— Пег беше първата ми любов — каза веднъж Ричард, изпаднал в настроение да откровеничи, — Ан-Мари Латур си беше само секс. Кити е последната ми любов.

Стивън се взря в него с блеснали очи и се запита как така е успял да превърне нещо, обречено да бъде най-обикновено увлечение, в страст, която безспорно ще трае дълго. Или може би бе чакал прекалено много и сега всичко, което изпитваше, се усилваше хилядократно?

— Ти си живо доказателство, че няма по-голям глупак от дъртия глупак. Но за едно, Ричард, грешиш. Кити е любов и секс в една и съща опаковка. Поне за теб. Колкото до мен… е, навремето си мислех, че сексът е ако не най-важен, то поне най-неотложен и аз съм длъжен да удовлетворявам нагона си. Ти обаче ме научи на много неща, включително и на изкуството да живея без секс. — Той се усмихна. — Поне дотогава, докато не намеря човек, който си струва. Виж, тогава вече нищо не може да ме спре. Но всичко на тоя свят отминава, нищо не е вечно.

— И ти като всеки мъж се нуждаеш и от двете.

— Имам ги. Е, не са в една и съща опаковка. Но с времето разбрах, че и това си има своята сладост. При всички положения не се оплаквам от съдбата си — каза искрено развеселен Стивън и скочи на крака. — Мисля да се махна от остров Норфолк и да си издействам назначение в Кралската флота — ще го постигна, така да знаеш. Тогава ще се перча на квартердека, издокаран от глава до пети в бяло, морскосиньо и сърма, ще се разхождам с бинокъла под мишница и ще командвам цели четирийсет и четири топа.

Копаеха основите на новата къща на Ричард и бяха поспрели за малко да пийнат вода и да си починат. Джоузеф Макколдрън си беше получил своите двеста и четирийсет декара и срещу сумата от двайсет и четири лири стерлинги на драго сърце се беше разделил с най-добрите четирийсет и осем декара, но първо се бе пазарил като циганин. Елайъс Бишоп също вече бе продал част от парцела си в Куинсбъро на Дарси Уентуърт. Майор Рос с огромно удоволствие беше узаконил прехвърлянето.

— Много се радвам, че ще се заселиш на земята на Макколдън — сподели той с Ричард. — За нищо време ще изсечем дърветата и ще направим земята обработваема — ето от това се нуждае островът, от нищо друго. От още и още пшеница и царевица.

На Норфолк имаше само четири участъка, обхващащи и двата бряга на потоците, които минаваха през тях, така че рекичките бяха кръстени на собствениците на земята. Така на острова освен Сидни, Филипсбърг, Водопада и Куинсбъро се появиха още четири нови жалона, по които хората да се ориентират: Дръмъндовият поток, Филиморовият поток, Проктъровият Поток и Моргановият поток.

За нещастие покрай ямите за бичене на дървен материал на Ричард почти не му оставаше време, през което да строи новия си дом. В Сидни трябваше да вдигнат колиби, на мястото, където бяха живели моряците от „Сириус“, трябваше да сковат по-прилични жилища за хората от Корпуса на Нов Южен Уелс, трябваше да довършат и новия, по-сигурен затвор, както и къщите на неколцина от шефовете — списъкът на майор Рос сякаш нямаше край. Нат Лукас, който сега ръководеше петдесетина дърводелци, не можеше глава да вдигне от работа.

— Вече не мога да гарантирам за качеството — оплака се една неделя той на Ричард, докато обядваха във владенията му в горния край на долината. — Някои от постройките са си направо паянтови, сковани са на две на три, колкото да отбием номера, но не съм слънце, че да огрея навсякъде, няма как да бъда едновременно и в Куинсбъро, и във Филипсбърг, и къде ли още не. Вечно съм под пара, вечно търча напред-назад, а лейтенант Кларк ме следва по петите и ми крещи нещо за западното селище, капитан Хил пък ме ръчка по рамото, понеже колибите на ония от Корпуса на Нов Южен Уелс капели или пък ставало течение, или не знам още какво… Да ти призная, Ричард, на път съм да полудея.

— Човек не може да надскочи себе си, Нат. А майорът роптае ли?

— Не, той, човекът, си е реалист. — Нат изглеждаше разтревожен. — Подочух, че тая заран пратили лейтенант Кларк да отслужи службата, понеже майорът не бил добре. Бил загазил не на шега, ако се вярва на Лизи Лок.

Никой от близките приятели на Ричард не наричаше икономката на майора госпожа Морган.

Храната бе много вкусна, да си оближеш пръстите. Кити бе заклала две тлъсти патици и ги беше опекла в голямата тава заедно с картофи, тиква и кромид лук отстрани. Бе завела Оливия и близнаците да видят Огъста и женските прасенца, които от ден на ден ставаха все по-големи — не след дълго щяха или да ги заколят, или да ги продадат на Държавния резерв, или да ги заведат заедно с майка им на друг държавен нерез. Слава богу, че Ричард бе направил свинарника голям.

— Щом излееш основите, Ричард — смени темата Нат, — ние с Джордж смятаме да съберем бригада, да работим две седмици в събота и в неделя и да вдигнем къщата, дори съм поискал от майора разрешение да не ходим на неделната служба. Така при повечко късмет ще успееш да се нанесеш още преди да са пристигнали следващите каторжници. Е, къщата няма да е довършена докрай, но пак ще става за живеене. Сетне сам ще си я доизкусуряваш. Имаш ли достатъчно дървен материал?

— Да, от моя участък. Издълбах яма и Били Уигфол, Бог да го поживи, бичи заедно с мен. Случва се в събота да наминат да помогнат и Хари Хъмфрис, и Сам Хъси, а Джоуи Лонг смъква корите от стволовете. Мисля да започна и да изсичам дърветата в моя участък, вместо да ги пренасям от другаде.

„Той е много щастлив — помисли си Нат — и аз се радвам за него. Когато Оливия ми каза, че Кити му била само приятелка — а Ричард, горкият, бе влюбен до уши в нея! — се помолих момичето да прояви разум и да не си изтърве късмета. Оливия твърди, че още щом видели Ричард, всички жени направо се прехласвали по него — женска му работа! Според мен той изглежда прилично и е свестен човек. Слава богу, че Кити не е някоя глезла и кокетка.“

В къщата влязоха жените, заливаха се от смях и дърдореха, Кити беше гушнала невръстния Уилям и очите й грееха така, че Нат примига и се запита как изобщо му е хрумнало, че е грозновата. Малките Мери и Сара бяха останали навън да си играят с Мактавиш, който се беше видял в чудо — накъдето и да погледнеше, пред него се изпречваше пак същото момиченце.

— Всичките ти приятели и жените им са ми много симпатични, Ричард, но си признавам, най-много обичам Лукасови — отбеляза Кити, след като гостите си тръгнаха.

Беше застанала зад стола на Ричард и бе притиснала главата му до корема си. Той затвори очи, примрял от удоволствие.

Светът на Кити се бе преобразил до неузнаваемост, беше станал по-широк и красив. Оная първа любовна нощ се бе превърнала в шеметен сън — тя я наричаше така, понеже за нея бляновете, сънищата бяха по-прекрасни от живота. Насън се случваха какви ли не вълшебни невъзможни неща, например Кити виждаше селските къщи в Елтам, заобиколени от китни градинки. Оная нощ обаче си беше реалност, продължила и следващата нощ, и всички нощи оттогава насам. Дланите на Ричард, които й се струваха толкова красиви, се движеха по тялото й, гладки и нежни като копринено кадифе.

— Защо ръцете ти не са груби и мазолести? — бе попитала Кити веднъж, докато се любеха и тя се гънеше и протягаше под милувките му.

— Защото съм майстор оръжейник и трябва да ги пазя. Всеки мазол и раничка притъпяват чувствителността, без която оръжейникът не може да работи. Ако не ми се намират ръкавици, ги омотавам в парцали — й бе обяснил Ричард.

И така бе отговорил на един от въпросите й. Лошото обаче беше, че отказваше да даде отговор на повечето й въпроси, например как е живял в Бристъл. Защо са го заточили? Колко жени е имал? Има ли в Бристъл живи деца? Как е умряла дъщеря му, за който й бе споменал, че би била на нейната възраст? Винаги й отвръщаше с усмивка, след което отклонявайки твърдо, но без да я обижда, всичките й въпроси. Затова и Кити бе престанала да го подпитва. Той щеше да й каже сам, ако реши. Но това може би нямаше да стане никога.

Божичко, а само как се любеше! Кити бе присъствала буквално на стотици разговори, в които жените се оплакваха колко досадни били мъжете и как те от немай-къде трябвало да удовлетворяват похотливостта им, а ето че самата тя чакаше с нетърпение да се спусне нощта. Никога досега не бе изпитвали по-голяма наслада. Усетеше ли вече на разсъмване, че Ричард я милва, начаса откликваше, възбудена от някоя целувка по гърдите, от устните му, долепени до вратлето й. Не че Кити стоеше и чакаше да получи удоволствие — беше й неописуемо приятно да усвоява нови и нови начини са възбужда Ричард и да му доставя наслада.

Не мислеше обаче, че е влюбена в него. Да, обичаше го — това си беше самата истина. Казваше си, че може и да е много по-възрастен от нея, но от това само е по-добър в леглото и по-приятен в общуването. Докато го гледаше обаче, не се възбуждаше, не оставаше без дъх, сърцето й не трепкаше. Топлината я плисваше само когато Ричард я докосваше или тя докоснеше него. Всеки божи ден й казваше непринудено и естествено като дете, че я обича, че тя е началото и краят на неговия свят. Поласкана, че й говори такива приятни неща, Кити го слушаше захласната, думите му обаче не трогваха нито тялото, нито духа й.

Днес обаче денят бе по-особен. Както никога досега, Кити първа прояви нежност и притисна главата на Ричард до себе си.

— Ричард! — повика го и погледна черната му, късо подстригана коса — искаше й се той да я пусне по-дълга, сигурно щеше да се накъдри.

— Хмм?

— Чакам дете.

Той застина като попарен, сетне я погледна, грейнал от радост. Скочи, вдигна я, завъртя я и я обсипа с целувки.

— О, Кити! Любов моя, ангел мой! — После обаче се поокопити и я погледна уплашен. — Сигурна ли си?

— Оливия каза, че съм заченала, макар че аз си бях сигурна.

— Кога?

— В края на февруари или в началото на март, така поне мислим. Оливия също потвърди, че си ми направил дете веднага, като нейния Нат. Това означавало, че ще имаме колкото деца си поискаме.

Той вдигна ръката й и я целуна пламенно.

— Добре ли си?

— Много добре. Още след първия път мензисът не ми дойде. Понякога ми се гади, но не като в открито море.

— Радваш ли се, Кити? Все пак стана доста бързо.

— О, Ричард, само за това съм си мечтала! Не мога да ти опиша колко щастлива съм. Наистина! Ще си имам рожбичка.

В понеделник сутрин мълвата донесе, че майор Робърт Рос бил тежко болен. Във вторник сутрин редник Бейли дойде да повика Ричард — майорът бил заръчал да се яви незабавно при него.

Бяха пренесли Рос на горния етаж, в просторната стая, която той използваше за кабинет, понеже неканените посетители трудно можеха да проникнат в нея и да нарушат уединението му. Ричард последва госпожа Морган — притеснена до смърт и както никога кротка като агънце — и когато влезе в стаята, остана изумен. Лицето на майора бе по-пепеляво и от очите му, хлътнали в черните очни орбити, той лежеше вдървено, изопнал ръце покрай хълбоците си и обърнал длани така, сякаш очаква нещо.

— Ето ме, драги ми господине.

— Морган! Добре. Застани така, че да те виждам. А ти, госпожо Морган, си свободна. Скоро ще дойде и лекарят, господин Калъм — рече Рос, без да трепва.

Не щеш ли, тялото му беше пронизано от страшен гърч, устните му се вдигнаха и устата му зейна като черна паст — колкото и да се опитваше да не стене, от гърлото му се изтръгна хлип, за който Ричард знаеше, че при друг би бил оглушителен писък. Мъчеше се човекът като грешен дявол, вкопчил с все сила ръце в завивката: ето какво, значи, са очаквали дланите му — да се хванат за нещо. Ричард зачака търпеливо, съзнаваше, че плувналият в пот Рос не иска нито състрадание, нито помощ. Накрая болката го поотпусна.

— Поне засега ми олекна — рече тогава майорът. — Калъм твърди, че било камък в бъбреците. Уентуърт е съгласен с него. Консидън и Джеймисън са на друго мнение.

— Лично аз, драги ми господине, бих повярвал на Калъм и Уентуърт.

— Така си е, и аз предпочитам да слушам тях. Джеймисън не го бива да скопи и котарак, а на Консидън му дай да вади зъби.

— Не си хабете силите, господине. С какво мога да помогна?

— Знай, че може и да не прескоча трапа. Калъм ми дава нещо, което да поразшири тръбичката между бъбрека и пикочния мехур, надява се да изхвърля камъка. Само това щяло да ме спаси.

— Ще се моля за вас, драги ми господине — каза най-чистосърдечно Ричард.

— Това сигурно ще ми помогне повече, отколкото церовете на Калъм.

По тялото му мина втори гърч, той го изтърпя безропотно.

— Ако умра, преди да е пристигнал кораб — продължи майорът, щом му поолекна, — на острова ще стане страшно. Капитан Хил си е тъпанар, а Ралф Кларк се държи общо взето като сина ми. Фади и той си е неоправен като малко дете. Между пехотинците и войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс ще избухне война, всички непрокопсаници сред каторжниците, като се почне от Франсис и се стигне до Пек, ще вземат страната на Хил. Ще настане касапница, затова съм решил да правя, да струвам, но да изхвърля тоя проклет камък. Пък да става каквото ще.

— Ще го изхвърлите, господине, сигурен съм. Не съществува камък, който да ви прекърши — рече усмихнат Ричард. — Мога ли да помогна с нещо друго?

— Да. Вече се видях с господин Донован и с още неколцина и им позволих да извадят кремъклийките. Ти също ще получиш, Морган. Поне мускетите на пехотинците са в изправност — благодарение на теб. В Корпуса на Нов Южен Уелс не смазват оръжието и не се грижат за него, не съм споменавал на Хил за способностите ти — то оставаше да му правя тая услуга! Дръж връзка с Донован — и нямай вяра на Андрю Хюм, който застана на страната на Хил и участва в зулумите и далаверите му. Хюм е мошеник, Морган, разбира от тъкането на ленено платно не повече от мен, но продължава да стои във Филипсбърг и да крои заговори: въобразил си е, моля ти се, че те двамата с Хил владеят половината остров.

— Не мислете за друго, освен за камъка и как да го изхвърлите, драги ми господине. Няма да допуснем Хил и Корпуса да надделеят и да си разиграват коня.

— Ето, пак се почва! Върви, Морган, и си отваряй очите на четири.

Развълнуван, Ричард застана отпред на стълбищната площадка и се опита да си представи остров Норфолк без майор Рос. Й бездруго духовете бяха разбунени заради редника пехотинец Хенри Райт. Бяха го хванали да изнасилва Елизабет Грегъри, десетгодишно момиченце от Куинсбъро. За капак това бе второто такова престъпление на Райт — преди две години в Порт Джаксън го бяха осъдили на смърт за изнасилването на десетгодишно момиче, но негово превъзходителство губернаторът го беше помилвал, при условие че той прекара остатъка от живота си на остров Норфолк. Така беше прехвърлил горещия картоф на майор Рос, той да се разправя. С Райт бяха пристигнали жена му и дъщеричката му, която току–що беше проходила, но след случката с Елизабет Грегъри жената беше подала прошение още със следващия кораб да се върне с момиченцето си в Порт Джаксън. Рос й беше разрешил. Беше осъдил Райт на трикратен линч: първо в селището Сидни, после в Куинсбъро и накрая в Порт Джаксън. Линчът в Сидни бе насрочен за деня, когато майор Рос легна болен. Гол до кръста, Райт трябваше да притича между двете редици кръвожадно настроени хора — и свободни граждани, и каторжници, въоръжени кой с мотика, кой със секира, сопа или камшик.

Изнасилването на детето бе подкопало доброто име на пехотинците дори сред каторжниците, спазващи закона. Всички на остров Норфолк бяха разгневени не по-малко на губернатора Филип, който все по-често си измиваше ръцете, като изселваше престъпниците и размирниците на Норфолк — тук да им сърбат кашата.

Ричард си помисли, че Рос е напълно прав. Умреше ли, щеше да избухне война.

Но майор Рос беше от стара коза яре и не се даде току-така — не умря. Животът му вися на косъм цяла седмица, през която Ричард, Стивън и техните хора дежуреха и надаваха ухо, после болката взе да се притъпява. Лекарят — господин Калъм, не можеше да каже дали камъкът е излязъл или се е върнал в бъбрека, понеже болката не престана от един път и продължи да се обажда. Половин месец след първата криза болният вече можеше да слиза на долния етаж, а след седмица пак си беше същият преливащ от енергия, вечно подвикващ и язвителен майор Рос, когото всички познаваха и когото или обичаха, или ненавиждаха и се страхуваха от него.

Равновесието на силите беше нарушено в полза на Корпуса на Нов Южен Уелс, когато в средата на август 1791 година пристигна „Мери Ан“, първият кораб, изникнал на хоризонта след „Бдителност“ през април, и първият плавателен съд от година насам, натоварен с каторжници. С него пристигнаха още единайсет войници от Корпуса на Нов Южен Уелс заедно с жените на трима от тях и с девет деца, както и сто трийсет и трима каторжници — сто трийсет и един мъже, една жена и едно дете. След като хората слязоха от кораба, населението на остров Норфолк скочи на осемстотин седемдесет и пет души. „Мери Ан“ уж караше храна, която да стигне за пристигналите с нея в продължение на девет месеца, ала, както обикновено, който бе изчислявал колко ще изядат новодошлите, бе допуснал голяма грешка. Храна щеше да има най-много пет месеца.

Свежото попълнение се състоеше от трийсет и двама непоправими престъпници, които тормозеха отдавна губернатора Филип, и от деветдесет и деветима болни, издъхващи от глад клетници, прехвърлени в Порт Джаксън от друг кораб — „Матилда“. „Матилда“ и „Мери Ан“ бяха първите два от общо десетте кораба, поели някъде в края на март от Англия, което означаваше, че са изминали разстоянието по-бързо и са спирали по-нарядко. „Матилда“ беше пристигнала за четири месеца и пет дена, без изобщо да спира, „Мери Ан“ — горе-долу за същото време. Тъкмо това беше спасило каторжниците на борда, понеже със снабдяването им се бяха нагърбили господата Камдън, Калвърт и Кинг, доставчици и на флотилията от 1791 година. Само товарният кораб „Горгона“ на Кралската флота щял да се забави, понеже имал дълъг престой в Кейптаун, където щял да закупи възможно най-много домашни животни. Тъй като пак на „Горгона“ бе натоварена почти цялата поща — и писмата, и колетите, старите заселници на остров Норфолк въздъхнаха тежко и се примириха, че ще им се наложи да почакат още няколко месеца, докато получат новини. Божичко, каква мъка беше да не знаеш какво става по белия свят. За капак Марк Мънроу, капитан на „Мери Ан“, нямаше и представа от световните събития и не можа да внесе яснота.

Затова пък опъна сергия на правия плаж.

— Ще ти напомня едно братско обещание, Стивън — подхвана Ричард. — Можеш ли да ми услужиш с малко злато, ще ти го върна. Ще ти платя с разписки, при това с лихвите.

— На драго сърце ще ти услужа със злато, Ричард, но ще почакам, докато си в състояние да ми се изплатиш пак в злато — рече хитро примижал младият мъж. — Колко искаш?

— Двайсет лири стерлинги.

— Дребна работа!

— Сигурен ли си?

— И аз като тебе, братко, имам да взимам доста от държавата. Сигурно вече са се натрупали най-малко двеста-триста лири стерлинги, но все отлагам да ида и да си ги искам от Фриман. Живея скромно, най-често се оправям без злато и разписки. Докато ти имаш жена, семейство, да не говорим пък за новата, много по-голяма двуетажна къща.

