По изгрев-слънце вече бе уточнено кои от каторжниците ще бъдат изселени: общо шейсет мъже, разделени на обичайните групи от по шестима, колкото до останалите седемдесет и трима, те бяха неописуемо доволни, че този жребий ги е отминал. Никой нямаше и представа кой, защо и как е подбрал каторжниците за заточение сред всички на третата палуба на „Церера“, знаеше се само, че господин Ханкс и господин Сайкс разполагат със списък, към който се придържат. Хората, на които им предстоеше да заминат, бяха на най-различна възраст, от петнайсет до шейсет години, повечето (както знаеха всички стари пушки) не бяха квалифицирани, сред тях имаше дори болни. Господин Ханкс и господин Сайкс не се замисляха много-много над тези подробности — караха си по списъка, и толкоз.

Уилям Стенли от Сийнд и епилептикът Мики Денисън подскачаха радостно от крак на крак, понеже тях ги нямаше в списъка. Живееха си добре на третата палуба на „Церера“, а и щяха да дойдат нови попълнения, от които да смъкват по десет кожи.

— Ах, негодниците му с негодници! — изсъска Бил Уайтинг. — Виж ги само как потриват ръце!

Вратата се отвори и вътре бяха натикани четирима нови каторжници. Уил Конъли и Неди Перът ахнаха в един глас.

— Краудър, Дейвис, Мартин и Морис от Бристъл! — поясни Конъли. — Сигурно са ги докарали специално за това.

Бил Уайтинг намигна на Ричард, без изобщо да се крие.

— Господин Ханкс! Ей, господин Ханкс! — провикна се той.

— Какво? — отвърна господин Хърбърт Ханкс, на когото Джеймс Тисълтуейт бе платил прещедро срещу обещанието надзирателят да се погрижи за хората на Ричард и Айк, ако попаднат в списъка на заминаващите.

Тъмничарят бе склонен да спази дадената дума, понеже господин Тисълтуейт му бе пошушнал как, след като затворниците отплават, ще прояви още по-голяма щедрост, стига неговите съгледвачи да му съобщят, че Ханкс е сторил всичко необходимо за приятелите на памфлетиста.

— Казвай, мой човек! — рече той на Уайтинг.

— Ей ония, четиримата, са от Бристъл, шефе. И те ли тръгват с нас?

— Да — потвърди господин Ханкс и застана нащрек.

Онзи хитрец Уайтинг стрелна с крайчеца на окото Ричард, после си лепна върху валчестото лице израз на смирено уважение към господин Ханкс.

— Но те, шефе, са само четирима. Много ни е неприятно, господин Ханкс, че се разделяме със Стенли и Денисън. Дали пък…

Господин Ханкс погледна списъка.

— Ето, вчера са починали четиримата, които е трябвало да бъдат с тях. Значи са четирима повече или двама по-малко от необходимото, както предпочиташ. Със Стенли и Денисън ще допълним бройката, и готово.

— Паднахте ли ми в ръчичките! — изсумтя под нос Уайтинг.

— Ах, скотоложец ниеден — процеди през зъби Айк. — Тъкмо ми олекна, че най-после тия двамата ще ми се махнат от главата.

— Повярвай, Айк — изкиска се Неди Перът, — не съм виждал по-големи лайнари от Краудър и Дейвис. Тъкмо са си лика-прилика със Стенли от Сийнд — ще го турят в малкото си джобче.

— Пък и ако не са с нас, кой, Айк, ще ни мие пода и ще ни пере дрехите? — усмихна се ангелски Уайтинг.

Каторжниците, определени да заминат, бяха оковани с железните пояси на кръста и с белезници, които обаче не бяха прихванати за глезените — вместо това поясите на шестимата във всяка група бяха прикачени един към друг с дълга верига. Стенли и Денисън нададоха вой до небесата, понеже не бяха имали време да си съберат багажа, но на бърза ръка бяха експедирани при четиримата от Бристъл.

— Така ставаме шейсет и шестима в единайсет отряда — каза Ричард.

Айк се свъси.

— И поне още толкова от Лондон.

По-късно обаче научиха, че не е точно така. От горната палуба бяха подбрани само шест отряда от по шестима души, при това не всички бяха от затворите „Олд Бейли“ и „Нюгейт“ — повечето каторжници бяха от околностите на Лондон, най-вече от Кент, от оная част на графството, която се намираше край Темза, предимно от Детфорд. Защо — не знаеше никой, дори господин Ханкс, който просто се придържаше към списъка. Цялата експедиция си беше пълна загадка за всички, свързани с нея — и за онези, които заминаваха, и за хората, които оставаха.

Ричард, който бе оставил до себе си сандъка и двата платнени чувала, огледа хората, излъчени от затворниците на третата палуба за заточение: един отряд от Йоркшир и Дърам, един от Йоркшир и Линкълншир, един от Хампшир, три от Баркшир, Уилтшир, Съсекс и Оксфордшир и три от западните краища. Тук-там се мяркаше по някой човек, родом от другаде. Ала Ричард, нали си падаше по главоблъсканиците, отдавна беше стигнал до някои изводи: имаше краища в Англия, където се раждаха едва ли не само каторжници, докато в други, например в Къмбърланд и в доста графства около Лестършир, сякаш не се вършеха престъпления. Защо ли? Дали защото там царяха провинциален мир и спокойствие? Или защото бяха рядко населени? Не, според Ричард причината беше друга — всичко зависеше от съдиите.

До „Церера“ бяха спрели два големи лихтера. Трите групи от западните краища и двата отряда от околностите на Йоркшир бяха наблъскани като сардели на първия, а останалите шест групи едвам се сместиха във втория. Някъде към десет часа оная мразовита ясна утрин гребците загребаха надолу по течението на широката около осемстотин метра Темза към големия завой на реката източно от Улидж. Нямаше много лодки и кораби, ала вестта вече се беше разчула. Амбулантните търговци от ладийките с продуктите, хората по драгите и другите малки плавателни съдове махаха, свиреха оглушително и крещяха, а мъжете на претоварения втори лихтер се молеха на някого да не му хрумне да мине прекалено близо до тях, да вдигне вълни и те да се преобърнат.

Досами завоя на Темза се падаше Галиънс Рийч, където котва хвърляха големи кораби: тоя ден там имаше само два плавателни съда, размера на единия бе две трети от големината на втория. Ричард усети как сърцето му се свива. Големият кораб изобщо не се беше променил — огромна барка, от чийто планшир до водата имаше към четири и половина метра. Това идеше да подскаже, че той не носи товар; нямаше ют или фордек, виждаха се само квартердек и камбуз в кърмовата част, при фокмачтата. Готов бе да надуе платната и да се впусне по морската шир.

Ричард се спогледа с Конъли и Перът.

— „Александър“ — рече Неди Перът, гласът му прозвуча някак кухо.

Ричард бе стиснал устни, превърнали се в тъничка рязка.

— Да, той е.

— Познавате ли кораба? — попита Айк.

— То оставаше да не го познаваме — намеси се и Конъли, свъсен като буреносен облак. — Кораб за превозване на роби, обикновено стои на котва в Бристъл, напоследък служи и за капер. Прочут е с това, че и екипаж, и превозвани мрат като мухи.

Айк преглътна тежко.

— Ами другият?

— Другият не го знам, не е от Бристъл — отвърна Ричард. — Но сто на сто има месингова табелка с името при кърмата, все ще успеем да видим как се казва. Нас обаче ни карат на „Александър“.

На табелката пишеше, че вторият кораб се казва „Лейди Пенрин“.

— От Ливърпул е, строен е специално да прекарва роби — намеси се Арън Дейвис, един от новодошлите бристълчани. — Както личи, нов-новеничък е. Тоя лорд Пенрин явно е голям смелчага, щом е пуснал благоверната си на такова пътешествие.

— Не виждам някой да се качва на него — отбеляза Бил Уайтинг.

— Ти не бери грижа, ще напълнят и „Лейди Пенрин“ — вметна Ричард.

Оставиха ги да се качват сами с багажа по дълга три и половина метра въжена стълба, водеща към отвор в планшира насред кораба. Хората пред групата на Ричард не мъкнеха сандъци и въпреки това веригите им се заплетоха в пръчките на стълбата и подпорите, никой обаче не се показа горе на палубата да им помогне.

За късмет веригата, с която бяха оковани всички, беше доста хлабава и разстоянието между хората можеше да се скъсява и увеличава.

— Съберете се на едно място и отпуснете цялата верига откъм моя край — нареди Ричард, когато дойде и техният ред.

Метна горе двете торби, закрепи сандъка върху веригите между китките си, така че те да поемат тежестта, и забърза нагоре, да не би някой все пак да се е престрашил да му отмъкне чувалите. Щом стъпи на палубата, си събра багажа и пое сандъците, които неговите хора му подадоха.

Двете големи и едната малка лодка на „Александър“ бяха спуснати от палубата долу във водата, така че Ричард и трите групи от западните краища намериха къде да се дръпнат, за да не пречат на останалите. Първоначалното му впечатление бе, че горе цари суматоха — тук-там на гроздове се бяха струпали морски пехотинци в алени куртки, които гледаха кръвнишки, при подвижното оръдие върху перилата на квартердека стояха двама издокарани в бойни униформи флотски офицери и двама ефрейтори, по вантите се бяха покатерили моряци, които зяпаха, все едно са на мерата, където скоро ще започне борба. „Какво ли следва от тук нататък?“ — помисли Ричард. И понеже нямаше кого да попита, загледа как суматохата става още по-голяма. Много преди на палубата да са се качили всички единайсет групи, тя приличаше на същински зверилник, впечатление, засилвано от десетките кози, овце, свине, гъски и патици, които, подгонени от десетина превъзбудени псета, се стрелкаха насам-натам. Ричард усети, че някой го гледа вторачено отгоре, отметна глава и видя огромен пъстър котарак, който се беше наместил удобно върху една ниска рейка и наблюдаваше отегчено и без да мига бъркотията долу. Нямаше и един-едничък тъмничар — надзирателите вече не носеха отговорност за изселваните каторжници и си бяха останали на „Церера“.

— Войници — прошепна Били Ърл, родом от селце в Уилшир.

— Морски пехотинци — поправи го Неди Перът. — Виж, куртките им отпред са бели. Войнишките са с жълто отпред.

Най-после от квартердека с напета стъпка слезе един старши лейтенант от флотата, който се огледа с грозен блясък във воднистосините очи.

— Аз съм — викна той колкото му глас държи — старши лейтенант Джеймс Шарп от Петдесет и пета портсмутска рота! Вие, каторжници, сте подчинени на мен и на никой друг, освен на морската пехота на негово величество. Наш дълг е да ви храним и да се постараем да не пречите на никого, включително на нас. Ще изпълнявате, каквото ви казват, и няма да говорите, освен ако не ви питат нещо. — Той посочи зейналия люк при гротмачтата, откъм кърмата. — Слизайте заедно с партакешите долу, група по група. Сержант Найт и ефрейтор Фланъри ще слязат с вас и ще ви покажат кой къде да се настани, преди това обаче нека ви обясня някои неща. Ще се качвате на койките, които ви посочи сержантът, и няма да ги сменяте, понеже всеки ден ще ви броим и ще ви проверяваме по номера. Всеки разполага с по половин метър, ни повече, ни по-малко: трябва някак да сместим двеста и десет души, а мястото не е много. Ако се спречкате, бой с камшика. Ако откраднете нечия дажба, бой с камшика. Ако говорите, без да ви питат, бой с камшика. Ако искате неща, които не са ви позволени, бой с камшика. Ефрейтор Сампсън е биячът на ротата и се гордее много със своята работа. Ако ви се лежи — а вие няма какво друго да правите, освен да лежите, — не си търсете белята, за да не ви разкървавят гърба. А сега се размърдайте!

Той се завъртя на пети и с все същата напета стъпка се върна на квартердека, при оръдието.

Макар и сред затворниците да нямаше много шотландци, Ричард веднага позна по говора, че Шарп е от Шотландия — беше чувал, че повечето офицери във флотата са оттам.

Сержант Найт и ефрейтор Фланъри се скриха в люка. „Който не рискува, не печели“ — помисли си Ричард, след като видя, че никой от събратята му по участ не се и помръдва. Кимна и поведе трите си групи към тесния квадратен отвор в палубата. „Бог да ни е на помощ! Бог да ни пази!“ — замоли се той и след като връчи сандъка на Бил Уайтинг, който беше зад него, пусна двете торби в люка и се надвеси над него. Долу, на около метър и двайсет, имаше тясна дъсчена маса — Ричард приседна на крайчеца на отвора, скочи върху масата, пресегна се да вземе сандъка и изчака, докато Бил изтегли хлабавата верига и го последва. Така един по един долу се спуснаха и шестимата от групата — от масата стъпваха на пейката до нея, а оттам и долу на палубата, където на пътя им се изпречиха друга маса и няколко пейки. Всичко беше занитено за пода, понеже, докато слизаха, масата и пейката не помръднаха и на сантиметър.

— Насам! — излая сержантът.

Те отидоха при него и застанаха на пътеката, широка най-много към метър и осемдесет. Взряха се в мрака и видяха, че са откъм лявата страна. По корпуса отляво бяха закачени два ката нарове, почти същите, както на „Церера“, с тази разлика, че на предишния кораб катът беше само един. Наровете бяха прикачени здраво на подпори и отвън бяха с извит край, следващ очертанията на корабния корпус — всъщност ръбът си беше с красива изработка. Дори и някой да изпаднеше в лудост, пак не можеше да смъкне наровете. На разстояние от три метра по наровете имаше прегради, горните бяха на около седемдесет сантиметра от тавана, долните — на около седемдесет сантиметра от пода, разстоянието между двата ката също беше към седемдесет сантиметра. Дори Айк Роджърс можеше да се изправи в цял ръст на пътеката между бимсовете, затова и Ричард пресметна, че разстоянието между палубите е близо два метра и десет сантиметра и че самият той минава спокойно под бимсовете, до които оставаше към сантиметър.

— Това са ви койките — обясни сержантът — гнусен тип с вид на злодей. Докато сочеше наровете, се ухили, при което се видяха развалените му зъби, явно прекаляваше с рома. — Вие тук ще бъдете горе, първия нар до преградата, и ми дайте имената и номерата си. Ефрейтор Фланъри е ирландец, той е по писането. Хайде, казвайте!

— Ричард Морган, номер двеста и трети — каза Ричард и след като стъпи на долния нар, се качи заедно с багажа на горния, следван от останалите петима, оковани в обща верига.

Шесторката на Айк беше насочена към съседната горна „койка“, отделена от тяхната с тънки дъски по средата на бимса, който свързваше лявата с дясната страна на корпуса. Стенли, Мики Денисън и четиримата новопристигнали бристълчани бяха пратени на нара под техния, под групата на Айк пък бяха настанени шестима северняци, сред които и двамата моряци от Хъл — Уилям Дринг и Джо Робинсън.

— Уютно, няма що! — подсмихна се тъжно Вил Уайтинг. — Открай време съм си мечтал да спя с теб, Ричард любов моя.

— Я ми се разкарай от главата, Бил. На кораба овце — колкото щеш!

Шестимата бяха наблъскани в пространство с дължина три метра, широчина метър и осемдесет и височина шейсет и осем сантиметра. Ако не лежаха, единственото, което можеха да сторят, бе да седят сгърбени като джуджета, и както седяха като джуджета, всеки от тях се опитваше да се пребори със затисналото го като олово отчаяние. Сандъците и торбите също заемаха място, с каквото шестимата не разполагаха. Джими Прайс се разрида, Джоуи Лонг и Уили Уилтън на съседния нар също ревнаха: майко мила, ами сега!

Покрай дясната страна на корпуса, зад трите маси и шестте пейки в средата имаше още два ката нарове — колкото и да се взираше в тъмното, Ричард така и не успя да види колко дълго е помещението и как изглежда. Откъм средната маса продължаваха да прииждат оковани мъже, които минаваха по пътеката и получаваха нар. След като настани от лявата страна шест от общо единайсетте групи, сержант Найт взе да насочва мъжете към дясната страна и да запълва койките от преградата при кърмата нататък: горе, горе, долу, долу.

След като се поотърси от стъписването, Ричард със сетни усилия на волята си каза, че трябва да предприеме нещо. Не го ли стореше, щяха да се удавят в сълзи, а това не можеше да допусне.

— Дайте да оправим сандъците — подвикна той. — Засега ще ги натикаме в дъното при корпуса, все ще остане място да си пъхнем краката между тях. Пак добре, че сложихме твърдите предмети в сандъците и натъпкахме поне една от торбите с дрехи и парцали — така ще ни служат за възглавници. — Напипа твърдия сламеник отдолу и потрепери. — Не виждам завивки, но ще се сгушим един до друг и ще се топлим. Стига си плакал, Джими, много те моля. Сълзите няма да помогнат. — Ричард погледна бимса, за който бе прикачена преградата между тях и нара на Айк. — Ако намерим отвертка и кукички, ще сложим някои неща и на бимса — хайде, не унивайте, де, все ще се оправим!

— Искам главата ми да е откъм стената — простена през хлипове Джими.

— А, без тия! — сряза го Уил Конъли. — Ще спим с глави откъм външната стена, та да можем да повръщаме. Забрави ли, ще пътуваме по море и поне в началото ще има да драйфаме доста.

Бил Уайтинг успя криво-ляво да се засмее.

— Ето на, пак извадихме късмет! Ще си повръщаме на воля върху тия отдолу, те обаче не могат да повръщат върху нас.

— Ами да! — съгласи се Неди Перът и се надвеси над долния нар. — Ей, Томи Краудър!

Той прохлупи глава.

— Какво?

— Ще повръщаме върху вас.

— А си посмял, а съм ти го натикал!

— Като се замисли човек — прекъсна поободрен Ричард тая размяна на реплики, — по бимса има колкото щеш място. Той тръгва от тук и стига чак до наровете вдясно. Защо да не си сковем нещо като лавица от двете страни — ще държим на нея нещата, които не ни трябват, дори сандъците, при всички положения ще сместим книгите и резервните филтри за вода. Както го гледам оня симпатяга сержант Найт, няма да има нищо против да го почерпим ром, защо в замяна да не ни даде дъски, подпори и връв, с която да прихванем нещата! Казах ви, момчета, все ще му намерим цаката.

— Прав си, Ричард — рече Айк, след като надзърна иззад преградата. — Ще му я намерим. По-добре това, отколкото да увиснем на въжето.

— Съгласен съм с теб, бесилото си е по-страшно от това тук от него връщане няма. А нашите мъки няма да траят вечно — отсече Ричард, доволен, че, Айк и момчетата му слушат.

В затвора беше тъмно като в рог, единствената светлинка се процеждаше през отворения люк за палубата горе. А смрадта беше непоносима: вонеше на застояло, на разложена риба, разложена плът и изпражнения. Времето се изнизваше, но колко беше минало, никой не можеше да каже. Накрая люкът беше препречен с метална решетка, през която все пак влизаше някаква светлинка, колкото до люка в другия край на помещението, него оставиха отворен. Ала и светлината, просмукваща се през втория люк, не им позволяваше да видят как изглежда затворът. Заслиза поредният поток от каторжници, които говореха със сподавени гласове; мнозина плачеха, някои се разпищяха и в миг бяха укротени — от кого и как, шестимата върху нара на Ричард така и не разбраха. Ала онова, което изпитваха те, го изпитваха и всички останали.

— Мили боже! — простена, до немай-къде отчаян, Уили Конъли. — В тая тъмница няма да мога да чета. Ще взема да полудея! Ами да, ще си полудея, и толкоз.

— Не, няма да полудееш — успокои го Ричард, без дори да трепне. — Веднъж да си подредим вещите и да се установим, все ще измислим какво да правим с единствения инструмент, който ни е останал — гласовете. Ние с Тафи пеем, сигурен съм, че и други го могат. Ще си направим хор. Ще си задаваме гатанки, ще играем на главоблъсканици, ще си разказваме разни истории и шеги. — Накара момчетата да се разместят и седна до преградата при нара на Айк. — Слушайте, който ме чува! Ще се научим да убиваме времето по начини, за които не сме и мечтали, и няма да полудеем. Обонянието ни ще свикне с вонята, зрението ни ще се изостри. Полудеем ли, ще победят те, а аз няма да го допусна. Ще победим ние!

Мина доста време, през което не продума никой, но и никой не се разплака. „Ще намерят сили — каза си Ричард. — Със сигурност ще намерят.“

От предния люк при тях дойдоха двама морски пехотинци, които те виждаха за пръв път — да вземат железните пояси и веригата, с която бяха оковани всички, но оставиха оковите по ръцете им. Сега, след като вече можеше да се движи, Ричард слезе от нара, за да се опита да намери кофите. Колко ли бяха? На колко ли време щяха да ги празнят?

— Под нашия нар — рече му Томас Краудър. — Според мен се пада по една на шестима — под койката са само две. Каква ти койка! Прокруст е щял да се гордее, но и той не е успял да скове толкова тясно ложе.

— Гледам, образован си — каза Ричард, след което се намести на крайчеца на долния нар и с въздишка изпружи нозе.

— Да. Арън също си е начетен. Той е от Бристъл, аз — не. Само такова… само ме заловиха там, след като избягах от „Меркурий“. Спипаха ме на местопрестъплението, вършехме ги едни, не е за разправяне! Нашият съучастник — Арън също е забъркан — се оказа доносник. Опитахме се да бутнем рушвет. В Лондон щеше да свърши работа и да им запуши устата, но не и в Бристъл. Там гъмжи от квакери и от попове.

— Значи си лондончанин.

— А ти — съдейки от акцента, си бристълчанин. Конъли, Перът, Уилтън и Холистър ги познавам, но теб, мой човек, не съм те мяркал в Нюгейтската тъмница в Бристъл.

— Казвам се Ричард Морган и наистина съм от Бристъл, но ме осъдиха в Глостър.

— Чух те какво говореше и как ще убивате времето. И ние ще правим като вас, ако не е достатъчно светло, за да играем карти. — Краудър въздъхна тежко. — Пък аз си мислех, че няма по-пъклен кораб от оня „Меркурий“. Оказа се, че има, Ричард — „Александър“!

— Нима си очаквал друго? Тия кораби са правени да прекарват роби, но се съмнявам да са натъпквали повече чернокожи, отколкото сме ние сега тук. Е, все пак имаме ония три маси в средата, значи ще се храним седнали.

— Каква ти храна! Нали ги знаеш що за стока са готвачите във флотата! — изсумтя Краудър.

— Е, едва ли си се надявал да ти готви готвачът на странноприемница „Храсталакът“.

Ричард се качи на горния нар да съобщи новината за кофите, после извади филтъра.

— Сега повече от всякога трябва да пречистваме водата, макар да е излишно да се притесняваме, че някой ще ни навлезе в територията и ще ни задигне вещите. — Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А ти, Неди, беше прав за Краудър и Дейвис. Изпечени злодеи.

Двама свъсени като буреносни облаци флотски редници запалиха светилници и тръгнаха да им раздават храната. Всяка от трите маси беше дълга към дванайсет метра, край тях имаше шест тесни пейки, въпреки това нямаше къде игла да падне. Ричард се зае да брои главите и пресметна, че на шести януари 1787 година на „Александър“ са се качили към сто и осемдесет каторжници. Оставаха трийсет до бройката, която лейтенант Шарп беше споменал. Не всички затворници бяха от „Церера“. Имаше неколцина от „Пазител“ и повечко от „Правда“, макар че не всички от „Правда“ успяха да се дотътрят до масите. Сред тях върлуваше някаква болест с ниска температура и болка в костите. Значи не беше треска. Но имаше и болни от треска, която сякаш си беше задължителна.

Раздаваха на всекиго копаня, тенекиена лъжица и тенекиено канче с вместимост към два литра — точно по толкова, по два литра вода, се падаше на човек дневно. Храната се състоеше от много корав черен хляб и парченце варено осолено месо. Който беше зле със зъбите, се мъчеше като грешен дявол: човъркаше хляба с вилицата, която се огъваше и усукваше.

Но въпреки всичко си имаше и предимства в това да си при задния люк на затвора. „Нищо чудно и да ме скъсат от бой — отсъди Ричард, — но ще стана и ще предложа помощ на двамата пехотинци, те не знаят как да си вършат работата.“

— Може ли да помогна? — попита той и се усмихна раболепно. — Навремето съм бил кръчмар.

Начумереният пехотинец по-близо до него се сепна — извърна се и Ричард видя, че момчето е доста симпатично.

— Защо не, ще ти бъдем признателни. Само двама сме, без крака ще останем, докато нахраним близо двеста души.

Известно време Ричард раздаваше мълком копаните и канчетата — бързо се сработи с момъка, към когото се бе обърнал, а и с другия пехотинец — и той съвсем младичък.

— Защо сте увесили носове? — попита ги по едно време той едва чуто.

— Заради спалното помещение — намира се по-ниско и от вашето и е почти точно толкова пренаселено. И храната ни не е по стока. Корав хляб и осолено говеждо. Е, дават ни и брашънце и четвъртинка ром, който криво-ляво става за пиене.

— Да де, но вие не сте каторжници! Все пак…

— На този кораб — изсумтя другият пехотинец — почти няма разлика между каторжници и пехотинци. Там, където трябваше да спим ние, са настанени моряците, моля ти се. Единствената светлинка и въздух, които виждаме, проникват през люка в пода на тяхното спално помещение — гледано ей от оная преграда, те се падат към кърмата, а ние сме долу в отсека, представяш ли си! „Александър“ уж е двупалубен, но никой не си направи труда да спомене, че втората палуба е за товарите, понеже корабът прекарва доста товар, а няма истински отсек.

— „Александър“ превозва роби — вметна Ричард, — значи не му трябва истински отсек. Капитанът е свикнал да държи товара — негрите, де, тук, където сме сега ние, а екипажът е в помещението при кърмата. Затова и няма фордек за моряците. А колкото до квартердека, той е на капитана. — Стана му мъчно за двете момчета, но го зачовърка и любопитство. — Значи е сложил офицерите ви в квартердека, така ли?

— Да, в една тясна като килия каюта и не ги допуска до своя камбуз, затова те от немай-къде се хранят заедно с нас — отвърна пехотинецът, който раздаваше копаните с осоленото говеждо и хляба. — Нямат право да влизат дори в каюткомпанията, капитанът си я държи за себе си и за първия си заместник, един надут пуяк. Досега не съм виждал такава чудесия като тоя кораб. Но всъщност извън военноморските сили това е първият кораб, в който влизам.

— Щом корабът бъде натоварен, ще останете под ватерлинията — отбеляза замислен Ричард. — Ако наистина по договор ще прекарва освен каторжници и някаква стока, ще си бъде доста претоварен. А щом преходите от пристанище до пристанище ще траят по два месеца, само водата на борда ще бъде най-малко деветдесет хиляди литра.

— Уж си кръчмар, а я как разбираш от кораби! — възхити се момъкът, раздаващ водата.

— От Бристъл съм, а там корабите значат много. Казвам се Ричард. А вие как се казвате?

— Аз — Дейви Евънс, а той е Томи Грийн — отвърна пехотинецът, раздаващ водата. — Сега сме с вързани ръце, налага се да стискаме зъби и да търпим, но следващата седмица, щом стигнем в Портсмут, всичко ще се промени — майор Рос ще строи на бърза ръка капитан Дънкан Синклер.

— А, да, знам го майор Рос, той ще командва морските пехотинци и ще бъде заместник–губернатор.

— Ти пък откъде знаеш?

— Каза ми един приятел.

„На доста въпроси получих отговори — взе да разсъждава Ричард, докато пречистваше през филтъра водата. — Собствениците на кораба са побързали да се възползват от възможността, нагърбили са се с поръчката, скрили са някоя и друга дребна подробност от миналото на «Александър» и са предпочели да си затворят очите пред факта, че освен на каторжниците ще се наложи да намерят място и за морските пехотинци. Значи другата седмица ще бъдем в Портсмут и си имаме капитан, който се казва Дънкан Синклер — сто на сто шотландец, както и Робърт Рос, командира на пехотинците. В кърпа ни е вързано, че ще се хванат за гушите. Ако помня добре онова приятелче Нютон и закона му за действието и противодействието, ще има да хвърчи перушина.“

И тази, и следващата, и по-следващата седмица „Александър“ не отплава за Портсмут, а продължи да стои на котва в Темза. На десети януари все пак се поразмърда под съпровода на стенанията и жалбите на онези, които очакваха да ги тръшне морска болест, но стигна, при това, теглен на буксир от един от тендерите, едва до Тилбъри, все така в заветните води на Темза, където почти не се и поклащаше.

Сега на борда имаше сто и деветдесет каторжници, макар и двама-трима да се бяха споминали — заради това лейтенант Шарп бе определил горния кат на наровете в средата при масите за нещо като лазарет с надеждата да ограничи болестите и те да не започнат да косят наред.

Всички роптаеха да им махнат оковите от ръцете, ала сержант Найт (още щом чу, че ще получи някоя и друга лира, за да се почерпи, той начаса откликна и предостави дъски, скоби и всичко необходимо — момчетата на Ричард не бяха единствените, които се възползваха от малката слабост на сержанта) не искаше и да чуе да ги свали, докато недоволството на каторжниците не прерасна в доста гръмогласен и ужасяващ изблик на гняв, отприщен, когато един от затворниците беше помилван и бе пуснат да си ходи по живо, по здраво. Всички викнаха с цяло гърло, заблъскаха и затропаха с крака — врява, от която човек можеше да полудее. Станеше ли време да раздават храната, пехотинците слизаха в пълно въоръжение, като преди това пренасяха малкото оръдие при Люка и го обкръжаваха с насочени мускети. Чак тогава си дадоха сметка, че са твърде малко, за да озаптят сто и деветдесет озверели мъже.

И понеже корабът все пак си беше негов, капитан Дънкан Синклер заповяда белезниците и оковите да бъдат махнати за постоянно от ръцете на каторжниците и всеки ден те да се разхождат няколко минути по дванайсетима на палубата. Избягаше ли някой каторжник, това щеше да струва на капитана четирийсет лири стерлинги, които трябваше да извади от собствения си джоб, затова и Синклер нареди на морските пехотинци и на неколцина души от екипажа да смъкнат във водата корабните лодки и да кръжат около „Александър“.

Тези минути на горната палуба бяха сред най-сладостните, които Ричард бе изживявал някога. Оковите на краката му се струваха леки като перца, леденостуденият въздух сякаш дъхтеше по-прелестно и от теменужки и жълт шибой, придошлата шупнала река бе досущ лента разтопено сребро, а от животинките, препускащи весело по палубата, му ставаше по-мило на душата и отколкото когато се беше любил с Ан-Мари Латур. Май половината моряци и пехотинци притежаваха поне по едно куче: имаше кафеникаво морави хрътки, едроглави булдози, смешни шпаньоли, териери и безброй безпородни псета. Огромният пъстър котарак си имаше и жена — и тя шарена като него, както и шест котенца, а повечето овце и свине щяха да раждат всеки момент. Патиците и гъските също си се разхождаха на воля, но виж, кокошките бяха оградени на юта близо до камбуза на екипажа.

След оная първа разходка зловонният зандан долу вече бе по-поносим, чувство, обзело не само Ричард, но и мнозина други. Гневният изблик бе угаснал в мига, в който им бяха махнали оковите от ръцете, а привилегията да излизат на горната палуба не им беше отнета.

На третото излизане Ричард най-сетне зърна капитан Дънкан Синклер и онемя от изненада. Мъжът беше огромен като канара! Толкова шишкав, че явно единствената му наслада в тоя живот беше вкусната трапеза — как ли изобщо пикаеше, при положение че не можеше да си стигне с ръка оная работа? С хрисим вид, сякаш и не е чувал думата бягство, Ричард тръгна да обикаля бавно, потраквайки с оковите на краката, по палубата точно под квартердека, където стоеше капитан Синклер. За миг срещна очите му — невероятно живи, прозорливи и сиви на цвят, кимна почтително и продължи нататък. Капитанът може и да беше грамаден, но не бе просто лоена топка. Сигурно беше ленив до вялост, ала опреше ли ножът до кокала, вероятно щеше да отговори достойно на предизвикателството. „Ах, какви ли грозни сцени ни престоят в Портсмут, когато капитанът и командващият пехотинците сплетат рога за това къде точно пехотинците да вържат хамаците! Жалко, така и няма да разбера какво точно се е случило, въпреки че сто на сто ще науча изхода от схватката. Дейви Евънс и Томи Грийн веднага ще изприпкат да ми кажат.“

Към края на януари при Тилбъри спряха още два кораба: огромен линеен платноход и стражеви кораб в идеален вид. Когато дойде ред на Ричард да се поразтъпче на горната палуба, той отиде право при перилата на носа и се взря съсредоточено в корабите — из затвора вече беше плъзнал слух, че са се появили. Ричард и останалите петима от групата се бяха споразумели, щом стъпят на палубата, да се разделят, та да си починат един от друг. Тъй като поне засега нямаше опити за бягства, пехотинците гледаха през пръсти на задължението да пазят каторжниците. Стига те да не вдигаха шум и да не предизвикваха суматоха, никой не ги притесняваше и не им се пречкаше. И така, Ричард застана сам и подпрян на перилата, се вторачи право напред. Нямаше и представа, че с набитото си око някои хора от екипажа веднага са го забелязали сред живия товар на кораба и са го откроили.

