

— Мисля, че правехте още нещо, преди да вляза.

— Да, възползвахме се от отсъствието му и поогледахме. Уверявам ви, че не сме взели нищо.

— Изобщо не би трябвало да сте тук.

— От гледна точка на закона сте прав. Но понякога надделяват други неща. Във всеки случай, не сме разбили вратата. Дадоха ни ключа.

— Има ли смисъл да ви питам какво търсехте?

— Не сме напълно сигурни. Може би нещо, което ще ни подскаже къде е иконата в момента. Да, иконата, не се правете на толкова изненадан. За какво мислите, че сме тук?

— Той знае — каза плешивият раздразнено. — Знае къде е. Нали?

Матю обмисли възможните отговори — истина, лъжа и нещо по средата. Кого би предпазил? Кого би изложил на опасност? Страхът му пречеше да мисли. Дали би могъл просто да стане и да си излезе?

— Нищо не ви заплашва — меко каза възрастният мъж. — Но трябва да разберем къде е иконата. Много е важно.

— Защо?

— Справедлив въпрос, но отговорът е сложен. Смятам, че няколко души, свързани с продажбата на иконата, може би и самият вие, са действали, без да знаят какво правят. Всъщност, били са заблудени умишлено. Кажете ми, познавате ли свещеник на име Томас?

След като мълча твърде дълго, за да може да отрече, Матю кимна.

— И той ви е казал, че е представител на гръцката църква?

— Да — отвърна Матю и загрижеността за собствената му безопасност отстъпи пред по-силен страх. — Не е ли?

— Такъв е или по-скоро беше. Свещеник е в гръцката църква в Америка, но в някои случаи е действал от наше име. Проучваше възможността да закупи иконата за нас. Но ми се струва, че през последната седмица той е позволил на личните си интереси да надделеят над духовните му задължения. Честно казано, не знаем къде е отец Томас в момента, така че не можем да кажем какво точно е станало. Напълно откровен съм с вас, може би повече, отколкото е разумно. Във всеки случай смятаме, че иконата не е у него.

На кой въпрос да отговори първо.

— Извинете, но кои сте вие?

— Аз трябва да се извиня. Казвам се Йоанис. Или ако предпочитате, отец Джон. Много от американските ми приятели ме наричат така.

— Аз съм грък.

— Разбира се.

— Значи сте от църквата в Гърция?

— Да.

— И сте дошли да контролирате сделката?

— Действията на Томас породиха съмнения. За съжаление ръководителите му не са го наблюдавали внимателно, а ние ги осведомихме за подозренията си, когато вече беше твърде късно. Тук съм, за да видя какво може да бъде спасено. Иконата е от огромно значение за нас. Когато Томас ни се обади, че е намерена, радостта ни беше неописуема, повярвайте ми.

— Чакайте. Не сте ли знаели, че Кеслер притежава иконата?

— Носеха се най-различни слухове, включително и че е у него. Повечето хора смятаха, че е в трезор в Швейцария. Аз самият смятах, че е унищожена.

— И Томас дойде при вас.

— Точно така.

— Не сте ли се свързвали с някого тук да действа от ваше име? Имам предвид, извън църквата.

— Кого имате предвид?

Мислите на Матю напълно се разпиляха. Отначало не можеше да проумее станалото, но постепенно осъзна истината и тя го изпълни с отвращение. Но след като го бяха заблуждавали толкова лесно досега, как би могъл да приеме на доверие онова, което чуваше? Трябваше ли толкова бързо да престане да вярва на Фотис?

— Трябва да призная, че Томас изглеждаше също толкова убедителен, колкото сте вие. Изигра всичко, както трябваше. Даде много пари. Откъде са дошли те?

Плешивият рязко каза на гръцки нещо в смисъл, че си губят времето. Отец Джон му отговори тихо, че не бързат за никъде. После се приведе към Матю и впи поглед в очите му.

— Очевидно Томас е имал съучастник. Човекът, който е бил в дъното на цялата работа от самото начало. Може би вие знаете кой е той.

Матю поклати глава по-скоро в знак на отказ, отколкото на отричане.

— Нямате причина да ми вярвате — продължи свещеникът, — но ви моля да го направите. За доброто на църквата, за доброто на тези, които са били измамени, и в памет на онези, които са умрели заради тази икона, ви моля за помощ. Моля ви, кажете ми къде е иконата.

Матю изпитваше огромно желание да му повярва, но започваше да си мисли, че това е слабост на характера му.

— Трябва да отида до банята.