Той затвори капаците по прозорците, бръкна в пастта на изсушената глава от акула, която беше уловил на „Александър“ — след малко изтрака пружинка и в стената се отвори вратичка. Кесията, която Стивън извади отвътре, беше натъркана — щеше да се пръсне по шевовете.

— Двайсет лири — отброи Стивън монетите в ръката на Ричард. — Както виждаш, няма да се разоря покрай заема.

— Ами ако някой си хареса пастта на акулата?

— За късмет такива трофеи са последни в списъка на обирджиите — поне аз така си мисля. — Той затвори вратичката и намести отгоре акулата. — Хайде да тръгваме, че току-виж някой ни изпреварил в пазарлъка.

Ричард купи няколко лакътя муселин на цветчета, понеже знаеше, че Кити е послъгала — слугините в Англия се обличаха във вълнени дрехи, а десет метра муселин наистина струваха три гвинеи. На съдебните заседатели явно им бе домъчняло за разплаканите, сломени девойчета. Доколкото изобщо можеше да им домъчнее за някого. Купи и евтина басма, за всекидневните дрехи, с които Кити да работи в свинарника и кокошарника, конци, игли, ножици, няколко метъра и лопати за себе си, желязна печка със скара и легенче за пепелта, както и с фурна и отгоре с отвор за кюнеца. Капитан Мънроу предлагаше и кюнци, каквито слагаха по комините на корабите — струваха по-скъпо и от печката. С останалите лири Ричард спазари плътен памучен плат, от който знаеше, че стават чудесни пеленки, както и тъмночервен вълнен шевиот, та Кити да ушие зимни палта за себе си и за новороденото.

— Охарчи се почти колкото за четирийсет и осем декара плодородна земя — отбеляза Стивън и провери дали покупките са прихванати добре с въжето за каручката. — Мънроу е обирджия.

— Земята трябва да се обработва, а тия неща ги получих даром — усмихна се Ричард. — Искам жена ми и детето да се чувстват добре, доколкото това изобщо е възможно на остров Норфолк. Климатът тук не е за платнени и вълнени дрехи, а и това, което носим на гърбовете си, вече се разпада от прането. Лондон отново и отново ни мами. Кити шие дори по-добре, отколкото готви, ще ушие дрехи, които да издържат малко по-дълго. — Той пъхна рамене в хамута на каручката и го пристегна отпред на гърдите си. Затегли я без всякакво усилие, макар че тя бе натоварена с неща, които тежаха най-малко стотина килограма. — Заповядай довечера да хапнем заедно, Стивън.

— Благодаря ти, но не мога. Ние с Тобаяс ще ознаменуваме отлитането на ония проклетници, птиците от хълма Пит, с две прекрасни едри риби, които заранта хванах на рифа.

— Майко мила, играеш си с огъня.

— Няма такова нещо. Надушвам вълнението от цяла миля.

Ричард не се и съмняваше в дарбата на Стивън да познава откъде ще задуха вятърът, какво ще бъде времето, как ще се обърне течението и дали морето ще бъде бурно — никой не познаваше природните условия на остров Норфолк по-добре от него.

Изгаряше от нетърпение да стовари печката при новата къща и затегли каручката на плазове нагоре по пътя за Куинсбъро, който криволичеше близо километър и половина по стръмния хълм Джордж. Не му беше за пръв път — неведнъж и дваж беше влачил нагоре каручката, натоварена с варовик. Ако беше с колела, щеше да му е още по-трудно, но сега плазовете се плъзгаха с лекота по коловозите, издълбани в разкаляния път — голяма рядкост тая година, която се беше случила суха. Само от време на време нощем се изсипваше проливен дъжд, благодарение на който пшеницата и царевицата бяха избуяли.

Ричард честичко се изкушаваше да зареже държавната работа, изкушение, спохождащо и други, които бързаха да изсекат дърветата по участъците си, за да ги засеят, той обаче бе достатъчно разумен да не му се поддаде. Клетият Джордж Гест — беше си амбициозен и още преди да му е изтекла присъдата, беше погледнал през пръсти на възложената му от заместник-губернатора работа, заради което го бяха наказали с няколко камшика на голо.

Камшикът свистеше все по-често и по-често. Майор Рос и лейтенант Кларк, както и капитан Уилям Хил от Корпуса на Нов Южен Уелс се опитваха как ли не да обединят и да сплотят хора, несвързвани от нищо. Всеки се движеше в своята си посока — според произхода и потеклото, според ограничения си опит и представи за щастлив живот. А за мнозина тук щастливият живот означаваше леност и безделие. В Англия повечето от тях не биха разменили и две думи и това важеше с пълна сила не само за каторжниците, но и за пехотинците и моряците. Имаше още нещо, което усложняваше допълнително нещата: повечето военни бяха шотландци, каквито почти нямаше ни сред пехотинците, ни сред осъдените.

„Управляват ни с камшик, с временно изселване на остров Нипиън и с оковаване за хромелите, понеже никой сред управниците в Англия не знае как да налага волята си по друг начин освен чрез жестоки наказания. Но все трябва да има и друг начин, не може да няма! Какъв обаче е той, нямам представа. Как да накараш типове като Франсис Мий и Елайс Бишоп да бъдат по-добри пехотинци? Мързи ги да гледат, алчни са до безобразие, мръсници са и най-голямото удоволствие за тях е да подливат вода на другите и да сеят смут. С наказания няма да промениш хора като Мий, Бишоп, Дайър и Пикет, няма да ги направиш трудолюбиви, отговорни граждани. Те обаче не се бяха променили и при сравнително по-мекото управление на лейтенант Кинг от времето, когато на острова живееха има-няма стотина души. Отплатиха му се за добротата с бунтове и заговори, с презрение и неподчинение. А когато към края населението във владенията му се увеличи на около сто и петдесет души, лейтенант Кинг също все по-често и жестоко посягаше към камшика. Опре ли ножът до кокала, шефовете знаят само едно — да налагат. Отговор няма, а как само ми се иска да имаше! И ние с Кити да отгледаме децата си в един чист, по-подреден свят!“

Така Ричард направи по-поносимо мъчителното изкачване нагоре по стръмния баир към върха: впрегна всичките си сили, за да изтегли каручката, и, зае мислите си с неща, за които смяташе, че не са лъжица за неговата уста.

След като се изкачи на билото, вече стана много по-лесно — и тук пътят ту тръгваше нагоре, ту се спускаше, но не беше така стръмен. Ричард зърна в далечината Моргановия поток и свърна към просеката между дърветата, много от които вече бяха отсечени и сега стърчаха само пъновете. Смяташе да остави около земите си пояс от борове с ширина петнайсетина метра, а в средата, на равната част да изсече дърветата до едно. Там щеше да засее пшеница, крехка култура, която така щеше да бъде защитена от ураганните, навяващи сол хали, духащи от всички посоки на света — островът беше малък и нямаше как вятърът да не навява сол. Ричард смяташе да засее по-полегатите склонове на баира, откъдето извираше потокът, с царевица за свинете, които се множаха като невидели.

На върха на хълма смъкна хамута, макар че беше проправил хубав равен път до площадката, където строеше къщата. Колкото и як да беше, знаеше, че няма да удържи по склона каручката, натоварена с толкова много железария. Разтовари всичко, освен чугунената печка, сетне се премести заедно с хамута зад каручката и забил пети в пръстта, заслиза с нея, удържайки я от инерцията, която набираше. Разстоянието не беше никак малко; каручката се търкулна към насипа, който Ричард бе струпал за спирачка, изкачи го, сетне отскочи назад и се върна с трясък, заради който Кити изскочи от градината.

— Ричард! — изпищя тя и хукна към него. — Ти си полудял!

Той беше задъхан, не му беше до това да я опровергава, само седна на земята, за да си поеме въздух. Кити му донесе чаша студена вода и седна до него, притеснена да не се е наранил.

— Добре ли си?

Той изгълта на един дъх водата, кимна, усмихна се.

— Нося ти печка, Кити, с фурна.

— Купил си я от капитан Мънроу! — рипна тя и заоглежда радостно новата придобивка. — Ричард, вече ще мога сама да си меся хляба. И да правя сладкиши, стига да разполагам с брашно и белтъци. И да пека месо — о, приказка! Благодаря ти, благодаря ти!

На един от мертеците Ричард беше заковал хаспел и вкара голямата печка вътре в къщата по-лесно, отколкото я бе задържал да не се претърколи през насипа надолу към урвата. После отидоха заедно с Кити на билото, където тя видя платовете, конците, иглите.

— Прекалено добър си с мен, Ричард!

— Не, това е невъзможно. Носиш в утробата си моето дете.

Запретна се да товари отново каручката, за да свали надолу по склона кюнците, на които Кити, естествено, не обърна внимание — не й бяха интересни. След като разтовари и тях, се прибраха по пътя за Куинсбъро в долната къща — сега каручката, която теглеше, беше много по-лека.

Робърт Рос, който бе излязъл пред къщата си, за да се полюбува на невероятния залез, ги видя как слизат от баира Джордж. Преди няколко часа бе забелязал как Ричард тегли със сетни сили същата тая каручка, натоварена до горе, към билото, и се бе изумил от издръжливостта и устрема му. Колко находчив беше! То оставаше да не е находчив, нали беше бристълчанин! Град, където много от каруците бяха с плазове. Щом не можеш да се придвижваш на колела, придвижвай се на плазове! „Надали и муле ще издържи на такова напрежение, при това той е с два крака. Уж съм само осем години по-възрастен от него, а нямаше да се справя, ако бях и на двайсет. Виж, момичето му е слабост — отсъди Рос. — Мило е и колкото и да е странно, е много възпитано.“ Госпожа Морган го бе уведомила с презрително сумтене, че било израсло в сиропиталище. Но момичетата, расли в англикански сиропиталища, особено пък в Кентърбъри, се славеха с доброто си възпитание. Самият Морган бе образован човек от средната класа, така че момиче, расло по сиропиталищата, не му беше лика-прилика. „Всъщност — помисли цинично майорът — му е много повече лика-прилика, отколкото законната му съпруга.“

На двайсет и седми и двайсет и осми август 1791 година, събота и неделя, Ричард и Кити се пренесоха в новата къща. Работните пчелички, притекли се на помощ на своя приятел, бяха сковали гредите и дъските, бяха покрили постройката с тънки летвички, бяха направили пътека от входната врата чак до извора — засега бяха приключили само с първия етаж, а с втория щяха да се заемат, когато му дойдеше времето. Ричард го чакаше още много работа, докато новият му дом стане уютен като стария, това обаче не го притесняваше.

За покъщнина имаха няколко маси, долапи, шест удобни стола, две приказни легла (едното с пухени завивки и дюшек), полици за вещите на Ричард, зидан от камък комин с голямо огнище. Чугунената печка бе сложена вътре в огнището, а кюнците бяха пъхнати в комина — отсега нататък нямаше да кладат огнището. Наистина след свечеряване в къщата щеше да е по-тъмно, затова пък така бе много по-сигурно.

Хората нямаха какво да подарят освен растения и животни, но пак донесоха подаръци. Ричард и Кити ги приеха с огромна признателност, понеже знаеха истинската им стойност. Нат и Оливия им донесоха пъстро женско коте, Джоуи Лонг — второ куче. Двамата най-преуспели приятели на Морганови бяха както винаги много щедри: Стивън докара дъбов кухненски шкаф, който беше купил от лекаря Джеймисън, а Уентуъртови — люлка. Кръстиха котката Тиби, а новото женско кученце — Шарлот, понеже приличаше на шпаньола, носещ името на крал Чарлс. Мактавиш одобри и двете животинки — пак си оставаше единственият мъжкар.

Ричард дълго умува къде да разположи свинарника и нужника, докато не се сети как да установи къде има подпочвени води, захранващи извора — в никакъв случай не биваше да допуска водата в него да се замърси. Спомни си какво е правил братът на Пег, когато е трябвало да копае нов кладенец, откърти от един храст със сочни зелени листа клонка с две връхчета, стисна разклоненията в двете ръце и се опита да отгатне с пръчката къде има вода. Усещането беше странно — по едно време дървото сякаш оживя и го ритна лекичко. Но в ръцете и на Кити, и на Стивън клонката отказваше и да помръдне.

— Кожата ни е такава — отбеляза Стивън и погледна натъжен ръцете си. — Загрубяла, изпръхнала, мазолеста. Докато твоята кожа, Ричард, е гладка, нежна и влажна. Според мен кожата на човека, който държи пръчката, затваря водната верига.

В каквото и да се коренеше магията с разклонената пръчка, Ричард нямаше друг избор, освен да разположи и клозета, и свинарника северно от къщата, на юг от нея навсякъде имаше подпочвени води.

Никой не можа да предвиди най-тъжната последица от тяхното нанасяне в новата къща, макар Ричард да обвиняваше себе си, че не я е предугадил. Същата неделя, когато без особени съжаления се сбогуваха с четирите декара в горния край на Артъровия дол, Джон Лоръл бе хванат от един семеен ефрейтор пехотинец да играе в колибата си карти с Уилям Робинсън втори. Майор Рос бе казал на пехотинеца, че през няколкото месеца до края на службата може да се нанесе със семейството си в опразнената къща, и той начаса бе хукнал да огледа имота. Но беше набожен до вманиаченост и се възмути от дън душа от онова, което видя, щом открехна вратата на колибата на Лоръл. Да играе, моля ви се, комар в неделя! За това си прегрешение Лоръл и Робинсън бяха наказани с по сто камшика всеки.

— Лоша работа! — възкликна Ричард пред Стивън. — Не са мислили злото нито на Бога, нито на човеците. И през ум не им е минавало, че в това има нещо лошо, та те са само приятели, които в неделя следобед играят карти колкото да минава времето. Това не е комар, само са се забавлявали. Ако поговоря с майора…

— Не, недей — отсече Стивън. — Зарежи тази работа. Откакто се размина на косъм със смъртта, майорът си е навил на пръста, че трябва да имаме страх от Бога и че не е на добро, дето си нямаме свещеник. Сега вече е убеден, че престъпленията са зачестили, понеже не отслужваме както трябва неделната служба и сме безбожници. Какво да го правиш, шотландец е човекът и е силно повлиян от безпощадната презвитерианска нравственост. Вече не носиш отговорност за Лоръл — каквото и да кажеш на майора, това няма да промени решението му. Колкото и да е странно, случката говори добре за теб — поне според Рос. Тръгваш си от къщата и хоп! Лоръл съгрешава.

— Не ми трябва одобрение с цената на чужди страдания — пророни горчиво Ричард. — Понякога мразя Бога.

— Не, не мразиш Бога. Мразиш ония глупци, които се представят за Божии слуги.

На шестнайсети септември пристигна „Саламандър“, докарал двеста каторжници и още мъже от Корпуса на Нов Южен Уелс. След като корабът вдигна котва, населението на остров Норфолк вече възлизаше на хиляда сто и петнайсет души. Откакто бе дошла „Мери Ан“, рязко се беше увеличил броят и на смъртните случаи, и на наказаните с удари с камшик на голо — дотогава последният човек, споминал се от болест или от естествена смърт, бе Джон Прайс, каторжник, пристигнал със „Сюрприз“ и издъхнал още през 1790 година от последиците от ужасното пътуване.

Сега съотношението между мъже и жени бе силно нарушено в полза на мъжете, които обаче не бяха силни и здрави. Повечето новопристигнали бяха толкова болни, че рано или късно бяха обречени да умрат, а не толкова изнемощелите непрекъснато плячкосваха градините или се опитваха да оберат Държавния резерв, та след толкова изпитания, струпали се на главите им, да живеят малко по-сносно. Закоравелите престъпници, изселени тук от губернатор Филипс, тутакси се присъединяваха към лагера на Франсис, Пек, Дайър и Пикет, при тях отиваха и разочаровани хора като Уили Дринг, който целият беше в белези от камшиците, стоварили се върху гърбината му, и когото Ричард помнеше от „Александър“ като свястно момче. Всеки Божи ден избухваха ожесточени кавги и затворът вечно бе препълнен, винаги имаше и хора, които да въртят хромелите. Все по-често се виждаха оковани мъже, че и жени. Вече всички гледаха да се изнесат от селището Сидни, от Куинсбъро и Филипсбърг. Нат Лукас, който от приятелите на Ричард живееше най-близо до Сидни, се бе заел да изсича горните, залесени части на парцела си, към който му бяха отпуснали още няколко декара, и си строеше нова къща възможно най-далеч от равнината.

Ричард си беше взел, разбира се, разсад и филизи от бамбук и захарна тръстика, които да пресади на новия участък, а израслия бамбук беше изсякъл, та сега имаше няколко дръжки на въдици. Вече не ходеше на нос Хънтър, където преди бе ловил риба — двамата със Стивън се бяха отказали от мястото, понеже там се събираше много народ и до носа се стигаше през Сидни. Според Ричард селището заприличваше все повече на Порт Джаксън така, както си го представяше той, с тази разлика, че тук постройките бяха дървени. „Мери Ан“ и „Саламандър“ се бяха върнали при негово превъзходителство губернатора в Порт Джаксън, натоварени с варовик от остров Норфолк, от който да направят хоросан за тухлите и късовете пясъчник — Порт Джаксън, който напоследък всички наричаха Сидни, също се разрастваше.

Откакто Ричард се бе преместил да живее при Моргановия поток, те със Стивън ходеха да ловят риба на малък, покрит с пясък плаж между залива Сидни, там, където спираха корабите, и най-западната му точка — нос Рос. До плажа стигаха, общо взето, за същото време, както и до най-източната точка на залива — нос Хънтър, а сега двамата разполагаха и с бамбукови дръжки за въдиците и това увеличаваше много възможността да хванат някоя по-едра риба, навъртаща се близо до повърхността на водата.

— Какво ще кажеш, носят се слухове, че във Франция била избухнала голяма революция? — попита Стивън, докато изкормваха в сянката на една издадена скала голяма риба, която бяха уловили.

— И в колониите в Америка имаше революция, защо да няма и във Франция? Жалко, че „Мери Ан“ и „Саламандър“ не донесоха вестници от Лондон, явно ще се наложи да чакаме, докато „Горгона“ пристигне в Порт Джаксън, за да разберем какво всъщност се е случило. „Горгона“ ще донесе и писма от жените на хора като Рос и драгия Ралфи.

— А ти писа ли вкъщи, Ричард?

— Не, не съм. Ще пиша чак когато имам какво да им кажа.

Стивън го погледна озадачен. Какво да им каже ли? Ами „Александър“? Ами Порт Джаксън? Ами остров Норфолк?

— Не виждам смисъл да пиша тъжни неща — поясни Ричард. — Когато седна да пиша, искам да съм в състояние да съобщя на семейството и приятелите си в Англия, че съм оцелял и дори съм постигнал нещичко. И че животът ми в Антиподите не е празен съсъд.

— Да, разбирам те. Значи предстои да им пишеш в най-скоро време. Освен ако не си забравил, разбира се, азбуката.

— Гледам да не я забравям. Писма не пиша, но ако не съм капнал от умора, си водя записки върху онова, което съм прочел.

Тръгнаха да се връщат към Моргановия поток и по пътя дадоха малко от огромната вкусна риба на Оливия Лукас. В селището срещнаха Дарси и отрязаха и на него, сетне минаха покрай старата къща на Ричард и заджапаха нагоре по ручея към билото на хълма.

На Кити вече й личеше, че е бременна. Тя се бе оказала идеалната жена за заселник на остров Норфолк, беше се научила да работи с чука, да се справя с неочаквани дребни произшествия — например когато едно от прасенцата на Огъста нагази в зеленчуковите лехи, да заглажда с шкурката дъсчените стени на къщата, така както го правеше Ричард, да сече доста големи дървета, да стъкмява огъня в печката, да носи вода, да готви, чисти и шие. Оповести най-тържествено на Ричард, че в свободното си време вадела от парче памучен плат конците и ги усуквала на фитили. Смятала, щом Ричард заколел някоя свиня, от маста да излее свещи, така че да не им се налага да ги купуват от Държавния резерв, където вървяха по пени парчето.