— Ще ни придружат до Ботаническия залив — каза някой досами ухото му. Гласът беше мил и много чаровен.

Ричард обърна глава и съгледа мъж, когото му бяха посочили като четвъртия помощник-капитан на „Александър“. Екипажът бе твърде голям, като за такова далечно пътуване, затова и имаше четирима помощник-капитани и четири вахти. Висок и снажен, мъжът се открояваше с хубост, която някои биха нарекли сладникава. Беше като Ричард с много тъмна коса, светли очи и черни гъсти мигли. Очите му обаче бяха с цвят на синчец и в тях проблясваха весели пламъчета.

— Стивън Донован от Белфаст — представи се помощник-капитантът.

— Ричард Морган от Бристъл. — Той се дръпна, да не би някой да си помисли, че двамата са погълнати от задушевен разговор, и се усмихна. — Какво ще ми кажете за корабите, господин Донован?

— Големият е стар флотски товарен кораб за провизии, казва се „Берик“. Тъкмо излиза от ремонт, постегнаха го, та да заприлича на линеен кораб, и му дадоха ново име: „Сириус“, южна звезда от първа величина. Въоръжиха го с шест късоцевни артилерийски оръдия и с четири тежки топа, макар че, доколкото подочух, губернаторът Филип отказвал да отплава, ако не му отпуснат четиринайсет тежки оръдия. Не го виня, все пак „Александър“ е с четири тежки оръдия и с един лек въртящ се топ.

— „Александър“ — натърти Ричард — е не само кораб за превозване на роби, навремето е бил използван и като капер с шестнайсет тежки оръдия. Но дори и с четири пак ще надделее, ако някой се опита да го превземе — ако изобщо успее да го настигне. Все пак при попътен вятър развива близо двеста морски мили на ден!

— Ставаш ми все по-симпатичен, бристълчанино! — възкликна господин Донован. — Моряк ли си?

— Не, ханджия.

Яркосините очи се впериха с нежност в лицето на Ричард.

— Нещо не ми приличаш на ханджиите, които съм виждал досега.

Ричард начаса усети, че онзи му се слага, но се направи, че не разбира.

— В тоя занаят съм по наследство — рече той нехайно. — Баща ми също е кръчмар.

— Познавам Бристъл. Коя пивница?

— „Гербът на Кугхър“ на Брод Стрийт. Баща ми още я държи.

— А синът му какво — изселват го в Ботаническия залив. За какво ли, интересно? Не ми се виждаш пияница, начетен човек си. Сигурен ли си, че си най-обикновен ханджия?

— Повече от сигурен. Разкажете ми още нещо за двата кораба.

— „Сириус“ е с водоизместимост към шестстотин тона, някъде там, превозва главно хора — жените на моряците и други такива. Има си капитан — някой си Джон Хънтър, в момента го командва само той. Филип е в Лондон, сражава се с Вътрешното министерство и с кралския двор. Доколкото разбрах, главният лекар на кораба е син на доктор по музика, помъкнал е, моля ти се, и пиано. Е, „Сириус“ е бавничък, но инак си го бива.

— А стражевият кораб?

— Казва се „Бдителност“. Виж, той наистина си е стар, някъде на трийсетина години, вече е взел-дал. Капитан му е лейтенант Хари Бол. Не знам как ще се оправи — корабът е плавал най-много от Темза до Плимут.

— Благодаря ви за сведенията, господин Донован — изправи се Ричард и изкозирува като пехотинец, сетне потътри нозе, оковани във вериги.

„От хората е, които дават мило и драго да кръстосват из моретата, ала не повече от два пъти на един и същ кораб. Нашият драг Стивън Донован честичко се влюбва и разлюбва, но голямата му любов всъщност е морето — за него е венчан той!“

След като се върна в сумрачния зандан, Ричард разказа и на останалите за корабите, които ще ги придружават.

— И така, според мен днес-утре ще потеглим — най-малкото за Портсмут.

Айк Роджърс също имаше какво да съобщи.

— В Ботаническия залив ще си имаме и жени — отбеляза той, до немай-къде доволен. — „Лейди Пенрин“ е натоварена само с каторжнички — били към стотина.

— По половин жена на всеки от „Александър“ — намеси се и Бил Уайтинг. — Дано ми се падне половинката, която говори, хем така ще си продължа с овцете.

— От „Дюнкерк“ в Плимут ще натоварят още жени.

— Заедно с някоя и друга овчица и юничка, а, Тафи?

В първия ден на февруари, след двайсет и четири часово забавяне заради обичайните неуредени сметки с доставчиците, четирите кораба най-сетне потеглиха.

Трябваха им четири дни кротко плаване, за да изминат стоте километра до Маргейт Сандс — още не бяха заобиколили Норт Форланд, за да навлязат в протока Па дьо Кале, а някои вече легнаха, повалени от морска болест. На нара на Ричард всички се чувстваха добре, но на Айк Роджърс му прилоша още щом корабът се поразклати — ставаше му все по-зле, докато след няколко часа не хвърлиха котва при Маргейт.

— Странна работа! — затюхка се Ричард, докато му подаваше пречистена през филтъра водица. — Пък аз си мислех, че човек, свикнал да язди, няма и да усети, че пътува по море: все пак при ездата постоянно се движиш.

— Да де, но нагоре-надолу, а не насам-натам — пророни Айк, признателен за водата — единственото, което стомахът му не връщаше. — Божичко, Ричард, ще взема да умра!

— Я не говори глупости! Ще ти мине, морската болест ще те мъчи само докато посвикнеш с плаването.

— Съмнявам се, че някога ще свикна. Сигурно защото не съм бристълчанин.

— Мнозина бристълчани, например аз, никога не са пътували с кораб. Нямам представа как ще се чувствам, когато излезем в открито море. А сега се опитай да хапнеш от попарата. Наквасих малко хлебец във вода. Няма да го повърнеш, обещавам — запредумва той Айк.

Другият мъж обаче обърна глава.

Неди Перът се бе уговорил с Краудър и Дейвис на долния нар: в замяна на това, че ще чука силно, ако някой тръгне да повръща, Уилям Стенли от Сийнд и Мики Денисън да бъдат пращани чистят бълвоча по палубата и да изпразват кофите. И на двете пътеки, до преградата при кърмата имаше каци с около осемстотин литра морска вода, с която каторжниците да, се къпят, да се перат и да мият помещението. Те със стъписване узнаха, че ще изпразват кофите с изпражненията в обковани с олово улеи под долните нарове, точно до стената на корпуса, те пък се оттичаха в трюмната вода, която би трябвало всекидневно да се изпомпва с помпи. Ала хора с опит по корабите като Мики Денисън се кълняха, че никога, ама никога през живота си не са виждали трюмна вода, която да е по-мръсна, отколкото водата на „Александър“.

През януари им се бе налагало пак с кофите, но пълни с вода, да отмиват изпражненията, полепнали по отточните улеи, което означаваше, че за всичко останало трябваше да ползват двулитровите канчета. В Маргейт лейтенант Шарп огледа затвора и възмутен от условията, се разпореди всеки нар да получи по още една кофа, а също парцали и четки за под. Така каторжниците вече разполагаха с една кофа за изпражненията и за миене на пода и с втора, където да се перат и да се мият.

— Това обаче няма да оправи трюмната вода — рече Мики Денисън. — Лоша работа!

Дринг и Робинсън от Хъл се съгласиха напълно с него.

Докато навън все още имаше дневна светлина, през металните решетки върху люковете проникваше някой и друг мъждив лъч; лейтенант Шарп им обясни, че в открито море няма да пускат под какъвто и да е предлог никого горе на палубата. Което означаваше, че тая зима сто и деветдесетимата мъже в затвора на „Александър“ ще прекарват много повече време в непрогледен мрак, отколкото в сивкавия здрач, който им вдъхваше някаква утеха, макар че пътуването само засилваше еднообразието. Подминаха Дувър и Фолкстън, отвъд които вълнението беше по-голямо, и заобиколиха Дъндженес, за да навлязат в Ламанша. Цял един ден на Ричард му беше зле, устата му беше пресъхнала, после обаче му олекна и той се чувстваше невероятно добре за човек, който над месец е карал на единия твърд хляб и осолено месо. Бил и Джими бяха най-зле, Уил и Неди пребледняха горе-долу колкото Ричард, докато Тафи пребиваваше в някакво уелско блаженство, понеже, макар и да бездействаха, поне се движеха.

Състоянието на Айк Роджърс се влошаваше все повече и повече. Момчетата му се грижеха всеотдайно за него, най-всеотдаен бе Джоуи Лонг, ала сякаш нищо не помагаше на просналия се едва ли не в несвяст пътен разбойник да свикне поне мъничко с морето.

— Току-що подминахме Истборн, следва Бристъл — съобщи Дейви Евънс — морският пехотинец, на Ричард, щом започна третата им седмица в открито море.

На дванайсети февруари каторжниците започнаха да мрат като мухи. Но не от някаква позната болест — покосяваше ги странен мор.

Започваше с температура, хрема и тъпа болка под едното ухо, сетне областта отдолу се издуваше точно като при дете, болно от заушки; болните можеха да преглъщат и да дишат спокойно, ала тази мека маса бе твърде болезнена. После засегнатата страна спадаше, затова пък от другата страна се появяваше още по-страшен оток. След половин месец и той спадаше и страдалецът се чувстваше малко по-добре. Точно тогава се издуваха и тестисите му, докато не станеха четири-пет пъти по-големи от обичайното и боляха толкова силно, че жертвите пищяха или се мятаха, накрая отново вдигаха температура, този път по-висока, отколкото в началото, гледаха да мърдат възможно най-малко и само стенеха безутешно. След около седмица някои прескачаха трапа, ала други издъхваха в страшни мъки.

Най-сетне Портсмут! На двайсет и втори февруари четирите кораба хвърлиха котва недалеч от брега. Сега вече ужасната болест с отоците бе плъзнала и сред пехотинците, един от моряците също легна болен. Каквото и да мореше хората, то не бе треска, гнойна ангина, коремен тиф, скарлатина или едра шарка, тръгна мълва, че било Черната смърт^[1] — нали и при нея имало такива страшни отоци?

Трима от екипажа си плюха на петите при първа възможност, още щом се добраха до лодка, с която да стигнат до брега, а пехотинците бяха изпаднали в такъв ужас, че лейтенант Шарп незабавно отиде при своите началници, майор Робърт Рос и старши лейтенант Джон Джонстън от Трийсет и девета флотска рота с база в Плимут. Трима пехотинци бяха пратени в болница, разболяваха се още и още.

На другия ден лейтенант Джон Джонстън — поредният шотландец, се качи на кораба заедно с лекар от Портсмут, който само погледна болните, дръпна се като попарен с кърпа върху носа, прати още пехотинци в болницата и обяви, че според него болестта е смъртоносна и нелечима. Не употреби думата чума, ала това само потвърди в съзнанието на всички премълчаната диагноза. Единственото, което можел да предпише, било на всички на кораба незабавно да се дадат прясно месо и зеленчуци.

„Също като в Глостърската тъмница — помисли си Ричард. — Пренасели ли се, плъзва мор, който да поразреди хората. Така сега е и на «Александър».“

— Ще се предпазим, ако не се движим много-много освен там, където сме измили хубаво, ако плакнем канчетата и чиниите с катранено масло, пречистваме с филтрите водата и взимаме по лъжичка от малцовия екстракт. Тази болест дойде от „Правда“, сигурен съм, което означава, че е прилепчива.

Вечерта, както обикновено, им дадоха корав хляб и варено говеждо, само че не осолено, към тях имаше и паница зеле с леща. Сториха им се вкусни като амброзия.

После всички забравиха за каторжниците. Не припарваха до тях, ако не броим двамата ужасени младички пехотинци (Дейви Евънс и Томи Грийн бяха офейкали), на които бяха възложили да им носят прясно говеждо и някакви зеленчуци. Дните отминаваха с тежко, потискащо мълчание, нарушавано само от стенанията на болните и от някоя и друга разменена през шепот дума. Февруари се изниза, започна март, който също се завлачи бавно и мудно, а болните продължаваха да мрат като мухи — оставаха да лежат там, където са издъхнали.

Накрая някой все пак отвори предния люк, но не за да изнесе труповете. В леденостудения спарен въздух на затвора бяха натикани нови двайсет и петима каторжници.

— Мамка му! — чу се гласът на Джон Пауър. — Тия какви ги вършат, да опустеят дано! Тук върлува мор, а те пращат още хора! Да опустеят дано, да опустеят дано.

„Странна птица си е този Джон Пауър — каза си Ричард. — Там, отпред, той коли и беси, лежал е в «Олд Бейли» и в Нюгейтския затвор в Лондон, а не говори на пандизчийски жаргон. Сега в негово разпореждане са не само наровете на лазарета, но и новопристигналите съкилийници. Клетият той! От двеста станахме сто осемдесет и петима затворници, а те ни пращат още хора и пак сме двеста и десет!“

До тринайсети март издъхнаха още четирима — сега на наровете на „лазарета“ имаше шест трупа, някои от които се разлагаха вече цяла седмица. Никой не искаше и да чуе да слезе и да ги докосне — всички вече знаеха, че тук върлува чума.

На тринайсети март призори предният люк се отвори и неколцина пехотинци с ръкавици и кърпи на лицата изнесоха шестте трупа.

— Защо ли? — учуди се Уил Конъли. — Не че ми е мъчно за тях. Но все пак защо?

— Защото на посещение ще ни дойде някоя важна клечка — отвърна Ричард. — Стегнете се, момчета, и изглеждайте така, сякаш пращите от здраве.

Малко след като изнесоха труповете, се появи майор Робърт Рос, придружаван от лейтенант Джон Джонстън, лейтенант Джеймс Шарп и някакъв мъж, който, съдейки от държанието, явно беше лекар. Тъничък такъв, красив момък с дълъг нос, огромни сини очи и прелестна руса букла, паднала върху широкото му бяло чело. Носеха фенери, с тях имаше и десет редници пехотинци, които се спуснаха преди тях по задния люк и се подредиха пред наровете отляво и отдясно досущ мъже, пратени на погибел. Бяха достатъчно млади, за да се уплашат до смърт, и достатъчно пораснали, за да са наясно какъв призрак се спотайва тук.

Помещението се изпълни с нежна златиста светлина и Ричард най-сетне съгледа образа на своята, съдба с всичките ужасяващи подробности. Сега болните заемаха всички трийсет и четири койки, обособени като лазарет в средата. Зад тях, там, където фокмачтата се спускаше към носа, имаше преграда, много по-тясна от преградата зад нара на Ричард. Цялото помещение от край до край беше с нарове без пролуки помежду им. „Ето как, значи, се справят! Ето как натикват двеста и десет клетници в пространство с размери десет на двайсетина метра. Наблъскали са ни като сардели. Нищо чудно, че мрем като мухи. В сравнение с това тук Глостърската тъмница си беше същински рай. Поне излизахме на чист въздух и работехме. А тук има само непрогледен мрак и смрад, обездвиженост и лудост. Все повтарям на моите хора как ще оцелеем, но дали изобщо е възможно да оцелеем на такова място! Мили боже, отчаях се. Съвсем се отчаях!“

И тримата офицери от военната флота бяха шотландци, Рос говореше с най-силен акцент, Джонстън — с най-недоловим. Рос беше червенокос суров мъж с крехко телосложение и невзрачно лице, ако не броим тънката решителна уста и студените воднистосиви очи.

Първо обиколи помещението съвсем бавно, като започна от дясната страна. Вървеше така, сякаш бе на погребално шествие, въртеше като курдисан глава ту на едната, ту на другата страна, не бързаше. Спря пред койките на болните явно без да се притеснява особено, и ги огледа заедно с красивия лекар, като му шушукаше нечуто нещо, а той само кимаше рязко. Майор Рос зави между обособените в лазарет нарове и наровете при фокмачтата, сетне тръгна по пътеката вляво към кърмата.

При Дринг на долния и Айзак Роджърс на горния нар спря, погледна си в краката и махна на един от редниците да извади изпод койката кофата, която беше изпразнена и изплакната. После се вторачи в Айк, който, отпуснал глава върху скута на Джоуи Лонг, трепереше като листо.

— Този човек е болен — рече майорът по-скоро на Джонстън, отколкото на лекаря. — Преместете го при другите.

— Не, драги ми господине — скочи в миг Ричард, прекалено стъписан, за да бъде предпазлив. — Не е това, което си мислите, ние тук не сме се заразили. Моят другар насмалко да умре от морска болест, това е всичко.

Върху лицето на майора се изписа странно изражение, нещо средно между ужас и разбиране, той се пресегна, хвана Айк за ръката и я стисна.

— Знам какво ти е — рече му. — Водица и сухари, нищо друго не помага.

Виж ти, майор от флотата, който страда от морска болест!

Сетне премести очи към лицето на Ричард, към лицата на всички, насядали на последните два горни нара, огледа офъканата им коса, мокрите дрехи, проснати да се сушат на въжета между бимсовете, наскоро обръснатите им пищяли, гордостта в изражението им, която обаче нямаше нищо общо с наглостта.

— Поддържате много чисто — отбеляза майор Рос и докосна сламениците. — Точно така, много чисто.

Никой не каза нищо.

Майорът се обърна и стъпи върху една пейка точно при отворения люк, та да си поеме чист въздух. С нищо не бе показал, че се гнуси от зловонията, носещи се на талази из тъмницата, на пейката обаче явно му беше по-леко да диша.

— Казвам се майор Робърт Рос — оповести той гръмко, с глас като за парад. — Командвам морските пехотинци, поели на тази експедиция, освен това съм заместник-губернатор на Нов Южен Уелс. Единствен аз се разпореждам с вас и с живота ви. Губернаторът Филип си има други грижи. А за вас отговарям аз. Този кораб е твърде незадоволителен: тук мрат хора и аз възнамерявам да разбера защо. Господин Уилям Балмейн е лекарят на „Александър“, от утре застъпва на длъжност. Лейтенант Джонстън е старши офицер на кораба, а лейтенант Шарп му е заместник. Както гледам, повече от два месеца почти не сте получавали прясна храна. Ще се постарая да поправя пропуска, докато сме в пристанището. Палубата ще бъде обеззаразена, заради което ще се наложи да ви преместим другаде. На кораба ще останат само седемдесет и двамата мъже на койките до преградата към кърмата, очаквам от тях да помагат.

Той махна на двамата си заместници, които седнаха на масата до краката му, обути в ботуши, и извадиха от куфарчето, което лейтенант Шарп носеше, хартия, мастило и пачи пера.

— А сега ще ви преброя и ще съставя списък — оповести майорът. — Посоча ли някого, той ми казва името си и името на плаващия затвор, от който е преместен. Започвайте — подкани той Джими Прайс.

Това отне много време. Майор Рос беше оправен и бърз, но двамата му писари се притесняваха и се мотаеха — писането определено не им бе от най-приятните занимания. След като записаха първите двайсетина души, майор Рос слезе долу и провери какво са направили.

— Ах, неграмотници с неграмотници! Как сте се вредили на кораба, сигурно с рушвети! Малоумници! Некадърници! Няма управия с вас.

„Бре, бре, бре! — помисли Ричард. — Виж го ти какъв кибритлия бил. Не го е еня, че унижава заместниците си през сбирщина каторжници!“

Но щом пехотинците си тръгнаха, отново се спусна непоносим мрак. Преди малко някой сякаш бе вдигнал було, за да разкрие цялата чудовищност и ужас на зандана, ала мъжете, сгърбени по койките и ококорили като бухали очи, бяха посрещнали с радост златистата светлинка, придала на опасността някакви човешки измерения. Ето че сега бяха изнесли и последния светилник и мъжете, останали в затвора, не можеха да си представят, камо ли да видят и да докоснат онова, сред което бяха останали. Спусна се нощта и въпреки обещанието на майор Рос каторжниците да получат прясна храна никой не се сети да им донесе нещо за ядене.

На заранта започнаха да ги изкарват през предния люк, хората, дошли да изведат болните, бяха с ръкавици и кърпи на лицата и пет пари не даваха, че и при най-малкото движение те пищят като попарени. По пладне малкото мъже, останали в затвора, бяха събрани на трите ката нарове отляво и отдясно при преградата за кърмата. В помещението светеха множество фенери — сега, когато повечето каторжници ги нямаше, се видя в каква клоака са превърнали те за два и половина месеца помещението. Бълвоч, фекалии, препълнени кофи с изпражнения, мръсен под и нарове.

После дойде и техният ред да излязат, но през задния люк. „Чудо голямо, че някой ще ме обере — каза си Ричард. — Ако щат, да грабят, но няма да оставя долу само някое от момчетата колкото да пази багажа. Въпреки че вещите ни сигурно са в безопасност — кой ще тръгне да плячкосва при тия слухове за върлуваща чума!“

Обеззаразяването се свеждаше до това, че взривяваха барут във всички части на „Александър“ под горната палуба и затваряха плътно люковете.

Намираха се насред спокоен залив доста далеч от брега, който представляваше великолепна гледка: навред се виждаха величествени бастиони и крепости, от които се подаваха дулата на огромни топове, защото тук бе щабквартирата на Военноморската флота, обърната на юг, към остров Уайт и отвъд него — към брега на Франция и Шербур, където отколешният неизменен враг на англичаните дебнеше да не го нападнат. Беше си загадка що за град е Портсмут отвъд дебелите зидове на укрепленията, някои от които отпреди управлението на Хенри VIII, други — все още в строеж. Дали тъкмо тук адмирал Кемпенфелд е потънал заедно със своите хиляда воини ведно с „Крал Джордж“? Най-големият линеен кораб, строен някога в Англия, климнал, понеже някъде в корпуса му се появил теч, напълнил се с вода през амбразурите за тежките оръдия и за нищо време потънал сред съскащите въртопи.

Джонсън и Шарп не бяха на едно мнение дали да оковат и ръцете на каторжниците, останали на „Александър“ — накрая Джонстън надделя и така затворниците не бяха оковани. След като загуби спора, Шарп се метна на голямата лодка и отиде да се види със свой приятел и колега на друг плавателен съд, също заминаващ за Ботаническия залив. Тези кораби вече бяха доста, единият дори бе голям почти колкото „Александър“.

— „Скарбъро“ — поясни четвъртият помощник-капитан Стивън Донован, гушнал пъстрия котарак. — Това там е „Лейди Пенрин“, него вече го знаеш, после е „Принцът на Уелс“. Не успяха да вместят всичко на пет кораба, затова включиха и шести. „Шарлот“ и „Дружба“ отплаваха за Плимут, за да натоварят хората от „Дюнкерк“.

— Ами трите кораба, на които прехвърлят товари от лихтерите при брега? — попита Ричард, а после се извърна и изгледа кръвнишки Бил Уайтинг — нищо чудно да реши, че щом са ги извадили от затвора долу, може да си позволи някоя и друга волност и да пуска шегички за педалите пред господин Донован, нещо, от което той надали щеше да остане много доволен.

— Това са товарните кораби „Бороудейл“, „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“. Ще носим доста провизии, които да ни стигнат за три години напред, след като пристигнем в Ботаническия залив — отвърна господин Донован и замилва с очи Ричард.

— А колко според Адмиралтейството ще пътуваме дотам? — поинтересува се Томас Краудър и взе да се умилква на помощник-капитана.

Но понеже не си падаше по такива маймуняци, господин Донован предпочете да отговори на Ричард Морган, който му беше изключително симпатичен. Не толкова заради външния вид, макар че мъжът си беше красавец, колкото заради гордото му държание и усещането, че предпочита да не споделя мислите си с всеки срещнат. Бе роден за водач, но беше пълна противоположност на Джони Пауър, когото целият екипаж познаваше добре. Пауър бе моряк, плавал по река Темза, имаше достатъчно здрав разум, за да не говори тук на пандизчийски жаргон, и начаса намери общ език с членовете на екипажа.

— Според Адмиралтейството пътуването ще ни отнеме някъде четири — шест месеца — отвърна господин Донован, като най-демонстративно пренебрегваше Краудър.

— Аз пък смятам, че ще пътуваме по-дълго.

— Съгласен съм. Когато си правят сметките, ония в Адмиралтейството си въобразяват, че винаги духа попътен вятър, че мачтите никога не се прекършват, рейките не се откачат, платната не се прокъсват и не увисват.

Той почеса под брадичката котарака, който мъркаше високо.

— Нямате ли куче? — поинтересува се Ричард.

— Не са ми притрябвали тия проклетии! Родни е котаракът на кораба и не отстъпва на никое псе тук, затова и те не го закачат. Кръстен е на адмирал Родни, с когото служих в Западна Индия, когато погнахме жабарите от Ямайка. — Той изсъска на един булдог, който се навърташе около тях, Родни стори същото и псето реши, че има неотложна работа другаде. — На кораба има двайсет и седем кучета, все на пехотинци са. Скоро обаче няма да остане и помен от тях. Шпаньолите и териерите пак се ядват, поне гонят плъховете, но хрътките не вършат друго, освен да привличат акулите. Псетата падат зад борда. Котките — никога!

Той млясна Родни отгоре по главицата и го сложи на перилата, за да покаже нагледно думите си. Без да обръща внимание на плискащата се долу вода, котаракът подви под себе си лапички и продължи да мърка.

— Къде пратиха останалите каторжници? — поинтересува се Уил Конъли, притекъл се на помощ на Ричард, който се измъкна тихомълком.

— Някои са на „Твърд“, други — на „Фортуна“, болните са на кораба лазарет, а останалите — ей на онзи лихтер — посочи господин Донован.

— И колко ще останат там?

— Подозирам, че най-малко седмица-две.

— Но нали хората в лихтера ще премръзнат до смърт!

— Не, няма да премръзнат. Всяка вечер ги свалят на брега и ги водят в лагер, както са оковани с общи вериги. По-добре да са на лихтера, отколкото в плаващ затвор.

На другия ден лекарят на „Александър“, господин Уилям Балмейн, доведе на кораба още двама свои колеги — явно за да го разгледат, докато каторжниците ги няма. Единият — изшушука им Стивън Донован — се казвал Джон Уайт, главен лекар на експедицията. Другият, както мъжете видяха и сами, беше лекарят от Портсмут, когото лейтенант Шарп бе повикал веднага след пристигането на „Александър“.

Тъй като все още не им бяха заповядали какво да правят, каторжниците се струпаха около лекарите и ги заслушаха. Екипажът, който също си умираше от любопитство, не можа да се включи в подслушването, натоварен да пренася багажа, който пристигаше с лихтери.

Лекарят от Портсмут беше убеден, че морът бил рядка форма на бубонна чума, ала корабните лекари Уайт и Балмейн не бяха съгласни с него.

— Болестта е смъртоносна — отсече мъжът от Портсмут. — Бубонна чума!

— Не е смъртоносна — инатяха се корабните лекари. — Не е бубонна чума.

И тримата обаче бяха единодушни за предпазните мерки: палубите трябва да се обеззаразят отново, да бъдат измити най-старателно с катранено масло и сетне белосани с разтвор от негасена вар, стрита на прах креда, клей и вода.

Стивън Донован наблюдаваше разтоварването на лихтерите от левия борд и никак не му беше весело — по палубите набъбваха камари от сандъци, бъчви, чували, буренца и денкове.

— Трябва да свалим всичко това долу! — тросна се той на Уайт и Балмейн. — А как да стане тоя номер, като сте занитили люковете вече цял ден заради тия ваши проклети обеззаразявания? Само едно ще спаси „Александър“ от мъчещите го болежки и това са по-добри помпи за трюмната вода.

— Миризмата — оповести високопарно Балмейн — идва от труповете. Ще изчезне след добро обеззаразяване и една-две седмици в открито море.

Уайт се беше отдалечил, за да погледа как екипажът ще свали товара — все пак, между палубата и отсеците имаше затворническо помещение: надзърна и видя, че масите и пейките в затвора са махнати и отдолу са изникнали тесни квадратни люкове, съвсем същите, както люковете на палубата, разположени на една линия с долните. Прихванати с вериги на лебедки, дори огромните бъчви за вода биваха спускани точно в отсека на третата палуба. Уайт се върна и с все същия вид на властен, оправен шеф дръпна встрани Балмейн и Донован и им даде нареждания.

Трийсет и шестимата каторжници от десните нарове бяха пратени обратно в затвора да мият помещението, да го търкат с четките и с наквасени в оцет парцали, преди то да бъде обеззаразено с барут, а затворниците от левите нарове бяха отведени в помещението за морските пехотинци под кърмата, където да сторят същото.

— Майко мила! — завайка се Тафи Едмъндс. — Клетият Дейви Евънс е бил прав — ние, каторжниците, си живеем в рая в сравнение с това тук, въпреки че сигурно е приятно да спиш в хамак.

Мръсната трюмна вода се беше разплискала по пода на отсека и тук смърдеше дори още по-ужасно отколкото в помещението за затворниците: от зловонните изпарения месинговите копчета по гиздавите алени куртки бяха почернели като въглен. От пода до тавана я имаше, я не метър и осемдесет, което означаваше, че точно както и на „Церера“, трябва да се навеждаш, за да минеш под бимсовете.

Тъкмо там Ричард и каторжниците от наровете вляво станаха свидетели какво се случва, когато неудържимата сила се сблъска с неподвижен предмет — пред възхитените погледи на трийсет и шестима души майор Рос и капитан Синклер се хванаха гуша за гуша направо в отсека, където бяха настанени морските пехотинци. Тази величава схватка биде възвестена от появата на майора в долния край на дъсчената стълба, той идваше от помещението за екипажа горе.

— Я си смъкни скапаните телеса тук, негодник с негодник! — ревна Рос. — Ела да видиш, да те вземат мътните дано!

И така, по стълбата слязоха обутите в скъпи прескъпи ботуши нозе на капитан Дънкан Синклер, който се търкулна надолу досущ капка сироп, плъзнала село гладка връв.

— Никой, драги ми майоре — изпухтя капитанът, щом криво-ляво се смъкна долу, — няма право да ми говори така! Аз съм не само капитан на кораба, но и един от неговите собственици!

— Чудо голямо! Така си дваж по-виновен, задник такъв! Хайде, огледай се, де! Погледни къде според теб трябва да живеят неизвестно колко месеца морските пехотинци на негово величество! Сврени са тук вече близо три месеца! Поболели, са се момчетата, уплашили са се до смърт, то оставаше и да не се уплашат! Кучетата им живеят по-добре, а също овцете и свинете, които държиш на кораба, та да отрупваш още повече и бездруго претрупаната си трапеза! Седи си нашият горе като някое парче, разполага и с каюта, където да спи, и с каюта, където да се мотае през деня, и с каюткомпания, до която никой не може и да припари, а двамата ми офицери са натикани в помещение, тясно като килия! И се хранят, моля ти се, заедно с редниците. Де се е чуло и видяло такова нещо, бе, Синклер! Тая работа няма да я бъде, така да знаеш, собственоръчно ще взема да те изкормя и да ти лисна тлъстите черва ей в ония размазани лайна!

Стисна ръкохватката на сабята — напълно бе способен да изпълни заканата и да превърне думите в дела.

— Хората ти са настанени тук, понеже нямам къде другаде да ги сложа — заоправдава се Синклер. — Мен ако питаш, ми заемат ценно място, понеже дружеството е сключило договори да превозва товар, по-ценен от тъпите ти крадливи келешчета, които по цял ден се наливат с ром и нямат достатъчно ум в главата, щом са се хванали във флотата, нито достатъчно пари, за да се вредят във войската! Ти, Рос, заедно с твоите пехотинци сте отрепки, най-големият боклук на света. Виж ги ти тях, да се навъртат около камбуза на моя екипаж, да ми пуснат по кораба цяла сюрия кучета, дето си нямат друга работа, ами само серат! Погледни ми ботуша! Кучешки лайна, Рос, гадни кучешки лайна. Умряха ми две кокошчици, цели четири патици и една гъска. Да не говорим пък за овчицата, дето се наложи да й тегля ножа, понеже един от скапаните ти булдози я заръфа и не искаше да я пусне! Е, първо го очистих онова гадно псе, така да знаеш, тъп сине майчин! Смотан провинциалист с провинциалист!

— Кой е провинциалист, бе, гаден синковец от Глазгоу!

Последва кратка пауза, през която двамата кавгаджии затърсиха трескаво още и още по-обидни думички, а през това време каторжниците стояха като истукани от страх да не ги забележат и да ги пратят на палубата.

— Шефовете в Адмиралтейството приеха предложението на „Уолтън“, където черно на бяло бяха посочени условията на „Александър“ — тросна се Синклер с очи, превърнали се в блеснали от гняв цепки. — Какво се нахвърляш на мен, върви да се разправяш с началниците си, Рос! Ти какво си мислиш, че ми е било много приятно, когато научих, че трябва да кача на кораба четирийсет морски пехотинци плюс двеста и десет каторжници ли? Колкото и да ми фучиш, пехотинците остават тук.