Плешивият изруга и Матю пристъпи в относителната сигурност на осветеното от синя флуоресцентна лампа помещение. Наплиска лицето си със студена вода и се почувства по-добре, но нищо не му стана по-ясно. Свещеникът беше убедителен. Излъчваше почти хипнотична благост и честност. Можеше ли да му се вярва? Бяха ли нещата по-сложни? Може би ставаше дума за спор между две църковни фракции? Заключението, до което стигаше, беше същото, което го бе накарало да замълчи преди: не можеше да предаде кръстника си толкова бързо. Трябваше да проучи въпроса лично, както беше възнамерявал на път за насам. Това означаваше да се измъкне от тези двамата. Щяха ли да му позволят да си тръгне? Бяха ли способни да го проследят, без да ги забележи? Нямаше време да кротува ден-два, всеки час можеше да е от значение.

През вратата чу да звъни мобилен телефон. Когато се овладя и излезе, видя плешивия да прибира апарата си и оживено да казва нещо на отец Джон. Бързият му гръцки с чужд акцент беше почти неразбираем, но Матю със сигурност долови познато име.

Свещеникът го погледна.

— Зле ли ви е?

— Добре съм. Трябва да тръгвам.

— Колега на моя приятел е намерил нещо между изоставените вещи на отец Томас. Име, което ни е познато. Фотис Драгумис. Мисля, че ви е роднина.

Матю кимна.

— Близки ли сте?

— Да.

— Казват, че е опасно човек да общува с него.

— Не го възприемам така, но за вас може и да е опасен.

— Въпреки това трябва да се видим с него. Мисля, че е добре да дойдете с нас. Може би вашето присъствие ще намали риска и за двете страни.

Матю схвана значението на тези думи. Желанието му да участва в събитията надделяваше над другите съображения.

— Трябва да му се обадя.

— Не мога да ви спра. Но ако го направите, когато стигнем там, няма да го намерим и нито вие, нито аз ще видим иконата отново. Предполагам, че знаете това.

Матю още се колебаеше. Свещеникът гадаеше, не можеше да знае със сигурност, че иконата е у Фотис.

— Scata — изсъска плешивият и се хвърли напред.

Матю инстинктивно изпъна ръце, удари го силно в гърдите и мъжът трябваше да се хване за леглото, за да не падне. Макар първоначално да бе решил да хукне към вратата, вместо това Матю усети, че напредва към него; за миг страхът му беше изместен от неочакван гняв, който завладя цялото му същество. Не беше се бил с никого от юношеските си години, но искаше да пребие от бой набития дребосък. Плешивецът бързо се съвзе, скочи към него и тежкият му юмрук улучи Матю в корема непохватно, но достатъчно силно, за да го накара да се превие на две от дълбока, неприятна болка. Подготви се за нов удар, но в този миг свещеникът застана между тях.

— Stamata! Престанете и двамата!

Отец Джон понечи да му помогне да седне, но Матю само се облегна на светлата дървена рамка, опитвайки се да си поеме дъх. Плешивият оправи якето си с разкривено от гняв и изненада лице.

— Деметриос нямаше да те нападне — твърдо каза свещеникът. — Отиваше към вратата.

Матю беше осъзнал това миг след като нанесе удара, но въпреки всичко гневът не го напускаше. И бе насочен не срещу когото трябва, както вече му стана ясно. Ръцете му трепереха. Подът сякаш потъваше като крехкото скеле, което Фотис беше изградил под него. Лъжа, която той самият беше построил, използвайки долнопробните материали, осигурени от кръстника му, полуистините и неубедителните доводи. Сам беше пренебрегнал всеки намек за нея, оставяйки възвишената цел да оправдае всичките му действия. Бяха го изиграли. Беше станало точно онова, за което го предупреждаваше баща му, и не можеше повече да премълчава истината.

— Добре — каза Матю, щом успя да си поеме дъх. — Ще дойда с вас. Но ще действаме по моя начин. Фотис е много умен и добре се пази.

Свещеникът се усмихна.

— Тогава ще разчитаме на вас да ни защитите.

 

 

Беше студено. Андреас отдавна не беше излизал толкова рано на улицата и беше изненадан как предутринният студ го прониза. Забърза, за да раздвижи кръвта в скованите си крайници, знаейки, че през следващите минути или часове не може да си позволи да бъде бавен. Можеше да се наложи да действа бързо. Почувства как в душата му се надига неприятно чувство. Беше ровил тук и там, без всъщност да очаква резултати, и внезапно беше попаднал на гнездото на осите. Сега събитията лесно можеха да излязат извън контрол и не би могъл да вини никого, освен себе си. Но не съжаляваше. Времето не беше измило престъпленията и инстинктът продължаваше да му нашепва, че заплахата за всеки, свързан с иконата, е съвсем реална. Надяваше се само, че Бени ще бъде точен, защото беше много студено.

