Нийл Олсън
Иконата (11)

10.

Трябваше да бъде по-разумен. Цялата работа не му беше харесала още от началото, но Матю упорито беше продължавал да действа, търсейки оправдания пред самия себе си. Проблемът беше възникнал още с обаждането предишния ден — Фотис, внезапно докачен.

— Момичето ти е позвънило.

— Каза, че вчера са подписали договора — потвърди Матю. — Томас и още някой снощи са взели иконата. Предполагам, че са ти я донесли.

— Всичко стана, както беше планирано, слава богу.

— Минаха почти двадесет и четири часа. Очаквах да ми се обадиш.

— Извини ме. Разбирам, че нямаш търпение да я разгледаш. Да се уговорим кога.

Матю с мъка изговори следващите думи.

— Бяхме се разбрали и някой друг да я види.

— Да. — Нервен шепот. — Мислиш ли, че има сили за това?

— Не знам. Няма сили за каквото и да било. Нали това беше идеята?

— Не бих искал да го тревожа ненужно, докато се възстановява.

— Това не е възстановяване, а ремисия. Кръстник, идеята беше твоя. Какво искаш да ми кажеш сега? Че трябва да си запиша час, а баща ми не е добре дошъл?

— Просто съм предпазлив. Как ще го убедиш да дойде?

— Остави това на мен. Кога да го доведа?

— Утре. Събота е и така или иначе ще отидеш да го видиш.

Беше изнервящо, че чичо му знае разписанието на всички.

— Да, дори смятахме да се поразходим с колата. Макар че едва ли е имал Куинс предвид.

— Ще бъда тук цял ден. И, прости ми за съвета, но не разказвай на баща си някоя глупава история. Ще разбере, че го заблуждаваш, и това само ще го ядоса.

— Искаш да кажеш, че не съм добър лъжец.

— Кажи му, че съм те помолил да дойдеш и да огледаш някаква картина. Това е вярно. Че се нуждаеш от компанията му, от подкрепата му. Нека има чувството, че ти помага.

 

 

Баща му не възрази, но се съгласи да го придружи като престъпник, който чува смъртната си присъда. През по-голямата част от пътя седя мълчалив и мрачен. Фотис ги посрещна с едва прикрита тревога, играейки си нервно с броеницата. В кабинета бяха окачени няколко платна и двамата с Матю обсъдиха наскоро придобития холандски пейзаж. Алекос сякаш се успокои и заразглежда лавиците с книги край себе си. Количката му беше до прозореца, слабото слънце огряваше силните му рамене, а наболата му коса приличаше на аура от сива светлина. На два метра от него върху статив стоеше средно голям предмет, покрит с бяло платно, и Матю непрестанно го поглеждаше, привлечен от особената му енергия. Изведнъж цялото представление го изпълни с отвращение. Когато погледна във влажните, кръгли очи на Фотис, разбра, че старецът също се чувства неловко. Преди да изгуби напълно самообладание, Матю стана и пристъпи към статива.

— Татко — каза той и свали платното от иконата, очаквайки донякъде, че отдолу ще се окаже нещо друго, докато очите на Богородица не го пронизаха и за малко не секнаха гласа му. — Това е иконата, за която ми искаха консултация. Фотис я съхранява за един гръцки купувач.

Алекос бавно извърна глава към иконата. На лицето му беше изписана съпротива, която рязко изчезна, когато очите му съзряха изображението и в тях се появи искрено учудване. Матю се почувства обнадежден.

— Знам, че не харесваш религиозното изкуство, но мисля, че тази икона е особено въздействаща и много ми се искаше да я видиш.

Той се възползва от факта, че баща му сякаш е изпаднал в транс, за да приближи количката му до статива, достатъчно, за да може Алекос да докосне иконата, ако реши.

— Не е ли красива?

Вече не виждаше лицето на баща си и не разбра защо не последва отговор. После голямата глава кимна едва забележимо, дясната ръка посегна напред. Наистина ли бе докоснал иконата?