— Ще фуча, я, слонски задник такъв! Или ще преместиш момчетата горе при кърмата и ще настаниш офицерите ми както подобава, или ще пратя губернатора Филип да се разправя с адмирал лорд Хау и със сър Джон Мидълтън, да не говорим пък за лорд Сидни и за господин Пит! Имаш два изхода, Синклер. Или прехвърляш екипажа тук и настаняваш пехотинците в помещението за моряците, или изместваш със седем и половина метра по-навътре преградата на затвора откъм кърмата. Към флотилията ни се присъедини и „Принцът на Уелс“, можеш да пратиш каторжниците в повече на него. Ясно ли е, свинска зурло? — попита Рос и допря длани в бели ръкавици.

— Не, не е ясно! — изсъска през зъби Синклер, какъвто беше едър, наистина си беше грозна гледка. — Подписали сме договор „Александър“ да превозва двеста и десет каторжници, а не сто и четирийсет заедно с четирийсет пехотинци, намърдали се на мястото на седемдесет каторжници! Предприели сме тази експедиция не заради това тая сган презрени пехотинци да се поразходи и да види свят, а за да изселим на другия край на земята възможно най-много престъпници, от които да отървем Англия. Ще си спазя договора и ще натоваря всички каторжници, а ако знаеш много, ще поема цялата отговорност и ще ги охранявам с екипажа си. Всичко е ясно и просто, майор Рос. Разкарай си безценните пехотинци от „Александър“. А аз ще залостя каторжниците, няма да ги пускам да излизат и ще ги храня през решетката върху люковете, така няма да имаме нужда от охраната на пехотинците.

— Лорд Сидни и господин Пит няма да одобрят — отрази удара Рос, който беше наясно, че това няма да стане. — И двамата са съвременно мислещи мъже и настояват каторжниците да стигнат Ботаническия залив в по-добро състояние, отколкото робите, които си доставял в Барбадос! Залостиш ли тия мъже за една година, след като пристигнете, половината ще са на оня свят, а другата половина ще стават само за лудница. — Затова — допълни той, непоклатим като скала, — няма да е никак зле през следващия месец да сковеш кабина при юта и фордек. И тогава можеш преспокойно да се преместиш една палуба по-нагоре и да си живееш в самотен разкош, а квартердека да предоставиш на моите офицери. Не забравяй, Синклер, че трябва да настаниш някъде корабния лекар, а също представителя на Военноморските сили и пълномощника на доставчика, а на всички тях по ранг им се полага да живеят в квартердека. Все ще минат и без твоето присъствие, злобар със злобарите! Колкото до екипажа, сложи го, където му е мястото — във фордека. Тогава вече моите пехотинци ще се преместят горе, в помещението, където сега се шири екипажът, а аз ще имам грижата да им осигуря камбуз и пещ, та да готвят за себе си и за каторжниците. Тогава моряците ти нека си бранят със зъби и нокти камбуза, а ти можеш да си направиш нов в кабината при кърмата, офицерите могат да използват камбуза на квартердека. Така, дебелак с дебелак, „Александър“ вече ще заприлича на истински кораб.

По време на това вдъхновено слово необузданият гняв в сивите цепки на очите бе изместен от по-естествената пресметливост.

— Да де, но ще се наложи „Уолтън“ да се изръси най-малко с хиляда лири стерлинги — рече Синклер.

Майор Рос се врътна на токове и се качи по стълбата.

— Прати сметката на Адмиралтейството — каза той и изчезна.

Капитан Дънкан Синклер погледна към стълбата и сякаш едва сега забеляза обръча смълчани мъже около себе си.

— Вземете кофа на синджир и изгребете прелялата вода — отсече той, обръщайки се към Айк Роджърс, — а после, така и така сте се хванали, вдигнете ей онзи люк и започнете да изгребвате трюмната вода откъм десния борд. Други пък да се заемат с левия. Гребете чиста морска вода и доливайте, докато трюмната стане прозрачна. Надушвам вонята чак на квартердека. — Той пак погледна стълбата. — Ти, ти и ти — рече капитанът на Тафи, Уил и Неди, които стърчаха над останалите, — подпрете ме с рамене и ме изтикайте по тая гадна стълба.

Щом тежките му стъпки горе заглъхнаха, каторжниците се запревиваха от гръмогласен смях.

— По едно време, Неди — рече през кикот Айк, — си помислих, че ще вземете да го метнете право в трюмната вода.

— Изкушавах се — призна си Неди, като бършеше очи, — но човекът все пак си е капитан, а капитанът не бива да се обижда. Виж, на майор Рос изобщо не му пука кого обижда, това поне е сигурно — изкиска се той. — Слонски задник, моля ти се! Добре го каза! Докато го вдигахме по стълбата, направо щеше да ни направи на кайма.

— Майор Рос надделя в схватката, — отбеляза замислен Арън Дейвис, — но оголи задник за ботуша на Адмиралтейството. Ако капитан Синклер му се хване на приказките и тръгне да прави кабина при кърмата и фордек, ония от Адмиралтейството ще откажат да покрият разходите и майор Рос ще се озове в небрано лозе.

— Нещо не си представям задникът на майор Рос оголен за чийто и да било ботуш — възрази с усмивка Ричард. — Бричът му ще си остане все така бял, помнете ми думите. Беше прав. „Александър“ няма как да побере толкова хора, ако не се направят кабина при кърмата и фордек. — Той изпухтя. — Кой ще хване синджира на кофата? Всъщност първо трябва да убедим лейтенант Джонстън да ни даде още кофи, нямам намерение да греба със затворническите кофи тая мръсна гадост. Бристълчани, на работа! А ти, Джими, върви да се усмихнеш на драгия лейтенант, дано изврънкаш още кофи.

Капитан Синклер наистина се запретна да прави нововъведения, но за сума, далеч по-малка от хиляда лири стерлинги. Докато каторжниците мажеха палубата с катранено масло и с вар, моряците пренасяха покрай тях товарите и така мъжете получиха представа какво, горе-долу, ще прекарва корабът. Резервните мачти бяха струпани на палубата под лодките, докато рейките, рангоутите, платната и въжетата бяха пренесени долу. Огромните бъчви за вода с вместимост седемстотин литра — най-тежките предмети на кораба, бяха наслагани по няколко накуп сред другия, по-лек товар. Моряците прехвърляха на палубата сандък след сандък осолено говеждо и свинско, чувал след чувал корав хляб, сушен грах и нахут, бъчонки с брашно, торби с ориз и какви ли не вързопи и вързопчета от грубо платно, върху което с мастило бе написано името на собственика. Имаше и денкове с дрехи, които моряците наричаха евтиниите — те явно бяха предназначени за каторжниците, след като износеха дрехите на гърбовете си.

Всички знаеха, че на кораба има бурета ром. Никой, нито моряците, нито морските пехотинци щяха да издържат на такова пътуване, ако от време на време не гаврътват по някоя и друга чашка. Именно благодарение на рома претъпканите помещения и лошата храна ставаха поносими, нямаше как да минат без ром. Него обаче го складираха не в общите отсеци под затвора и помещението за нисшите офицери.

— Нашият шишкав капитан не иска ум назаем — отбеляза с хитра усмивчица Уилям Дринг от Хъл. — Точно отпред има друг двукатов отсек. Горният кат е за дървата за огрев — държат ги при носовата част. А долният кат е с метален капак и именно под него е ромът. Няма как да стигнеш дотам от затвора, понеже преградата към носа е дебела педя и половина и цялата е в ей такива пирони, точно както и преградата към кърмата. А решиш ли да проникнеш при рома откъм отсека за дървата, ще вдигнеш тупурдия до бога. Ромът за всекидневна употреба се пази в огромен долап на квартердека и го отпуска лично капитанът. А Тримингс бди над него като същинска орлица.

— Тримингс ли? — повтори Ричард. — Това да не е стюардът на Синклер?

— Да, и му е верен, до гроб. Ходи да шпионира и да души.

— Бръкна се човекът и плаща от джоба си за промените на кораба — отбеляза приятелят на Дринг — Джо Робинсън. Нали и двамата бяха моряци, бяха се сприятелили веднага с екипажа. — Довел е да му работят и петима каторжници, все дърводелци. Изнамерил ги е на лихтера и на „Фортуна“. Фордекът си е фордек, но виж, за кабината при кърмата стовариха чуден махагон! Капитанът си прибра хубавите мебели от каюткомпанията, така че на майор Рос ще му се наложи да изписва други и пак се е намусил като буреносен облак.

Всъщност майор Рос винаги си намираше за какво да се муси и далеч не се ограничаваше с капитан Дънкан Синклер и с „Александър“. Сега пък, както неколцина пехотинци пошушнаха на каторжниците (всички прекарваха свободното си време главно в това да разменят клюки и слухове), бил подхванал нова битка, за да замени ориза на експедицията срещу пшенично брашно. За беда с господин Уилям Ричардс младши бе сключен договор, каквито се сключваха при превозване на войската, и това бе позволило на пресметливия доставчик на храна за каторжниците и пехотинците да замени част от брашното с ориз. Оризът беше евтин, господин Ричардс младши имаше цял склад, натъпкан с него, той заемаше по-малко пространство, понеже при готвене набъбваше. Лошото обаче беше, че за разлика от брашното оризът не предпазваше от скорбут.

— Нещо не разбирам — възкликна Стивън Мартин, един от двамата тихи бристълчани, пратени заедно с Краудър и Дейвис. — Как така брашното предпазва от скорбут, а хлябът — не? Нали се прави от брашно?

Ричард се опита да си спомни какво му е обяснявал за тия неща братовчедът Джеймс — аптекарят.

— Според мен е заради печенето — отвърна той. — Хлябът, който ядем, е твърд като камък. В него има ечемик и ръж точно колкото и пшеница, ако не и повече. Какво е брашното — мляна пшеница. Излиза, че именно пшеницата предпазва от скорбута. И трябва да се яде като кнедли или топчета в супата, така че да не се унищожава онова, което предпазва от болестта. Най-добрата защита са плодовете и зеленчуците, но къде ще ги намериш насред морето! Братовчед ми Джеймс внася от Бремен кисело зеле, поръчват му го някои капитани на кораби, понеже е по-евтино от малцовия екстракт, най-добрия лек срещу скорбута. Лошото на киселото зеле е, че моряците го мразят до смърт и трябва да бъдат налагани с камшика, за да го ядат.

— Има ли нещо, което да не знаеш, Ричард? — удиви се Джоуи Лонг, за когото Ричард си беше ходеща енциклопедия.

— Всъщност, Джоуи, не знам почти нищо. Каквото съм научил, ми го е казал братовчед ми Джеймс, той е изворът на познания. От мен се искаше само да слушам внимателно.

— Значи умееш да слушаш — отбеляза Бил Уайтинг, който се изправи и огледа свършената работа — почти бяха приключили. — Това белосване си има едно огромно предимство. Дори когато залостят люковете с решетките, вътре пак ще има много повече светлина. — Той прегърна Уил Конъли през раменете. — Ако седнем, Уил, на масата точно под задния люк, ще е достатъчно светло, за да четем.

Някъде в началото на април върнаха всички каторжници на кораба, а строежът на фордека и на кабината при кърмата вървеше с пълна пара. Каторжниците обаче не знаеха, че майор Рос тепърва ще се жалва на властите за условията на „Александър“ — предпочиташе ремонтът на кораба да е напреднал, да не би на някого да му хрумне да го спре, когато той нададе рев. Капитан Синклер бе решил да построи новото помещение за екипажа вътре в кораба и да добави от двете страни мостик с ширина към метър, така че да се стига лесно до носа, където бяха нужниците на моряците. За каторжниците, оставени на „Александър“ да го обеззаразяват, това си бе истинско блаженство: люковете бяха отворени и те можеха да ползват клозетите на екипажа вместо отвратителните кофи. Сега люкът при фордека беше похлупен с кабинка (наподобяваща кучешка колибка със скосен покрив), така че готвачите да стигат до отсека с дървата, без да се мокрят; люкът точно пред квартердека, който водеше към помещението на нисшите офицери, също беше покрит с кабинка за разлика от люковете на затвора, който имаха отгоре само метална решетка и капак.

„Ще слагат капака — помисли си Ричард — всеки път при бурно море, когато вълните ще стигат горната палуба, и ние ще бъдем като слепци, докато бурята не утихне. Ще бъдем оставени без въздух и светлина.“

Сега вече всеки ден им даваха прясно месо и зеленчуци и ги пускаха на малки групички на горната палуба, за да подишат чист въздух и да се поразтъпчат, въпреки това обаче на „Александър“ продължиха да върлуват болести. Уили Уилтън умря — първата жертва сред каторжниците от западните краища, но не от странния мор с отоците. Беше настинал в това убийствено време и болестта бе засегнала гърдите му. Корабният лекар Балмейн се зае да му слага топли лапи, та Уили да отхрачва по-лесно, лекуваше го, както биха лекували всеки свободен бристълчанин, въпреки това той се спомина. За пневмонията нямаше друг лек освен топлите лапи. Айк Роджърс преживя ужасно загубата. Той вече не беше същият мъж, с когото Ричард се бе запознал в Глостърската тъмница. Правеше се на бабаит и на голям кибритлия колкото за прах в очите на другите. По душа си беше хрисим човек, който обожаваше конете и свободата по друмищата.

Издъхнаха и други. До края на април само за месец умряха дванайсет каторжници. И морските пехотинци не бяха пощадени от болестите — косяха ги треска, белодробни възпаления, делириум, парализа. Трима ужасени редници избягаха, в последния ден на месеца ги последва и четвърти. Един сержант, един барабанчик и четиринайсет редници бяха прехвърлени в болница, а кандидати да ги заменят трудно се намираха. „Александър“ все повече се прочуваше като кораба на смъртта във флотилията — слава, която щеше да си запази. Често се случваше всички освен каторжниците, оставени на борда и първия път (сега, след смъртта на Уили Уилтън, те бяха седемдесет и един души), да бъдат пращани другаде и отново да започва обеззаразяването с оцет, барут, катранено масло и негасена вар. И всеки път момчетата на Ричард от наровете вляво заварваха трюмната вода замърсена.

— Корабът все едно кара без помпи за трюмната вода. Те просто не работят — рече отвратен Мики Денисън.

Умряха още трима души. С тях починалите от началото на април станаха петнайсет, а броят на каторжниците се бе свил от двеста и десет на сто деветдесет и пет души.

На единайсети май, повече от три месеца, откакто ги бяха качили на кораба на смъртта, се разчу, че губернаторът Филип най-сетне е пристигнал на своя флагмански кораб „Сириус“ и на другия ден флотилията от единайсет плавателни съда ще издуе платна. Но не би. Екипажът на кораба за провизии „Фишбърн“ не си бил получил надниците и моряците отсекли, че няма да потеглят, докато не си вземат парите до последното пени. Затворниците на „Александър“ лежаха по койките, завити с одеяла — най-сетне им бяха раздали по едно на двама души. Вероятно като награда за това, че ги бяха съблекли чисто голи и ги бяха претършували: какво точно търсеха, никой така и не разбра. Не ги провериха обаче отзад. Все пак парада тук командваше майор Рос. Не им взеха нищо.

На тринайсети май, някъде час след разсъмване — наближаваше лятното слънцестоене и се зазоряваше рано — Ричард се събуди и усети, че „Александър“ се движи: шрангоутите скърцаха, чуваше се как водата се плиска тихичко о корпуса, корабът се поклащаше едва доловимо. Ала и това бе достатъчно, та Айк пак да започне да повръща — другарите му обаче се бяха погрижили да вземат копанята на клетия мъртъв Уили и я поднасяха на Айк всеки път, когато му призлееше, а после Джоуи я празнеше в кофата под наровете.

Онзи ден Робърт Джефрис от Девайзис издъхна от пневмония — одеялата се бяха появили твърде късно.

След като същия ден заобиколиха острите зъбери, вклинили се в морето откъм западната страна на остров Уайт, „Александър“ ускори ход и вече не се влачеше, както докато бяха пътували от Тилбъри до Портсмут. Люшкаше се, случваше се и да се разклати надлъжно и тогава повечето каторжници се просваха на наровете, повалени от морската болест. Ричард също усети, че му се повдига, но все пак се овладя и след три часа гаденето му мина. Дали пък бристълчани наистина не понасяха по рождение морето? Земляците на Ричард — Конъли, Перът, Дейвис, Краудър, Мартин и Морис, също се чувстваха, общо взето, добре. Само момчетата от дълбоката провинция и най-вече Айк Роджърс се мъчеха като грешни дяволи.

На другия ден лейтенант Шарп и корабният лекар Балмейн слязоха при тях през задния люк. Стъпваха по-плахо, отколкото преди, но достатъчно напето, с достойнство, за да изглеждат внушително. Двамата редници с тях вдигнаха трупа на Робърт Джефрис, а Шарп и Балмейн тръгнаха по пътеките между наровете, като се държаха за края им и внимаваха да не пипнат нечий бълвоч. Издаваха една и съща заповед: слезте от койките и почистете пода, слезте от койките и излейте кофите, слезте от наровете и ги измийте, пет пари не давам дали сте болни или здрави. Ако сте повръщали по одеялата, изперете ги. Ако сте повръщали по сламениците, изперете ги. Ако сте повръщали по себе си, измийте се.

— Стига да го правят всеки ден, помещението ще бъде чисто — обади се Конъли. — Ох, дано!

— Хич не се и надявай — каза Ричард. — Това е задължение не на Шарп, а на Балмейн, а той не е от най-усърдните. За късмет вече повърнаха храната, най-страшното сега ще бъдат лайната. Хората ще лежат по койките и ще се изпускат направо в гащите, а най-малко половината не са се къпали никога през живота си. Това, че се поддържаме чисти и че все повече от момчетата също се мият, го дължим на братовчеда Джеймс и на страха, който всявам: плашат се от мен повече, отколкото от водата — усмихна се Ричард. — Веднъж да свикнат да се мият, и ще им хареса да са чисти.

— Странна птица си, Ричард — намеси се Уил Конъли. — Колкото и да го отричаш, но именно ти си главатар на наровете вляво. — Той затвори очи, да провери дали няма да му призлее. — Добре съм, ще взема да почета.

Седна на пейката при масата в средата точно под отворения люк, сложи трите тома на „Робинзон Крузо“ пред себе си, намери мястото, докъдето бе стигнал, и не след дълго потъна в четивото — очевидно и не забелязваше, че корабът се полюшва.

Ричард се разположи до него и разгърна атласа на света. Наистина си беше друго, откакто бяха белосали помещението.

След като „Александър“ подмина откъм юг Плимут, повечето мъже вече понасяха клатенето, макар че Айк Роджърс и още неколцина така и не можаха да се преборят с морската болест. Щом веднъж свикнаха, че подът сякаш се надига, а сетне хлътва под нозете им, те дори се престрашиха да се разхождат по пътеките между наровете. Точно така, докато бе станал да се поразтъпче, Ричард се запозна един ден с Джон Пауър, негласния водач на наровете в предната част на помещението.

Беше симпатичен момък, снажен и пъргав като котка, с пламтящи черни очи и странния навик да ръкомаха неистово, докато говори. Точно като жабарите, като италианците, а не като англичаните, холандците или германците. Имаше вид на човек, подложен на голямо напрежение, но не защото се притеснява или е избухлив, а защото прелива от невероятна енергия и жар. А от очите му личеше, че по душа си е авантюрист.

— Ричард Морган! — провикна се момъкът, когато той мина покрай койката му в горния ъгъл, там, където предната преграда опираше в десния борд. — Добре дошъл на вражеска територия.

— Не съм ти враг, Джон Пауър. Аз съм кротък човек, който си гледа работата.

— Сиреч, наровете отляво. Разправят, че там светело от чистота. Както приляга на истински бристълчанин.

— Наистина съм бристълчанин, но защо не дойдеш и не видиш с очите си? Вярно е, че не общуваме много-много с другите, но това е, защото не говорим лондонския пандизчийски жаргон.

— Момчетата ми наистина го говорят, макар че аз гледам да го избягвам: моряците не го понасят. — Пауър слезе от койката и отиде при Ричард. — Бре, Морган, сега, като те гледам отблизо, виждам, че си старец.

— Миналият септември навърших трийсет и осем, но годините, Пауър, не ми тежат. След близо пет месеца на „Александър“ се чувствам донякъде омаломощен, пак добре, че свършихме малко работа в Портсмут, това ми повъзвърна силите. Вечно пращат бристълчани да чистят трюмната вода — носовете ни са обръгнали и на най-страшната смрад. Ти къде беше — на лихтера, на „Твърд“ или на „Фортуна“?

— На лихтера. Погаждам се добре с моряците на „Александър“, така че спестих на момчетата плаващите затвори в Портсмут. — Той въздъхна и заръкомаха тържествуващо. — Нищо чудно в скоро време да се уредя и моряк на „Александър“. Господин Боунс, третият помощник–капитан, ми обеща. Тогава и аз ще си възвърна силите.

— Пък аз си мислех, че през цялото пътуване ще ни държат долу в затвора.

— А, не, стига господин Боунс да е прав. Той твърди, че губернаторът Филип не искал да си отиваме мърцина, държал да пристигнем в Ботаническия залив здрави и читави, за да сме в състояние да работим.

Стигнаха до бъчвата с морска вода при преградата откъм десния борд, обърнаха се и тръгнаха към предната част на помещението. Пауър стрелна с крайчеца на окото Уил Конъли, все така зачетен в Даниел Дефо.

— Всички ли знаете да четете? — попита донякъде завистливо.

— Шестима знаем, от тях петима сме бристълчани: Краудър, Дейвис, Конъли, Перът и аз. Другият грамотен е Бил Уайтинг — отвърна Ричард. — В Бристъл е пълно с безплатни училища за бедните — издържат се от благотворителност.

— А в Лондон, кажи-речи, няма такива училища. Въпреки че открай време съм смятал четенето на книжки за пилеене на време. Така де, и без да знаеш да четеш, ще разбереш по табелите пред продавниците какво има вътре. — Той отново замаха с ръце. — Сега обаче виждам, че не е лошо да си грамотен. Ако четеш, времето минава по-бързо.

— Е, щом се качиш горе, няма да ти се струва толкова тягостно. Женен ли си?

— Кой, аз ли? А, не, без мен. Жените са отрова — отсече Пауър и закърши пръсти.

— Не, те са като нас, има добри, има лоши, има и средна хубост.

— По колко жени от всеки вид познаваш? — попита Пауър и се усмихна, при което се видяха здравите му бели зъби — значи, не си падаше по чашката.

— Срещал съм повече добри, отколкото лоши, не познавам нито една, която да е средна хубост.

— А ти женен ли си?

— Цели два пъти, ако се съди от делото ми.

— Колкото до делата, лейтенант Джонстън ми каза, че не разполагат с нито едно. — Момъкът стисна ликуващо пестници. — Представяш ли си? Вътрешното министерство така и не е сколасало да прати на Филип списък с имената ни, никой си няма и представа какви престъпления сме извършили и колко трябва да лежим. Смятам, Морган, още щом стигнем в Ботаническия залив, да се възползвам от това.

— Както гледам, във Вътрешното министерство си клатят краката, точно както и в Акцизното управление на Бристъл — отбеляза Ричард, когато стигнаха койката на Пауъл и той се покатери без всякакво усилие.

Движеше се леко като Стивън Донован, за когото на Ричард му беше мъчно, откакто ги бяха върнали долу в тъмницата. Може и да беше обратен, но инак бе много начетен, не беше каторжник и Ричард можеше да си говори с него и за друго, освен за затвора.

Той се върна умислен при нара си. „Виж ти, излиза, че властите не знаят кой какво престъпление е извършил, колко му остава да лежи… — рече си той. — Може и да стане така, както Пауър самонадеяно очаква, но не е изключено губернаторът да реши на своя глава, че на всички каторжници им остава да излежават по четиринайсет години. На кого са му притрябвали цели орди лишени от свобода, които половин — една година след като пристигнат, почнат да твърдят, че са си излежали присъдите!“ Следвайки нишката на мисълта си, Ричард чак сега се досети защо са ги претърсвали в Портсмут. За да се прибереш с кораб у дома, ти трябват пари, а всички каторжници знаеха, че в плановете на Парламента не влиза те са се връщат в Англия. Някой от обкръжението на Филип бе проявил достатъчно здрав разум, та да предположи, че доста от затворниците и затворничките сигурно кътат нейде пари, с които се надяват да си платят пътя обратно. „Трябваше да постъпиш както господин Сайкс, майор Рос! Ти обаче не си такъв грубиян. Разгадах ти всички спатии — ти си човек на честта, ще браниш като орлица своите хора. Черноглед шотландец, кибритлия, който не си мери много-много думите, но не си честолюбив и страдаш от морска болест.“

На двайсети май, докато „Александър“ пореше огромните вълни и проливния дъжд, започнаха да извеждат каторжниците на малки групички на палубата, за да им свалят оковите от краката. Първи качиха болните, сред които включиха дори Айк Роджърс, който бе толкова зле, че корабният лекар Балмейн взе да му дава по два пъти на ден чаша силно вино от Мадейра.

Когато дойде редът и на Ричард, той се качи горе и видя, че се е извила буря — от кораба не се виждаше нищо друго, освен няколко метра от океана, забулен с бяла пелена, валеше като из ведро. Някой тикна Ричард на палубата, така че той се пльосна с изпружени крака. Двама от пехотинците седнаха един до друг на столчета, единият приплъзна под халката на веригата широк ковашки резец, а другият стовари отгоре върху подвития му край чука. Болката беше неописуема, защото силата на удара се предаде и върху крака, но Ричард дори не трепна. Подложи лице под дъжда и го остави да се стича на мощни струи по кожата му, а освободеният му дух се зарея нагоре към сивите дрипи на облаците. Още един неописуемо болезнен удар, и другият му крак също се освободи от оковите, а Ричард — замаян, мокър до кости — се почувства неописуемо, блажено щастлив.

Някой — и той не разбра кой — му подаде ръка и му помогна да се изправи. Ричард се дръпна да не пречи и усети, че му се завива свят и че е лек като перце: изведнъж би даде сметка, че веригите, с които е бил окован цели две години и девет месеца, вече ги няма.

Щом се върна в затвора, се разтрепери като листо, смъкна подгизналите дрехи, изстиска ги, така че чистата сладостна дъждовна вода да се стече във филтъра от шуплест камък, метна ги да се сушат на въжето, прихванато за бъчвата с морска вода и за един от бимсовете, избърса си с парцал тялото и си облече набързо нови дрехи. Божичко, какъв ден! Сякаш бележеше някакъв поврат в живота му.

Оная вечер, докато лежеше до петимата мъже, не по-малко щастливи от него, а „Александър“ пореше вълните в Бискайския залив и се отдалечаваше все повече от Англия, Ричард написа наум писмо на човек, който съчетаваше мъничко от баща му, малко от Джем Тисълтуейт, много от братовчеда Джеймс — аптекаря, и целия Уилям Хенри.

„Не знам как да ти опиша какъв човек съм станал, нито дори какви промени съм претърпял. Станах друг не заради затвора, не заради лишенията, униженията, жестокостта, падението. Смятам, че човекът, в който се превърнах, винаги се е спотайвал вътре в мен и само е чакал сгоден случай, за да стане господар на душата ми. Зарекох се да оцелея, а ето че отдавна не ме интересува дали ще успея. Сякаш усещам някакво предначертание, мощен спазъм на воля, много по-висша от моята. Повелителят на душата ми, сиреч аз, заедно с Оногова, който стои неизразимо по-високо от мен, сякаш ме е откъснал бавно и безвъзвратно от всички и всичко, което съм познавал, което съм обичал и искал, което съм бил. Везните, на които се държи животът ми, клюмнаха в друга посока. Аз не съм пеперуда, точно както не съм и червей. Ала как иначе да обясня онова, което ми се случи? Мога да го оприлича единствено на метаморфоза, на пълно преображение. Вътре в ума, вътре в душата ми. Човекът, появил се впоследствие, не е по-велик, по-стойностен, по-чист или по-добър. Той просто е различен.

През последните две години и девет месеца четох ли, четох в захлас и това само по себе си вече ме промени. Макар и да бях окован във вериги, макар да бях най-презрян сред презрените, пак имах привилегията да разбера какво мислят мъже, в сравнение с които не съм нищо повече от мъничка прашинка. И докато се хранех с плодовете на техния ум, си отгледах и свои. Ако не го бях сторил, сега нямаше да виждам онова, което виждам, и нямаше да доловя промяната.

Шекспир е казал: «Утре, утре, утре със ситни стъпчици от ден на ден напредва, додето стигне сричката последна на времената идни, а всички наши вчера какво са те, освен светлик по пътя, по който глупецът към смъртта отива.» Как бих могъл да го изразя по-добре? Макар че аз не съм Макбет и влагам друг смисъл, все пак бих искал да ти кажа, че… Вчера бях глупец, към смъртта поел. А днес не знача нищо. Ала откак разбрах, че тази могъща и необратима промяна може да се случи заради два удара с чука насред безкрайното море, знам, че утре, утре човекът, който съм, ще продължи нататък.

Драги ми приятели — кръв от моята кръв, скъпи синко, когото обичам повече от всичко на тоя и на всички светове, — аз не ще се върна никога у дома. Проумях го в мига, когато оковите ми паднаха. По някакъв неуловим начин тъкмо вие ми вдъхнахте силата, която съм длъжен да отнеса на място, за чието съществуване дори и не подозирахме, за да правя там и аз не знам какво, само знам, че трябва да го правя. Не като цар, не като господар, не дори като свободен гражданин. Струва ми се, че и когато умра, пак няма да зная какво трябва да правя, въпреки това обаче ще съм го направил. За мен това е загадка, огромна загадка, в която дори не дръзвам да надзърна. Но ако успея, то ще е благодарение на вас.

Живея в мир със себе си. За мен вчера е безвъзвратно отминало и докато лежа в тази огромна мърдаща тъма, днес, сега всъщност не значат нищо за мен. Утре — това е коравият хляб и осоленото говеждо. Ала утрешният ден е едничкото, което ми принадлежи, и то ми е предостатъчно.“

На заранта погледна своите приятели и се помъчи да види всекиго от тях така, както бе видял себе си. Какво ли им беше на душата? Какво си мислеха за този небивал, огромен експеримент в човешкия живот? Дали някой от тях изобщо съзнаваше, че вероятно няма да се върне никога вече? Мечтаеха ли си за нещо? Хранеха ли някакви надежди. И ако да — за какво мечтаеха, на какво се надяваха? Ала Ричард нямаше как да го узнае, понеже никой от тях не го знаеше. Ако беше задал тия въпроси на глас, без недомлъвки, щеше да получи отговорите, които дават всички: пари, благоденствие уют, спокойствие, любене, жена и деца, дълъг-предълъг живот, никакви ядове. Е, и той се надяваше, и той си мечтаеше за всички тези неща, но не тях имаше предвид в онова написано наум писмо. Те не бяха част от ослепителната светлина, озарила го насред развалините на живота му.

Всички тези мъже го гледаха с доверие и упование, това обаче можеше да бъде начало, но не и край. Трябваше да накара всекиго от тях да прогледне, че съдбата му е в негови ръце, а не в ръцете на Ричард Морган. Тарторът на наровете вляво може и да им беше нещо като баща, но не можеше да им бъде и майка.

Сега вече им разрешаваха да излизат на горната палуба, ала само при условие да не се изсипват целият затвор наведнъж и да не пречат на екипажа. Бяха позволили на Джон Пауър, преливащ от радост, да работи като моряк, а също на Уили Дринг и Джо Робинсън. Колкото и странно да му се виждаше на Ричард, не всички каторжници искаха да се качват на палубата. Влизаше им в положението на болните: в Бискайския залив морската болест повали и неколцина, които дотогава не бяха страдали от нея. Но и след като им бяха смъкнали оковите, се намираха и такива, които се задоволяваха да се излежават по койките или да се събират около някоя маса, за да играят карти. Вярно, още духаше бурен вятър, но „Александър“ не току-така се славеше като як, устойчив кораб за превозване на роби. Трябваше да излязат много по-големи вълни, та да залеят палубата и да последва заповед капаците по люковете да се затворят.

След като лейтенант Джонстън се разпореди, че мъжете могат да се разхождат по палубата, времето взе бързо да се оправя и небето — да се прояснява. Вече бяха дали на каторжниците неизменния корав хляб, осолено говеждо и ужасна портсмутска вода. Шестима от морските пехотинци бяха пратени да напълнят с кофи солена вода бъчвите в затвора, а онзи сухар, лейтенант Шарп, тръгна да обикаля напред-назад по пътеките между наровете и видеше ли нещо нередно, нареждаше койките и подът долу да се почистят. Сигурни, че лейтенантът ще остане доволен от вида на техните нарове, десетима от общо дванайсетте момчета на Ричард махнаха за довиждане на Айк и Джоуи Лонг и се изтеглиха през люка горе на палубата.