Плътни сенки се трупаха из улиците, подобни на тесни каньони, но небето над Куинс бавно изсветляваше. По улицата вече имаше хора, самотни призраци, които сякаш не бяха напълно будни и не забелязваха какво става наоколо. Таксита летяха по Трето авеню. Сребристосива кола беше спряла пред тухлена банка на североизточния ъгъл на кръстовището. Малка японска кола, удобна за паркиране. Вратата към мястото до шофьора не беше заключена и Андреас с благодарност се вмъкна в топлото купе. Бени вече пушеше, а в пластмасовите гнезда между тях бяха поставени две чаши хубаво кафе. Тази сутрин изражението на евреина беше спокойно и той изчака рехавия трафик напълно да секне, преди да излезе на авенюто.

— Къде отиваме? — попита Андреас.

— Недалеч. В Йорквил. Наричат го Джърмантаун, но всъщност е по-скоро унгарски. Унгарски църкви, ресторанти, клубове.

— Знам го.

— Там има нещо като пансион, държан от унгарка. Досега не бях чувал за него, но преди няколко дни ми казаха.

— И изпрати някое от момичетата с брошури да го навести?

— Проникнах вътре чрез фирма за почистване, но това не те засяга. Той не е отседнал в пансиона, а в апартамента на същата тази жена — на няколко пресечки оттам. Под името Питър Милър.

— Милър — скептично размишляваше Андреас. — Това е много стара легенда. Не я е използвал от години.

— Може би затова я е избрал.

— Бени, сигурен ли си? Питър Милър е често срещано име.

— Снощи го видях да се прибира. Доста стар, с къси крака, дълъг торс и накуцва леко.

Имаше сходство, но можеше да е съвпадение.

— Колко апартамента има в сградата?

— Ти наистина не ми вярваш, нали, приятелю?

— Задавам ти няколко въпроса.

— Питаш ме — рязко каза Бени — откъде знам, че човекът изобщо е бил Милър, а не някой от десетте хиляди старци, които живеят в тази част на града. Сградата е малка, в нея има само осем апартамента, два от които са необитавани. Вътре влязоха четирима души, които приличаха на постоянни жители — млади хора, с куфарчета. Това не покрива цялата сграда, но значително намалява възможностите.

— Да. Звучи обещаващо.

— Мисля, че пипнахме твоя човек. Ако греша, ще те черпя закуска.

— Какъв е планът?

— Снощи се прибра късно. Едва ли е излязъл пак. Ще паркирам и ще чакаме. Уличката е тиха, можем да го качим и да го отведем на сигурно място. Имам две предвид. Можем да действаме и на място, но не бих го препоръчал.

— Тогава защо го споменаваш?

— В случай, че е по-лесно за теб.

„С други думи — помисли си Андреас, — в случай че престоят от един час в колата с уплашен старец, който знае, че ще убиваме, ме накара да си изпусна нервите.“ Не беше приел гласно условието на Бени, но фактът, че не бе възразил, беше изяснил нещата. Моралната страна на въпроса не го притесняваше, но не бяха готови за такава операция. Бяха само двамата, не можеха да очакват подкрепа от никъде. Колкото и добре да беше обмислил всичко евреинът, рискът да ги разкрият или да се провалят беше много висок.

— Подготвен съм да действаме тихомълком — продължи Бени. — Ще го спипаме на площадката или до някоя кола. Ще отнеме само няколко минути, но все пак някой може да ни забележи. Не е идеалният вариант.

— Това е невъзможно — отсече Андреас. — Още дори не сме го идентифицирали.

— Няма ли да го познаеш, ако го видиш?

— Предполагам, че да, но трябва да съм много наблизо.

— Тогава ще го качим в колата.

— Ами ако на улицата има много хора?

— В такъв случай ще го проследим. Ще видим какво е намислил и ще чакаме следващата възможност.