В този миг от устата на Фотис се изплъзна спонтанен стон. Алекос отдръпна ръка от иконата и се обърна към стареца. Матю стисна облегалките на количката разочаровано и също погледна към кръстника си. Изражението му наподобяваше ужас, какъвто младежът не бе очаквал някога да види върху пресметливото му лице. Не беше ясно дали очите му са насочени към Алекос или към вратата зад тях. Няколко секунди всички мълчаха. После Алекос леко тръсна глава, сякаш се събуждаше, и когато проговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.

— Дръпни ме от това нещо.

По-голямата част от обратния път измина в неловко мълчание. В държанието на Алекос не личеше нито гняв, нито обвинение, а по-скоро объркване, примесено с умора. Известно време той сякаш се канеше да проговори и най-накрая го направи.

— Не знам какво си възнамерявал. Може би се гордееш с нея и си искал да ми се похвалиш.

— Нещо такова — успя да каже Матю, без да откъсва поглед от влажния път.

— Знам някои неща за тази икона, неща, които кръстникът ти ми е казвал преди години. Цялата история не ми е известна, но двамата негодници са убили хора заради тази икона. Смятах, че дядо ти ще те предупреди.

— Не. Фотис ми разказа нещичко. Беше ужасно.

Баща му го сграбчи за ръката.

— Чуй ме — каза той твърдо. — Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Имам предвид, наистина.

— За бога, татко, слушам те. — Той се бореше с натиска върху ръката си и се опитваше да не губи контрол над волана.

— Не вярвай на нищо, което ти казва Фотис. Ако не го чуеш от човек, на когото имаш доверие, не вярвай. Разбираш ли ме?

— Слушам те.

— Но не ми вярваш. — Алекос го пусна. — Какво ли знае глупавият ти баща…

— Не си мисля нищо такова.

— Така ли? А какво си мислиш?

Матю се опита да улови мислите си, после бързо сметни платната, за да се доближи до изхода от магистралата, който неусетно бяха наближили.

— Мисля, че чувам много глупости от всички и не знам на какво да вярвам.

— Защо бих те излъгал аз?

— Не казвам, че ме лъжеш, но не ми казваш и нищо полезно. Поредното неясно и ядосано опяване за онези двамата, което слушам цял живот. Какво са направили?

— Сключили са мръсна сделка с германците.

— Това го знам.

— Говори с дядо си.

— Не иска да ми каже. Опитах.

— Каза ли му онова, което ти е разказал Фотис? Каза ли му? Не? Този човек те върти на малкия си пръст. Попитай дядо си.

— Казвам ти, не желае да говори.

— Аз ще се погрижа да ти разкаже.

Спряха пред знака „стоп“, макар да не се виждаха други коли. Матю дръпна ръчката и чистачките описаха бързо дъга по посипаното с дъждовни капки стъкло.

— Защо ги мразиш толкова?

— Не ги мразя повече, отколкото бих мразил куче, обучено да убива, но не им вярвам. Те са творения на своето време, а то е било жестоко. Гърция много е пострадала през войната. После дошла гражданската война, проблемите с Турция, Кипър, смените на правителства, всички корумпирани. Политиците са имали психика на обсадени. Борели са се да запазят свободата на Гърция и всички средства са им се стрували позволени. Дядо ти и кръстник ти са били служители на правителството, верни войници. Не знам подробности, но ми е известно, че са участвали в ужасни събития. Изписано е на лицата им. И всичко е започнало с тази проклета икона по време на войната. Направили са първата крачка от борци за свобода към политически агенти още тогава. Изтъргували са я с врага за пушки, които да използват срещу братята си.

— Комунистите са представлявали реална заплаха — защити ги Матю и даде газ, учуден от собствената си разпаленост. — Лесно са могли да вземат властта.

— Не го отричам, но последвалата война е била ужасна. Хиляди били арестувани, измъчвани и затваряни, без да са обвинени в нищо. Някои били екзекутирани. Дори мъжете, които са се били в онази война, трудно могат да я защитят. Просто не говорят за нея.

Матю намали ход, когато доближиха къщата. Необузданият гняв на баща му към двамата старци беше част от семейната традиция вече толкова време, че никой не се съмняваше в искреността му. Но през последните няколко минути Алекос беше разкрил чувствата си много повече, отколкото през всички предишни години, и колкото и да го ядосваха някои от тях, Матю не искаше да пропусне момента.

