Здравко Попов
Лабиринти (2)

II

На пръв поглед вторникът следва да е нещо по-обичайно. Отчасти това са готови да споделят и специалистите. И само в някои по-стари писания, където става въпрос за някой си Том Сойер и някакъв си негър Джим, вторничният ден е компрометиран като злополучен.

Влезлият не позволяваше да бъде взет за повече от четиридесет и петгодишен. Косата бе съвсем черна, гладка и с път по средата. В това лице имаше нещо любопитно противоречиво. Искрящо тъмните, пеещи очи не поддържаха никаква кореспонденция с особената мекота на всяка линия. Някакъв капризен отсенък на арогантност създаваха двете необикновено фини, сякаш изтеглени с туш черти на мустачките. Накрая всичко това заедно внушаваше един интелектуален, благороден и заедно с туй неукротим Арсен Люпен…

— Професор Джемов — направи лек поклон влезлият и докато Каров вдигне глава, той бе седнал на един от фотьойлите.

— Без друго съм ви накарал да се притеснявате, истински съжалявам. Хо-хо! Двадесет минути чаках, ако можете да си го представите, за един геврек. Ще си отчупите ли? Впрочем… Ама че нелепост! — опипа джобовете си професорът. — Няма го! Простете. Тоест, как ще го има, когато съм го изял… Да, изядох го, разбира се. Знаете ли, в Париж нямат гевреци!

Каров преглътна и прокара ръка по косата си.

— Да — кимна по такъв начин професорът, сякаш отсрещният бе казал нещо. — Темата за гевреците е едно, а нашата работа сега — съвсем друго. Нали?

— Това, което наричате „нашата работа“, простете, за мен все още е твърде мъглява сфера.

— Хо-хо! Има си хас да кажете, че всичко ви е ясно! Има ги и такива, всъщност има ги и такива… Лекуваме ги. И като ги излекуваме, след месец-два отново всичко им става ясно! Хо-хо!…

— Това има ли връзка с работата, моля? — прекъсна с докачено достойнство архитектът.

— Абсолютно! Абсолютно! — откликна в най-противоречива веселост професорът. — Завчера върху него говорих в Париж! Нещо повече: това, което ще извършим съвместно с вас, е негова реализация! Ето сега преминаваме строго на въпроса… Вече споменах, че съм медик, работещ в една деликатна точка на това поприще. Нали?

— Да — излъга Каров, като най-съобразно в момента.

— Така. Най-просто казано, тази точка се нарича параноя. Чували ли сте?

— Свързват тази дума с художника Дали, така поне четох някъде.

— Хо-хо! Е, конкретно Дали не е бил мой пациент. Но вие никак не се съмнявайте, че е завършен параноик! Разбира се, че е. Ето и нашето основание да се заемем със сегашната работа е именно туй, че на този свят не само Дали е параноик!

— Собствено, що за болест е това?

— Хо-хо! Тук сте прав! В интерес на работата може би трябва да ви въведа в азбуката, за обща представа… Става въпрос за форма на реактивна психоза, твърде специална впрочем. Патофизиологичната основа, това е образуването на тъй наречените „болни центрове“ на възбуда. Те са с патологична инертност, оградени със зона на процес на задържане, а самият процес пък възниква по пътя на отрицателната индукция. „Болният пункт“ играе ролята на патологична доминанта…

— Хм. Страхувам се, че няма да разбера нищо дори от азбуката.

— Така ли? Тоест, ясно, че няма да разберете… Добре тогава. Форма на психическо заболяване — да?

— Да.

— Това заболяване на пръв поглед дори не е заболяване: няма припадъци, няма халюцинации. Да?

— Да.

— Болният, ако го наречем така, притежава идея-фикс от най-разнороден характер. Това е твърде цветно изразена мания за гениалност, изобретателност, преследване и прочие — фактически без логическа основа. В други случаи идеята е построена върху съзнанието за всепокоряващ личен чар, за безбрежно щастие… Виждате, последното дори никак не е страшно! Интересно само как ще уловите такъв приятел да свърши нещо за обществото! Да?

— Интересно.

— Хо-хо! Има и още по-интересно. Способността за логично мислене при параноята остава съвсем неповлияна в коя да е друга точка: манията си има една единствена своя сфера. Разбира се, това по-скоро затруднява отколкото улеснява нещата. По този начин никой до днес не е успял да излекува параноик! Независимо какво се говори тук и там из разни учебничета, писани от лаици. Да?

— Хм.

— Дааа. Причините за възникването на параноята са неизвестни. Разбира се, и по този повод ще прочетете куп смехории! Истина е обаче, че параноята се развива в резултат на продължителни и неблагоприятни въздействия на средата: конфликти, неуспехи, неудовлетворени амбиции и от този род. Така, тези хора посвещават целия си живот да доказват правотата си, пишат изложения, търсят поддръжници. Любопитно е, че параноиците обикновено са дълголетници, в изумително голяма част от случаите.