— Преуморяваш се — пошегува се Стивън, когато седнаха да хапнат от рибата, която Кити бе увила в листа от бананово дърво и беше задушила във фурната.

— Не започвай пак, Стивън! — подвикна тя престорено сърдито, но продължи да яде с апетит. — Ричард вечно ми опява. Наистина се чувствам добре, имам сили за двама. Пък и установих, че ми е най-добре, когато върша нещо. Особено тук, в моята къща, нали бях с Ричард още преди да започне строежът.

— Щом намеря човек, на когото мога да се доверя, Кити, ще платя на управата на острова и ще го наема, за да върши тежката работа, когато наедрееш.

— Точно тук Джордж Гест сбърка — рече Стивън. — Ако беше изчакал да му изтече срокът на присъдата и се беше разбрал с майор Рос, преди да наеме двама души да му работят, нито той, нито те щяха да отнесат камшика.

— Джордж е свестен човек, но все бърза. Искал е да му излезе по-евтино, като се спазари направо с двамата пехотинци, вместо да плаща на държавата. Но английската държава не допуска такива неща. Колкото и да я презирам, не виждам смисъл да се опитвам да я лъжа. Ще си наема човек за десет лири стерлинги годишно, по джоба ми е. Е, след като си платя дълговете — усмихна се той.

— Ти, Ричард, също се преуморяваш.

— Няма такова нещо. Каква по-добра почивка от това да доловя риба на скалите в събота сутринта, да поработя в градината или след неделната служба да изрина торта в свинарника? Добре, че забраните на майора за неделята не се разпростират и върху работа — нали тя му пълни хранилищата! Той роптае само срещу пиенето и комара.

— Понеже стана дума за пиене, ония приятелчета от Корпуса на Нов Южен Уелс са се сдушили с Франсис Мий и Елайъс Бишоп и варят алкохол.

— Е, беше неизбежно, особено откакто майорът стана толкова набожен. Освен това миналия февруари натовари на „Бдителност“ доста от онова, което произведохме в спиртоварната. А ние произведохме немалко — казаните работеха и денем, и нощем, че и в неделя — прихна Ричард.

Стивън си тръгна, а Ричард и Кити работиха рамо до рамо в градината, докато се мръкна, после седнаха да вечерят. След пресаждането малките цитрусови дръвчета се бяха хванали, както кажи-речи и всичко останало. Тая година почти нямаше гъсеници, беше и сухо и пшеницата, засята на държавните ниви в Артъровия дол, както и държавната царевица в Куинсбъро обещаваха да дадат пребогата реколта. Пак бяха духали, разбира се, ураганните солени ветрове, за късмет обаче подир тях се бяха изливали проливни дъждове, затова посевите не бяха изсъхнали. Дори при хиляда сто и петнайсет жители остров Норфолк по всяка вероятност щеше да си осигури прехраната, дори щеше да остане свинско и за Порт Джаксън.

В Сидни, Куинсбъро и Филипсбърг каторжниците, които не жалеха сили и се трудеха с пот на чело в градините, си имаха големи разправии с мързеливите пехотинци и моряци. Сега вече броят на тежко болните каторжници наистина беше много голям и те нямаха сили за нищо — някои умираха, другите, както навремето в Порт Джаксън, ставаха лесна плячка на силните, които грабеха немощните и им отнемаха и последния залък, и последната риза от гърба. Онези, които волю-неволю трябваше да работят къртовски, за да изхранват изпадналите в нужда поради болест, започнаха да роптаят. Особено ако вече си бяха излежали присъдата или бяха оправдани, тоест, имаха право, каквото произведат, да го задържат за себе си или да го продават на Държавния резерв.

Оная част от острова, която се намираше откъм страната на Филипсбърг и Водопада, пак не си дояждаше — уж беше на някакви си пет-шест километра, а беше откъсната от останалите селища, все едно се намираше по-далеч и от Порт Джаксън. Във Филипсбърг почти не садяха зеленчуци, за да отглеждат лен, а да го снабдява с храна, бе възложено на интенданта на селището господин Андрю Хюм. Той обаче бе погълнат изцяло от далаверите със затворнически дрехи и непрекъснато си навличаше гнева на майор Рос, като крадеше от дажбите на подопечните си, за да продава на черно задигнатото на войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс, разквартируван, горе-долу, по средата на пътя за Водопада. И понеже сега войската на заместник-губернатора се състоеше почти изцяло от войниците от Корпуса, Рос се видя в чудо от съюза между Хюм и капитан Хил и не знаеше какво да стори, за да наложи ред във Филипсбърг. Един от тъкачите на лен умря — бил толкова прегладнял човекът, че изял в гората растение, което помислил за зеле, но и това не спря Хюм и той продължи да си върти далаверите, подпомаган от Хил и неговите войници.

Храната се превърна в истинска ябълка на раздора и пропастта между онези, които я произвеждаха и не гладуваха, и онези, които не произвеждаха нищо и не си дояждаха, ставаше от ден на ден все по-дълбока под съпровода на свистящия камшик, с който налагаха провинилите се — задължително в присъствието на лекар. Накрая Калъм, Уентуърт, Консидън и Джеймисън влязоха в нещо като съзаклятие — когото и да повикаха да надзирава побоя, той оповестяваше на бияча, че трябва да спре, някъде между петнайсетия и петдесетия удар с камшика и постановяваше, че не може да продължи, докато раните не зараснат напълно. Така обикновено минаваше доста време, докато удареха на провинилия се всичките двеста камшика, и накрая майор Рос нерядко му прощаваше, да не би да го осакатят.

Все по-често се събираше и военният трибунал. Разногласията и омразата, породени от различията в чиновете и старшинството, сякаш ръсеха сол върху и без това наранените чувства на военните. Повечето пехотинци и войници, включително техните офицери, си бяха хора неуки, тесногръди, избухливи, обидчиви, възмутително незрели и лековерни — хващаха се на всичко, което им кажеха. И най-дребната проява на неуважение се раздуваше, докато не приемеше размерите на непростима обида, особено ако в действие влезеха клюките, ширещи се и сред свободните граждани, и сред каторжниците.

Неуморният лейтенант Ралф Кларк спечели още повече благоволението на майор Рос, като (къде с почтени, къде с непочтени средства) се добра до писмо, което писарят на майора — Франсис Фолкс, беше написал до военния прокурор капитан Дейвид Колинс в Порт Джаксън. В документа Фолкс обвиняваше Рос в небивала жестокост, потисничество, в това, че лишавал и свободни граждани, и каторжници от законно полагащите им се дажби, в какво ли още не. Към писмото бяха приложени и други доноси, потвърждаващи изложеното в него, както и някои мнения за поведението на заместник–губернатора на остров Норфолк, където той бе описан като нещо средно между Иван Грозни и Торквемада. Рос отвърна на удара, като окова Фолкс във вериги, иззе писмото, донесенията и мненията като веществено доказателство, а след това се разпореди получателят на писмото — Колинс, да изправи писаря пред съд в Порт Джаксън. Но Колинс, макар и да бе офицер пехотинец, мразеше до смърт Робърт Рос и той бе наясно чия страна ще вземе прокурорът. Това обаче не го спря. Правилникът си беше правилник, военното положение за жалост вече бе останало в миналото. Колко жалко!

На втори ноември пристигна „Атлантик“, донесъл новина, която подейства като гръм от ясно небе и на самия майор Рос. Корабът докара и пощата — писмата и колетите, донесени от „Горгона“ чак от Портсмут. Точно така, „Горгона“ най-сетне се бе появила. Освен това с „Атлантик“ дойде и нов заместник-губернатор на остров Норфолк — капитан трети ранг Филип Гидли Кинг, който се беше върнал от Англия с „Горгона“ и бе довел годеницата си Ана Джоузефа. Когато слязоха от „Атлантик“ на остров Норфолк, тя вече бе в много напреднала бременност и за нея се грижеше младият Уилям Нийт Чапман, протеже на Кинг и (поне на хартия) негов земемер. Хората на острова, свикнали с владичеството на майор Рос, така и не можаха да определят кой от двамата: Ана Джоузефа или Уили Чапман, е по-смешен — те си викаха братко и сестро, току се кикотеха, гледаха се дяволито и привличаха всеобщото внимание с това, че си приличаха като две капки вода. Двете момчета на Кинг от Ан Инет не пристигнаха, макар че според мълвата по-големият — Норфолк, бил оставен при родителите на госпожа Кинг в Англия. Родителите на самия Кинг бяха по-строги, което накара мнозина да предполагат, че семейството на Ана Джоузефа е свикнало повече с копелетата, дали пък Ана Джоузефа и Уили Чапман не бяха…

От „Атлантик“ слязоха и капитан Уилям Патерсън от Корпуса на Нов Южен Уелс и жена му — шотландци, естествено, както и преподобният Ричард Джонсън, дошъл да дава благословия и да венчава, а също да кръсти трийсет и едното новородени на остров Норфолк. Някои от посетителите бяха дошли само за кратко. „Кралица“, корабът, току-що хвърлил котва в Порт Джаксън, трябваше да докара на острова още каторжници — този път само ирландци, натоварени в Корк.

Всичко това вещаеше край на присъствието на пехотинците. Майор Рос, лейтенант Кларк, Фади и Рос младши, и той произведен в най-ниския чин пехотинец, щяха да се качат на „Кралица“ и да си заминат от острова. Известно време щяха да останат в Порт Джаксън и да изчакат „Горгона“ да се върне от дългото си пътуване до Калкута в Бенгалия, където се въдеха яки, издръжливи говеда. Бяха минали доста години, откакто онова държавно стадо се бе изгубило в Порт Джаксън, но и досега от него нямаше ни вест, ни кост.

Божичко, каква бъркотия! Каква суматоха! Всичко бе станало сякаш за миг — корабите и командващите идваха и си отиваха, а гърлата за изхранване се увеличаваха. Старите заселници на острова ходеха като зашеметени и се питаха как ли ще свърши всичко това.

Капитан трети ранг Кинг бе ужасен от онова, което завари на любимия си остров Норфолк. Дявол го взел, мястото не се различаваше особено от онова свърталище на бандити Порт Джаксън, само дето постройките тук бяха дървени. Ами губернаторската къща! Как да заведе годеницата си да живее в такава порутена, паянтова, ужасно малка колибка? И то под крилото на оная простачка, госпожа Морган, излязла да го посрещне, издокарана в обичайната си премяна! Кинг смяташе да й покаже вратата — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Настроението му не се подобри особено, когато научи, че домашните животни — а те не бяха никак малко, — с които по свой почин се бе сдобил в Кейптаун, не са понесли добре пътуването с „Горгона“ — на острова с „Атлантик“ бяха прехвърлени съвсем малко от закупените добичета: шепа овце, кози и пуйки, които беряха душа, и ни една-едничка крава.

О, всичко тук беше толкова занемарено и порутено! Как майор Рос бе допуснал неговата перла насред океана да падне толкова ниско? Но какво да очаква човек от един простак шотландец от морската пехота! Преизпълнен с мисълта за собствената си значимост, Кинг, у когото поне в момента надделяваше келтското, се запретна да върши големи дела, макар и да се беше отчаял, че остров Норфолк ще му даде тази възможност. Нали по душа си беше романтик, най-искрено бе очаквал да завари селище с население над хиляда и двеста души да изглежда точно както някогашното селце, където бяха живели сто четирийсет и седем души. Единственото обнадеждаващо нещо освен малката сладка Ана Джоузефа бе, че запасите му от портвайн бяха едва ли не неизчерпаеми.

Двамата с майор Рос, с когото бяха обречени да съжителстват най-малко няколко дена, се изгледаха на кръв, като псета, които се чудят кое ли ще надделее, ако се сджафкат. С присъщата си безпардонност майорът нито се извини, нито взе да се оправдава за окаяното състояние, в което се намира островът, и се ограничи само да преразкаже накратко онова, което бе изложено в документите и регистрите по-подробно. В трапезарията на губернаторската къща, където за жалост нямаше къде игла да падне, двамата се разминаха на косъм с бурната кавга благодарение на преподобния Джонсън, прословут, със своята тактичност, на неразлъчните Ана Джоузефа и Уили Чапман, на вкусните гозби, пренесени от госпожа Морган, и на няколкото бутилки портвайн.

Капитан Уилям Хил от Корпуса на Нов Южен Уелс направи всичко по силите си да съсипе и без това опетнената репутация на майор Рос, като изтипоса неколцина каторжници, подбрани лично от него, да свидетелстват под клетва пред преподобния Джонсън и лекаря господин Уилям Балмейн, дошъл да заеме мястото на Денис Консидън. Хил и Андрю Хюм се запретнаха да хвърлят кал по майора, който обаче се бранеше със зъби и нокти. На бърза ръка доказа, че каторжниците са негодници, подсторени от Хюм и Хил да лъжесвидетелстват. Битката неминуемо щеше да продължи в Порт Джаксън, но сега-засега воюващите страни обявиха временно примирие и се заеха да опаковат и разопаковат багажа по денкове и сандъци.

Ричард правеше всичко възможно да не се набутва между шамарите. Беше му много мъчно, че майор Рос си заминава, но далеч не бе сигурен, че иска да вижда как лейтенант — о, пардон! — капитан трети ранг Кинг заема мястото на майора. Каквито и недостатъци да имаше Рос, той при всички положения си бе реалист.

Официално предаването на щафетата се състоя в неделя, тринайсети ноември, след службата, отслужена от преподобния Джонсън. Пред къщата на губернатора беше събрано цялото многобройно население, пред което бе прочетена заповедта за назначаване на капитан трети ранг Кинг. „Атлантик“ се канеше да отплава, „Кралица“ се изтегляше към Водопада — на заранта двата кораба щяха да вдигнат котва. Майор Рос се обърна към новия заместник-губернатор с молба всички задържани в затвора каторжници са бъдат освободени, а на наказаните за едно или друго провинение да бъде простено, Кинг великодушно прие.

— Остава само да се целунем — каза майорът на Ричард, когато множеството започна да се разотива. — Поразходя се с мен, Морган, но нека жена ти избърза напред с Джоуи.

„Късметът не ме напуска“, помисли Ричард и кимна на Кити — да тръгва без него. Съвсем наскоро се беше споразумял с Рос да наеме като черноработник и момче за всичко Джоузеф Лонг, който имаше да излежава четиринайсетгодишна присъда и щеше да струва на Ричард десет лири стерлинги, годишно. Бе умувал дълго и накрая беше решил, че простодушният верен Джоуи е за предпочитане пред доста други. Мнозина сред новопристигналите бяха обущари, затова майор Рос на драго сърце се раздели с Джоуи. Тази промяна в занятието бе добре дошла и за Джоуи — капитан трети ранг Кинг надали бе забравил как му е съсипал най-хубавия чифт обуща.

— Радвам се, че имам възможност да ви пожелая на добър път, драги ми господине — подхвана Ричард, както крачеше бавно. — Ще ми бъде много мъчно за вас.

— Не мога да ти отговоря със съвсем същия комплимент, Морган, но трябва да ти призная, че винаги ми е било приятно да виждам лицето ти и да слушам какво ми казваш. Ненавиждам острова точно колкото Порт Джаксън, или Сидни, или както там им е хрумнало да го наричат. Ненавиждам и каторжниците. Ненавиждам пехотинците. Ненавиждам и тъпата Кралска флота. Задължен съм ти, задето ми препоръча жена си, оказа се точно каквато ми я описа — отлична къщовница, при това не се опита нито веднъж да ме прелъсти. Признателен съм ти и за дървения материал, и за рома. — Рос млъкна, позамисли се, сетне добави: — Ненавиждам и ония негодници от Корпуса на Нов Южен Уелс. Със сигурност ще си платят, и то с лихвите, не се и съмнявай в това. Идеалистите от флотата ще пуснат в тоя край на света глутница вълци, вълци, предрешени като войници от Корпуса на Нов Южен Уелс, към които, подозирам, ще се присламчат и вълците сред пехотинците, например онзи никаквец Джордж Джонстън. И те като мен пет пари не дават за каторжниците и за селищата, където са заточени, аз обаче ще се прибера в Англия без пукната пара в джоба, докато те ще се върнат богати като крезове. И то благодарение главно на рома, помни ми думата. Ще забогатеят за сметка на дълга, честта, краля и държавата. Помни ми думите, Морган! Точно така ще стане.

— Не се и съмнявам, драги ми господине.

— Гледам, жена ти чака дете.

— Да, уважаеми господине.

— Добре, че се изнесе от Артъровия дол, при това се сети сам да го направиш. Няма да си имаш ядове с господин Кинг, той няма как да не признае сделките, които съм сключил като законно назначен заместник на негово превъзходителство губернатора. Помилването ти, разбира се, трябва да бъде одобрено и от губернатора, но присъдата ти бездруго изтича след броени месеци, а и не виждам причини губернаторът да не те обяви за свободен гражданин. — Рос спря. — Ако този тънещ в безпросветен мрак остров все пак постигне някога нещо, то ще е благодарение на хора като теб и Нат Лукас. — Той протегна ръка. — Сбогом, Морган.

Ричард примигна, за да сдържи сълзите, навлажнили очите му, и стисна с все сила ръката на майора.

— Сбогом, майор Рос. И всичко хубаво!

„Това е само половината работа — помисли си, сломен от мъка, докато бързаше да настигне Кити и Джоуи. — Тепърва ми предстои да свърша другата половина.“

Това стана, когато „Кралица“ започна да разтоварва каторжниците и багажа първо при Водопада, после и в залива Сидни, а Ричард се хвана да работи на трионите с нов човек, понеже Били Уигфол си заминаваше. Току подвикваше на мъжа долу в ямата поне от време на време да поглежда към него. След като отрязаха ствола, сложен напреки на ямата, Ричард вдигна очи и що да види — на хвърлей стоеше капитан трети ранг Кинг, издокаран във флотската униформа с лъскави сърмени ширити. Смъкна парцалите от ръцете си, отиде при него и изкозирува.

— Толкова ли е наложително, началникът на секачите да работи на равна нога с тях? — попита Кинг и погледна със страхопочитание гърдите и плещите на Ричард.

— Не искам да губя форма, драги ми господине, пък и така подчинените ми разбират, че все още съм по-добър от тях. Сега всички секачи работят добре, ръководят ги свестни хора. Тук, на тази яма — третата, която наредихте да се изкопае, помните ли, драги ми господине, понякога и аз хващам триона.

— Честен кръст, изглеждаш много по-добре, отколкото когато си заминах, Морган. Доколкото разбрах, си бил помилван и вече си свободен гражданин.

— Точно така, уважаеми господине.

Кинг се понацупи и забарабани раздразнено по крака си под ослепително белия панталон на униформата.

— Вероятно не мога да виня секачите за възмутително паянтовите постройки — рече той.

Между двамата зейна пропаст, която Ричард трябваше да прескочи. Той стисна зъби и понеже напоследък благодарение на Кити съзнаваше повече от всякога, че притежава сила, погледна Кинг право в очите.

— Надявам се, уважаеми господине, да не стоварите вината върху Нат Лукас.

Кинг подскочи като ужилен и го погледна ужасен.

— Няма такова нещо, Морган. И таз добра, да виня началника на дърводелците, когото сам съм назначил! Нима си допускал, че съм толкова глупав! Не, виня само майор Рос.