Завчас хукнаха към перилата, за да видят за пръв път океана. Сивата му повърхност бе изпъстрена със стоманеносиво, тук-там по вълните се белееха и разпенени зайчета, ала хоризонтът се виждаше, а заедно с него и другите кораби от флотилията. Някои се падаха отляво, други — отдясно, а два бяха толкова изостанали, че се мержелееха само мачтите им. Съвсем близо до „Александър“ се носеше другият голям кораб за превозване на роби — „Скарбъро“, който представляваше вълшебна гледка с издутите си платна и разветите в неведом морски код флагчета, с тъпия нос, порещ вълните, блъскащи заедно с халите кърмата отдясно. Надстройката му беше по-голяма, отколкото на „Александър“, и сигурно заради това пълномощникът на доставчика — Закарая Кларк, бе предпочел да пътува с него. От „Александър“ беше избягал и представителят на флотата — лейтенант Джон Шортланд, който се бе прехвърлил на кораба с провизиите „Фишбърн“, макар че един от двамата му синове беше втори помощник-капитан на „Александър“. Другият беше на „Сириус“. Тук царуваше шуробаджанащина.

Както и в Тилбъри, шесторката на Ричард се пръсна веднага щом мъжете усетиха чистия въздух и възможността да се усамотят, доколкото това беше възможно. Ричард се покатери на една от двете големи лодки, преобърнати с дъното нагоре върху купчината резервни мачти, и се зае да брои корабите. Начело на флотилията беше бриг с размерите горе-долу на „Александър“, после идваха „Скарбъро“ и „Александър“, след тях плаваше двумачтовият стражеви кораб „Бдителност“, който се бе долепил до „Сириус“ и не се отделяше от него, точно както пале — от майка си. Отзад май беше „Лейди Пенрин“, сетне плаваха трите кораба с провизиите, а накрая, вече при хоризонта, бяха корабите, от които се виждаха само мачтите. Общо единайсет плавателни съда, освен ако нямаше някой, който да е извън обсега на полезрението им.

— Добър ден, Ричард Морган от Бристъл — поздрави Стивън Донован. — Как се чувстваш?

Въпреки че на Ричард му се искаше да поостане сам, той се зарадва много на Донован, когото бе преценил правилно като достатъчно умен, та да разбере, че каторжникът не споделя сексуалните му предпочитания. Усмихна се и кимна с уважение, без обаче да раболепничи.

— За кое ме питате, за морската болест или за оковите? — рече той и му стана приятно, че корабът ту се надига, ту хлътва отново.

— Морската болест не те мъчи, това е очевидно. За оковите.

— Не можете да разберете какво е да си без окови, ако не сте ги носили като мен две години и девет месеца, господин Донован.

— Две години и девет месеца ли? Какво си извършил, Ричард?

— Признаха ме за виновен, че съм изнудвал един човек за петстотин лири стерлинги.

— И на колко те осъдиха?

— На седем години.

Донован сбърчи чело.

— Нещо не се връзва. Би трябвало да са те обесили. Сигурно са ти намалили присъдата?

— Не. Още първия път ме осъдиха на седем години заточение.

— Както гледам, съдебните заседатели не са били много сигурни във вината ти.

— Затова пък съдията бе убеден в нея. Отказа да ме предложи за помилване.

— Но ти май не съжаляваш особено.

Ричард сви рамене.

— Какво има да съжалявам! Сам съм си виновен.

— А за какво похарчи петстотинте лири?

— Не съм ги похарчил за нищо, дори не съм се опитвал да осребрявам клетвената разписка.

— Знаех си аз, че си интересен мъж.

На Ричард му докривя от спомените, пробудени от разговора, затова побърза да смени темата.

— Бихте ли ми обяснили кой кораб как се казва, господин Донован?

— „Скарбъро“ гледа да не изостава от нас, „Дружба“ води, бива си го, не се дава! През цялото време ще има да го гоним.

— Защо е толкова бърз? Може и да съм бристълчанин, но не разбирам особено от кораби.

— Ами защото е с добра конструкция. Направляващите платна осигуряват най-подходящото съотношение, така че корабът да се движи бързо и при лек ветрец, и при буря. — Донован протегна дълга ръка и посочи „Бдителност“. — Ей онзи стражеви кораб има такелаж като на бриг, а това не е добре. И понеже има и втора мачта, не е зле Хари Бол да промени ъгъла на рангоута. Излязат ли вълни, пъпли като костенурка, понеже корпусът е ниско във водата и платната не могат да се опънат както трябва. „Бдителност“ е кораб за безветрено време, става най-вече за Ламанша, всъщност е плавал, кажи-речи, само там. Хари Бол сигурно се моли за хубаво време.

— А онзи кораб зад съдовете на Военноморските сили „Лейди Пенрин“ ли е?

— Не, това е „Принцът на Уелс“, който също прекарва каторжници. Зад него са „Златната дъбрава“, „Фишбърн“ и „Бороудейл“. Двете костенурки отзад са „Лейди Пенрин“ и „Шарлот“. Ако не бяха те, досега да сме дръпнали напред, ала командващият флотилията се е разпоредил в никакъв случай да не се губим от поглед. Затова и „Дружба“ не може да опъне брамстенгите, а ние — бомбрамсала. О, колко приятно е отново да съм в открито море! — Лъчезарно сините очи съгледаха Джон Джонстън, който се показа откъм владенията на шефовете на квартердека. Стивън Донован скочи със смях долу. — Едва ли има нещо, което да е по-сигурно, Ричард, от това, че тия дни ще те видя отново.

Сетне отиде при офицера, командващ морските пехотинци, с когото очевидно беше в прекрасни отношения.

„Май са си лика-прилика“ — помисли Ричард, но не слезе от наблюдателния си пост. Стомахът му къркореше — при този приказно хубав въздух Ричард се нуждаеше от повече храна, каквато обаче нямаше да получи. Половинка корав хляб, стотина-двеста грама осолено говеждо на ден плюс два литра портсмутска вода. Твърде недостатъчно. Ох, къде ли бяха прелестните дни на Темза, когато благодарение на търговските лодки си похапваха на корем на обяд!

Постоянният, неутолим град мъчеше всички каторжници освен повалените от морска или от някаква друга болест. Докато Ричард и другите от левите нарове при кърмата бяха на палубата, неколцина ленивци от десните нарове отсреща измайсторили лост от метален болт, който задигнали от гротмачтата, и разбили люковете за отсеците, разположени на еднакво разстояние един от друг по пътеките между койките. Не открили ром, затова пък се натъкнали на чували със скрит хляб. Ала както обикновено, и този път се намерил кой да ги издаде. В миг дванайсетина пехотинци нахълтали през задния люк и спипали крадците, докато пирували със задигнатия хляб, похапвали на корем и мятали на поразия от малките твърди самуни на всеки, който се пресегнел или им поискал малко хлебец.

Шестима мъже бяха изведени на палубата и там бяха изправени пред лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп.

— Двайсет удара с камшика! После отново ги оковете — нареди ядосан Джонстън.

Кимна на ефрейтор Сампсън, изникнал с бича от кабината при задния люк. Въпросният бич, за който се мълвеше какво ли не, представляваше дебела ръкохватка намотано около сърцевината въже и девет тънки конопени връвчици с възли по тях и накрая с топчица с цвят на олово.

На Ричард му идеше да хукне и да слезе в затвора, после обаче видя, че извеждат другарите му до последния човек оттам, за да наблюдават боя.

Шестимата бяха съблечени до кръста: смяташе се, че двайсет удара с бича по задника не са достатъчни. Първата жертва беше завързана за скосения покрив на кабинката над задния люк. Камшикът изсвистя — не се налагаше биячът да прилага голяма сила, за да го завърти. От обикновения камшик и пръчката оставаха само резки по кожата, от палката се надигаше морава цицина, докато от този бич тук кожата се разкъсваше още при първия удар, а когато оловното топче по краищата на вървите докоснеше тялото, моментално се появяваше огромна алена буца. Ефрейтор Сампсън си разбираше от работата; случваше се да бъдат налагани и пехотинците, които получаваха по дванайсет, а понякога и повече удари. Всеки удар се стоварваше на различно място, така че след двайсетия, гърбът на клетника приличаше на решетка от окървавени резки и отоци с размерите на детско юмруче. После лисваха върху гърбината на жертвата кофа солена вода, от която човекът се разпищяваше тъничко, сетне на негово място заставаше следващият. Докато ефрейтор Сампсън млатеше шестимата безразлично — по нищо не личеше да обича или пък да мрази работата си, — на вече миналите през камшика им слагаха окови на краката с верига, дълга, горе–долу, колкото веригата, каквато носеха затворниците на „Церера“. Никой не ги прати долу — лейтенант Джонстън само кимна на бияча и на десетината пребледнели като платно пехотинци, за да им покаже, че са свободни.

Ричард усети, че му се гади. Скочи от мястото си, отиде бързо при перилата, надвеси се и се напъна. Но беше прегладнял, нямаше какво да повърне и затова се задоволи да гледа вторачено водата на някакви си три метра под него. Беше бистра като сълза, прозрачните медузи из нея приличаха на мънички призраци със свилени чадърчета и дълги, проточени лъскави пипалца с нещо като дантела отстрани. Те помръдваха, тласкани от водата, която корабът изместваше, и от течението.

Не щеш ли, се чу съсък, от който Ричард подскочи като ужилен — досами корпуса нагоре се изстреля дълго лъскаво тяло, проблеснало на слънцето, което описа над повърхността дъга на пълна свобода и на невероятна радост. Делфин? Морска свиня? Имаше и други палуващи животинки, направо гъмжеше от тях, които си играеха на гоненица с мръсния вехт „Александър“. По лицето на Ричард започнаха да се стичат сълзи, но той дори и не опита да ги избърше. Всичко това бе част от Божията красота и от грозотата на людете. Какво място можеше да има човекът в този невероятен всемир?

Боят с камшика отрезви всички, а „Александър“ продължи нататък по пътя си на юг към Канарските острови.

Джон Пауър бе научил от своя приятел господин Боунс, че един каторжник, когото той познаваше бегло — Николас Грийнуел, бил помилван в деня, преди флотилията да напусне Портсмут, и тайно е бил изведен от кораба. Лейтенант Шарп и досега помнеше недоволството, заляло „Александър“ след помилването на Джеймс Бартлет още докато „Александър“ бе хвърлил котва край Тилбъри.

— В началото така и не се усетих, че онзи синковец го няма, после, след като видях, че е изчезнал, реших, че е хвърлил топа — сподели Пауър с Ричард и господин Донован, застанали на палубата така, че вятърът да отнася думите им. — Негодник с негодник! Ах, мамка му! Трябваше да оправдаят мен, а не Грийнуел!

Пауър открай време се кълнеше, че е невинен и изобщо не е бил заедно с Чарлс Йънг (нямал и представа къде се намирал той сега), докато оня отмъквал с лодка от един лондонски кей четвърт тон рядка дървесина, собственост на Източноиндийската компания. Пазачът познал Йънг, но не бил готов да потвърди под клетва, че вторият обирджия е именно Пауър. Както обикновено, съдебните заседатели предпочели да си вържат гащите и да издадат присъда виновен, да не би после да се окаже, че вторият човек наистина е бил Пауър, нищо че пазачът изобщо не бил сигурен. Съдията се съгласил с тях и осъдил Пауър на седем години заточение.

— Трябваше да пуснат мен! — продължаваше да се вайка момъкът, а мургавото му лице се бе изкривило от болка. — Грийнуел си беше обирджия, две мнения няма! Аз обаче нямам неговите дебели връзки, имам само болнав баща, а вместо да се грижа за него, гния тук! Негодници с негодници, да опустеят дано!

— Не се разстройвай! — взе да го утешава Донован, който изведнъж започна да се държи, както подобава на истински ирландец от Ълстър и на благочестив протестант. — Късно е да плачеш, Джони. Не забравяй за бича, а веднага щом си излежиш присъдата, се прибирай вкъщи.

— Дотогава баща ми ще се спомине.

— Е, не се знае. А сега изпълни каквото ти е възложил господин Шортланд, инак току-виж пак те върнали долу в затвора и тогава по цял ден ще се чудиш какво да правиш.

Гневът на Джон Пауър се поуталожи, но не и болката му. Младежът огледа от глава до пети високия четвърти помощник-капитан и все така с очи, пълни със сълзи, се отдалечи.

— Наистина недоумявам защо харесвате не него, а мен, изпосталелия старец — рече замислен Ричард, решил, че е крайно време да си изяснят нещата.

Върху красивото лице на Донован се изписа учудване, ала в очите му заиграха дяволити пламъчета.

— И да те харесвам, Ричард, страстта ми щеше да си остане несподелена. Но дори един котарак може да се любува на краля.

Бяха умрели още от каторжниците, сега на „Александър“ бяха останали едва сто осемдесет и осем лишени от свобода.

Точно когато Томас Гиъринг от Оксфорд береше душа, от мъглата и ситния дъждец изникна Тенерифе — морето тук бе тъй спокойно, че затворниците, на които бе наредено да слязат долу в помещението, така и не разбраха, че корабът им е навлязъл в пристанище.

След като три седмици не бяха вършили нищо друго, освен да хранят каторжниците и да церят собствените си рани от камшика, сега морските пехотинци се заеха сериозно със задълженията си. Най-неприятната им задача по време на плаване беше да варят в казаните парчетата осолено говеждо, които сержант Найт бе длъжен да претегля на кантара, проверен лично от лейтенант Шортланд, представителя на Военноморските сили. Но тъй като него го нямаше, за да присъства на ритуала, сержант Найт просто режеше говеждото и свинското както дойде, на парчета от около двеста грама за каторжниците и от по шестстотин грама за пехотинците. Каторжниците би трябвало да получават и грах или овесена каша, но сержант Найт отпускаше тия деликатеси само в неделя, след църковната служба. Беше му дошло до гуша да се прави на бавачка и да им трепери на тая сган престъпници. Само това — оставаше да им мери сега и месото! Дори и лейтенант Шарп да слезеше долу, за да наблюдава какво става, Найт не си правеше труда да тегли дажбите или да ги прави горе-долу еднакви и Шарп не му казваше и дума. Защо да си създава главоболия!

Морските пехотинци бяха много нещастни, и то не само заради различията, естествени в група от около четирийсет мъже, принудени от немай-къде да се търпят един друг. Уж би трябвало да се поуспокоят, след като ги преместиха в помещението за нисшите офицери, те обаче продължиха да се бунтуват. Е, наистина си беше къде-къде по-приятно да живееш в това помещение със странна форма, където таванът бе много по-широк от пода. Но румпелът влизаше вътре в него, горе при тавана, и стенеше, скърцаше, тракаше на кухо, а понякога, ако кормчията завъртеше рязко руля, за да изправи курса, се случваше и да халоса някого, както си лежеше в платненото гнезденце на хамака. Тук пехотинците имаха въздух и светлина, влизащи през няколкото амбразури, вонята не бе непоносима, а и екипажът бе така любезен да остави помещението сравнително чисто.

Ала онова, от което пехотинците бяха лишени, далеч надхвърляше придобивките: те не си получаваха четвъртинката ром, полагаща им се всеки ден. Капитан Дънкан Синклер, който се разпореждаше със спиртните напитки, се бе заел да разводнява рома и да го превръща в нещо, известно като грог. Малко преди „Александър“ да напусне Портсмут, пехотинците нададоха неистов вой и няколко дена след това получаваха рома така, както си е редно — без капка вода в него. Сега пак им пробутваха воднистия грог, караха на него още от Сили. Не им стигаше румпелът, ами не можеха да се похвалят и с непробудни сънища, да не говорим пък за благочестивите помисли. На всеки кораб ромът е начало и край на всички земни наслади, на които може да се радва един моряк или морски пехотинец, а ето че сега и едните, и другите от немай-къде се наливаха с грог. И екипаж, и пехотинци мразеха поголовно до смърт Синклер. Не че на него му пукаше — той си живееше царски горе на високото, в своята кабина при кърмата, която бе превърнал в крепост. По-нататък по време на пътуването възнамеряваше да продава рома, който сега пазеше като орлица. Щом тия негодници си искаха четвъртинката ром, щеше да им се наложи да си плащат. Ето, и той си плати за кабината, макар и да знаеше отлично, че Адмиралтейството няма да се бръкне, за да покрие разходите.

Вече наближаваха пристанището на Санта Крус и морските пехотинци потриваха ръце в очакване да слязат на брега и да изгълтат колкото могат да носят ром. Точно тогава обаче майор Рос се разпореди никой от пехотинците да не напуска кораба — не им се полагал отпуск, моля ви се! Лейтенант Джонстън ги бе уведомил вяло, че през целия ден щяло да има пълна вахта, понеже губернаторът Филип не искал каторжниците да стоят залостени долу в затвора. И не само това — Джонстън оповести, че се очаквало губернаторът Филип и личният му адютант, лейтенант Кинг, да дойдат на внезапна проверка на кораба, докато той е в Тенерифе. Да му мислели морските пехотинци, чиито кожени широки черни вратовръзки не са пристегнати добре, а черните кожени гети до коленете не са закопчани правилно.

По-нататък лейтенант Джонстън натърти с уморено движение на ръката, че корабът е натъпкан с най-закоравели престъпници, а Тенерифе е твърде близо до Англия, за да си гледат работата през пръсти. Заплашен от военен трибунал заради недоволството, предизвикано от грога, сержант Найт не се чувстваше особено щастлив. Същото важеше и за приближените му.

Сякаш това бе недостатъчно, на „Александър“ не пътуваше никой от висшите офицери. Откакто се бяха вредили с каюти на квартердека, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп по никакъв начин не зависеха от подчинените си, за да се радват на елементарен уют. Имаха си прислужници (на такъв пост се вреждаха най-големите подмазвачи), свой си камбуз и възможност да отглеждат на кораба домашни животни, с които да разнообразяват трапезата си, а също да ползват лодката на кораба, ако им се доходеше на гости при приятелите им по другите кораби. Виж, редниците, барабанчиците, ефрейторите и самотният сержант не бяха предвидили колко неблагодарна ще е задачата им на кораба — да хранят и да охраняват близо двеста углавни престъпници. Бяха сигурни, че докато имат престой по пристанищата, бандитите ще стоят под ключ. А сега какво се оказа? Онзи ненормалник, губернаторът, настоявал, моля ви се, престъпниците да си се разхождат по палубата дори докато корабът е хвърлил котва на някое пристанище.

Както би могло да се очаква, ром се появи на „Александър“ веднага щом екипажът бе пуснат на сушата — морските пехотинци събраха някоя и друга лира стерлинга, та и с вахта, и без вахта, пак да наквасят пресъхнали устни с нещо по-силно от грога на оня тъпанар Синклер. Късметът им се усмихна повторно, когато надвечер на четвърти юни се разбра, че „Александър“ е първият плавателен съд от флотилията, който губернаторът Филип и свитата му са дошли да огледат. Капитан Синклер изпълзя от кабината си, за да си побъбри любезно с губернатора, а през това време каторжниците бяха строени на палубата под погледите на морските пехотинци с кървясали очи и с дъх, от който преспокойно всеки щеше да припадне, затова пък с идеално пристегнати вратовръзки и безупречно закопчани гети.

— Каква трагедия, че не можем да предложим на тия хора по-добри условия! — завайка се Филип, докато обикаляше затвора. — Гледам, четиринайсет души са болни и не са в състояние да се строят за прегледа, а по пътеките между наровете могат да се разхождат най-много четирийсетина наведнъж. Ето защо трябва да ги пускате възможно най-често на палубата, да се поразтъпчат хората. Ако някои ви създават ядове — рече той на майор Робърт Рос и на двамата лейтенанти на „Александър“, — дръжте ги оковани няколко дни, да им дойде умът в главата.

Ричард беше сред каторжниците, строени на палубата, там, където имаше място. Той си каза, че дребничкият губернатор прилича доста на семит с тоя дълъг орлов нос, двете отвесни бръчки между веждите, плешивеещо теме (Филип носеше косата си навита на две букли над ушите и прихваната отзад на опашка) и пълните, чувствени устни. Като добавим и черните очи, губернаторът преспокойно можеше да бъде и роден брат на Сенхор Томас Хабитас. С появата си Филип отговори на въпросите, измъчващи Ричард, освен това господин Тисълтуейт май бе споменал и че бащата на губернатора се казва Яков. Майката беше достопочтена правоверна англичанка, така че нищо не би свързало Филип с юдейската вяра. Ала адмирал лорд Хау едва ли е бил в див възторг от потеклото му, затова и вероятно Филип не се бе издигнал особено в кариерата. Сър Джордж Роуз, който беше евреин, се беше изказал много ласкаво за него. Ричард си помисли, че са извадили голям късмет, задето експедицията до Ботаническия залив е в ръцете на потомък на древен и изключително цивилизован народ. Кой ти се обявява срещу безчовечието и възприема престъпниците като най-обикновени хора, на които просто не е провървяло!

Личният адютант и протеже на Филип — лейтенант Филип Гидли Кинг, нямаше и трийсет години. Англичанин, в чиито жили безспорно течеше доста келтска кръв, ако се съди от това, че той не спираше да бъбри и очевидно не можеше да обуздае пристъпите на плам. А англичанинът у него проличаваше в склонността му да излага най-подробно фактите, цифрите, статистическите данни, докато свитата на губернатора обикаляше по палубата. Майор Рос явно го смяташе за въздухар и не криеше презрението си.

И така, чак във вторник каторжниците получиха възможност да зърнат Санта Крус и Тенерифе, доколкото изобщо нещо се виждаше през мачтите на корабите, хвърлили котва в пристанището. Онзи ден на обяд им дадоха прясно козе месо, варена тиква, странен, но инак вкусен хляб и големи глави сочен суров кромид лук. Мнозина не се и докоснаха до зеленчуците, Ричард обаче си изяде лука така, сякаш е ябълка: захапа го и остави сока да се стича по брадичката му и да се слива със сълзите, избили в очите му.

Градчето беше малко, без едно-едничко дърво и много посърнало, а земята наоколо беше хълмиста, спечена от сушата и негостоприемна. Ричард бе чел за планината и се надяваше да я види, тя обаче беше забулена от пелената на сивкавите облаци, увиснали само над острова — над морето небето беше синьо. Тенерифе сякаш беше с похлупак, турен му точно както шапката, сложена на магаренцето, което Ричард зърна на каменния вълнолом, първото истински ново впечатление от света извън пределите на Англия. Тук или нямаше търговски ладийки, или те бяха разгонени от лодките, патрулиращи на мястото, където бяха закотвени всички кораби с каторжници на борда. „Александър“ се полюшваше между двете въжета на котвата, опънати с плаващи по повърхността на морето празни бурета, защото, както Ричард научи от един от по-трезвите моряци, дъното на пристанището било осеяно с парчета остри железа, които испанците използвали за баластра и ги изхвърляли направо във водата, за да натоварят стоките. Ако въжетата не били опънати, железата щели да ги претрият.

Колкото и разочарован да бе от града, Ричард продължи да го гледа и да му се любува. Тъкмо от този посърнал остров, очевидно с вулканичен произход, идваха безценните му филтри от шуплест камък. Наистина щеше да бъде прекрасно, ако Ричард разкажеше на братовчеда Джеймс — аптекаря, как изглежда Тенерифе!

Бяха избрали добро време на годината, за да пристигнат — както Ричард научи от друг моряк, идвал тук много пъти, беше топло, но без да е горещо и задушно. Октомври бил най-непоносимият месец, а от юли до ноември от Африка духали горещи като нажежена пещ ужасни ветрове, които навявали цели облаци жилещ пясък. Но нали Африка бе на стотици километри оттук! Ричард винаги си я беше представял като непроходими джунгли, над които се вие пара. Но явно не бе така на тази ширина, само на хвърлей от мястото, където Атлас е крепил на мощните си плещи света. „Ами да — спомни си той, — либийските пустини опасват целия западен бряг на Африка.“

В сряда малко след изгрев-слънце долу в затвора слезе Стивън Донован — търсеше Ричард.

— Опрях до теб, Морган, и до мъжете ти — отсече той, стиснал недоволно устни. — Десетима са достатъчно, и по-чевръсто!

Откакто бяха хвърлили котва, Айк Роджърс се чувстваше все по добре, вчера дори си бе изял главата кромид лук с такъв апетит, че мнозина се завтекоха да му носят още и още. Беше излапал и тиквата, макар че явно не му се ядеше месо и хляб. Другарите му се притесняваха все повече и повече, че той съвсем е изпосталял. Не бе останало нищо от дръзкото му лице, което се бе смъкнало до неузнаваемост, а ръцете му бяха станали само кожа и кости. Когато Джоуи Лонг отказа да го остави сам, Ричард реши да вземе със себе си Питър Морис от нара на Томи Краудър.

— А защо не мен? — заяде се Краудър.

— Защото, Томи, четвъртият помощник-капитан слезе в затвора да вика хора за работа, а не за разходка.

— Добре тогава, вземи Пийти, но с моята благословия — поотпусна се Краудър. Тъкмо се беше спазарил без много шум със сержант Найт, склонен да му даде малко ром, пък било то и срещу баснословна сума.

На палубата десетимата каторжници завариха господин Донован да снове напред-назад, смръщен като буреносен облак.

— Хайде, отивайте при борда и се качвайте на лодката — избоботи той. — Едвам намерих неколцина трезви хора, които да качат празните бъчви за вода, но те са недостатъчни, за да ги откарат при вълнолома и да ги напълнят. Това ще свършите вие. Ще бъдете на подчинение на товарача — Дики Флоун, оправяйте се сами, защото няма трезви пехотинци, които да ви охраняват. Колцина от вас умеят да гребат?

Умееха всички бристълчани — общо четирима. Господин Донован, който не слагаше и капка в уста, се свъси още повече.

— Значи ще се наложи някой да ви вземе на буксир, въпреки че нямам и представа откъде ще намеря лихтер. — Той мерна сина на представителя на Военноморските сили, който беше втори помощник-капитан на кораба, и го сграбчи. — Господин Шортланд, трябва ми лихтер, който да вземе на буксир лодката с бъчвите за вода. Ще предложите ли нещо?

Господин Шортланд се повъси, повъси, пък реши да се възползва от шуробаджанащината и даде знак с флагчетата на „Фишбърн“, където баща му се беше устроил чудесно. „Фишбърн“ откликна незабавно: мина не мина и половин час, и голямата лодка на „Александър“, натоварена с бъчвите, които бяха сложени с дъното надолу, за да не се преобърнат, бе затеглена на буксир към вълнолома.

За такова знойно, затънтено място Тенерифе имаше отлична вода. Извираше някъде от вътрешността на острова, недалеч от градеца Лагуна, стичаше се по обичайните брястови тръби (както предположи Ричард, внасяни от Испания) и се лееше от няколкото чучура, разположени по протежение на късия каменен вълнолом. Ако някой кораб не пълнеше бъчвите си, водата се изливаше направо в соления залив. Откакто „Александър“ беше поел от Портсмут, на борда му бяха изразходвани към осемнайсет хиляди литра вода, затова и сега трябваше да напълнят двайсет и шест от бъчвите с вместимост седемстотин и двайсет литра: за всяка отиваха към два и половина часа. Ала системата бе разработена доста хитроумно и едновременно се пълнеха по шест бъчви. Испанците бяха сковали дъсчен кей на подпори, лодката с бъчвите можеше да спре така, че водата да тече във всички едновременно, без да се налага хората да я обръщат и да наместват съдините. Голямата лодка на „Александър“ превозваше по шест бъчви от всяка страна и гребците трябваше да я въртят час по час, та първо да напълнят донякъде буретата от една страна, сетне да налеят същото количество вода от другата. Инак от тежестта — пълна, всяка бъчва тежеше към половин тон — щяха да се преобърнат. Затова и се налагаше да се запретнат цели десет души, които да тикат, да дърпат, да гребат и да обръщат лодката и на всичкото отгоре да бързат, понеже Донован им бе заръчал да напълнят до здрачаване всички бъчви. На другия ден беше ред на „Скарбъро“.

Втората лодка на „Александър“ бе докарана на буксир от друг екипаж и превозваше четиринайсет бъчви. Моряците от екипажа се надяваха да се поразходят малко на брега, но получиха заповед да върнат пак на буксир първата лодка. Нямаше да се подчинят, ако въпросната заповед не бе издадена от господин Самюъл Ротън, един от помощник-капитаните на „Сириус“, дошъл лично да надзирава пълненето на водата. Беше си болнав, затова и си вършеше работата под сянката на слънчобрана от зелена коприна, който бе взел от прелестната госпожа Дебора Брукс, съпруга на главния боцман на „Сириус“ и много добра приятелка на губернатора.

— Наистина ли му е приятелка? — попита Ричард Дики Флоун, който знаеше всички клюки.

— О, да. Доста неудобно се е получило, Морган. Всички на „Сириус“ знаят, включително Брукс. Той е стар боен другар на Филип.

Беше се мръкнало отдавна, когато напълниха и последната бъчва. Десетимата каторжници трепереха от умора. Цял ден не бяха слагали и залък в уста, а Ричард както никога забрави за задръжките си: беше невъзможно да бъхтят на слънцето, макар и през повечето време забулено в мараня, без да утолят жаждата си, а единствената вода, годна за пиене, идваше от чучура, свързан с извора в Лагуна. И те пиха от нея.

Вече беше минало осем часът и докато се връщаха към „Александър“, полегнали върху бъчвите, каторжниците, които бяха останали без капчица сили, видяха как заливът оживява от цяла гмеж мънички лодки, осеяни с мигащи светлини и тръгнали да ловят нещо, което очевидно не се хващаше през деня. Пред смаяните им погледи се разкри приказна земя от подскачащи фенери, сегиз-тогиз се мярваше и златистото сияние на мрежите, в които се мяташе нещо лъскаво.

— Справихте се като истински мъже — похвали ги четвъртият помощник-капитан, когато и последният каторжник — Ричард, се покатери със сетни сили по стълбичката. — Елате с мен. — Той тръгна към камбуза на екипажа във фордека. — Идвайте, идвайте, де! Не са ви дали нищо за ядене, знам аз, а пехотинците до последния са мъртво пияни, тръгнат ли да готвят на оная никаква печка, ще вземат да подпалят целия кораб. И моряците са на същия хал, но готвачът — господин Кели, бе така добър да ви остави храна, преди да си легне, гушнал бутилката, в хамака.

Не бяха пирували така още от времето, когато преди половин година се бяха разделили с „Церера“ и с обедите, купувани от лодките край драгата: студено печено, а не варено шилешко, някаква каша от тиква и кромид лук с подправки, пресни хлебчета, намазани с масло, и всичко това, полято обилно с бира.

— Не мога да повярвам, че ям масло — рече Джими Прайс, чиято брадичка лъщеше от мазнината.

— И ние не можем да повярваме — каза сухо Донован. — Както личи, маслото за офицерите е било натоварено в неподходящи бурета. Бързо развалящите се продукти се слагат в бъчви с двойно уплътнение, но доставчиците, нали вечно цепят косъма на две, са използвали обикновени бурета. Маслото е тръгнало да се разваля и затова са почнали да го разпределят на всички във флотилията — да го изядем, преди да е гранясало. А бъчварите ще сковат нужните бурета за масло, лошото само е, че ще можем да ги напълним чак на нос Добра надежда. Преди това просто няма крави, които да дават мляко.

Заситени, каторжниците се натъркаляха по койките и спаха непробудно чак до пладне на другия ден, когато църковните камбани забиха за началото на молитвата. Малко след това пак хапнаха: козе месо, пресен царевичен хляб и суров кромид лук.

Ричард даде на Айк намазаното с масло прясно хлебче, което предната вечер беше пъхнал в пазвата си.

— Опитай да хапнеш малко, Айк. От маслото по хлебчето ще ти поолекне.

И той наистина го изяде — след три дена и четири нощи в пристанището бе започнал да прилича на човек.

— Елате да видите! — провикна се превъзбуден Джоуб Холистър, след като надзърна през люка. — Не е ли величествен? — попита той, когато Ричард излезе при него на палубата. — Дори при Кингсроуд, камо ли в Бристъл не съм виждал платноход, който да е и на половината на този.

Беше собственост на холандската Източноиндийска компания, бе с водоизместимост осемстотин тона и макар да бе нагазил по-дълбоко във водата, до него „Сириус“ приличаше на джудже. Ричард отсъди, че сигурно се прибира, натоварен с подправки, черен пипер и тиково дърво, с които бе прочута холандската Източноиндийска компания, а вероятно и с ковчеже, пълно със сапфири, рубини и диаманти, скрито в каютата на капитана.

— Прибира се в Холандия — отбеляза Джон Пауър и се позамисли. — Готов съм да се обзаложа, че екипажът доста е оредял по пътя. Май нашите моряци от Източноиндийската компания мрат като мухи.

Господин Боунс повика Пауър и той хукна нанякъде.