— Интересно. Все пак, ако всички хора по света биха могли да смятат себе си за много щастливи, както засега е при някои параноици, то тогава…

— То тогава видът „човек“ ще изчезне от земята за един век!

— Защо?

— Защото вие казахте: „както е при някои параноици“! А как е точно при някои параноици, ще кажа аз! Хо-хо! Аз, приятелю, аз… И въпреки всичко, ако попитате в частност мен, аз не зная кой завършен човек не е параноик! Това между нас…

— Ерго, обществото е фактически човешки сбор от параноици.

— Е, аз не съм социолог, а медик, приятелю. Медик.

— Все пак, как един лабиринт би помогнал на един параноик?

— Хо-хо! Не отивате ли много далеч, приятелю! Че ако вие знаехте това, в тоз момент щяхте да бъдете вторият човек върху кълбото, който го знае! Хо-хо! На вас сега мога да кажа толкоз: в близко бъдеще, когато аз вкарам даден параноик в съответния лабиринт сто пъти поред с различни задачи, на сто и първия път смятам да го извадя от другия край непараноик!

— Любопитно.

— Трудно! Бих казал колумбовско начинание!

— Простете, един страничен въпрос, от чисто любопитство. Професор Глобовски, колегата ви, в същата област ли работи?

— Хо-хо! Вие какво, искате да ме подлагате на смехолечение ли? Извинете ме, и това е моя територия, по него говорих в Стокхолм. Но вие добре го казахте: „професор Глобовски“, хо-хо! Е, да, да прав сте… Всеки който чете по нещичко на студентите, е професор. Няма значение какво им чете, а още по-малко защо е отишъл да им чете, вместо да работи… Хо-хо! В медицината, впрочем, има и друга подобна константа; може би ви е известна. Според нея пък всеки, който успее да се задържи върху тройките си десет семестъра — знаете ли какво става? Доктор! Хо-хо! Доктор и още как! Хайде… Хайде да оставим това и да отидем при хората ви, за да започнем най-после работа. Хо-хо!

Каров в един миг стана необикновено сериозен.

— Вашата работа, колкото и интересна да е за вас, трябва да чака своя ред, както всички други.

Последното видимо най-малко повлия на Джемов.

— Хо-хо! Хо-хо! Колко време, моля, тя ще чака този ред?

— Проектите за трите лабиринта не могат да бъдат готови по-рано от шест месеца. Всичките ни задачи са планирани предварително и са срочни; това са подлези, административни сгради тук и там, жилищни блокове… Сам разбирате колко хора чакат, за да влязат в ново жилище.

— Привършихте ли?

— Струва ми се, да.

— Драги приятелю. Днес в два часа ние с вас започваме работа по изготвяне на чертежите за трите лабиринта. За проектите ще имам грижата аз. Те са готови, вече от половин година, и са тук.

Джемов посочи главата си.

— Аз не мога да отделям хора даже за техническа работа! — издигна глас Каров.

— Така мислите сега, приятелю. Защото не сте обядвали. След обяд, обещавам ви, ще можете. Хайде, приятен обяд, в два часа ще се намерим тук!

Архитектът отвори уста, за да каже нещо, но професорът просто махна с ръка. Той бе вече до вратата, откъдето погали директора с особен вид снизходителна усмивка.

Върху седалището на фотьойла бе останал някакъв геврек.

 

Словото „лабиринт“ изхожда от старогръцкото (критското) „лабрис“, което иска да каже „двойна секира“. Шифърът на това нещо, поне ние, не знаем.

Интересът към лабиринтите днес е действително нищожен. Можете да разпитвате когото си щете и колкото си щете и в края на краищата няма да научите повече от приказката за двореца-лабиринт на цар Минос. Или, ако щастието ви се усмихне, към това ще се прибавят най-много пет-шест съмнителни средновековни историйки за лабиринта на някой демоничен абат или рицар-маниак.

Това в всичко…

Впрочем, приказката за двореца на цар Минос дори никак не е приказка. Преди 3500 години атинянинът Дедал, потомък на Ерехтея, е осъден за предумишлено убийство на племенника си. В последна сметка обаче той успява да избяга на остров Крит — разбира се, не къде да е, а в центъра на столицата Кносос и освен това не при кого да е, а при царя. Цар Минос знаел с кого си има работа и на часа възложил на Дедал строежа на двореца-лабиринт.

Впоследствие самият дворец е престрояван, разширяван и битово преустройван много още пъти, при много още царе, и така — много още столетия. Тъкмо тук е бил затворен и Минотавър, когото всеки познава каква стока е бил.

Също оттук, в небето полита първият човек. И това никак не е Икар, както искат да ни внушат кръстословиците, а баща му — същият този Дедал.