Завиха на изток по Осемдесет и четвърта улица и се насочиха към розовеещото небе. Андреас мразеше да бъде толкова близо до мишената, когато планът му все още бе неуточнен. Беше участвал в многобройни недобре подготвени операции за гръцките служби за сигурност, но те бяха против природата му и обикновено страховете му се оправдаваха. Той обичаше нещата да са по-сигурни. Англичаните, а по-късно и американците, бяха образец за него. Най-много им завиждаше за базата: сигурни апартаменти, технически средства за наблюдение, екипи за проследяване. Бившата му агенция сега използваше всички тези методи, но той вече не работеше за нея. Беше сам, изоставен на милостта на този опитен, но побъркан евреин. Андреас си напомни, че последствията няма да имат голямо значение. Немарливостта обиждаше професионализма му, но важен беше резултатът. Вече не отговаряше пред никого, освен пред себе си. Все пак, да залови Мюлер след толкова години, си струваше. Щеше да се отплати за услугата. Нека да правят с него каквото искат. Докато оглеждаше всяко оградено от дървета каре и пешеходците по кръстовищата, той се почувства по-спокоен. Щеше да остави събитията да следват хода си, беше готов за всичко, което можеше да се случи.

Бени му показа сградата от кафяви камъни с високи изтъркани стълби. На втория етаж — отпред вдясно — видял да се пали лампа, минута след като Милър влязъл. Нямаше къде да паркират, затова обикаляха наоколо, докато се освободи едно място близо до авенюто, под голям платан, още неразлистен. През лятото улицата сигурно потъваше в сянката на дърветата, но сега Андреас се чувстваше твърде на показ.

— Успокой се — каза Бени.

— Три пъти обиколихме проклетото каре.

— Търсехме място за паркиране. Всички го правят. Помни, че от петдесет години никой не го е откривал. Не всички са като теб — проверяваш и дъската на тоалетната за микрофони.

— Виж.

Един мъж излезе през тежката дървена врата и уморено заслиза по стълбите. Беше на около седемдесет, облечен небрежно, но с куфарче в ръка.

— Не му се ходи на работа — промърмори Бени, отпивайки от кафето.

Докато мъжът минаваше покрай тях, Андреас го изучаваше. Беше висок и малко по-пълен, отколкото трябваше. Имаше стойката на Мюлер, но твърде младежка, а розовото, току-що обръснато лице му беше непознато. През следващия час, докато небето изсветляваше все повече, никой не се появи от сградата и Андреас усети как Бени започна нервно да се върти на седалката.

— Нищо чудно — обади се гъркът — да е излязъл час след като е влязъл.

— Може и така да е.

— За да си свършиш добре работата, трябва да си готов да чакаш с часове. Цял ден, ако се наложи.

— Знам каква е процедурата, просто не ми харесва.

— Това е, защото в сърцето си си аналитик.

— Имам и доста практика.

„Но те изхвърлиха, защото си прекалено агресивен“, помисли си Андреас, само че не беше тактично да го каже. Мнозина добри оперативни агенти бяха обявявани за прекалено ревностни от лишените си от въображение началници. Но промяната от аналитик в оперативен агент тревожеше Андреас. Това бяха съвсем различни умения. Въпреки че бяха обменяли много информация, досега двамата не бяха осъществявали операция заедно. Ала Бени имаше голям успех, откакто работеше на свободна практика, и никога не бе заблуждавал стареца.

Минаха още четиридесет минути. На два пъти Андреас едва не заспа, а краката му започнаха да изтръпват. Бени продължаваше да се върти и да гледа часовника си, най-накрая отвори вратата.

— Последвай ме след няколко минути — каза той и тръгна бързо, преди Андреас да успее да му възрази.

Неприятен прилив на адреналин прониза тялото му, докато гледаше как Бени върви по улицата, минава покрай набелязаната къща от другата страна, пресича на следващото кръстовище и се връща обратно. Съвсем небрежно изкачи стълбите пред кафявата къща и изчезна в преддверието. Андреас отвори вратата си и излезе.

Студеният въздух веднага го прониза и той почувства как изтръпналите му крака треперят, докато вървеше по изпочупените плочки на тротоара към стълбите. Едрата фигура на Бени изпълваше фоайето, но Андреас видя, че приятелят му вече е отворил вътрешната врата. Промъкнаха се на стълбището. Парата свистеше по тръбите, флуоресцентните лампи примигваха. Подът беше покрит с черно-бели плочки; очукани пощенски кутии се редяха покрай едната стена, а до другата се издигаше стръмно стълбище. Андреас остави около три метра разстояние помежду им докато се качваха, и беше изненадан от бързината на Бени. И двамата се движеха безшумно.