Сигурни, че официалната проверка няма да се повтори, морските пехотинци го бяха ударили на пиянство, още повече че доста претупаният военен трибунал на сержант Найт беше приключил с някакво си шляпване по кокалчетата — да им е за назидание. Редници като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън, също включили се в „бунта заради грога“ на „Александър“, трябваше да получат по сто камшика, но с дълбоко удовлетворение установиха, че флотският офицер е по-скоро на тяхна страна, отколкото на страната на капитан Дънкан Синклер. Колкото до двамата лейтенанти, те почти не се весваха на борда — пируваха с приятелчетата си на по-хубавите кораби или се пазаряха за кози и пилци по тържището на Санта Крус, да не говорим пък, че отскачаха и до вътрешността на острова, за да се полюбуват на красавиците из селцата, сгушени в полите на планината.

Някои каторжници също се бяха сдобили с ром, а на „Скарбъро“ се продаваше и холандски джин. Моряците го бяха намерили в буренца, носещи се по водата край островите Сили. За английския вкус обаче той бе твърде силен и горчив — джинът английско производство сладнеше като рома, затова и мнозина англичани (а и англичанки) бяха с развалени зъби. Томи Краудър, Арън Дейвис и останалите на нара долу хъркаха като заклани. Бяха се почерпили добре с рома, който бяха спазарили със сержант Найт — всъщност, откакто бяха потеглили, затворът на „Александър“ за пръв път се огласяше от такова гръмогласно хъркане. В петък само такива като Ричард, които си пазеха парите за по-важни неща, се разхождаха по палубата, а в нощта срещу събота шпангоутът на кораба се разскърца.

В събота, някъде пет часа след зазоряване първият помощник-капитан — Уилям Астън Лонг, надут до пръсване високомерен тип, дойде да търси Джон Пауър.

Върху извърнатите към него лица се четеше искрено недоумение и господин Лонг си тръгна доста мрачен.

Съвсем оглупели от пиянството, неколцина редници от морската пехота се разкрещяха на каторжниците, че няма да е зле да си замъкнат смрадливите задници на палубата и да я претърсят педя по педя. Стреснати, наскачаха кой от наровете, кой от пейките около масите — очакваха всеки момент да им донесат храната.

Капитан Дънкан Синклер се показа от кабината си при кърмата, едвам си поемаше дъх от яд.

— Баща ми имаше една свиня досущ като капитан Синклер — каза Бил Уайтинг толкова силно, че го чуха и трийсетината мъже около него. — Умът ми не го побира защо ловджиите все приказват за глигани — никой глиган, че и бик не може да стъпи и на малкия пръст на оная дърта вещица. Разпореждаше се, моля ви се, из целия двор, в плевнята, кокошарника, при поилото, разиграваше и клетите добичета, и нас. Ама че проклетия, ви казвам! И сатаната би избягал от нея, както от тамян, да не говорим пък за Дядо Боже. Седи, седи и току се юрне нанякъде, взе, че си излапа и сукалчетата колкото да ни направи напук. Клетият нерез, щеше да си умре от страх, когато трябваше да я обслужи. Та тая проклетия се казваше Есмералда.

От този ден нататък всички на „Александър“ започнаха да викат на капитан Дънкан Синклер Есмералда.

С глави, които щяха да се пръснат от болка, доста вкиснатите морски пехотинци, които не бяха на брега, се запретнаха да претърсват педя по педя затвора и след като там не намериха нищо, тръгнаха да тършуват из целия кораб. Търсиха дори в платната, навити около рангоутите и рейките, Джон Пауър беше изчезнал сякаш вдън земя. После някой се сети да погледне и в малката лодка на кораба, нея обаче също я нямаше.

По някое време следобед на кораба се появи и майор Рос — злополучните пехотинци вече изглеждаха така, сякаш са наполовина изтрезнели. Лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп бяха повикани по спешност от „Лейди Пенрин“, където им беше станало навик да наминават, за да обядват заедно с флотски капитан Джеймс Камбъл и двамата му заместници. След „бунта заради грога“ Рос нямаше намерение да бере още ядове с тоя най-метежен от всички единайсет кораба във флотилията. Каторжниците продължаваха да мрат като мухи, морските пехотинци бяха възможно най-лошата сбирщина размирници, каквито майорът беше срещал през живота си, а Дънкан Синклер си беше негодник и копелдак — какъв друг да бъде, щом е родом от Глазгоу!

— Намери човека, Синклер — тросна се той на този достоен човек, капитана, инак кесията ти ще олекне с четирийсет лири стерлинги. Съобщих на губернатора, той не остана особено доволен. Намери човека, ти казах!

Е, намериха го, но чак в неделя по изгрев-слънце, когато флотилията вече се готвеше да отплава. Първо се сетиха да попитат в холандската Източноиндийска компания и оттам отвърнаха, че Пауър е отишъл сам-самичък при тях с лодката на „Александър“ и се е примолил да го наемат моряк за пътуването до Холандия. И понеже бил облечен с дрехите, с каквито ходели и другите каторжници англичани, които капитанът — холандец, бил виждал по английските кораби, той най-учтиво отпратил Пауър да си върви по живо, по здраво. Първо обаче някой се трогнал дотолкова от ужасната му покруса, че го почерпил чаша джин.

Хората, пратени от „Александър“ и „Сириус“ да го издирват, открили първо голямата лодка — фаланът й бил завързан за скала в пустинно заливче; Пауър пък се бил свил на кравай при скалите и спял непробудно, повален от мъка и от холандския джин. Предал се мирно и кротко. Синклер и Лонг настоявали да му бъдат ударени сто камшика на голо, губернаторът обаче се разпоредил да го оковат в двойни вериги и да го занитят за палубата. Той трябвало да кара на пост и молитви едно денонощие, а после щели да го хранят, но колкото до веригите, те щели да останат, докогато реши губернаторът.

„Александър“ потегли. Чипс — дърводелецът на кораба, прикова Джон Пауър към палубата, като занити халките на оковите по ръцете и краката му към дъските и го остави да лежи ничком. Заповедта гласеше никой да не припарва до беглеца под страх от жестоко наказание — бой с камшик, но още щом нощта се спусна над кораба, господин Боунс припълзя до Пауър и му донесе водица, която той излочи досущ псе.

Флотилията се измъкна от омарата, обвила Тенерифе, времето беше хубаво и слънчево, с лек ветрец. Този път островът се виждаше цели три дена и по заник слънце представляваше незабравима гледка. Връх Тейде се извисяваше цели три хиляди и шестстотин метра над океана, беше отрупан в горния си край с ослепително бял сняг, а по средата бе пристегнат като с пояс с ивица сивкави облаци. От светлината на залязващото слънце снегът се обагряше в розово, облаците ставаха кърмъзени и заприличваха на разтопена лава, блъвнала надолу по склона чак до морето, на сипей от древен камък, чиято неповторимост така и не е заличена от слънцето, вятъра и пясъка, навят чак от африканските пустини. Каква прелест!

На другата сутрин островът пак си беше там, само бе останал още по-далеч, а на третия, когато вятърът се поусили и излезе вълнение, Ричард имаше чувството, че сигурната десница, прокарала правата черта на хоризонта, внезапно е трепнала и е направила малка издатинка. Когато хоризонтът отново стана съвършен, Тенерифе вече бе на сто и шейсет километра от тях.

На петнайсети юни прекосиха Тропика на Рака, събитие, ознаменувано с пищна церемония. Всички на кораба, които дотогава не бяха прекосявали тази въображаема черта, бяха изправени пред съда не на друг, а на самия Нептун. Горната палуба беше украсена с мидички, рибарски мрежи, водорасли и огромно медно корито, напълнено с морска вода. Двама моряци засвириха с раковини и на палубата пристигна някакво страшилище, донесено от фордека на престол, направен от каца — трябваше да се вглеждаш доста, докато познаеш Стивън Донован. Главата му беше увенчана с водорасли и с нащърбена халка за привързване на лодки, лицето, голата му гръд и ръцете бяха сини, а от кръста надолу той бе пременен с опашката на риба меч, хваната предния ден и изкормена, та вътре в туловището да се вместят краката на Донован. В едната ръка той държеше тризъбеца на кораба, с който моряците пробождаха по-едрите риби. Двама боядисани в синьо моряци, целите окичени с водорасли, извеждаха един по един хората, питаха всекиго дали е прекосявал Тропика на Рака и ако получеха отрицателен отговор, го мятаха в коритото с морската вода. След това Нептун го наплескваше с малко синя боя и го пускаше да си върви по живо, по здраво. Насъбралите се, се забавляваха най-много, когато и лейтенант Джонстън, и лейтенант Шарп се озоваха в коритото, макар че и двамата бяха наясно в какво се състои церемонията и бяха облекли стари моряшки дрехи.

Раздадоха — и продължиха да раздават — ром на всички, дори на каторжниците, някой извади и свирка и моряците се впуснаха във вихрен танц, като подрипваха, хванали ръце пред себе си, въртяха се в кръг и подскачаха от крак на крак. После преминаха на песни и екипажът замоли каторжниците — често ги бе чувал да пеят — да изкарат някоя и друга. Ричард и Тафи изпяха песен на Томас Талис^[2], минаха през „Зелените ръкави“^[3] и после подкараха в хор с останалите кръчмарски песни. Всеки получи и препълнено канче рибена чорба, която господин Кели беше сготвил от рибата меч, и каторжниците установиха, че чорбата дори е вкусна, ако наквасиш в нея коравия хляб. Щом се спусна нощта, запалиха фенери; вече минаваше десет, а песните все така огласяха палубата, затова и капитан Синклер изпроводи стюарда си Тримингс да каже на всички освен на вахтата да лягат и да престанат да вдигат такава врява.

Хванаха североизточните пасати, които ги понесоха на юг и на запад. Никой кораб с квадратни платна не може да се задържи на повърхността с вятър, който духа отзад на платната — посоката на вятъра трябва да е такава, че да опъва платното откъм направляващата страна, което ще рече, да се пада откъм бимса или борда. А сега духаше именно такъв попътен вятър, който идваше отзад, някъде между кърмата и средата на кораба. Тъй като тук вятърът и теченията бяха такива, че тласкаха корабите към Бразилия, встрани от Африка, всички на „Александър“ знаеха, че рано или късно флотилията трябва да пристигне в Рио де Жанейро. Тревожният въпрос беше: кога? Щом напуснаха Тенерифе, всички бъчви за питейна вода бяха пълни догоре, въпреки това губернаторът Филип реши, че е разумно да ги долеят отново на островите Зелени нос, които бяха владение на Португалия и се падаха почти точно на запад от Дакар.

На осемнайсети юни — духаше силен вятър и всичко беше обвито в мараня — корабите взеха да подминават островите Зелени нос: Сал, Боависта, Маю. „Александър“ пореше вълните със скорост сто шейсет и пет морски мили на ден, което се равняваше на триста километра. Разстоянието обаче се измерваше само в милите, с които бяха напреднали в правилната посока. Някои дни се случваше корабът да се е върнал назад, което се установяваше по пладне, когато се определяха географската ширина и дължина. В открито море дните се измерват от пладне до пладне, когато със секстанта може да се определи по слънцето географската ширина, колкото до дължината, тя се изчисляваше с хронометри, каквито в цялата флотилия имаше само на флагманския кораб „Сириус“. Веднага щом на „Сириус“ изчисляха географската дължина, я съобщаваха с флагчетата и на другите кораби.

На деветнайсети юни пред тях изникна огромният, покрит с планини остров Сантягу. Всичко вървеше добре, докато корабите от флотилията, които сега плаваха близо един до друг, заобиколиха югоизточния нос, за да навлязат в пристанището на Прая. Внезапно настана безветрие — не се долавяше и най-лекия повей, ако не броим ветреца, който моряците наричат зефир: леки пориви от всички посоки на компаса. За капак и покрай брега имаше огромни вълни, които се разбиваха по рифовете. След няколко плахи опита, когато „Скарбъро“ и „Александър“ бяха на някакви си осемстотин метра от брега, губернаторът се разпореди флотилията да се върне в открито море. Нямаше да пълнят още вода.

После „Александър“ отново изпадна в беда. На „Лейди Пенрин“, един от двата кораба, които вечно изоставаха, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп имаха приятели, с които се бяха договорили. Флотските офицери и на двата кораба притежаваха овце, свине, кокошки и патици и освен че си готвеха само за себе си, пак само за себе си колеха животните. Капитанът, заместниците му и екипажът пък си гледаха на палубата свой добитък и всички ценяха прясната храна толкова много, че ако хванеха риба, моряците не я поделяха с пехотинците и обратното. В екипажа винаги имаше неколцина опитни рибари, морските пехотинци също предвидливо се бяха запасили с въдици, кукички, плувки и тежести. Надушеха ли, че някого от каторжниците също го бива да лови риба, начаса мобилизираха и него в замяна на рибената чорба, която затворниците получаваха същия или следващия ден.

Флотските офицери сами си излапваха домашните птици, но в тия тропически жеги, заколеха ли овца или свиня, нямаше как да я изядат цялата и имаше опасност месото да се развали. На прегладнял каторжник като Ричард Морган му се струваше повече от разумно флотските офицери да се разберат с капитана и екипажа на своя кораб и да си поделят месото. Но не би! Каквото офицерите имаха, си го ядяха сами и не даваха на друг и да опита. Затова и всеки път, щом заколеха свиня или агне (козите не пипаха — да им дават мляко), Джонстън и Шарп мятаха на кърмата на „Александър“ покривка за маса и щом я видеха, капитан Камбъл и двамата му лейтенанти изпращаха лодка, която да прибере половинката от убитото животно. По същия начин, ако на носа на „Лейди Пенрин“ се развееше покривка, лейтенантите на „Александър“ се мятаха на ладийката и отпрашваха към „Лейди Пенрин“ да си приберат половинката.

За огромна радост на Джонстън и Шарп на двайсет и първи юни „Лейди Пенрин“ развя покривката. Двамата флотски офицери завчас се разпоредиха да им спуснат във водата голямата лодка и тръгнаха да си вземат своя пай от гощавката. Губернаторът Филип, капитан Хънтър, майор Рос, военният прокурор Дейвид Колинс и мнозина други едри риби на борда на „Сириус“ загледаха изумени как военноморските офицери на „Александър“ се мятат весело с лодката по огромните разпенени вълни, прииждащи от северозапад. Вещо направлявана с греблата от дванайсет редници морски пехотинци, лодката и на връщане се пребори с вълнението и се прибра по живо, по здраво на „Александър“. Докато редниците преобръщаха лодката на обичайното й място върху палубата, Джонстън и Шарп вече точеха лиги при мисълта за крехките сочни свински пържолки и главите кромид лук от Тенерифе, накиснати в козе мляко.

Капитан Синклер прати да ги повикат.

— „Сириус“ е целият във флагчета — избоботи той с равен глас. — Предлагам ви да се качите на юта и да прочетете какво ни съобщават.

Двамата старши лейтенанти се качиха по стълбите на юта, където Синклер си бе направил пилчарник, кошара за овцете и козите и кочина за шестте угоени шопара, на които дори бе направил покривче, да ги пази от слънцето, и им бе напълнил корито със солена вода, та свинете да си топят в него краката до сгъвката и да не слънчасат.

— Никоя лодка да не напуска „Александър“ без изричното разрешение на губернатора — съобщаваха флагчетата.

Тази лаконичност не съдържаше никакви емоции, ала по-късно същия ден майор Рос запълни пропуска, като се качи на лодката на „Сириус“ и се изтърси на „Александър“.

— Ах, вие, слабоумни негодници, ще ви скъсам задниците от бой! — ревна с цяло гърло той както винаги пред всички, на които им е интересно да го слушат; превозното му средство се поклащаше долу край левия борд на кораба и майорът нямаше намерение да пилее ценното си време, за да се усамотява с тия мухльовци в квартердека колкото да им каже какво мисли за тях. — Пет пари не давам какви ги вършите с Камбъл и неговите подлоги на „Лейди Пенрин“, но оттук нататък ще сложите край на това сноване напред–назад!

Върна се с напета стъпка при въжената стълба, слезе в лодката на „Сириус“, без по него да падне и капчица пяна, и се отправи към „Лейди Пенрин“, където да повтори този изблик на чувства.

Понеже подчинените им се превиваха от смях, точно както и екипажът, и каторжниците, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп побързаха да се затворят в квартердека, където седнаха да умуват дали да не сложат край на живота си.

Докато духаха североизточните пасати, флотилията напредваше бързо, но към края на юни те утихнаха и платноходите се видяха принудени да чакат и най-лекия ветрец, за да продължат нататък, което предполагаше дълги престои и маневриране. След като кормчията нагласеше платната под друг ъгъл, всички чакаха да видят дали е налучкал посоката на вятъра и дали корабът ще потегли накъдето трябва. Не го ли стореше, кормчията пак го завърташе още малко и пак започваше чакане. Маневри, престой, маневри, престой — и така до припадък…

Ричард бе пратен да лови риба, но не толкова защото му вървеше кой знае колко, а защото бе много търпелив — когато хора като Бил Уайтинг сядаха с въдиците, те очакваха рибата да клъвне веднага щом кукичката се скрие под водата, и отказваха да стоят, облегнати с въдицата на перилата, и да чакат, ако се налага, и с часове. Сега слънцето се падаше точно над тях и на палубата вече не бе така приятно, особено за англичаните с тяхната изнежена бяла кожа. Виж, в това отношение на Ричард наистина му бе провървяло — докато пътуваха към Тенерифе, беше почервенял, после обаче малко по малко бе почернял и сега имаше хубав кафяв загар, точно както и Тафи, мургавият уелсец, и другите мъже с тъмна коса. За русите луничави Бил Уайтинг и Джими Прайс настъпи дълъг промеждутък от време, когато те от немай-къде трябваше да се крият долу и да мажат болезнените мехури по кожата си с мехлема на Ричард и с течния каламин, който корабният лекар Балмейн им изписа без особено желание.

Затова и Ричард остана много доволен, щом видя, че моряците опъват платнени навеси между щаговете и вантите, между всичко по палубата, което стърчеше поне малко, стига платнището да не пречеше на хората, качващи се горе.

— Не знаех, че Есмералда се е загрижил толкова за изгорелите от слънцето — каза той на Стивън Донован.

Мъжът прихна в гръмогласен смях.

— Ох, Ричард, Ричард! Есмералда пет пари не дава дали някой ще изгори от слънцето. Просто наближаваме екватора, затова и напоследък все е безветрие. А Есмералда просто знае, че скоро ще започнат бурите. Навесите са за това — да събират дъждовната вода, разбираш ли? В най-долния ъгъл подлагат каца и водата се стича вътре. Не е много лесно да опънеш платнището — това всъщност са стари парчета платно, така че да образуват нещо като чиния, която в единия си край е наклонена като фуния. Пасатите вече не духат, Есмералда няма как да не го е усетил.

— Защо сте четвърти помощник-капитан, господин Донован? Докато обикалям палубата, ми прави впечатление, че се товарите със задължения не по-малко от господин Лонг и при всички положения повече от господин Шортланд и господин Боунс.

Сините очи се присвиха в ъгълчетата, върху устните заигра усмивка, но на Ричард тя се видя някак горчива.

— Е, Ричард, падам си малко ирландец и въпреки че съм бил с адмирал Родни в Западна Индия, все пак съм към търговската флота. Есмералда ме сложи втори заместник-капитан, но представителят на Военноморските сили искаше да вреди синчето си на някое топло местенце. Само да беше видял как Есмералда се разфуча, когато разбра, че господин Шортланд ще пътува като негов втори заместник — отдавна има зъб на бащата, лейтенант Шортланд, де. Затова и лейтенантът реши, че е за предпочитане да се премести на „Фишбърн“. Но синчето остана. Господин Боунс пък не изгаряше от желание да ми преотстъпва длъжността трети заместник-капитан, така че станах четвърти. Всеки от нас отговаря за една от вахтите.

Ричард се свъси.

— Пък аз си мислех, че капитанът сам се разпорежда със своя кораб и има последната дума.

— Така е, но не и когато си се хванал с Кралската военна флота. От „Уолтън“ напират за още такива сладки поръчки, затова и Франсис Уолтън, един от рода на Уолтънови, се е хванал капитан на „Дружба“. Есмералда Синклер е съдружник в „Уолтън и сие“. Ако се поразтърсиш, сто на сто ще установиш, че почти всички капитани на корабите, превозващи хора, и на товарните кораби във флотилията са акционери в съответните дружества. — Донован вдигна рамене. — Ако експериментът с Ботаническия залив завърши успешно, всички ще се юрнат да превозват каторжници — в тая работа има хляб.

— Приятно е да знаеш, че и ние, окаяните каторжници, сме допринесли за нечие благоденствие.

— Особено за благоденствието на хора като Уилям Ричардс младши. Нашият доставчик — на него трябва да сте признателни за чудната храна, която получавате, дано Бог го натика в пъкъла, да изгние там! А освен това, Боже, прати ни и някоя рибка!

Въдицата в ръката на Ричард се поразклати. Замърда и въдицата на Донован. Един от моряците по-назад към кърмата изтегли със съсък нещо — бяха се натъкнали на голям пасаж риба тон и завадиха рибите толкова бързо, та трябваше светкавично да сложат кукичките отново на въдиците и да ги пускат във водата, да не би пасажът да отмине. В края на този вълнуващ за рибарите миг на палубата подскачаха и се мятаха над петдесет едри риби, а моряците и пехотинците вече точеха ножовете, за да ги остържат от люспите, да ги изкормят и нарежат на парчета, нещо, с което каторжниците не можеха да се заемат, понеже не им разрешаваха и да припарват до ножове.

— Довечера ще си отядем рибена чорба — потърка радостно ръце Ричард. — Доволен съм и че вече не ядем на обяд. На пълен стомах се спи по-добре. Знам, лейтенантите се оплакват, че тия прелестни създания са сухички, но месото все пак е прясно!

В открито море човек наистина не можеше да скучае: вечно се случваше нещо. Ричард вече беше свикнал да вижда огромните морски прасета и по-малките делфини, които палуваха, гонеха се, подскачаха високо над водата и все така го очароваха. Тези твари наистина се радваха на живота! Едва ли безгрижният делфин не се наслаждаваше на своите подскоци, нищо че свъсени мъже като господин Лонг твърдяха, че с плясъка и тътена животинките просто прогонвали хищниците.

Понякога на големи ята над кораба кръжаха и какви ли не птици: кралски албатроси, буревестници, дори чайки. „Александър“ не изхвърляше през борда кой знае какви отпадъци, освен когато моряците и пехотинците изкормваха хванатата риба, затова и Ричард бързо разбра — присъствието на птиците означаваше, че наоколо има големи пасажи риба, най-често твърде дребна, та да си заслужава да я ловиш.

Същия ден Ричард видя за пръв път акула и кит. Китът беше достолепен и спокоен и наподобяваше огромен талаз, който се носи прекалено мудно, за да се разбие на пяна. Водата беше чиста като сълза и на Ричард му се прииска да се гмурне в нея. Дали някой ден господин Донован или някой от моряците нямаше да го научи да плува? Той недоумяваше защо дори в дни като този никой не слизаше от кораба и не се къпеше в морето.

Сетне изневиделица край борда изникна онова вледеняващо същество. Защо ли, само като го зърна, Ричард се вцепени? Не проумяваше с какво се обяснява това — акулата си беше много красива. Той видя най-напред перката, прорязваща като нож водата. Перката стърчеше на половин метър и се носеше право към окървавените вътрешности на изкормената риба тон, които моряците бяха хвърлили зад борда и които сега се влачеха подир кораба. Акулата се плъзна покрай „Александър“ като тъмна сянка и продължи нататък. Ричард прецени, че рибата е дълга към седем и половина метра, в средата беше валчеста като буре, отпред обаче се заостряше в нещо като зурла, а отзад завършваше с източена конусовидна опашка, раздвоена като румпел. Върху главата се мъдреше мътно черно око, голямо колкото чинийка. Акулата се изкачи на повърхността, сред вътрешностите на рибата тон, които се носеха на окървавено кълбо, поизвърна се и отвори огромна паст, въоръжена с ужасни зъби. Проблесна белият й корем, остатъците от рибата тон изчезнаха — хищникът ги излапа в миг до шушка и се понесе в разпенените води подир „Александър“, към другите кораби, за да провери дали и около тях няма някакви вкуснотии.

„Майко мила! Бях чувал за китове, бях чувал и за акули. Знаех, че акулата е голяма риба, но не си и представях, че е почти колкото китовете. Виж, това същество не познава радостта. По окото му разбрах, че няма душа.“

Китът изникна във въздуха на около двеста метра от кораба и появата му беше толкова внезапна, че само хората, които като Ричард ловяха риба откъм дясната страна, видяха как могъщото същество се показва сред облак пръски от водата. С глава, заострена като човка, с мъничко око, в което проблясваше разум, с две перки на точици, китът ту се показваше, ту пак се скриваше в цялото си десетметрово сивосинкаво великолепие, а туловището му бе покрито с раковинки точно както корпусът на всеки кораб. Паднеше ли пак във водата, вдигаше цял облак пръски и изчезваше, сетне, след миг напрегнато очакване, приказно красивата назъбена опашка пак щръкваше като байраче над водата, пак плясваше по повърхността на океана с мощен тътен и вдигаше многобагрени, ослепителни дъги от пяна. Левиатанът на морските дълбини, по-величав и от най-красивия линеен кораб!

Появиха се и други, които осеяха морските ширини досущ като на гравюрата с пасящи слонове, която Ричард бе виждал навремето: китовете бълваха стълбове вода, примесена с въздух, носеха се величествено по повърхността или подскачаха в своя гаргантюански танц. Край „Александър“ дълго палуваха кит майка и нейната рожба — майката беше на ужасни белези, цялото й тяло беше обрасло с раковини, а китчето беше като изваяно. На Ричард му идеше да падне на колене и да благодари на Бога, задето му е оказал такава чест, ала бе безсилен да откъсне очи от китовете. Накъде ли се бе запътила тяхната флотилия? Където и да отиваха, и те като делфините и морските прасета пътуваха с радост.

Безветрието не трая много, не след дълго се изви шквал и те трябваше да се възползват от него. По ясното небе бързо се струпаха облаци: бухлати тъмносини къдели, обточени с бяло по краищата, които тътнеха зловещо. Сетне задуха силен вятър, морето се разбесня, заваля като из ведро, всичко бе озарено от светкавици, чуваха се тътнещи гръмотевици. След има–няма час небосводът пак се проясни и корабът отново се озова в безветрие.

Някои от каторжниците и пехотинците спяха направо на палубата, но за изненада на Ричард повечето предпочитаха да не го правят. Каторжниците все пак бяха свикнали да спят върху корави дъски, ала повечето бързаха да се скрият в смрадливия затвор веднага щом се спуснеше мракът, а това по тия географски ширини се случваше изумително бързо. Колкото и да беше задушно, пак бе по-удобно да спиш в хамака, но виж, Ричард наистина не разбираше своите другари по съдба — те явно се страхуваха от стихиите.

Него обаче не го беше страх. Намираше си местенце на палубата, така че да не се пречка на моряците, и след като се излегнеше, се любуваше на невероятната игра на светкавиците, прорязващи облаците, чакаше да се намокри до кости и сърцето му да спре в мига, когато мълния и гръм отекнат едновременно и бурята профучи точно над кораба. Ала най-приятен бе дъждът. Ричард беше донесъл сапун и след като пъхна дрехите си под края на една от преобърнатите върху палубата лодки, се насапуниса — знаеше, че ще вали дълго и дъждът ще отмие пяната. Беше изнесъл и всичко, което можеше да се изпере: сламеника, дрехите на всички, дори одеялата, въпреки че другарите му възроптаха с половин уста, че щели да се свият от водата.

— Всичко, дето не е занитено или заковано за наровете, го изнасяш, Ричард, и го переш! — възмути се Бил Уайтинг. — Как изобщо можеш да стоиш под открито небе? Лично аз предпочитам да съм тук, долу, когато гръм удари кораба и той почне да потъва.

— Одеялата не могат да се свият повече от това, Бил, пък и не разбирам от какво толкова се страхуваш. След някакъв си час всичко ще е изсъхнало. Дори и няма да усетите, че съм изнесъл нещата, толкова погълнати сте от своето хъркане.

От това, че Бил си е възвърнал самочувствието и пак мърмори за щяло и нещяло, си личеше, че доста често похапват риба, нещо, което Ричард не бе отчел, когато бяха тръгнали да прекосяват „рибарника“ на краля, както наричаха Атлантическия океан. Хлябът вече почти не ставаше за ядене — бъкаше от тлъсти гънещи се червеи, които той предпочиташе да не гледа — точно по тази причина повечето мъже се хранеха със затворени очи. Самуните бяха и клисави, явно знак за гнусните гадинки да започнат да се множат като гъби след дъжд. Виж, в осоленото месо не вирееше нищо, затова пък грахът и овесената каша също гъмжаха от животинки. А малцовият екстракт на Ричард и на момчетата беше на привършване.

— Господин Донован — обърна се той към четвъртия помощник-капитан, който по право си беше втори помощник, — ще ми направите ли една услуга, когато пристигнем в Рио де Жанейро? Не бих ви молил, ако не вярвах само на вас и на никой друг от хората, които ще слязат на брега.

Това си беше самата истина. През дългите часове, докато бяха ловили заедно риба, между тях се бе зародило приятелство, което според Ричард бе не по-малко силно от приятелството му с момчетата от затвора. Дори по-силно. Стивън Донован притежаваше авторитет, но и някаква лекота, чувствителност и чудесно чувство за хумор, невероятното умение да разчита мислите на Ричард, който го чувстваше близък като брат, по-близък дори от Уилям. Вече не му правеше впечатление, че Донован съвсем не го разглежда като брат. В началото каторжниците — и приятелите на Ричард, и хора, с които той почти не общуваше, се забавляваха и непрекъснато го взимаха на подбив заради тая странна дружба, придобила твърде интересен привкус покрай честите му отсъствия нощем, когато той се губеше някъде по палубата. Но Ричард си затваряше очите, и не даваше ухо на приказките, проявяваше здрав разум да не се оправдава и брани и така малко по малко всички приеха отношенията му с четвъртия помощник-капитан просто като приятелство; господин Донован очевидно задоволяваше нагона си с други.

Когато Ричард отправи молбата си, двамата с Донован пак ловяха риба, макар че тоя морен ден рибата изобщо не кълвеше. И двамата бяха с рибарски сламени шапки — Ричард я беше спазарил от помощник-дърводелеца, по-пристрастен към рома, отколкото към слънцето.

— На драго сърце ще ти услужа — рече с удоволствие Донован.

— Скътали сме малко пари, а има неща, от които се нуждаем: сапун, малцов екстракт, някакъв бабешки цяр за настинка и мехлем за ужилено, катранено масло, парчета плат, два-три бръснача и две ножици.

— Задръж си парите, Ричард. Ще ти трябват, за да си платиш пътя и да се прибереш в Англия. На драго сърце ще ти набавя нещата и без да ми даваш пари.

Сгърбен, Ричард поклати глава.

— Не мога да приемам подаръци — натърти той. — Длъжен съм да си платя.

Донован вдигна вежда и се подсмихна.

— Да не си мислиш, че съм ти хвърлил око? Обиждаш ме!

— Не, не си мисля такова нещо. Не мога да приемам подаръци, понеже не съм в състояние да отвърна със същото. И това няма нищо общо с хвърлянето на око.

Донован избухна в смях, огласил всичко наоколо.

— Божичко, какъв разговор водя! Приказвам като целомъдрена девица в дамско списание. Няма нищо по-смешно от това някой обратен да се влюби до полуда, а любовта му да си остане несподелена. Приеми този малък подарък, с него искам да облекча съдбата ти, а не да те обременявам със задължения. Толкова ли не си забелязал, Ричард? Та ние сме приятели!

Той примига бързо и се усмихна.

— Да, знам го прекрасно. Благодаря ви, господин Донован, ще приема подаръка.

— Ти би могъл да ми поднесеш още по-голям.

— Какъв?

— Ами да ме наричаш Стивън и да ми говориш на ти.

— Не ми приляга. Когато стана свободен човек, ще ви наричам Стивън. Но дотогава трябва да си знам мястото.

Покрай кораба се стрелна акула, и тя прегладняла като всички останали в тоя ден, когато рибата се беше изпокрила и не кълвеше. Беше дълга към три и половина — четири метра, същинска попова лъжичка в този безбрежен океан. Извърна се, погледна ги с безизразните си очи и продължи нататък.

— Самото въплъщение на злото! — отбеляза Ричард. — В окото на кита проблясва разум, на делфина — също. Докато тая страхотия гледа така, сякаш е дошла от самото дъно на пъкъла.

— О, ти си истинско чадо на Бристъл! Да не си проповедник?

— Не, но в рода ми има свещеници. От англиканската църква. Братовчедът на баща ми е енорийски свещеник на черквата „Свети Яков“, баща му пък е проповядвал направо под открито небе, при рудниците в Кингзуд.