— Не бива да вините и него, уважаеми господине — натърти Ричард, без да трепне. — Тръгнахте си от острова преди година и осем месеца, седмица-две след това хората тук се увеличиха от сто четирийсет и девет на цели петстотин. Докато ви нямаше, населението скочи на хиляда и двеста души, че и отгоре. След „Кралица“ ще се увеличи още повече, при това с ирландци, повечето от които дори не знаят английски. Това, капитан Кинг, просто не е мястото, което оставихте. Пък и се радваме на добро здраве — живеехме тежко, но се справихме. Сега най-малко една трета от хората, които трябва да изхранваме, са болни, за капак трябва да озаптяваме и отрепките, които ни пращат от Порт Джаксън, за да се отърват от тях — изпечени негодници са. Сигурен съм — продължи той, все едно не забелязваше, че Кинг е все по-възмутен и ядосан, — че докато сте били в Порт Джаксън, сте обсъдили с негово превъзходителство губернатора невероятните трудности, на които той се натъква. Е, тук не е по-различно. През последната година и осем месеца секачите ми набичиха хиляди и хиляди кубици дървен материал. Невинаги имахме време да оставим дървесината да изсъхне както трябва — непрекъснато прииждаха нови и нови хора, които трябваше да подслоним някъде. Може да се каже, че майор Рос, Нат Лукас, аз и мнозина други бяхме между чука и наковалнята. Но никой няма вина. Най-малкото в тази част на света.

Ричард зачака, все така вторачен в Кинг. Погледът му не бе раболепен, в него обаче нямаше и следа от непокорство или неуважение. „Ако този човек иска да оцелее — помисли той, — длъжен е да се вслуша в думите ми. Инак ще се провали с гръм и трясък и накрая Корпусът на Нов Южен Уелс ще се разпорежда из острова като да му е бащиния.“

Избухливият келт у Кинг се бори близо минута с трезвомислещия англичанин, накрая заместник-губернаторът отпусна отчаяно ръце.

— Чух те много добре. Мисълта ми обаче бе, че така не може да продължава. Държа, каквото се строи, да е направено като хората, дори и това да означава някои да живеят по-дълго под навеси от платнища. — Настроението му се промени. — Майор Рос ме уведоми, че реколтата ще бъде чудесна — и тук, и в Куинсбъро. Много декари, и всички непокътнати от стихиите. Защо да си кривя душата, това е постижение. Но трябва да сложим мъже, които да въртят хромелите. — Кинг погледна яза, който още си стоеше здрав и невредим на мястото. — Трябва ни воденица, Нат Лукас твърди, че можел да направи.

— Не се и съмнявам. Може да му попречи само липсата на време и на дървен материал. Ако му доставите дървесина, той ще намери време.

— И аз съм на същото мнение. — Кинг се дръпна, така че да не го чува никой, и погледна съзаклятнически Ричард. — Майор Рос ми каза още и че си варил ром — за всеки случай. И че между март и август, когато не е имало нито ром, нито кораби, тъкмо произведеното от теб е спасило Порт Джаксън от размирици.

— Така е, правих ром, уважаеми господине.

— А казаните и тръбите у теб ли са?

— Да, уважаеми господине, държа ги на скришно място. Но те не са мои, те са държавна собственост. Пазя ги само защото майор Рос ми ги повери.

— Най-лошото е, че ония продажни типове, капитаните на корабите, не се свенят да продават казани за варене на спиртни напитки и на частни лица. Подочух, че Корпусът на Нов Южен Уелс и някои от най-заклетите престъпници сред каторжниците варели тайно ром. В Порт Джаксън захарната тръстика не вирее, тук обаче си расте наравно с бурените. На остров Норфолк би могло да се произвежда ром. Губернаторът на Нов Южен Уелс трябва да реши дали и занапред да го внася от хиляди километри на баснословни цени, или да се заеме да го произвежда тук.

— Негово превъзходителство губернатор Филип надали ще се съгласи.

— Така си е, но и той няма да векува на този пост. — Кинг изглеждаше много разтревожен. — Здравето му е разклатено.

— Не се притеснявайте, драги ми господине, за събития, които предстоят в далечното бъдеще — каза Ричард, вече поотпуснат.

Беше прескочил пропастта, нямаше да си има неприятности с Кинг.

— Така си е, прав си — съгласи се новият заместник-губернатор, сетне се понесе към кабинета си, където да прекара час-два и може би да си капне съвсем мъничко портвайн, колкото да разсее еднообразието.

— В държавното хранилище има сандък за теб — рече малко след тази среща Стивън. — Какво е станало, Ричард? Виждаш ми се доста изтощен за човек, който като на шега набичва за нищо време десетина огромни дънери.

— Току-що казах на капитан Кинг какво мисля.

— А, такава ли била работата! Чудо голямо! Вече си свободен гражданин, ако реши да те налага с камшика, първо трябва да те съди и да те осъди.

— А, излязох на глава и с него. Както личи, винаги излизам на глава с всички.

— Не дърпай дявола за опашката!

Ричард се наведе и почука на дърво.

— Е, най-малкото този път се измъкнах сух от водата — поправи се той. — Кинг прояви здрав разум и видя, че му говоря самата истина.

— Тогава има надежда. Чу ли какво ти казах в началото, Ричард?

— Не, какво?

— В хранилището има сандък за теб. Пристигнал е с „Кралица“. Доста тежичък е, вземи и каручката.

— Ще дойдеш ли да вечеряме заедно довечера? Тъкмо да разгледаме какво има в сандъка.

— Ще дойда.

По пладне Ричард отиде с каручката при Том Краудър, когото господин Кинг отново бе взел под крилото си, и той го заведе при сандъка. Някой го беше отварял, но Ричард реши, че е станало не тук, в хранилището, а на кораба или в Порт Джаксън. Който беше ровичкал, все пак се бе показал възпитан и бе заковал отново капака. Ричард бутна сандъка — беше доста тежък — и от това отсъди, че не са му взели почти нищо, значи вътре имаше книги. А и сандъкът бе по-голям, отколкото онези, в които превозваха чай, и бе скован от по-здраво дърво. Тъкмо се наведе да го вдигне и да го качи на каручката, когато Каудър изпищя:

— Недей сам, Ричард! Ще ти намеря някой мъж.

— Че аз какво, не съм ли мъж, Томи! Все пак благодаря за предложението.

„РИЧАРД МОРГАН, КАТОРЖНИК ОТ АЛЕКСАНДЪР“, пишеше с едри букви върху шестте страни на сандъка, никъде обаче не бе посочено името на изпращача.

Следобед Ричард го откара вкъщи. Още беше светло — работата на секачите бе такава, че те приключваха по-рано от останалите. Пък и Ричард вече беше свободен гражданин, беше в правото си от време на време да си тръгва по-рано.

— От ден на ден се разхубавяваш все повече, жено — рече той на Кити, когато тя изприпка надолу по стълбите, за да го посрещне.

Дълго се целуваха, устните й обещаваха за нощес много любов — Ричард знаеше, че в леглото я привлича неудържимо. Притесняваше се да не навредят нещо на детето и бе настоял да спрат, Кити обаче го бе погледнала изненадано.

— Как такова приятно нещо може да навреди на детето ни? — попита с искрено недоумение. — Пък и ти не си някой груб тъпкач, който ръга като бик за разплод.

Той се подсмихна, развеселен от езика й, който понякога напомняше за дългия й престой на „Лейди Джулиана“.

— Какво има вътре? — полюбопитства младата жена, докато Ричард разтоварваше сандъка от каручката.

— Още не съм го отворил, не знам.

— Хайде, отваряй го, де! Умирам от любопитство.

— От Порт Джаксън е пристигнал не с „Атлантик“, а с „Кралица“, но в Англия е бил натоварен на „Горгона“. Умът ми не го побира защо са го бавили толкова дълго в Порт Джаксън. Сигурно са искали да проверят кой е изпращачът.

Ричард взе чука за вадене на пирони и се запретна да маха капака, който се откова веднага. Сандъкът със сигурност беше отварян и вещите в него — проверявани.

Както и очакваше, вътре имаше книги. Най-отгоре, но без онова, което сигурно е било около нея, по всяко вероятност, дрехи, се мъдреше кутия за шапки. Джем Тисълтуейт! Ричард развърза връвта и извади шапката — чудо нечувано на шапкарското изкуство: беше от слама, покрита с алена коприна, с широка, смачкана по пътя периферия, а отгоре се кипреха цял наръч черни, бели и алени щраусови пера, прихванати със завързана на фльонга атлазена панделка на черно-бели райета. Отдолу под брадичката се завързваше пак с раирани атлазени лентички.

— Аууу! — ахна Кити и зяпна прехласната, когато Ричард извади шапката от кутията.

— Уви, жено, не е за теб — предупреди я той, да не би Кити да си въобрази нещо. — За госпожа Морган е.

— Толкова се радвам! Шапката е страхотна, но аз съм нисичка, не съм първа красавица в лице, а и нямам дрехи като за такава шапка. Пък и — призна си тя, — мен ако питаш, хора като госпожа Кинг и госпожа Патерсън ще кажат, че шапката е просташка и натруфена.

— Обичам те, Кити. Обичам те много, много.

На което тя — както винаги — не отговори.

Ричард въздъхна нечуто, после видя, че в кутията за шапки има и разни дребни нещица, увити в късчета хартия, всичките отваряни и сетне сгъвани наново. Виж ти! Кой ли беше тършувал в сандъка и защо? С такава шапка и най-големия грозник сред мъжете в Порт Джаксън можеше да си купи за година напред услугите на най-търсената лека жена, шапката обаче си стоеше непокътната. Както и предметите, увити в хартията. Ричард разгъна едно от пакетчетата и видя месингов печат, прихванат за къса дървена дръжка — взря се в печата и съгледа инициалите „РМ“ и преплетени между тях вериги. В останалите шест хартийки имаше парчета ален восък за писма. Намек!

На дъното на кутията за шапки се мъдреше дебело писмо, чийто печат с инициалите „ДТ“ и пачето перо си стоеше цял-целеничък, макар че отпечатъците от пръсти по хартията издаваха недвусмислено как някой го е опипвал и проверявал най-внимателно. Точно тогава Ричард проумя кой и защо му е бърникал в сандъка. Някой високопоставен служител от Държавното хранилище в Порт Джаксън го беше отварял да търси златни монети. Ако беше намерил, те тутакси щяха да идат в държавната хазна, закъсала не на шега за злато. Ричард знаеше, че в сандъка наистина има златни монети, макар, съдейки от състоянието му, да се съмняваше, че са ги намерили. Високопоставените чиновници бяха лишени от въображение.

Намери градинарската книга на Джетро Тъл, както и второто издание на „Енциклопедия Британика“, десетина тритомни романа, цяла купчинка от списанието на Феликс, Фарли, издавано в Бристъл, и тесте лондонски вестници, творби от Джон Дън, Робърт Херик, Александър Поуп, Ричард Драйдън, Оливър Голдсмит, още от томовете от посветения на Рим шедьовър на Едуард Гибон, няколко парламентарни доклада, пакет от най-хубавата хартия, още стоманени писци, шишенца мастило, опиумна и други тинктури, отвари за освежаване, слабителни и хапове за повръщане, бутилчици с какви ли не мазила и мехлеми и десетина хубави калъпа за леене на свещи.

Кити подскачаше от крак на крак, малко разочарована, че в сандъка има книги, а не сервиз за хранене на Джосая Уеджуд^[1], инак обаче бе много доволна, понеже и Ричард бе доволен.

— От кого е?

— От един много стар приятел, Джем Тисълтуейт. И роднините ми в Бристъл са добавили някои неща — отвърна Ричард. — А сега ще прощаваш, Кити, но ще седна на прага, за да прочета писмото на Джем. Стивън ще дойде да вечеряме заедно и тогава ще ви кажа и на двамата новините.

Кити бе смятала днес да хапнат хляб и салата, но по случай колета сложи на трапезата задушено осолено свинско и поръсени с черен пипер бухтички — месото беше много крехко, да си оближеш пръстите, беше от прасе, което сами бяха отгледали и бяха заклали съвсем наскоро.

Щом видя шапката, Стивън се запревива от смях, настоя да я сложи на Кити и завърза артистично фльонгите.

— Опасявам се — отбеляза той все така през смях, — че не ти носиш шапката, а тя носи теб.

— Знам — отвърна уж надуто младата жена.

— Как са вашите? — попита Стивън, след като махна шапката.

— Всички са добре, само братовчедът Джеймс — аптекарят, е закъсал нещо с очите, почти не вижда — отвърна натъжен Ричард. — Синовете му са поели аптеката и складовете, а той се е изнесъл с жена си и с двете си щерки — стари моми, в много хубава къща недалеч от Бат. Баща ми пък се е преместил в кръчма „Камбаната“ на две крачки от старата пивница, понеже Задругата отново се е впуснала в поредната си строителна оргия и е съборила „Гербът на Купър“. Най-голямото момче на брат ми е с тях — слава богу! А братовчедът Джеймс — свещеникът, бил много радостен, защото станал каноник на катедралата. — По лицето му мина сянка. — От хората, които познавам, е умрял само Джон Тревилиън Сийли Тревилиън, издъхнал от лакомия. Виж, така и не разбрах за какво точно се е полакомил толкова.

— Все тая за какво, важното е, че се е махнал от лицето на земята — рече Стивън, който знаеше цялата история от игла до конец.

— Има и най-различни други новини. Във Франция наистина е избухнала революция и монархията е смъкната, макар че кралят и кралицата още били живи и здрави. За огромна изненада на Джем Съединените американски щати още не са се разцепили и не само това, ами били съставили крайно радикална писмена конституция и бързо си връщали парите. — Ричард се подсмихна. — Според Джем жабарите се били вдигнали на бунт по една–единствена причина — заради калпака на Бенджамин Франклин. Какво още пише ли? — Той разлисти писмото. — А, ето:

„За разлика от американците, които подходиха научно към изграждането на система за парламентарен контрол и уравновесяване на силите, французите решиха да карат през просото. Там, където законът мълчал, логиката щяла да си каже тежката дума. Но понеже французите не знаят що е логика, предричам, че републиканското управление във Франция ще се задържи ден до пладне.“

— Прав е човекът.

Кити само местеше поглед от единия към другия и не разбираше много-много какво си говорят, но бе неописуемо щастлива, задето Ричард и Стивън са погълнати от неща, ставащи в хубавия край на света.

— През 1788 година кралят се поболял не на шега и някои елементи се опитали да наложат принца на Уелс за регент, но кралят взел, че оздравял и наш Джордж останал с пръст в уста, затънал до гуша в дългове. Все така отказвал да се венчае за жена като за него и продължавал да е влюбен до полуда в римокатоличката госпожа Мария Фицхърбърт.

— Религията и религиозните различия — въздъхна Стивън — са най-голямото проклятие за човечеството. Защо не си живеем живота и не оставим и околните да го живеят, както сметнат за добре? Да вземем Джонсън. Рече и отсече: каторжниците да се женели помежду си, но така и не им даде възможност на хората да се опознаят — развратът си е част от опознаването. Но карай! — След изблика на гняв той се овладя и смени темата. — Ами Англия?

— Господин Пит продължавал да си разиграва коня. Данъците били_скочили до небесата. Облагали дори вестниците и списанията, че й рекламата — по два шилинга и шест пенита, независимо от размера. Джем пише, че така малките дюкянчета и предприятия се видели принудени да се откажат от рекламите на стоката си и били разчистили терена за едрите акули.

— А Джем пише ли нещо повече как първият помощник-капитан и екипажът на „Дар“ са се вдигнали на бунт и са натоварили на лодка лейтенант Блай? Всички говорят само за бунта на „Дар“, а не за Френската революция — уточни Стивън.

— О, мен ако питаш, всички подпитват за метежа на „Дар“, понеже екипажът е предпочел хубавиците на Отахеити пред хлебното дърво.

— Дума да няма. Но какво все пак пише Джем? Това е нечуван скандал, доколкото разбирам, в Англия само за това говорят. Разправят, че и Блай не бил вода ненапита.

— От писмото излиза, че го обвиняват най-вече, че е тръгнал да бие толкова път до Отахеити и до проклетото хлебно дърво главно защото е смятал да го пробутва като евтина храна на робите негри в Западна Индия — поясни Ричард и отново взе да разлиства страниците. — А, ето… Стилът на Джем е неподражаем, по-добре чуйте направо какво пише той:

„Лейтенантът пехотинец на име Уилям Блай е венчан за жена от остров Ман, която по една случайност е племенница на Дънкан Камбъл, собственик на плаващите затвори. Връзката е много заплетена, но няма да се учудя, ако именно чрез господин Камбъл Блай се е запознал със сър Джоузеф Банкс, проявил изострен интерес към често одумваното пътешествие до Отахеити с цел беритба на хлебно дърво. Онова, което ме хвърля в див възторг, е кръвосмесителната природа на крайния резултат от тази експедиция, събрала като в брак Кралската флота и Кралското общество. Камбъл продал на флотата един от корабите си — «Витея». Флотата пък го прекръстила на «Дар» и назначила мъжа на племенницата на Камбъл — Блай, за главнокомандващ и за интендант на «Дар». Заедно с Блай отплавал Флечър Крисчън, също родом от Ман, от семейство с кръвна връзка с жената на Блай и племенница на Камбъл. Крисчън бил заместник-главнокомандващ, но нямал назначение от флотата. Те двамата с Блай плавали заедно и преди и си били направо неразлъчни, както приляга на двама обратни. Но млъкни, сърце!“

— Ей я Англия като на длан! — каза Стивън, след като се поокопити от поредния пристъп гръмогласен смях. — Където се обърнеш, шуробаджанащина, подправена за вкус с кръвосмешение.

— Какво е кръвосмешение? — поинтересува се Кити, която вече си беше изяснила какво е обратен.

— Полово сношение между много близки кръвни роднини — отвърна Ричард. — Най-често между деца и родители, сестри и братя, между вуйчовци, чичовци и лели, от една страна, и техните племенници.

— Ух! — потрепери Кити. — Но не виждам каква е връзката с бунта на „Дар“. — Това, Кити, е литературен похват, казва се ирония — намеси се Стивън. — Какво още пише Джем?

— Ще ти дам писмото, да си го четеш на спокойствие — обеща Ричард, — макар че си струва да ти кажа още нещо. Според. Джем господин Пит и Парламентът си умират от страх, че след Америка и Франция и в Англия може да избухне революция, и разглеждат Ботаническия залив като неизбежно зло, което ще спаси кралството. В Ирландия ври и кипи, уелсци и шотландци също роптаят. Нищо чудно в списъка за изселване Пит да добави и бунтовници.

Ричард не обсъди личните новини около господин Тисълтуейт, които бяха повече от добри. Доставчикът на тритомни романи за грамотни дами бе усвоил това изкуство дотолкова, че произвеждал до две романчета на година, вече не си знаел парите, купил си голяма къща на Уимпоул Стрийт, държал прислуга от дванайсет души, имал си и каляска, теглена от четири еднакви коня, и графиня за любовница.

След като Стивън си тръгна с писмото на господин Тисълтуейт и съдовете бяха измити, Кити си позволи още една забележка — вече не се страхуваше, понеже Ричард даваше всичко от себе си, за да не се държи като Бог Отец.

— Джем сигурно е много надут — рече младата жена.

— Кой, Джем ли? Надут? — Ричард прихна при спомена за своя приятел — мъж канара с кървясали воднистосини очи и кавалерийски пищови, щръкнали от джобовете на сюртука му. — Не, Кити, много земен и симпатичен е. Е, пада си по чашката — на времето в Бристъл беше сред най-верните клиенти на баща ми. Сега живее в Лондон и е натрупал цяло състояние. Докато бях на плаващия кораб „Церера“, тъкмо благодарение на него си опазих здравето и не полудях. Ще го обичам до сетния си ден.

— Тогава и аз ще го обичам. Ако не беше ти, Ричард, щях да съм много по-зле, отколкото сега — отбеляза Кити, за да му стане приятно.

Лицето му се сгърчи.

— А можеш ли изобщо да не ме обичаш?

Младата жена го погледна много сериозно — очите й вече не му се струваха същите, както на Уилям Хенри, сега те си бяха само нейни, от което ставаха още по-любими.

— А можеш ли изобщо да не ме обичаш, Кити? — повтори той.

— Аз, Ричард, те обичам. Винаги съм те обичала. Макар че според мен това не е истинската любов.

— В смисъл, че не е начало и край на живота ти ли?