— Не можеш ли да приемеш, че са направили онова, което са сметнали за необходимо? Че то е в миналото, а те са вече старци?

— Би ли приел този довод като оправдание за нацистите в Южна Америка? Ами за Милошевич или Караджич?

— Стига, не можеш да ги сравняваш с тях.

— Мисълта ми е, че постъпките им не са изличени, защото вече са старци. Направили са каквото са направили. И продължават да го правят. И за миг не си помисляй, че са се отказали от онези методи.

— Тук вече не съм съгласен. Фотис живее от десетки години в тази страна. Дядо прекарва цялото си време в градината. За какво му е на гръцкото правителство двойка старци?

— Не говоря за кого работят, а за методите им. Възпитали са ги да манипулират всички и да играят двойна игра. При Фотис това се е превърнало в инстинкт. Той през цялото време крои нещо — ту бизнес планове, ту шпионски схеми — няма значение. Прилича на акула, която не спира на едно място. Ако спре да заговорничи, ще умре.

— А дядо?

— Той е по-прикрит. Не смятам, че изпитва същото удоволствие от работата си, както кръстникът ти, но все още получава заповеди от гръцкото приятелство или поне част от него. Държи под око Фотис, а върши и други работи. Не си мисли, че е дошъл тук само за да ме види.

— Не ти вярвам.

— Знам. Чудя се как да те накарам да ми повярваш.

Спряха на входната алея и Матю угаси мотора, но нито един от двамата не понечи да излезе от колата. По предното стъкло бавно се трупаха дъждовни капки и размиваха силуета на къщата, но от кухненския прозорец струеше топла жълта светлина.

— Защо иконата е у Фотис? — най-накрая попита Алекос. — Какво стана с музея?

— Жената, която я продаваше, промени решението си. От гръцката църква й се обадиха за иконата и тя реши да я продаде на тях.

— А какво общо има твоят кръстник?

— Обадили са се и на него, за да повлияе върху сделката, предполагам. Познава адвоката й. Помолили са го да им помогне да уредят транспортирането й, така че ще задържи иконата за известно време.

— С каква цел?

— Той ли? За да се моли пред нея. Това е много свята икона. Казват, че притежава чудодейна лечебна сила.

— Дъртият негодник! Да не мисли, че е открил начина да живее вечно? — попита Алекос полуядосано-полуразвеселено.

— Ще бъде у него само седмица-две, после отива в църквата.

— А ти как се забърка в това? Нали трябваше да оцениш иконата за музея.

— Така беше. Мислех, че с това всичко ще приключи. Но Ана, Ана Кеслер, продавачката, искаше да я посъветвам.

— И Фотис поощри това?

— Да.

— Значи ти си я убедил да приеме сделката.

— Не, тя го искаше. Но не съм я разубеждавал. Не й казах и за участието на Фотис.

— Изобщо ли не си й влиял?

— И да съм го направил, било е, защото съм го сметнал за правилно, а не заради него.

— Спиш ли с нея?

Матю само въздъхна и се облегна назад. В колата беше станало хладно и къщата внезапно му се стори приканваща.

— Разбирам — кимна Алекос. — Добре те е научил.

Матю удари по таблото с юмруци, стряскайки и двамата.

— Наистина ли ме смяташ за такъв идиот? Че нямам собствени възгледи и принципи? Толкова ли си погълнат от омразата си към тях, че принизяваш всичко до нея?

Алекос бавно поклати глава, но изглеждаше по-скоро разстроен, че е обидил сина си, отколкото наранен от думите му и това уталожи гнева на Матю.

— Не го приемай лично. Те са майстори. Правиха го с мен през целия ми живот. Ако се поучиш от това, можеш да избегнеш болката в бъдеще.

— Какво, за бога, смяташ, че са ти причинили?

На кухненския прозорец се появи силует и почти изцяло скри светлината.

— Дирижираха живота ми. Аз съм инженер-химик, защото така искаше баща ми. Живея в Америка, защото той ме изпрати тук. Дори женитбата ми с майка ти…

— Какво?

— Не бива да говоря пред теб за това.

— Знаел си, че е племенница на Фотис, нали така сте се запознали.