— Голям смелчага е бил. И отървал ли е кожата?

— Да. Братовчедът Джеймс се е родил по-късно.

— Плътта никога ли не те мъчи, Ричард?

— А, защо, мъчила ме е — навремето. С жена, която знаеше как да отвори вратата на рая за всеки мъж. И точно това бе най-ужасното. В сравнение с него да се лишаваш от плътски наслади си е шега работа.

Въдицата на Донован се поразклати и той ахна.

— Захапа! Там, долу, има риба!

Наистина имаше. Акулата се беше върнала и бе отмъкнала стръвта. А също кукичката, плувката и тежестта. Донован метна шапката си на палубата, стъпка я и изруга.

Може би беше от времето: горещо, знойно, задушно, а може би „Александър“ бе дал кратък отдих на смъртта, преди неприятностите да започнат наново. На двайсет и девети юни каторжниците пак взеха да мрат. Корабният лекар Балмейн, който не искаше и да чуе да слиза в затвора заради смрадта, изведнъж се видя принуден да прекарва доста време там. Церовете му, слабителните и лековете срещу гадене не помогнаха кой знае колко.

Колко лесно суеверието взимаше връх! Тъкмо болестите пак започнаха да повалят хората, и „Александър“ навлезе в море с лъскав кобалтовосин цвят. Каторжниците, които се чувстваха здрави, се изсипаха на палубата да го видят и начаса заявиха, че според тях това със сигурност било проявление на застигналата ги прокоба: океанът се бил превърнал в сини камъчета и всички до последния човек щели да измрат.

— Това са си най-обикновени раковини! — възкликна отчаян корабният лекар Балмейн. — Навлезли сме в пасаж раковини, наричани португалски моряци! Яркосини пихтиести същества! Нещо съвсем естествено, изобщо не може да става дума за проявление на Божия гняв! Майко мила, какво доживях! — закърши той ръце и се оттегли в своята задръстена с какво ли не каюта на квартердека, за да се отдаде на отчаянието си.

— Защо им викат португалски моряци? — попита Джоуи Лонг, след като преотстъпи мястото си на Ричард — беше негов ред да се грижи за Айк.

— Защото португалските линейни кораби са боядисани в същия оттенък на синьото — поясни Ричард.

— А защо не са черни с жълт кант — като нашите?

— Защото, ако бяха като нашите, Джоуи, как тогава ще разбираме кой ни е приятел и кой — враг? Започне ли пукотевицата, трудно ще различиш флагчета и сигнали. А сега иди да се поразтъпчеш на палубата! Така те искам! Заседяваш се прекалено много тук, долу.

Ричард седна до Айк, съблече му ризата и панталона и взе да го мие с парцалче.

— Балмейн е малоумник — изграчи Айк.

— И той, човекът, се е видял в чудо. Не знае какво да прави.

— А някой знае ли? Наистина има ли някой, който да знае?

Айк беше станал само кожа и кости, косата му беше окапала, ноктите му бяха побелели, езикът му беше обложен, устните — напукани и отекли. Ала най-ужасните признаци на болестта Ричард откриваше в гениталиите му — те се бяха спаружили и бяха заприличали на празна кесийка. Ох, Айк!

— Хайде, отвори уста. Трябва да ти почистя зъбите и езика.

Като пипаше много внимателно, Ричард взе усуканото парцалче, топнато в пречистена през филтъра вода, и се опита да направи деня на своя другар — стария пътен разбойник, по-поносим. Докато чистеше устата му, си помисли, че понякога е за предпочитане да си по-дребничък. Ако Айк беше с телосложението на Джими Прайс, мъките му отдавна да са свършили. Навремето обаче той бе цяла канара, а животът беше упорит. Малцина се предаваха току-така, без да се съпротивляват, и се вкопчваха със зъби и нокти в дните, които така или иначе бяха преброени.

В затвора се носеше все по-тежка смрад, идваща откъм трюмната вода. Макар и да беше флотски лекар от цели седем години и да бе ходил заедно с проучвателна експедиция на западноафриканския бряг по времето, когато Парламентът все още се надяваше, че може да заточава там углавните престъпници на държавата, Балмейн смяташе, че „Александър“ е бреме, непосилно за неговите възможности. По негово настояване бяха струпали корабни платна на ония места в затвора, където зловонието беше най-непоносимо, и ги бяха усукали на фунии, така че от дупка, пробита в палубата, по тях да влиза чист въздух и да става поне някакво течение. Колкото и вял да беше, капитан Синклер нададе страшен вой, но лекарят не искаше и да чуе. Притеснен, че сега наричат „Александър“ кораб на смъртта, Синклер все пак отстъпи и нареди на корабния дърводелец да му обезобрази палубата. Ала в затвора пак почти не проникваше чист въздух и покосени от треската, мъжете продължаваха да мрат като мухи.

Макар и да бе изпосталял, Ричард се чувстваше добре. Същото важеше и за неговите другари по нар и за останалите четирима от нара на Айк. Уили Дринг и Джо Робинсън се бяха изнесли окончателно от долните койки и сега другите трима (бяха изгубили един от шесторката още при Портсмут) се ширеха на пространство, предвидено за шестима. Момчетата от нара на Томи Краудър и Арън Дейвис си живееха живота благодарение на уговорката със сержант Найт. Въпреки всичко шестото чувство подсказваше на Ричард, че този път няма да се отърват толкова леко и върлуващата болест ще покоси мнозина.

— Ще се редуваме да се грижим за Айк, а останалите ще се изнесем на палубата, за да напълним колкото може дъждовна вода — нареди той на момчетата.

Джими Прайс и Джоуб Холистър понечиха да възразят, Джоуи Лонг ревна, другите също бяха на ръба да се разбунтуват.

— По-добре да си стоим долу — рече Бил Уайтинг.

— Останете ли тук, ще се заразите от треска.

— Сам го каза, Ричард — тросна се и Неди Перът. — Стига да прецеждаме водата и да поддържаме чисто, ще ни се размине. Няма да ходя на никаква палуба. На теб ти е лесно с тая кожа, но аз изгарям от слънцето.

— Аз ще се кача — намеси се и Тафи Едмъндс и се зае да си събира някои от нещата. — Ние с теб трябва да репетираме за концерта. Не можем да допуснем само нашият кораб да си остане без концерт. Я виж „Скарбъро“. Там не минава седмица, без да си изнесат концерт. Според ефрейтор Фланъри някои от сценките били толкова изпипани, че трябвало да ги видиш с очите си, за да повярваш.

— На „Скарбъро“ — намеси се Уил Конъли — може и да има повече каторжници, отколкото при нас напоследък, но те са добре, понеже са разпределени между втората и третата палуба. А ние сме натикани като сардели на два пъти по-малко пространство, защото превозваме и товар.

— Е, лично аз пък съм доволен, че на третата палуба на „Александър“ има товар — каза Ричард, който се бе отказал да спори — беше се убедил, че е безполезно. — Вижте какво стана с пехотинците, когато бяха една палуба по-долу. Помпите на „Скарбъро“, които вадят трюмната вода, работят. Всичко пак опира до капитана. Те имат капитан Маршал, ние имаме Есмералда, който пет пари не дава за помпите, стига трапезата му да е отрупана. Трюмната вода на „Александър“ е напълно заразена.

На четвърти юли вече бе умрял още един мъж, а други трийсет бяха пратени на наровете на импровизирания лазарет. Корабният лекар Балмейн имаше чувството, че целият корпус на „Александър“ е натъпкан до пръсване с трупове в последен стадий на разложение. Как тия клетници живеят сред разложение!

На другия ден от „Сириус“ се получиха две заповеди. Първата гласеше Джон Пауър да бъде освободен от оковите — още щом му смъкнаха веригите, той отново отиде при господин Боунс, тъй като в заповедта изобщо не се казваше, че му е забранено да работи. От втората — лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп останаха страшно недоволни. Дажбата вода за всеки мъж във флотилията, бил той моряк, морски пехотинец или каторжник (жените и децата получаваха по-малко), трябвало да се намали от два на литър и половина. Каторжниците да получавали половин литър всеки ден призори и още литър — в късния следобед. Раздаването на водата да се осъществявало под надзора на флотски офицер и в присъствието на двама пехотинци и на двама каторжници като свидетели, които пък трябвало да се сменят всеки път, да не би да почнели да крадат тайно от водата. Според същата заповед отсеците трябвало да се залостят, бъчвите с вода — да се държат под ключ и да се пазят като зеницата на окото, а ключовете да стоят у офицерите. Всяка сутрин да се отпускала допълнително вода за казаните и коритата, а също и за животните, които лочеха на корем, например кравите и конете изгълтваха по четирийсет и пет литра.

Три дни по-късно безветрието и бурите бяха изместени от югоизточните пасати. А корабите още не бяха прекосили екватора. Всички начаса се поободриха, макар че флотилията с триста мъки поддържаше курса си, измерван в реални морски мили — по сто на ден. „Александър“ пореше огромните насрещни вълни, „Сириус“ и „Бдителност“ плаваха току зад него, „Дружба“ пък беше отпред, цялата в пръски вода досущ мокро псе, което се изтръсква.

Когато сребърните копчета по алените куртки на Джонстън и Шарп започнаха да потъмняват и вонята по квартердека стана почти толкова непоносима, както и на втората палуба, лейтенантите и корабният лекар се вдигнаха и отидоха при капитана, който ги прие, но отхвърли жалбата им като пълна глупост. Притесняваше го само едно: че каторжниците му крадат от хляба, затова и настояваше да бъдат налагани с бича едва ли не до смърт.

— Пак благодарете на звездите, че не ви крадат от рома! — тросна се Джонстън.

Капитанът се ухили, при което се видяха мръсните му зъби.

— Другите кораби може и да си имат ядове с рома, но моят — не. А сега си тръгвайте и ме оставете на мира. Дадох на дърводелеца дясната помпа — да я поправи, понеже нещо не работи като хората. Това безспорно обяснява състоянието на трюмната вода.

— Как един дърводелец ще поправи машинария, която се движи с метални чаркове и кожени ремъци? — процеди през зъби Балмейн.

— Вие по-добре се молете да я поправи. А сега се махайте от тук!

Това вече бе последната капка, от която търпението на Балмейн преля. Той даде сигнал с флагчетата на „Сириус“ и получи разрешение да вземе лодката и да отиде на „Шарлот“ при главния корабен лекар Джон Уайт. Командвана от лейтенант Шарп, голямата лодка пое през огромните вълни: „Шарлот“ беше тромав платноход и най-често изоставаше. На връщане към „Александър“ всички се уплашиха до смърт — дори Шарп, който не знаеше що е страх и в най-бурно море. Затова когато се качи по стълбичката на „Александър“, корабният лекар Уайт бе доста ядосан.

— Ей, бристълчани, опряхме до вас — рече Стивън Донован. — Чакам ви с господин Уайт и господин Балмейн в помещението за нисшите офицери.

„Строго погледнато — помисли Ричард, понаучил доста за помпите през времето, което бе прекарал с господин Томас Латимър, изчезнал сякаш вдън земя, — помпите е трябвало да бъдат една палуба по-долу, за да се намали равнището на трюмната вода, която трябва да вдигат, навремето обаче с кораба са прекарвани роби и собствениците не са искали да има отвори толкова ниско в корпуса. Истината е, че никой не се е притеснявал особено за трюмната вода.“

В помещението за нисшите офицери имаше два резервоара, единият отдясно, другият — отляво, снабдени с най-обикновена смукателна помпа с ръчка, която се движеше нагоре-надолу. Към резервоарите бяха прикачени тръби, които се изпразваха чрез клапа в морето. Дясната помпа беше свалена, лявата пък отказваше да изпомпва.

— Ще слезем долу — оповести корабният лекар Уайт, пребледнял като платно. — Как изобщо е възможно човек да живее тук? Мъжете ви, лейтенант Джонстън, трябва да получат награди за издръжливост.

Ричард и Уил Конъли вдигнаха капака на люка и отскочиха назад. В отсека долу беше тъмно като в рог, но и те, и другите зад тях чуха как о бъчвите с вода се плиска течност.

— Трябват ни фенери — рече Уайт и си затули лицето с носна кърпа. — Налага се някой от нас да слезе долу.

— Драги ми господине, не е за препоръчване да се слиза долу с фенери. Въздухът ще се възпламени — възрази учтиво Ричард.

— Но нали трябва да видя какво става!

— Не се налага, драги ми господине, наистина. Всички чуваме какво става. Трюмната вода е преляла и е наводнила отсека. Това ще рече, че е напълно замърсена. И двете помпи не работят, възможно е никога да не са работили — последния път, когато идвахме тук, изгребвахме водата с кофи. Така е още от Галиънс Рийч.

— Как се казваш? — попита Уайт през кърпата.

— Ричард Морган, родом съм от Бристъл, драги ми господине. — Той се усмихна. — Ние, бристълчани, сме свикнали със зловонието, затова и вечно ни пращат да изгребваме трюмната вода. Но ако го правим с кофи, това няма да промени нищо. Водата трябва да се изпомпва, и то всеки ден. Но не със смукателни помпи като тези тук. Дори и да работят, им трябва цяла седмица, за да извадят един тон вода.

— Дърводелецът ще успее ли да ги поправи, господин Джонстън?

Лейтенантът вдигна рамене.

— Питайте Морган. Той, изглежда, е наясно. Признавам си, не разбирам нищо от помпи.

— Е, Морган, дърводелецът ще се справи ли?

— Не, драги ми господине. В трюмната вода има толкова много твърди предмети, че при всяко всмукване помпите и цилиндрите се развалят. На кораба му трябват верижни помпи.

— И какво повече правят верижните помпи от тези тук? — поинтересува се Уайт.

— Ами изпомпват водата, драги ми господине. Представляват най-обикновена дървена кутия, която обаче е много по-голяма от тези цилиндри. Водата се вдига с плоска месингова верига, прикачена за дървени зъбни колела горе и дървен барабан долу. Дъсчените прегради са свързани с веригата, така че, докато падат, се отпускат надолу, после пак се разгъват нагоре и изсмукват водата. Един добър дърводелец ще ви измайстори всичко без веригата — механизмът е толкова прост, че двама мъже, които въртят барабана със зъбните колела, ще ви вдигнат за една минута цял тон вода.

— Тогава „Александър“ трябва да бъде снабден с верижни помпи. Има ли вериги на кораба?

— Съмнявам се, драги ми господине, но „Сириус“ току-що излиза от ремонт, няма начин да не са му сложили верижни помпи. Сигурно на борда на кораба се намират и резервни вериги. Ако там няма, сто на сто ще намерите на някой от другите кораби.

Уайт се обърна към Балмейн, Джонстън и Шарп.

— Е, отивам на „Сириус“ да докладвам на губернатора. Междувременно ще се наложи да почистите трюма и отсека. Изкарайте всички морски пехотинци и каторжници, нека работят на смени, няма да допусна да принуждавате бристълчани да го вършат сами — рече той на Джонстън. После се обърна и изгледа на кръв Балмейн. — Защо, господин Балмейн, не сте ме уведомили много по-рано за положението тук, след като това продължава вече седем месеца? Капитанът на кораба е развейпрах, няма да се помръдне, дори и бизанът да му се стовари на главата в кабината. Вие сте корабен лекар и ваш дълг е да пазите здравето на всекиго на борда, включително на каторжниците. А не сте го сторили и можете да бъдете сигурен, че ще докладвам на губернатора.

Уилям Балмейн стоеше, пламнал като домат, красивото му лице бе сковано от стъписване и гняв. Беше шотландец, бе шест години по-млад от ирландеца Уайт и двамата бяха на нож още от мига, в който се бяха срещнали за пръв път. Какъв срам и позор, да го ругае пред двама морски пехотинци и пред четирима каторжници! Само майор Рос си позволяваше такива своеволия с беззащитните си подчинени. Сега не му беше времето да си изяснява отношенията с Уайт, ала Балмейн се зарече, че щом флотилията пристигне в Ботаническия залив, той ще му го върне тъпкано. Корабният лекар огледа каторжниците един по един, за да види по лицата им дали му се подиграват или го презират, не забеляза обаче нищо подобно. Познаваше тези мъже по една твърде странна причина: те изобщо не боледуваха.

Точно тогава майор Робърт Рос дойде в долния край на стълбата. Беше забелязал, че Шарп отново препуска като обезумял с лодката по разбуненото море, и го бе заглождило любопитство. Подуши само веднъж, но и това му бе достатъчно, за да разбере какъв е проблемът; а колкото до Балмейн, той се прибра сковано в каютата си, където да се цупи на воля и да крои как да си отмъсти. През това време Уайт обясняваше какво става.

— А, да — рече Рос и се вторачи в Ричард. — Помня те добре, ти си оня чистофайник, когото всички каторжници слушат в захлас. Значи разбираш от помпи и други такива неща, а, Морган?

— Разбирам достатъчно, драги ми господине, за да знам, че „Александър“ има крещяща нужда от верижни помпи.

— Съгласен съм. Ще ви откарам, господин Уайт, на „Сириус“, а после и на „Шарлот“. А вие, господин Джонстън и господин Шарп, изкарайте всички да чистят трюма. Изрежете в корпуса под амбразурите две дупки, та мъжете да изгребват мръсотията направо в морето.

На другия ден лейтенант Филип Гидли Кинг дойде заедно с майор Рос и с главния корабен лекар на флотилията Уайт, погледна само веднъж лявата помпа, която Ричард беше свалил и бе разглобил, и изсумтя презрително и погнусено.

— Тая бракма няма да изсмуче семето и на сатир. Корабът трябва да се оборудва с верижни помпи. Къде е дърводелецът?

Английската педантичност, съчетана с келтския плам, сътвори чудеса. Кинг беше от Кралската военна флота, тоест, бе старши по ранг на лейтенант от морската пехота. Остана на „Александър“, докато не се увери, че дърводелецът е разбрал какво точно трябва да скове и че то е по силите му, после отиде да докладва на командващия флотилията, че занапред корабът би трябвало да не е чак толкова опасен за здравето.

Ала отровата се бе просмукала в шпангоута — „Александър“ никога не е бил и нямаше да бъде безопасен за здравето. И все пак зловонията, изпълнили всичко под горната палуба, малко по малко се разнесоха. Животът на кораба стана малко по-поносим. Дали Есмералда Синклер остана доволен, че трудностите с трюмната вода са били решени, без „Уолтън и сие“ да се охарчва ли? Определено не. Кой, да го вземат мътните, попита той от висотата на юта (Тримингс бе ходил да поогледа и му бе докладвал), е дръзнал да изрязва дупки в хубавия му кораб?

В нощта срещу шестнайсети юли флотилията прекоси екватора. На другия ден корабите се натъкнаха на първите истински бури, откакто бяха напуснали Портсмут. Капаците на люковете бяха затворени и каторжниците останаха в непрогледен мрак. За хора, които като Ричард прекарваха цялото време на горната палуба, това си беше истински кошмар, добре поне, че вонята се бе поразсеяла. Морето се плискаше по носа отляво, „Александър“ се клатеше и се люшкаше надлъжно, странно усещане, при което смазващото налягане се редуваше със световъртеж, защото корабът ту подскачаше във въздуха, ту отново се пльосваше с невероятен тътен като при мощен взрив във водата. Хората се мъчеха да застанат под прав ъгъл на движението, но въпреки това се мятаха от едната чак до другата преграда. Морската болест, за която си мислеха, че е останала в миналото, отново взе да поваля наляво и надясно, Айк се мъчеше като грешен дявол.

Когато флотилията най-сетне се измъкна от бурята с бъчви, дотолкова пълни с дъждовна вода, че пак стана възможно да възстановят първоначалните дажби от скъпоценната течност, на всички, дори на безутешния Джоуи Лонг, вече им беше ясно, че Айзак Роджърс няма да прескочи трапа.

Той помоли да види Ричард, който седна сгърбен срещу Джоуи и положи върху коленете си главата и раменете на Айк.

— Е, свърши земният път на разбойника Роджърс — рече той. — О, Ричард, само да знаеш колко се радвам! И ти се радвай за мен. Грижи се за Джоуи, чу ли. Ще му бъде тежко.

— Не се притеснявай за това, Айк, всички ще се грижим за Джоуи.

Айк вдигна ръка — беше като на скелет — и посочи полицата при бимса.

— Ботушите ми, Ричард. Давам ти ги, само ти си толкова едър, на друг няма да станат. И нали знаеш, ботуши за чудо и приказ са, имат си и токове!

— Знам, знам. Ще ги използвам разумно.

— Добре — пророни Айк и склопи очи.

След час издъхна, без да ги отваря.

На „Александър“ бяха измрели толкова много хора, че се наложи майсторите на платна да искат старо платнище от други кораби. Облечен в чисти дрехи, Айзак Роджърс бе положен в платнен чувал и беше отнесен на горната палуба. Ричард, който бе взел със себе си молитвеник и требник, извърши опелото, като предаде душата на Айк на Всевишния, а тялото му — на морските дълбини. То се плъзна от борда и на мига потъна, тъй като към него бяха привързали камъни, събрани от същия плаж на Тенерифе, където Джон Пауър беше заспал. На Кораба на смъртта вече не достигаха й късове метал, използвани за тежест.

Корабният лекар Балмейн се разпореди палубите още веднъж да бъдат обеззаразени с барут, катранено масло и вар. Той, горкият, живееше доста самотно на квартердека, където компания му правеха само двамата флотски лейтенанти. Те обаче се хранеха отделно и не споделяха нищичко с него. Подобно на Артър Боус Смит, корабния лекар на „Лейди Пенрин“, и Балмейн се крепеше само благодарение на интереса си към безбройните морски същества, които срещаха по пътя, и стига те да бяха малки, ги съхраняваше в стъкленици със спирт. Откакто бяха сложили верижните помпи, му беше много по-лесно да слиза в затвора, той обаче още не можеше да прости на Уайт, задето го бе злепоставил пред толкова хора, и беше на мнение, че няма да носи никаква вина, ако проклетите каторжници продължат да мрат.

Един от каторжниците бе отишъл да ползва нужника за екипажа на носа и беше отнесен от внезапно надигнала се вълна, така мъжете в затвора станаха още по-малко: сто осемдесет и трима.

В началото на август флотилията се приближи до нос Фрио, който се падаше северно от най-големия град в Бразилия, на някакъв си ден плаване от него. Но високите назъбени планини по брега се държаха точно както Сантягу — още щом корабите заобиколиха носа, настана безветрие и те запъплиха като костенурки към Рио де Жанейро, за да пристигнат чак в нощта срещу пети август. Сега беше зима. Рио де Жанейро беше толкова на юг от екватора, че се падаше на хвърлей от Тропика на Козирога, северно от него. От Тенерифе бяха потеглили преди петдесет и шест дни, а от Портсмут — преди осемдесет и четири, което, закръглено, правеше съответно два и три месеца. И девет хиляди и осемстотин километра.

Трябваше да си издействат разрешение да навлязат в колониалните води на Португалия, задача, за която се искаше време. В три следобед флотилията прекоси широките към километър пясъчни наноси и мина между двата еднакви островърхи хълма, при което „Сириус“ даде топовен салют с тринайсет оръдия, а форт Санта Крус му отвърна със същото.

Още от зазоряване всички на „Александър“ се бяха струпали по перилата и гледаха в захлас това чуждо, неописуемо красиво място. Южният хълм представляваше огромно тристаметрово скалисто яйце, обагрено в розово-сиво и увенчано с перука от зелени дървета, докато северният хълм бе по-гол и не така красив. В дъното се мержелееха и други зъбери, остри и прилични на бивници, покрити със злачни дъбрави, сияйно зелени поляни и щръкнали плоски скали, обагрени в синьо, розово, бяло. Плажовете бяха дълги-предълги, извити като подкови и покрити с жълт пясък, спокойни и ведри, обточени с белите зайчета на прибоя. Корабите хвърлиха котва почти веднага след като навлязоха в пристанището, срещу една от многото крепости, построени, за да охраняват Рио де Жанейро от тия морски хищници, пиратите. Чак на другия ден бяха изтеглени на мястото, където щяха да акостират — срещу град Сан Себастиан, името на същинско Рио. Беше разположен на общо взето квадратен полуостров на западния бряг, разпрострял пипала по ждрелата между възправящите се навред върхове.

Пристанището гъмжеше от търговски лодки, зад чиито весла, под пъстроцветни навеси най-често седяха почти голи негри. Ричард видя кулите на черквите, увенчани със златни кръстове, инак в Рио нямаше много високи сгради. Никой не бе забранил на каторжниците да излизат на палубата, те дори не бяха с окови, включително Джон Пауър. Но около шестте кораба постоянно патрулираха лодки, които разгонваха търговците с техните ладийки.

Времето беше хубаво, много горещо и задушно. Ох, де да можеше да слязат на брега! Но това, както разбираха всички каторжници, беше невъзможно. По пладне им дадоха огромни късове прясно говеждо, картофи и фасул, варен ориз и самуни със странен вкус — по-късно Ричард научи, че ги месели от стрит корен с името cassada. Всичко това обаче не беше нищо в сравнение с мига, когато при кораба надойдоха ладийки и засмени негри с бели зъби, блеснали върху абаносовите лица, взеха да мятат на палубата стотици портокали, сякаш си играеха с каторжниците. И Ричард, и други бяха чували за портокалите; той бе чел, че някои богатски къщи дори си имали оранжерии. Беше виждал портокал и при братовчеда Джеймс — аптекаря, който го беше изложил на показ и внасяше лимони, за да извлича етеричните масла от тях. Лимоните се разваляха по-бавно.

Някои от портокалите бяха с диаметър петнайсетина — седемнайсет сантиметра, с наситен красив цвят, други пък бяха почти кървавочервени и отвън, и отвътре. Каторжниците и морските пехотинци бързо установиха, че горчивата кора се бели лесно, и захванаха да се тъпчат като невидели с портокалите, възхитени от тяхната сладост и сочност. Случваше се да отхапват и от големите яркожълти лимони, за да притъпят възсладкия вкус на толкова много портокали, или смучеха не така сочните зелени лимони — нещо средно между тръпчивия жълт лимон и портокаловия сироп. Не можеха и не можеха да се наситят на цитрусовите плодове. Установиха, че най-бледите плодове са откъснати, преди да са узрели докрай, и в края на третата седмица в Рио Неди Перът започна да заделя всяка сочна топчица, която според него щеше да издържи няколко дена — щом го видяха, и други каторжници последваха примера му. Мнозина, включително Ричард, си запазиха и от семенцата на портокалите и лимоните.

Всекидневно получаваха прясно говеждо, едни или други зеленчуци и хляб от cassada. Още щом надушиха, че ромът в Рио може и да е лош като качество, но е евтин едва ли не колкото водата, пехотинците забравиха и за дисциплината, и за каторжниците, които би трябвало да охраняват. Двамата лейтенанти също почти не се вясваха на кораба, както и корабният лекар Балмейн, който ходеше на експедиции в околностите на града, за да се любува на огромните лъскави пеперуди и на цветята с восъчно великолепие, наречени орхидеи. Зажаднели за домашни любимци, моряците от екипажа и морските пехотинци често се връщаха с доста опитомени папагали, обагрени в невероятни цветове — от кучетата бяха останали само две, другите, както бе предрекъл и Донован, се бяха превърнали в примамка на акулите. Котаракът Родни, жена му и бързомножалото се котило се чувстваха на седмото небе. Сега „Александър“ наистина не бе така опасен за здравето, но пък гъмжеше от плъхове и мишки.

Рио си имаше и неприятна страна — беше същински рай за хлебарките. Не че в Англия нямаше хлебарки, там обаче те бяха дребнички плашливи същества, докато тези тук бяха грамадни, летяха, потракваха с крачка и излъчваха същата злонамереност, както и акулите. Нападателни и хитри, вместо да побягнат, те ти се нахвърляха. Като се почне от важните клечки на „Сириус“ и се стигне и до най-обръгналия каторжник на „Александър“, всички бяха на ръба на лудостта, тормозени до немай-къде от хлебарките.

Повечето хора, които не можеха да напускат кораба, спяха почти голи на палубата, макар и не така спокойно, както в открито море. Рио изобщо не мигваше. И нито за миг не потъваше в мрак. По цели нощи, чак до сутринта и черквите, й други сгради бяха осветени. Да си рече човек, че малцината португалци и безбройните им чернокожи роби се страхуват от онова, което се е спотаило в тъмата и ги дебне. По късна доба обаче Ричард чу как някакво същество издава звук, нещо средно между писък и рев, от който кръвта му се смрази, и разбра защо хората тук се стремят да разсеят мрака.

Най-малко два-три пъти седмично имаше илюминации все в чест на някой светия или на Богородица, или на събитие от живота на Исус Христос — в религиозния живот на Рио нямаше и грамче здравомислие и сдържаност. Такива заклети привърженици на Нокс^[4] като Балмейн и Шарп бяха възмутени от дън душа — те смятаха католиците за безнравствени изпаднали типове и сатанински изчадия.

— Изненадан съм, Джони — каза Ричард на Джон Пауър, докато двамата наблюдаваха пъстроцветните илюминации, озарили небето, — че не се опита да избягаш.

Пауър го погледна умърлушен.

— Тук ли? Та аз не знам португалски. Ще ме пребият още на първия ден. Ако не броим португалските бригове за прекарване на роби и товарните кораби, единственият платноход в пристанището е един английски риболовен траулер, спрял тук, за да почистят корпуса отдолу. Ще качи неколцина болни пехотинци от „Сириус“ и „Бдителност“, за да ги върне в Англия. — Той смени темата, очевидно твърде болезнена за него. — Гледам, Есмералда както обикновено не се грижи за своя кораб. Дори не се опитва да почисти мидичките по корпуса.

— Господин Боунс не ти ли е казвал? Отдолу „Александър“ е обкован с мед. — Ричард си избърса гърдите, лепкави от портокаловия сок. Ще сляза да се измия в морето.

— Не знаех, че можеш да плуваш.

— Не, не мога. Но се топвам във водата, без да се пускам от стълбата. Надявам се някой ден да се справям и без да се държа. Вчера се пуснах и дори няколко секунди се задържах на повърхността. После обаче се уплаших до смърт. Днес може пък да не ме е страх.

— Аз мога да плувам, но не смея — рече покрусен Пауър.

И с дисциплина, и без дисциплина той много внимаваше какво върши.

Един ден Ричард беше във водата точно когато Стивън Донован се върна с лодка, която беше наел. Но още не се беше научил да плува — пуснеше ли се от стълбата, и почваше да потъва. Заради задаващата се лодка понечи да се върне на палубата, когато видя кой е застанал на носа.

— Бива ли да си толкова глупав, Ричард, пристанището гъмжи от акули! — скара му се Донован, когато наближи кораба. — На твое място не бих го правил повече.

— Силно се съмнявам, че ще се намери акула, която да се полакоми за светите ми мощи при това изобилие, което предлага пристанището на Рио — усмихна се Ричард. — Опитвам се да се науча да плувам, но поне засега ме няма никакъв.

В очите на Донован проблеснаха дяволити пламъчета.

— Та, ако по време на някоя буря „Александър“ потъне, да стигнеш с плуване до Африка ли? Не се притеснявай, корабът може да е стар, но е един от най-сигурните. Каквото и да се случи, дори и водата да го залее до рейките и юта, пак няма да потъне.

— Не, за друго. За да се къпя в морето, когато стигнем Ботаническия залив, в случай че няма достатъчно кофи. Искам да съм сигурен, че няма да хлътна в някоя дупка в пясъка. Там вероятно има езера и реки, въпреки че сър Джоузеф Банкс не споменава нищо за тях. Всъщност разказва, че местността била безводна и имало само няколко малки поточета.

— Ясно. Погледни кучето Уолас.

Той посочи шотландския териер на лейтенант Шарп. Насърчавано от стопанина си, кучето плуваше покрай наетата ладийка към кораба.

— Какво Уолас?

— Виж го как плува. Следващия път, когато слезеш по стълбата, за да предизвикваш акулите, си представи, че като кучето имаш четири, а не два крака. Закрепи се по корем на водата, дръж главата си отгоре и движи и четирите си крайника, все едно са крака на патица. Така ще започнеш да плуваш, Ричард — рече Донован и възнагради със сребърна монета от шест пенита грейналия в усмивка чернокож мъж, оставил денковете върху палубата. — В началото ще мърдаш като Уолас с неговите четири крака, после ще захванеш да се придвижваш по водата и ще изпиташ всички наслади на плуването.

— Джони Пауър знае да плува, а още е с нас.

— Питам се дали е щял да се предаде така мирно и кротко в Тенерифе, ако е знаел онова, което днес по една случайност научих аз.

Понавел на една страна глава, Ричард наостри уши.

— И какво научихте?

— Флотилията е отплавала от Портсмут само с патроните в патрондашите на морските пехотинци и с нито грам барут повече.

— Шегувате се!

— Изобщо не се шегувам. — Донован прихна, клатейки глава. — Ето колко добре е организирана експедицията ни! Забравили са да ни осигурят боеприпаси.

— Майко мила!