— Ти си точно това: начало и край на съществуванието ми. — Движенията, изражението, погледът в очите й бяха пределно красноречиви, нещо, което обаче не можеше да се каже за думите й, които звучаха ни в клин, ни в ръкав. Кити не умееше да подбира най-точните изрази, с които да обясни какво чувства и мисли. — Знам, говоря като последната неблагодарница, но не е така, наистина съм ти признателна. Понякога обаче се питам какво ли е щяло да стане, ако всичко това не ми се беше случило, ако не ме бяха осъдили и изселили толкова далеч от дома. И дали не съм била орисана за някого в Англия, когото сега няма да срещна никога. Някой, който е истинската ми любов. — Кити видя изражението на Ричард и побърза да допълни развълнувано: — Много щастлива съм, харесва ми да работя в градината и да се грижа за къщата. Не мога да ти опиша колко се радвам, че чакам дете. Но… Ох, де да знаех какво съм изпуснала!

Как да й отговори на това?

— Вече не си влюбена в Стивън, нали?

— Не. — Сетне Кити допълни така, сякаш му доверяваше голяма тайна: — Той се оказа прав, беше си детинско увлечение. Гледам го сега и сама не мога да си се начудя.

— А какво виждаш, когато гледаш мен?

Кити настръхна и се сви, сетне заувърта като палаво дете, направило пакост — Ричард тутакси разпозна знаците и съжали, че изобщо е попитал и я е принудил да лъже, за да му се хареса. Сякаш виждаше какво става в главицата й: мислите й се въртяха шеметно в кръг, Кити се мъчеше да се сети за отговор, от който хем на Ричард да му стане приятно, хем тя да не се изложи и злепостави. Той зачака, едва ли не развеселен, да види какво ще измисли. Това, нейното, си беше, разбира се, истинска любов: да разбираш, че любимият човек си има недостатъци и не е съвършен, и въпреки това да продължаваш да го обичаш. А Кити си представяше истинската любов като призрак, като рицар в бляскави доспехи, който обикаля надлъж и шир света, турил до себе си на седлото своята изгора.

Дали тя щеше да съзрее някога дотолкова, та да проумее какво е любовта? Ричард се съмняваше, после обаче си каза, че така дори е по-добре. Двама беловласи мъдреци в едно семейство щяха да бъдат прекалено много. Ричард обичаше предостатъчно и за двамата.

Отговорът на Кити беше искрен — тя беше схватлива и бързо се учеше:

— Наистина не знам, Ричард. Изобщо не приличаш на баща ми, значи не е кръ… кръвосмешение. Приятно ми е да те виждам, винаги… неописуемо щастлива съм, че нося в утробата си твоето дете, понеже от теб ще излезе незаменим баща.

Най-неочаквано Ричард си даде сметка, че има един въпрос, който така и не се е сетил да й зададе.

— Какво искаш, момче или момиче?

— Момче — отвърна Кити без колебание. — Никоя жена не иска момиче.

— Ами ако се роди момиче?

— Ще го обичам много, но няма да храня надежди за бъдещето му.

— Защо, защото светът принадлежи на мъжете ли?

— Да, мисля, че заради това.

— Много ли разочарована ще бъдеш, ако се роди момиченце?

— Не! Ще си имаме и други деца, все ще имам и момчета.

— Нека ти кажа една малка тайна — изшушука Ричард.

Тя се наведе към него.

— Каква?

— За предпочитане е първото дете да бъде момиче. Момичетата израстват по-бързо от момчетата, така че щом се роди първото малко мъжле, то ще си има не една, а цели две майки и едната ще му бъде, кажи-речи, връстница, значи току ще го грабва за ухото, ще го води на някое прикътано местенце и ще го скъсва от бой. Родната му майка не би го направила — сърце няма да й даде.

Кити прихна.

— Говориш така, сякаш си го изпитал на собствен гръб.

— Вярно си е, няма да си кривя душата. Имам две по-големи сестри. — Той се протегна като котка. — Много се радвам, че всички в Бристъл са добре, въпреки че ми е мъчно за братовчеда Джеймс, почти е ослепял, човекът. И той като Джем Тисълтуейт направо ме спаси. Никога не съм страдал от болестите, ширещи се сред каторжниците — особено по занданите и корабите. Затова и може да съм на четирийсет и три години, но работя не по-зле от младите. И се любя не по-зле от тях. Запазих си здравето и силите.

— Но и ти си гладувал като всички останали, нали?

— Да, ала гладът не може да ти навреди, докато от него мускулите не започнат да се разпадат непоправимо. А моите мускули явно бяха по-здрави, отколкото на останалите. Пък и не се е случвало да гладуваме дълго. В Рио похапнахме портокали и лимони, на драгата в Темза също не сме лягали на празен стомах, на кораба често ни даваха рибена чорба, а един човек на име Стивън Донован редовно ме гощаваше с току-що омесени хлебчета с масло и с кресона на капитан Хънтър. Късметлия съм си, Кити — усмихна се Ричард и притвори очи.

Днес явно беше ден на спомените.

— Не бих го нарекла късмет — възрази младата жена. — Това според мен е по-скоро някакво качество, каквото мнозина не притежават. Виж, ти го имаш. Стивън — също. Винаги съм си мислела, че го притежава и майор Рос — поне от онова, което съм чувала за него. Нат и Оливия Лукас също са надарени с него. Аз — не. Затова се радвам, че си баща на децата ми. Имат шанса да наследят повечко, отколкото аз.

Той вдигна ръката й и я целуна.

— Много красив комплимент ми направи, жено. Може би все пак ме обичаш мъничко.

Кити въздъхна отчаяно и се извърна към масите и столовете, отрупани с книги. Върху един от тях се мъдреше кутията с шапката.

— Кога ще я занесеш на Лизи? — попита тя.

— Според мен трябва ти да я занесеш и да си оправиш отношенията с нея.

— Не мога.

— Е, тогава и аз няма да я занеса.

Въпросът с шапката си остана все така нерешен, когато двамата си легнаха Кити бе толкова уморена, че не й беше до любене.

Ричард подремна два часа и в съня си видя цяла върволица познати лица, преобразени и изкривени от изминалите години. После се събуди и стана от постелята. Намъкна набързо панталоните и излезе на пръсти от къщата. Тиби вече си имаше дружинка — Фатима, Шарлот също — Флора; двете кученца и двете котета се размърдаха, но Ричард им каза да мълчат. Бяха се свили на кравай всички заедно в изкорубен боров дънер. Беше им го донесъл, понеже му се бе сторил много подходящ. С повече котки и кучета в къщата няма да се завъдят плъхове. Мактавиш пак се разпореждаше в двора, вече бе късно да си сменя навиците. Пък и продължаваше да бъде единственият мъжкар.

Пълната месечина се издигаше полека-лека в небето на изток и плиснала студения си бледен светлик, гасеше една по една ярките звезди — беше светло, направо можеше да се чете. По небосклона нямаше и едно–едничко облаче, чуваха се само бълбукането на кладенчето, ромона на водата, стичаща се по нанадолнището, стенанията на боровете, писукането на две бели речни рибарки, чиито тъмни очертания се открояваха върху сребристото небе. Ричард отметна глава и вдъхна от нощта, от свежата й чистота, от утехата на нейната самота, от далечината, от ненарушавания с нищо мир.

Смяташе след неделната служба да пише на баща си, на братовчедите Джеймс и на Джем Тисълтуейт, за да им съобщи, че е успял да създаде дом в тая южна безбрежност. Беше намерил своето място — е, с помощта на малко злато, за което искаше да им благодари. Но златото си беше злато. Ако Ричард бе постигнал нещичко, то бе плод най-вече на двете му ръце и на неговата воля. Сега вече остров Норфолк бе негов дом.

Междувременно трябваше да огледа хубавичко сандъка, да не би Кити и Джоуи Лонг да го насекат на подпалки или да го занесат в градината, за да държат в него тор. Вместо да тръгне нагоре по баира, Ричард слезе надолу; при пътеката за къщата, при синора откъм страната на Моргановия поток и пътя за Куинсбъро, беше малката колибка на Джоуи — момъкът и Макгрегър му бяха стражата, първата отбранителна линия, в случай че се появят злосторници. Не че Ричард очакваше някой да влезе в имота му. Но знае ли човек колко на брой и какви каторжници ще изпрати негово превъзходителство губернаторът, притиснат от все по-големите трудности в Нов Южен Уелс?

Ричард намери местенце, осветено добре от пълната месечина, и се зае да разсича сандъка с длетото и малкото чукче, като внимаваше да удря тихо. Така си и знаеше — щом махна дебелата външна дъска, между нея и вътрешната зейна пролука, запълнена с бял памучен плат, какъвто използват за превръзки. След броени минути целият сандък се бе превърнал в купчина трески, а Ричард бе събрал сто лири стерлинги в златни монети. Смъкна си панталона, струпа монетите отгоре по средата, събра насечените дръвца, сложи панталона върху тях и се върна в къщата. Кети твърдеше, че му вървяло не защото бил късметлия. Лично той не знаеше дали тук става въпрос за късмет или за Божия благодат. Макар че всъщност нямаше голяма разлика.

Докато бе строил къщата, беше помислил и за скривалище: в дъното, при стената откъм западния склон бе избрал напосоки една от каменните подпори и бе оставил мястото в средата кухо. За това не знаеше никой, никой нямаше и да узнае. Ричард отброи двайсет от монетите, а останалите осемдесет пъхна в скривалището, после се върна на пръсти в стаята и си легна. Кити промърмори, измърка, Мактавиш заудря с опашка по завивките. Ричард помилва кучето, притегли Кити, която лежеше с гръб към него, до себе си, помилва я по хълбока и затвори очи.

На заранта, когато той отиде на работа, кутията с шапката още си беше на стола и сякаш гледаше укорно Кити, докато тя шеташе из къщата, бършеше прах, переше, подреждаше книгите, приготвяше продуктите за студения обяд — беше твърде горещо да обядват топла храна. По едно време младата жена си помисли, че може да вземе Джоуи и да отскочи до Сидни. Искаше й се да намери Стивън и да го покани на вкусна вечеря.

Божичко, колко грижовен беше тоя Ричард, мислеше за всичко! Беше струпал остатъците от сандъка в купчинката с подпалки отстрани на входната врата, беше ги насякъл така, че огънят веднага да се разгори. Сега обаче беше още топло да се пали печката, затова Кити реши да изчака да се свечери и чак тогава да опече хляба. Вече беше излязла навън, когато отново се сети колко добър е Ричард и се обърна към стаята да погледне кутията с шапката. Въздъхна, върна се, взе я и се отправи към пътя за Куинсбъро. Джоуи сечеше борове. Ричард беше решил да изсече почти цялата гора при Моргановия поток, та догодина през юни да засее доста декари с пшеница и царевица. Джоуи не го биваше да бичи, но умееше да сече. Макгрегър из лая да го предупреди, че се задава Кити — докато кучето стоеше на пост, нямаше опасност някое от дърветата да падне не където трябва.

— Джоуи, имаш ли нещо против да дойдеш с мен до Сидни?

Запъхтян, добрякът я погледна с обожание и кимна, без да проронва и дума. Грабна ризата, метната на близкия клон, облече я радостно и двамата тръгнаха към баира Джордж, следвани по петите от Макгрегър и Мактавиш, които въртяха щастливо опашки.

— Имам малко работа в губернаторската къща — поясни Кити, — през това време ти намери господин Донован и го покани на вечеря. Ще те чакам тук. И не се шляй!

В къщата на заместник-губернатора кипеше усърден труд — вътре беше пълно с хора, които майсторяха, променяха и добавяха едно или друго, Нат Лукас даваше нареждания, а останалите начаса му се подчиняваха. Само някой много глупав каторжник би се помайвал, ако са го пратили да работи в къщата на командващия, а колкото и да е изненадващо, глупаците сред каторжниците се брояха на пръсти. Ремонтът беше само временен изход от положението — капитан трети ранг Кинг все още не бе решил дали къщата да остане тук, на този хълм, или да я премести на баира, където според Ричард навремето се били намирали първите ниви на острова. Кити не бе идвала досега в дома на заместник-губернатора и не знаеше дали като каторжничка трябва да търси задния вход, или да мине през парадния, обърнат към морето.

— Кого търсиш, котенце? — попита Нат Лукас.

— Госпожа Морган.

— В кухнята е. Мини отзад — обясни той, сочейки, и й намигна.

Тя заобиколи къщата и отиде в пристройката, служеща за кухня.

— Госпожо Морган?

Съсухрената, облечена в тъмни дрехи жена при печката се обърна, черните й очи се разшириха, младичката каторжничка, която белеше картофи на масата, остави ножа и зяпна от учудване. Лизи отиде при масата със залитане, което се стори странно на Кити, и сръчка момичето.

— Хайде, излез да ги белиш отвън! — тросна й се тя. Сетне се обърна към Кити: — Какво искаш, драга ми госпожо?

— Нося ти шапка.

— Шапка ли?

— Да. Хайде, виж я. Великолепна е.

Кити направо цъфтеше с издутото коремче, с бялото личице, скрито под широката периферия на шапката, оплетена от местна жилава трева (корабите бяха докарали много повече шапкари, отколкото земеделци), с русата коса, няколко кичури от която се подаваха изпод шапката, със светлите клепки и вежди, от които лицето й изглеждаше някак дръзко и които, кой знае защо, не се възприемаха като недостатък. Уж я мислеха за грозновата, тя обаче изобщо не беше невзрачна. Лизи бе научила от мълвата, че напоследък Кити Кларк е приятно закръглена и изобщо не прилича на кльощавата голтачка, която бе видяла онзи път, когато посети къщата на Ричард. Е, сега Лизи можеше да се убеди с очите си, че хората са прави, и това не бе никаква утеха. Ами тоя щръкнал корем — да се пръснеш от мъка! Плиснаха я вълни на съжаление и разочарование — къде ли й беше шишенцето с илачите?

— Сядай — разпореди се тя рязко, сетне глътна тайно от шишенцето и затаи дъх.

Кити й подаде със сериозна усмивка кутията за шапки.

— Заповядай.

Лизи я пое, разположи се на един от столовете, развърза връвта, вдигна капака.

— Аууу! — ахна точно както преди това и Кити. — Аууу!

Шапката беше извадена и огледана от всички страни с неприкрита възхита. После Лизи Лок ревна толкова гръмогласно, че от изненада Кити подскочи на стола.

Мина доста време, докато успя да поуспокои жената, която й приличаше на Бети Райли, по-възрастната слугиня в имението, забъркала и четирите момичета в такава ужасна каша.

— Недей, Лизи, недей! Хайде, успокой се — взе да я увещава тя, да я милва и потупва по гърба.

В края на огнището имаше тумбесто гърне, а върху масата — чайниче. Ето какво й трябваше на Лизи — чай! Кити се запретна да тършува и намери кутийка чай и стъкленица с огромна буца захар и с чукче, после заля чая с вряла вода, остави го да се запари, отчупи с чукчето от буцата захар и наля от димящата течност в порцелановата чашка с чинийка. Виж ти, в къщата на заместник-губернатора си имаха всичко, ама всичко! Порцеланови чаши с чинийки в кухнята, моля ви се! Кити не беше виждала чаша с чинийка още откакто я бяха арестували, а ето че сега в някаква си кухня беше намерила цели две чаши с чинийки към тях! Какви ли други несметни съкровища имаше в къщата? Колко ли слуги обслужваха господин и госпожа Кинг? Дали си пиеха чая на корем, без да се притесняват, че ще вземе да свърши, дали се хранеха от порцеланови купи и чинии, и супници? Дали си имаха картини по стените? И саксии с цветя по стаите?

— Току-що ми казаха, че ме уволняват — проплака през хълцане Лизи. — Господин Кинг ми го съобщи.

— Ето, пийни си от чая! Хайде де, ще ти поолекне, наистина — запредумва я Кити, като я галеше по черната коса.

Лизи си избърса с престилката очите и погледна тъжно заклетата си съперница.

— Наистина си мило момиче — отбеляза тя, след като стомахът й се постопли от чая.

— Дано — рече Кити и също отпи мъничко от чая. Защо ли беше толкова вкусен, когато го пиеш от порцеланова чаша? — Шапката харесва ли ти?

— Права си, великолепна е. Майор Рос щеше да подсвирне и да ми каже, че с нея изглеждам царствено, докато госпожа Кинг и да ми направи комплимент, ще бъде с половин уста. Инак е много мила, с отлични обноски, не мога да виня нея. За всичко е виновен капитан Кинг. И онзи тъпанар Чапман, да опустее дано негодникът му с негодник. Вече си прави тънките сметки. И умува как да забогатее тук. Освен това влияе изключително зле на госпожа Кинг, но и капитанът не е вчерашен, вече го забелязва. От мен да го знаеш, в най-скоро време ще му бие шута и ще го експедира чак в Куинсбъро или Филипсбърг. Но капитан Кинг нещо не ме харесва, Кити, умът ми не го побира защо. Прекалено проста съм била за жена като госпожа Кинг, това ми каза, представяш ли си! Аз — проста! И таз добра. Не знае той какво е простачка. Разправя, че не искал децата му да ме слушат… е, защо да си кривя душата, понякога се изпускам и казвам от време на време майната му. Но без „еба ти“ и другите му такива дивотии, Кити, честен кръст. Какво съм виновна аз, все пак в затвор съм лежала. Преди не съм псувала, нито клела някога.

— Напълно ти влизам в положението — увери я разпалено Кити.

— Както и да е. Все пак не може да ме изрита току-така — тросна се войнствено Лизи и вирна брадичка. — Аз съм свободна жена, не някоя каторжничка. И знаеш ли кого е решил, моля ти се, да вземе на мое място? — попита тя, до немай-къде възмутена.

— Не, кого?

— Мери Ролт. Мери Ролт, представяш ли си! Псува като хамалин, от мен да го знаеш. И само защото Мери Ролт се чука със Сам Кинг, пехотинеца, дето е решил да се установи тук за постоянно. Кинг. Същото име. Само защото се казва като него, капитанът е решил, че е по стока от останалите. Да, ама не! — Лизи си пийна отново от чая и се загледа в шапката. — Жалко, че нямам огледало.

— Госпожа Кинг сигурно има.

— То оставаше да няма! Голямо такова, виси й в спалнята.

— Тогава я помоли да се погледнеш. Надали ще те отпрати, щом има отлични обноски и е добра по душа.

— Шапката си я бива, нали?

— По-хубава не съм виждала. В писмото си господин Тисълтуейт пише, че била последният писък на модата, графините и другите му там знатни дами само с такива се разхождали. Разправя и че човек вече не можел да разпознае благородничката от леката жена… — Кити се сепна, ужасена какви ги е наговорила, Лизи обаче се беше втренчила в шишенцето с лекарството. — Виж какво — побърза да каже Кити, — не увесвай нос, семейство Кинг може да те остави като готвачка. Ричард ми каза как майор Рос не можел да те нахвали, по-вкусни гозби от твоите не бил опитвал.

— Аз обаче си имам други намерения — отвърна високопарно Лизи.

Сърчицето на Кити трепна радостно — Лизи Лок беше обидена от дън душа, беше и стъписана, но ето, вече се съвземаше. То оставаше да не се съвземе. „Такива сме си ние, каторжничките — куражлийки! Не се даваме току-така. Нямаше да дойдем на другия край на света и да оцелеем, ако не бяхме куражлийки. Лизи си е костелив орех. Но по душа не е лоша. Инак е нямало да оцелее. Свободните граждани сигурно цъкат с език и се възхищават на госпожа Кинг, задето е толкова смела, не се е уплашила да дойде чак тук и да преглътне неудобствата и неуредиците, но госпожа Кинг не е била каторжничка и аз никога няма да й се възхищавам така, както се възхищавам на Лизи Лок. Или на Мери Ролт. Или на Кити Кларк. Така че, драга ми госпожо Кинг, да имаш много здраве! Пий си там чая, който слугинчето ти е запарило и ти е поднесло в тънък-претънък порцелан. Слагай си мекичките парцали, след като същото това слугинче каторжничка е изпрало кръвта по тях и ги е проснало да се изсушат! Може и да си образцова съпруга на главния тъмничар, но не можеш да ни стъпиш и на малкия пръст, така да знаеш!“

— И какви намерения имаш? — попита Кити.