Вратата на апартамента беше с метална каса и боядисана в кафяво. Без да обръща внимание на огледалната шпионка, Бени сложи ухо на вратата. Тръбите продължаваха да свистят и да свирят, но Андреас не чуваше нищо друго в сградата, никакво раздвижване на обитателите й. След минута Бени извади тънка пластмасова карта, пъхна я в процепа между вратата и рамката и за минута я прокара от горе до долу. Андреас разбра, че търси резе, но какво щеше да направи, ако наистина имаше такова? Носеше ли в обемистото си яке ножовка или бормашина?

Бени се изправи и вдигна един пръст: имаше само една ключалка, която се виждаше. След това извади връзка шперцове и започна да ги пробва последователно, вдигайки неизбежния шум. „Или вътре няма никого — помисли си Андреас, — или ни чака, за да ни пръсне главите.“ После го порази друга мисъл. Как на такова място няма резе и се разчита на една ключалка. Нима Милър би отседнал в такъв апартамент? Разбира се, ако си приклещен в апартамент, е все едно дали на вратата има една ключалка или десет. Номерът беше да избегнеш проследяването. И все пак това го притесняваше.

В мига, когато ключалката изщрака, Бени бутна вратата и се промъкна вътре, пъхнал свободната си ръка в якето. Андреас изчака две-три секунди, преди да го последва. Апартаментът се състоеше от малки стаи с общ коридор и те бяха влезли през кухнята. Беше тъмно и не чуваха нищо. Бени мина вдясно към приглушената светлина от уличния прозорец; Андреас — вляво — към празна спалня. Сиви пердета спираха слабата светлина от улицата, в стаята имаше малко легло до прозореца и надраскано бюро. Репродукция със самотен пейзаж висеше на едната стена, но останалите бяха голи, зеленият килим беше излинял и изпоцапан и цялата стая изглеждаше гола и рядко използвана. Никой не живееше тук, никой не се задържаше дълго в нея, макар че някой беше спал в леглото, а после го бе оправил непохватно.

Насреща имаше затворена врата. Андреас размишляваше дали някой би бил толкова глупав, че да се затвори така в банята, после си спомни, че не носи оръжие, а Бени е през три стаи. Въздъхна при мисълта за глупостта на цялото начинание, после отвори рязко вратата. Банята беше малка, колкото да се поберат тоалетна чиния, мивка и душ. Зад завесата на душа не се криеше стар нацист. Андреас улови отражението си в огледалото — нелепото си старческо лице, набръчкано и мрачно от десетилетията подозрителност. Той беше прагматичен човек, винаги нащрек и не особено суетен, но често забравяше, че е остарял. Огледалата винаги го сварваха неподготвен.

Отклони поглед от неприятната гледка към мивката. Порцеланът беше влажен, около канала имаше някакъв тънък слой. Той го обра с пръст и разтърка белезникавото вещество между палеца и показалеца си. Беше нещо, което издаваше присъствието на жена в къщата. Фон дьо тен, руж, коректор, пудра — всичко необходимо за поддържането на лицето. Разбира се, мъжете също използваха подобни неща. Може би включваше и боя за коса. Андреас затвори очи и си представи човека, който беше излязъл от сградата. Добави няколко бръчки към лицето, бяла коса, очила. Накуцването лесно можеше да се прикрие. И ето го призракът на Мюлер. Тежестта на заключението го накара да се хване с две ръце за мивката, почти готов да повърне. Глупак, наруга се той тихо.

Чу как Бени се промъква обратно през апартамента, без да си дава труда да пази тишина. Андреас отиде и седна на леглото, точно когато едрата фигура на евреина застана на рамката на вратата.

— Няма никой.

— Така изглежда.

— Беше прав — с отвращение каза Бени. — Трябва да е излязъл пак снощи.

— Мисля, че не е. Ние го видяхме да излиза.

Бени не обърна внимание на думите му, отиде до бюрото и започна да отваря чекмеджетата.

— Провери ли това?

— Нищо няма да намериш. Нито палта в гардероба, нито четка за зъби в банята.

Приятелят му затвори с трясък празните чекмеджета, после се обърна.

— Значи е избягал?

Умът на стареца вече се носеше през града — през Ийст Ривър към Куинс. Беше се доверил единствено на думата на Фотис за Мюлер. Това, и желанието му появата на германеца да се окаже истина, което интригантът беше усетил, че го държи и след толкова години, това беше най-вероятната тактика. „От какво си се мъчил да ме отклониш? — помисли си той. — Защо винаги изоставам толкова от теб? Почти шестдесет години минаха, а аз все още си оставам ученик.“ Горкичкият Андреу.

— Не, Бени. Никога не е бил тук.