— Разбрах го само защото негово превъзходителство губернаторът Филип успя с триста мъки да закупи десет хиляди патрона тук, в Рио.

— Значи, дори и на някой от корабите да е избухнал бунт, надали са щели да го потушат — виждал съм как нашите пехотинци на „Александър“ си поддържат оръжието, съмнявам се, че то изобщо ще изстреля и наличните патрони.

Господин Донован се взря изпитателно в Ричард, понечи да каже още нещо, ала размисли и приклекна над денковете.

— Тук са някои от нещата ти. Утре ще набавя още. Подочух, че сме щели да отплаваме. — Той сложи вързопите в ръцете на Ричард. — Катранено масло, някакъв мехлем, който спазарих от една дърта вещица, толкова дрипава и грохнала, че няма как да не разбира от илачи и церове, и стрита на прах кора на някакво дърво, за която тя се кълне, че лекувала треска и смъквала висока температура. И шишенце опиумна тинктура, в случай че от водата в Рио някой хване дизентерия: корабните лекари се опасяват, че и това е възможно, въпреки че лейтенант Кинг гледа през пръсти на тия неща. Купища парчета чист плат и две-три ризи от тънко памучно платно, не се стърпях, взех няколко за себе си и се сетих и за теб. Виж, с малца ударих на камък, корабните лекари се добраха до склада първи, тяхната мръсна кожа! Но ти изсуши на слънце малко лимонова и портокалова кора и я дъвчи. Моряците твърдят, че предпазвала от скорбут.

Ричард се взря с обич и признателност в лицето на Донован, който бе достатъчно мъдър, за да разтълкува правилно чувствата в очите му — като приятелство. Донован беше готов и да умре за този човек, който със сигурност бе обичал, но не желаеше да повтаря. Кого ли беше изгубил? И как? Явно не тъжеше по жената, разтворила му дверите на сластта. Ако се съди от изражението върху лицето му, тя го беше отвратила. Ричард обаче не презираше заради нея всички жени. Нито пък мъжете. Донован се зарече, че ще прави, ще струва, но някой ден ще узнае всички патила на Ричард Морган.

На другата заран, тъкмо да слезе от кораба, и видя, че Ричард го чака при стълбата.

— Пак ли услуга? — попита той и не скри готовността си да я направи.

— Не, за това държа да си платя — каза Ричард, сетне посочи палубата и приклекна, сякаш е зърнал на нея нещо интересно.

Донован също се наведе — никой и не забеляза как седемте златни монети минаха от ръката на единия в ръката на другия.

— Казвай сега какво искаш. С тия пари можеш да купиш топаз колкото малък лимон или аметист горе-долу със същите размери.

— Купете ми колкото можете шмиргелова прах и много силен рибен туткал — отвърна Ричард.

Донован го погледна, зяпнал от учудване.

— Шмиргелова прах ли? И рибен туткал? За какво са ти притрябвали пък те?

— Сигурно се намират и на нос Добра надежда, но според мен там ще бъдат баснословно скъпи. В Рио де Жанейро ми се вижда много по-евтино — заувърта Ричард.

— Не ми отговори на въпроса. Много си потаен, приятелю. Кажи, инак няма да ти ги купя.

— Ще ги купите, и още как — грейна в усмивка Ричард, — но нямам нищо против и да ви кажа. — Той погледна отвъд залива, към северните баири, обрасли с непроходима гора. — По време на това безкрайно пътуване често съм се питал какво ще правя, щом веднъж пристигнем в Ботаническия залив. Малцина от каторжниците умеят да вършат нещо — непрекъснато слушаме какво си говорят флотските офицери, особено откакто сме в Рио и те непрекъснато си ходят на гости. Онзи дребосък, лейтенант Ралф Кларк, не млъква, бърбори като латерна. Вечно се оплаква, че на квартердека на „Дружба“ не изтрезнявали, или се разтапя Да разказва за жена си и синчето си, но от време на време се изтървава да каже и нещо полезно. — Ричард си пое въздух. — Но както и да е, стига сме одумвали младшите флотски лейтенанти. Та да си дойда на думата — сред нас, каторжниците, почти не се срещат хора, които умеят да вършат нещо. Виж, мен ме бива за едно друго и смятам, че някои от уменията ми ще влязат в употреба — след като пристигнем, сигурно ще се наложи да отсечем и да набичим доста дървета. Умея да точа триони. И по-важното, да им оправям зъбците, което си е рядък занаят. Братовчед ми Джеймс сигурно е натоварил на някой от корабите сандъчето ми с инструментите, но може и да не е успял. Тогава вече няма да се оправя без шмиргелова прах и туткал. Флотилията все има пили, но ако и с инструменти е снабдена така, както с хранителни продукти, едва ли някой се е сетил за шмиргелова прах и рибено лепило. А и новината за патроните за кремъклийките не ме обнадежди особено. Какво според тях ще правим, ако диваците в Нов Южен Уелс са кръвожадни като мохиканите и вземат да ни обсадят?

— Уместен въпрос — рече угрижен Стивън Донован. — А за какво са ти, Ричард, шмиргеловата прах и рибеният туткал?

— Сам си правя шкурката и по-ситните пили.

— А обикновени пили трябват ли ти, в случай че флотилията не се е запасила и с тях?

— Да, но не мога да заделя повече пари, а не искам да злоупотребявам с щедростта ви. Все пак се надявам да си намеря сандъчето с инструментите.

— По-лесно ще изстискам от камък кръв, отколкото ще науча нещо от теб — усмихна се господин Донован. — Някой ден обаче ще знам всичко.

— Не си заслужава. Но все пак благодаря.

— Винаги на твое разположение, Ричард! Ако не се беше наложило да търся под дърво и камък тия твои церове, изобщо нямаше да разгледам Рио, а в него има наистина забележителни неща. И аз като Джонстън и Шарп щях да вися по кафенетата, да се тъпча с мазни хлебчета, да се наливам с ром и портвайн и да правя мили очи на чиновниците португалци с надеждата да изврънкам някое и друго сувенирче.

След тия думи той заслиза, като си свирукаше весело, по стълбата така, сякаш го е правил най-малко десет хиляди пъти.

Последната неделя в Рио преподобният Ричард Джонсън, свещеник на експедицията, известен с донякъде методистките си възгледи за англиканската църква, прочете проповед и отслужи службата на „Александър“ под съпровода на нахалните католишки черковни камбани, огласили със звънтежа си целия град. Палубите бяха разчистени, сигурен знак, че всеки момент корабите ще отплават.

На четвърти септември се заеха с трудната задача да изкарат единайсетте кораба от осеяното с островчета пристанище на Рио де Жанейро и на пети се справиха. Бяха стояли на котва цял месец, който щяха да запомнят с портокалите и илюминациите. Форт Санта Крус и „Сириус“ надминаха себе си, като се поздравиха с двайсет и един топовни изстрела. Вече беше наложена дажбата от литър и половина вода за пиене на ден, вероятно знак, че губернаторът споделя мнението на корабните лекари за качествата на водата в Рио.

На свечеряване сушата вече не се виждаше; флотилията се понесе напред, за да поеме курс на изток с надеждата да измине бързо пет хиляди и тристате километра, делящи я от нос Добра надежда. От тук нататък й предстоеше да плава на изток и на юг, в морета, в които макар и да бяха описани върху картите чак до нос Добра надежда, почти нямаше плавателни съдове. До тук бяха срещнали съвсем случайно португалски търговски кораб, от тук нататък обаче нямаше да видят жива душа, докато не наближат нос Добра надежда и пътя за Източна Индия.

Ричард бе попълнил запасите си, освен това разполагаше с шмиргелова прах, туткал и няколко добри пили; основна грижа му бяха филтрите от шуплест камък — самият той имаше още два резервни, но петимата му другари си нямаха и един. Ако братовчедът Джеймс — аптекарят, беше прав, филтрите скоро щяха да станат негодни. Затова с помощта на господин Донован Ричард направи нещо като люлка от въжето и пусна един от филтрите да се влачи в морето: молеше се някоя акула да не му хвърли око. Една си беше харесала панталона от униформата на флотски офицер, пуснал го на връвчица във водата, за да се изпере хубавичко, беше прегризала по средата връвта, бе налапала панталона и го бе изплюла отвратена. Е, филтърът сигурно щеше да й приседне, но ако разкъсаше въжето, щеше да замине и вещта, привързана за него. Все пак всичко мина благополучно. След седмица Ричард издърпа шуплестия камък и го прикрепи за палубата, та слънцето да го напече, а дъждовете да го умият. После пусна втори филтър — и той да се накваси с морска вода. Надяваше се така да пречисти и останалите, преди да са излезли от употреба.

Корабите стигнаха още по на юг все така в очакване да навлязат в мощното течение, което да им помогне да прекосят океана от Бразилия до Африка, и хората по палубите започнаха да виждат стада от по няколко кашалота, също запътили се на юг. Огромни същества, те бяха с муцуни, които отстрани приличаха на мънички урви, а под тях се виждаше нелепо малка долна челюст, по която обаче стърчаха страховити зъби. Опашките им бяха по-тъпи, перките — по-малки; за разлика от другите китове, на които корабите се бяха натъквали, кашалотите подскачаха досущ като акробати. И тук гъмжеше от обичайните за морето морски прасета, делфини и акули, ала рибите, които ставаха за ядене, се хващаха по-трудно, понеже бяха по-чевръсти и се носеха заедно с големите вълни. Случваше се край корабите да се появи пасаж, благодарение на който хората похапваха рибена чорба, но, общо взето, каторжниците караха на осолено месо и корав хляб, пълен с гънещи се червейчета и гъгрица — чак да ти се отяде. Затова пък затворниците разполагаха с цяла торба изсушени цитрусови кори и всеки ден дъвчеха по парченце от тях.

Докато флотилията напредваше на юг, все по-многобройни ставаха огромните птици, наречени албатроси, ала ако някой честолюбив пехотинец посегнеше към кремъклийката, та да се облажи на обяд с печен албатрос, моряците се хвърляха ужасени да го озаптяват: било лошо предзнаменование за кораба, ако убиеш някой от тия повелители на въздуха.

Новата болест плъзна най-напред сред пехотинците, ала не след дълго се прехвърли и в затвора. И отново всички се запретнаха да обеззаразяват, да палят барут, да търкат с четките и да варосват. Импровизираният лазарет с наровете по средата отново се напълни и по време на страховита буря един от каторжниците издъхна. Корабният лекар Балмейн, вече по-склонен да отскача долу, където сега се носеха по-приятни миризми, — прекарваше доста време в затвора и в помещението за нисшите офицери. Стига времето да го позволяваше, лекарят се разпореждаше отново да се обеззаразява, да се търка с четките и да се белосва, макар че ритуалът очевидно не постигаше нищо, освен че даваше още малко светлинка, та Ричард, Бил, Уил, Неди и другите да четат, ако горната палуба е задръстена с платна и моряци. По време на този низ от премеждия се оказа, че капитан Синклер съвсем не е лош мореплавател. Излезеше ли попътен вятър, той тутакси опъваше платната, а сетне, ако вятърът променяше посоката си, ги прибираше за броени минути. Опъвай платната, прибирай ги, опъвай платната, прибирай ги… Нищо чудно, че Джон Пауър, Уили Дринг и Джо Робинсън не се и вясваха в затвора. Капитанът и неговите помощници използваха всички до последния човек в екипажа. Нямаше нищо по-лошо от това хората да не достигат и между вахтите да не си почиват както трябва.

В края на септември свирепите бури поутихнаха, морето се поуспокои, хората пак можеха да излизат на палубата. И в хубаво, и в лошо време „Александър“ плаваше добре, колкото и разбунен да беше океанът, вълните никога не се разбиваха по палубата така, че да се налага да затварят люковете с капаци. Тази участ ги бе сполетяла само веднъж, откакто бяха поели от Портсмут.

Капнал от умора, но и неописуемо щастлив, Джон Пауър се появяваше сегиз-тогиз в затвора, след като вахтата му приключеше, отбиваха се и Уили Дринг, и Джо Робинсън, които обаче все бяха като на тръни и изглеждаха притеснени — дори не се и опитваха да се присъединят към групичката на Пауър при преградата откъм носа, което озадачаваше Ричард. Очакваше, че покрай общата работа момчетата, хванали се като моряци, ще се сприятелят още повече. Вместо това те, срещнеха ли погледа му, бързаха да извърнат очи.

Седмици наред животът течеше по все един и същи начин: каторжниците излизаха на палубата, за да половят риба или да погалят животните, четяха, пееха, бъбреха си, играеха на барбут и на карти, насилваха се някак да хапнат малко — в Рио бяха сложили някое и друго килце, сега обаче всички отново бяха изпосталели покрай ужасната храна. Никой от наровете вляво при кърмата не долови да се случва нещо, да има промяна, да се шушука тихомълком, да се краде от хляба в отсека — така де, кой ще седне да върши такива неща! Уили Дринг и Джо Робинсън не мърдаха от койките и сякаш постоянно спяха или дремеха; това бе единственият симптом, който Ричард забеляза — изненада се, но реши, че прави от мухата слон и през последния половин месец момчетата просто са капнали от работа.

После, на шести октомври, когато не бяха много далеч от Африка, десетима морски пехотинци слязоха в затвора, за да отведат Джон Пауър. Той взе да се дърпа, но пехотинците го фраснаха с все сила и под изумените погледи на каторжниците го изкараха през задния люк. След няколко минути се върнаха, за да изведат и двамина от Нотингам — Уилям Пейн и Джон Менъл, които спяха на нара до Джон. После — нищо. Ако не броим това, че Пауър, Пейн и Менъл така и не се върнаха.

Ричард разбра какво е станало главно от Стивън Донован. Уили Дринг и Джо Робинсън също му казаха някои неща.

Пауър и неколцина моряци от екипажа замисляли бунт, разчитайки на това, че две трети от морските пехотинци изобщо не стават за войнска служба.

— Никога не съм чувал за по-налудничав план — отбеляза объркан Донован. — Въобразявали си, моля ти се, че е по силите им да превземат кораба! Луди за връзване! Нямах никаква представа какво им се върти в главите, обзалагам се, че и Шортланд не е бил в течение, а негова светлост Уилям Астън Лонг не би се унизил да се забърква в бунт, още повече че си прави тънките сметки, когато се върне в Англия, да го повишат в капитан на кораб. Виж, за стария Боунс си имам едно наум. Кълне се, че нямал нищо общо, но и аз, а и Есмералда не му вярваме. Ония ненормалници смятали да превземат квартердека и топа на подвижна поставка, а после да залостят морските пехотинци и каторжниците долу в затвора, да променят курса и да отпращат към Африка. Възнамерявали да затворят нас с Есмералда, Лонг, Шортланд и неподкрепилите ги моряци долу с вас в затвора. Съмнявам се да са смятали да убиват някого.

— Чакай тук — каза Ричард и се върна в затвора, за да попритисне Уили Дринг и Джо Робинсън.

— Какво знаете? — попита ги свъсен той.

Те го изгледаха така, сякаш от плещите им се е смъкнало непосилно бреме.

— Пауър взе да ни предумва да се включим и ние — отвърна Дринг. — Казах му, че е превъртял, помолих го да си го избие от главата. После той внимаваше да не говори с никого в наше присъствие, макар и да знаеше, че няма да го издадем. След това пък господин Боунс ни прати обратно в затвора — не ни искал да му работим.

Ричард се върна на палубата.

— Дринг и Робинсън са знаели, но не са пожелали да се включат. Според мен Боунс също е забъркан. Какво всъщност се е случило?

— Двама каторжници са натопили Пауър пред Есмералда.

— Винаги ще се намерят доносници — отбеляза Ричард, сякаш си говореше сам със себе си. — Менъл и Пейн от Нотингам. Негодниците му с негодници!

— Е, Дринг и Робинсън са се придържали към апашкия кодекс на честта, докато тия двамата просто са се потрудили, за да си заслужат похвалата на шефовете и по-добра храна. А ти ги наричаш негодници. Защо?

— Защото и друг път са доносничили. От известно време ги подозирам. Сега, откакто знам имената им, всичко си идва на мястото. Къде са?

— Доколкото знам, на „Скарбъро“. Веднага щом ония двамата са му казали, Есмералда се е метнал на лодката и е отишъл при негово превъзходителство губернатора. Ходих да го вдигам по стълбите. От „Сириус“ пратиха двайсетина пехотинци, а моряците, които доносниците са посочили, са задържани. Виж, за господин Боунс и за неколцина други нямаме доказателства. Но съм сигурен, че няма да повторят, колкото и да мразят Есмералда, задето им разводнява рома и им го продава.

— Ами Пауър? — попита Ричард, усетил как на гърлото му засяда буца.

— Отведоха го на „Сириус“, ще му турят веригите и ще го приковат към палубата. При всички положения няма да се върне повече на „Александър“. — Донован се взря с любопитство в Ричард. — Беше ти симпатичен, нали?

— Да, много, макар и да знаех, че ще свърши зле. Има хора, които, каквото и да правят, накрая оплитат конците, привличат неприятностите точно както магнитът — железните пирони. Та той е такъв. Но мен ако питаш, не е извършил престъплението, за което са му лепнали присъдата. — Ричард избърса очи и поклати ядно глава. — Искаше на всяка цена да се прибере в Англия, при болния си баща.

— Знам. Но ако има някакво утешение, Ричард, то според мен е, че щом подминем Кейптаун, Джони вече няма да храни надежди, че ще намери начин да се върне у дома, и ще стане образцов каторжник.

Ричард обаче не се утеши кой знае колко вероятно защото не бе изпълнил синовния си дълг — мислите му най-често го отнасяха при братовчеда Джеймс — аптекаря, а не при баща му.

Имаше едно нещо, което можеше да стори, за да помогне на Джон Пауър, и той го направи без всякакви угризения на съвестта: разгласи имената на доносниците от единия, та чак до другия край на помещението. Доносникът си е доносник, пак ще натопи някого. Щом „Скарбъро“ хвърлеше котва в Кейптаун, мълвата щеше да стигне и до него. И в Ботаническия залив всички каторжници щяха да бъдат наясно що за стока са Пейн и Менъл — тежко и горко им!

Корабният лекар Балмейн знаеше как да извади всички от мрачното настроение и потиснатост — пак ги пришпори да обеззаразяват, да палят барут, да търкат с четките и да варосват.

— Иде ми да направя две неща, Ричард — рече разпалено Бил Уайтинг. — Да го сграбча тоя никаквец Балмейн, да му подпаля барут под лицето, после да го намажа хубавичко с катранено масло, да го тръкна с металната четка и да го белосам. А другото е да си сменя тъпашкото име: Уайтинг^[5]!

Кейптаун наистина беше красив, но изобщо не можеше да се мери с Рио де Жанейро — поне според каторжниците, обречени да гледат отдалеч. Рио де Жанейро не само бе изумителен като гледки, но и беше пълен с щастливи непринудени хора, с багри и живот. А бруленият от халите Кейптаун притежаваше някаква помръкнала, прашна привлекателност и пристанището му не гъмжеше от ордите весели търговски ладийки — дори и каторжниците да видеха някой чернокож, той не се усмихваше. Това вероятно бе отражение не на друго, а на суровите калвинисти холандци, които се разпореждаха тук. Много от сградите бяха боядисани в бяло (цвят, който не бе сред любимите на затворниците), а вътре в самия град почти нямаше дървета. Зад тясната крайбрежна долина се възправяше величествена планина с плоско, обрасло е храсталаци било, и онова, което пишеше в книгите за нея, се оказа вярно — по едно време над планината се спусна гъст бял облак, покрил я като с плащаница.

От Рио до тук бяха пътували трийсет и девет дни и пристигнаха на четиринайсети октомври, в разгара на тукашната пролет. Флотилията бе напуснала Портсмут преди сто петдесет и четири дни, или пет и половина месеца, корабите бяха изминали петнайсет хиляди километра, а тепърва им предстоеше дълъг път. Нито за миг не се бяха разделяли — губернаторът Артър Филип, който беше и командващ флотилията, не бе допуснал малкото му стадо да се пръсне.

За каторжниците престоят по пристанищата се свеждаше до палуби, които не се движат, и храна, която не мърда. Ден, след като пристигнаха, на кораба се появи прясно месо, а заедно с него и пресен, мек, страшно вкусен холандски хляб — да си оближеш пръстите, и зелени зеленчуци: зеле и някакви тъмнозелени тръпчиви листа. На каторжниците веднага им се отвори апетит и те се заеха с изключително важната задача да се повъзстановят, за да оцелеят през следващия, последен преход, който според мълвата бил най-малко осемстотин километра по-дълъг, отколкото пътя от Портсмут до Рио.

— Само две експедиции са минавали по тоя маршрут преди нас — рече угрижен Стивън Донован, докато убеждаваше Ричард да вземе малко масло, с което затворниците да си намажат хляба. — Холандецът Абел Тасман е оставил карти от своето пътуване, осъществено преди повече от век, освен с тях разполагаме, разбира се, с картите на капитан Кук и на неговия заместник-капитан Фюрно, стигнал при второто пътуване на Кук чак до дъното на света и до ледена земя. Никой обаче не е наясно с положението. Ето, поели сме с огромно множество, натоварено на единайсет кораба, и се опитваме от нос Добра надежда да стигнем до Нов Южен Уелс. Дали Нов Южен Уелс е част от земя, която холандците наричат Нова Холандия и която се пада на три хиляди и двеста километра западно от там? Кук не е бил сигурен, понеже така и не е видял южен бряг, който да ги свързва. Най-многото, което те с Фюрно са направили, е да докажат, че заливът Ван Димен не е част от Тасмания, както си е мислел Тасман, а е най-южната точка на Нов Южен Уелс, крайбрежна ивица, разположена на три хиляди и двеста километра северно от Ван Димен. Дори Великата Южна земя да съществува, никой мореплавател не я е обиколил от край до край с кораба си. А ако съществува, площта й би трябвало да е седемдесет и осем милиона квадратни километра, по-голяма от площта и на Европа.

Сърцето на Ричард биеше като обезумяло.

— От думите ви подразбирам, че нямаме лоцман.

— Общо взето, така е. Осланяме се само на Тасман и Кук.

— Защо? Защото всички мореплаватели са навлизали в Тихия океан, като са заобикаляли нос Хорн ли?

— Да. Дори капитан Кук обикновено е предпочитал нос Хорн. Смята се, че покрай нос Добра надежда минава пътя за Източна Индия, Бенгалия и Кате, а не за Тихия океан. Погледни пристанището, пълно е с кораби, които потеглят. — Донован посочи платноходите, бяха десетина-петнайсет. — Да, ще поемат на изток, но и на север, и ще се възползват от едно течение в Индийския океан, което да ги отнесе чак до Батавия. Достигат тези географски ширини точно когато задухват летните мусони, които ги тласкат по-нататък на север. А зимните пасати връщат корабите, натоварени с какво ли не, по обратния път, подпомагани от други три мощни течения. Едното е насочено на юг и минава през проток между Африка и Мадагаскар. Второто ги отнася покрай нос Добра надежда в Южния Атлантически океан. Третото пък ги тласка на север покрай западния бряг на Африка. Ветровете са важни, но понякога по-важни са теченията.

Донован изглеждаше все по-угрижен и това притесни Ричард.

— Какво премълчавате?

— Умен си, не може да ти се отрече. Добре де, ще бъда откровен. Второто течение, което заобикаля нос Добра надежда, е насочено от изток на запад. Помага много, ако си се запътил към дома, но се превръща в ад, поел ли си в обратната посока. Няма как да го избегнем, широко е цели двеста километра. Ако плаваш на североизток, към Източна Идния, не е сложно да го преодолееш. Ние обаче разчитаме на мощните западни ветрове южно от нос Добра надежда, а това за един моряк е много по-сложна задача. Дължината на последния преход ще се увеличи значително, защото няма да поемем веднага по източен курс. Плавал съм до Бенгалия и Кате, познавам на пръсти южния край на Африка.

Жегнат внезапно от любопитство, Ричард се вторачи недоумяващо в четвъртия помощник-капитан.

— А защо сте се хванали на това неясно пътуване по маршрут, изминаван единствено от капитан Кук?

Красивите сини очи запламтяха.

— Защото, Ричард, искам да съм частица от историята, пък макар и съвсем незначителна. Впуснали сме се в изключително рисковано пътешествие по маршрут не до старите познати места, дори не до места с примамливи имена като Кате. Нямам връзки, не мога да се вредя в Кралската военна флота, няма да ме вземат дори на експедиция, организирана от Кралското дружество. Когато Есмералда ме покани за втори помощник-капитан, тутакси се възползвах от възможността. Понесох безропотно понижението. Защо ли? Само защото сме се заели с нещо, с каквото не се е нагърбвал никой преди нас! Без никаква подготовка сме повели хиляда и петстотин безпомощни души, за да се заселят в девствени земи. Все едно ви прекарваме от Хъл до Плимут. Та това си е безумство! Върхът на лудостта! Ами ако стигнем Ботаническия залив и чак тогава разберем, че там не става за живеене? Кате е твърде далеч, за да прехвърлим там толкова много хора. Господин Пит и Адмиралтейството, Ричард, ни хвърлиха на произвола на съдбата, и то без да им мигне окото, без изобщо да обмислят нещата и да ги подготвят. Редно е две години предварително да пратят опитни хора, които да облагородят поне мъничко мястото. Това обаче не се случи, понеже щеше да струва луди пари и нямаше да отърве Англия и от един-едничък каторжник. Никой не го е еня за вас. Интересувате ги колкото да си зададат парламентарното питане, и толкоз. Но дори и да намерим смъртта си, тази експедиция ще влезе в историята и аз участвам в нея. И с радост съм готов да умра. — Той въздъхна и озари Ричард с лъчезарна усмивка. — Пак благодарение на тази експедиция може би ще имам възможност да вляза в Кралската военна флота като опитен мореплавател. Знае ли човек? Току-виж някой ден командвам фрегата.

— Дано — пророни искрено Ричард.

— Но заради теб съм готов да зарежа всичко — подметна закачливо Донован.

Другият мъж го разбра буквално.

— Господин Донован, познавате ме достатъчно добре, та да сте наясно, че най-силната ми страст не е плътта. Изхвърляте се, както всички ирландци.

— О, плътта, плътта, плътта! — тросна се раздразнен Донован. — Да ти призная, Ричард, преспокойно можеш да даваш уроци и на някой католик безбрачник! Какво ви правят на вас, бристълчаните? Никога досега не съм срещал човек, който да се чувства гузен за най-естественото нещо. Не се дръж като последния глупак! Компанията, мой човек, компанията! Една жена не може да ти прави компания. Жените са дребни душици. Ако са бедни, бъхтят по цял ден, за да свързват двата края. Ако ли пък са заможни, бродират, рисуват по малко, говорят италиански и дават нареждания на иконома. А за добър разговор ги няма никакви. Е, и повечето мъже не могат да ти правят компания — допълни той, поозаптил избухливия си нрав. Сетне рече, като се постара да звучи нехайно: — Пък и не съм чистокръвен ирландец. Който е раждан в Ълстър, в жилите му тече и кръвта на викингите. Сигурно заради това обичам да плавам по море и да виждам нови, непознати места. Ирландецът в мен мечтае. Викингът иска да осъществи мечтите.

В Кейптаун обаче животът не бе изтъкан от мечти. Еснафите холандци, които се разпореждаха в града (където се бяха заселили и доста англичани, натоварени да отстояват интересите на достопочтената Източноиндийска компания), потриваха доволно ръце при мисълта за тлъстите печалби и седмици наред се пазаряха за храните, които трябваше да доставят на флотилията. Бил ги налегнал глад, две години подред реколтата била лоша, добитъкът не достигал и така нататък — до припадък. Губернаторът Филип ходеше от среща на среща, без да губи търпение — съзнаваше, че го разиграват колкото да надуят цените. Не беше и очаквал друго в Кейптаун.

Вероятно съзнаваше по-добре от някои свои подчинени, че тъкмо тези дълги престои по пристанищата крепят каторжниците, а и морските пехотинци. Тъкмо той бе уредил да им донесат портокалите, прясното месо и хляб, зеленчуците. Ако не броим риболовните кораби, чийто екипаж слизаше да се поразтуши на всяко пристанище, изпречило се на пътя му, светът на мореплаването не бе устроен така, че стотици хора да кръстосват цяла година надлъж и нашир моретата. Затова и по време на дългите престои по пристанищата губернаторът Филип оставяше каторжниците и пехотинците да се посъвземат и да възстановят силите си с прилична храна, та да издържат следващия преход, нещо, което те сами съзнаваха.

Капитан Дънкан Синклер се изпокара жестоко с пълномощника на основния доставчик — господин Закарая Кларк, и отказа първата доставка от прясно опечен хляб — бил тричав. Нямаше кога глава да вдигне от работа: товареше на кораба всичките животни, които можеха да се вместят, главно овце и прасета, половината от които държавни, поръчани и платени от правителството за Ботаническия залив. На „Александър“ бяха качени и ярки, патици, гъски и пуйки, ютът заприлича на селски двор, както и онова, което бе останало от квартердека — сега от своята кабина Синклер виждаше само рунтави задници. Под долните нарове в затвора бяха наслагани бали сено и чували фураж, така че почти не остана място за кофите и за вещите, които затворниците бяха свалили от койките, та да спят по-нашироко. В суматохата крадците се развихриха, но не беше кой знае колко трудно депутация от неколцина души да обиколи всички с чевръсти пръсти, за да върне изчезналото имущество. Крадяха се предимно скътана храна и ром, спазарен тихомълком от сержант Найт, който бе натопен заради алъш-вериша от един редник пехотинец и сега бе загазил не на шега. След толкова много месеци в открито море пак се намираха такива, които бяха готови и да убият заради ром.

Никой от бразилските папагали не бе оцелял, затова пък Уолас, шотландският териер, и женският булдог София на лейтенант Джон Джонстън продължаваха да се радват на живота. София чакаше кученца — очевидно от Уолас (Шарп не можеше да се начуди, това му се струваше до немай-къде забавно), и всички на кораба си умираха от нетърпение да видят какво потомство ще се пръкне. Домочадието на котарака Родни се бе поразредило, понеже някои котенца бяха подарени на другите кораби, но и котаракът, и неговата другарка съвсем се бяха угоили.

Когато в края на първата седмица от ноември започнаха да пристигат хранителните запаси за из път, капитан Синклер нареди на екипажа да почисти от мидички и водорасли корпуса на кораба там, където той не бе обкован с мед. Вдъхновен от тази кипяща дейност, корабният лекар Балмейн се разпореди за поредното обеззаразяване, търкане и белосване в помещенията за екипажа и пехотинците и в затвора. Главата му бе пълна с впечатленията от приказните излети извън града, в подножието на планината, което беше осеяно с екзотични храсти и шубраци, окичени с невероятни разточителни пролетни цветове — чудо невиждано! Много от тях наподобяваха астраганени калпаци в меки багри, обточени с огромни венчелистчета.

— Знаех си аз, че съм забравил да помоля нещо господин Донован! — възкликна Ричард, както размахваше четката. — Когато иде в Кейптаун, да каже на продавачите на негасена вар, че нашият корабен лекар няма право да купува и грамче от нея!

На дванайсети ноември флотилията напусна задръстеното с кораби пристанище точно когато в него навлизаше американски търговски платноход, поел от Бостън. Моряците се бяха струпали и гледаха в захлас, никога досега не бяха виждали такова масово преселение. Флотилията бе останала в пристанището трийсет дни и всички кораби бяха натоварени до пръсване. Каторжничките бяха преместени на „Дружба“, та да направят място за овцете и за няколкото глави едър рогат добитък, „Лейди Пенрин“ отплава с жребец, две кобили и едно жребче за губернатора, по другите кораби също имаше коне и крави, както и овце, свине и домашни птици, така че проблемът с водата отново заплашваше да стане неразрешим. Конете бяха настанени най-внимателно — те не биваше да лягат на пода или да се движат на повече от четири-пет сантиметра в която и да е посока, инак щяха да умрат. За едрия рогат добитък също бяха положени огромни грижи, та да им е удобно на кравичките по време на пътуването.

Последният преход започна точно както бе предсказал Стивън Донован. Всички ветрове, както и течението сякаш се бяха съюзили срещу флотилията и се бяха наговорили да й пречат. Току се извиваха щормове, морето беше бурно. Някои пак бяха повалени от морска болест. Накрая командващият флотилията се разпореди всички кораби да плават след „Сириус“, чийто капитан — Джон Хънтър, безполезно се мъчеше да открие попътен вятър. Ден по-късно бурята утихна и пак започнаха мъчителните принудителни престои и маневриране, които така и не се увенчаха с особен успех.