— Бях те намразила, задето ми открадна Ричард — отбеляза Лизи, а после се изправи да си сипе още малко чай и да отчупи от буцата захар.

— Честен кръст, не съм ти го крала!

— Знам! По-скоро той открадна теб. Върви, че ги разбери! Мъжете, де. При повечето е достатъчно търбухът им да е пълен и оная работа, дето виси отдолу, да е задоволена, и са щастливи от живота. Но Ричард открай време си е по-различен, още откакто влезе в Глостърската тъмница — да си рече човек, че е потомствен княз, така стъпваше. И беше един спокоен такъв, царствен и сдържан. Никога не му се е налагало да повишава тон. Голям мъж, голямо нещо, ха-ха-ха! Нали, Кити? Или греша?

— Да, така е — потвърди младата жена и пламна като домат по-скоро от невежество, отколкото заради тънкия намек.

— Опъна се дори на Айк Роджърс — още по-голям мъж и от него — и окото му не мигна. Натри му на бърза ръка носа, в миша дупка го натика. Доколкото знам обаче, после се били сприятелили много. Такъв си е нашият Ричард, мъж за чудо и приказ. Аз съм влюбена в него, той обаче никога не ме е харесвал. Отчаяна работа. Отчаяна работа, ти казвам — захлипа пак госпожа Морган и отново стана, за да капне от съдържанието на шишенцето в чая си. — Готово! Сега вече по се ядва. Ти искаш ли?

— Не, мерси. Та какви са ти намеренията, Лизи?

Чак сега Кити си даде сметка, че каквото и да слага в чая си, Лизи го пие сигурно още откакто господин Кинг й е казал, че я уволнява, и е излязъл от стаята.

— Имам си едно наум за Томас Скъли, пехотинец е, току-що се върна, иска да вземе земя тук. На две крачки от Моргановия поток. Хрисим човечец е, общо взето, като Ричард. Но не иска деца. Няма си жена и ми поиска ръката, след като ми опита поничките с банани и ром. Отпратих го, горкия, но сега, щом капитанът разправя да съм си обирала партакешите, защо да не ида при Скъли?

— Много ще се радвам, ако ни станеш съседка — възкликна най-чистосърдечно Кити и се накани да си тръгва.

— Детето кога го чакаш?

— След около два и половина месеца.

— Благодаря ти, че ми донесе шапката. Господин Тисълтуейт, значи.

— Да, господин Джеймс Тисълтуейт.

На Кити доста й беше олекнало на душата, когато излезе навън и видя, че Джоуи и двете кучета я чакат в подножието на хълма Джордж.

— Беше прав, когато настоя да занеса шапката — сподели тя с Ричард, докато режеше на тънички парчета свинското, което сами си бяха осолили, заливаше го със соса, който бе забъркала с много лук, и слагаше в калаените чинии от картофите и зеления фасул. — Ние с Лизи ще станем първи приятелки — засмя се тя. — Двете госпожи Морган. — Сложи една от чиниите пред Стивън, другата — пред Ричард, сетне взе и своята и седна на масата. — Тая сутрин капитан Кинг я е уволнил, клетата.

— Опасявах се от това — рече Стивън и се зае да реже храната на късчета, които да може да загребва с лъжицата. Колко жалко, че нямаха вилици! — Кинг е строг съпруг, иска да предпази жена си от всичко недостойно и отблъскващо, а Лизи Лок безспорно е доста окаяна. Жалко. Госпожа Кинг е висока, леко върлинеста и изобщо не ми прави впечатление на чак толкова благонравна, особено когато е с Уили Чапман. — Той направи кисела физиономия. — Всъщност за Лизи Лок не знам, но тоя тип наистина е отблъскващ. Пиявица, ви казвам.

— Имат си порцеланови чаши и чинийки — съобщи Кити, докато лапаше за двамина, — и аз пих чай с такава чашка. Щом дори в кухнята държат порцелан, значи госпожа Кинг наистина е жена от сой.

— И аз на драго сърце бих ти купил порцеланови чаши и чинийки, Кити — каза Ричард, — но тук не става въпрос само за пари.

Стивън наостри уши.

— Точно така — съгласи се той, след като вдигна глава от чинията. — Остров Норфолк надали ще има в обозримо бъдеще продавница, ще се наложи още дълго да се задоволяваме със сергиите, опъвани от капитаните на кораби на правия плаж. За беда на такива сергии няма да намериш глезотии като порцеланови сервизи за чай и сребърни вилици. Все същите грънци, печки, басма, долнопробна хартия, мастило.

— Трябват ни именно грънци, печки и басма, а не разните му, както се изрази, глезотии — не сме опрели до тях — отбеляза Ричард, отново вживял се в ролята на Бог Отец. — Намират се и дрехи.

— Да, но забелязвам, че жените нещо не ги харесват — възрази Стивън.

— Не ги харесват, защото са ги избирали мъже — усмихна се Кити. — А те си мислят, че една жена ще предпочете да си купи дрешка, вместо порцелан или пердета. При всички положения не избират хубави дрехи.

— А ти искаш ли пердета? — попита Стивън. Глождеше го любопитство защо ли Кити не се притеснява, че не може да се омъжи за Ричард. — Двете госпожи Морган — повтори той, но без угризения на съвестта.

— Точно така — потвърди Кити, сетне остави лъжицата и огледа всекидневната, която малко по малко придобиваше завършен вид: вътрешните стени вече бяха сковани и почти изгладени с шкурката, по тях дори имаше сложени една под друга лавици с книги, младата жена бе намерила и цъфнало цвете, което бе пресадила в очукано канче. — Моята къща си е най-хубава. Ще бъде чудесно, ако си имаме и килими, пердета, вази, картини по стените. Стига да разполагах с коприна за везане, щях да си ушия и възглавнички за столовете и ковьорчета за стените.

— Някой ден и това ще стане — обеща Ричард. — Някой ден. Дано се появи по-предприемчив капитан на кораб, който да предлага светилници и газ, коприна за везане, порцеланови сервизи и вази. Държавният резерв не проявява особено въображение. Само торбести дрехи, обуща, копани, калаени лъжици и чаши, канчета и лоени свещи.

След вечерята двамата мъже седнаха да обсъдят новините по вестниците, сетне се прехвърлиха на по-важни неща като пшеницата, сеченето и рязането на дървета, промените, които капитан трети ранг Кинг се бе запретнал да прави.

— Може да си разправя каквото ще и да се прави на много благороден, но пак не успя да намали наказанията — отбеляза Ричард. — Осемстотин камшика на голо, представяш ли си! Много по-великодушно е да го обесиш човека. Майор Рос е наказвал най-много с петстотин, а и тях после е намалявал, освен това ми прави впечатление, че напоследък не разрешават на лекарите да се намесват и по своя преценка да слагат край на побоя, както преди.

— Защо увърташ, Ричард, и не признаеш, че виновни са ония от Корпуса на Нов Южен Уелс — скотове, командвани от още по-големи скотове. Сега пък са взели на мушка клелите ирландци, много ми е мъчно за тях.

— Почти всички са родом от оная част на Ирландия, която не е под английска юрисдикция, и малцина знаят английски. Войниците се кълнат, че знаели, но това е твърде пресилено. Как да си вършат работата, като не разбират нарежданията? И все пак открих сред тях човек, с когото е истинско удоволствие да работиш на трионите — най-добрият след Били Уигфол. Весел такъв, услужлив — не ми разбира и дума, аз на него също. Но грабнем ли триона, и няма неразбирателства.

— Как се казва?

— Знам ли го! Нещо от рода на Флипъри Мипъри. Викам му Пади, почерпих го вкусен обяд — хляб и зеленчуци. Имаше и студено месо. Човек няма как да бичи дърветата, ако не е хапнал добре, трябва отново да го напомня на господин Кинг.

Не щеш ли, Кити прихна в звънък смях и плесна с ръце.

— О, Ричард, стига си ни занимавал с тия твои триони! Стивън има страхотни новини.

— Хиляди извинения, пак не можеш да вземеш думата от мен. Казвай сега!

— Сутринта Кинг ме повика при себе си и ме уведоми, че съм официалният лоцман на остров Норфолк. Мен ако питаш, те двамата с майор Рос сигурно са обсъдили надълго и нашироко колко много лодки, скутери и ладии са се разбили на рифа само защото не са спазили заповедите и не са се съобразили със сигналите да не се опитват да стигнат до брега. И дори са престъпвали нарежданията и съветите да не се връщат на корабите откъм плажа. Ето защо отсега нататък само аз и никой друг ще давам нареждания, каквото и да мислят по въпроса лоцманите на корабите. Моята дума е закон — включително за корабите, канещи се да хвърлят котва край острова — аз ще им казвам дали да навлизат в залива, или да ходят на Водопада, или пък да заобиколят откъм страната на залива Бол. Аз съм лоцман! Де да бях такъв и когато „Сириус“ беше тук, за нищо на света нямаше да допусна да заседне на рифа.

— Това наистина е прекрасно, Стивън! — ахна с грейнали очи Кити.

Ричард го дръпна за ръката.

— Това не е всичко, нали?

— Да, има още, признавам. — Сияеше целият — прекрасен мъж малко над трийсетте, пред когото се бе ширнал цял един нов свят. — Назначен съм в Кралската флота с временен чин юнкер, но веднага щом капитан трети ранг Кинг получи разрешение от негово превъзходителство губернатора, ще бъда произведен в чин лейтенант. Тогава вече сигурно ще ме зачислят на кораб в пристанището на Портсмут. Но засега оставам тук, не се паникьосвай. А щом ми намерят истинско място като за лейтенант, вече ще се наложи да се разделим. Ала това предстои в далечното бъдеще. Междувременно съм лоцман, не след дълго ще бъдеш длъжен да се обръщаш към мен с лейтенант Донован. В свободното време ми възложиха да ръководя дърварите, изсичащи боровете по баира Джордж, така че — сбогом, отвратителна каменна кариеро!

— Това трябва да се полее — оповести Ричард, след което стана и бръкна зад книгите върху лавицата. Извади от там бутилка. — Ром мое производство — отбран букет „Морган“. Майор Рос ми отля доста, но още не съм го опитал. Хайде да видим бива ли го местния ром, след като е отлежал в буре заедно с малко от бристълския еликсир — колкото за вкус.

— За твое здраве, Ричард! — Стивън вдигна чашата и отпи с очакването да трепне и да се свъси. Но върху лицето му се изписа изненада и той отпи още една — вече юнашка, глътка. — Браво на теб, Ричард! — Вдигна чашата и по посока на Кити. — А сега да пием за Кити и за детето, държа да му бъда кръстник, така да знаете! Дано е момиче — ще я кръстим Кейт.

— Защо пък Кейт? — учуди се Кити.

— Защото в тоя край на света е за предпочитане да бъде опърничава, а не някоя свита душица — ухили се Стивън. — Недей да пребледняваш, мила ми майчице. Все ще се намери мъж, който да я укроти.

— Ами ако е момче? — попита милата майчица.

Отговори й Ричард:

— Първият ми син ще се казва Уилям Хенри и всички ще му викат само така — Уилям Хенри.

— Уилям Хенри ли? Хубаво име — одобри доволна Кити.

Стивън се надвеси над чашата и въздъхна нечуто. Значи Кити не знаеше. Щеше ли изобщо да узнае някога? „Кажи й, Ричард! Изплачи си душата пред жена си като пред равна, умолявам те!“

— И аз имам новини, лейтенанте… и дано някой ден станеш адмирал — оповести Ричард и вдигна чашата към Стивън. — Томи Краудър е получил от господин Кинг заповед да направи регистър на земята и на собствениците, на участъци. Мен ще ме впише като Ричард Морган, свободен гражданин, собственик на четирийсет и осем декара, закупени с лични средства, а не дарени от Короната. Ще ми дадат безплатно още четирийсет декара в Куинсбъро, в изсечения пояс. Ще ги получа някъде следващия юни като безвъзмездно дарение от Короната. И така, при Моргановия поток ще отглеждам пшеница, а в Куинсбъро — царевица, с която да си изхранвам свинете. — Той вдигна повторно чашата. — Пия отново за теб, лейтенант Донован, и съм ти признателен за всички добрини, които си ми правил през годините. Дано някой прекрасен ден командваш сто топа в голяма морска битка срещу французите, а после да те произведат адмирал. Обърни се, Кити, и не гледай.

Пъхна двайсетте златни монети в дланта на Стивън, той вдигна вежди, сетне ги пусна в джобовете на платненото си сетре. Когато казаха на Кити, че вече може да гледа, тя ги видя, че се смеят, но така и не разбра защо.

Началото на 1792 година се случи сухо, макар че по Коледа се беше излял обичайният пороен дъжд — слава богу, след като бяха прибрали реколтата. Кити наедряваше от ден на ден все повече, но не бе от жените, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще се пръснат.

— Наистина, Ричард, по-добре ти да беше износвал клетото дете! — рече му веднъж тя отчаяна. — Стига си се притеснявал толкова, де!

— Все пак според мен трябва да слезеш в Артъровия дол и да останеш при Оливия Лукас — каза Ричард притеснен. — Моргановият поток е доста откъснат.

— Няма да ходя при никаква Оливия Лукас.

— Ами ако детето се роди преждевременно?

— Ричард, обсъдих всичко надълго и нашироко с Оливия — наясно съм с нещата. Повярвай ми, ще разполагам с предостатъчно време, за да предупредя Джоуи и да го пратя да каже на теб и на Оливия. Това ми е първото дете. Те не идват толкова бързо на бял свят — отсече Кити.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна — увери го тя с гласа на издъхваща мъченица, сетне отиде напето при стола, седна без всякакви затруднения и погледна изпод вежди Ричард. — Искам да те питам някои неща и държа да ми отговориш — каза Кити.

Излъчваше властност — Ричард бе толкова запленен, че не можеше да откъсне очи от нея.

— Питай, де — подкани и седна така, че тя да му вижда добре лицето. — Хайде, слушам те!

— Не след дълго ще ти родя дете, пък съм кажи-речи в неведение за живота ти. А малкото, което знам, съм го чула от Лизи Лок. Мисля, че имам право да знам повече от нея. Разкажи ми за дъщеря си, която е щяла да бъде на моите години.

— Казваше се Мери, погребана е до майка си в гробищата на черквата „Свети Яков“ в Бристъл. Почина тригодишна от едра шарка. Една от причините да предпочитам децата ми да израснат тук. Най-страшното, от което трябва да се плашим, е дизентерията.

— А други деца имал ли си?

— Син, Уилям Хенри. Удави се.

Лицето на Кити помръкна.

— О, Ричард!

— Не скърби, Кити! Всичко това се случи много отдавна, в друга страна. Децата ми няма да растат, изложени на такива опасности.

— Но и тук има опасности, да се удавиш, е най-голямата сред тях.

— Повярвай, синът ми се удави по причини, който тук не може да се повторят. Такива неща стават само по големите градове, а не на малки острови, където всички се познават. И тук има лоши хора и ние не общуваме с тях, ала щом си направим училище, ние, родителите, ще внимаваме, ще знаем много повече за учителите, отколкото в Бристъл. Уилям Хенри си отиде заради един учител. — Той понаведе глава на една страна и погледна изпитателно Кити. — Други въпроси?

— А жена ти в Бристъл как умря?

— От апоплексия. За щастие преди Уилям Хенри. Изобщо не се е мъчила.

— О, Ричард!

— Не се натъжавай, любов моя, излишно е. Всичко това се е случило, за да срещна теб, сигурен съм. Заради това и не ми беше съдено в Бристъл да вкуся радостта на истинския семеен живот, там дори си нямах свой дом. Единственото, което искам от теб, е да запазиш в сърцето си малко кътче и за мен — като баща на децата ти. Това и децата ще ми бъде предостатъчно.

Тя отвори уста, понечи да каже, че Ричард има не само малко кътче в сърцето й, но размисли още преди да е изрекла думите. Кажеше ли ги, щеше да му даде обещание, оброк, който не бе сигурна, че ще успее да изпълни. Харесваше го много и точно заради това не искаше да го залъгва, да намеква, че за нея той е повече от онова, което всъщност бе. В сърцето й не звучеше музика, душата й не бе окрилена. Ако Ричард й дадеше и това, нещата щяха да се променят. Тогава щеше да бъде в състояние да му каже „любов моя“.

Февруари се случи ветровит и бурен, времето вещаеше урагани. Добре поне, че реколтата беше прибрана и зърното бе на сухо — храната беше предостатъчно, щеше да стигне за всички на остров Норфолк, макар че надали щяха да останат излишъци, за да бъдат прехвърлени в Нов Южен Уелс. За там щяха да заминат само много варовик и малко дървен материал.

На петнайсети февруари Ричард забърза към къщи, много притеснен, понеже беше закъснял. Заместник-губернаторът го беше забавил с безкрайните си въпроси, толкова много, че Кити не би успяла да ги зададе и за цяла седмица. Още не й беше време да ражда, ала Оливия Лукас бе казала на Ричард, че е получила болки, а Джоуи Лонг надали би могъл да изпълни ролята на акушерка. Поуспокоен от уверенията на Оливия и на Кити, че първородните деца не идвали толкова бързо на бял свят, той се запъти към къщата. Над високия каменен комин не се виеше пушек и Ричард ускори крачката — макар че беше влязла в деветия месец, Кити пак настояваше сама да си меси хляба.

Нито звук.

— Кити! — извика той и изкачи на бегом трите стъпала към входната врата. — Тук съм! — чу се тих гласец.

С разтуптяно сърце Ричард се втурна като хала през вратата и огледа от край до край стаята. От Кити нямаше и следа. Значи беше в спалнята — майко мила! Почнало се е!

Кити седеше, облегната на възглавниците в леглото — извърна лице към Ричард и го озари с блажена усмивка.

— Ела, Ричард, да се запознаеш с щерка си — рече му. — Кажи добър вечер на Кейт.

Нозете му се подкосиха, но, криво-ляво, той успя да стигне при леглото и да се отпусне тежко на крайчеца.

— Кити!

— Погледни я, Ричард! Не е ли красива?

Загрубелите от работа ръце му протегнаха малкото стегнато вързопче — божичко, не беше честно той да се грижи толкова много за ръцете си, а дланите на Кити да са тъй мазолести! Пое вързопчето и отмести леко пеленката, за да види мъничкото сбръчкано личице — устицата образуваше съвършено „О“, клепачите бяха поотекли, кожата бе твърде мургава, та да се червенее, а отгоре се виждаше кичурче гъста черна коса. Океанът от любов се отвори и погълна Ричард — той се остави безропотно на мощта му и се озова във вълшебно царство. Надвеси се, целуна скимтящото създание по челцето и усети как очите му се пълнят със сълзи.

— Умът ми не го побира. А уж беше добре, когато днес следобед те оставих. Не ми каза нищо.

— Нямаше какво да ти казвам. Наистина се чувствах добре. Стана внезапно. Водата ми изтече, проряза ме остра болка, после усетих главицата. Постлах на пода чист чаршаф, клекнах и родих. Всичко стана за някакъв си четвърт час. Веднага след като изхвърлих плацентата, намерих конец, завързах пъпната връв и я отрязах с ножиците. А тя, моля ти се, като ревна — страшно гласище, не е за разправяне! Умих я, почистих пода, накиснах чаршафа и се окъпах — похвали се гордо Кити, грейнала от самодоволство. — Не проумявам защо хората се притесняват толкова много. — Отмести края на домашната си басмена рокля и извади прелестна гърда с набъбнало тъмночервено зърно. — Вече имам и мляко, макар че Оливия ме предупреди да изчакам малко, преди да кърмя. Не съм ли умна, а, Ричард?

Като внимаваше да не затисне новороденото в пеленките, Ричард се надвеси и целуна страстно Кити по устните. Избърса сълзите по лицето си и с грейнали от обожание очи се усмихна плахо.

— Много си умна и оправна, жено. Направила си го така, сякаш ти е за двайсети път.

— Нямам теглилка, не мога да я премеря, но според мен си е добре, както и на дължина. Прилича на Морганови, не на Кларкови.