— Знаех, че му е племенница, но още не бях разбрал кой е той. Фотис дори се преструваше, че не одобрява връзката ни, за да ме разпали, знаейки, че двамата с нея ще му се опълчим.

— И защо би го направил?

— Кой знае? Може би е решил, че това е начинът да ме открадне от стария си приятел Андреас и да ме превърне в сина, когото никога не е имал. Бог ми е свидетел, че се опита, но аз бързо го разкрих.

— Това са глупости.

— Ти още не беше роден и няма как да знаеш.

— Не е нужно да съм бил. Не е нужно дори да бъда твой син, за да разбера, че или си я обичал и каквото и да е направил чичо й, няма значение, след като всичко е свършило добре, или не си и не се чувстваш удовлетворен. Но и в двата случая вината си е само твоя. Затова не ми пробутвай тези глупости. И макар да знам, че разговорът ни е поверителен, не желая да науча кое от двете е вярно, разбра ли? Тя ми е майка, затова запази истината за себе си.

Фигурата беше изчезнала от прозореца, дъждът се засили. Матю дишаше дълбоко, за да се успокои. Преди минути не би могъл да си представи, че е възможно така да се ядоса на баща си. Но това беше справедлив и пречистващ гняв, затова не искаше да го прогони, макар да знаеше, че по-късно ще се почувства виновен.

— Прав си, разбира се. — Алекос изглеждаше успокоен, но лицето му все още бе поруменяло, каквото не го беше виждал от седмици. — Съжалявам, че заговорих за това. Но, моля те, недей заради това да пренебрегваш всичко, което ти казах. Чувствай се предупреден.

— Да влезем, сигурно ти е студено.

— Не, нищо не усещам.

 

 

Йоанис седеше мълчаливо на кухненската маса в малката, но богато украсена къща за гости на епископа, когато Джими влезе след бързо почукване.

— Добро утро, отче.

— И на теб, синко.

— Томас го няма. Изчезнал е.

— Ще се появи.

— Снощи цялото му паство го чакало за служба. — Дребният мъж нервно закрачи из стаята, бръкна в джоба си, извади малък пистолет и го погали. — Горките.

— Отец Макариос ми каза.

— А каза ли ви, че заедно с него са изчезнали и половин милион от църковните средства?

— Не знаех колко са точно, но беше ясно, че е имало голяма злоупотреба.

— Налага се да го намерите.

— Доколкото разбирам, вие с Макариос се занимавате с това. Освен ако не разчитате на полицията.

— Ха, Макариос не намира сили дори да съобщи в полицията; смята, че онзи дявол ще се разкае и ще се появи с някое убедително извинение. Църквата не обича скандали. Но аз пуснах някои хора да го търсят.

— Подозирам, че е взел парите, за да може да изчезне — каза бавно Йоанис, обмисляйки думите си. — Не вярвам иконата да е у него. Представлявал е купувач. В съобщенията си го наричаше „дарител, който смятал да подари иконата на църквата“.

— Но не разбрахте кой е този дарител.

— Не ни каза.

— Може да го е измислил.

— Може.

— Кой е човекът, когото смятате да посетите? Андреас Спиридис?

Йоанис въздъхна. Очевидно между тези стени нямаше тайни.

— Човек, дошъл тук от Гърция горе-долу по същото време, когато започна всичко това. И който е свързан с иконата.

— Но не е от църквата?

— Не, правителствен агент е. Пенсиониран, но не е излязъл от играта. Правителството и американците все още го държат под око. Както и да е, успяхме да го открием. Не знам дали има нещо общо, но е много вероятно. Защо не прибереш този пистолет?

— Казахте, че е правителствен агент. Става дума за разузнаването, държавна сигурност или нещо подобно, нали?

— Да, но човекът е стар. По-стар дори от мен.

— Стар или не, това може да ни потрябва — каза Джими, размахвайки пистолета. — Няма да тръгна невъоръжен.

— Изобщо не те карам да идваш.

— Мисля, че отец Макариос настоява да ви придружа.

— Прав съм. — Йоанис се вгледа по-внимателно в очите и носа на младежа, във формата на лицето му. — Знаеш ли, вие с епископа си приличате. Не ми казвай, че сте роднини.

Наблюдателността му не се понрави на младежа.

— Племенник съм му. Това не е важно.