За тринайсет дена изминаха някакви си двеста четирийсет и девет морски мили в югоизточна посока от нос Добра надежда. Дажбата питейна вода пак бе ограничена на литър и половина дневно, нещо непоносимо за всички по корабите — и предишните два литра бяха недостатъчни. Въпреки че роптаеха, помощник-капитаните на „Александър“ отново, както и преди, бяха натоварени с разпределянето на дажбите, което не беше шега работа. Сержант Найт бе отстранен от длъжност за неопределено време, което означаваше, че помощник-капитаните могат да разчитат на трима доста посредствени ефрейтори, които да раздават заедно с тях водата, докато Найт, който изобщо не се притесни от отстраняването си, си се излежаваше по цял ден в хамака и си пийваше от рома, получен от Есмералда срещу заплатата му. Майор Рос се беше надявал, че като не плаща на Найт, той ще се поозапти, но нямаше и представа колко е прибрал в джоба си сержантът от това, че е продавал през целия път дотук ром на хора като Томи Краудър.

Гъмжеше от китове. През този първи половин месец каторжниците с часове стояха на палубата и се опитваха прехласнати да преброят огромните риби — повечето кашалоти. Океанът сякаш бе осеян с грамадните им туловища, бълващи отвесни струи вода. Появи се и нов вид делфин, много голям и тъпозурлест, някои моряци го наричаха косатка, макар че се подхвана препирня какво точно е косатка. Акулите бяха толкова едри, че понякога нападаха някой по-дребен кит. Изскачаха мълниеносно от водата и се нахвърляха с отворена паст върху главата на кита, оставяйки подире си кървящи зейнали кратери. Морските лисици пък пускаха в употреба и дългата, остра като бръснач перка отгоре на опашката си, с която режеха и съсичаха. Една незабравима, озарена от лунния светлик нощ, когато сън не го ловеше, Ричард стана свидетел на титанична битка, разиграла се насред сребристата вода между кит и нещо, което наподобяваше гигантски октопод, стиснал в пипалата си туловището на кита. После обаче китът надделя и запрати врага си в морските дълбини. Един дявол знае какво се спотайваше и дебнеше в царство, където левиатаните бяха дълги двайсет и четири метра, а акулите — близо девет.

Плъзна мълва, че губернаторът Филип смятал да раздели на две флотилията и да дръпне напред с два-три от корабите, оставяйки по-тромавите платноходи да ги догонват. „Шарлот“ и „Лейди Пенрин“ бяха безнадежден случай, товарните кораби също си бяха тромави, случваше се и „Сириус“ да изостава. Щурманите бяха опитали всички известни им начини, за да намерят попътен вятър, дори бяха наредили всички платноходи да спрат, обърнати в различни посоки, ала пак не бяха постигнали нищо.

След половин месец в открито море най-сетне като че ли им провървя — откриха лек попътен ветрец и всички вкупом се отправиха на югоизток със скорост осем възела в час. Ала имаше много силно вълнение и „Лейди Пенрин“, превозващ безценните коне на Филип, пръв спря и климна във водата чак до фалшборда и горния край на рейките, сетне една голяма вълна се разби о кърмата и заля цялата горна палуба до юта. Всичко плувна във вода, затова хората бяха впрегнати да изпомпват водата и да я изгребват с кофи. Но не пострадаха нито конете, нито едрият рогат добитък.

После вятърът отново утихна. Губернаторът Филип се примири с неизбежното и реши да раздели флотилията на две: да се премести на „Бдителност“ и да продължи нататък с „Александър“, „Скарбъро“ и „Дружба“, а капитан Хънтър да поеме от „Сириус“ командването на останалите седем по-бавни кораба. „Бдителност“ щеше да отпраши сам напред, а пълномощникът на корабоплавателното дружество лейтенант Джон Шортланд щеше да се премести на „Александър“ и да поведе оттам „Скарбъро“ и „Дружба“, като внимава трите кораба да не се отделят един от друг.

Решението на губернатора си имаше и своите критици. Мнозина сред капитаните на кораби, флотските офицери и лекарите бяха на мнение, че ако изобщо е смятал да разделя флотилията, Филип е трябвало да го направи още в Рио де Жанейро. Но докато слушаше как Джонстън и Шарп вдигат пушилка, задето ще им се наложи да споделят и с други малкия си рай на квартердека. Ричард си помисли, че Артър Филип се е решил на тази стъпка от немай-къде. Губернаторът им трепереше като квачка и сигурно със свито сърце изоставяше някои от своите пиленца. Щеше да се изпопритесни до смърт, горкият. Но корабите, с които губернаторът смяташе да избърза напред, превозваха почти всички каторжници, които в Ботаническия залив щяха да запретнат ръкави, без да им пречи суматохата, създавана от жени и дечурлига — според Ричард първата група щеше да пристигне най-малко половин месец преди корабите под командването на Хънтър.

Каторжниците градинари, животновъди, дърводелци и секачи (възмутително малко на брой) бяха преместени на „Скарбъро“ и „Бдителност“, макар че на „Александър“ очевидно имаше повече място. Никой обаче не искаше да праща такива ценни хора в затвора на Кораба на смъртта. Затова пък квартердекът на „Александър“ беше пренаселен. Лейтенант Шортланд се прехвърли тук от „Фишбърн“ заедно с цяла камара какви ли не машинарии и джаджи, пълномощникът на главния доставчик Закарая Кларк бе изритан от „Скарбъро“ на „Александър“, когато майор Рос сложи ръка върху каютата му на „Скарбъро“, на „Александър“ се премести и лейтенант Джеймс Фързър, интендантът на морските пехотинци (и той ирландец, какъв ужас!). Уилям Астън Лонг съвсем естествено отказа да преотстъпи своето кътче от квартердека и се почна една!…

— Направо щях да си умра от смях — рече Донован на Ричард, докато двамата стояха на палубата и гледаха как голямата лодка снове напред-назад. — Двамата шотландци от флотата посрещат на нож новопоявилия се ирландец, в най-добрите си мигове Кларк е, меко казано, странна птица, а на Шортланд му е крив целият свят, задето се е озовал на кораба, където още от самото начало се е предвиждало да бъде. Шортланд младши се нанесе при татенцето си, а Балмейн е бесен, понеже се е наложило да изхвърли голяма част от сбирката си растения и животни, с която е задръстил цялата каюткомпания. А ние с господин Боунс сме доволни, че сме там, където сме били винаги — във фордека.

— Сигурно ще им хареса много, когато Уолас реши да повие на умряло срещу месечината в два полунощ.

— Това пак иди-дойди. София хърка доста гръмогласно и си е направила гнезденце върху койката на Закарая Кларк, а него го е страх да я махне оттам.

Раздялата се състоя сутринта на двайсет и пети ноември, насред гладкото като огледало море, почти при безветрие. След като всички се преместиха където имаше да се местят, губернаторът Филип напусна с лодка „Сириус“ под трите гръмки възгласа на всички, останали на кораба. Той отвърна със същото и на бърза ръка бе откаран на „Бдителност“ — от думите на Донован излизаше, че при благоприятни условия корабът е подвижен и бърз, но при дъжд и буря си е доста несигурен. Стражеви кораб с такелаж като на бриг.

В средата на следобеда „Бдителност“ вече беше потеглил, останалите три бързохода (както ги кръстиха), предвождани от „Александър“, също се отправиха на път. Най-странното в начинанието бе, че в мига, когато Филип се прехвърли на „Бдителност“, излезе хубав попътен вятър и Хънтър реши да подгони бързоходите. Така седемте по-мудни кораба се виждаха чак до сутринта, сетне хлътнаха зад хоризонта и накрая океанът погълна връхчетата на мачтите. При такова време „Бдителност“ с лекота отпраши напред — по заник слънце вече не се виждаше, а „Александър“, „Скарбъро“ и „Дружба“ плаваха плътно един до друг, на разстояние някакви си двеста метра.

Два дни по-късо отново започнаха принудителните престои и маневриране.

— Вече не вярвам, че тук изобщо ще намерим някога източния курс — рече Уил Конъли на Стивън Донован, чиято вахта тъкмо бе приключила и който бе излязъл при перилата, за да се опита да хване някоя рибка за обед.

— Ще го намерим, и още как — усмихна се едва доловимо четвъртият помощник-капитан. — Виждаш ли ги ей ония кафяви птички?

— Да. Приличат на бързолети.

— Казват се буревестници, понеже предвещават бури — истински щормове. Пък и денят е мазен.

— Как така мазен? — изуми се Тафи Едмъндс, пратен заедно с Бил Уайтинг да се грижи за овцете на квартердека — избор, породил голяма веселба в затвора, което обаче не притесни ни най-малко овчарите, и двамата селски момчета, достатъчно благоразумни, за да си го признават.

— Денят е хубав, нали така? — попита дяволито Донован.

— Да, много хубав. Грее слънце, не духа вятър.

— Но небето не е синьо, нали, Тафи? Нито пък морето. Ние, моряците, наричаме такива дни мазни, понеже небето и морето изглеждат така, сякаш са намазани с тънък слой мазнина — помръкнали са, няма живот в тях. Следобед вече ще се виждат бели перести облачета, които ще се носят като късчета хартия, вдигнати от повея, защото ще излезе вятър, който да ги тласка — той обаче ще е горе, във висините, и ние няма да го усещаме. А утре рано-рано сутринта вече ще е излязла страшна буря. Погрижи се за подопечните си и се подготви, че люковете ще бъдат покрити с капаците. След няколко часа ще разбереш какво е да намерим източния курс. — Донован подвикна радостно: — Клъвна!

Изтегли с въдицата риба, която приличаше на дребна треска, и се отдалечи с танцова стъпка.

— Чу какво ти каза — обади се Ричард. — Дай да слезем долу и да предупредим и останалите.

— Мазен ден, значи! — повтори замислен Тафи. Върна се на квартердека, където Бил раздаваше ярмата с кофата. — Бил! Овчиците ни! Задава се страшна буря, Бил!

Онзи ден седнаха да хапнат точно когато високо в небето шеметно се понесоха тъничките пернати облаци, но на другия ден никой не дойде да им даде нещо за ядене. Бурята се усилваше все повече и повече и подмяташе кораба като топчица — корпусът се тресеше и тътнеше като тъпан отвътре, макар че люковете още не бяха затворени с капаците.

Горе-долу в мига, когато обитателите на затвора осъзнаха, че няма да им донесат нищо за хапване, докато бурята не поутихне, Ричард стъпи върху масата и вкопчен на живот и смърт в люка, се изтегли горе на палубата, за да види как океанът е надвиснал едновременно от всички посоки над „Александър“. Не устоя на изкушението, издърпа се горе на палубата и си намери безопасно местенце при гротмачтата, откъдето да наблюдава как морето току напира с цялата си мощ срещу кораба.

Вълните се плискаха и отпред при носа, и по бимсовете, и отзад по кърмата, при това едновременно. Такелажът пукаше и стенеше мъчително, макар че Ричард го чуваше през ревящата хала и тътнещия океан само ако долепеше ухо до шпангоута на гротмачтата, водата се стичаше на цели водопади по платната, а моряците се прекатерваха от мачта на мачта, скъсяваха някои от платната, а други прибираха напълно. Носът и бушпритът изчезваха, сетне изникваха наново сред облак от пръски точно когато втора вълна се плисваше с громолене по палубата отляво, трета — по палубата отдясно, четвърта — по кърмата. Ричард благоразумно придърпа едно от въжетата и се завърза здраво — чудовищните вълни се разбиваха о палубата с небивала сила и никой, застанал под рейката, не би устоял, ако не е завързан с леера.

Той не успя да зърне „Скарбъро“ и „Дружба“, докато един огромен талаз не подхвана „Александър“ и не го запрати отгоре върху гребена — корабът се закрепи за миг върху вълната и Ричард мерна клетата „Дружба“: беше климнала на една страна, а морето се плискаше направо върху нея. С палуба, затънала в педя вода, „Александър“ отново се плъзна долу в бездната между вълните, сетне за кой ли път запъпли нагоре, нагоре, нагоре — беше неописуемо! А и „Александър“ си го биваше, може и да бе просмукан с отрови, но не се даваше на стихиите.

Веднага след като Ричард бе излязъл от затвора, бяха затиснали люковете с капаците, макар че той така и не забеляза, запленен от мощта на може би най-силната буря, вилняла някога. Щом се спусна нощта, отвърза въжето и изтощен и посинял от студ, припълзя под една от големите лодки, където се сгуши на топло и на сравнително сухо в сеното. Така спа, докато бурята още тътнеше и фучеше, а на заранта, когато се събуди, все така вкочанен от студ, видя, че небето е синьо, но не и мазно, а морето — пак разбунено, макар и не така хаотично. Капаците върху люковете бяха отворени, Ричард се приплъзна долу върху масата и се смъкна на пода с усещането, че току-що е присъствал на края на света.

Беше посрещнат с радостни викове, които го изумиха — от Рио насам смяташе, че другарите му стават все по-независими.

— Ричард, Ричард! — възкликна Джоуи Лонг и го притисна до себе си — по страните му се стичаха сълзи. — Мислехме, че си се удавил!

— А, такова чудо като мен не се губи толкова лесно. Бях се заплеснал по бурята и не съм забелязал кога са затворили капаците, та останах на палубата, откъснат от всички на кораба. Успокой се, Джоуи. Добре съм, само съм мокър до кости и съм премръзнал.

Докато се бършеше и се търкаше силно да се стопли с чист парцал, научи от другите, че Джон Бърд, каторжник от горните нарове малко по-нататък, е проникнал в отсека и е извадил хляб.

— Всички похапнахме от хляба — поясни Джими Прайс. — Никой не дойде да ни даде да ядем.

Това обаче не попречи на Закаран Кларк да поиска Джон Бърд да получи няколко камшика, задето е отмъкнал собственост на основния доставчик.

Лейтенант Фързър, който се оказа странна смесица от състрадателност и вялост, пресметна какво количество хляб липсва и оповести, че то, горе-долу, се покрива с количеството, което е трябвало да раздадат на хората. Затова и — натърти интендантът, никой няма да бъде наказан и тоя ден всички каторжници ще получат двойна дажба осолено месо, а също корав хляб.

Въпреки разправията със Закарая Кларк в Кейптаун капитан Синклер разпозна у него сродна душа, която не му отстъпва по чревоугодничество. Още щом Кларк се премести в квартердека на „Александър“, Синклер взе да кани пълномощника на главния доставчик на пищните си гощавки, стига той да си затваря очите за рома. И така София превърна каютата на Кларк в родилно отделение, а Есмералда великодушно склони да пусне Кларк да нощува в дневната му каюта, която така и така пустееше. Затова веднага щом научи за присъдата на Фързър, Синклер се разпореди чрез Кларк Джон Бърд все пак да бъде набит с камшика, задето си е присвоил без разрешение собственост на главния доставчик.

— Не липсва нищо, което не би трябвало да липсва — отсече ледено Фързър, — затова и ти, задник дебел, си гледай работата.

— Ще се оплача на капитана от вашето своеволие — закани се Кларк.

— Оплачи се, де, много важно! Ще ми накривиш капата! И да се оплакваш, и да не се оплакваш, все тая, това няма да промени нищо. Аз, а не оная лоена топка Есмералда решава какво ще правим с каторжниците.

Всички моряци на „Александър“ изгаряха от желание да разказват надълго и нашироко на всеки, готов да ги изслуша, за най-страховитата буря, която са изживявали някога: морето прииждало от всички посоки на света ужас, не е за разправяне! От „Флашбърн“ им дадоха знак с флагчетата, че там всичко е наред, виж, горката „Дружба“ не можеше да се похвали със същото: беше залята чак до юта и бимса и всичко на борда й, и животни, и дрехи, и завивки, беше станало вир-вода.

Ала трите кораба все пак бяха намерили източния курс и пореха един до друг вълните, изминавайки най-малко по двеста и шейсет километра на ден. Сега вече се намираха на четирийсет градуса южна ширина и продължаваха все на юг. В началото на декември се изви още един щорм, още по-страховит и от прословутата буря, добре поне, че утихна по-бързо. Уж беше лято, а бе много студено; по-недалновидните каторжници, които наистина нямаха и пукнат грош, се гушеха един в друг, за да се постоплят, понеже бяха облечени само с тънките ленени дрипи, раздадени от доставчика, въпреки че доста от събратята им по съдба бяха умрели и сега имаше повечко одеяла, които им бяха само добре дошли.

Сред каторжниците и пехотинците плъзна дизентерия. Хората отново взеха да мрат. От „Скарбъро“ и „Дружба“ пристигна вестта, че и там върлува дизентерия. Ричард настоя всяка капчица вода, която неговите хора пият, да минава през прочистените филтри от шуплест камък. В бурното море това означаваше по няколко лъжички вода на всеки. Щом болестта се вихреше по всички кораби, каквато и вода да бяха налели в бъчвите, тя бе заразена. Този път корабният лекар Балмейн не нареди поредното обеззаразяване и белосване — вероятно съзнаваше, че поиска ли такова нещо от каторжниците, те ще се вдигнат на бунт.

Макар че беше опънала повече платна от когато и да било досега по време на пътуването, „Дружба“ пак изоставаше от „Александър“ и „Скарбъро“, които на ден изминаваха по двеста и деветдесет и повече километра на ден. Някъде към края на първата седмица от декември времето се позатопли и Шортланд заповяда двата големи кораба, служили навремето за прекарване на роби, да понамалят скоростта, та „Дружба“ да ги настигне. Сетне една заран се спусна гъста, чисто бяла мъгла, която сияеше отвътре досущ огромна перла — зловещо, красиво, опасно. Трите кораба заредиха топовете само с барут и взеха през определени промеждутъци да гърмят, а един от моряците на „Александър“ се покатери при камбаната, закачена над десните перила, и започна да бие с нея: зън — дълга пауза — зън-зън. От „Скарбъро“ и „Дружба“ също се чуваха приглушени тътени и звънтене и благодарение на това трите кораба не се отклониха от курса и продължиха да плават един до друг, на около двеста метра разстояние. После в десет часа мъглата в миг се вдигна, за да разкрие хубав ясен ден и лек попътен ветрец.

Появиха се огромни плавеи водорасли — знак, че, както обясниха моряците, наблизо имало суша, макар че суша нямаше, имаше само безчет косатки, които се забавляваха неописуемо, палуваха, гмуркаха се под трите кораба, порещи вълните все така един до друг, шмугваха се под и между тях. Водораслите бяха изместени от широки ивици рибен хайвер, надиплени като панделки. Някъде на юг се падаха Островите на отчаянието^[6], където навремето капитан Кук е прекарал доста странна Бъдни вечер.

Два дни по-късно цялото море се превърна в кръв. Отпърво стреснатите, очаровани пътници на „Александър“ си помислиха, че това сигурно е кръвта на някой съсечен кит, после обаче си дадоха сметка, че колкото и огромен да е левиатанът, няма как да обагри водата, докъдето поглед стига. Поредната загадка на морските дълбини, която те така и нямаше да разбулят.

— Чак сега разбирам защо ви тегли да обикаляте по чужди земи — каза Ричард на Донован. — Никога не ме е обземало желание да стигам по-далеч от Бат, понеже това бе моят малък, познат свят. Няма как, израстваме на мястото, където сме се родили, именно в този тесен познат свят. И ако се отдалечим от него, се случва като някои долу в затвора да умрем не за друго, а защото се чувстваме несигурни. Родното, познато място е много важно за човека. Беше важно и за мен и може би продължава да бъде.

— Това си е съвсем естествено, Ричард. Аз си нямам такова място може би защото съм бил беден или защото съм изгарял от желание да се махна от Белфаст, от всичко, което ми е отнемало свободата и ми е връзвало ръцете.

— В училище за бедни ли сте ходили?

— А, не. Един добър човек ме взе под крилото си и ме изучи на четмо и писмо. Каза ми — и се оказа прав, — че грамотността ще ми проправи пътя към по-добър живот, докато пиенето не води доникъде.

Донован се усмихна, разнежен от спомена, но Ричард не искаше да задълбават в темата, затова я смени.

— Защо морето стана на кръв? Виждали ли сте досега такова чудо?

— Не, но съм чувал за него. Моряците са си суеверни, ще се убедиш, че повечето приемат това като знамение за погибел, като знак на гнева Божи, като поличба за нещастие. Но лично аз го смятам за нещо, естествено като любенето. — Донован вдигна многозначително вежди и се усмихна, развеселен, че Ричард се е притеснил — знаеше прекрасно, че той мрази да го наричат моралист именно защото дълбоко в себе си си беше именно такъв. — Възможно е някакъв мощен гърч на морското дъно да е изтласкал червена пръст, не е изключено и така наречената кръв всъщност да са мънички червени морски същества.

Връхлитаха ги още и още бури, все страховити. По време на незабравим шквал „Александър“ претърпя единственото бедствие през това пътуване — марселът на предната рейка се свлече върху въжетата, което означаваше, че късите вериги, придържащи дървената рейка към мачтата, се откачиха и платното увисна. „Скарбъро“ и „Дружба“ издърпаха марселите на гротмачтата и фокмачтата, да не паднат напред, и изчакаха, докато платното бъде прибрано — тънка работа, — а въжетата — прихванати наново.

След това, точно в деня на лятното слънцестоене, заваля дъжд, а сетне — и обилен сняг, последван от градушка, едра като кокоши яйца. Овцете не усетиха нищо, но виж, свинете и хората доста се изнервиха от постоянното трополене. Радостите на лятото на четирийсет и един градуса южна ширина! На същите градуси, само че северна ширина, се падаха Ню Йорк в Америка и Саламанка в Испания, а там не валеше сняг точно по време на лятното слънцестоене! Явно да отидеш на дъното на света не означаваше само метафорично преобръщане. Според мнозина моряци, пехотинци и каторжници дъното очевидно беше много по-тежко, отколкото върха.

По Коледа трите кораба се намираха на четирийсет и два градуса южна ширина и въпреки лошото време поддържаха средна скорост от около двеста и шейсет километра на ден. Онзи ден, чак докато се мръкна, ги следваше най-огромният кит, който бяха виждали по време на пътуването. Беше сивосинкав на цвят и бе дълъг най-малко трийсетина метра. Явно им честитеше Коледата, понеже, стига да поискаше, щеше да направи на трески малката „Дружба“.

На Бъдни вечер в затвора цареше празнично настроение. Някъде в късния следобед им донесоха храната: грахова супа, подправена с осолено свинско, обичайната мръвка осолено говеждо и обичайният малък самун корав хляб. По случай на празника всички получиха и по четвъртинка чист ром от Рио, както и възможността да спечелят някое от кутретата на София. Кучката беше родила върху койката на Закаран Кларк пет здрави кученца, беше й бабувал корабният лекар Балмейн. Палетата бяха невероятни. Две приличаха на мопсове, други две — на териери, но с твърда козинка и издадена долна челюст, а едното направо беше одрало кожата на Уолас. Гордият приемен баща — лейтенант Шарп, предостави на Балмейн възможността сам да си избере кученце: той си хареса един от мопсовете. Същото стори и гордата приемна майка — лейтенант Джонстън. Така лейтенант Джон Шортланд и първият помощник-капитан Лонг нямаха друг избор, освен да се задоволят с палетата с издадена долна челюст.

Нещата се усложниха, когато лейтенант Фързър отказа да вземе кутрето, одрало кожата на Уолас, понеже му приличало на шотландец (макар че той не го каза на глас: така де, все пак си беше Бъдни вечер!).

— Какво да го правим? — попита Шарп.

— Дали да не го дадем на Есмералда и на неговия сътрапезник Кларк? — предложи Джонстън.

Всички на квартердека избухнаха в смях.

— Тогава смятам да подаря младия Макгрегър на каторжниците — за Коледа. Никой от тях си няма куче — рече Шарп.

Всички на квартердека отсъдиха, че добре се е сетил и си заслужава да го полеят със следобедния коктейл от портвайн и ром.

На Бъдни вечер двамата флотски офицери слязоха веднага след вечерята в затвора, Шарп носеше невръстния Макгрегър. И двамата бяха мъртво пияни, макар че по празниците това не бе кой знае какво събитие. След вечеря офицерите и началниците по всички кораби бяха добре почерпени, изключение правеше само „Дружба“, където Ралф Кларк караше на лимонада, понеже бе спазарил рома с дърводелците — да му измайсторят писалища, и с каторжниците, които, да му шият какво ли не, като се почне от ризи и се свърши с ръкавици.

Решиха да видят на кого ще се падне Макгрегър с три колоди карти — при когото отидеха асата кари, щеше да участва в жребия. Сред възгласи и дюдюкане тримата късметлии показаха асата кари. Тогава Шарп, който се беше разположил на масата, поиска три клечки, макар да беше толкова пиян, че се наложи не той, а Джонстън да ги скрие самодоволно в дланта си.

— Печели онзи, който изтегли дългата! — оповести с вик Шарп.

Тя се падна на Джоуи Лонг, който се разрида от щастие.

— Дългата се падна на Лонг^[7]! — изкиска се развеселен Шарп и се търкулна от масата, та се наложи Ричард и Уил да му помагат внимателно да се изправи, а Джоуи гушна дърпащото се кутре и го обсипа с целувки.

— Ще го държим при майка му, докато стигнем Ботаническия залив — рече, пелтечейки, Джонстън. — А щом слезем на сушата, Макгрегър е твой.

„Бог не можеше да е по-милостив — помисли си Ричард, докато се унасяше след рома в сладък сън. За разлика от друг път, не изгаряше от желание да се качва на палубата. — Всевишният помогна на един от подопечните ми да не е толкова зависим от мен. Дано и другите извадят такъв късмет. Щом напуснем този тесен зандан, ще ни бъде много по-трудно да останем заедно и да се държим един за друг.“

Увеличиха скоростта и до края на декември изминаваха по двеста и деветдесет километра на ден, времето бе възможно най-лошото — бурно море, шквалове, ураганни ветрове, които южно от четирийсет и третия градус наистина тътнеха и фучаха.

1788 година настъпи пак в лошо време, с насрещен вятър, новогодишните щормове брулеха носа на кораба, който пъплеше малко по малко към четирийсет и четвъртия градус. После излезе лек попътен ветрец, благодарение на който трите кораба препуснаха с триста и шест километра на ден. Предстоеше им всеки момент да излязат при южните носове на залива Ван Димен, затова и лейтенант Шортланд даде знак за всеки случай да привържат котвите за въжетата. Вятърът се усили, фортриселът на предната стенга на „Дружба“ се прекърши и направи платното на парцал, въпреки това обаче никъде не се виждаше суша.

На четвърти януари, притеснен да не се натъкнат на рифове и на неотбелязани върху картата скали, Шортланд заповяда корабите да спрат. На другата заран екна дългоочакваният вик: „Суша!“ Най-сетне! Най-южната точка на Нов Южен Уелс! Огромен зъбер.

След като заобиколиха югоизточния нос, смениха рязко курса от източен на северен — североизточен; последните хиляда и шестстотин километра до Ботаническия залив се бяха оказали най-мъчителните през цялото пътуване — целта бе тъй близо и същевременно толкова далеч! Вятърът беше насрещен, теченията бяха насрещни, всичко сякаш беше срещу тях. Имаше дни, когато трите кораба се озоваваха доста километри по на юг, отколкото предния ден, друг път обаче от немай-къде правеха дълги принудителни престои и маневрираха сякаш безкрайно. А понякога, както се изразяваха моряците, ветровете си бяха „ужасно коравосърдечни“. Една нощ платното върху щага на гротмачтата на „Дружба“ се прокъса, на сутринта пък падна горният фал. Случваше се и да допъплят някак до трийсет и девет градуса южна ширина колкото после отново да се върнат на четирийсет и два градуса. Платното на щага върху гротмачтата на „Дружба“ се цепна и увисна — петото платно, което корабът губеше от Кейптаун насам. Бореха се как ли не да напреднат поне мъничко.

Каторжниците не бяха посърнали чак толкова, както щурманите, задето почти не се придвижват, затова пък се бяха умърлушили от липсата на храна, която да става за ядене. От време на време зърваха Нов Южен Уелс, който обаче бе далеч и те не можеха да видят какво точно представлява. За късмет точно тогава се появи още нещо ново, по което се захласнаха като малки деца: безброй тюлени, които взеха да палуват и да си играят около корабите и които наподобяваха същински клоуни — ту прибираха крачка до гърдите си и се носеха по гръб върху водата, ту се гмуркаха, въртяха се като пумпали, стрелкаха се напред-назад и вдигаха оглушителна врява. Весели, невероятни създания! И там, където бяха те, имаше и цели пасажи риба. В храната отново се появи рибената чорба.

На петнайсети януари с триста мъки вече се бяха добрали на север до трийсет и шестия градус южна ширина, а по пладне видяха Камилския нос, наречен така от капитан Кук заради приликата с едногърбата камила — този кораб на пустинята.

— Остават ни някакви си двеста и четирийсет километра — рече Донован, който току-що идваше от вахта и се готвеше да полови риба.

Уил Конъли въздъхна — макар и облачно, беше толкова горещо, че не му беше до четене, и затова той също бе предпочел да лови риба.

— Вече имам чувството, господин Донован — каза Уил, — че така и няма да стигнем до тоя Ботанически залив. От Бъдни вечер досега са умрели четирима души и всички ние долу знаем от какво. Не от треска или от дизентерия. А просто от отчаяние, от мъка по дома, от безнадеждност. В тоя проклет кораб сме повече от година — качихме се на него на шести януари миналата година. Миналата година! Колко странно звучи. Та според мен тия хора си отидоха, понеже бяха прекрачили вододела, бяха изгубили надежда, че все ще дойде денят, когато ще слязат от ужасния кораб. Казвате, двеста и четирийсет километра. Биха могли да са и десет хиляди. Ако има нещо, което научихме през тази година, е, че краят на света е много, много далеч от дома.

Донован стисна устни и примига бързо.

— Ще изминем и тия километри — каза накрая той, загледан във въдицата и парченцето корк, прикрепено към нея. — Капитан Кук е предупредил за насрещното течение, но ние все пак напредваме. Трябва ни само добър попътен вятър откъм югоизток. Няма страшно, и той ще излезе. Предстои промяна. Първо ще има буря, после ще задуха откъм югоизток. Точно така, прав съм.

Спираха и маневрираха, спираха и маневрираха. Тюлените вече ги нямаше, на тяхно място бяха дошли хиляди делфини. Сетне, след задушен зноен ден, небесата сякаш се продъниха. Червените светкавици, яростни и ослепителни, каквито англичаните дори не си бяха представяли, че съществуват, обагриха облаците, по-черни и от пушека в Бристъл, отекнаха оглушителни гръмотевици, заваля като из ведро, дъждът се застича на стена, право надолу въпреки ураганния северозападен вятър. Един час преди полунощ представлението най-неочаквано приключи. От югоизток излезе хубав попътен бриз, който духа достатъчно дълго, та отпред да изникнат бели зъбери, дървета, жълти зъбери, дървета, извити като подкова плажове със златист пясък и ниските нащърбени челюсти на Ботаническия залив.

В девет сутринта на деветнайсети януари 1788 година „Александър“ поведе двата други кораба между нос Соландър и нос Банкс и навлезе в широк, почти незащитен залив. На всеки нос стояха петдесетина — шейсетина голи чернокожи мъже, които ръкомахаха, а в пазвите на надиплената от вълничките стоманено-сива вода се беше сгушил „Бдителност“. Беше ги изпреварил с един-единствен ден.

За двеста петдесет и един дена, което правеше около девет месеца, „Александър“ беше изминал двайсет и пет хиляди и шестстотин километра. От тези дни шейсет и осем корабът беше прекарал по пристанищата и сто осемдесет и три — в открито море. При заминаването му на борда бе имало двеста двайсет и петима каторжници, от тях пристигнаха само сто седемдесет и седем.

Спуснаха котвите, лейтенант Шортланд отиде с лодката на „Бдителност“, за да се види с губернатора Филип, а Ричард стоя дълго сам на перилата, загледан в мястото, където според обсъден в Парламента кралски указ той бе заточен до двайсет и трети март 1792 година. Още цели четири години. В Южния Атлантически океан, между Рио де Жанейро и Кейптаун, беше навършил трийсет и девет години.

Земята, която гледаше, беше равна по брега, хълмиста във вътрешността, на север и на юг, и представляваше тъжна, умърлушена гледка в синьо, кафяво, бозаво и сиво. Посърнала, без жизнени сокове.

— Какво виждаш, Ричард? — попита го Стивън Донован.

Ричард го погледна с премрежени от сълзи очи.

— Не виждам нито рай, нито ад. Това тук е чистилище. Където отиват всички изгубени души — отвърна той.

Бележки

[1] Така в средновековна Европа са наричали чумата. — Б.пр. ↑

[2] Томас Талис (1505–1585), английски органист и композитор, автор главно на църковна музика. — Б.пр. ↑

[3] Популярна старинна песен, известна от XVII в., Уилям Шекспир я споменава два пъти в творбите си. — Б.пр. ↑

[4] Джон Нокс (ок. 1510–1572), шотландски религиозен реформатор и историк. — Б.пр. ↑

[5] Букв. белосване (англ.) — Б.пр. ↑

[6] Архипелаг Кергелен. — Б.а. ↑

[7] Букв. Дългия (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Сага за Австралия (4)

Метаданни

Данни

Сага за Австралия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четвърта

Колийн Маккълоу
Сага за Австралия (4)