Ричард се взря в личицето на Кейт, за да провери, но не видя никаква прилика.

— Единственото, което виждам, жено, е, че е чудно хубава. — Сетне се взря и в Кити. Изглеждаше изтощена, ала сияеше, сякаш не се е излагала на никакви опасности. — Добре ли си? Ама честно?

— Добре съм, честно! Само съм малко уморена. Излезе толкова лесно, че дори не ме боли. Оливия ме посъветва да съм клекнела. Това било естественото положение. — Кити отново пое Кейт и я погледна. — Ричард! — възкликна укорно. — Одрала ти е кожата! Толкова ли не виждаш?

— Наистина ли искаш да я кръстим Катерин — като теб?

— Да. Две Катерини — една Кити и една Кейт. А следващото момиченце ще кръстим Мери.

Сега вече Ричард не се сдържа — даде воля на сълзите си, докато Кити не остави новороденото и не го притисна до себе си.

— Обичам те, Кити. Обичам те повече от живота си.

Тя отново отвори устни и понечи да каже нещо в същия дух. Ала точно тогава Кейт нададе вой — беше огладняла. Затова и Кити само рече:

— Чуй, моля ти се! Мен ако питаш, Стивън е прав — ще отглеждаме опърничава млада дама. Край, не издържам. Ще я накърмя.

Извади ръце от ръкавите на роклята, остави я да се смъкне до кръста й, разпови мъничкото създанийце и го допря, както беше голо, до кожата си със сладостно удоволствие, което направо сломи Ричард. „О“-то на малката устица се впи в зърното на подложената гърда, Кити въздъхна от удоволствие.

— О, Кейт, сега вече наистина те чувствам моя.

На Кити и през ум не й беше минавало да се съмнява, че от Ричард ще излезе прекрасен баща. Но се изненада, когато той се посвети изцяло, телом и духом, на бащинството. Не една и две от приятелките и познатите й се оплакваха, че мъжете им се притеснявали да не би да ги помислят за мухльовци, ако помагат в къщната работа или се занимават с децата. Смятали за достатъчно да гушнат малкото, ако е уморено, да го целуват и дундуркат, но не искали и да чуят да свършат нещо друго. А ето, Ричард пет пари не даваше какво щели да си помислят приятелите му. И някой да му беше дошъл на гости, пак повиваше Кейт, не се притесняваше дори да го завареха да пере или да простира пеленките. И както личеше, от това доброто му име ни най-малко не пострада в очите на околните. А дори и да бе пострадало, той не го забелязваше. А в случай че го забележеше, не смяташе, че си заслужава да обръща внимание. В едно отношение беше късметлия — изобщо не беше мижитурка, инак нещата може би щяха да изглеждат различно.

Работеше до премала, опитваше се да свърши повече за по-малко време, та да се върне у дома, при Кити и Кейт. Когато Кити с половин уста му предложи да работи по-малко на ямите с трионите и да посвети повече усилия на нивите, той я погледна ужасен — и дума да не става! Работата му на шеф на секачите бе добре платена и всяка банкнота, която изкараше и която биваше вписвана в държавните регистри, си беше залог за доброто бъдеще на неговите деца. Така де, още пращеше от здраве, можеше и да бичи дървен материал, и да обработва нивите.

Кейт вече беше на шест месеца, когато Томи Краудър дойде на втората яма и попита Ричард кога смята да впише невръстното момиченце в списъка на Държавното хранилище.

— Не сме опрели до хранилището, все ще изхраня жена си и детето — отвърна достойно Ричард.

— Капитан Кинг настоя да го впишем в списъка. Ела в канцеларията, ще го направим още сега — отсече Краудър, сетне се завъртя и тръгна, без дори да поглежда дали Ричард върви след него.

— Не виждам защо да вписвам жена си и детето в списъка — заповтаря пак вироглаво Ричард, след като влезе в тясната канцеларийка на Краудър. — Аз съм глава на семейството.

— Няма такова нещо, Ричард. Не си глава на никакво семейство. Кити е каторжничка, води се неомъжена. Затова и още е в списъка, там трябва да бъде вписано и детето й. Ти ми трябваш само като свидетел — обясни Краудър.

На Ричард му притъмня пред очите.

— Кити е моя жена. Кейт е моя дъщеря.

— Катерин Кларк, неомъжена… Точно така, намерих я — продължи да дърдори Краудър, след като намери реда върху съответната страница в дебелия тефтер. Взе пачето перо, топна го в мастилницата и се зае да пише, изричайки на глас: Катерин Кларк, дете. — Вдигна грейнал глава. — Готово! Вписахме я и ти ми беше свидетел. Благодаря ти, Ричард.

Писарят остави перото.

— Детето се казва Катерин Морган. Припознал съм я.

— Не, казва се Кларк.

— Морган.

Томи Краудър не беше от най-схватливите — пръскаше прекалено много сили, за да се покаже неоценим пред хората в състояние да му помогнат да се издигне в живота. Но сега най-неочаквано видя пред себе си очи, буреносни като залива Сидни по време на ураган, и пребледня като платно.

— Какво съм виновен аз, Ричард! — изпелтечи писарят. — Не съм ти съдник, аз съм си нищо и никакъв писарушка към управата на остров Норфолк. Капитан Кинг — допълни той — държи всичко да е тип-топ, като в Бристъл. Като бристълчанин би трябвало да си доволен. — Дърдореше като курдисан, вече не можеше да се спре. — Длъжен съм да впиша новороденото в регистъра, длъжен съм и да те помоля да удостовериш, че съм го сторил. Момиченцето се казва Кларк.

— Не е честно! — сподели по-късно Ричард със Стивън и добави, стиснал пестници: — Оня палячо в управата вписа, моля ти се, дъщеря ми в тъпия си регистър като Катерин Кларк. И за капак ме накара да гледам как го прави.

Стивън видя как мускулите под кожата на приятеля му са се опънали до скъсване и неволно потрепери.

— За бога, Ричард, овладей се. Какво са ти виновни Краудър и Кинг! Вярно, не е честно, но не можеш да направиш нищо. Кити не ти е законна съпруга. Не може да ти бъде. Има да излежава още няколко години от присъдата, което ще рече, че държавата е в правото си да върши с нея каквото сметне за необходимо. И официално Кейт се казва Кларк.

— Е, и аз мога да сторя нещо — изсъска през зъби Ричард. — Ще убия Лизи Лок.

— На друг ги разправяй тия, не си способен на такова нещо!

— Докато Лизи е жива, дъщеря ми се води незаконородена. Същото ще бъде и с другите деца, които Кити ще ми роди.

— Защо не погледнеш нещата по-иначе! — взе да го предумва Стивън. — Лизи се е уредила добре при Том Скъли, двамата си живеят чудесно, но Скъли бързо разбра, че не му е отръки да обработва ниви, и от зърно се прехвърли на домашни птици. Рано или късно ще разпродаде всичко на острова и ще се махне оттук. Пехотинците, заселили се на Норфолк, шушукат, че искал да посети Кате и Бенгалия, преди да е остарял. Нима смяташ, че ще отплава към Изтока без своята Лизи Лок?

Ричард затвори очи и се сгърби унило.

— Добре де, ще погледна нещата от тази страна. Накъде биеш? Че ако Лизи наистина замине за Изтока, мога да поизчакам и да заявя, че не съм женен ли?

— Ами да! Ако ножът опре до кокала, ще бутна нещичко на някой измамник в Лондон да напише уж от името на търговец в Уомпоа трогателно писмо, с което да извести достопочтените шерифи в Глостър, че госпожа Елизабет Морган, по баща Лок, се е споминала в Макао и дали в Глостър знаят нещо за нейните роднини? Това ще докаже, че Лизи е мъртва, и тогава вече можеш да се ожениш за Кити.

— Непоправим си, Стивън.

Но замисълът не беше никак лош — Ричард отвори очи и успя криво-ляво да се усмихне.

— Какво означава това мило утешително слово, в което спомена и Лондон? Да не би в скоро време да ни изоставиш?

— Още не знам нищо със сигурност, ако не броим, че ме повишиха в лейтенант, но и това ще стане.

— Ужасно ще ми липсваш.

— И ти на мен.

Стивън прегърна Ричард през раменете и го поведе с бавна стъпка към къщи. Беше се поуспокоил. Поне външно. Да опустее дано тоя дърт сухар — преподобният Джонсън!

— Той се коси много повече от мен — сподели Кити, след като Стивън й разказа какво се е случило. Ричард бе отишъл на вира, който бе направил за къпане, за да се изчисти от стърготините и да отмие гадното чувство от срещата с Томас Рестъл Краудър. — Мъчно ми е, че Кейт не носи името Морган, но нима това я прави по-малко дъщеря на Морган? Пък и какво е бракът? На хартия поне половината от нас, каторжничките, не сме омъжени, ала от това не ставаме по-малко съпруги. Чудо голямо, все ще го преживеем, наистина, Стиви.

— Ричард е много набожен, Кити, затова му е изключително трудно да преглътне, че в очите на англиканската църква децата му са незаконородени.

— Щом Лизи умре, а тя вече си е на възраст, няма да бъдат незаконородени — рече ведро Кити.

Как да й обясни човек, че и да се венчаят след време с Ричард, това не ще заличи позорното петно? Стивън реши, че не си струва и да опитва. Вместо това гушна Кейт.

— Здравей, прасковке! Здравей, малкото ми ангелче!

— Кейт не е никакво ангелче — правилно я нарече опърничава. Да знаеш само колко е вироглава — науми ли си нещо, на две не става. Божичко, Стивън, на някакви си шест месеца е, а ни разиграва като маймуни, командари ни с желязна ръкавица.

— А, не — възрази Стивън, вторачил усмихнати очи в сериозното личице на момиченцето, после го целуна и по двете бузки. — Не й трябва желязна ръкавица, за да води за носа Ричард. Предостатъчно й е и перце. Нали, Кейт? Къде ли се запиля твоят Петручио? В какъв ли вид ще ни се яви? — възкликна той и върна детето на Кити.

— Петручио ли?

— Героят на Шекспир, укротил опърничавата Кейт. Не ми обръщай внимание, казах го напосоки.

Настана мълчание. С примряло сърце Стивън се любуваше на тази мадона от остров Норфолк в долнопробна басмена рокля. Където й да я бе запратил животът, Кити пак щеше да бъде най-добра тъкмо в това — да отглежда деца. С всеки друг това яко невръстно момиченце щеше да палува и да създава големи главоболия, но виж, с Кити наистина си беше прасковка, ангелче. Яките котки раждат яки котенца. А Кити беше точно това — котка, създадена да ражда.

Какво друго беше ли? Е, не блестеше с ум, но в никакъв случай не беше и глупава. От грозотията, спотайвала се в гората, не бе останала и следа. През двете години, откак живееше с Ричард Морган, Кити бе разцъфнала, беше се превърнала в невероятно изкусителна жена, макар и невзрачна в лице. Въпросът беше: обичаше ли тя Ричард? Стивън не беше сигурен просто защото самата Кити нямаше отговор на този въпрос. Виж, в леглото Ричард явно я привличаше неудържимо. „Заради това тя е привързана към него, а също заради децата, но… Инак той не я привлича никак — умът ми не го побира защо. Дали заради годините! Невъзможно! Те изобщо не му тежат.“

— Обичаш ли Ричард? — попита я Стивън без заобикалки.

В кехлибарените, напръскани с точици очи се мерна тъга.

— Не знам, Стивън. Ще ми се да го обичам, но и аз не знам. Не съм достатъчно образована, за да преценя. Ти как например разбираш, че го обичаш?

— Ами разбирам. Пълни ми очите и душата.

— Е, при мен не го прави.

— Не го наранявай, Кити, много те моля.

— Няма — отвърна тя, като дундуркаше Кити върху коляното си, сетне се усмихна и го потупа по ръката. — Ще бъда до гроб с Ричард — и в добро, и в лошо, Стивън. Дължа му го, плащам си дълговете. Точно това трябваше да разбера от заточението и аз си усвоих всичките уроци. Виж, все не мога да се науча на четмо и писмо. Къщата и децата стоят на първо място.

Когато Кити му каза, че отново е заченала, Ричард нададе вой.

— Как е възможно! Толкова скоро!

— Е, мина доста време. Разликата им ще е година и два месеца — рече тя, за да го умилостиви. — Ще се разбират по-добре, ако са породени.

— Но това е голяма съсипия, Кити. Ще се състариш преждевременно.

Тя прихна.

— Дрън-дрън, щяла съм да се състаря. Чувствам се повече от добре, млада съм, с нетърпение очаквам появата на Уилям Хенри.

— На драго сърце щях да поизчакам, Кити, наистина… ох, тая проклета дума, нещо ми е влязла в устата.

— Не се ядосвай, де — примоли се тя. — Оливия ми каза, че докато кърмя, нямало да зачена.

— Бабини деветини! Трябваше да поизчакам!

— Защо?

— Защото още едно дете ще ти дойде много.

— Аз пък ти казвам, че няма да ми дойде много. — Тя му връчи Кейт и грабна празната кофа. — Отивам за вода.

— Нека аз.

Кити го стрелна с пламнал поглед и процеди през зъби:

— За стотен път ти казвам, Ричард Морган, кога най-после ще престанеш да се притесняваш за щяло и нещяло и да ми трепериш като на писано яйце? Това ли заслужавам? Не ти, а аз се грижа за децата. Аз казвам кога ми идва много. Аз живея ден и нощ в тази къща. Аз решавам дали съм се преуморила. Остави ме на мира! Престани да взимаш вместо мен всички решения! Остави ме да живея, без постоянно да ме напътстваш — това било много, онова било малко! До гуша ми дойде! Вече не съм някакво невръстно сираче, достатъчно голяма съм да раждам деца. И ако искам още деца, ще ги имам, точка по въпроса! Нито си ми цар, нито — господар.

Вбесена, тя грабна кофата и излезе с гръм и трясък.

Ричард седна на най-горното стъпало пред входната врата и сложи Кейт върху коляното си — и двамата се бяха умълчали.

— Мисля си, щерко, че току-що ме поставиха на място.

Кейт седеше, изправила гръбче, без да се подпира; погледна го с пъстри очи, които обаче не приличаха на очите на Уилям Хенри, нито на Кити — бяха кафеникавосиви и заради това тъмните точици, с които бяха напръскани, невинаги си личаха. Момиченцето беше чудно хубаво — като нарисувано, макар че може би всички новородени си бяха красиви. Подобно на двете мъртви деца на Ричард, и Кейт беше с гъсти черни букли, с вити черни вежди, гъсти черни мигли, обточили огромните очи с цвят на буря, с пълнички алени устни и с безукорната смугла кожа на Ричард. Кити беше права, момиченцето му беше одрало кожата. Приличаше много на всички Морганови. А се казваше Кларк.

Ричард настръхна целият и се прокле за стотен път. Всичките му деца щяха да се родят копелета, Лизи Лок не искаше да му направи тази услуга — да умре по-скоро. Той, разбира се, не можеше да я убие, ала никой, освен Бога нямаше правото да му казва, че не бивало да й желае смъртта.

„Защо вечно объркваме нишките, от които е изтъкан животът ни? Изобщо не се замислих, когато се венчах за Лизи Лок. По-точно, не се замислих за себе си и за бъдещето. Дожаля ми за нея, реших, че съм й длъжник — разсъждавах като водач на другите, и досега разсъждавам така. Стивън ме предупреди, много добре си спомням, аз обаче не го послушах. И сега на кого навредих — на собствените си деца, а жената на моя живот не може и да се надява, че ще се обръщат към нея с госпожо. Всички й викат «жено». Дума, подсказваща, че тя няма собствено «Аз», няма никакво положение в обществото. Че я държа колкото да ми е под ръка. Бих могъл като някои мъже да я зарежа на произвола на съдбата — никой няма да каже и гък. Присъдите на доста хора изтекоха, някои са скътали достатъчно злато, за да се върнат в Англия или да заминат за Кате, където душа им поиска. Вече няма да видиш на острова стари муцуни като Джо Робинсън. И мнозина си зарязват жените — да се оправят както знаят. Стигна се до там, че подобно на майор Рос, и капитан Кинг вече няма нищо против да отпуска земя не само на самотни мъже, но и на самотни жени. Така поне тия клети изоставени същества няма да се навъртат около казармите на Корпуса на Нов Южен Уелс, за да не умрат от глад. Онова, което вършим с тия жени, е непростимо. Те не се раждат уличници. Ние ги правим такива.“

Кейт изгука и се усмихна, видя се, че вече й никнат зъбчета. „Моята първородна рожба, моята дъщеря. Незаконородена!“ Ричард я притисна до себе си, долепи устни до невероятно гладката й кожа, усети мириса на чисто. Знаеше, че момиченцето обожава да го обожават.

— Кейт! — рече й и я обърна така, че да е с лице към него и да го гледа прелъстително — в това се беше метнала на майка си, — а той да й говори, сякаш детето разбира. — Кейт, миличкото ми, какво ли ще стане с теб? Как да направя така, че никога да не си обречена на живота, на който Бог е орисал майка ти? Как да те превърна от незаконно дете на двама каторжници в изучена млада дама, по която се прехласват всички младежи в този край на света?

Той я целуна по мъничката ръчица и усети как момиченцето стисва един от пръстите му. Сетне я гушна в сгъвката на ръката си, пъхна главицата й под брадичката си и се загледа в далечината, изпълнен с мисли за безизходицата в съдбата й.

Кити доста се позабави, докато донесе кофата вода, която всъщност не й и трябваше. Първо седна до кладенчето — още бе във властта на гнева си, после сложи кофата под основния чучур, за да я напълни, след това я остави на земята и отново седна. Беше избухнала най-неочаквано и за самата себе си, не си беше давала сметка, че недоволството й е на път да избие на повърхността. Дните й бяха запълнени до краен предел, не й беше до това да се вглежда в себе си. Днес обаче бе дала воля на чувствата си по съвсем очевидна причина: Ричард не искаше толкова скоро второ дете, ако изобщо го искаше. Това обаче не бяха неща, които ще решава той! Бог бе създал Кити да ражда и на нея й беше приятно да го прави. Думите, проповедите, които бе слушала в сиропиталището, докато бе везала с тънички пръстчета, изведнъж придобиха смисъл. Адам може и да бе сътворен пръв на земята, но преди да се появи Ева, си е бил нищо — кръгла нула! Ева беше по-важна от Адам. Тя бе създала деца и бе превърнала къщата в дом.

Ричард не можеше да има последна дума във всичко само защото, видите ли, печелел хляба. Нали тъкмо тя, Кити, месеше този хляб! Занапред — зарече се тя, след което скочи и грабна без всякакво усилие десетлитровата кофа — щеше да му се наложи да се съобразява и с нейните желания. „Аз не съм случаен човек, протегнал ръка за милостиня. И аз си имам своето място.“

Тръгна по пътеката сред зеленчуковите лехи, която водеше от кладенеца към къщата, зърна Ричард и, ще не ще, си призна, че гледката е трогателна, наистина задушевна. Домиля й за него. Притаи се и го загледа как гушка бебето, как го обръща с лице към себе си, как му говори вглъбено, как го целува по ръчичката и му се любува преизпълнен с обич и изумление. Как го притиска до себе си. И се вторачва някъде напред.

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ — заповтаря Кити, той обаче продължаваше да седи като вкаменен. Слънцето залязваше зад къщата, отпред всичко вече тънеше в сянка, ала светлината озаряваше ясно бащата и детето, застинали като истукани. Нейде от дълбините в паметта на Кити изникна отколешен спомен — как директорът на сиропиталището седи на неделната служба важно-важно и гледа невиждащо някъде напред, докато отчето проповядва за греховете плътски, от които притихналите деца не разбираха нищичко. Директорът продължаваше да гледа с празен поглед, накрая отчето завърши проповедта, сирачетата продължиха да седят, без да се помръдват, а начумерените учителки — все стари моми, съсухрени като забравен хербарий, плъзнаха бдителни погледи по редиците, да се уверят, че по лицето на никое от момичетата не се е изписало богохулно изражение. Директорът бе все така втренчен в далечината, сякаш съгледал нещо, нито приятно, нито неприятно. Размърда се чак когато отчето го пипна плахо по рамото. Размърда се, за да се свлече от стола върху плочника в параклиса и да се просне досущ грамада, безформена като напълнените до половината с пясък чорапи, с които биеха децата в сиропиталището — да не им остават белези.