— Да не си някакъв цивилен детектив?

— Нарича се частен детектив. Но работя предимно за църквата.

— Аха, воин на Христос. Колко жалко, че имат достатъчно работа за теб.

— Защо не идем да го видим веднага?

— Защото няма да го намерим. Извън града е за няколко дни.

— И ще бездействаме?

— Сигурен съм, че в това време можеш да разследваш други неща. Няма да те задържам повече.

— Знаете повече, отколкото ми казвате. Няма да ви изпусна от поглед.

— Държа да подчертая, че ако ще ме придружаваш, трябва да правиш точно каквото ти казвам. Няма да толерирам намесата ти, каквото и да казва Макариос.

— Всичките сте еднакви — оплака се дребосъкът. — Смятате, че разбирате от моята работа повече от самия мен. Защо? Понеже ви води божествената светлина? Свещениците не бива да правят разследвания.

— Кажи го на Бог, братко.

 

 

Крайбрежието на Кънектикът препускаше зад надраскания и мръсен прозорец на влака. Дълбоки пропасти и мочурища, които преливаха от тъмнобежово до бледозелено. Бели чапли крачеха наперено или бавно се издигаха в небето. Пристанища, празни плажове, сиви очертания на острови. После участъци от гъста гора, чиито полуголи дървета сякаш имаха зелени или червени ореоли от мънички листенца. Светът се възраждаше. Андреас отмести поглед от прозореца.

Пътуването до Бостън се бе оказало загуба на време. Беше се видял с вдовицата на един от своите агенти. Човекът беше вършил добра и неблагодарна работа на разузнавач в продължение на години, а изгуби пенсията си, когато дойде да живее в Америка, вместо да се върне в управляваната от военната хунта Гърция — място, което вече не му беше близко. Тогава Андреас не бе успял да му помогне, а и сега не можеше да стори много повече от това да изкаже съболезнованията си. През последните години беше направил десетки подобни посещения. Не минаваха лесно. Американската връзка, с която се бе запознал в Кеймбридж, му беше стар приятел, но беше на по-ниско ниво от Морисън — полупенсиониран преподавател в колеж, който не можеше да му помогне. На Андреас му беше неприятно да седи с него и да се опитва да си спомни какъв добър човек беше някога, колко е важен контактът между хората, а да мисли само за безполезността на тази среща. За информацията, която щеше да получи срещу изгубеното време. Нима способността му да мисли по друг начин завинаги беше изчезнала? Беше негодувал дори срещу вдовицата — добра и смела жена, която никога вече нямаше да види. Отвратително.

Бързаше да се върне при Алекос. Вероятно и това му беше оказало влияние, макар че синът му сигурно се радваше на временната им раздяла. Двамата не издържаха дълго време заедно, колкото и да се обичаха в сърцата си. Скоро Андреас трябваше да се върне в Атина, освен ако състоянието на Алекос не се влошеше. Сметката в хотела нарастваше невъзвратимо, а чувството на клаустрофобия, което му създаваше Ню Йорк, беше непоносимо. Важното беше да се убеди, че Матю не се е оплел сериозно в интригите на Фотис. Натам трябваше да насочи усилията си, но отново бе надушил Мюлер. По-добре щеше да бъде да забрави за него. Пък и Бени засега не беше открил нищо.

Не си беше купил мобилен телефон, каквито всички тук носеха, и се беше отвратил от седемте безсмислени разговора, които се провеждаха едновременно на седалките около него. Но оценяваше ползата от тези телефони — за неговата работа биха били незаменими, стига да съществуваха преди двадесет години. Но тъй като нямаше такъв, изчака десетминутния престой в Ню Хейвън, за да влезе във влажните тихи тунели под релсите и да се обади от автомат. Инстинктивно започна да избира номера на Матю, но затвори и вместо това се обади на Бени.

— Къде беше, по дяволите?

— Във влака съм. Какво има?

— Открих го.

Андреас издиша и затвори очи.

— Сигурен ли си?

Деветдесет и пет процента. Ти ще трябва да допълниш останалите. Кога се връщаш?

— След два часа.

— Тази вечер не е подходяща. Прекалено е оживено. Утре сутринта ще му идем на гости.