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ Той обаче продължаваше да седи като вкаменен, а детето в ръцете му спеше сладък сън. Най-неочаквано Кити проумя, че е мъртъв. Осени я в миг, тя застана на колене, кофата се преобърна, водата се разплиска, светът потъна в гробна тишина. Дори сега Ричард не се помръдна. Беше мъртъв! Точно така, беше мъртъв!

— Ричард! — изпищя тя, скочи на крака и се понесе като стрела.

Писъкът й го изтръгна от унеса, но твърде късно — той не успя да я спре. Още същия миг Кити се свлече с неистов плач върху него и взе да го дърпа за раменете.

— Кити! Какво има, любов моя? Какво се е случило?

Глуха за всякакви разумни думи, тя продължаваше да плаче безутешно и да вие, по лицето й се стичаха сълзи. По едно време Кейт също се присъедини към майка си и нададе вой, а Ричард се изправи зашеметен и сащисан от тия две жени, които ревяха, та се късаха, и се бяха вкопчили в него, сякаш от това зависеше животът им. Сложи най-безцеремонно Кейт в люлката, където тя продължи да се дере, задето са я зарязали на произвола на съдбата, а Кити отведе да седне на стола при печката, а тя продължи да хлипа така, сякаш сърцето й е сломено. Той извади рома и с триста мъки убеди най-сетне Кити да отпие малко.

— О, Ричард, помислих, че си умрял! — простена жената и се задави, сетне го погледна с разплакани, пълни с укор очи. — Помислих те за мъртъв! Помислих те за мъртъв!

Обви ръце около краката му, допря лице до тях и пак се разрева.

— Не съм мъртъв, Кити!

Издърпа ръцете й, накара я да стане от стола, седна на него и я сложи върху коленете си. Нямаше с какво да избърше сълзите й, затова запретна края на басмената й рокля и попи с него влагата по носа, очите, страните, брадичката, вратлето й — от стичащите се на вадички сълзи бе мокра дори дрехата й отпред при бието.

— Миличкото ми, любов моя, не съм мъртъв. Ето на! Виж — усмихна й се нежно. — Ако бях труп, нямаше да те утешавам. Въпреки че е приятно — добави Ричард с преизпълнено с обич сърце — да знам, че ме оплакваш толкова безутешно. Хайде, пийни си още малко ром.

В другата стая Кейт се дереше още по-силно, но тя щеше да се успокои по-бързо, отколкото Кити — да се окопити от стъписването, затова Ричард се обърна и кресна:

— Кейт, стига си ревала! Заспивай!

За огромно негово изумление дъщеричката му престана да плаче и малко по малко притихна блажено.

— О, Ричард, помислих си, че си умрял като учителя, и не можах да го понеса! Беше мъртъв… обичаше ме толкова силно… а аз, глупачката, така и не го проумях… обидих те и те отблъснах… и ето че стана твърде късно да ти кажа колко много те обичам. И аз те обичам така, както ти обичаш мен — повече от живота. Мислех, че си умрял, и не знаех как ще живея без теб. Обичам те, Ричард, обичам те!

Той вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и пак попи сълзите с края на роклята.

— Всичките ми Бъдни вечери дойдоха наведнъж — изрече. — Знаех, че по белия свят има много сълзи, но защо са толкова мокри?

— Май преобърнах кофата с водата. Целуни ме, Ричард! Целуни ме с любов и ме остави и аз да те целуна с любов.

Двамата установиха, че споделена ли е любовта, устните се превръщат във възможно най-тънката преграда между тяло и дух. „От тук нататък — каза си Ричард — между нас няма да има тайни. Мога с чиста съвест да кажа на Кити всичко.“ А колкото до Кити, тя пък установи, че открай време е познавала блаженството на музиката в сърцето си, окрилената душа. И че винаги е обичала Ричард.

На първия рожден ден на Кейт — петнайсети февруари 1793 година, Стивън мина да ги види — носеше изумителен подарък.

Но Ричард, Кити и Кейт се вторачиха прехласнати в него не заради подаръка: лейтенант Донован се беше издокарал във флотска униформа — черни обуща, бели чорапи, бял брич и жилетка, широка надиплена риза, вталена куртка, няколко сърмени ширита, сабя отстрани, перука на главата, шапка под мишницата. Стивън бе не просто красив — той беше направо неотразим!

— Заминаваш! — пророни насълзена Кити.

— Божичко, мъж за чудо и приказ! — отбеляза Ричард й скри тъгата си с усмивка.

— Униформата дойде от Порт Джаксън — ядва се — рече Стивън като първа кокетка, — въпреки че куртката ми е възтясна. Какво да се прави, широкоплещест съм си.

— А как иначе ще командваш! Честито! — протегна ръка Ричард. — Знаех си, че проклетият кораб, пристигнал тия дни, не току-така носи такова име — на добро е!

— Да. „Кити“. Но още не заминавам, облякъл съм униформата в чест на младата Кейт. „Кити“ ще остане още най-малко седмица, така че имаме време. — Той смъкна перуката и се видя, че е последвал примера на Ричард и се е подстригал късо. — Божичко, заврях в тия неща. Все пак са шити за Ламанша, а не за остров Норфолк с неговия задушен февруари.

— Стивън, хубавата ти коса! — викна Кити, още малко, и да ревне. — О, толкова ми харесваше. Все се опитвам да убедя и Ричард да си я пусне, но той твърди, че ще му пречи.

— Напълно прав е. Откакто се подстригах, се чувствам волна птичка, само дето трябва да слагам перуката. — Той отиде при Кейт, която седеше на високото столче, измайсторено от баща й, и сложи на поставката отпред пакета. — Честит рожден ден, мила ми кръщелничке!

— Та! — възкликна усмихната тя и се пресегна да го пипне по лицето. — Стиви! — Видя зад него Ричард и грейна. — Тати!

Стивън я целуна и махна пакета, но момиченцето изобщо не се разстрои, ако баща й беше в стаята, не забелязваше, кажи-речи, нищо друго.

— Скрийте го някъде — каза Стивън и подаде пакета на Кити. — Кейт трябва да порасне още малко, за да оцени подаръка.

Младата жена обаче не се стърпя, разопакова пакета и ахна:

— О, Стивън! Каква красота!

— Купих я от капитана на „Кити“. Казва се Стефани.

Стефани беше кукла със старателно изписано порцеланово личице, с очи с гледци, мънички изрисувани клепки, руса коса от ивички коприна и бе облечена в розов копринен кринолин според модата отпреди трийсет години.

— Доколкото разбирам, се връщаш в Порт Джаксън с „Кити“? — попита Ричард.

— Да, после през юни пак със същия кораб заминавам за Портсмут.

Хапнаха печено прасенце, после и торта, която Кити бе успяла да направи с оскъдните продукти — бе разбила белтъците с бъркалката, която Ричард й бе измайсторил от медна тел. Златни ръце имаше тоя Ричард, каквото и да го помолеше, веднага го правеше.

От минаващите нарядко кораби вече се бяха снабдили с чай, с истинска захар, с различни малки луксозни вещи, включително с гордостта и радостта на Кити — сервиз за чай от тънък порцелан. По прозорците се вееха зелени перденца от бенгалски памук, макар че стопанката още не можеше да се похвали с картини и вилици. Но и това щеше да стане, със сигурност щеше да стане. До раждането на Уилям Хенри оставаха, има-няма, три месеца, Кити бе убедена, че ще бъде Уилям Хенри. Налагаше се Мери да почака до следващия път, а това щеше да бъде по-скоро, отколкото му се искаше на Ричард, но нищо, нищо, Кити все щеше да излезе на глава с него. Не можеше да му даде друго, освен деца. А те трябваше да са много — остров Норфолк също криеше опасности. Миналата година клетият Нат Лукас сечал един бор и с ужас видял как той се свлича с чудовищен тътен върху Оливия, гушнала невръстния Уилям, и двете близначки, вкопчили се в полата й. Оливия и Уилям се спасили на косъм, почти без драскотина, ала Мери и Сара загинали на място. Точно така, човек трябваше да има много деца. Неописуема е скръбта, ако загубиш дете, но пак благодариш на Бога за живите.

Животът на Кити бе изпълнен с щастие, и то не заради друго, а защото тя обичаше и беше обичана, защото дъщеричката й преливаше от здраве, а синът в утробата й щеше да я подлуди с това негово неспиращо ритане. О, щеше да й бъде много мъчно за Стивън! Макар да знаеше, че на Ричард ще му бъде десетократно по-мъчно. Но какво да се прави, живот — й такива неща се случваха. Всичко се променяше, всичко продължаваше нататък, към някакво тайнство, което, дойдеше ли на прага ти, преставаше да бъде тайнство. Стивън щеше да пътува с кораба с името на Кити чак до Англия, а това означаваше много. „Кити“ щеше да бди над него, щеше да пори като буревестник вълните.

— Ще ни дадеш ли Тобаяс? — попита жената.

Веждите се вдигнаха и се извиха на дъга, яркосините очи блеснаха дяволито.

— Да се разделя с Тобаяс? Няма да стане, Кити. Той е флотски котарак, ще плава с мен, където и да отида. Научил съм го да гледа на мен като на свой дом.

— Ще идеш ли да се видиш с майор Рос?

— На всяка цена.

Ричард тръгна да изпрати Стивън нагоре по ждрелото, до пътя за Куинсбъро и чак тогава зададе въпроса, който го глождеше.

— Ще ми направиш ли една услуга, Стивън?

— За теб съм готов на всичко. Да се видя с баща ти и с братовчеда Джеймс — аптекаря, ли?

— Само ако ти остане време. Искам да те помоля да занесеш едно писмо на Джем Тисълтуейт, живее на Уимпоул Стрийт в Лондон, и да му го предадеш лично. Няма да го видя никога вече, но ми се ще някой, който познава този Ричард Морган, да разкаже, че от него наистина е излязъл човек.

— Дадено. — При синора Стивън извади перуката и си я сложи, след което покрусен изгледа ухиления Ричард. — Разполагаш със седмица да напишеш писмото. „Кити“ ще чака, докато кажа.

След като пристигна преподобният Бейн, дошъл като постоянен свещенослужител на остров Норфолк, вече не ги натискаха толкова да присъстват на всички неделни служби. По нареждане на капитан Кинг богослужението пак си беше задължително за всички каторжници, но ако отидеха и свободните граждани, ставаше голяма блъсканица. Смяташе се, че заточениците се нуждаят от Божието внимание повече, отколкото свободните граждани.

Ричард знаеше, че и да не се яви утре на службата, никой няма да го направи на въпрос, затова предупреди Кити, че до късна доба в събота ще пише писмо на господин Тисълтуейт, така че да го остави на заранта да си отспи. Тя се съгласи, радостна, че така той ще си спечели още няколко часа почивка (все пак да пишеш писмо, не бе като да бичиш трупи).

Ричард свали много внимателно от полицата светилника. Беше го купил от същата сергия, както и порцелановия сервиз за чай, той обаче струваше повече, защото вървеше заедно с двесталитрово буре китова мас. Палеше го от дъжд на вятър — бе толкова уморен, че рядко сядаше вечер да чете, но дори само това, че го притежаваше, вече означаваше, че може да разглежда на воля купчината книги — истински несметни съкровища! — които Джем Тисълтуейт му беше пратил. Това бе единствената почивка, по време на която Ричард не изпитваше угризения на съвестта, че е предал семейството си. Вече бе разбрал, че Кити така и няма да се научи да чете и пише — това за нея не беше важно. Ето защо като единствен източник на познания в къщата Ричард смяташе, че е длъжен да чете и да се образова.

Сложи хартията така, че да е в златистото сияние на светилника с двоен филтър, топна металния писец в мастилницата и взе да пише почти без да се замисля — вече си бе повторил няколко пъти наум онова, което имаше да съобщава:

„Джем,

Ще получиш писмото по най-добрия човек, когото някога съм познавал, и сега, когато го губя, единствената ми утеха е, че и ти ще се запознаеш с него и ще го обикнеш. Кой знае как стана така, че двамата с него вървяхме през годините по един и същи път още откакто «Александър» бе хвърлил котва в Темза, сетне пак заедно се местехме от кораб на кораб и от място на място. Той — свободният човек, и аз — каторжникът. Неразлъчни приятели. Това, че го губя, щеше да е смъртоносен удар за мен, ако не бяха Кити и децата.

Това, което ти пиша сега, се различава от писмото, което пратих, след като получих колета. Онова писмо сигурно е отваряно от всеки чиновник, през когото е минало, било е оглеждано от любопитни очи и нечистоплътни умове. Истинско чудо е, че писмата ни изобщо достигат до получателя, но през 1792 година получихме доста писма (докарани тази година от «Белона» и «Кити»), което ме навежда на мисълта, че хората, пренасящи писмата до Англия, са се смилили над нас и са изпълнили думата си. Тук обаче има и такива, които не са получили ни вест, ни кост от страната, която повечето още наричаме родина. И аз не знам дали е случайно или преднамерено. Стивън ще пази това писмо като зеницата на окото си. Мога да ти кажа всичко.

Тая година — 1793-та, ще навърша четирийсет и пет години. Стивън ще ти каже по-добре от мен как изглеждам и как съм понесъл физически изминалото време, защото тук, на остров Норфолк, нямаме огледала. Знам само, че си опазих здравето и вероятно мога да работя по-дълго и усърдно дори от едно време, когато бях млад в Англия.

Докато си седя тук в нощта, единственото, което достига до слуха им, е шумът на вековните дървета, помръдващи в извилия се вятър, единствените миризми, които долитат до ноздрите ми, са сладостното ухание на смола и едва доловимият мирис на дъжд, излял се преди няколко часа и наквасил земята. Познавам си го Стивън, наясно съм — ще седи и ще мълчи, докато ти четеш, и това също ми развързва ръцете.

Никога не ще се върна в Англия, страна, която вече не възприемам като своя родина, като свой дом. Моят дом сега е и завинаги ще бъде на остров Норфолк. Да ти призная, Джем, не искам да имам нищо общо със страната, пратила ме в Ботаническия залив, натикала ме за близо година на кораб за прекарване на роби, сред кошмарни мъки и страдания, които още сънувам.

Имаше добри мигове и лоши мигове, които обаче не дължа на хората, натоварени да ни прекарат: алчни доставчици, бездушни чиновници писарушки, велможи и адмирали пияници. А ние от първата флотилия, поела към Ботаническия залив, се радвахме едва ли не на лукс в сравнение с ужасите, изживени от онези, които са потеглили след нас — помоли Стивън да ти разкаже какво са заварили на «Нептун», когато корабът хвърли котва в Порт Джаксън.

Това, че пристигнахме първи в Ботаническия залив, бе най-доброто и същевременно най-лошото. Никой, ама никой, Джем, не знаеше какво да прави, дори онзи тъжен несретник губернатор Филип. Пътуването не бе обмислено и подготвено. Никой в Уайтхол^[2] не бе помислил за снабдяването, а доставчиците ни мамеха и в количеството, и в качеството на дрехите, инструментите и другите най-нужни вещи, докарани с корабите. Представям си как е щял да погледне Юлий Цезар, ако би могъл да разбере отнякъде на какво са ни обрекли.

И аз не знам как, но все пак оцеляхме през първите пет години от този зле замислен и проведен експеримент в живота на толкова много мъже и жени. Нямам представа как отървахме кожата, знам само, че това вероятно показва колко държелив и упорит е човекът. Би било невярно да кажа, че Англия ни е дала още една възможност. Обратното, не ни даде никаква възможност, била тя първа или последна. По-скоро се държахме, както ни повеляваше собствената природа. Някои просто се зарекохме да оцелеем и след като оцеляхме, едни останахме тук, други побързаха да се приберат в «родината». След като оцеляхме, някои бяхме решени да започнем от нулата, с каквото разполагаме, и да се опитаме да постигнем възможно най-много. Причислявам себе си към втората група — преди да ни изтекат присъдите, докато бяхме каторжници, работехме, без да жалим сили, гледахме да не си навличаме гнева на началниците, а те на свой ред не ни наказваха, не ни налагаха с камшика и не ни оковаваха, в някои случаи бяхме по-ниски и от тревата, в други гледахме да помогнем. След като бяхме оправдани или присъдата ни изтечеше, получихме земя и се заехме с нещо, което не бяхме правили никога дотогава — да я обработваме.

Колко много от себе си изгуби Англия! Пропиля ума, искреността, изобретателността, усърдието на толкова много хора! Цял поменик от качества и достойнства, които, тръгна ли да изброявам, няма да ми стигне мястото. И всички тези хора гниеха по английските тъмници и плаващи затвори! Какво й става на Англия, защо е толкова сляпа, та хвърля на вятъра като напълно излишно такова богатство?

Защо да си кривя душата, на пръсти се брояха онези сред нас, които си даваха сметка що за хора сме. За себе си знам, че не бях наясно какъв човек съм. Онзи кротък, търпелив Ричард Морган, който не намери сили да се притесни, че е допуснал да изгуби цели три хиляди лири стерлинги, вече е мъртъв, Джем. На него му липсваше хъс, той си траеше, примиряваше се с всичко и беше малък. Страдаше като всички останали — не можеше да преглътне загубата на най-близките си хора. Имаше пороците на всички останали — интересуваше се само от себе си и от нищо друго. И радостите му бяха като на всички останали. Добродетелите също — вярваше в Бога и в родината.

Ричард Морган възкръсна сред море от мъка — сега вече страданията на другите са по-непоносими за него, отколкото собствените му несгоди. Той вече не приема нищо за чиста монета, говори само когато е нужно, пази с живота си хората, които обича, и онова, което е спечелил с кървав труд, не се доверява, кажи-речи, на никого и се уповава на един-единствен човек — на самия себе си.

Трагедията, Джем, е, че въпреки новото начало довлякохме тук с нас и най-лошото от Англия: бездушната наглост на онези, които ни управляват или могат да повлияят върху съдбата ни, неписаните закони, според които някои хора са по-добри от други само защото са се издигнали в обществото или са богати, дамгата на сиромашията и бедняшкия произход, заблудата, че Короната и църквата са непогрешими, позора, с който са белязани незаконородените.

Затова се страхувам за децата си, принудени да носят бремето и на моите, и на своите грехове. Все пак храня за тях надежди, каквито не съм могъл да имам за децата си в Бристъл. Тук те, Джем, имат простор да летят. Има простор да се утвърдят и да значат нещо. И като теглим чертата, какво повече бих могъл да искам от Бога?

Смятах да ти напиша дълго-предълго писмо, ала виждам, че вече ти казах каквото имах да ти казвам. Пази се, грижи се и за Стивън, по когото ти пращам своята любов, и ми пиши в най-скоро време. Сега корабите пристигат от Англия до тук за някаква си половин година, а има и платноходи, които спират на остров Норфолк, за да заредят вода на път за Кате, за залива Нутка или Отахеите. При повечко късмет ще успея да ти отговоря на писмото, преди да са ми се народили още много деца. Все не мога да отуча Кити от навика да зачева, а на мен ми е слаб ангелът, малко ми трябва. Как да се сдържа, когато ми преметне крак?

С Божията благодат и благодарение на добротата на хората не мога да се оплача от съдбата си.“

Подписа се, сгъна ъглите на листа така, че да се срещнат в средата, разтопи малко восък и натисна печата. „РМ“ в окови. После остави писмото върху масата, наведе се да духне пламъка на светилника и отиде при Кити.

Бележки

[1] Джосая Уеджуд (1730–1795), известен английски стъклар. — Б.пр. ↑

[2] Английското правителство — от името на улица в центъра на Лондон, където се намират някои от най-важните министерства и други правителствени учреждения. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Сага за Австралия (7)

Метаданни

Данни

Сага за Австралия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Колийн Маккълоу
Сага за Австралия (7)